ЕВРОПЕЙСКИ СЪД ПО ПРАВАТА НА ЧОВЕКА

 

ПЪРВО ОТДЕЛЕНИЕ

 

 

ГЕОРГИЕВ срещу БЪЛГАРИЯ

 

(Жалба № 47823/99)

 

 

РЕШЕНИЕ 

СТРАСБУРГ

15 декември 2005 г.

 

 

ОКОНЧАТЕЛНО

 

03/07/2006

 

 

  

Това решение става окончателно при условията, определени в член 44 § 2 от Конвенцията. То може да претърпи редакционни промени.

По делото Георгиев срещу България,

Европейският съд по правата на човека (Първо отделение), заседаващ като камар в състав:

          г-н    Х. Л. Розакис  (C.L.Rozakis), председател,
          г-н    Л. Лукаидес (L. Loucaides),
          г-жа  Ф. Тюлкенс (F.Tulkens),
          г-н    П. Лоренцен (P.Lorenzen),
          г-жа  Н. Вайич (N.Vajić),
          г-жа  С. Ботушарова,

         г-н   A. Koвлер (A.Kovler), съдии,
и г-н С. Нилсен (S. Nielsen), секретар на отделението,

След обсъждане в закрито заседание на  24 ноември 2005 г. постанови следното решение, взето на посочената дата:

ПРОЦЕДУРАТА

 

1.  Делото е заведено по жалба (№ 47823/99) срещу Република България, подадена на 7 декември  1998 г. пред Съда на основание член 34 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи („Конвенцията“) от руския гражданин г-н Диян Николаевич Георгиев („жалбоподателят”).

2.  Първоначално жалбоподателят е представляван от г-жа В. Келчева, адвокат в Пазарджик. От 18 юли 2003 г. се представлява от г-н В. Стоянов, адвокат в Пазарджик. Българското правителство („Правителството“) се представлява от своя агент – г-жа М. Коцева от Министерството на правосъдието.

3.  На 6 май 2003 г. Първо отделение на Съда решава да съобщи на Правителството оплакванията за незачитане правото на жалбоподателя да бъде изправен пред съдия или пред друго длъжностно лице, упълномощено от закона да изпълнява съдебни функции, и за липсата на право на обезщетение. На 27 октомври 2004 г. Отделението решава да съобщи на Правителството и оплакването, отнасящо се до условията на задържане.

4.  Изхождайки от разпоредбите на член 29 § 3, Отделението решава да разгледа едновременно допустимостта и основателността на жалбата.

5.   На 8 ноември 2004 г. правителството на Руската федерация е запитано дали желае да се възползва от правото си да вземе отношение по горепосоченото дело. На 27 януари 2005 г. то информира Съда за решението си да не встъпва в производството.

6.  Жалбоподателят и Правителството са представили писмени становища по допустимостта и съществото на жалбата (член 54A § 1 от Правилника на Съда).

ФАКТИТЕ

I.  ОБСТОЯТЕЛСТВА ПО ДЕЛОТО

7.  Жалбоподателят е роден на 27 декември 1980 г. и живее в гр. Пазарджик.

1.  Наказателното производство и задържането под стража на жалбоподателя

8.  На 3 юли 1998 г. жалбоподателят, който по времето на обстоятелствата е непълнолетен, е арестуван и задържан за три дни по разпореждане на следовател от Пазарджишката следствена служба. Задържането му е потвърдено същия ден с прокурорско постановление.

9.  Заинтересованото лице е заподозряно в изнасилване и кражба, извършени на същата дата. В жалбата си жертвата излага, че работи в кафене и че жалбоподателят е отишъл там като клиент. След като остава насаме с нея, той я заставя да затвори заведението, заплашва я с нож, нанася й побой и я изнасилва. След това изпразва съдържанието на касата и портфейла на жертвата и преди да избяга, я заплашва със смърт.

10.  Жалбоподателят се връща на местопрестъплението няколко часа по-късно и е задържан, след като жертвата го посочва като извършител.

11.  На 6 юли 1998 г. жалбоподателят е обвинен в квалифициран състав на изнасилване и въоръжена кражба, след което е задържан под стража. Поради предвиденото намаляване на присъдите за непълнолетни лица престъплението е наказуемо с лишаване от свобода от две до осем години.

12.  В началния етап от разследването жалбоподателят и жертвата са разпитани, направен е оглед на местопрестъплението и е наредена съдебно-медицинска експертиза на жертвата. Вещото лице констатира наличието на множество хематоми по лицето, тила и влагалището на жертвата. Наред с това, в деня на арестуването на жалбоподателя е претърсено и жилището му.

13.  На 24 юли 1998 г. адвокатката на жалбоподателя подава молба за освобождаването му. В нея тя твърди, че задържането на жалбоподателя за 24 часа и удължаването на този срок са незаконосъобразни поради факта, че въпросната мярка е предвидена единствено за лица, заварени на местопрестъплението, когато заподозреният е разпознат от очевидец или по него са открити явни следи от престъплението. Според нея нито едно от тези обстоятелства не е изтъкнато в постановлението за задържане. От друга страна, адвокатката счита, че мярката задържане под стража на жалбоподателя е постановена неправомерно, при отсъствието на достатъчно доказателства, потвърждаващи вината, тъй като единствените релевантни елементи са показанията на жертвата. В допълнение тя изтъква, че жалбоподателят е неправомерно обвинен в квалифициран състав на изнасилване на основание твърдяната от жертвата загуба на съзнание, тъй като извършената съдебно-медицинска експертиза оспорва това обстоятелство. Без тази прекалено строга квалификация присъдата на жалбоподателя би била под пет години и задържането под стража вече не би било задължително съгласно член 152, алинея 1 от Наказателно процесуалния кодекс (НПК). Наред с това мнението на адвокатката е, че в конкретния случай не съществува никаква опасност от укриване, възпрепятстване на правосъдието или извършване на нови престъпления по смисъла на на член 152, алинея 4 от НПК. Независимо че е руски гражданин, жалбоподателят живее в България още от малък; тъй като паспортът му е иззет от полицията, той не може да напусне страната. В заключение тя припомня, че съгласно член 378, алинея 2 от НПК по отношение на непълнолетни лица мярката задържане под стража се взема единствено в извънредни случаи.

