Номер на жалба: 2866/13

Членове от Конвенцията: (Чл. 6) Право на справедлив съдебен процес, (Чл. 13) Право на ефикасни правни средства за защита, (П1-1) Защита на собствеността, (П1-1-1) Мирно ползване от притежания, (Чл. 13) Ефикасни правни средства, (Чл. 6) Гражданско производство, (Чл. 6-1) Разумен срок

По делото Узунова и Сеид срещу България,

Европейският съд по правата на човека (Пето отделение), заседаващ като комитет, в състав:

          Габриеле Куцко-Щадлмайер (Gabriele Kucsko-Stadlmayer), председател,
          Йонко Грозев (Yonko Grozev),
          Ладо Чантурия (Lado Chanturia), съдии,
и Милан Бласко (Milan Blaško), заместник-секретар на отделението,

След закрито заседание, проведено на 10 юли 2018 г.,

Постановява следното решение, прието на същата дата:

ПРОЦЕДУРА

1.  Делото е образувано по жалба (№ 2866/13) срещу Република България, подадена в Съда на основание чл. 34 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи (”Конвенцията”) от двама български граждани, г-жа Божана Боянова Узунова и г-н Ферад Исмаил Сеид (”жалбоподателите”), на 12 декември 2012 г.

2.  Жалбоподателите се представляват пред Съда от г-н Д. Митков и г-жа С. Василева, адвокати, практикуващи в София. Българското правителство („Правителството”) се представлява от правителствения агент г-жа Л. Гюрова от Министерство на правосъдието.

3.  На 9 октомври 2014 г. оплакването относно продължителното неизпълнение от страна на националните власти на окончателно съдебно решение в полза на жалбоподателите, е съобщено на Правителството, а останалата част от жалбата е обявена за недопустима съгласно правило 54 § 3 от Правилника на Съда.

ФАКТИТЕ

I.  ОБСТОЯТЕЛСТВА ПО ДЕЛОТО

4.  Жалбоподателите, г-жа Божана Боянова Узунова и г-н Ферад Исмаил Сеид, са родени съответно през 1978 и 1955 г. и живеят в Кърджали.

A. Отчуждаване на имуществото на жалбоподателите

5.  Жалбоподателите съвместно притежавали парцел с площ 15 276 кв.м. близо до гр. Капитан Андреево.

6.  На 30 ноември 2007 г. Министерският съвет решава да отчужди 6218 кв.м. от парцела на жалбоподателите с оглед изграждането на автомагистрала. Решението позволява предварителното изпълнение на отчуждаването и в него се посочва, че собствениците трябва да получат обезщетение в размер на 13 023 лева (равностойността на приблизително 6657 евро). В решението се вписва като собственик на отчуждения парцел лицето, от което жалбоподателите са закупили имота.

7.  Жалбоподателите завеждат производство за съдебен контрол върху решението за отчуждаване пред Върховния административен съд. В окончателното решение от 3 април 2009 г. съдът обявява решението за нищожно, тъй като в него не са посочени действителните собственици на парцела, на които се дължи обезщетение, и връща делото за преразглеждане от административните органи. Агенция “Пътна инфраструктура” иска възобновяване на производството за съдебен контрол на основание, че тя не е могла да участва в него като заинтересована трета страна, въпреки че нейното участие е задължително съгласно Закона за държавната собственост от 1996 г. като инвеститор в строителството на автомагистралата. В решение от 12 октомври 2009 г. петчленен състав на Върховния административен съд удовлетворява искането, отменя решението от 3 април 2009 г. и връща делото за повторно разглеждане от тричленен състав на Върховния административен съд.

8.  В окончателното решение от 28 декември 2010 г. Върховният административен съд намира, че се дължи обезщетение на жалбоподателите като собственици на въпросния парцел и че то трябва да бъде увеличено на 59 817 лева (равностойността на 30 577 евро) в съответствие със заключенията на експертен доклад, получен в хода на производството. Съдът присъжда на жалбоподателите и 600 лв. за разноски, които трябва да бъдат платени от Министерския съвет.

Б. Опитите на жалбоподателите да получат присъденото обезщетение

9.  На 13 януари 2011 г. жалбоподателите приканват Агенция “Пътна инфраструктура” да им плати дължимото обезщетение. В отговора си от 21 февруари 2011 г. Агенцията информира жалбоподателите, че поради някои промени в схемата на автомагистралата се подготвя ново решение за отчуждаване на засегнатия имот.

