ЕВРОПЕЙСКИ СЪД ПО ПРАВАТА НА ЧОВЕКА

 

 

ПЕТО ОТДЕЛЕНИЕ

 

ВЪЧКОВИ СРЕЩУ БЪЛГАРИЯ

 

(Жалба № 2747/02)

 

РЕШЕНИЕ

 СТРАСБУРГ 

   8 юли 2010 г.

 

 

Решениетое окончателно и влиза в сила при обстоятелствата, посочени в член 44 § 2 на Конвенцията. Може да претърпи редакционни промени.

По делото на Въчкови срещу България,

Европейският съд по правата на човека (Пето отделение), заседаващ като камара в състав:

          Пеер Лоренцен (PeerLorenzen),председател,
          Ренате Йегер (RenateJaeger),
          Карел Юнгвирт (KarelJungwiert),
          Райт Марусте (RaitMaruste),
          Марк Вилигер (MarkVilliger),
          Изабел Беро-Льофевр (IsabelleBerro-Lefèvre),
          Здравка Калайджиева, съдии,
и Клаудия Вестердик (ClaudiaWesterdiek), секретар на Отделението,

след проведено закрито заседание на 8 юни 2010 г.,

постанови следното решение, прието на същата дата:

ПРОЦЕДУРАТА

1.  Делото е образувано по жалба (№ 2747/02) срещу Република България, подадена в Съда на 20декември 2001 г. от българските граждани г-жа Вероника Симеонова Въчкова и г-н Петър Ганчев Въчков(наричани по-нататък “жалбоподатели”) на основание член 34 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи (наричана по-нататък “Конвенцията”).

2.  Жалбоподателите се представляват от г-н Й. Грозев – адвокат, практикуващ в София. Българското правителство (наричано по-нататък „правителството”) се представлява от своя агент г-жа M. Димова от Министерството на правосъдието.

3.  Жалбоподателите твърдят, че синът им е загинал при задържане от полицията,акомпетентните органи не са дали приемливо обяснение за смъртта му и не са провелиефективно разследване.

4.  На 13 септември 2007 г. председателят на Пето отделение решава да се уведоми правителствотоза жалбата. Решено е също да се разгледат едновременно допустимостта и съществото на жалбата (член 29 § 3 от Конвенцията).

ИЗЛОЖЕНИЕ НА ФАКТИТЕ

I.  ОБСТОЯТЕЛСТВА ПО ДЕЛОТО

5.  Жалбоподателите са родени съответно през 1937 и 1935 г. и живеят в София.

6.  Между 1995 и 1998 г. срещу сина имг-н Ганчо Въчков, роден през 1971 г., са образувани две наказателни производства за кражби наколи, незаконно притежание на оръжие и грабеж. През 1996 г. е издадена заповед за задържането му,а името му е включенов списъка на обявените за национално издирване. През май 1998 г. полицията отправя призив за информация за него и местонахождението му.

А.  Събитията от 6 юни 1999 г.

7.  В неделния следобед на 6 юни 1999 г.г-н Ганчо Въчков и негови приятели играят футбол в училищен двор в централната част на София. В даден момент г-н Въчков разбира, чеполицаиса установили местонахождението му и го наблюдават. Решава да избяга и напуска училищния двор в автомобил, който управлява с висока скорост. Придружаваго г-н А.М. Колата му е следвана отполицейски автомобил.

8.  При последвалото преследване по улиците на София г-н Ганчо Въчков или г-н А.М. откриватпо полицаитеогън с автоматично оръжие. Полицаите отвръщат на огъня и след известно време успяват да прострелят гумите на колата на г-н Въчков. Г-н Въчков и г-н A.M. изоставят колата и започват да бягат. Престрелката явно продължава. Г-н Въчков и г-н A.M. се разделят, тъй като последният е ранен в крака. Малко след това г-н A.M.е заловен от полицията.

9.  Г-н Ганчо Въчков продължава да бяга, следван от полицаите. Влиза в сграда на ул. „Мърфи“ в жилищен квартална София и се изкачва по стълбището до най-горния етаж. Полицията отцепва района и призовава живущите да останат по домовете си. Няколко маскирани полицаи влизат в сградата. Чува се стрелба. След това г-нГанчо Въчков е изнесен от сградата от полицаи, които все още са маскирани. Прострелян е в главата, но още е жив. Ръцете му са вързани зад гърба.

10.  Откаран е в болница, където по-късно същия денпочива.

11.  Маскиран полицай изнася от сградата пистолет, увит в парче плат и го предава на полицейските служители, останали наоколо след инцидента. По-късно оръжието е идентифицирано като пистолет ПСМ[1],калибър 5,45 мм. В ранните часове на 7 юни 1999 г. пистолетът е отнесен от полицейски служител на дежурния следовател в болницата, в която е откаран г-н Ганчо Въчков.

12.  Впоследствие е установено, че маскираните полицаи, последвали г-н Въчков в сградата и взели непосредствено участие взадържането му, са от Специализирания отряд за борба с тероризма (СОБТ)наМВР. Те не са от състава на полицейските части, участвалипо-рано в преследването на г-н Въчков.

Б.  Разследването на случая

13.  На 6 юни 1999 г. по случая е образувано досъдебно производство.

1.  Огледи и експертизи

14.  Същия ден е извършен оглед на стълбището в сградата на ул. „Мърфи“. В протокола епосочено, че местопроизшествието не е запазено. На мястото са открити следи от кръв и телесна тъкан, както и няколко гилзи, метални отломки и проектили.

15.  Същия ден е извършен оглед и на изоставената кола на г-н Ганчо Въчков. При огледа е установено, че предната лява гума на колата е спукана и с разкъсвания,спуканае и задната лява гума. Задното стъкло е счупено и със следи от куршуми. На предните седалки полицията намира автомат „Калашников“ и множество гилзи. В багажника са открити боеприпаси и фалшиви паспорти.

16.  На улицата в близост до колата е намерен пистолет „Макаров“.

17.  Сутринта на 7 юни 1999 г.е извършена аутопсия на тялото на г-н Ганчо Въчков от трима патоанатоми. Те установяват входни и изходни огнестрелни рани по главата и заключават, че смъртта е причинена от черепно-мозъчна травма. Входната рана е с отверстиес диаметър 6 мми е в дясното слепоочие. Изходната рана е в лявото слепоочие с отверстие15х8 мм. Лекарите заключават, че фаталният изстрел е произведен от „непосредствена близост до упор“. Описват множество синини и следи от кръвоизливипо главата и крайниците на г-н Ганчо Въчков, които според тях нямат връзка с причината за смъртта и изглежда сапричинени в кратък период от време.

