Номер на жалба: 38884/97

Членове от Конвенцията: (Чл. 5) Право на свобода и сигурност, (Чл. 5-1) Законосъобразен арест или лишаване от свобода, (Чл. 5-3) Съдия или длъжностно лице, упълномощено от закона да изпълнява съдебни функции, (Чл. 5-3) Основателност на задържането преди делото, (Чл. 5-4) Процедурни гаранции за преглед, (Чл. 5-4) Кратък срок на преглед

Дело Николов срещу България

Nikolov v. Bulgaria
(Жалба № 38884/97)
Решение от 30 януари 2003 г.

Настоящото решение ще влезе окончателно в сила при условията на чл.44 § 2 от Конвенцията. Същото е възможно да претърпи редакционни поправки.

Преводът е извършен от фондация „Български адвокати за правата на човека“ и е предоставен на министерство на правосъдието за безвъзмездно ползване.

По делото Николов срещу България
Европейският съд по правата на човека (Първо отделение), като заседава в съдебен състав, включващ:
г-н К.Л. Розакис, председател,
г-жа Ф. Тулкенс
г-н G. Бонело,
г-н П. Лоренцен,
г-жа Н. Важич,
г-жа С. Ботушарова,
г-н В. Загребелски, съдии,
и г-н С. Нилсен, Заместник съдебен секретар на отделението,
След като проведе разисквания при закрити врата на 9 януари 2003 г.,
Постанови следното решение, което бе прието на споменатата по-горе дата:

ПРОЦЕДУРА

1. Делото е заведено по жалба (№ 38884/97) срещу Република България, подадена пред Европейската комисия по правата на човека("Комисията") на 5 август 1997 г., по реда на чл. 25 (стар) от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи ("Конвенцията") от българския гражданин, Борислав Руменов Николов ("жалбоподател").

2. Жалбоподателят е получил право на безплатна правна помощ и бе представляван от г-н M. Екимджиев, практикуващ адвокат в Пловдив. Българското правителство ("правителството") бе представлявано от неговия агент г-жа В. Джиджева - Министерство на правосъдието.

3. Жалбоподателят твърди по-специално, че след арестуването му не е бил изправен пред съдия или друго длъжностно лице, овластено от закона да изпълнява съдебни функции, че неговото предварително задържане е било незаконно и необосновано, че неговата жалба срещу задържането му е била разгледана със значително закъснение и че на неговия адвокат е бил отказан достъп до документите по делото.

4. Жалбата е предадена в Съда на 1 ноември 1998 г., когато Протокол № 11 към Конвенцията влезе в сила (чл.5 §2 oт Протокол № 11).

5. Жалбата бе разпределена на Четвърто отделение на Съда (Правило 52 §1 от Правилника на Съда).

6. С решение от 19 септември 2000 г., Съдът (Четвърто отделение) обяви жалбата за частично допустима.
След като се допита до страните, съдебният състав реши, че не е необходимо делото да се гледа по същество (Правило 59 §3 in fine).

7. На 1 ноември 2001 г. Съдът промени състава на своите отделения (Правило 25 §1). Делото бе разпределено на новосформираното Първо отделение. В рамките на това отделение бе конституиран в съответствие с Правило 26 §1 съдебният състав, на който впоследствие бе възложено делото за разглеждане (чл.27 §1 от Конвенцията).

ФАКТИТЕ
I. ОБСТОЯТЕЛСТВА ПО ДЕЛОТО


8. Жалбоподателят, който е роден през 1981 г., е бил непълнолетен към момента на събитията.

9. На 5 април 1997 г. той е арестуван по подозрение за унищожаване чрез взрив на лек автомобил.

10. В деня на ареста си той е изправен пред следовател, който му предявява обвинение по чл.333 във връзка с член 330 ал.1 и ал.3 от Наказателния кодекс.
Следователят решава също така да задържи жалбоподателя до съдебния процес. Това решение, което вероятно е потвърдено от прокурор на неуточнена дата, се позовава единствено на чл. 152 ал.1 от Наказателно-процесуалния кодекс.

11. На 2 май 1997 г. жалбоподателят подава възражение пред Районна прокуратура - гр. Пловдив с искане да бъде освободен.

12. На 20 май 1997 г. това искане получава отказ с мотива, че жалбоподателят е обвинен за извършване на "тежко умишлено престъпление", по смисъла на чл. 152 ал.1 от Наказателно-процесуалния кодекс.

13. На 29 май 1997 г. майката на жалбоподателя обжалва отказа на районния прокурор пред Окръжна прокуратура - гр. Пловдив. Тя обосновава искането за освобождаване на сина си с това, че същият се нуждае от медицинско наблюдение и евентуална хирургическа намеса. Представено е също така копие от медицинско свидетелство, сочещо, че жалбоподателят страда от тумор на дясната ръка, който рецидивира въпреки претърпяните две оперативни намеси за неговото отстраняване.

14. На 12 юни 1997 г. адвокатът на жалбоподателя отправя искане до Окръжна следствена служба (OСС) да разпореди да бъде извършен медицински преглед на неговия клиент от лекар, който да установи психическото му състояние и дали туморът на неговата ръка изисква лечение или не. Това искане очевидно е удовлетворено.

15. С постановление от 4 юли 1997 г. Окръжна прокуратура отказва да освободи жалбоподателя. В постановлението се казва, че районният прокурор погрешно се е позовал на чл.152 ал.1 от Наказателно-процесуалния кодекс, тъй като престъплението, за което е повдигнато обвинение срещу жалбоподателя се наказва, в случай на непълнолетни, с лишаване от свобода до три години, и поради тази причина не е приложим чл.152 ал.1 от НПК, който визира "тежките умишлени престъпления" (за които се предвижда наказание над пет години лишаване от свобода). Независимо от това, по време на следствието ясно бе установено съществуването на непосредствена опасност от укриване, извършване на друго престъпление или препятстване на следствените действия, като подобна опасност е сред основанията за задържане в досъдебното производство по чл.152 ал.4 от Наказателно-процесуалния кодекс.