14.  С определение от 31 юли 1998 г. районният съд в  Пазарджик отхвърля молбата. Той приема, че дори и квалификацията на обвиненията да бъде смекчена, в конкретния случай съществува реална опасност от укриване и възпрепятстване на разследването. Според показанията на жертвата жалбоподателят я е заплашил със смърт, ако разкрие станалото пред полицията. Освен това повдигнатото срещу жалбоподателя обвинение се основава на достатъчен доказателствен материал, а именно жалбата на жертвата, както и медицинската експертиза и иззетите от дома на жалбоподателя банкноти, отговарящи на описаните от жертвата.

15.  На 7 август 1998 г. обвиненията срещу жалбоподателя са променени, като квалифицираният състав на изнасилване, довело до нараняване, отпада след излизане на резултатите от медицинската експертиза.

16.  Адвокатката на жалбоподателя подава нова молба за освобождаване на 10 август 1998 г.

17.  На 18 август 1998 г. районният съд постановява освобождаването на жалбоподателя, като приема, че материалите по делото позволяват да се заключи, че няма опасност той да се укрие или да осуети разкриването на истината. Въпреки че е руски гражданин, жалбоподателят живее в България със своите родители, а и паспортът му е иззет от полицията. Взетата от Съда мярка за неотклонение е надзор от детска педагогическа стая, специализиран орган за закрила на малолетни и непълнолетни лица.

18.  На необявена дата правната квалификация на обвиненията срещу жалбоподателя отново е завишена след направената констатация в нова съдебно-медицинска експертиза, че жертвата страда от рецидивираща депресия.

19.  С решение от 9 септември 2002 г. Пазарджишкият районен съд признава жалбоподателя за виновен по всички повдигнати обвинения, прилага разпоредбите, предвидени за случаите на съвкупност от престъпления, и постановява присъда четири години лишаване от свобода. Жалбоподателят е осъден и да заплати на жертвата обезщетение от 3 000 лева (около 1 550 евро).

20.  На неуточнена дата въззивната жалба на жалбоподателя е отхвърлена от Пазарджишкия окръжен съд.

21.  Жалбоподателят подава касационна жалба. Страните не са представили информация за развитието на делото пред Върховния касационен съд.

2.  Условията на задържане

22.  Жалбоподателят е задържан в ареста на Пазарджишката следствена служба за периода от 3 юли 1998 до 18 август 1998 г.

1.  Страните

23.  Част от фактите, касаещи условията на задържане на жалбоподателя, не се оспорват от страните. Установено е например, че през почти целия период на задържане жалбоподателят обитава килия с размери около осем квадратни метра (дванадесет квадратни метра според жалбоподателя, който твърди също така, че през първите три дни от арестуването си е делял с друг задържан килия от шестнадесет квадратни метра). Килията е разположена в сутерена на следствената служба, няма прозорци и е оборудвана с две дървени легла.

24.  Жалбоподателят има право на тоалетна два или три пъти дневно. През останалата част от деня е принуден да използва кофа, поставена в килията. Храна се полага три пъти дневно. Задържаните нямат право на разходка и прекарват времето си в килиите.

25.  Освен по време на съдебните заседания по повод молбите му за освобождаване, жалбоподателят е имал възможност да се срещне с адвокатката си три пъти: в деня, в който е уведомен за взетата мярка за неотклонение задържане под стража; на 24 юли 1998 г., когато двамата обсъждат молбата за промяна на мярката за неотклонение; както и на 7 август 1998 г., датата, на която жалбоподателят е информиран за промяната на повдигнатите срещу него обвинения.

26.  Запитан по време на съдебното заседание от 30 юли 2000 г. какво е здравословното му състояние, жалбоподателят отговаря, че няма здравословни проблеми. Правителството потвърждава това обстоятелство.

27.  Определени аспекти на материалните условия на задържането все пак пораждат противоречие. Така например жалбоподателят твърди, че килията му е мръсна, пълна с паразити и плъхове, мрачна и зле проветрена. Според Правителството килията е чиста, добре проветрена и осветена.

28.  Според жалбоподателя храната е недостатъчна и долнокачествена. Той уточнява, че освен яденето е получавал и около петстотин грама хляб дневно, което е съвсем недостатъчно, както и че е загубил около четиринадесет килограма от теглото си откакто е задържан. Правителството твърди, че предлаганата на задържаните храна се приготвя в Пазарджишкия затвор и е достатъчна като количество и качество.

29.  И накрая, Правителството изтъква, че от 1999 г. помещенията се пребоядисват редовно, че са оборудвани с два хладилника и че за жените и непълнолетните са обзаведени специални килии.

2.  Доклади на Европейския комитет за предотвратяване на изтезанията и нечовешкото или унизително отношение или наказание (КПИ) към Съвета на Европа

30.  КПИ посещава три пъти местата за лишаване от свобода в България, съответно през 1995, 1999 и 2002 г.

a)  Докладът, изготвен след посещението през 1995 г.

i.  Общи заключения

31.  След посещението си от 26 март 1995 до 7 април 1995 г. КПИ изготвя доклад, публикуван през 1997 г.

32.  КПИ отбелязва, че по-голямата част от следствените арести са пренаселени. Във всички помещения, с едно изключение, задържаните спят на дюшеци, наредени върху скари на самия под, липсва хигиена, спалното бельо е мръсно. Задържаните нямат достъп до естествена светлина, изкуственото осветление е слабо и е невъзможно да се чете. Вентилационните системи са в лошо състояние. Задържаните имат достъп до тоалетна два пъти дневно; през останалата част от деня са принудени да използват кофа, поставена в килията. От друга страна, могат да ползват душ само веднъж седмично. Въпреки че вътрешният правилник гарантира на лишените от свобода разходка от половин час дневно, разходките често траят само пет или десет минути, а в определени следствени служби дори са премахнати. Това е и единствената предвидена форма на активност извън килията.