18.  Лабораторните изследваниясочат, че в кръвта на г-н Ганчо Въчков няма следи от алкохол или наркотични вещества.

19.  По искане на жалбоподателите на 11 юни 1999 г. е извършена втора аутопсия. Докладът е изготвен през септември 1999 г. Експертитепатоанатомипотвърждават, че смъртоносният изстрел е бил произведен от много близко разстояние. Според тях, тъй като входната рана в дясното слепоочие е с размери 8х6 мм, изстрелъте билпроизведен от оръжие,чийто калибър не надвишава 7 мм. Възможно е да е било пистолет ПСМ. Патоанатомите потвърждават наличие на многобройни синини и контузни рани по главата, лицето и крайниците на г-н Ганчо Въчков, причинени вероятно от тъпи предмети. Отбелязват синини по китките, които според тях може да са причинени от белезници.

20.  На 24 юни 1999 г. друго вещо лице разглежда съответната част от кожата по дясното слепоочие на г-н Ганчо Въчков и заключава, че смъртоносната рана е била причинена от огнестрелно оръжие при стрелба от непосредствена близост. „Възможно“ е да е било пистолет ПСМ.

21.  На 12 и 14 юли 1999 г. експерти по балистика изследват пистолета ПСМ, за който се твърди, че е открит на мястото, където е прострелян г-н Ганчо Въчков исъщо открититетам гилзи и проектили. Заключават, че триот гилзите са били изстреляни от пистолета ПСМ. Останалите четиринадесет открити на мястото гилзи са били изстреляни от едно и също оръжие – с калибър 9милиметра„Парабелум“.

22.  Според заключението намедицинска експертиза от неуточнена дата кръвта от мястото, където е прострелян г-н Ганчо Въчков, може да е негова.

2.  Свидетелски показания

23.  На 6 и 10 юни 1999 г.са разпитани живущи в сградата на ул. „Мърфи“. Г-н A.Х., г-жа Б.Х. и г-ца M.Х.обясняват, че видели маскирани полицаи, които им наредили да останат в банята на апартамента си. След това чули няколко откъслечниизстрела, а после два по-силни изстрела.След това утихнало.Излезли от апартамента и видели петна от кръв на етажната площадка. По-късно г-жа Б.Х. и г-ца M.Х.измили кръвта. Пристигналите по-късно за оглед на местопроизшествиетополицейски служители им казали, че не е трябвало да го правят.

24.  В показанията си г-ца M.Х.посочва, че чула полицаите да приканватг-н Ганчо Въчков да се предаде.

25.  На 11 юни 1999 г. е разпитан г-н А.М.Той обяснява, че с г-н Ганчо Въчков били познати и че на 6 юни 1999 г. г-н Въчков гокарал с колата си към дома му, когато забелязал, че полицията го следва. По време на преследването г-н Ганчо Въчков дал на г-н А.М. автомат „Калашников“ и го накарал да открие огън срещу полицията. Когато г-н А.М. отказал, г-н Ганчо Въчков го прострелял в крака. След това г-н Ганчо Въчков започнал сам да стреля по полицията, докато шофирал. Когато двамата изоставили колата, г-н А.М. не бил в състояние да се движизаради раната в крака и скоро бил заловен от полицията и отведен в болница.

26.  Г-жа Л.Г., разпитана на 21 юни 1999 г., обяснява, че видяла от балкона на апартамента си двама млади мъже да бягат. Само един от тях бил въоръжен.Тъкмо него видяла да отвеждатполицаитепо-късно. Двамата били преследвани от други мъже, всички те биливъоръжени. И г-н С.В., също разпитан на 21 юни 1999 г., видял двама младежи да бягат. Според негои двамата не биливъоръжени.

27.  В хода на разследването властите разпитват редица защитени свидетели, чиято самоличност е запазена в тайна съгласно член 97а от Наказателно-процесуалния кодекс (вж. параграф 52 по-долу), в това число полицейски служители, участвали в гонката по улиците на София, но не и служители от СОБТ, които последни са били в контакт със сина на жалбоподателите в сградата на ул. „Мърфи“.

28.  На 24 юни 1999 г. защитен свидетел № 33 казва, че видялаг-н Ганчо Въчков да влиза в двора на сградата на ул. „Мърфи“, въоръжен с пистолет.

29.  Защитен свидетел № 333 – старши полицейски служител, отговарял за преследването на г-н Ганчо Въчков, но не взел участие в събитията вътре в сградата на ул. „Мърфи“, дава показания на 25 юни 1999 г. и обяснява, че операцията по задържането е била планирана предварително. На 15 септември 1999 г. пояснява, че не му е известна самоличността на маскираните служители на СОБТ, които са били в сградата, тъй като те се ползват съсспециален статут.

30.  Други разпитани в хода на разследването свидетели описватвидяното от тях при преследването с колипрез града и извън сградата на ул. „Мърфи“.

31.  Последвалитег-н Ганчо Въчков в сградата служители от СОБТоставатнеидентифицирани и не саразпитани. С писмо до МВР от 10 юни 1999 г.наблюдаващият прокурорпо делото изисква имената им. Ангажира се самоличността им дабъде запазена в тайна съгласно член 97а от НПК (вж. параграф 52 по-долу). Отговорът от15 юли 1999 г.е подписан от директора на Национална служба „Полиция“ и съдържа информация за полицейската акция от 6 юни 1999 г., но не посочва имената на въпросните служители.

32.  На 30 август 1999 г. водещият делото следовател възлага на вещо лицепсихиатър да изготви становище за психичното състояние на г-нГанчо Въчков в последните часове от живота му. В становището си, представено на неуточнена дата, вещото лицепосочва, че нямаданни г-нГанчо Въчков да е страдал от психични илидруги заболявания. Имало обаче основания да се вярва,че е проявявал главните симптоми на „дисоциативно разстройство на личността“. Освен това според вещото лице в "изключително напрегнатата и психологически стресова ситуация", когато е бил обкръжен от полицията,

“е възможно да е опитал да се самоубие като импулсивна реакция в търсене на изход от ситуацията, без да обмисли възможни алтернативи”.

3.  Прекратяване на наказателното производство

33.  На 17 септември 1999 г. събраните по делото доказателствениматериали са представени на жалбоподателите, на които е дадена възможност да се запознаят с делото и да направят бележки и възражения. Жалбоподателката заявява, че не приема становищатаот психиатричната експертиза.