16. На 9 юли 1997 г. адвокатът на жалбоподателя внася в Районната прокуратура ново искане за освобождаване.
Той заявява, че следствието, на което жалбоподателят изцяло е сътрудничил и по време на което е направил самопризнания, е приключило, че жалбоподателят се нуждае от медицинско лечение, че е психологически нестабилен, което е видно от заключението на психиатъра, който го е прегледал по време на престоя му в ареста, и че чл.378 от Наказателно-процесуалния кодекс допуска предварително задържане на непълнолетни само при изключителни обстоятелства.
Не е ясно дали това искане е било разгледано.

17. На 5 август 1997 г. адвокатът на жалбоподателя подава молба до Районен съд - гр. Пловдив за изменение на мярката за неотклонение "задържане под стража" на своя клиент с искане делото да бъде разгледано в открито заседание.
Той се позовава на вече приведените пред органите на прокуратурата аргументи и подчертава, че не е спазена разпоредбата на чл.378 от Наказателно-процесуалния кодекс. Позовава се също и на Конвенцията.

18. На същия ден молбата е препратена на районния прокурор за окомплектоване на преписката по делото.

19. На 21 август 1997 г. районният съд получава пълната преписка по делото, включително жалба с искане за освобождаване, подадена от майката на жалбоподателя до Главна прокуратура на 8 август 1997 г. районният съд насрочва делото за 25 август 1997 г.

20. На 25 август 1997 г. съдът отлага делото за 16 септември 1997 г., тъй като адвокатът на жалбоподателя не е бил редовно призован. Съдът разпорежда също така да се изготви медицинска експертиза и назначава трима медицински експерти.

21. На 29 август 1997 г. жалбоподателят е отведен в болница, където му се поставя диагноза плеврит, а впоследствие - туберкулоза. Той остава в болничното заведение в продължение на неуточнен период от време и е подложен на интензивно лечение.

22. На 5 септември 1997 г. адвокатът на жалбоподателя сезира районния съд с молба за назначаване на медицински вещи лица, които да проучат дали условията на предварително задържане в следствения арест застрашават здравето на жалбоподателя. Това искане е удовлетворено.

23. На 8 септември 1997 г. вещите лица преценяват, че жалбоподателят се нуждае от продължаване на престоя му в болничното заведение поне с още 45 дни, и от последващо настаняване в санаториум. Вещите лица стигат до заключение, че евентуално повторно задържане на жалбоподателя в следствения арест в Пловдив, ако такова разпореждане бъде издадено в рамките на следващите шест до осем месеца, би застрашило здравето на жалбоподателя.

24. На 15 септември 1997 г., в деня преди повторното разглеждане на жалбата срещу неговото задържане, адвокатът на жалбоподателя прави искане да се запознае с материалите по делото. По същото време материалите по делото се намират при съдията, проучващ жалбата. Съдията отказва това.

25. На същия ден адвокатът на жалбоподателя повторно отправя молбата си в писмен вид. Съдията писмено отказва на 16 септември 1997 г.

26. Делото се гледа от районния съд на 16 септември 1997 г. Жалбоподателят и адвоката му присъстват двамата на делото. Адвокатът на жалбоподателя безуспешно иска отлагане на съдебното заседание, тъй като му е бил отказан достъп до материалите по делото.

27. Съдията изслушва медицинското вещо лице и решава да измени мярката за неотклонение "задържане под стража" взета спрямо жалбоподателя, в по-лека, а именно "под надзор на родителите", предвид на здравословното му състояние.

28. Като отхвърля аргумента на жалбоподателя, че задържането му е било незаконосъобразно от самото начало, съдията отсъжда, че той е бил законосъобразно задържан. По-конкретно, въпреки че властите първоначално са се позовали на чл.152 ал.1 от Наказателно-процесуалния кодекс, който е неприложим в дадения случай, това неправилно посочено основание е било поправено на 4 юли 1997 г., когато компетентният прокурор потвърждава мярката за неотклонение "задържане под стража", взета спрямо жалбоподателя, на основание на приложимия чл.152, ал.4 от НПК.
Освен това налице са били фактическите основания за налагането на тази мярка спрямо жалбоподателя. В конкретния случай важно значение е имал характерът на престъплението, за което му е било повдигнато обвинение: то принадлежи към онази категория престъпления, които застрашават обществената безопасност въобще.

29. Въпреки определението на районния съд жалбоподателят да бъде освободен от ареста и да бъде поставен "под надзора на родителите", той не е бил освободен незабавно.

30. На 17 септември 1997 г. районният съд предава своето определение от 16 септември 1997 г. на районния прокурор за изпълнение.

31. Тъй като жалбоподателят е задържан в помещение, намиращо се под административната шапка на Окръжната следствена служба, определението е било предадено впоследствие на тази служба.

32. На неустановена дата майката на жалбоподателя подписва нужните документи във връзка с "родителския надзор".

33. Жалбоподателят е освободен на 23 септември 1997 г.

34. На 29 май 1998 г. той е признат за виновен и е осъден на една година лишаване от свобода условно.

II. ПРИЛОЖИМО ВЪТРЕШНО ПРАВО И ПРАКТИКА

А. Длъжностно лице, постановяващо арест и задържане

35. В процесния период и до реформата, проведена на 1 януари 2000 г., арестуваният е бил изправян пред следовател, който е решавал дали обвиняемият трябва да бъде задържан под стража или не. Решението на следователя е подлежало на одобрение от страна на прокурор.

36. Ролята на следователите и прокурорите съгласно българското право е представена в обобщен вид в параграфи 25-29 на решението на Съда по делото Николовa срещу България ([GC], № 31195/96, ЕСПЧ 1999-II).

