Номер на жалба: 52009/07

Членове от Конвенцията: (Чл. 6) Право на справедлив съдебен процес, (чл. 6) Наказателно производство, (Чл. 6-1) Справедливо гледане

По делото Лена Атанасова срещу България,

Европейският съд по правата на човека (Пето отделение), заседаващ в състав:

          Ангелика Нусбергер (Angelika Nußberger), председател,
          Ерик Мьозе (Erik Møse),
          Кханлар Хаджиев (Khanlar Hajiyev),
          Андре Потоцки (André Potocki),
          Йонко Грозев (Yonko Grozev),
          Карло Ранцони (Carlo Ranzoni),
          Мартинш Митс (Mārtiņš Mits), съдии,
и Милан Бласко (Milan Blaško), заместник-секретар на отделение,

След закрито заседание, проведено на 3 януари 2017 г.,

Постанови следното решение, прието на същата дата:

ПРОЦЕДУРА

1.  Делото е образувано по жалба (№ 52009/07) срещу Република България, подадена в Съда на 15 ноември 2007 г. на основание чл. 34 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи („Конвенцията“) от българска гражданка, г-жа Лена Георгиева Атанасова („жалбоподателката“).

2.  Българското правителство („Правителството“) се представлява от правителствения агент, г-н М. Обретенов, от Министерството на правосъдието.

3.  Жалбоподателката твърди, че е осъдена задочно в резултат на наказателно производство, водено срещу нея, и че не е имала възможност за възобновяване на производството.

4.  На 18 октомври 2011 г., Правителството е уведомено за жалбата.

ФАКТИТЕ

I.  ОБСТОЯТЕЛСТВАТА ПО ДЕЛОТО

5.  Жалбоподателката е родена през 1967 г. и живее в Търнене.

A.  Първите три присъди на жалбоподателката

6.  С окончателно решение от 8 май 2000 г. Старозагорският районен съд одобрява сключено споразумение между Прокуратурата и жалбоподателката, съгласно което тя признава деянията, в които е обвинена в рамките на заведено срещу нея наказателно производство  и е осъдена условно на десет месеца лишаване от свобода.

7.  През 2001 г., на неизвестна дата, Старозагорският районен съд осъжда жалбоподателката на една година лишаване от свобода. Присъдата става окончателна на 28 февруари 2002 г.

8.  Междувременно, със съдебно решение от 3 септември 2001 г.,  Районен съд Павликени признава жалбоподателката за виновна за измама на седемнадесет души и я осъжда на три години и шест месеца лишаване от свобода. Въз основа на събраните доказателства, районният съд установява, че през периода от февруари до юни 1999 г., жалбоподателката се е представяла пред потърпевшите за посредник при набиране на персонал и е получила различни парични суми от тях срещу обещанието да намери на тях самите или на техни близки работа в Испания. Съдебното решение става окончателно през декември 2002 г.

9.  В резултат на това, Районен съд Павликени решава да обедини наказанието, което е налага на жалбоподателката в рамките на това производство с наказанията, които са били наложени на жалбоподателката от Старозагорският и Софийският районен съд. Жалбоподателката изтърпява наказанията в затвора в Сливен и е освободена на 25 август 2003 г.

Б.  Четвъртото наказателно производство срещу жалбоподателката

10.  Междувременно, на 11 февруари 1999 г. срещу жалбоподателката е заведено друго наказателно производство за измама. Производството е спряно през декември 2004 г., поради това, че жалбоподателката не е открита на никой от известните й на властите адреси. Органите за наказателни разследвания я обявяват за национално издирване.

11.  Жалбоподателката посочва, че в началото на 2005 г. случайно  научава за наличието на това наказателно производство и по собствена инициатива на 12 януари 2005 г. се явява в Първо полицейско управление в Плевен („полицейското управление“).

12.  Правителството твърди, че жалбоподателката е открита и отведена в полицейското управление от полицията, без да уточняват дата и място на задържането.

13.   ,  На 12 януари 2005 г. разследващият полицай в полицейското управление уведомява жалбоподателката за проведено полицейско разследване срещу нея съгласно материалите по досъдебно производство, заведено през 1999 г. по жалба на две лица М.К. и Р.И. Пак според тези материали, същите обвиняват жалбоподателката, че е получила чрез измама суми от тях срещу обещанието, квалифицирано като лъжливо, да им намери работа в Испания.