34.  На 21 септември 1999 г. прокурор от Военно-окръжна прокуратура София прекратява наказателното производство. Той приема за установено, че няма извършено престъпление във връзка със смъртта на г-н Ганчо Въчков и че непосредствената причина за смъртта му е самоубийство, извършено с намерения на мястотопистолет ПСМ. Отбелязва също, че:

"Действията на [полицейските служители] по време на преследването и ареста на [г-н Ганчо] Въчков са били пряк отговор на действията и поведението на [г-н]Ганчо Въчков [и г-н A.M.], които са били в грубо нарушение на обществения ред и са създали сериозна заплаха за обществената сигурност. [...] В случая [полицейските служители] не са превишили правомощията си, а с действията сине са допуснали превишаване на необходимите и законосъобразни мерки по смисъла на [член 12а] от Наказателния кодекс."

35.  На 7 юли 2000 г. жалбоподателите подават жалба срещу прекратяването, катотвърдят, че разследването е било опорочено. Посочват, че органите на дознанието не са разпитали полицейските служители, участвали непосредственов ареста на сина им. Освен това нямало събрани доказателства,които да свързват сина им с пистолета ПСМ и не било дадено достоверно обяснение за останалите наранявания по тялото му. Също така от текста на постановлението от 21 септември 1999 г. не ставало ясно дали прокурорът е приел, че синът им е бил прострелян, но стрелбата е законосъобразна съгласно член 12а от НК, или е счел, че синът им се е самоубил.

36.  На 12 февруари 2001 г. прокурор от военно-апелативна прокуратура отхвърля жалбата. Приема, че полицейските служители, последвали г-н Ганчо Въчков в сградата на ул. „Мърфи“, правилно не са разпитани.Те се ползвали със„специален статут“,аразкриването на самоличността им не било обосновано, тъй като билисъбрани достатъчно други доказателства за установяване на съществените факти. Прокурорът потвърждава заключението, че г-н Въчков се е самоубил и отхвърля довода, че са останали необяснени синини и натъртвания по тялото му, като посочва, че аутопсионните протоколи давали достатъчно обяснения.

37.  На 5 март 2001 г. жалбоподателите подават жалба до Главна прокуратура. Посочват, че нормитена наказателнопроцесуалното право не освобождават полицейските служители от задължението да свидетелстват и че освен това член 97а от НПК предвижда разпит на защитени свидетели. Жалбоподателите отново твърдят, че следствените органи не са установили кога и как са били получени множеството травми по тялото на сина им.

38.  В съпроводителното писмо към жалбата сижалбоподателите визират разпоредбата на член 237 от НПК (вж. параграф 49 по-долу) и искат в случай на отхвърляне на жалбатаим преписката по делото да се изпрати насъответния първоинстанционен съд.

39.  На 22 март 2001 г. прокурор от Главна прокуратура отхвърля жалбата, без да изрази становище подовода на жалбоподателите, че самоличността на участвалите в задържанетополицаи не ебилаустановена и те не са разпитани. Приема, че в постановлението си от 21 септември 1999 г. (вж. параграф34 по-горе) прокурорът от Военно-окръжна прокуратура София правилно се епозовал на член 12а от НК и че освен това еясно установено, че г-н Ганчо Въчков се е самоубил. Счита също, че синините по тялото на г-н Въчков саполучениприсвързаната с насилие гонитба, предида бъде задържан, когато е прескачал огради и преминавал през храсти. Освен това никой от живущите в сградата свидетели не е чул звуци,сочещи, че г-н Ганчо Въчков може да е бил бит от полицаите.

40.  В постановлението не се споменава искането на жалбоподателите преписката по делото да се изпрати на съответния първоинстанционен съд. Вместо това сепосочва, че делото следва да се върненаВоенно-окръжна прокуратура София.

41.  С писмо от 28 март 2001 г. жалбоподателите отново настояват делото да се изпрати за разглеждане от съда в съответствие с член 237 от НПК.

42.  На 29 юни 2001 г. прокурор от Главна прокуратура отхвърля искането. Според него няма основание за изпращане на делото на съда, тъй като постановлението на Военно-окръжна прокуратура София от 21 септември 1999 г.е влязло в сила още на 28 септември 1999 г., след като жалбоподателите не са обжалвали пред военно-апелативна прокуратура в седемдневен срок. Разпоредбите, изискващи препращане на делото на съответния първоинстанционен съд,савлезли в сила на 1 януари 2000 г., към която дата постановлението за прекратяване на наказателното производство вече е влязло в сила.

43.  На 17 юли 2001 г. жалбоподателите подават жалба до Главния прокурор. Посочват, че преписката не съдържа информация за датата, на която са получили постановлението от 21 септември 1999 г. и че органите на прокуратурата са длъжни да разглеждат всякооплакване, съдържащо информация за възможно тежко престъпление.

44.  Отговор на тази жалба така и не е получен.

II.  ПРИЛОЖИМО ВЪТРЕШНО ПРАВО

А.  Престъпления против живота и задължение за разследване на случаи на смърт

45.  Член 115 от Наказателния кодекс от 1968 г. предвижда, чеубийство сенаказвас лишаване от свобода от десет до двадесет години. Съгласно член 116 § 1 (2) от НКза убийство, извършено от лице от състава на полицията при или по повод изпълнение на службата или функцията му, наказанието е лишаване от свобода от петнадесет до двадесет години, доживотен затвор или доживотен затвор без замяна. Съгласно член 124 § 1от НК, когато смъртта е причинена вследствие на умишлено нанесена телесна повреда, наказанието е лишаване от свобода от три до дванадесет години. Тези престъпления са от общ характер.

46.  Член 192 §§ 1 и 2 от НПК от 1974 г., в сила запроцесния по делото период,предвижда, че предварително производство за престъпления от общ характерсе образува само от прокурор или следовател. Съгласно член 20 от НПК във връзка с членове 186 – 191компетентните държавни органиса длъжни да започнат предварително разследване или да образуват наказателно производство, когато са налице законен повод и достатъчно данни за извършено престъпление.

47.  Останалите относими разпоредби на НК и НПК, свързани със задължението за разследване на смърт и компетенциите на съответните органи, са обобщени в решението на Съда по делото Огнянова и Чобан срещу България, № 46317/99, §§ 65 и 69 – 71, 23 февруари 2006 г.).