33.  КПИ отбелязва също, че храната е недостатъчна и с лошо качество. В частност, „топлата храна” за деня се свежда обикновено до бистра супа (често хладка) и хляб в недостатъчно количество. Останалата храна се състои от хляб и малко сирене или халва. Задържаните рядко получават месо и плодове. Тъй като липсват прибори, се налага да се хранят с ръце.

34.  КПИ констатира също, че задържаните могат да бъдат посещавани от техни близки само с предварително разрешение, което намалява възможностите им за контакти с външния свят. В килиите няма радио и телевизия.

35.  Като цяло КПИ заключава, че „почти без изключение условията в посетените следствени арести могат да бъдат определени като нечовешки и унизителни”.

36.  В заключение КПИ препоръчва да се вземат мерки за осигуряване на достатъчно храна и напитки за задържаните, да се подобрят хигиенните условия и достъпът до санитарните възли, да се осигури възможност за физически упражнения и да се подобри осветеността на килиите. Освен това КПИ препоръчва на властите да преразгледат политиката си така, че правото на свиждане на задържаните да не се ограничава неоснователно.

37.  Българските власти признават, че заключенията на представителите на КПИ са правилни и обективни, но отбелязват, че средствата за подобряване на условията са ограничени поради трудности от финансов характер.

ii.  Заключения по отношение на помещенията в Пазарджишката следствена служба

38.  В своя доклад КПИ описва наред с другото условията в следствения арест в Пазарджик. КПИ отбелязва, че следствената служба разполага с 15 килии, шест от които, с приблизителна площ дванадесет квадратни метра, са предназначени за по двама арестанти, а останалите девет, с площ шестнадесет и половина квадратни метра, са за по трима задържани.

39.  Към времето на проверката в килиите са настанени тридесет души и КПИ заключава, че задържаните разполагат с достатъчно жизнено пространство. За сметка на това обаче представителите на КПИ посочват, че дюшеците са мръсни и износени, че задържаните нямат достъп до естествена светлина, нямат достъп до занимания извън килията (дори до разходка, предвидена от вътрешния правилник) и че достъпът им до тоалетна е ограничен.

б)  Докладите, изготвени след посещенията през 1999 и 2002 г.

40.  При двете следващи посещения представителите на КПИ не посещават следствения арест в Пазарджик.

41.  След посещението си от 25 април 1999 до 7 май 1999 г. КПИ изготвя доклад, публикуван през 2002 г. В него се отбелязва, че по принцип условията за задържане в следствените арести не са се подобрили и дори са се влошили на определени места. Представителите на КПИ констатират, че арестите са пренаселени, килиите са зле оборудвани, достъпът до тоалетна е ограничен, храната и напитките са недостатъчни, задържаните нямат възможност за физическа активност и каквито и да е занимания извън килията. В заключение КПИ заявява, че с малки изключения условията в арестите могат да бъдат определени като нечовешки и унизителни.

42.  Докладът, изготвен след посещението на КПИ през април 2002 г., е оповестен на 24 юни 2004 г. КПИ отчита, че са положени усилия за подобряване на условията на задържане в следствените арести. Посочва се все пак, че проблемите, свързани с пренаселеността в местата за задържане, някои от които продължават да са разположени в сутерени, остават нерешени и държавните власти не са подготвили програми за занимания на задържаните. По този начин четенето на книги и вестници остава единствена форма за прекарване на времето.

II.  ПРИЛОЖИМО ВЪТРЕШНО ПРАВО И СЪДЕБНА ПРАКТИКА

1.  Наказания, приложими към жалбоподателя към момента на арестуването

43.  Съгласно член 152, алинея 1(2) от Наказателния кодекс (НК) изнасилването се наказва с лишаване от свобода до осем години. Съгласно член 152, алинея 3 (2) от НК изнасилване, довело до нараняване или временно увреждане на здравословното състояние, се наказва с лишаване от свобода от три до петнадесет години.

44.  Съгласно член 194, алинея 1 от НК кражбата се наказва с лишаване от свобода до осем години.

45.  Съгласно член 63 от НК наказанията на непълнолетните се намаляват. Когато приложимият член предвижда лишаване от свобода над десет години, по отношение на непълнолетните то е от две до осем години (член 63, алинея 2 (2)). Когато престъплението се наказва с лишаване от свобода над пет години, непълнолетните не могат да бъдат осъждани на повече от три години лишаване от свобода (член 63, алинея 1 (3)).

2.  Задържане под стража

45.  Член 152 от Наказателно-процесуалния кодекс (НПК), в редакцията в сила към момента на обстоятелствата, предвижда задържане под стража за обвинените в престъпление, наказуемо с лишаване от свобода. Мярката за неотклонение се взима от прокурора или от следовател с одобрението на прокурора.

47.  За тежки умишлени престъпления, т. е. тези, за които се полага лишаване от свобода над пет години (член 93 § 7 от НК), мярката задържане под стража се взема автоматично, освен в случаите, когато няма опасност от укриване, възпрепятстване на разследването или извършване на ново престъпление. По отношение на останалите престъпления задържане под стража се налага, когато подобна опасност се разглежда като потенциално възможна.

48.  Съгласно член 378, алинея 2 от НПК непълнолетни лица, запподозрени в извършването на престъпление, се задържат под стража само в изключителни случаи.

49.  В своята практика Върховният съд уточнява, че намаляването на присъдата, с което се ползват непълнолетните, не  влияе на квалифицирането на престъплението като тежко съгласно член  93 § 7 от Наказателния кодекс (вж. реш. № 544 от 16.12.1982 г., н. д. № 543/82, ВС, Наказателна колегия, I н.о. и по-скоро, реш. № 75 от 10.04.1996 г., н. д. № 670/96, ВС, Наказателна колегия, I н.о.).

