Номер на жалба: 24379/02

Членове от Конвенцията: (Чл. 6) Право на справедлив съдебен процес, (чл. 6) Наказателно производство, (Чл. 6-1) Справедливо гледане

По делото Кунов срещу България,

Европейският съд по правата на човека (Пето отделение), заседаващ като камара в състав:

     Г-н.        П. ЛОРЕНЦЕН (P. Lorenzen), председател,
Г-жа      С. БОТУШАРОВА,
Г-н         K. ЮНГВИРТ (K. Jungwiert),
Г-н         В. БУТКЕВИЧ (V. Butkevych),
Г-жа      М. ЦАЦА-НИКОЛОВСКА (M. Tsatsa-Nikolovska),
Г-н         Р. МАРУСТЕ (R. Maruste),
Г-н         Х. БОРЕГО БОРЕГО (J. Borrego Borrego), съдии,
и г-жа    К. ВЕСТЕРДИК (C. Westerdiek), секретар,

след обсъждане в закрито заседание на 23 май 2006 г. постанови следното решение, прието на посочената дата:

ПРОЦЕДУРАТА

1.  Делото е образувано по жалба (№ 24379/02) срещу Република България, подадена на 12 юни  2002 г. пред Съда на основание чл. 34 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи (наричана по-нататък „Конвенцията“) от българския гражданин г-н Александър Ангелов Кунов („жалбоподателят”).

2.  Жалбоподателят е получил право на безплатна правна помощ и се представлява от г-жа П. Тараланска-Петкова, адвокат в Русе. Българското правителство („Правителството“) се представлява от своя агент – г-жа Коцева от Министерството на правосъдието.

3.  Жалбоподателят твърди, че му е отказано възобновяване на наказателното дело срещу него след произнесена в негово отсъствие осъдителна присъда.

4.  Жалбата е разпределена на Първо отделение на Съда (член 52, § 1 от Правилника на Съда).  

5.  На 16 юни 2004 г. председателят на отделението, на което е разпределено делото, уважава молбата на жалбоподателя да разгледа приоритетно жалбата му (член 41 от Правилника).

6.  С решение от 23 юни 2005 г. Съдът обяви жалбата за допустима.

7.  На 1 април 2006 г. жалбата е разпределена на новосъздаденото Пето отделение (членове 25 § 5 и 52 § 1 от Правилника).

8.  Жалбоподателят представя становище по съществото по делото; Правителството не представя такова.

ФАКТИТЕ

I.  ОБСТОЯТЕЛСТВА ПО ДЕЛОТО

9.  Жалбоподателят е роден през 1973 г. и живее в гр. Русе.

A.  Задочните присъди на жалбоподателя

10.  На 18 декември 1998 г. жалбоподателят е отведен в полицейското управление в Русе във връзка с извършването на серия кражби. Той дава писмени показания за извършена съвместно с брат му кражба на 18 декември 1998 г. Според жалбоподателя полицаите го пуснали да си тръгне и го уверили, че няма да бъде притесняван. Според Правителството заинтересованото лице е избягало от полицейското управление, където е било задържано. Правителството се позовава на информацията, съдържаща се в полицейските документи, впоследствие възпроизведена в съдебните решения, а именно, че жалбоподателят е избягал от полицейското управление. При все това то не представя официален акт за арестуване и задържане на жалбоподателя за 24 часа на 18 декември 1998 г.

11.  На 20 декември 1998 г. е образувано наказателно производство. На 21 декември 1998 г. следователят повдига обвинение срещу жалбоподателя за няколко кражби на високотехнологична апаратура и ценни предмети, извършени с взлом и групово в периода между 21 юни и 29 ноември 1998 г. Сред тях не фигурира кражбата, извършена на 18 декември 1998 г. Следователят постановява задържане под стража на жалбоподателя.  

12.  Вътрешна полицейска справка от 22 декември 1998 г. сочи, че жалбоподателят е избягал от полицейското управление и не е открит на адресите, известни на полицията. На 19 февруари 1999 г. е издадена заповед за местно издирване, а след това и за национално. Проведените издирвания се оказват безрезултатни.

13.  Междувременно деянията, извършени на 18 декември 1998 г., са включени в образуваното предварително производство; впоследствие същото е разделено на шест отделни производства, всяко от които се отнася до една кражба.

14.  На 24 февруари 1999 г. следователят повдигна обвинение срещу жалбоподателя за извършената кражба на 18 декември 1998 г. Като приема, че производството може да продължи в отсъствието на жалбоподателя съгласно членове 217a и 268, алинея 3 от Наказателно-процесуалния кодекс, той назначава служебен защитник. Постановлението за привличане като обвиняем е връчено на служебния защитник, който представлява жалбоподателя и в следващите етапи на производството.