14.  Във въпросния ден жалбоподателката се запознава с документите по досъдебното производство. По време на разпита от разследващия полицай, признава деянията, в които е обвинена, и заявява, че е готова да възстанови получените чрез измама суми от М.К. и Р.И.. Обяснява, че е съобщила на следователя, разследващ първото наказателно производство за измама, водено срещу нея, че тези две лица фигурират сред жертвите. Според нея, по този начин предишната й присъда покрива гореспоменатите обвинения и тя вече е изтърпяла наказанието си лишаване от свобода. Освен това жалбоподателката твърди, че на следващ етап от производството ще даде подробни обяснения пред съда.

15.  На 18 февруари 2005 г. жалбоподателката повторно е призована в полицейското управление. По този повод, обвиненията срещу нея са уточнени и тя още веднъж се запознава с  материалите по производството. Същия ден жалбоподателката повторно е разпитана от разследващия полицай: тя потвърждава показанията си от 12 януари 2005 г., признава вината си по обвиненията, обяснява, че ще изложи допълнително аргументи пред съда, и декларира готовност да преговаря условията на присъдата си с прокуратурата. Жалбоподателката не е задържана и напуска полицейското управление.

16.  Жалбоподателката твърди, че е оставила на разследващия полицай адреса си в София, както и мобилния си номер и телефонния номер на работодателя си в София. Казва също, че е обяснила, че ще прекарва уикендите при приятеля си К.С.К. в Търнене, село на около 12 км. от Плевен.

17.  В протоколите от 12 януари и 18 февруари 2005 г., изготвени от разследващия полицай, като координати на жалбоподателката съществуват единствено пощенски адрес в София, един номер на мобилен телефон, предоставен от работодателя й, и стационарен телефонен номер.

18.  Впоследствие, на неустановена дата, Районна прокуратура Плевен изготвя обвинителен акт срещу жалбоподателката за деяния, извършени между септември и декември 1998 г. и сезира районния съд в същия град. Жалбоподателката е обвинена, че е въвела в заблуда М.К. и Р.И., че ще им намери работа в Испания срещу сумата от 682 660 стари български лева, като по този начин ги е измамила.

19.  Първото заседание пред Районния съд Плевен се провежда на 15 юни 2005 г., в отсъствие на жалбоподателката. Съдът установява, че последната не е получила призовката, тъй като не е открита на адреса си в София, посочен в обвинителния акт. Съдът отлага съдебното заседание и разпорежда на Община София и на Областна дирекция на МВР в Плевен да извършат проверки в информационни си бази данни, за да установят настоящия и постоянния адрес на жалбоподателката и да установят дали същата е напуснала територията на страната. Изискано е също от Националната следствена служба и от Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ да установят дали жалбоподателката не е задържана с мярка за неотклонение.

20.  Впоследствие, Районен съд Плевен отлага съдебното заседание три пъти – на 25 октомври 2005 г., на 30 януари 2006 г. и на 21 април 2006 г. – поради отсъствието на жалбоподателката. Тези отлагания са последвани от нови опити за откриване и призоваване на жалбоподателката: властите се опитват да установят други известни адреси на жалбоподателката и да я призоват на въпросните съдебни заседания, свързват се с органите за изпълнение на наказанията, за да установят дали жалбоподателката не се намира в затвор или е задържана, поискана е информация от органите, отговарящи за гранично-пропускателните пунктове, за да установят дали жалбоподателката не е напуснала страната. В резултат на тези стъпки, съдът установява, че жалбоподателката не е напуснала страната и не е задържана с мярка за неотклонение. Отбелязва също, че жалбоподателката не е открита на втория известен адрес в София, нито на другия адрес в Троян, който фигурира като неин в регистъра на населението. При тези обстоятелства, Районният съд решава да продължи наказателното производство в отсъствието на подсъдимата, съгласно чл. 269, ал.3, т.1 от Наказателно-процесуалния кодекс (НПК). Назначава служебен защитник на жалбоподателката.