3.  Задържане под стража

50.  Член 202 от НПК предвижда възможността следователят да разпореди предварително задържане без одобрение от прокурор, когато заподозряното лице:

1) е заварено на местопрестъплението (при извършване на престъплението или непосредствено след извършването му);

2) посочено е от очевидец;

3) по него или в жилището му са открити явни следи от престъплението;

4) се е опитало да избяга или е било без лични документи при проверка.

51.  Съгласно член 203 от НПК следователят е длъжен в срок от двадесет и четири часа да уведоми прокурора, който незабавно потвърждава или отменя мярката. В хипотезите по точки 1 – 3 от член 202 и когато се касае за тежко умишлено престъпление, последният може да удължи този срок до три дни.

4.  Законът за отговорността на държавата

52.  Съгласно Закона за отговорността на държавата за вреди  причинени на граждани от 1988 г. държавата дължи обезщетение за нанесени вреди в резултат на незаконно задържане и при условие че задържанетото предварително е обявено за незаконосъобразно и е отменено.

53.  В новата си съдебна практика във връзка с този член Върховният касационен съд възприема становището, че държавата може да бъде подведена под отговорност за незаконосъобразно задържане едва след освобождаването на обвиняемия  (вж. реш. № 978 от 10.07.2001, гр. д. № 1036/2001, ВКС) или когато наказателното преследване е прекратено поради липса на достатъчно доказателства (виж реш. № 859 от 10.09.2001, гр. д. № 2017/2000, ВКС; реш. № 9 от 10.02.2004, гр. д. № 949/2003, ВКС), тъй като тези обстоятелства отнемат със задна дата законовото основание за предварителното задържане.

54.  От друга страна, всеки, който претендира, че е ощетен от обстоятелства, попадащи в приложното поле на Закона от 1988 г., не може да претендира за обезщетение по общата норма за деликтна отговорност. И наистина, преобладаващата съдебна практика възприема становището, че Законът за отговорността на държавата е специален текст, който дерогира общия режим на отговорността (вж. реш. № 1370 от 16.12.1992, гр. д. № 1181/92, ВС IV г. о.).

ПРАВОТО

I. ОТНОСНО ТВЪРДЯНИТЕ НАРУШЕНИЯ НА ЧЛЕН 3 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

A.  Становищата на страните

55.  Жалбоподателят се жалва от лошите условия на задържане в следствения арест в Пазарджик. Той твърди, че е налице нарушение на член 3 от Конвенцията, който гласи следното:

„Никой не може да бъде подложен на изтезания или нечовешко или унизително отношение или наказание.“

56.  Правителството оспорва някои от твърденията на жалбоподателя, касаещи условията на задържане, и поддържа, че спорното отношение не достига необходимия праг на тежест, за да попадне в обсега на въпросната разпоредба поради, наред с другото, относителната си краткост. То подчертава, че отношението не е имало за цел да унижи жалбоподателя и приканва Съда да обяви оплакването за недопустимо поради очевидна липса на основателност.

57.  Жалбоподателят оспорва тезата на Правителството, че отношението, на което е бил подложен, не достига минималната тежест, изисквана, за да попадне в приложното поле на член 3 от Конвенцията. Той изтъква докладите на КПИ и моли Съда да приеме, че въпросният минимален праг е достигнат предвид материалните условия в ареста и непълнолетността му по време на обстоятелствата.

Б.  Преценка на Съда

1.  Допустимост

58.  Съдът констатира, че оплакването не е явно необосновано от гледна точка на член 35 § 3 от Конвенцията. Той посочва, от друга страна, че то не е недопустимо н друго основание. Следвателно е редно да бъде обявено за допустимо.

2.  По същество

59.  Съдът припомня, че член 3 от Конвенцията задължава държавата да се увери, че всеки затворник е задържан при условия, гарантиращи зачитане на човешкото достойнство, че условията и реда на изпълнение на мярката не подлагат заинтересованото лице на отчаяние или изпитание, надхвърлящи по интензивност неизбежното ниво на страдание при престой в затвора, и че в съответствие с практическите изисквания на лишаването от свобода здравословното и душевното състояние на лишения от свобода следва да са осигурени по подходящ начин, особено чрез предоставяне на необходимите медицински грижи (вж. Кудла срещу Полша (Kudla c. Pologne) [ГК], № 30210/96, ЕСПЧ 2000, §§ 93-94).

60.  От друга страна, за да попадне в приложното поле на член 3, дадено отношение трябва да достигне определен минимален праг на тежест. Преценката на този минимум е относителна по самата си същност; тя зависи от съвкупността от факти по делото и по-конкретно от естеството и контекста на отношението, начина на изпълнение, продължителността, физическите и психични последици, както и понякога от пола, възрастта и здравословното състояние на жертвата (вж. Валашинас срещу Литва (Valašinas c. Lituanie), № 44558/98, § 101, ЕСПЧ 2001‑VIII). Задачата на Съда се свежда следователно до проучване на личното положение на жалбоподателя, претърпял спорното отношение (вж. Ертс срещу Белгия (Aerts c. Belgique), решение от 30 юли 1998, Сборник решения 1998-V, стр. 1958-1959, §§ 34-37).

61.  Като се обръща към настоящото дело, Съдът констатира, че определени аспекти на условията на задържане са противоречиво изложени от страните. Съдът отбелязва все пак, че няма разминаване във версиите по отношение на основните елементи, които следва да бъдат взети предвид. Така например не се оспорва, че по време на почти целия период на задържане – месец и половина, жалбоподателят е настанен в самостоятелна килия с площ не по-малко от осем квадратни метра, че е лишен от възможност за разходка или друго занимание извън килията, че няма достъп до естествена светлина и че достъпът му до санитарния възел е ограничен (вж. параграфи 23 до 26 по-горе).

62.  Съдът припомня, че е заключавал, че ползването на неоградена тоалетна в килията може да прерасне в унизително отношение, когато задържаният не е единствен обитател на килията (вж. Пиърс срещу Гърция (Peers c. Grèce), № 28524/95, §§ 73 et 75, ЕСПЧ 2001‑III и Кехайов срещу България, № 41035/98, § 71, 18 януари 2005). Съдът е приемал също така, че липсата на възможност за физическа активност е един от факторите, които следва да се вземат предвид при оценяване на тежестта на твърдяното отношение (вж., наред с много други препратки, по-горе цитираното дело Кехайов, § 69).