15.  На 22 март 1999 г. прокурорът внася в съда делото срещу жалбоподателя и брат му за извършената на 18 декември 1998 г. кражба. Делото е заведено в Русенския районен съд под номер 777/99. Съдът констатира, че извършеното издирване е завършло безрезултатно и преценява, че процесът може да протече в отсъствието на жалбоподателя на основание член 268, алинея 3 от НПК.

16.  С решение, постановено на 7 юли 1999 г. в отсъствието на жалбоподателя, последният е  признат за виновен в извършването на кражба на 18 декември 1998 г. и осъден на четири години лишаване от свобода. При липсата на обжалване от страна на жалбоподателя или служебния адвокат присъдата влиза в сила с изтичането на 30-дневния срок за обжалване.

17.  Успоредно с това продължават производствата по другите обвинения срещу жалбоподателя. По дело 586/99 на Русенския районен съд, също гледано в отсъствието на жалбоподателя, последният е признат за виновен с решение от 8 юли 1999 г. и осъден на пет години лишаване от свобода за извършените на 9 и 10 ноември 1998 г. кражби.

Б. Опити на жалбоподателя за възобновяване на делата

18.  Жалбоподателят е арестуван на 19 ноември 1999 г. и е изпратен в затвора в изпълнение на осъдителната присъда от 8 юли 1999 г., постановена по дело 586/99, която му е съобщена по този повод.

19.  На неуточнена дата той подава искане за отмяна на произнесеното в негово отсъствие съдебно решение и за възобновяване на делото в съответствие с новата разпоредба на член 362a от НПК.

20. С решение от 29 юни 2000 г. Върховният касационен съд уважава молбата му, отменя съдебното решение и връща делото на първоинстанционния съд за ново гледане по същество. Върховното съдилище констатира, че жалбоподателят е привлечен като обвиняем на 20 декември 1998 г. и че е уведомен за това едва при съобщаването на присъдата. Съдът приема, че заинтересованото лице следователно не е „знаело за съдебното производство“ срещу него по смисъла на член 362a. Дори и да се приеме, че жалбоподателят е избягал от полицейското управление на 18 декември 1998 г., от това обстоятелство не би могло да се заключи, че той е знаел за наказателното преследване и съзнателно се е укрил от правосъдието, след като не е бил надлежно уведомен за повдигнатите срещу него обвинения в рамките на привличането му като обвиняем.

21.  От друга страна, на 10 април 2000 г. жалбоподателят научава за осъдителната присъда от 7 юли 1999 г. постановена по дело 777/99. На 4 декември 2000 г., а след това на 30 юли 2001 г., той подава до ВКС молба за отмяна на съдебното решение и възобновяване на делото в съответствие с член 362a от НПК. Той поддържа, че решението съдържа сериозни нарушения и по-конкретно, че е нарушено правото му на защита.

22.  С решение от 4 януари 2002 г. ВКС отхвърля молбата му. Съдът приема, че жалбоподателят е избягал от полицейското управление на 18 декември 1998 г. и следователно умишлено се е укрил от правосъдието. Предприетото издирване не е дало резултат и при тези обстоятелства съдът законно пристъпва към гледане на делото в отсъствието на заинтересованото лице. По този начин жалбоподателят е бил лишен от възможността да организира защитата си поради собственото си виновно поведение. Въз основа на това ВКС заключава, че условията за възобновяване на делото по член 362a от НПК не са налице.

В.  Изпълнение на наложеното наказание

23.  С определение от 11 ноември 2002 г. Русенският районен съд, сезиран с предложение от прокурора, приема, че са налице условията за обединяване на наложените наказания по трите осъдителни присъди на жалбоподателя, издадени между 1999 и 2002 г., сред които и тази от 7 юли 1999 г. Съдът произнася обща присъда от четири години лишаване от свобода.

24.  Жалбоподателят е освободен на неуточнена дата, но не по-късно от януари 2003 г.

25.  При все това на 8 юли 2003 г. главният прокурор сезира ВКС с предложение за отмяна на определението от 11 ноември 2002 г. С решение от 12 януари 2004 г. съдът уважава искането и връща делото на Русенския районен съд.

26.  С определение от 18 февруари 2004 г. районният съд обединява две от присъдите на жалбоподателя, но приема, че присъдата от четири години лишаване от свобода, наложена с решението от 7 юли 1999 г., трябва да се изпълни отделно. Жалбоподателят обжалва определението. Страните не уточняват как приключва производството. Но според последните сведения, предоставени от жалбоподателя към датата на настоящото решение, изпълнението на решението е предстоящо.