21.  На съдебното заседание на 20 февруари 2007 г. Районен съд Плевен извършва разпит на свидетели и изслушване на експертиза. Адвокатът на жалбоподателката не задава никакви въпроси на свидетелите. В своята пледоарията той посочва, че повдигнатото обвинение е доказано с оглед всички обстоятелства по случая, което обосновава и налагането на наказание лишаване от свобода без възможност за предсрочно освобождаване. Той отбелязва също, че клиентката му не е възпрепятствала наказателното разследване и моли съда да й наложи по-леко наказание.

22.  Със съдебно решение от същия ден, Районният съд признава жалбоподателката за виновна по повдигнатото обвинение и я осъжда на четири години лишаване от свобода. Тъй като в рамките на петнадесет дена от произнасянето на присъдата не постъпва никакво обжалване, тя влиза в сила.

23. На 11 май 2007 г., произнасяйки се по искане на Районна прокуратура Плевен, Районният съд на същия град решава да приспадне от вече изтърпяното от жалбоподателката наказание през 2003 г. В изпълнение на това решение, жалбоподателката трябва да изтърпи общо наказание от десет месеца лишаване от свобода.

В.  Задържането на жалбоподателката, искът за възобновяване на наказателното производство и престоя й в Сливенския затвор

1.  Задържането на жалбоподателката и искът за възобновяване на наказателното производство

24.  На 11 ноември 2006 г., жалбоподателката ражда дъщеря в Плевен, която заявява, че кърми. По това време живее при приятеля си в с. Търнене.

25.  На 3 май 2007 г., органите обявяват жалбоподателката за национално издирване.

26.  Според жалбоподателката, на 23 май 2007 г., двама полицейски служители пристигат в общия й дом с К.С.К. в с. Търнене. След като е открита я информират, за осъдителната присъда влязло в сила със съдебно решение и я задържат и отвеждат в Сливенския затвор. На същия ден жалбоподателката е отведена.

27.  На 13 юли 2007 г., тя подава до Върховния касационен съд иск за възобновяване на наказателното производство съгласно чл. 423, ал. 1 от НПК, основаваща се на неучастието й в разглеждането на наказателното производство.

28.  На 25 октомври 2007 г., Върховният касационен съд отхвърля искането на жалбоподателката. Висшата съдебна инстанция отбелязва, че на 12 януари 2005 г.  е уведомила жалбоподателката за наличието на разглежданото наказателно производство, като това е и датата, на която тя е разпитана от разследващ полицай и признава деянията. Счита, че при тези обстоятелства, жалбоподателката не може основателно да смята, че наказателното преследване е прекратено. Той отбелязва, че в стадия на разглеждане на наказателното производство от съда, жалбоподателката не е открита на известния й адрес и че Районният съд Плевен е направил всички необходими стъпки, за да установи местонахождението и да осигури явяването й: той отбелязва също, че жалбоподателката не е с мярка за неотклонение, че се намира на територията на страната и че не е декларирала смяна на адреса си пред отговорната администрация на регистъра на населението. Според по-висшата съдебна инстанция, всички доказателства потвърждават заключението, според което жалбоподателката е опитала да се укрие от правосъдието. От това, Върховният касационен съд достига до извода, че подсъдимата се е поставила сама в невъзможността да участва в наказателното дело чрез  виновното си поведение и че е налице основание да отхвърли молбата й за възобновяване на наказателното производство.

2.  Престой на жалбоподателката в Сливенския затвор

29.  След задържането на жалбоподателката в Сливенския затвор, дъщеря й, тогава на шестмесечна възраст, остава с баща си и с други близки на жалбоподателката. Затворническият режим, наложен на жалбоподателката, й позволява да пребивава в дома си в продължение на два последователни дни всеки месец, както и две посещения на месец в стаята за свиждания. Жалбоподателката се възползвала от тези случаи, за да се среща с членове на семейството си и да се грижи за малолетната си дъщеря.

30.  На 30 май 2007 г., тя отправя иск към Сливенския районен прокурор да прекъсне изпълнението на наказанието й, за да й позволи да отглежда дъщеря си. Молбата й е отхвърлена на 22 юни 2007 г. с мотива, че детето се отглежда от баща си и други близки роднини на жалбоподателката. Постановлението на районния прокурор е потвърдено впоследствие от  прокурорите на по-висша инстанция.