B. Основания за задържането


37. Чл.152 от Наказателно-процесуалния кодекс, такъв, какъвто е бил в сила през процесния период, определя правните основания за налагането на мярка за неотклонение и прави разлика между случаите, когато повдигнатото обвинение касае "тежки умишлени престъпления" и всички останали случаи.
Според неговите алинеи 1 и 2, и в съответствие с практиката на Върховния съд, чл.152 изисква лице, срещу което е повдигнато обвинение за тежко умишлено престъпление, да бъде задържано под стража. Изключение е възможно единствено в случай че е извън всякакво съмнение, че обективно е изключена всяка опасност лицето да се укрие или да извърши друго престъпление, например ако обвиняемият е тежко болен. Върху задържаното лице лежи тежестта да докаже съществуването на подобни изключителни обстоятелства.
По смисъла на чл.152, ал.4, когато случаят касае престъпление, което не представлява "тежко престъпление", обвиняемият може да бъде задържан в досъдебното производство само ако е установено, че съществува опасност той да се укрие, да извърши друго престъпление или да осуети хода на съдебния процес.

38. Чл.93, т.7 от Наказателния кодекс определя като "тежко престъпление" това, за което по закона е предвидено наказание лишаване от свобода повече от пет години.

39. Умишленото причиняване на значителни щети на вещи чрез използване на взривни вещества е престъпление по чл.333 във връзка с чл.330, алинеи 1 и 3 от Наказателния кодекс, което, ако е извършено от непълнолетно лице (чл.63, ал.1, т.3 от Наказателния кодекс), се наказва с лишаване от свобода до три години.

C. Задържане под стража на непълнолетни; надзор на родителите

40. Чл.378, ал.2 от Наказателно-процесуалния кодекс предвижда възможност за задържане под стража на непълнолетни само в изключителни случаи. Не се съобщава релевантна съдебна практика във връзка с прилагането на тази разпоредба.

41. Ал.1, т.1 на същата разпоредба предвижда възможност непълнолетен, срещу когото е повдигнато обвинение за извършено престъпление, да бъде поставен под "надзор на родителите", като мярка за осигуряване на явяването му пред компетентните органи и за предотвратяване на извършването на друго престъпление. В подобни случаи родителят е длъжен да подпише декларация, с която се задължава да упражнява надзор над непълнолетния и да осигури явяването му пред компетентния орган.

42. Наказателно-процесуалният кодекс, такъв какъвто е бил в сила в процесния период, не предвижда изрично дали един непълнолетен, чиято мярка за неотклонение "задържане под стража" е изменена в "надзор на родителите", трябва да бъде задържан докато родителят предприеме тази мярка.
По отношение на освобождаването под гаранция, чл.150, ал.5 от НПК предвижда, че това е възможно само след като бъде внесена тази гаранция.
Обратно, освобождаването трябва да стане незабавно след постановяването на оправдателна присъда или на присъда, непредвиждаща лишаване от свобода (чл.307, ал.2 от НПК).

ЗАКОНОДАТЕЛСТВО
I. ТВЪРДЯНИ НАРУШЕНИЯ НА ЧЛ.5, §§ 1 И 3 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

43. Жалбоподателят се оплаква, че след ареста си не е бил изправен пред съдия или друго длъжностно лице, изпълняващо съдебни функции, и че е бил незаконосъобразно и необосновано лишен от свобода.

44. Съответният текст на чл.5 от Конвенцията гласи следното:
"1. Всеки има право на свобода и сигурност. Никой не може да бъде лишен от свобода, освен в следните случаи и по реда, предвиден от закона:
(c) законосъобразен арест или лишаване от свобода, с цел да се осигури явяване пред компетентния съгласно закона орган по обосновано подозрение за извършено престъпление или когато задържането обосновано може да се смята за необходимо, за да се попречи на лицето да извърши престъпление или да се укрие, след като е извършило престъпление;

3. Всеки арестуван или лишен от свобода в съответствие с разпоредбите на т. 1 (c) на този член трябва своевременно да бъде изправен пред съдия или пред длъжностно лице, упълномощено от закона да изпълнява съдебни функции, и има право на гледане на неговото дело в разумен срок или на освобождаване преди гледането на неговото дело в съда. Освобождаването може да бъде обусловено от даването на гаранции за явяване в съда."

A. Аргументи на страните

1. Жалбоподателят


45. Жалбоподателят твърди, че следователите и прокурорите според българското право не могат да се считат за независими длъжностни лица, упълномощени от закона да изпълняват съдебни функции. Той се позовава на делото Асенов и други срещу България (решение от 28 октомври 1998 г., Доклади 1998 г.-VIII).

46. Освен това, той заявява, че задържането му е незаконосъобразно, ненужно и противоречи на Конвенцията.
В конкретния случай, в течение на три месеца властите се позовават на чл.152, ал.1 от Наказателно-процесуалния кодекс, като изхождат от погрешното допускане, че срещу жалбоподателя е повдигнато обвинение за "тежко престъпление". През този период органите на прокуратурата въз основа на законовите разпоредби и практиката, съгласно които всяко лице, спрямо което е предявено обвинение за тежко престъпление, трябва да бъде задържано под стража, не са изследвали евентуалното наличие на опасност от укриване, извършване на друго престъпление или осуетяване на хода на съдебния процес.
Освен това, властите са пренебрегнали изискването на чл.378, ал.2 от Наказателно-процесуалния кодекс, който предвижда мярката за неотклонение задържане под стража да се взема спрямо непълнолетни само в изключителни случаи.

47. Жалбоподателят също заявява, че дори след датата 4 юли 1997 г., когато е била призната погрешната квалификация на предявеното обвинение, неговото задържане е било потвърдено и удължено, без каквото и да било позоваване на доказателства, които да указват, че е съществувала опасност той да се укрие, да извърши друго престъпление или да осуети хода на съдебния процес. Отново единственият аргумент е била тежестта на предявеното обвинение. Според представените писмени бележки от жалбоподателя, този подход противоречи на Конвенцията. Нещо повече, представените от жалбоподателя аргументи, свързани с тежкото му здравословно състояние, първоначално не са били взети под внимание, въпреки че фактите показват, че физическото му състояние не би му позволило да се укрие.