II.  ПРИЛОЖИМО ВЪТРЕШНО ПРАВО И ПРАКТИКА

A.  Задочно наказателно производство

27.  Съгласно член 268, алинея 3 от НПК, в редакцията му в сила по това време, съдът може да пристъпи към разглеждане на делото в отсъствие на подсъдимия при определени условия:

„Когато това няма да попречи за разкриване на обективната истина (...), и ако [обвиняемият]:

1.  не е намерен на посочения от него адрес или е променил същия, без да уведоми съответния орган;

2.  редовно е призован, не е посочил уважителни причини за неявяването си.“

28.  Съгласно член 217a досъдебното производство може да се проведе в отсъствието на обвиняемия при същите условия.

Б.  Възобновяване на делото при задочно осъждане

29.  Новият член 362a от НПК, в сила от 1 януари 2000 г., предвижда възможност за задочно осъдения да поиска отмяна на осъдителната присъда и възобновяване на делото, при условие че не е знаел за наказателното производство срещу него.

30.  Искането се подава до ВКС в едногодишен срок, считано от момента, в който заинтересованото лице е узнало за присъдата. То не спира изпълнението на присъдата, освен ако съдът постанови друго.

31.  Съгласно преобладаващата съдебна практика, за да се приеме, че дадено лице е „знаело за съдебното производство“ по смисъла  на член 362a, е необходимо и достатъчно лично да му е повдигнато обвинение и по този начин да е уведомено за производството и събраните срещу него улики (реш. № 183 от 04.05.2000 по н. д. 104/2000, II н. о.; реш. № 549 от 11.11.2002 по н. д. № 455/2002, II н. о.; реш. № 723 от 23.01.2004 по н. д. № 582/2003, I  н. о.). Някои решения, които обаче изглеждат изолирани, изискват на лицето да е връчено уведомление за изправянето му на съд или за датата на съдебното заседание, за да може да се приеме, че то е знаело за наказателното преследване (реш. № 155 от 17.03.2000 по н. д. № 80/2000, II н. о.).

32.  С изключение на двете решения на Върховния касационен съд, постановени по случая с жалбоподателя, Съдът не знае за други решения, касаещи подобна хипотеза, в която обвиняемият да е разпитан за извършеното деяние, но да не е лично уведомен за привличането му като обвиняем.

33.  От друга страна, когато разглежда искане за възобновяване на дело в приложение на член 362a от НПК, Върховният касационен съд проверява дали извършеното издирване е било достатъчно. Ако се окаже, че положените усилия за осигуряване присъствието на обвиняемия в съдебната зала са недостатъчни, съдът приема, че гледането на делото в отсъствието на подсъдимия е неправомерно и че лицето има право на нов процес (реш. № 723 от 23.01.2004 по н. д. 582/2003, I н. о.). Обратното, когато лицето е лично уведомено за привличането му като обвиняем, след което не се яви на делото и властите напразно го издирват, ВКС приема, че отсъствието на лицето е в резултат на собственото му виновно поведение и отказва да възобнови делото (реш. №  549 от 11.11.2002 по н. д. 455/2002 II н. о.).

ПРАВОТО

II.  ОТНОСНО ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛЕН 6 § 1 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

34.  Жалбоподателят се оплаква от незачитане на правото му на справедлив процес, гарантирано от член 6 § 1 от Конвенцията, който  гласи следното в частта си, отнасяща се към конкретния слчай:

„Βсяко лице, при решаването на (...) основателността на каквото и да е наказателно обвинение срещу него, има право на справедливо (...) гледане на неговото дело (...) от (...) съд (...).“  

A.  Становища на страните

35.  Жалбоподателят се оплаква по-конкретно от това, че е бил лишен от възможността да участва в съдебното заседание и да осигури защитата си в рамките на наказателното производство, довело до осъдителната присъда от 7 юли 1999 г.

36.  Той счита, че при тези обстоятелства и в съответствие с практиката на Съда вътрешното право трябва да му осигури, след като е узнал за присъдата,  възможност за ново гледане на делото, освен ако се приеме, че сам се е отказал от правото си да се яви пред съда и да се защити. Но подобен отказ от гарантирано от Конвенцията право би следвало да бъде безспорно установен, какъвто не е конкретният  случай.