31.  През август 2007 г., по време на престой в дома си, жалбоподателката е хоспитализирана в градската болница поради криза на бъбречнокаменна болест (камъни в бъбреците). При връщането си в затвора, тя отправя иск за прекъсване изпълнението на наказанието й по здравословни причини. Молбата й била отхвърлена с мотива, че здравословните й проблеми не са тежко заболяване и че тя може да бъде лекувана в Сливенската болница или в затворническата болница в София.

32.  Жалбоподателката се обръща към Агенцията за закрила на детето, за да подаде жалба, тъй като е разделена от малолетното си дете. Правителствената агенция сезира Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“. С писмо от 26 септември 2007 г., главният директор на дирекцията уведомява горепосочената агенция и жалбоподателката за резултатите от проведеното проучване  от службите й, което гласи както следва: жалбоподателката редовно се ползва с домашен престои  и с посещения в стаята за свиждания, като по този начин може да поддържа връзки с дъщеря си; детето живее с баща си и е отглеждано от него; а жалбоподателката може да отправи молба към затворническата администрация детето й да бъде прието в детските ясли в Сливенския затвор.

33.  През месец октомври 2007 г., жалбоподателката отново подава иск за прекъсване на изпълнение на наказанието си, за да може да се грижи за детето си и, впоследствие, предсрочното си освобождаване. На 5 ноември 2007 г., Сливенският районен прокурор отхвърля искането. Той отбелязва, че жалбоподателката редовно се ползва с домашен престои, че детето се отглежда от баща си и че жалбоподателката е пропуснала да подаде молба за приемането на дъщеря й в детските ясли в Сливенския затвор. Също така счита, че липсват обстоятелства, които да оправдават предсрочното освобождаване на жалбоподателката.

34.  На 28 януари 2008 г., жалбоподателката се възползва от възможността да работи в затвора. Освободена е на 15 март 2008 г.

II.  ПРИЛОЖИМО ВЪТРЕШНО ПРАВО

35.  Съгласно чл. 269, ал. 3, т. 1 от Наказателно-процесуалния кодекс (НПК), съдилищата могат да разгледат наказателно производство в отсъствието на подсъдимият, ако не е намерен на посочения от него адрес или е променил същия, без да уведоми съответния орган. В тези случаи, съдът е длъжен да назначи на обвиняемия служебен защитник (чл. 94, ал. 1, т. 8 от НПК).

36.  Чл. 423, ал. 1 от НПК, в редакцията му в сила към момента на деянията, позволява на задочно осъденото лице да направи искане за възобновяването на наказателното производство, ако то не е било в течение на наличието на наказателно производство, водено срещу него. Искът трябва да бъде подаден до Върховния касационен съд, който го разглежда на открито заседание (чл. 424 от НПК). Ако висшата съдебна инстанция реши да намери искането за основателно, тя връща делото за ново разглеждане в стадия, от който е започнало задочното разглеждане на делото (чл. 425 ал. 2 от НПК).

37.  Чл. 447 от НПК позволява на прокурора да прекъсне временно изпълнението на наказанието лишаване от свобода, в случай че задържано лице роди дете и по други причини от семеен характер.

38.  Чл. 32, ал. 2 от стария закон за изпълнение на наказанията, който е действащ към момента на деянията, позволява приемането на дете в детските ясли на затвора, в който майката изтърпява наказанието лишаване от свобода.

ПРАВОТО

I.  ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛ.  6 § 1 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

39.  Като се позовава на членове 5 и 6 от Конвенцията, жалбоподателката се оплаква, че е осъдена задочно и съобщава, че последващият й иск за възобновяване на наказателното производство е отхвърлен.

40.  Съдът счита, че целесъобразно да се разгледа това оплакване съгласно чл. 6 § 1 от Конвенцията, който гласи следното в приложимата си част по делото :

„Всяко лице, при решаването на (...) относно основателността на каквото и да е наказателно обвинение срещу него, има право на справедливо и публично гледане на неговото дело (...), от (...) съд.“

A.  Допустимост

41.  Като приема, че жалбата не е явно необосновано по смисъла на чл. 35 § 3 a) от Конвенцията или недопустима на друго основание, Съдът я приема за допустима.

Б.  По същество

1.  Становища на страните

42.  Жалбоподателката твърди, че не е имала възможност да участва в наказателното производство за измама, водено срещу нея. Тя уточнява, че е осъдена задочно от първоинстанционния съд, и че, поради липса на обжалване, присъдата й влиза в сила. Посочва, че Върховният касационен съд е отхвърлил иска й за възобновяване на делото. Тя счита, че е била лишена от правото си на справедлив процес.