63.  Съдът отбелязва все пак, че в случая, освен през трите първи дни от задържането му, жалбоподателят е единствен обитател на килията. Съдът отдава също така особено значение на факта, че килията е с приемлива площ от гледна точка на критериите, изложени в докладите на КПИ (вж. като пример за обратното по-горе цитираното дело Кехайов, Калашников срещу Русия (Kalachnikov c. Russie), № 47095/99, ЕСПЧ 2002‑VI, и Майзит срещу Русия (Maizit c.Russie), № 63378/00, 20 януари 2005).

64.  Съдът отбелязва по-нататък, че жалбоподателят не страда от здравословни проблеми по време на задържането си и няма нужда от специални грижи. Колкото до голямата загуба на тегло, настъпила поради твърдяния недостиг на храна, Съдът констатира, че заинтересованото лице не представя никакво доказателство в подкрепа на твърденията си (вж. като пример за обратното Новоселов срещу Русия (Novoselov c. Russie), № 66460/01, 2 юни 2005).

65.  Съдът отбелязва своето безпокойство от факта, че жалбоподателят е на възраст седемнадесет години и половина, когато е задържан в продължение на месец и половина, без да може да прави каквото и да е извън килията. Съдът отчита и констатациите на КПИ, изложени в докладите от 1995 и 1999 г., че почти без изключение условията в следствените арести в България биха могли да се квалифицират като нечовешки и унизителни.

66.  Все пак, отчитайки факта, че задържането в условия, подобни на тези в настоящия случай, би могло при по-дълъг период от време да доведе до отношение, противоречащо на член 3 от Конвенцията, Съдът счита, че спорното отношение не достига изискваната минимална тежест, за да попадне в приложното поле на въпросната разпоредба, поради относително кратката му продължителност (вж. съответно Садай срещу Турция (Saday c. Turquie) (частично решение), № 32458/96, 10 април 2003, и по-горе цитираното решение Валашинас, § 112).

67.  В заключение и след направения цялостен анализ на относимите обстоятелства въз основа на представените му доказателства Съдът счита, че предвид здравословното състояние на жалбоподателя и продължителността на наложената мярка, не е налице нарушение на въпросната разпоредба.

II.  ОТНОСНО ТВЪРДЯНОТО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛЕН 5 § 1 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

1.  Допустимост

68.  Жалбоподателят твърди, че задържането му под стража е незаконно поради липсата на обосновано подозрение, че извършил престъпленията. Той изтъква и неспазването на вътрешната процедура, тъй като в момента на удължаването на предварителния арест той не е бил заподозрян в „тежко умишлено престъпление“, както изисква законът.

69.  Жалбоподателят се позовава на член 5 § 1 от Конвенцията, който гласи следното в отнасящата се към конкретния случай част:

„1. Βсеки има право на свобода и сигурност. Никой не може да бъде лишен от свобода, освен в следните случаи и по реда, предвиден от закона: (...)

c) законосъобразен арест или лишаване от свобода, с цел да се осигури явяване пред компетентния съгласно закона орган, по обосновано подозрение за извършено престъпление, или когато задържането обосновано може да се смята за необходимо, за да се попречи на лицето да извърши престъпление или да се укрие, след като е извършило престъпление;“.

70.  Що се отнася до съществуването на обосновано подозрение срещу жалбоподателя за извършване на престъпление, Съдът отбелязва, че той е задържан, след като е посочен от жертвата и че при претърсването на жилището му са намерени банкноти, отговарящи на описанието, дадено от последната. Ето защо Съдът счита, че властите са разполагали с достатъчно доказателства, оправдаващи подозренията срещу жалбоподателя.

71.  На въпроса дали удължаването на предварителното му задържане отговаря на член 5 § 1, Съдът отбелязва, че този аспект на оплакването касае единствено законосъобразността на предварителния арест от 3 до 6 юли 1998 г., тъй като наложената мярка за неотклонение задържане под стража след тази дата не се оспорва.

72.  Съдът припомня, че изразът „по реда, предвиден от закона”, фигуриращ в член 5 § 1, насочва в основни лини към националното законодателство и въвежда задължението за спазване на материалноправните и процедурни норми. Ако националните власти, по-точно съдилищата, са задължени на първо място да тълкуват и прилагат вътрешното право, то нещата стоят по-различно при дела, при които от гледна точка на член 5 § 1 неспазването на вътрешното право води до нарушение на Конвенцията. В подобни случаи Съдът може и трябва да упражни определен контрол, за да прецени дали вътрешното право е спазено (вж., наред с много препратки, Дуйеб срещу Нидерландия (Douiyeb c. Pays-Bas) [ГК], № 31464/96, §§ 44 – 45, 4 август 1999).

73.  Съдът отбелязва, че член 203, алинея 1 от НПК гласи, че задържането за 24 часа може да бъде продължено, когато задържаният е заподозрян в извършването на тежко умишлено престъпление и е заварен на местопрестъплението, или когато по него или в жилището му са открити явни следи от престъплението.

74.  В конкретния случай в момента на арестуването му жалбоподателят е заподозрян в извършването на квалифициран състав на изнасилване и кражба, две престъпления, които вътрешното право счита за тежки.

75.  По отношение на твърденията на жалбоподателя, че нарушенията не могат да бъдат квалифицирани като тежки, доколкото като непълнолетен той има право на намаляване на присъдата, Съдът отбелязва, че в съответствие с решенията на Върховния съд от 1982 и 1996 г. (параграф 49 по-горе) намаляването на присъдата поради непълнолетност на обвиняемия не се взима предвид при правното квалифициране на престъплението.

76.  От друга страна, Съдът отбелязва, че жалбоподателят е заловен малко след извършването на престъпленията и че след претърсването на жилището му в деня на арестуването са иззети банкноти, съответстващи на описанието, дадено от жертвата.

