Превод и резюме на решението на ЕСПЧ по жалба "Ваньо Тодоров срещу България", № 31434/15

Жалбата "Ваньо Тодоров срещу България", № 31434/15, решение от 21 юли 2020 г., в сила на 21 октомври 2020 г., касае оплакване по чл. 2 (право на живот) от Европейската конвенция за правата на човека (по-нататък „Конвенцията“). Жалбоподателят твърди, че националните власти не са проучили някои линии на разследване, а съдилищата са отказали да го конституират като пострадал в наказателното производство за смъртта на неговия брат, което му е попречило да вземе участие в производството и да предяви иск за вреди.

На 25 януари 2014 г. жалбоподателят намира тялото на починалия си брат в двора на къщата му, намираща се в село в района на гр. Враца. Незабавно било образувано досъдебно производство. Двама от разпитаните свидетели разказват, че са видели Г. В., съсед на жертвата, да спори с него и да го удря с дървена тояга. На 28 януари Г. В. е привлечен в качеството на обвиняем за убийство. Извършени са и множество други процесуално-следствени действия. Жалбоподателят е разпитван на 25 и 27 януари 2014 г. и на 23 май 2014 г. На 8 юли 2014 г. разследването е предявено на жалбоподателя и в продължение на около час той е имал възможност да се запознае с материалите лично и в присъствието на адвокат.

На 31 юли 2014 г. жалбоподателят подава оплакване, че не е конституиран като пострадало лице. С постановление на Окръжна прокуратура – Враца е отказано конституирането му като пострадал, тъй като само наследниците на починалия, които са претърпели неимуществени вреди вследствие неговата смърт биха могли да имат такова качество, а въз основа на практиката на Върховния съд, кръгът на тези лица е ограничен до съпрузи, деца и родители.

На 5 ноември 2014 г. е внесен обвинителен акт срещу Г. В. В първото съдебно заседание, проведено на 1 декември 2014 г., за което г-н Тодоров е бил уведомен, той изразява желание да бъде конституиран като частен обвинител и граждански ищец, претендирайки и обезщетение за вредите вследствие откраднатите вещи от дома на неговия брат. Окръжен съд – Враца посочва, че той е единственият наследник на брат си, но приема, че не е от кръга на близките членове на семейството, които съгласно указанията на Върховния съд, биха могли да претендират обезщетение за неимуществени вреди. Доколкото претендира имуществени вреди вследствие на отнемане на вещи от дома на неговия брат, съдът посочва, че те не произтичат от деянието, за което е повдигнато обвинение. На 5 януари 2015 г. Софийският апелативен съд потвърждава определението на Окръжен съд – Враца в частта относно отказа за конституиране на жалбоподателя като частен обвинител, а по отношение на отказа за конституиране като граждански ищец, обявява жалбата на г-н Тодоров за недопустима.

С присъда от 19 януари 2015 г. Окръжен съд – Враца признава подсъдимия за виновен, като му налага наказание 10 години лишаване от свобода. Присъдата е потвърдена от САС, а неговото решение е оставено в сила от ВКС на 9 октомври 2015г.

ЕСПЧ отбелязва на първо място, че след сигнала на жалбоподателя, незабавно е започнало разследване за смъртта на неговия брат, извършителят на деянието е идентифициран и наказателното производство е завършило с признаване на подсъдимия за виновен и налагане на наказание лишаване от свобода. Разследващите са взели предвид споменатите от жалбоподателя версии за събитията, но не са намерили нищо, което да ги подкрепи. Поради това ЕСПЧ не може да се заключи, че властите не са предприели очевидна линия на разследване, което би компрометирало неговата ефективност по смисъла на чл. 2 от Конвенцията.

На следващо място, Съдът посочва, че оплакването на жалбоподателя относно невъзможността да бъде конституиран като страна в наказателното производство, съдържа два отделни аспекта, от една страна невъзможността да вземе участие в производството, а от друга страна – невъзможността да получи обезщетение за вредите, претърпени вследствие смъртта на неговия брат.