43.  Правителството оспорва становището на жалбоподателката. То посочва, че в началото на 2005 г., в края на разследването, жалбоподателката е разпитана и е признала деянията и следователно към този момент тя е била уведомена за наличието на наказателното производство срещу нея. Счита, че при тези обстоятелства, жалбоподателката не е можела основателно да очаква, че наказателното производство срещу нея ще бъде прекратено. Правителството твърди, че жалбоподателката не е била открита на известните й адреси и въпреки многобройните опити от страна на органите, за да се гарантира явяването й, тя не е могла да участва в стадия на разглеждане на делото си в съда. Добавя, че в резултат на това, делото е било разгледано в нейно отсъствие и с участието на служебно назначен защитник. Освен това, посочва, че според Върховният касационен съд, жалбоподателката съзнателно се е поставила в положението да не може да участва в делото и счита, че по-висшата съдебна инстанция основателно е отхвърлила иска за възобновяване на въпросното наказателно производство. Накрая, Правителството поддържа тезата, че разглежданото положение се възприема като мълчалив отказ от правото на съд.

2.  Преценка на Съда

а)  Основни принципи

44.  Основните принципи, отнасящи се до правото на лично участие в съдебно заседание и правото на нов процес, както и отказа от правото за явяване пред съда, са обобщени в решението Sejdovic c. Italie ([GC], № 56581/00, §§ 81-88, ЕСПЧ 2006‑II) :

„a)  Правото на лично участие в съдебното заседание и правото на нов процес

81.  Макар и да не е изрично посочено в параграф 1 на чл. 6, правото на „подсъдимият“ да участва в съдебното заседание произтича от предмета и целта на съвкупността на члена. Освен това, алинеи c), d) и e) от параграф 3 признават на „всеки обвиняем“ правото да „се защитава лично“, „да участва в разпита или да изисква разпит на свидетелите“ и „да ползва безплатно услугите на преводач, ако не разбира или не говори езика, използван в съда“, което е невъзможно без неговото присъствие (Colozza, посочено по-горе, § 27, T. c. Italie, посочено по-горе, § 26, F.C.B. c. Italie, посочено по-горе, § 33 ; вж. също така Belziuk c. Pologne, 25 март 1998 г., § 37, Сборник 1998‑II).

82.  Ако разглеждането на производство е водено в отсъствие на подсъдимият, само по себе си това е несъвместимо с чл. 6 от Конвенцията, все пак би бил налице отказ от правосъдие, ако лице, осъдено in absentia, не получи впоследствие право съдът да се произнесе отново, след като го изслуша в съответствие с изискванията на чл. 6 от Конвенцията по основателността на обвинението от фактическа и правна гледна точка, когато не е установено само да се е отказало от правото си да се яви и да се защитава (Colozza, посочено по-горе, § 29, Einhorn c. France (решение), № 71555/01, § 33, ЕСПЧ 2001-XI, Krombach c. France, № 29731/96, § 85, ЕСПЧ 2001-II, и Somogyi c. Italie, No 67972/01, § 66, ЕСПЧ 2004-IV), или е имало намерението да се укрие от правосъдието (Medenica, посочено по-горе, § 55).

83.  Конвенцията оставя на договарящите се държави голяма свобода при избора на подходящи средства, които да позволят на съдните им системи да отговорят на изискванията на чл. 6. Съдът е този, който трябва да открие дали целта, търсена от Конвенцията, е постигната. По-специално, процесуалните средства, предоставените от вътрешното право и вътрешната съдебна практика, да бъдат доказано ефективни, когато лице, обвинено в престъпление, нито се е отказало от правото си да се яви и да се защитава, нито се е опитало да избегне съдебния процес (Somogyi, посочено по-горе, § 67).