10.  На 5 юли 2011 г. Министерският съвет издава ново решение за отчуждаване, според което 5215 кв.м. от парцела на жалбоподателите трябва да бъдат отчуждени срещу обезщетение в размер на 1794 лева (равностойността на 917 евро). Жалбоподателите завеждат производство за съдебен контрол по отношение на това решение. В решение от 26 юни 2012 г. Върховният административен съд обявява решението от 5 юли 2011 г. за нищожно, тъй като не взема предвид задължителния характер на решението от 28 декември 2010 г., като последното е решило спора между страните с окончателно действие. През март 2012 г. Министерството на финансите неуспешно иска възобновяване на производството, приключило на 28 декември 2010 г., пред Върховния административен съд.

11.  На 4 юли 2012 г. жалбоподателите отново приканват Агенция “Пътна инфраструктура” да им плати дължимото обезщетение. Впоследствие те отново пишат до Агенцията на 15 октомври 2012 г., до Министерския съвет на 14 октомври 2013 г., като представят и изпълнителен лист по отношение на дължимата сума, и до областния управител на 21 февруари 2014 г.

12.  На 26 февруари 2015 г., към момента на представяне на своето становище по допустимостта и основателността по настоящото дело, Правителството информира Съда, че на 15 май 2014 г. Агенция “Пътна инфраструктура” е платила на всеки жалбоподател по 29 908,50 лв. или общо 59 817 лв. съгласно окончателното решение в тяхна полза от 28 декември 2010 г.

13.  На 10 декември 2014 г., на 20 януари 2015 г. и на 23 март 2015 г. жалбоподателите се обръщат писмено към различни органи, с искане за изплащането на съответната лихва върху горепосочената сума за периода от повече от три години, в който тя остава неплатена. Исканията им остават без успех.

В. Съдебно производство, свързано с липсата на изпълнение

14.  Междувременно, на 22 ноември 2013 г. жалбоподателите завеждат производство пред Административен съд София-град във връзка с липсата на изпълнение на окончателното съдебно решение от 28 декември 2010 г. По-конкретно те твърдят, че са претърпели имуществени вреди в резултат на липсата на изпълнение, като  претендират и лихва върху сумата, определена в това решение, за периода на неговото неизпълнение. На 18 декември 2013 г. съдът отхвърля иска им като недопустим. Той намира от една страна, че жалбоподателите не са посочили индивидуален административен акт като предмет на своето производство за съдебен контрол. Ако, от друга страна, искът на жалбоподателите се отнася до липсата на изпълнение на окончателно съдебно решение, съдът постановява, че компетентният орган в тази връзка е съдебният изпълнител, а съответната процедура е съгласно глава XVII от Административнопроцесуалния кодекс от 2006 г. (”АПК от 2006 г.”).

15.  Жалбоподателите обжалват пред Върховния административен съд, като твърдят нарушение на чл. 203 от АПК от 2006 г. и нарушение на чл. 1, ал. 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (”ЗОДОВ”) и оспорват решението на предходната съдебна инстанция като немотивирано. В окончателно решение от 13 февруари 2014 г. Върховният административен съд потвърждава решението на предходната съдебна инстанция.

II.  ПРИЛОЖИМО ВЪТРЕШНО ПРАВО

Изпълнение на имуществени вземания срещу държавни органи

16.  Приложимите разпоредби могат да бъдат открити в Гражданския процесуален кодекс от 2007 г. По-конкретно, чл. 519 от Гражданския процесуален кодекс от 2007 г. гласи следното:

“1. Не се допуска изпълнение на парични вземания срещу държавни учреждения.

2.  Паричните вземания срещу държавни учреждения се изплащат от предвидените за това средства по бюджета им. За тази цел изпълнителният лист се предявява на финансовия орган на съответното [държавно] учреждение. Ако няма такива средства, висшестоящото [държавно] учреждение предприема необходимите мерки, за да се предвидят такива най-късно в следващия бюджет.”

17.  През март 2010 г. омбудсманът на Републиката оспорва тази разпоредба пред Конституционния съд. В решение от 21 декември 2010 г. (реш. № 15 от 21 декември 2010 г. по к. д. № 9/2010 г., обн. ДВ, бр. 5/2011 г.), Конституционният съд отказва да обяви чл. 519 за противоконституционен по отношение на държавни органи, но го обявява за противоконституционен доколкото се отнася до общини.