Съдът отбелязва, че в досъдебната фаза, жалбоподателят е бил разпитван и властите са го информирали за хода на разследването, като същото му е било предявено. При предявяване на разследването жалбоподателят е имал възможност да изрази своето становище и искания за извършване на действия по разследването и разследващите органи са отговорили на неговите възражения в своите актове. Поради това, въпреки че по принцип отказът за конституирането на жалбоподателя като страна в производството и невъзможността му за участие в съдебната фаза, могат да повдигнат въпрос от гледна точка на процесуалните задължения по чл. 2 от Конвенцията, с оглед конкретните обстоятелства по делото ЕСПЧ приема, че жалбоподателят в достатъчна степен е бил включен в наказателното производство и чл. 2 не е нарушен в този аспект.

Във връзка с твърдяните от жалбоподателя имуществени вреди претърпени вследствие изчезването на различни вещи от дома на покойния му брат, ЕСПЧ посочва, че те не са последица от неговата смърт и следователно не подадат в рамките на процесуалните задължения на държавата по чл. 2 от Конвенцията.

По отношение на неимуществените вреди Съдът отбелязва, че в релевантния период въз основа на задължителните Постановления на Пленума на Върховния съд (ППВС № 4/1961 г., № 5/1969 г. и № 2/1984  г.) само лица от тесния семеен кръг (родители, деца и съпрузи) биха могли да претендират обезщетение за смъртта на техния близък, изключвайки други роднини като братя и сестри, от кръга на правоимащите.

В сравнително-правен аспект Съдът посочва, че съществува консенсус сред проучените държави-членки по Конвенцията относно наличието на възможност за получаване на обезщетение за неимуществени вреди вследствие смъртта на близък. Налице са различия по отношение на условията и механизма на присъждане на обезщетение, както и относно легитимираните лица. В по-голямата част от държавите, списъкът на тези лица не е предварително определен, а се преценява във всеки отделен случай съобразно критерии като семейна връзка с починалия, действително съществуваща емоционална връзка или взаимна помощ между лицата, съжителство или качеството на наследник. ЕСПЧ посочва, че много малко държави регулират толкова рестриктивно тази възможност, както българското право в относимия период.

Съдът освен това отбелязва, че впоследствие, националната съдебна практика се е променила като сега Върховният касационен съд приема, че лица извън изрично посочените в Постановленията на Пленума на Върховния съд, имат право да претендират обезщетение ако успеят да докажат, че с оглед връзката си с починалия, те са понесли страдания, сравними с тези на лицата от най-близкия семеен кръг (Тълкувателно решение № 1 от 21.06.2018 г. по тълкувателно дело № 1/2016 на ОСНГТК на ВКС). ЕСПЧ посочва, че макар това развитие в националното право само по себе си да не води до извода, че предишната ситуация противоречи на Конвенцията (Zavoloka v. Latvia, § 41), тази промяна в съдебната практика, приета за да бъде приведено българското законодателство в съответствие с Директива 2012/29/ЕС, трябва да се вземе предвид, за да се отбележи тенденцията в правните системи на договарящите държави.

При обстоятелства като тези в настоящия случай, когато жалбоподателят е единствен член на семейството и единствен наследник на покойния си брат и след като двамата са поддържали близки отношения, Съдът счита, че поради липсата в относимия период на средство за защита, което би позволило на жалбоподателя да претендира обезщетение за неимуществени вреди, държавата не е изпълнила задължението си да създаде съдебна система, способна да осигури „адекватно обезщетение“ по смисъла на чл. 2 от Конвенцията.

Съдът присъжда на жалбоподателя обезщетение за неимуществени вреди в размер на 12 000 евро, както и 3200 евро за разходи и разноски.

Българската версия на решението на ЕСПЧ, постановено делото "Ваньо Тодоров срещу България", жалба № 31434/15, е достъпна на humanrights.bg и на mjs.bg