48. По отношение на задържането в периода от 16 септември 1997 г., когато районният съд постановява освобождаването му, до 23 септември 1997 г., когато действително е бил освободен, жалбоподателят заявява, че е недопустимо тежко болен непълнолетен, чието освобождаване е постановено от съдия, да бъде държан под стража още седем дни без каквото и да било законово основание, поради формалности от технически и административен характер. Според жалбоподателя следва да се приложи по аналогия разпоредбата на Наказателно-процесуалния кодекс, която изисква незабавно освобождаване в случай на постановяване на оправдателна присъда, или когато е постановена присъда, непредвиждаща лишаване от свобода (чл.307, ал.2).

2. Правителството


49. Правителството твърди, че прокурорите удовлетворяват критериите, за да бъдат считани за длъжностни лица, упълномощени от закона да изпълняват съдебни функции. Освен това, жалбоподателят обжалва задържането си пред съда едва четири месеца след датата на задържането си, което показва, че той възприема прокурора като независим и безпристрастен орган.

50. Правителството поддържа, че неточното позоваване на чл.152, ал.1 от Наказателно-процесуалния кодекс не прави задържането на жалбоподателя незаконосъобразно, тъй като чл.152, ал.4 представлява ясно законово основание за задържането на жалбоподателя. Това се потвърждава от постановлението на прокурора от 4 юли 1997г., което установява наличието на опасност жалбоподателят да се укрие, да извърши други престъпления или да осуети хода на съдебния процес.

51. Правителството информира също така Съда, че в процесния период жалбоподателят не е посещавал училище и не е работел, живеел е само с единия си родител и се е събирал с хора от престъпните среди. Ето защо са съществували изключителни обстоятелства, обуславящи налагането на мярката за неотклонение "задържане под стража", така както е предвидено в чл.378, ал.2 от Наказателно-процесуалния кодекс.

52. Що се отнася до периода 16 - 23 септември 1997 г., правителството твърди, че е било неизбежно известно закъснение при изпълнението на определението на съда за освобождаване на жалбоподателя. В конкретния случай, определението е трябвало да се предаде на следствените власти, които е трябвало да проверят дали съществуват други основания за задържането на жалбоподателя или не. Освен това, в случаите, когато мярката за неотклонение "задържане под стража" на непълнолетен се изменя в "надзор на родителите", вътрешното право изисква единият от родителите да подпише необходимите за освобождаването му документи. На 16 септември 1997 г. и двамата родители на жалбоподателя, които са разведени, не са присъствали на съдебното заседание. Известен е бил само адресът на неговата майка. Ето защо е било необходимо допълнително време за да се установи контакт с майката на жалбоподателя.

B. Анализ на Съда

53. Съдът ще разгледа оплакванията на жалбоподателя по реда, в който са предприети процесуалните действия по ареста и задържането му.

1. Твърдяно нарушение на правото да бъде изправен пред съдия или друго длъжностно лице, упълномощено от закона да изпълнява съдебни функции по смисъла на чл.5 §3 от Конвенцията.

54. Съдът припомня, че в споменатите по-горе решения по делата Асенов и други и Николовa, които се отнасят до системата на задържане в досъдебното производство такава, каквато е съществувала в България до 1 януари 2000 г. (виж точка 35 по-горе), той е установил, че нито следователите, пред които са били изправени обвиняемите, нито прокурорите, потвърдили постановленията за задържане, могат да бъдат разглеждани като "длъжностно[и] лице[а], уполномощено[и] от закона да изпълнява[т] съдебни функции" по смисъла на чл.5 §3 от Конвенцията (вж., като пример за друго наскоро прието решение, решението на Съда по делото Х.Б. срещу Швейцария, № 26899/95, 5 април 2001 г., непубликувано).

55. Настоящият казус касае също така задържане в досъдебното производство преди 1 януари 2000 г. Жалбоподателят е бил изправен пред следовател, който не е имал правомощието да издава разпореждане, имащо задължителна сила за задържането му. При всички случаи нито следователят, нито прокурорът, който е дал разрешение за задържането, са били достатъчно независими и безпристрастни за целите на чл.5 §3, като се има предвид практическата роля, която те играят в наказателното преследване и тяхното потенциално участие като страна в наказателното производство. Съдът се позовава на извършения от него анализ на приложимото вътрешно право, съдържащ се в решението му по делото Николовa (вж. §§ 28, 29 и 45-53 от това решение).

56. Оттук следва, че е имало нарушение на правото на жалбоподателя да бъде изправен пред съдия или друго длъжностно лице, упълномощено от закона да изпълнява съдебни функции по смисъла на чл. 5 § 3 от Конвенцията.

2. Твърдяно нарушение на чл.5 §1 по отношение на законосъобразността на задържането на жалбоподателя през първите три месеца

57. И двете страни застъпват една и съща обща позиция, че първоначалното постановление за задържане от 5 април 1997 г. погрешно се позовава на чл. 152, ал. 1 от Наказателно-процесуалния кодекс. Около три месеца по-късно, на 4 юли 1997 г., компетентният прокурор установява, че правилното правно основание е ал.4 на същия член (виж точки 10, 12 и 15 по-горе).

58. Въпросът, който стои пред Съда, е да установи дали гореспоменатата грешка е направила лишаването от свобода на жалбоподателя през първите три месеца незаконосъобразно по смисъла на вътрешното право или противоречащо на Конвенцията.

59. Районният съд е изследвал въпроса за законосъобразността на задържането в определението си от 16 септември 1997 г. Той е счел, че то е било законосъобразно през всички периоди, тъй като са били удовлетворени материално-правните условия на приложимата разпоредба на чл.152, ал.4 от Наказателно-процесуалния кодекс, която съдържа по-строги изисквания (виж точки 28 и 37 по-горе).

60. Жалбоподателят не се е позовал на каквато и да било релевантна национална съдебна практика, за да покаже, че определението на районния съд по неговия случай влиза в противоречие с разпоредбите или практиката за ефекта във вътрешното право от подобни грешки.

61. Тъй като различието между двете разпоредби се свежда само до доказателствения критерий за съществуването на опасност от укриване, извършване на друго престъпление или осуетяване на хода на съдебния процес, и тъй като компетентният прокурор е установил на 4 юли 1997 г., че такава опасност е съществувала във всеки един момент по силата на най-строгата норма, Съдът не счита, че заключението на районния съд е било необосновано или произволно при конкретните обстоятелства.