Б.  Наранявания, причинени при арест

48.  Член 12а от НК, добавен през август 1997 г., предвижда, че не е общественоопасно причиняването на вреди на извършило престъпление лице при задържането му, ако няма друг начин за неговото задържане и ако не е допуснато превишаване на необходимите и законосъобразни мерки.Съгласночлен 12а § 2използваната сила не е била необходима, когато е в явно несъответствие с характера и степента на обществената опасност на извършеното от задържаното лице престъпление или когато на лицето без необходимост се причинява явно прекомерна вреда.

В.  Прекратяване на наказателното производство

49.  Член 237 § 6от НПК от 1974 г., в редакцията му до края на 1999 г., предвижда постановлението за прекратяване на наказателното производствода може да се обжалва пред по-горестоящия прокурорв седемдневен срок. Срокът тече от датата на получаване на преписа отпостановлението от засегнатото лице. Не се предвиждаобжалване по съдебен ред.

50.  На 1 януари 2000 г. този член е изменен, като се предвижда процедура за автоматичен контрол на прекратяването.След прекратяването прокурорът трябва да изпрати делото и постановлението си напо-горестоящата прокуратура, която може да го потвърди, измени или отмени. Ако потвърди постановлението, прокуратурата трябва да изпратиделотона съответния първоинстанционен съд, който трябва да разгледа делото еднолично в закрито заседание и да се произнесе с определение. Определението на съда не подлежи на жалба и протест. Не се предвиждауведомяванена засегнатите лица за прекратяването.

51.  С последвалото изменение на този член през май 2001 г. прекратяването на наказателното производствосе подлага на съдебен контрол. НПК от 2005 г. съхранява тази норма в член 243 §§ 3 – 7.

Г.  Защита на свидетел

52.  Член 97а от НПК от 1974 г. предвижда защита на свидетели, когато в резултат на свидетелстването е възникнала или може да възникне реална опасност за живота или здравето им.Прокуратурата или съдът могат да решат да запазят анонимността на свидетелите и да разпоредят осигуряване на защитата им.Защитените свидетели се разпитват тайно. Самоличността име известна единствено на органите на досъдебното производство, съдаи процесуалнитеим представители.

Д.  Специализиран отряд за борба с тероризма

53.  Съгласно Закона за Министерството на вътрешните работи от 1997 г., в сила от 1997 до 2006 г., Специализираният отряд за борба с тероризма (СОБТ) е специализирана служба на МВР за борба с терористични действия, за защита на стратегически и особено важни обекти и за предотвратяване и разкриване на тежки престъпления.Съгласно член 159 § 3от ЗМВР „самоличността на служителите от отряда при изпълнение на техните задължения се запазва в тайна“.

ПРАВЕН АНАЛИЗ НА ФАКТИТЕ

I.  ОТНОСНО ТВЪРДЕНИЕТО ЗА НАРУШЕНИЯ НАЧЛЕН 2 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

54.  Жалбоподателите се оплакват, че държавата е отговорна за смъртта на сина им на 6 юни 1999 г. Оплакват се също, че разследването на събитията не е било ефикасно, тъй катодържавните органи са отказали да съберат съществени доказателства, не са действалисвоевременно и не са осигурили участието на жалбоподателите в наказателното производство.

55.  Жалбоподателите се позовават на член 2 и член 13 от Конвенцията. Съдът счита, че оплакванията следва да се разгледатсамо в контекста на член 2 от Конвенцията, който гласи:

“1.  Правото на живот на всеки се защищава от закона. Никой неможе да бъде умишлено лишен от живот, освен в изпълнение насъдебна присъда за извършено престъпление, за което такованаказание е предвидено в закона.

2.  Лишаването от живот не се разглежда като противоречащона разпоредбите на този член, когато то е резултат от употребана сила, призната за абсолютно необходима:

(a)  при защитата на което и да е лице от незаконно насилие;

(b)  при осъществяването на правомерен арест или припредотвратяване на бягството на лице, законно лишеноот свобода;

(c)  при действия, предприети в съответствие със закона запотушаване на бунт или метеж.”

А.  Допустимост

1.  Становища на страните

56.  Правителството настоява Съдът да отхвърли оплакванията като недопустими. Посочва се, че жалбоподателите не саобжалвалипостановлението за прекратяване на наказателното производство от 21 септември 1999 г. в законния седемдневен срок. Според правителството въпросното постановлениее влязло в сила след изтичането на този срок и представлява окончателно решение по делото. Настоящата жалба е била подадена повече от шест месеца след постановлението и следователно извън срока по член 35 §1 от Конвенцията.

57.  Жалбоподателите оспорват този довод. Посочват, че постановлението от 21 септември 1999 г. не им е било връчено и че са го обжалваливеднага щомса узнали за него. Освен товапо-горестоящите прокурори са разгледали жалбите им по същество, без да поставят под въпрос допустимостта им. Жалбоподателите са се възползвали от всички вътрешноправни средства за защита и са подали настоящата жалба по-малко от шест месеца,след като и последното от тези средства е било изчерпано.

2.  Преценката на Съда

58.  Съдът отбелязва, че жалбоподателите са обжалвалипостановлението на Военно-окръжна прокуратура София от 21 септември 1999 г. през юли 2000 г. (вж. параграф 35 по-горе). Не е ясно дали постановлението е било връчено на жалбоподателите и следователно дали жалбата е била подадена в законния седемдневенсрок (вж. параграфи 34, 35 и 49 по-горе).Съдът отбелязва обаче, че военно-апелативна прокуратура е разгледала жалбата им по същество, без да поставя под въпрос допустимостта й (вж. параграф 36 по-горе).Освен това Главна прокуратура е разгледала последвалата им жалба срещу постановлението на военно-апелативна прокуратураи се е произнеслапо съществопо повдигнатите в нея въпросиотносно възможността полицейски служители да са отговорни за смъртта на сина им (вж. параграф 39 по-горе). Следователно, след като самите местни органи на наказателното преследване са приели жалбите на жалбоподателите срещу постановлението от 21 септември 1999 г. за допустими и са ги разгледали, издавайки нови постановления по същество попоставените сега пред Съда въпроси, не може да се поддържа становището направителството (вж. параграф 56 по-горе), че жалбоподателите не са използвали възможността за обжалване (вж. съответно решенията по делата Йозтюрк срещу Турция(Öztürk v. Turkey) [ГК], № 22479/93, §§ 45‑46, ЕСПЧ 1999-VI и Райчинов срещу България (реш.), № 47579/99, 1 февруари 2005 г.).