84.  Освен това, Съдът поддържа, че един от основните елементи на чл. 6 е задължението да се гарантира на правото подсъдимият да присъства в съдебната зала, независимо дали по време на първоначалното наказателно производство или по време на възобновения съдебен процес след появата му(Stoichkov c. Bulgarie, № 9808/02, § 56, 24 март 2005 г.). Следователно, задочно наказателно производство, чието възобновяване впоследствие е било отказано без данни подсъдимият да се е отказал от правото си да присъства по време на процеса, е сметнато за „явен отказ от правосъдие“, може основателно да се счита, че е “в явно противоречие с разпоредбите на чл. 6 или с въплътените в него принципи” (Stoichkov, посочено по-горе, §§ 54-58).

85.  Освен това, Съдът счита, че удължаването на срока за обжалване на задочната присъда, с правото за обвиняемия да присъства на съдебното заседание от втора инстанция и да поиска представянето на нови доказателства, се тълкува като възможност за ново решение във връзка с основателността на обвинението от фактическа и правна гледна точка, което води до заключението, че в съвкупността си съдебното производство е справедливо (Jones c. Royaume-Uni (решение), № 30900/02, 9 септември 2003 г.).б)  Отказ от правото на явяване пред съда

86.  Нито точното значение, нито смисълът на чл. 6 от Конвенцията могат да попречат на лицето да се откаже по собствено желание, изрично или мълчаливо, от гаранциите за справедлив процес (Kwiatkowska c. Italie (решение), № 52868/99, 30 ноември 2000 г.). Независимо от това, за да бъде взет предвид от гледна точка на Конвенцията, отказът от правото за участие в съдебното заседание трябва да бъде установен недвусмислен и да бъде подсигурен от минимални гаранции, които съответстват на тежестта му (Poitrimol, посочено по-горе, § 31). Освен това, той не трябва да противоречи на значим обществен интерес (Håkansson et Sturesson c. Suède, 21 февруари 1990 г., § 66, серия A № 171-A).

87.  Съдът счита, че когато не става въпрос за обвиняем в случай на лично връчване на призовка, отказът от явяване пред съда и от правото да се защитава не може да доведе до извода за свойството на „укриващ се от правосъдието“, основаващо се на презумпция, лишена от достатъчно фактическо основание (Colozza, посочено по-горе, § 28). Освен това, за да се приеме, че обвиняемият се е отказал негласно, чрез поведението си, от важно право, гарантирано от чл. 6 от Конвенцията, следва да се установи, че той съзнателно е могъл да предвиди последствията от това си поведение (Jones, горепосочено решение).

88.  От друга страна, обвиняемият не е длъжен да докаже, че не е имал намерение да се укрие от правосъдието, нито че отсъствието му се дължи на форсмажорни обстоятелства (Colozza, посочено по-горе, § 30). Същевременно националните органи могат да преценят дали извиненията, представени от обвиняемия, за да оправдае отсъствието си, са приемливи, или документите, приложени към делото, дават основание да се заключи, че отсъствието му не е зависело от волята му (Medenica, посочено по-горе, § 57). »

б)  Прилагане на тези принципи към настоящия случай

45.  Като прави справка с фактите по делото, Съдът посочва, че жалбоподателката е уведомена за наличието на разглежданото наказателно производство на 12 януари и на 18 февруари 2005 г. На тези две дати на жалбоподателката са повдигнати обвинения, тя се е запознала с документите по досъдебното производство, разпитана е и признава деянията, като е обявила, че ще даде обяснение на по-късен етап от производството пред съда (параграфи 13-15 по-горе). От това следва, че жалбоподателката не се е отказала изрично от правото си да се яви и да се защитава пред съдилищата.

46.  На по-късно, Съдът отбелязва, че следващият стадий на наказателното производство, а именно разглеждането на обвиненията пред съда, се е провел при отсъствие на жалбоподателката, която не е била открита на адресите, посочени в регистъра на населението (параграфи 19-22 по-горе). След решението, с което жалбоподателката е осъдена, влиза в сила, жалбоподателката предявява иск за възобновяване на съдебното производство, който е отхвърлен на основание, че се е опитала да се укрие от правосъдието (параграфи 27 и 28 по-горе).

47.  При тези обстоятелства, Съдът счита, че основният въпрос поставен в случая е да се разбере дали е установено, че жалбоподателката е имала намерение да се укрие от правосъдието или изрично се е отказала да се яви и да се защитава пред съда (вж. параграф 44 по-горе).