62. Въпросът дали констатациите на прокурора от 4 юли 1997 г. и на районния съд oт 16 септември 1997 г. относно твърдяната опасност от укриване, извършване на ново престъпление или сговор, са обосновани или не, или представляват относими и достатъчни основания, за да обосноват лишаването от свобода на жалбоподателя за целия срок на неговото задържане, е отделен въпрос, който следва да бъде разгледан в светлината на чл.5 §3 от Конвенцията.

63. С оглед оплакването на жалбоподателя по чл.5 §1 от Конвенцията обаче, като има предвид представените аргументи от страните и материалите по делото, Съдът не намира за установено, че грешката в първоначалното постановление за задържане е била от такъв характер, че да лиши задържането на жалбоподателя от правно основание съгласно вътрешното право (вж., mutatis mutandis, решение по делото Перкс и други срещу Великобритания, № 25277/94 и други, 12 октомври 1999, непубликувано, и решение по делото Дуйеб срещу Холандия [GC], № 31464/96, 4 август 1999, непубликувано).

64. Накрая, безспорно е установено, че жалбоподателят е бил задържан под стража по решение на компетентните органи, с цел да бъде изправен пред тях по предявено обвинение. Също така безспорно е установено, че е съществувало основателно подозрение спрямо него, че е извършил престъплението в което е бил обвинен. Не са налице обосновани твърдения за произволност.

65. На това основание Съдът счита, че не е имало нарушение на чл.5 §1 от Конвенцията по отношение на първите три месеца от задържането на жалбоподателя .

3. Твърдяно нарушение на правото на гледане на делото в разумен срок или на освобождаване преди гледане на делото в съда, в съответствие с чл.5 § 3.

66. Жалбоподателят е арестуван на 5 април 1997 г. и е освободен на 23 септември 1997 г. (виж точки 9 и 33 по-горе). Следователно, разглежданият период обхваща около пет и половина месеца.

67. Трайното и основателно подозрение, че арестуваното лице е извършило престъпление, е условие sine qua non за законосъобразността на продължителното задържане, но след изтичане на определен отрязък от време то вече не е достатъчно само по себе си. В подобни случаи Съдът трябва да установи дали останалите основания, приведени от властите, продължават да оправдават лишаването от свобода. В случай, че тези основания са били относими и достатъчни, Съдът трябва също да изясни дали компетентните национални органи са положили особено старание в хода на съдебното производство (решение по делото Лабита срещу Италия, цитирано по-горе, §§ 152 и 153).

68. На първо място, Съдът отбелязва, че властите са пропуснали да приведат каквито и да било доводи, за да оправдаят задържането на жалбоподателя по чл. 378, ал. 2 от Наказателно-процесуалния кодекс, която предвижда, че непълнолетни могат да бъдат задържани под стража само "в изключителни случаи". Те никога не отговарят в своите определения на повтарящите се твърдения на жалбоподателя, че не съществуват изключителни обстоятелства (вж. точки 10, 12, 15 - 17 и 28 по-горе). Действително, изглежда не съществува съдебна практика, която да осветли смисъла на чл.378, ал.2 от НПК (виж точка 40 по-горе).

69. Съдът счита, че макар на практика стегнатата аргументация да е неизбежна, трудно може да се приеме, че предварителното задържане е било обусловено от "достатъчни" основания, ако въпреки повтарящите се спорни твърдения не са били приведени доводи по отношение на един от относимите критерии, предвидени в закона.

70. На второ място, също както и при делата Илийков срещу България (решение № 33977/97, 26 юли 2001, непубликувано) и Шишков срещу България (решение № 38822/97, 9 януари 2003, непубликувано), властите са се основавали в течение на първите три месеца от задържането на жалбоподателя само на законовата презумпция, почиваща на тежестта на обвинението, съгласно която върху обвиняемия е лежала тежестта да докаже, че не е съществувала дори хипотетична опасност да се укрие, да извърши друго престъпление или сговор (вж. точки 10, 12 и 37 по-горе). Този подход е бил несъвместим с чл.5 §3 от Конвенцията, както установи Съдът в решенията по делата Илийков и Шишков (цитирани по-горе).

71. Нещо повече, властите са дали погрешна правна квалификация на обвинението, а в резултат на това през първите три месеца от задържането на жалбоподателя са обосновавали постановленията си с основания, които са били поне частично неотносими (вж. точки 15, 38 и 39 по-горе).

72. Вярно е, че грешката накрая е била призната, и че на 4 юли 1997 г. компетентният прокурор е заявил, че съществува опасност жалбоподателят да се укрие, да извърши друго престъпление или да осуети хода на съдебния процес. Вярно е също така, че районният съд е заявил, че задържането на жалбоподателя е необходимо предвид опасния характер на престъплението, за което му е предявено обвинение.

73. Независимо от това, властите не са удовлетворили един от релевантните законови критерии, а именно този по чл.378, ал.2 от Наказателно-процесуалния кодекс. Освен това окръжният прокурор в постановлението си от 4 юли 1997 г. не излага никакви доводи в подкрепа на своята констатация, която поради тази причина има чисто декларативен характер. На последно място забележката на районния съд е направена, след като вече е взето решението за освобождаването на жалбоподателя (вж. точки 15 и 28 по-горе).

74. Що се отнася до твърдението на правителството, че в процесния период жалбоподателят не е посещавал училище и не е работел, живеел е само с единия си родител и се е събирал с хора от престъпните среди (вж. точка 51 по-горе), Съдът отново подчертава, че не е негова задача да заеме мястото на националния орган, който е постановил задържането на жалбоподателя. Задача на последния е да изследва всички факти, говорещи в подкрепа или против задържането и да ги изложи в своите определения (вж. решението по делото Лабита срещу Италия, цитирано по-горе, § 152). Твърдения на правителството по отношение на обстоятелствата, свързани с личността на жалбоподателя, са изложени за пръв път в хода на процедурата пред Съда. Тези обстоятелства не са упоменати нито веднъж от органите, взели решение за задържането на жалбоподателя.