59.  Поради това Съдът намира, че жалбоподателите са използвалипо обичайния ред наличните средства за обжалване пред органите на прокуратурата,а когато през 2001 г. в българското законодателство евъведена възможността за съдебен контрол на прокурорските постановления, са потърсили възможност делото да бъде разгледано от съд. Товаим е било отказано на 29 юни 2001 г. и жалбоподателите са сезирали Съда на 20 декември 2001 г. (вж. параграфи 1, 37, 40 – 44 и 49 – 51 по-горе). Следователно настоящата жалба е подадена в шестмесечния срок след окончателното решение по делото на националните инстанции и изискването на член 35 § 1 от Конвенцията е спазено. Съответно възражението на правителството, че жалбата еподадена извън установения срок,трябва да се остави без уважение.

60.  Съдът счита също, че настоящото оплакване не е явно необосновано по смисъла на член 35 § 3от Конвенцията и не е недопустимо на други основания. Следователно трябва да бъде обявено за допустимо.

Б.  По същество

1.  Становища на страните

61.  Жалбоподателите изтъкват, че държавните органине са дали правдоподобно обяснение за смъртта на сина им и че заключението, че се е самоубил, не почива на съществени доказателства.

62.  Най-напредте изразяват съмнение дали синът им е ималу себе си пистолет, когато е влязъл в сградата на ул. „Мърфи“. В това отношение се позовават на свидетелските показания на г-жа Л.Г. и г-н С.В. (вж. параграф 26 по-горе) и изразяват съмнениевистинността на показанията на защитен свидетел № 33 и г-н А.М. (вж. параграфи 25 и 28 по-горе). Според тях изглежда по-вероятног-н А.М. да е билвъоръжен, а не синът им.

63.  Освен това жалбоподателите визиратрезултатите от балистичните експертизи от 12 и 14 юли 1999 г. (вж. точка 21 по-горе), които сочат, че гилзите, намерени на мястото на стрелбата в къщата на ул. „Мърфи“,са били изстреляни от два пистолета. Жалбоподателите отбелязват, че ако синът им е използвал пистолета ПСМ, най-вероятно повече от един от полицаите в сградата са щели да отвърнат на огъня.

64.  На второ място жалбоподателите твърдят, че дори да може да се приеме, че синът им е бил въоръжен, не е установенов достатъчна степен, че се е самоубил, тъй като това заключение почиванай-вече на посмъртна психиатрична експертиза.

65.  Поради това жалбоподателите заключават, че синът им не се е самоубил, а е починал вследствие наизползваната от полицията сила. В този смисъл твърдят, че използваната полицейска сила е била несъразмерна. Настояват, че полицейската акция от 6 юни 1999 г. е биланедобре планирана и не са били дадени ясни указания кога използването на сила е позволено.

66.  Относно ефективността на разследването жалбоподателите посочват, че органите на наказателното преследване не са събралисъществени доказателства, тъй като не саустановили самоличността и не са разпитали полицаите, които са арестували сина им и следователно са били единствените очевидци на събитията в сградата на ул. „Мърфи“. Жалбоподателите отбелязват още, че мястото на предстрелката не е било запазено. Изразяват критика към органите на прокуратурата за безрезервното приемане на показанията на г-н A.M.,без да са разследвали точните обстоятелства на неговото залавяне.

67.  Поради това жалбоподателите считат, черазследването е било безрезултатно.

68.  Правителството не е изразило становище по съществото на оплакването.

2.  Преценката на Съда

(а)  Относно смъртта на г-н Ганчо Въчков

69.  Член 2 е сред най-фундаменталните разпоредби на Конвенцията. Заедно с член 3 той утвърждава една от основните ценности на демократичните общества, членуващи в Съвета на Европа.

70.  Разпоредбата на член 2 не само защитава правото на живот, но и определя обстоятелствата, при които лишаването от живот може да бъде оправдано. Съдът е приел, че очертаните в член 2 § 2изключения показват, че тази разпоредба включва, но не се отнася единственодо съзнателното убийство. Текстът на член 2, прочетен в неговата цялост,доказва, че втората алинея не определя преди всичко случаите, когато е позволенонякой да бъде съзнателноубит, а описва ситуациите, когатосе позволява "употреба на сила", която може като неволнапоследицада доведе до лишаване от живот. Употребата на сила обаче не трябва да е повече от "абсолютно необходимата" за постигане на една от посочените в точки „а“, „b“ и „c“ цели (вж. решението по делото Маккан и други срещу Обединеното кралство(McCannandOthersv. theUnitedKingdom), 27 септември 1995 г., §§ 147 – 148, серия А, № 324).

71.  Употребата на израза„абсолютно необходима“ в член 2 § 2 показва, че необходимостта трябва да се подлага напо-строг и убедителен тест от този, който се прилага обикновено,за да се определи дали дадено действие на държавата е "необходимо в едно демократично общество" по смисъла навтората алинеяначлен 8, член 9, член 10 и член 11 от Конвенцията. Употребата на сила по-конкретно трябва да бъде строго съразмерна с постигането на посочените в точки „а“, „b“ и „c“цели.Предвидзначимостта на тази разпоредба в едно демократично общество, Съдът трябва впреценката си да подложи лишаването от живот на най-внимателно критичноизследване, отчитайки не само действията на представителите на държавата, които всъщност прилагат силата, но и всички съпътстващи обстоятелства, в товачисло планирането и контрола на разглежданите действия по такъв начин, че да се избегне ненужно причиняваненасмърт (вж. посоченото по-горе дело наМаккан и други,§§ 149 – 150 и решението по делото Андронику и Константину срещу Кипър (AndronicouandConstantinouv. Cyprus), 9 октомври 1997 г., § 171, Доклади за присъди и решения 1997-VI).

72.  Съдът отбелязва в настоящия случай, че г-н Въчков е бил смъртоносно ранен при опит за арест. Няма спор, че в хода на акцията полицията е употребила сила. Съдът трябва следователно да разгледаотговаряла ли е употребата на сила на изискванията на член 2 § 2 от Конвенцията, т.е. била ли е употребената сила „абсолютно необходима“ и строго съразмернаспрямо целта да бъде задържан г-н Въчков.

73.  В тозисмисъл Съдът отбелязва, че докато е бягал от преследващите го полицаи,г-н Въчков е влязъл и се е укрил в жилищна сграда, където са го последвали служители на СОБТ. Чули са се изстрели и г-н Въчков е бил изнесен от сградата, прострелян смъртоносно в главата и с вързани на гърба ръце (вж. параграфи 9 и 11 по-горе).