77.  Предвид горното, заключението на компетентния орган, наредил удължаване на предварителното задържане на заинтересованото лице на основание член 203, алинея 1 от НПК, не изглежда нито произволно, нито незаконосъобразно.

78.  От което следва, че оплакването е явно необосновано и следва да бъде отхвърлено в съответствие с член 35 §§ 3 и 4 от Конвенцията.

III.  ОТНОСНО ТВЪРДЯНОТО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛЕН 5 § 2 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

1.  Допустимост

79.  Жалбоподателят твърди, че не е имал възможност да се запознае с елементите, с които са разполагали органите по досъдебното производство, веднага след задържането му за 24 часа. Той се позовава на член 5 § 2, който гласи следното :

„На всеки арестуван трябва незабавно да бъдат съобщени на разбираем за него език основанията за арестуването му и всички обвинения, които му се предявяват.“

80.  Съдът припомня, че член 5 § 2 съдържа основна гаранция, въвеждаща задължението всяко задържано лице да бъде уведомено на прост и достъпен за него език за правните и фактическите основания за лишаването му от свобода, за да може то да оспори законността на тази мярка пред съд съгласно параграф 4 (вж. Фокс, Кембъл и Хартли срещу Обезиненото кралство (Fox, Campbell et Hartley c. Royaume-Uni), решение от 30 август 1990, серия A № 182, § 40). При все това тази разпоредба не гарантира, както твърди жалбоподателят, правото му да се запознае с всички обуславящи неговото арестуване основания, с които разполагат вътрешните власти.

81.  Следователно оплакването е явно необосновано и трябва да бъде отхвърлено на основание на член 35 §§ 3 и 4 от Конвенцията.

IV.  ОТНОСНО ТВЪРДЯНОТО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛЕН 5 § 3 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

82.  Жалбоподателят се жалва, че не е изправен пред съдия веднага след арестуването му. От друга страна, той твърди, че продължителността на задържането му под стража е прекомерна. Той се позовава на член 5 § 3 на Конвенцията, който гласи :

„Βсеки арестуван или лишен от свобода в съответствие с разпоредбите на параграф 1 c) на този член трябва своевременно да бъде изправен пред съдия или пред длъжностно лице, упълномощено от закона да изпълнява съдебни функции, и има право на гледане на неговото дело в разумен срок или на освобождаване преди гледането на неговото дело в съда. Освобождаването може да бъде обусловено от даването на гаранции за явяване в съда.“

A.  Относно правото на жалбоподателя да бъде изправен пред съдия или друго длъжностно лице, упълномощено от закона да изпълнява съдебни функции

1.  Допустимост

83.  Правителството не е представило бележки по допустимостта на оплакването.

84.  Съдът констатира, че оплакването не е явно необосновано от гледна точка на член 35 § 3 от Конвенцията. Той отбелязва, от друга страна, че то не е недопустимо на друго основание. Следователно е редно да бъде обявено за допустимо.

2.  По същество

85.  Жалбоподателят изтъква, че мярката за неотклонение задържане под стража е взета от следователя. Но той не би могъл да бъде считан за длъжностно лице, упълномощено от закона да изпълнява съдебни функции, поради зависимостта му от органите по досъдебното производство, които впоследствие, по време на наказателния процес, ще се яват противна страна. Жалбоподателят се позовава на практиката на Съда в тази област и по-конкретно на делата Асенов и други, горецитирано, Николова срещу България [ГК], № 31195/96, ЕСПЧ 1999-II) и Шишков срещу България (№ 38822/97, 9 януари 2003).

86.  Правителството не оспорва тази теза.

87.  Съдът припомня, че вече е констатирал по известен брой дела, касаещи мярката за неотклонение задържане под стража, във вида й, съществувал в България до 1 януари 2000 г., че нито разследващите, пред които се явяват обвиняемите, нито прокурорите, утвърждаващи мярката, могат да бъдат считани за „длъжностни лица, упълномощени от закона да изпълняват съдебни функции” съгласно член 5 § 3 от Конвенцията (вж., наред с много други, по-горе цитираното дело Асенов и други, §§ 49 – 53).

88.  Настоящото дело се отнася до задържане отпреди 1 януари 2000 г. Съдът препраща към своя анализ на приложимото право, даден в решението Николова, горецитирано (§§ 49 – 53), и констатира, че нито следователят, взел мярката за неотклонение задържане под стража на жалбоподателя, нито прокурорът, който впоследствие я потвърждава, биха могли да бъдат считани като достатъчно независими и безпристрастни от гледна точка на член 5 § 3, предвид тяхната роля на органи на досъдебното производство и потенциалното им участие като страна в съдебното производство.

89.  От което следва, че е налице нарушение на правото на жалбоподателя да бъде изправен пред съдия или друго длъжностно лице, упълномощено от закона да изпълнява съдебни функции, съгласно член 5 § 3 от Конвенцията.

Б.  Относно правото на жалбоподателя да бъде съден в разумен срок или освободен преди гледане на делото

1.  Допустимост

90.  Жалбоподателят счита, че в случая продължителността на задържането му не е оправдана и че разследването не е водено с необходимото усърдие, тъй като по време на задържането му не е извършено нито едно следствено действие.

91.  Съдът отбелязва, че жалбоподателят е арестуван на 3 юли 1998 г. и че е освободен на 18 август 1998 г. Следователно е останал в ареста един месец и петнадесет дни.

92.  Съдът припомня, че продължаващото обосновано подозрение, че дадено задържано лице е извършило престъпление, е условие sine qua non за законосъобразността на продължаването на мярката задържане под стража. От друга страна, след известно време то вече не е достатъчно. Съдът трябва в такъв случай да установи дали останалите основания, възприети от органите на досъдебното производство, продължават да обуславят лишаването от свобода. Ако същите се окажат „уместни“ и „достатъчни“, Съдът търси да установи в допълнение дали компетентните национални власти са вложили „особено усърдие“ във воденето на наказателното производство (вж. Лабита срещу Италия (Labita c. Italy) [ГК], № 26772/95, §§ 153, ЕСПЧ 2000-IV).