ПРАВОТО

I. ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛ. 6 § 1 ОТ КОНВЕНЦИЯТА И ЧЛ. 1 ОТ ПРОТОКОЛ № 1 КЪМ КОНВЕНЦИЯТА

18.  Като се позовават на чл. 6, чл. 1 от Протокол № 1 към Конвенцията и чл. 13 от Конвенцията, жалбоподателите се оплакват от неуспеха на властите да изпълнят окончателното съдебно решение относно дължимото им обезщетение за отчуждаване на имуществото им. Съдът, разполагайки със свободата да преценява правната квалификация, която следва да бъде дадена на фактите по делото, намира, че въпросното оплакване трябва да бъде разгледано съгласно чл. 6 § 1 от Конвенцията и чл. 1 от Протокол № 1 към Конвенцията, които гласят следното:

Чл. 6 § 1

“Всяко лице, при решаването на правен спор относно неговите граждански права и задължения..., има право на справедливо и публично гледане... в разумен срок, от ... съд ..."

Чл. 1 от Протокол № 1

“Βсяко физическо или юридическо лице има право мирно да се ползва от своите притежания. Никой не може да бъде лишен от своите притежания освен в интерес на обществото и съгласно условията, предвидени в закона и в общите принципи на международното право. ...”

A.  Допустимост

19.  Правителството твърди, че жалбата е недопустима поради неуспех на жалбоподателите да изчерпят вътрешноправните средства за защита. То посочва на първо място, че жалбоподателите не са поискали отмяна на решението за отчуждаване, както са могли да направят в съответствие с чл. 39, ал. 3 от Закона за държавната собственост. На второ място, жалбоподателите не са поискали налагането на глоби на публичния орган, който не е изпълнил окончателното решение в тяхна полза, както са могли да направят съгласно чл. 290 от Административнопроцесуалния кодекс. На последно място, жалбоподателите не са предявили иск за обезщетение за вреди по ЗОДОВ.

20.  Жалбоподателите твърдят, че са опитали правните пътеки, предложени от Правителството, без успех, и въпреки това парите, дължими им от държавата, са били изплатени едва със закъснение от около три години и три месеца.

21.  Съдът на първо място отбелязва, че оплакването на жалбоподателите в настоящия случай касае неуспеха на властите да изпълнят окончателно съдебно решение, с което публичен орган е осъден да им заплати парична сума. В съответствие, той смята, че искането за отмяна на решението за отчуждаване не е средство за защита по отношение на тяхното оплакване.

22.  На второ място, Съдът отбелязва, че според националното законодателство, за разлика от случаите, когато публичен орган дължи изпълнението на незаместимо действие въз основа на окончателно съдебно решение, не съществува механизъм за изпълнение на паричните вземания срещу държавни органи (вж. параграфи 16 и 17 по-горе). Такива вземания се изплащат от средствата, отпуснати за тази цел в бюджетите на държавните органи след представяне на изпълнителен лист на финансовия отдел на въпросния орган. Следователно Съдът отбелязва, че не се е очаквало от жалбоподателите да опитат да предявят иск по АПК от 2006 г.

23.  Що се отнася до последното възражение на Правителството относно неизчерпване на средствата за защита, а именно непредявяването от страна на жалбоподателите на иск за обезщетение по ЗОДОВ, Съдът счита, че Правителството не е представило примери от националната съдебна практика, които да доказват, че подобен иск е ефективно на практика правно средство за защита в случаи на неизпълнение на парични вземания срещу публичен орган (вж., mutatis mutandis, Димитър Янакиев срещу България (№ 2), № 50346/07, § 63, 31 март 2016 г.).

24.  Поради това Съдът отхвърля възражението на Правителството за неизчерпване на националните средства за защита. Също така, Съдът отбелязва, че настоящото оплакване не е явно необосновано по смисъла на чл. 35 § 3(а) от Конвенцията. Той посочва още, че същото не е недопустимо на никакви други основания. Следователно то следва да бъде обявено за допустимо.

Б. По същество

25.  Жалбоподателите повтарят горепосоченото си оплакване.

26.  Правителството посочва, че задължението е заплатено и по този начин окончателното решение в полза на жалбоподателите е изпълнено. Следователно не е налице нарушение на Конвенцията.