74.  След като г-н Ганчо Въчков е влязъл в сградата, целият район е бил отцепен от полицията (вж. параграф 9 по-горе). Не изглежда да е ималонякаква възможностза бягство, тъй като полицаите напълно савладеели ситуацията. При тези обстоятелства Съдът е изумен от факта, че полицията изглежда е нямала или не се е опитала да приложи някаква стратегия за свежданена възможността за прибягванедо смъртоносна сила до възможния минимум. Операцията е била предварително планирана, както е заявил защитен свидетел № 333, старши полицейски служител (вж. параграф 30 по-горе). Въпреки това нито за момент не се твърди да е имало стратегия за минимизиране на употребата на смъртоносна сила или да е била обсъждана възможносттаза извършване на ареста без прибягване до такава сила.Не се доказа, а и правителството не твърди, че е съществувала някаква опасност или неотложност, даващи основание заприбягване до въоръжена сила за задържането на г-н Въчков.Затова Съдът не е убеден, че е било невъзможно полицаитеда се опитатнапример да предупредятг-нВъчков за намеренията си или да преговарят с него да свали оръжието си, ако е бил въоръжен и да се предаде (вж. съответнорешението по делотоБабинс срещу Обединеното кралство (Bubbinsv. theUnitedKingdom), № 50196/99, § 146, ЕСПЧ 2005-II (извадки)), или по друг начин да предотвратятприбягването до смъртоносна сила, в това число опит за самоубийство от негова страна.Вместо това, без явнода обмислят друг възможен подход, полицаите от СОБТса влезли в сградата и са открили стрелба.

75.  Както бе посочено по-горе (вж. параграф 71), Съдът трябва да подложи на най-внимателно критичноизследваневсяко лишаване от живот, отчитайки всички относимиобстоятелства. С оглед на това и предвид гореизложените съображения, Съдът изразява сериозни съмнения далиупотребената в случая сила от полицията е била "абсолютно необходима" и съразмерна на целта да бъде арестуванг-н Въчков, както се изисква съгласно член 2 § 2 от Конвенцията (вж. параграф 71 по-горе). Правителството, което не е изразило становище по същество(вж. параграф 68 по-горе), също не твърди, че употребената сила е била необходима в дадените обстоятелства.

76.  Съдът отбелязва, че не е негова задача да преценявасъбраните от органите на наказателното преследване доказателства и да прави изводи кой е произвел изстрела, причинил смъртоносната рана в главата на г-н Въчков. Като взе предвид горните съображенияобаче, Съдът счита, че не се доказваакциятазазадържането на г-н Въчков да е била правилно планирана или употребената въоръжена сила, довела по един или друг начин до смъртта му,да е била съразмерна и "абсолютно необходима".

77.  Следователно е налице нарушение на член 2 от Конвенцията.

(б)  Относно твърдението за неефективност на разследването

78.  Съдът припомня, че задължението по член 2 от Конвенцията да се защищава правото на живот на всеки, разгледано във връзка с общото задължение на държавата по член 1 от Конвенцията да „осигурява на всяко лице под [нейна] юрисдикция правата и свободите, определени в [...]Конвенция[та]“, изисква по подразбиранесъществуването на някаква форма на ефективноофициално разследване, когато са убити хора в резултат от употреба на сила. Основната цел на такова разследване е да се осигури ефективно прилагане на националното законодателство, което защитава правото на живот,а в случаите с участие на представители или органина държавата – да се гарантира отговорността им за всяка смърт, настъпилав ситуации, за които те носят отговорност. Разследването трябва да е наред с други изисквания задълбочено, пълно, безпристрастно и внимателно (вж. посоченото по-горе дело на Огнянова и Чобан, §§ 102 – 103 и 106 – 107). То трябва да е и ефективно– в смисъл да може да доведе до установяване и наказване на отговорните. Това не е задължение за постигане на резултат, а за използване на средства. Властите трябва да са предприеливсички възможни действия за осигуряване на доказателства за инцидента. Всеки пропуск или слабост на разследването, които накърняват възможността да се установи причината за смъртта или отговорното лице, носят риск да не се отговори на този стандарт (пак там, § 105).

79.  Трябва да има достатъчен елемент на обществен контрол върху разследването или резултатите от него, за да се гарантираотговорностна практика, да се поддържа общественото доверие в зачитането на върховенството на закона от страна на властите и да сепредотвративсяко впечатление засговаряне или търпимост към незаконосъобразни действия (вж. решенията по делата Рамсахай и други срещу Нидерландия (RamsahaiandOthersv. theNetherlands) [ГК], № 52391/99, § 321, ЕСПЧ 2007 -... и Ангелова срещу България, № 38361/97, § 140, ЕСПЧ 2002-IV).

80.  Дори когато смъртта не е причинена съзнателно, член 2 от Конвенцията изисква да има ефективна независима съдебна система, способна да изясни обстоятелствата около смъртта (вж. съответнорешението по делото Калвели и Чильо срещу Италия(CalvelliandCigliov. Italy) [ГК], № 32967/96, § 49, ЕСПЧ 2002-I).

81.  Като прилага горните принципи към настоящото дело, Съдът отбелязва, че компетентните органи са предприели редица следствени действия (вж. параграфи 14 – 32 по-горе). Съдът обаче е изумен от факта, че те не са събрали решаващо доказателство – показанията на пряко участвалите в ареста на г-н Въчков служители от СОБТ.

82.  Първата посочена от властите причина за решението им да се откажат от събирането на тези доказателства – че тези полицаи работели за специална полицейска част и затова се ползвали от "специален статут" (вж. параграф 36 по-горе) – е съмнителна, тъй като властите не посочватсъответна законова разпоредба. Освен това, дори да се приеме, че имплицитно се визира член 159 § 3 от ЗМВРв редакцията му към процесния период,предвиждащсамоличността на служителите от СОБТпри изпълнение на техните задължения да се запазва в тайна(вж. параграф 53 по-горе), съмнително е дали тази разпоредба може да се тълкува като безусловно освобождаване на служителите от СОБТот задължението им да свидетелстват по наказателни производства.