48.  В тази връзка, Съдът констатира преди всичко, че разглежданото съдебно производство не е първото наказателно производство, заведено срещу жалбоподателката. Всъщност тя е била осъждана три пъти, от три различни районни съдилища, вкл. по съкратена процедура в резултат на признаване на деянията (параграфи 6-8 по-горе). Освен  това, по време на разпитите на 12 януари и 18 февруари 2005 г., жалбоподателката признава деянията, в които е обвинена, и заявява желание производството да продължи по  съкратената процедура (параграфи 13-15 по-горе), което би довело задължително й явяване пред съда. От друга страна тя заявява, че ще даде подробни обяснения пред съда (пак там). От това следва, че по това време жалбоподателката вече е в течение, че делото й вероятно ще бъде отнесено пред съда. Като се има предвид, че срещу нея не е постановена никаква мярка за неотклонение, тя е можела основателно да очаква да бъде уведомена от органите за хода на наказателното дело на адреса за кореспонденция, предоставен от нея.

49.  В тази връзка, Съдът отбелязва, че призовката, съставена при въпросното съдебно производство, не е било възможно да бъде връчена на жалбоподателката, тъй като тя не е била открита на адреса си за кореспонденция в София (параграф 19 по-горе). В резултат на това, Районният съд Плевен е предприел множество мерки, за да установи местонахождението на жалбоподателката и да я призове за съдебното заседание. С помощта на компетентните държавни органи, съдът успява да установи, че жалбоподателката не е напускала територията на страната, че не е задържана с мярка за неотклонение и че не живее на никой от адресите, посочени в регистъра на населението (параграфи 19 и 20 по-горе).

50.  Съдът отбелязва, че в жалбата си пред него, жалбоподателката заявява, че е уведомила разследващия полицай, че прекарва уикендите в с. Търнене при приятеля си (параграф 16 по-горе). Изглежда, че органите не са се опитвали да й връчат призовка на този адрес, но въпреки това  е открита и задържана през май 2007 г. (параграф 26 по-горе).

51. Следователно, Съдът отбелязва, че нито един документ по делото не потвърждава твърдението на жалбоподателката, според което по време на разпитите на 12 януари и на 18 февруари 2005 г. тя е съобщила на следователя адреса на приятеля си в с. Търнене . Следва да се отбележи, че единственият адрес за кореспонденция с жалбоподателката, който фигурира в протоколите, съставени на тези две дати, е адрес в София, на който жалбоподателката не е открита (параграфи 17, 19 и 20 по-долу).

52.  В заключение, като се имат предвид конкретните обстоятелства в случая, Съдът счита, че ситуацията, изложена от жалбоподателката, не представлява необосновано ограничаване на правото й да участва в разглеждането на досъдебното производство. Жалбоподателката е надлежно уведомена за наличието на наказателно производство срещу нея и обвиненията срещу нея. Тя признава деянията и е декларирала, че е готова да преговаря относно условията на своето осъждане, поради което  е било обосновано  да очаква да получи призовка. Въпреки това, тя напуска адреса, който е съобщила преди това на органите, без да ги уведоми за смяната на постоянния си адрес. Твърдението й, според което е предоставила адреса на приятеля си, остава напълно непотвърдено. Органите са предприели разумно необходими действия, за да осигурят явяването й пред районния съд по време на делото: първоначално се опитват да я призоват на адреса, който им е предоставила и който е напуснала без да ги предупреди; след това се опитват да установят другите известни адреси на жалбоподателката и да я призоват; опитват се да установят местонахождението й на места за лишаване от свобода; уверяват се, че тя не е напуснала територията на страната. С оглед на всички обстоятелства, Съдът счита, че жалбоподателката съзнателно и законосъобразно се е отказала от правото си да участва лично в рамките на наказателното производство водено срещу нея. Освен това, Съдът не би могъл да упрекне Върховния касационен съд, че е отхвърлил, след като е взел предвид същите тези обстоятелства, иска да възобнови наказателното производство срещу жалбоподателката.

53.  Тези доказателства са достатъчни за Съда, за да стигне до заключението, че в този случай не е налице нарушение на чл. 6 § 1 от Конвенцията.

II. ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛ.  8 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

54.  Жалбоподателката се оплаква, че наложеното й изпълнение на наказание от десет месеца затвор, я лишава от възможността да се грижи за дъщеря си, която тогава е била на няколко месеца, а от друга страна, че прокуратурата е отказала да прекъсне изпълнението на наказанието й или да я освободи преди изтичането на срока му. Тя се позовава на чл. 8 от Конвенцията, чиято относима към делото част гласи следното:

„1.  Всеки има право на неприкосновеност на личния и семейния си живот (...).