75. В обобщение Съдът намира, че поне по време на част от разглеждания период предварителното задържане на жалбоподателя е било удължено на основания, които не могат да се считат за относими и достатъчни. Оттук следва, че лишаването му от свобода за период от пет месеца и половина е необосновано.

76. При тези обстоятелства е необходимо да се изследва въпросът дали властите са положили изискуемото особено усърдие при воденето на наказателно производство срещу лица, намиращи се в предварителен арест.

77. Ето защо Съдът намира, че е имало нарушение на правото на жалбоподателя по чл.5 §3 от Конвенцията на гледане на делото му в разумен срок или на освобождаване преди гледането на делото в съда.

4. Твърдяно нарушение на чл.5 §1 по отношение на задържането на жалбоподателя в периода от 16 до 23 септември 1997 г.

78. На 16 септември 1997 г. районният съд не разпорежда незабавното безусловно освобождаване на жалбоподателя, а неговото настаняване под надзор на родителите по смисъла на чл.378, ал.1, т.1 от Наказателно-процесуалния кодекс (вж. точка 27 по-горе).
По смисъла на приложимото право това означава, че един от родителите му е трябвало да направи декларация, с която се задължава да упражнява надзор над жалбоподателя и да осигури явяването му пред компетентния орган. Властите са тълкували закона в смисъл, че освобождаване е възможно само след удовлетворяването на това условие - подход, който не може да бъде счетен за неразумен или непредвидим (вж. точки 41 и 42 по-горе).

79. В съответствие с чл.5 §3 in fine от Конвенцията, освобождаването преди гледането на делото в съда може да бъде обусловено от даването на гаранции. В подобни случаи продължителното лишаване от свобода в течение на определен период от време преди даването на гаранция или до изпълнението на други законосъобразни изисквания, установени със закон или в съдебно решение, несъмнено представлява продължение на първоначалното задържане "извършено с цел изправяне [на обвиняемия] пред компетентния орган на правораздаването по ... подозрение за извършено престъпление ..." и попада в приложното поле на чл.5 §1(c) от Конвенцията (вж. Ноймастер срещу Австрия, решение от 27 юни 1968 г., серия A № 8).

80. Независимо от това, само едно тясно тълкуване на списъка от изключения от правото на свобода, гарантирано в чл.5 §1, e съвместимо с целта на тази разпоредба - да осигури никой да не бъде произволно лишен от свободата си. Ето защо Съдът е длъжен щателно и с особена зоркост да проучи жалбите за забавено освобождаване на задържани лица. Задължение на правителството-ответник е да предостави подробно описание на релевантните факти (вж. решението по делото Лабита срещу Италия ([GC], № 26772/95, ЕСПЧ 2000 г.-IV, § 170).

81. Позицията на правителството е, че има две причини за забавеното освобождаване на жалбоподателя след постановяването на определението на районния съд от 16 септември 1997 г.: обичайни административни формалности и затруднено издирване на майката на жалбоподателя, която е трябвало да подпише декларация, че ще осигури явяването на сина си пред компетентния орган (вж. точка 52 по-горе).

82. Съдът отново отбелязва, че забавяне с повече от няколко часа не може да се оправдае с административни формалности по освобождаването (вж. Джулия Манцони срещу Италия, решение от 1 юли 1997, Доклади 1997-IV и Лабита срещу Италия, цитирано по-горе).

83. По-нататък Съдът отбелязва, че правителството не е представило никакви подробности относно твърдяните затруднения за осъществяване на контакт с майката на жалбоподателя. Безспорен факт е, че адресът й е бил известен (виж точки 13, 19 и 52 по-горе). Не е посочена датата, на която най-накрая е бил установен контакт с нея, нито датата, на която тя е подписала нужните документи. В резултат на това правителството не е установило, че жалбоподателят е бил освободен незабавно след изпълняване на условията, записани в определението на районния съд.

84. Eто защо Съдът заключава, че предвид липсата на строго описание на въпросните събития по часове, позицията на правителството, че целият период на лишаване от свобода на жалбоподателя от 16 до 23 септември 1997 г. попада в приложното поле на §1 c) на чл.5, следва да бъде отхвърлена.

85. Оттук следва, че е имало нарушение на чл.5 §1 по отношение на лишаването от свобода на жалбоподателя в периода 16-23 септември 1997 г.


II. ТВЪРДЯНИ НАРУШЕНИЯ НА ЧЛЕН 5 § 4 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

86. Като се позовава на членове 5 § 4 и 13 от Конвенцията, жалбоподателят се оплаква, че жалбата му до районния съд е разгледана 42 дни след нейното подаване и че на неговия адвокат е бил отказан достъп до материалите по делото.

87. Съдът намира, че въпросните оплаквания следва да се разгледат в светлината на чл.5 §4 от Конвенцията, който гласи:
"Всеки арестуван или лишен от свобода има право да обжалва законосъобразността на своето задържане в съда, който е задължен в кратък срок да се произнесе; в случай че задържането е неправомерно, съдът е длъжен да нареди незабавното освобождаване на задържаното лице."


A. Аргументи на страните

88. Жалбоподателят твърди, че властите са били длъжни да организират в кратко време разглеждането на неговата жалба пред съда. Немислимо е на прокурора да са били необходими шестнадесет дни, за да окомплектова делото. В допълнение, в съответствие с прието изменение в Наказателно-процесуалния кодекс от 13 август 1997 г., районният съд е трябвало да разгледа жалбата в открито заседание, в срок от три дни. В нарушение на това изискване, след като е бил отговорен за едно отлагане поради непризоваване на адвоката на жалбоподателя на 25 август 1997 г., районният съд е насрочил следващото заседание след три седмици.