27.  Съгласно утвърдената практика на Съда, изпълнението на окончателно решение, постановено от който и да е съд, трябва да се разглежда като неразделна част от “процеса” по смисъла на чл. 6 от Конвенцията, и необосновано голямо забавяне в изпълнението на решение със задължителна сила може да наруши Конвенцията (вж., наред с много други решения, Burdov v. Russia, № 59498/00, § 34, ЕСПЧ 2002III; Манчева срещу България, № 39609/98, § 54, 30 септември 2004 г.; Yuriy Nikolayevich Ivanov v. Ukraine, № 40450/04, § 51, 15 октомври 2009 г.). По същия начин невъзможността на даден жалбоподател да получи своевременно изпълнение на решение в негова полза представлява намеса в правото на мирно ползване на притежанията, както е посочено в чл. 1, първи параграф, първо изречение от Протокол № 1 (вж. Yuriy Nikolayevich Ivanov, цитирано по-горе, § 52).

28.  Съдът освен това обръща внимание, че окончателното решение в полза на жалбоподателите вече е изпълнено (вж. параграф 12 по-горе). Въпреки това Съдът вече е приел, че решение или мярка, които са благоприятни за жалбоподателя, по принцип не са достатъчни, за да го лишат от статута на “жертва” по смисъла на чл. 34 от Конвенцията, освен ако националните власти не са признали изрично или по същество нарушението на Конвенцията и след това са предоставили обезщетение за него (вж. Kuzminskiy v. Russia, № 40081/03, § 14, 11 ноември 2008 г., и Kurić and Others v. Slovenia [GC], № 26828/06, § 259 с допълнителни препратки, ЕСПЧ 2012 г. (откъси)). Освен заплащането на дължимата на жалбоподателите сума въз основа на окончателното съдебно решение, властите нито са признали нарушението на правата на жалбоподателите, нито са предоставили обезщетение за състоялото се над тригодишно забавяне на съответното плащане. Съдът вече е установил, включително и в контекста на български дела поставени пред него, че продължителният неуспех от страна на държавните органи да изпълнят окончателно съдебно решение, съгласно което те дължат изплащането на определена парична сума, се намира в нарушение както чл. 6 § 1, така и на чл. 1 от Протокол № 1 (вж. Манчева, цитирано по-горе, §§ 61-62 и §§ 66–68; Сирманов срещу България, № 67353/01, §§ 33-34 и §§ 38–39, 10 май 2007 г.; и Пашов и други срещу България, № 20875/07,  §§ 58–63, 5 февруари 2013 г.). Съответно, в настоящия случай Съдът намира, че поради несъобразяването си в продължение на повече от три години с изпълняемото решение в полза на жалбоподателите, националните власти ги възпрепятстват да получат сума, която те са могли основателно да очакват да получат, и по този начин лишават разпоредбата на чл. 6 § 1 от всякакво полезно действие.

29.  От това следва, че е налице нарушение на чл. 6 § 1 от Конвенцията и на чл. 1 от Протокол № 1.

II.  ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛ. 13 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

30.  Жалбоподателите се оплакват, че не разполагат с ефективно правно средство за защита във връзка с оплакването си, в противоречие с чл. 13 от Конвенцията във връзка с чл. 6 § 1 и чл. 1 от Протокол № 1 към Конвенцията. Чл. 13 гласи:

"Βсеки, чиито права и свободи, провъзгласени в тази Конвенция, са нарушени, има право на ефикасни правни средства за тяхната защита пред съответните национални власти, дори и нарушението да е извършено от лица, действащи при упражняване на служебни функции."

31.  Правителството посочва, че правните възможности, посочени в контекста на допустимостта, биха могли да се считат за ефективни вътрешноправни средства за защита.

32.  Съдът на първо място отбелязва, че това оплакване е свързано с разгледаното по-горе и следователно също трябва да бъде обявено за допустимо.

33.  Съдът посочва, че процедурата по общо изпълнение на окончателни съдебни решения не е приложима по отношение на искове срещу държавата и че не съществува специална процедура, която да ускори изпълнението или да отстрани отрицателните последици от забавеното изпълнение в такива случаи (вж. параграфи 16-17 по-горе). Съдът многократно е приемал, че макар държавите членки да разполагат с широка свобода на преценка при предоставянето на такова средство за защита в съответствие със собствената си правна система и традиции, средство за защита на забавено изпълнение на искове срещу държавата все пак трябва да съществува (вж. Scordino v. Italy (№ 1) [GC], № 36813/97, §§ 186187, ЕСПЧ 2006V; Burdov v. Russia (№ 2), № 33509/04, §§ 96100, ЕСПЧ 2009 г., и Чорбов срещу България, № 39942/13, § 47, 25 януари 2018 г.). Правителството не е посочило наличието на ефективно вътрешноправно средство за защита в подобни ситуации.