83.  Според Съда дори това да е така, подобно безусловно освобождаване само по себе си би противоречало на член 2 от Конвенцията, която налага на Βисокодоговарящите страни задължение за провеждане на пълно и ефективно разследване на случаи на съмнителна смърт. Обстоятелството, че въпросните полицаи са билислужители от "специална" полицейскачаст, може да е основание заподходящи мерки като статут на защитени свидетели, но не може да оправдае пълен отказ от установяването на тяхната самоличност и провеждането на разпит. Българското законодателство през съответния период е предвиждало защита на свидетели и гаранции за тяхната анонимност (вж. параграф 52 по-горе). Още повече, че в писмото си от 10 юни 1999 г., с коетоиска да бъде разкрита самоличността на въпросните служители, наблюдаващият прокурор изрично се ангажира тези разпоредби да бъдат спазени (вж. параграф 31 по-горе). Редът за защита на свидетели всъщност е бил приложен в случая иследователите са разпитали множество анонимни свидетели, в това число високопоставен полицейски служител от друга служба (вж. параграфи27 – 29 по-горе). Затова е изумително, че не са приложилисъщата процедураипо отношение на служителите от СОБТ.

84.  Съдът е обезпокоен и от втората посочена причина – че разкриването на самоличността и провеждането на разпити на полицаите от СОБТ било "ненужно", тъй като били събрани достатъчно други доказателства за самоубийството (вж. параграф 36 по-горе).

85.  Противно на твърдението на прокурорите Съдът счита, че доказателствата, с които те са боравили, са били неубедителни, а самоубийството е само едно от възможните обяснения за смъртта на г-н Въчков. Съдът отбелязва например, че обстоятелството, че смъртоносният изстрел е бил произведен от непосредствена близостдо главата на г-н Въчков (вж. параграфи 17 и 19 – 20 по-горе) може да се обясникактосъс самоубийство, така и с убийство. Съдът счита също, че надеждността на посмъртнипсихиатрични оценки като възложената от следователите по делото (вж. параграф 32 по-горе) може да се постави под сериозно съмнение (вж. решението по делотоТаис срещу Франция(Taïsv. France),№ 39922/03, § 109, 1 юни 2006 г.). Освен товастановището на вещото лицепсихиатър не е допринесло нищо повече освен заключението, че самоубийството е било една от "възможните" причини за смъртта на сина на жалбоподателите. Следователно не може да има съмнение, черазпитът на служителите от СОБТе бил от решаващо значение, за да се потвърди или оборипредположението, че г-н Ганчо Въчков се е самоубил и да се установи дали са биливзетимерки за избягване на смъртен изход отакцията за задържането му. Служителите от СОБТ са били единствените очевидци на случилото се вътре в сградата на ул. „Мърфи“ и като не са ги разпитали, следствените органиса се отказали от единствената възможност да получат свидетелски разказ за последните минути от преследването на г-н Ганчо Въчков и обстоятелствата около задържането му.

86.  Съдът отбелязва, че обхватът на разследването е билсведен до възможните престъпни действия, извършени от замесенитеполицаи. Следствието не се е опитало да изясни цялостната картина на акцията и начина на нейното планиране и осъществяване, така че да се избегне ненужнаупотреба на смъртоносна сила и възможна загуба на живот. Съдът отбелязва също, че служителите от СОБТ са били потенциални заподозрени, тъй като, както вече бе споменато в предходнияпараграф, може да се окаже, че г-н Въчков е починал вследствие от употребената от полицията прекомерна сила. Затова според Съда няма извинение за невземането на показания от тях.

87.  По мнението на Съда, като се иматпредвидзаложените в член 2 от Конвенцията принципи, прекратяване на разследванетоза смъртта на лице, което е било в ръцете на полицейски служители към момента на смъртоносно нараняване, без да се установи самоличността и без да се разпитатполицейските служители, не може да бъде оправдано при никакви обстоятелства (вж. решенията по делатаИрфан Билгин срещу Турция (İrfanBilginv. Turkey), № 25659/94, § 144, ЕСПЧ 2001‑VIII и Кашиев и Акайова срещу Русия(KhashiyevandAkayevav. Russia), № 57942/00 и № 57945/00, §§ 158 и 159, 24 февруари 2005 г.).

88.  Това е така, на първо място защото задължителното по смисъла на член 2 разследване трябвада е задълбочено и пълно, и да изследва всички достоверни версии на събитията. То е от същественаважностизащото самата цел на ефективното разследване, коетоспоред член 2е задължително в случаи като настоящия, е преди всичко да се гарантираотговорностот представителите на държавата за всяка смърт, настъпилав ситуации, за които носят отговорност, да се поддържа общественото доверие в зачитането на върховенството на закона от страна на властите и да сепредотвративсяко впечатление засговаряне или търпимост към незаконосъобразни действия (вж. посоченатав параграф 79 по-горе съдебна практика).

89.  При обстоятелствата по настоящото дело Съдът счита, че подходът на Министерството на вътрешните работи и органите на прокуратурата, приели за нормално да не се установи самоличността назамесените служители от СОБТ, издава достойно за съжалениенезачитане на принципа за отговорност на полицията пред закона.

90.  Съдът отбелязва също, че прокуратурата е прекратила следствието на основание, че не е било извършено престъпление във връзка със смъртта на г-н Въчков (вж. параграф 34 по-горе). Както вече бе посочено (вж. параграф 86 по-горе), прокуратурата не е разследвала дали полицейската операция е била планирана и проведена така, че да се избегне ненужна загуба на живот и употреба на смъртоносна сила – въпрос, който Съдът счита за особено важен (вж. параграфи 72 – 76 по-горе). Вместо това разследването е било сведено до установяване дали замесените полицаиможе да са извършили престъпление, като например непредумишлено убийство. Затова Съдът счита, че следствието е било непълно, тъй като не е установило, а и не е имало за цел да установи съществените обстоятелства в тяхната цялост (вж. съответно решенията по делатаНачова и други срещу България [ГК], № 43577/98 и № 43579/98, § 114, ЕСПЧ 2005-VII, и Цеков срещу България, № 45500/99, § 71, 23 февруари 2006 г.).

91.  Съдът отбелязва, че в разследването има и други сериозни пропуски. Мястото на престрелката не е било запазено (вж. параграфи 14 и 23 по-горе). Освен това прокуратурата не е разследвала обстоятелствата, при които саполучени многобройнитенатъртвания и кръвоизливи по главата и крайницитена сина на жалбоподателите. В първоначалното постановление на Военно-окръжна прокуратура София за прекратяване на наказателното производство тези травми въобще не са билиспоменати (вж. параграф 34 по-горе). Според военно-апелативната прокуратуратравмитеса били достатъчно добре обяснени в аутопсионните протоколи (вж. параграф 36 по-горе). Съдът обаче отбелязва, че изготвилитепротоколите експертипатоанатоми само са описали въпросните травми и са отбелязали, че са причинени от тъпи предмети в кратък период от време. Те не са обясниликак са били причинени нараняванията в контекста на специфичнитеобстоятелства по случая (вж. параграфи 17 и 19 по-горе). При тези обстоятелствасъдържащото се в постановлението на прокуратурата от 22 март 2001 г.твърдение, че нараняванията билирезултат от преследването преди ареста на г-нВъчков (вж. параграф 39 по-горе),е не само твърде неясно и общо, но и не е нищо повече от непроверено предположение, тъй като не са били събрани доказателства синът на жалбоподателите да е падал или по друг начин да се е наранил по време на това преследване.