89. По отношение на достъпа до материалите по делото адвокатът на жалбоподателя твърди, че по време на процесния период е имало неофициално споразумение между прокуратурата и районния съд да се препятства запознаването с материалите по делата докато траят следствените действия.
По-нататък жалбоподателят счита, че би могъл да предяви претенцията, че е жертва на нарушение на чл.5 §4 от Конвенцията, независимо от факта, че районният съд е разпоредил неговото освобождаване в производството, по което на неговия адвокат е бил отказан достъп до материалите по делото. В конкретния случай, освобождаването е било разпоредено по медицински съображения и районният съд e отхвърлил неговата претенция, че задържането му е било неправомерно, като по този начин преклудира правото на какъвто и да бил иск за обезщетение, който той би могъл да предяви по силата на Закона за отговорността на държавата за вреди, причинени на граждани.

90. Правителството твърди, че забавянето следва да се вмени на адвоката на жалбоподателя. На първо място, на 5 август 1997 г. той е поискал открито заседание, което е отнело повече време за организирането му. Съдът незабавно е предприел всички необходими стъпки и е изпратил делото на прокурора за окомплектоване. На второ място, на 25 август 1997 г. заседанието е било отложено поради отсъствието на адвоката на жалбоподателя.

91. По отношение на твърдяния отказ на достъп до материалите по делото, правителството отбелязва, че жалбоподателят не би могъл да претендира, че е жертва на нарушение на правата си, тъй като районният съд при всички случаи е постановил освобождаването му.

92. Правителството също така заявява, че, съгласно вътрешното право и практика, запознаване с материалите по делото е възможно само след приключване на предварителното следствие, докато в случая с жалбоподателя следствените действия не са били приключили. Освен това адвокатът на жалбоподателя е поискал да се запознае с материалите по делото едва в деня, предшестващ второто съдебно заседание.


B. Анализ на Съда

1. Твърдяно нарушение на правото на жалбоподателя на разглеждане "в кратък срок" на неговата жалба срещу задържането му

93. Жалбата срещу задържането на жалбоподателя е разгледана 42 дни след подаването й.

94. Съдът намира, че прокуратурата е отговорна за необоснованото забавяне с повече от две седмици, тъй като тя не е предала незабавно жалбата в компетентния съд (вж. точки 17-19 по-горе). По-нататъшното забавяне, което може да бъде вменено на властите, е резултат от нередовно призоваване на адвоката на жалбоподателя и на обстоятелството, че районният съд е разрешил съдебното заседание да се проведе след три седмици.

95. Въпреки че несъмнено са били необходими няколко дни, за да се представи медицинско заключение за здравословното състояние на жалбоподателя, останалото забавяне надхвърля допустимите граници по чл.5 §4 от Конвенцията. Жалбата на жалбоподателя не е разгледана в кратък срок.
Ето защо се констатира, че има нарушение на чл.5 §4 от Конвенцията в това отношение.

2. Твърдян отказ на достъп до материалите по делото в хода на производството по жалбата на жалбоподателя срещу задържането му

96. Доколкото правителството оспорва качеството на жертва на жалбоподателя, Съдът отбелязва, че освобождаването му е било постановено от медицински съображения и че районният съд е отхвърлил претенцията, че задържането му е било неправомерно. Оттук следва, че жалбоподателят може да претендира, че е жертва на нарушаване на правото му на достъп до материалите по делото в това производство, така както е защитено от чл.5 §4 от Конвенцията.

97. Съдът отново подчертава, че предвид изключително неблагоприятното въздействие на лишаването от свобода върху основните права на засегнатото лице, воденото по чл.5 §4 от Конвенцията производство по принцип трябва да удовлетворява във възможно най-голяма степен, при условията на текущи следствени действия, основните изисквания за справедлив съдебен процес.
Производството трябва да има състезателен характер и винаги трябва да осигурява "равнопоставеност" на страните, прокурора и задържаното лице. Равнопоставеност не може да има, ако на защитника е отказан достъп до онези документи от следственото дело, които са от съществено значение за ефективно оспорване на законосъобразността, по смисъла на Конвенцията, на задържането на неговия клиент (вж. решението по делото Гарсия Алва срещу Германия, № 23541/94, 13 февруали 2001 г., непубликувано, §§ 39-43 и по делото Шишков срещу България, цитирано по-горе).

98. Безспорно е установено, че адвокатът на жалбоподателя не е получил разрешение да се запознае с материалите по делото на своя клиент. Както бе потвърдено и от правителството, през процесния период отказът на достъп до материалите по делата, в случай на неприключили следствени действия, е бил установена практика.

99. Този подход е бил несъвместим с чл.5 §4 от Конвенцията.
Поради тази причина е налице нарушение на тази разпоредба по отношение на отказа на достъп до материалите по делото.

III. ПРИЛОЖЕНИЕ НА ЧЛ. 41 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

100. Чл. 41 от Конвенцията предвижда:
"Ако Съдът установи, че е имало нарушение на Конвенцията или на протоколите към нея и ако вътрешното право на съответната Високодоговаряща страна допуска само частично обезщетение, Съдът, ако е необходимо, постановява предоставянето на справедливо обезщетение на потърпевшата страна."


A. Вреди

101. Жалбоподателят претендира обезщетение за претърпени неимуществени вреди в размер на 21,000 лева. Той твърди между другото, че задържането му е било неправомерно като цяло, че е бил жертва на много сериозни нарушения на правата му и че здравословното му състояние се е влошило в резултат на условията на задържане. Той се позовава на делото Луканов срещу България (решение от 20 март 1997 г., Доклади 1997-II).

102. Правителството твърди, че Съдът следва да отхвърли иска за обезщетение за неимуществени вреди, така както е сторил това по делото Николовa срещу България ([GC], № 31195/96, ЕСПЧ 1999-II). Наред с това то отново излага своите аргументи, приведени по редица предходни дела, че следва да се вземат под внимание икономическите условия в България.

103. Съдът установява между другото, че предварителното задържане на жалбоподателя, продължило около пет месеца и половина, е необосновано от гледна точка на чл.5 §3 от Конвенцията, че лишаването му от свобода в периода между 16 и 23 септември 1997 г. е било в нарушение на чл.5 §1, и че в противовес на изискването на чл.5 §4 неговата жалба срещу задържането му пред съда не е била разгледана в кратък срок и той не е имал достъп до материалите по делото.