93.  Съдът вече заключи за наличие на обосновано подозрение за подозиране на жалбоподателя в извършването на престъпленията (параграф 69 по‑горе). От друга страна, той счита, че не е неоснователно да се смята, че е съществувала опасност от укриване или възпрепятстване на разследването, предвид естеството на престъплението и твърденията на жертвата за отправени към нея заплахи от жалбоподателя.

94.  И накрая, твърденията на жалбоподателя, че през въпросния период не е извършено нито едно следствено действие изглеждат неоснователни, доколкото и той самият, и жертвата, са разпитани. От друга страна, става ясно, че на жертвата е направена съдебно-медицинска експертиза и жилището на заинтересованото лице е претърсено.

95.  Предвид горното Съдът счита, че продължителният срок на задържане не може да се счита за несъвместим с изискванията на член 5 § 3. Следователно оплакването е явно необосновано и трябва да бъде отхвърлено на основание член 35 §§ 3 и 4 от Конвенцията.

V.  ОТНОСНО ТВЪРДЯНОТО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛЕН 5 § 4 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

1.  Допустимост

96.  Жалбоподателят се оплаква от недостатъчния обхват на съдебния контрол, упражнен от районния съд на 31 юли 1998 г. по отношение на законността на наложената мярка за неотклонение задържане под стража. Той твърди по-точно, че съдът не е разгледал обоснованото подозрение за извършването на престъпление, че не е подкрепил с конкретни доказателства констатацията си за опасност от укриване или възпрепятстване на разследването и че не е разгледал дали се касае за извънреден случай от гледна точка на член 378, алинея 2 от НПК. Жалбоподателят се оплаква също така от липсата на възможност да обжалва определението на съда.

97.  Той изтъква на член 5 § 4, който гласи :

„Βсеки арестуван или лишен от свобода има право да обжалва законосъобразността на своето задържане в съда, който е задължен в кратък срок да се произнесе; в случай че задържането е неправомерно, съдът е длъжен да нареди незабавното освобождаване на задържаното лице.“

98.  По отношение обхвата на упражнения съдебен контрол Съдът отбелязва, че от представения протокол се вижда, че съдиите са разгледали всички аргументи, изложени от заинтересования и касаещи съществуването на обосновано подозрение за извършване от него на престъпленията.

99.  Така например съдът е посочил, че повдигането на обвинение и задържането под стража се основават на множество доказателства: жалбата на жертвата, съдебно-медицинската експертиза и парите, намерени в жилището на жалбоподателя.

100.  Колкото до риска от укриване или възпрепятстване на разследването, вътрешното съдилище приема, че такъв съществува предвид заплахите, отправени от жалбоподателя към жертвата.

101.  И накрая, макар и съдът да не посочва изрично изключителните обстоятелства, налагащи оставането на заинтересованото лице в ареста, все пак е видно, че той е отделил особено внимание на факта, че лицето е заподозряно в извършването на две престъпления, придружени с насилие и заплахи за убийство, отправени от последното към жертвата (параграф 14 по-горе).

102.  Предвид мотивите на определението Съдът счита, че жалбоподателят е имал възможността да обжалва в съответствие с предписанията на член 5 § 4 от Конвенцията. От което следва, че тази част от оплакването е явно необоснована и трябва да бъде отхвърлена на основание на член 35 §§ 3 и 4 от Конвенцията.

103.  Що се отнася до частта от оплакването за липсата на възможност за обжалване на определението на съда, Съдът напомня, че член 5 § 4 не задължава договарящите държави да установят двуинстанционен контрол по отношение на молбите за освобождаване (вж. Тот срещу Австрия (Toth c. Autriche), решение от 12 декември 1991, серия A № 224, § 84).

104.  Тази част от оплакването е следователно несъвместима ratione materiae с разпоредбите на Конвенцията и следва да бъде отхвърлена в съответствие с член 35 §§ 3 и 4 от Конвенцията.

VI.  ОТНОСНО ТВЪРДЯНОТО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛЕН 5 § 5 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

105.  Жалбоподателят се оплаква от липсата във вътрешното право на обезщетение, гарантирано от член 5 § 5, за твърдяните нарушения на параграфи 1, 3 и 4 от разпоредбата. Член 5 § 5 гласи следното :

„Βсяко лице, арестувано или лишено от свобода в нарушение на изискванията на този член, има право на обезщетение.“

1.  Допустимост

106.  Правителството счита, че оплакването е явно необосновано, доколкото оплакванията на жалбоподателя от гледна точка на другите параграфи на член 5 са незащитими.

107.  Съдът припомня, че правото на обезщетение съгласно член 5 § 5 предполага предварителното установяване от вътрешните съдилища или от самия Съд на нарушение на някой от параграфите 1 – 4 на този член. Ето защо, като се има предвид констатацията за нарушение на член 5 § 3 (вж. параграфи 85 до 87 по-горе), оплакването не би могло да бъде отхвърлено като явно необосновано по смисъла ва член 35 § 3 от Конвенцията. От друга страна, Съдът посочва, че то не е недопустимо на друго основание. Следователно е редно да бъде обявено за допустимо.

2.  По същество

108.  Правителството не представя бележки по същество.

109.  Жалбоподателят подчертава, че Законът за отговорността на държавата е твърде рестриктивен и обхваща единствено хипотезите, при които задържането е предварително обявено за незаконосъобразно и отменено. От друга страна, той изтъква, че не е могъл да заведе граждански иск за вреди в съответствие с общата норма, уреждаща деликтната отговорност, поради съществуващата трайна съдебна практика, че Законът за отговорността на държавата е специален текст, дерогиращ общия режим на отговорността за вреди.