2.  Намесата на държавните власти в упражняването на това право е недопустима, освен в случаите, предвидени в закона и необходими в едно демократично общество в интерес на националната и обществената сигурност или на икономическото благосъстояние на страната, за предотвратяване на безредици или престъпления, за защита на здравето и морала или на правата и свободите на другите.“

55.  Правителството оспорва тези твърдения. Позовава се на неизчерпване на вътрешноправните средства за защита, поради това, че жалбоподателката не е поискала прекъсването на изпълнението на наказанието лишаване от свобода или приемането на дъщеря си в детските ясли на затвора. Посочва също, че жалбоподателката не е съобщила на властите, че кърми дъщеря си.

56.  Съдът счита, че няма основание да разглежда възражението на Правителството, основаващо се на неизчерпването на  вътрешноправните средства за защита, тъй като оплакването на жалбоподателката при всички случаи е явно необосновано поради  следните причини.

57.  Съдът припомня, че изпълнението на наказание лишаване от свобода води задължително до ограничения по отношение личния и семейния живот на задържаното лице. В конкретния случай, ако е вярно, че жалбоподателката е била разделена от дъщеря си, която е била едва шест месечна по това време, все пак тази раздяла е била сравнително кратка, тъй като е продължила десет месеца (параграфи 26-34 по-горе). През това време, жалбоподателката редовно е ползвала домашен престои и посещения на семейството си, по повод на които е имала възможност да се грижи за детето си (параграф 29 по-горе). Освен това, вътрешното законодателство й позволява да поиска приемането на дъщеря си в детските ясли в затвора пред затворническата администрация, тя не е подала такава молба (параграфи 29-34 и 38 по-горе).

58.  Що се отнася до отказите на прокуратурата да прекъсне изпълнението на наказанието на жалбоподателката или да я освободи предсрочно, Съдът припомня, че правото да получи намаляване на наказанието не е гарантирано от Конвенцията и от Протоколите към нея (Natoli c. Italie, № 26161/95, решение на Комисията от 18 май 1998 г; Kafkaris c. Chypre [Голяма камара], № 21906/04, § 99, ЕСПЧ 2008).

59.  От това следва, че това оплакване е явно необосновано и трябва да бъде отхвърлено в приложение на чл. 35 §§ 3 a) и 4 от Конвенцията.

III. ДРУГИТЕ ТВЪРДЯНИ НАРУШЕНИЯ

60.  Позовавайки се на чл. 6 § 1 от Конвенцията и на чл. 4 от Протокол № 7 към Конвенцията, жалбоподателката се оплаква, че продължителността на наказателното производство, заведено срещу нея, е били прекомерни и че тя е била привлечена под отговорност и осъдена два пъти за едни и същия деяния, а именно измама на няколко лица, състояща се в лъжливо обещание за работа в Испания.

61.  Като взима под внимание доказателствата, с които разполага и доколкото тези оплаквания са от неговата компетентност, Съдът не установява нарушение на правата и свободите, заложени в Конвенцията и Протоколите към нея. От това следва, че тази част от жалбата е явно необоснована и следва да бъде отхвърлена в приложение на чл. 35 §§ 3 a) и 4 от Конвенцията.

ПО ТЕЗИ СЪОБРАЖЕНИЯ, СЪДЪТ ЕДИНОДУШНО,

1.  Обявява жалбата за допустима по отношение на оплакването по чл. 6 § 1 от Конвенцията относно правото на жалбоподателката да присъства на гледането на наказателното дело и недопустима в останалата й част;

2.  Приема, че не е налице нарушение на чл. 6 § 1 от Конвенцията.

Изготвено на френски език и оповестено писмено на 26 януари 2017 г. в съответствие с правило 77 §§ 2 и 3 от Правилника на Съда.

  Милан Бласко                                                               Ангелика Нусбергер
заместник-секретар                                                               председател

Дата на постановяване: 26.1.2016 г.

Вид на решението: По допустимост

Досие в HUDOC: http://hudoc.echr.coe.int/eng?i=001-170843