104. Тези нарушения на правата на жалбоподателя по Конвенцията дават право на обезщетение по чл. 41, тъй като само констатирането на определено нарушение не може да се счита за достатъчно справедливо удовлетворение.

105. Като се има предвид практиката на Съда (вж. Луканов срещу България, решение от 10 март 1997 г., Доклади 1997-II, § 56; Асенов и други срещу България, решение от 28 октомври 1998 г.; Доклади 1998-VIII, §§ 176-178; Николовa срещу България [GC], № 31195/96, § 79, ЕСПЧ 1999-II; Йециюс срещу Литва, loc. cit., § 109; Пунцелт срещу Чешката република, № 31315/96, 25 април 2000 г., непубликувано; Грауслис срещу Литва, loc. cit.; Мусиал срещу Полша, 24557/94, ЕСПЧ 1999-II; Сабьор Бен Али срещу Малта, № 35892/97; Върбанов срещу България, № 31365/98, § 67, ЕСПЧ 2000-X; Илийков срещу България, цитирано по-горе, и Филиз и Калкан срещу Турция, № 34481/97, 20 юни 2002 г., непубликувано), и като взима решение за справедливо обезщетение, Съдът постановява да се присъди обезщетение в размер на 2,000 евро ("EUR") за претърпените неимуществени вреди.


B. Разходи и съдебни разноски

106. Жалбоподателят претендира сумата от 4,809 щатски долара ("USD"), включително 3,890 USD за 80 часа адвокатски труд, по тарифа между 30 и 50 USD, които твърди, че са положени за работа по жалбата на жалбоподателя срещу задържането му в България и за производството по Конвенцията, 660 USD за превод на 110 страници, 99 USD за телефонни и пощенски разходи и 160 USD за други разходи.

107. Жалбоподателят представя споразумение за разноските с неговия адвокат и график за изразходваното време.

108. Правителството твърди, че са неприемливи споразуменията за непредвидени разноски. То подлага на подробен анализ претендираните часове и твърди, че те са твърде завишени и произволно определени. Правителството също така оспорва часовата тарифа, като твърди, че тя е твърде завишена, ако се съпостави с обичайната тарифа, прилагана от адвокатите в България.

109. Правителството твърди, че претендираните разходи за превод и други разходи следва да се отхвърлят поради липсата на документи, удостоверяващи реално извършените плащания.

110. Съдът намира, че броят претендирани часове е прекомерен, по-специално предвид неголямата сложност на делото. Следва да се приложи определено редуциране.

111. Що се отнася до часовата тарифа Съдът отбелязва, че липсва претенция тя да превишава прилаганата тарифа от водещи фирми за правни услуги в България (вж. Ангелова срещу България, № 38361/97, ЕСПЧ 2002- , § 176).

112. Съдът намира, че претендираните разходи за превод и други разходи са прекомерни и не са подкрепени от удостоверяващи ги документи. Макар безспорен да е фактът, че жалбоподателят трябва да е имал разходи за превод, Съдът не е в състояние да приеме претендирания от жалбоподателя размер.

113. Необходимо е също така редуциране до известна степен, дължащо се на факта, че част от първоначално подадената жалба е била обявена за недопустима.

114. Като се имат предвид всички относими обстоятелства, Съдът след приспадане на сумата от 625.04 евро (4,100 френски франка), изплатена на жалбоподателя като правна помощ от страна на Съвета на Европа, присъжда 2,500 евро за разходи и съдебни разноски.


C. Лихва за просрочка

115. Съдът намира за подходящо лихвата за просрочка да бъде определена на базата на пределната лихва при отпускане на заем от Централната европейска банка, завишена с три процента/пункта.

ПОРАДИ ТЕЗИ СЪОБРАЖЕНИЯ, СЪДЪТ ЕДИНОДУШНО

1. Приема, че е налице нарушение на чл.5 §3 от Конвенцията по отношение на това, че след арестуването му жалбоподателят не е изправен пред съдия или друго длъжностно лице, изпълняващо съдебни функции;

2. Приема, че няма нарушение на чл.5 §1 от Конвенцията по отношение на задържането на жалбоподателя през първите три месеца;

3. Приема, че е налице нарушение на чл.5 §3 от Конвенцията по отношение на продължителността и необосноваността на задържането на жалбоподателя в досъдебното производство;

4. Приема, че е налице нарушение на чл.5 §1 от Конвенцията по отношение на задържането на жалбоподателя в периода от 16 до 23 септември 1997 г.;

5. Приема, че е налице нарушение на чл.5 §4 от Конвенцията по отношение на това, че жалбата на жалбоподателя пред съда срещу задържането му не е била разгледана в кратък срок;

6. Приема, че е налице нарушение на чл.5 §4 от Конвенцията по отношение на това, че на адвоката на жалбоподателя е бил отказан достъп до материалите по делото;

7. Приема, че:

a) държавата-ответник следва да заплати на жалбоподателя в тримесечен срок от датата, на която решението стане окончателно в съответствие с чл.44 §2 от Конвенцията, следните суми, конвертирани в националната валута на държавата-ответник, по курса на деня при изплащане на задължението:
(i) 2 000 евро (две хиляди евро) за неимуществени вреди;
(ii) 2 500 (две хиляди и петстотин евро) за разходи и съдебни разноски;
(iii) какъвто и да било данък, който би се дължал върху горните суми;

б) след изтичането на горепосочения тримесечен срок върху посочените суми ще се дължи проста лихва в размер на пределната лихва при отпускане на заем от Централната европейска банка за периода на забавата, завишена с три процента, до изплащането;

8. Отхвърля останалата част от претенциите на жалбоподателя за справедливо удовлетворение.

Изготвено на английски език и писмено нотифицирано на 30 януари 2003, в съответствие с Правило 77 §§2 и 3 от Правилника на Съда.

Сьорен Нилсен                                           Христос Розакис

Заместник-секретар                                       Председател

Дата на постановяване: 30.1.2003 г.

Вид на решението: По същество

Досие в HUDOC: http://hudoc.echr.coe.int/eng?i=001-60912