92.  Освен това въпреки извода си, че г-н Въчков се е застрелял сам със собствения си пистолет ПСМ (вж. параграф 34 по-горе), следствените органи изобщо не са разследвали как е било намерено оръжието и не са установили връзка между него и г-н Въчков. Пистолетът ПСМ не е бил намерен от следствените органи на местопроизшествието, а им е бил предаден няколко часа по-късно от полицията (вж. параграф 11 по-горе). Не са били събрани доказателства за точното място и положение, в което е било намерено оръжието, нито дали е било манипулирано, преди да бъде предадено на следователите. От пистолета не са били снети пръстови отпечатъци. Не е било установено дали пистолетът е бил у г-н Въчков, преди да влезе в жилищната сграда. Следствените органи просто са приели, че е негов. Доводите на жалбоподателите, че няма никаква връзка между оръжието и сина им(вж. параграф 35 по-горе), са били оставени без уважение. Следва да се отбележи също, че полицаитеса намерили пистолет „Макаров“ на улицата близо до мястото, където г-н Въчков и г-н A.M. изоставили колата си (вж. параграф 16 по-горе). Следствените органи обаче не са установили това ли е било оръжието, видяно отг-жа Л.Г. (вж. параграф 26 по-горе). Освен това следствените органи не са направили опит да изяснят дадените от г-жа Л.Г., г-н С.В. и защитен свидетел № 33противоречиви свидетелски показанияотносно товадържал ли е изобщо г-н Въчков пистолет в ръцете си, преди да влезе в сградата на ул. „Мърфи“ (вж. параграфи 26 и 28 по-горе).

93.  С оглед на гореизложеното Съдът намира, че в разследването по случая липсватизискуемите пълнота, щателност и обективност и че органите на прокуратурата не са предприели всички необходими действия за установяване на обстоятелствата около смъртта на г-нВъчков.

94.  Следователно е налице нарушение на задължението на ответната държава съгласно член 2 от Конвенцията за провеждане на ефективно разследване на смъртта му.

II.   ПРИЛОЖЕНИЕ НА ЧЛЕН 41 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

95.  Член 41 от Конвенцията предвижда:

„Ако Съдът установи нарушение на Конвенцията или на Протоколите към нея и ако вътрешното право на съответната Βисокодоговаряща страна допуска само частично обезщетение, Съдът, ако е необходимо, постановява предоставянето на справедливо обезщетение на потърпевшата страна.”

А.  Вреди

96.  Жалбоподателите претендират съвместно обезщетение в размер на 30 000 евро за болката и страданието вследствие от смъртта на сина им и неефективното разследване.

97.  Правителството настоява Съдът да подходи справедливо и по съвест.

98.  Съдът отбелязва, че бяха установени нарушения на член 2 от Конвенцията както в материалния, така и в процесуалния му аспект (вж. параграфи 77 и 94 по-горе). Съдът счита, че жалбоподателите безсъмнено са страдали дълбоко в резултат от тези сериозни нарушения на основните права на човека. Затова присъжда исканата сума в пълен размер.

Б.  Разноски

99.  Жалбоподателите искат възстановяване на разходи и деловодни разноски в размер на 3 605 евро за 51,5 часа юридическа работа на адвоката им при часова ставка от 70 евро. Подкрепятиска сис договор за процесуално представителство и отчет за отработените часове. Молят присъдената сума по тази част да се преведе директно в банковата сметка на адвоката им.

100.  Правителството счита, че претендираната сума е прекомерна.

101.  Съгласно практиката на Съда разходите и съдебните разноски могат да бъдат възстановени съгласно член 41 само ако е доказано, че са действително и по необходимост направени и са в разумен размер. В настоящия случай, като взе предвид информацията, с която разполага, и горепосочените критерии, Съдът счита за справедливо да присъди на жалбоподателите пълния размер на иска плюс евентуално дължимите от тях налози. Сумата да се плати в банковата сметка на процесуалния им представител г-н Грозев.

В.  Лихва за забава

102.  Съдът счита за целесъобразно лихвата за забава да се изчислява на основата на пределния лихвен процент по заеми на Европейската централна банка с добавени три процентни пункта.

ПОРАДИТЕЗИ СЪОБРАЖЕНИЯ СЪДЪТ ЕДИНОДУШНО:

1.  Обявяважалбата за допустима;

 

2.  Приема, че е налице нарушение на член 2 от Конвенцията поради това, че държавата носи отговорност за събитията, довели до смъртта на г-н Ганчо Въчков;

 

3.  Приема, че е налице нарушение на член 2 от Конвенцията поради това, че властите не са провели ефективно разследване на смърттана г-н Ганчо Въчков;

 

4.  Постановява:

(а)  ответната държава да заплати съвместно на жалбоподателите в тримесечен срок от влизането на решението в сила съгласно член 44 § 2 от Конвенцията следните сумив левова равностойност по курса към датата на плащането:

(i)  €30 000 (тридесет хиляди евро) за неимуществени вреди плюс евентуално дължимите налози;

(ii)  €3 605 (три хиляди шестотин и пет евро) за разходи и съдебни разноски плюс евентуално дължимите от жалбоподателите налози, които да се преведат директно в банковата сметка на процесуалния им представител;

(б)  след изтичане на горепосочения тримесечен срок до извършване на разплащането върху горните суми се дължи проста лихва в размер, равен на пределния лихвен процент по заеми на Европейската централна банка за периода на забава, плюс три процентни пункта.

Изготвено на английски език и оповестено в писмен вид на 8юли 2010 г. в съответствие с член 77 §§ 2 и 3 от Правилника на Съда.

    Клаудия Вестердик                                                        Пеер Лоренцен
             секретар                                                                    председател

В съответствие с член 45 § 2 от Конвенцията и член 74 § 2 от Правилника на Съдакъм настоящото решение е приложено особеното мнение на съдияМарусте.

П.Л.
К.В.