110.  Съдът отбелязва, че Законът за отговорността на държавата предвижда право на обезщетение при неправомерно задържане.  При все това въпросният закон касае само незаконното задържане от гледна точка на вътрешното право („липса на законно основание“). От друга страна, от съдебната практика във връзка с въпросните разпоредби е видно, че те се прилагат единствено в случаи, когато наказателното преследване е преустановено или когато обвиняемият е освободен, какъвто не е случаят на жалбоподателя (вж. §§ 18 до 22 по-горе и Янков срещу България, № 39084/97, § 194, ЕСПЧ 2003-XII).

111.  Но в  конкретния случай задържането под стража не изглежда да противоречи на българското право: неизправянето на жалбоподателя пред съдия, както изисква това член 5 § 3, е резултат  от липсата на хармонизиране между вътрешното право и Конвенцията. Следователно жалбоподателят не е имал право на подобно обезщетение съгласно гореспоменатия закон.

112.  От друга страна, не е видно такова право да е съществувало по силата на други вътрешноправни разпоредби.

113.  Следователно налице е нарушение на член 5 § 5 от Конвенцията.

VII.   ПРИЛОЖЕНИЕ НА ЧЛЕН 41 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

114.  Съгласно член 41 от Конвенцията,

„Ако Съдът установи нарушение на Конвенцията или на Протоколите към нея и ако вътрешното право на съответната Βисокодоговаряща страна допуска само частично обезщетение, Съдът, ако е необходимо, постановява предоставянето на справедливо обезщетение на потърпевшата страна.“

A.  Вреди

115.  Жалбоподателят претендира 15 000 евро за претърпени неимуществени вреди вследствие на всяко едно от твърдяните нарушения.

116.  Правителството счита, че евентуалното установяване на нарушение на Конвенцията само по себе си би представлявало справедливо обезщетение за понесените неимуществени вреди. В допълнение то счита размера на претенцията за прекомерен.

117.  Като се произнася по справедливост в съответствие с член 41, Съдът счита за редно да присъди на жалбоподателя сумата от 500 евро за неимуществени вреди плюс всички данъци, които могат да бъдат наложени върху тази сума.

Б.  Разходи и съдебни разноски

118.  Жалбоподателят претендира освен това и 6 055 евро за адвокатски хонорар и представя подробна разбивка на положения труд, съответстващ общо на 121 часа при почасова ставка от 50 евро, от които 60 часа и 30 минути извършена работа от адвокат В. Келчева и 60 часа и 30 минути работа на адвокат В. Стоянов.

119.  Той претендира също така за 342,40 лева (175,50 евро) за направени разходи (преводи, пощенски разноски и др.) и представя фактури за тях. Жалбоподателят моли присъдените от Съда суми на това основание да бъдат изплатени директно на адвокатите му.

120.  Правителството отбелязва, че жалбоподателят не представя никакъв оправдателен документ за направени от него разходи пред националните съдилища. От друга страна то счита, че броят часове адвокатски труд и приложената ставка изглеждат прекомерни. В заключение Правителството подчертава, че разходите за превод са включени два пъти в представената разбивка.

121.  Съгласно практиката на Съда всеки жалбоподател има право на възстановяване на разноски само доколкото е доказал, че те са действително и по необходимост направени и са в разумен размер. В случая Съдът констатира, че част от оплакванията са отхвърлени и че производството пред българските власти, в рамките на което жалбоподателят е бил представляван от адвокат Келчева, нямат отношение към признатите от Съда оплаквания. От друга страна, Съдът счита, че броят часове, за които жалбоподателят иска да му бъдат възстановени разходите, изглежда прекомерен и следва да бъде намален. В заключение, Съдът присъжда на жалбоподателя сумата от 800 евро, от които 250 евро да се преведат на адвокат В. Келчева и 550 евро на адвокат В. Стоянов, плюс всички данъци, които могат да бъдат наложени върху тази сума.

В.  Лихва за забава

122.  Съдът счита за уместно лихвата за забава да се основава на лихвения процент по пределното кредитно улеснение на Европейската централна банка, към който следва да се добавят три процентни пункта.

ПО ИЗЛОЖЕНИТЕ СЪОБРЪЖЕНИЯ СЪДЪТ:

1.  Обявява единодушно жалбата за допустима по отношение на оплакванията, основани на член 3, на член 5 § 3 в частта за неизправяне пред съдия или друго длъжностно лице и член 5 § 5, и за недопустима в останалата й част;

 

2.  Постановява с четири на три гласа, че не е налице нарушение на член 3 от Конвенцията.

 

3.  Постановява единодушно, че е налице нарушение на член 5 § 3 от Конвенцията.

 

4.  Постановява единодушно, че е налице нарушение на член 5 § 5 от Конвенцията;

 

5.  Постановява единодушно,

a)  ответната държава да заплати на жалбоподателя в рамките на три месеца от датата, на която решението влезе в сила в съответствие с член 44 § 2 от Конвенцията, следните суми, които да бъдат обърнати в български лева по курса, приложим към датата на плащането им:

i.  500 евро (петстотин евро) за неимуществени вреди;

ii.  800 евро (осемстотин евро) за разходи и съдебни разноски, платими както следва: 250 евро (двеста и петдесет евро) по банковата сметка на адвокат В. Келчева в България, и 550 евро (петстотин и петдесет евро) по банковата сметка на адвокат В. Стоянов в България;

iii.  всички данъци, които могат да бъдат наложени върху посочените суми;

 

б)  от датата на изтичане на гореспоменатия срок до изплащането се дължи проста лихва върху горепосочената сума в размер, равен на ставката на пределното кредитно улеснение на Европейската централна банка по време на просрочения период, плюс три процентни пункта;

 

6.  Отхвърля единодушно останалата част от претенцията за справедливо обезщетение.

 

Изготвено на френски език и съобщено писмено на 15 декември 2005 г. в съответствие с член 77 §§ 2 и 3 от Правилника на Съда.

Сьорен Нилсен                                                                    Христос Розакис
Секретар                                                                                  Председател

 

Към настоящото решение съгласно членове 45 § 2 от Конвенцията и 74 § 2 от Правилника на Съда е приложено частичното особено мнение на г-н Розакис, г-н Лукаидес и г-жа Тюлкенс.

Х.Л.Р.
С.Н.