34.  Следователно Съдът намира, че е налице нарушение на чл. 13 във връзка с чл. 6 § 1 от Конвенцията и чл. 1 от Протокол № 1.

III.  ПРИЛОЖЕНИЕ НА ЧЛ. 41 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

35.  Чл. 41 от Конвенцията гласи:

“Ако Съдът установи нарушение на Конвенцията или на Протоколите към нея и ако вътрешното право на съответната Високодоговаряща страна допуска само частично обезщетение, Съдът, ако е необходимо, постановява предоставянето на справедливо обезщетение на потърпевшата страна.”

А. Обезщетение за вреди

36.  Жалбоподателите претендират следните суми по отношение на имуществени вреди: 300 000 евро, за които твърдят, представляват  разликата между размера на обезщетението, предоставено им от националния съд, и реалната пазарна стойност на имуществото, и 10 622 евро като законна лихва върху сумата, присъдена от националния съд, за периода между 28 декември 2010 и 16 май 2014 г. Жалбоподателите претендират още и 100 000 евро за неимуществени вреди поради отрицателните емоции, които са изпитали за периода от началото на съдебното производство през 2007 г. до съответното плащане.

37.  Правителството поддържа позицията, че окончателното решение в полза на жалбоподателите е било изпълнено и поради това претенцията за имуществени вреди е необоснована. Що се отнася до неимуществените вреди, Правителството заявява, че ако Съдът констатира нарушение, тази констатация би представлявала достатъчно справедливо обезщетение.

38.  Съдът не намира каквато и да е причинно-следствена връзка между констатираното нарушение и първата сума, претендирана за имуществени вреди по-горе. Следователно той отхвърля тази претенция. От друга страна, произнасяйки се по справедливост, той присъжда на жалбоподателите съвместно 9500 евро по отношение на втората сума, претендирана за имуществени вреди, а именно натрупаната законна лихва върху сумата, присъдена от националния съд, за периода на забавено изпълнение. Той намира още, че забавянето на изпълнението на окончателното решение в полза на жалбоподателите несъмнено им е причинило емоционално страдание. Следователно Съдът присъжда на жалбоподателите общо 1800 евро по отношение на неимуществени вреди.

Б. Разходи и разноски

39.  Жалбоподателите не претендират разходи и разноски, направени пред Съда.

40.  Правителството заявява, че следователно не подлежи да бъде направено никакво присъждане в това отношение.

41.  Съдът не прави присъждане по тази позиция.

В. Лихва за забава

42.  Съдът смята за уместно лихвата за забава да бъде обвързана с пределната ставка по заеми на Европейската централна банка, към която се добавят три процентни пункта.

ПО ТЕЗИ СЪОБРАЖЕНИЯ СЪДЪТ ЕДИНОДУШНО

1.  Обявява оплакванията относно забавянето на изпълнението на окончателното решение в полза на жалбоподателите и липсата на ефективно правно средство за защита в това отношение за допустими;

2.  Приема, че е налице нарушение на чл. 6 § 1 от Конвенцията и на чл. 1 от Протокол № 1 към Конвенцията;

3.  Приема, че е налице нарушение на чл. 13 във връзка с чл. 6 § 1 и чл. 1 от Протокол № 1;

4.  Приема,

(а) че държавата-ответник трябва да заплати съвместно на жалбоподателите в срок от три месеца следните суми, които се конвертират в български лева по курса, валиден към датата на плащането:

(i) 9500 евро (девет хиляди и петстотин евро), плюс всякакви данъци, които биха могли да се начислят, по отношение на имуществени вреди;

(i) 1800 евро (хиляда и осемстотин евро), плюс всякакви данъци, които биха могли да се начислят, по отношение на неимуществени вреди;

(б) че от изтичането на гореспоменатия тримесечен срок до плащането се дължи проста лихва върху горепосочените суми в размер, равен на пределната ставка по заеми на Европейската централна банка за срока на забава, към която се добавят три процентни пункта;

5.  Отхвърля останалата част от иска на жалбоподателите за справедливо обезщетение.

Изготвено на английски език и оповестено писмено на 6 септември 2018 г. в съответствие с правило 77 §§ 2 и 3 от Правилника на Съда.

  Милан Бласко                                                   Габриеле Куцко-Щадлмайер
заместник-секретар                                                          председател

Дата на постановяване: 6.9.2018 г.

Вид на решението: По същество

Досие в HUDOC: http://hudoc.echr.coe.int/eng?i=001-186039