37.  Жалбоподателят оспорва в частност твърдението, че е избягал от полицейското управление. Той поддържа, че никога не е бил официално арестуван или задържан за 24 часа, а само е разпитан от полицаите и следователно не би могъл да избяга. Впрочем твърдяното бягство е споменато за първи път едва в полицейска справка от 22 декември 1998 г., няколко дни след обстоятелствата, което прави тезата за бягството малко достоверна.

38.  Жалбоподателят подчертава, че при всички положения в момента, в който е напуснал полицейското управление на 18 декември 1998 г., не е бил уведомен за повдигнати срещу него обвинения. Официално е привлечен като обвиняем за спорните деяния едва с постановление от 24 февруари 1999 г., което не му е лично връчено, доколкото властите не успяват да го издирят. Ето защо, дори и да се приеме, че е избягал от полицейското управление, той счита, че този акт, извършен два месеца преди повдигане на обвиненията, касаещи деянията, за които е осъден, не може да се тълкува като отказ от правото му да се яви на гледането на делото. Всъщност той не би могъл да се откаже от процесуалните си права, преди същите да са възникнали.

39.  При тези обстоятелства е следвало ВКС логично да приеме, че той не е знаел за наказателното производство и да постанови възобновяване на делото. Поради това жалбоподателят счита, че отказът на ВКС да възобнови делото е нарушение на член 6 от Конвенцията. Освен това решението на ВКС по това дело изцяло противоречи на друго решение от 29 юни 2000 г., произнесено от друг състав на същия съд, отменящо втората задочно постановена срещу жалбоподателя присъда на основание, че макар и разпитан за обстоятелствата, той не е можел да знае точно в какво е обвиняван преди изготвянето на акта за привличането му като обвиняем.

40.  Правителството не представя становище по същество по твърдяното нарушение.

Б.  Преценката на Съда

41.  Съдът припомня, че макар и неизрично упоменато в член 6 § 1, правото на всеки обвиняем да участва в съдебното заседание произтича от предмета и целта на член 6. Впрочем алинеи c), d) и e) от параграф 3 признават на „всеки обвиняем“ правото „да се защитава лично“, „да участва в разпита или да изисква разпит на свидетелите“,  и „да ползва безплатно услугите на преводач, ако не разбира или не говори езика, използван в съда“, нещо, което е невъзможно без неговото присъствие (Колоца срещу Италия (Colozza c. Italie), решение от 12 февруари 1985, серия A № 89, стр. 14, § 27 ; T. срещу Италия ( T. c. Italie), решение от 12 октомври 1992, серия A № 245-C, стр. 41, § 26; Сейдович срещу Италия (Sejdovic c. Italie) [ГК], № 56581/00, § 81, ЕСПЧ 2006-...). Това право представлява един от основните елементи на гаранциите, предвидени от член 6 (Стоичков срещу България, № 9808/02, §§ 55-56, 24 март 2005).

42.  Ако едно и производство, протичащо в отсъствието на обвиняемия, да не е само по себе си несъвместимо с Конвенцията, все пак би бил налице отказ от правосъдие, ако лице, осъдено in absentia, не получи впоследствие право съдът да се произнесе отново, след като го изслуша в съответствие с изискванията на член 6 от Конвенцията по основателността на обвинението от фактическа и правна гледна точка, когато не е установено то само да се е отказало от правото си да се яви и да се защитава (Колоца, горецитирано, стр. 15, § 29; Айнхорн срещу Франция (Einhorn c. France) (реш.), № 71555/01, § 33, ЕСПЧ 2001-XI) или да е имало намерение да се укрие от правосъдието (Сейдович, горецитирано, § 82).

43.  В това отношение следва да се припомни, че Конвенцията не ограничава възможността, ако дадено лице желае, то да се откаже изрично или мълчаливо от гаранциите за справедлив процес. Но подобен отказ следва да бъде безспорно установен и да бъде съпътстван от минималните гаранции, съответстващи на сериозността му (Поатримол срещу Франция (Poitrimol c. France), решение от 23 ноември 1993, серия A № 277‑A, страници 13-14, § 31). Освен това, за да се приеме, че обвиняемият се е отказал негласно, чрез поведението си, от важно право, гарантирано от член 6, следва да се установи, че той съзнателно е могъл да предвиди последствията от това си поведение (Джоунс срещу Обединеното кралство (Jones c. Royaume-Uni) (реш.), № 30900/02, § 57, 9 септември 2003).

44.  По отношение на настоящия случай Съдът констатира, че мнението на страните не съвпада по въпроса дали на 18 декември 1998 г. жалбоподателят е избягал от полицията по време на задържането му за 24 часа, както твърди Правителството, или е освободен след приключване на разпита, както твърди заинтересованото лице.

45.  Съдът не смята, че е длъжен да се произнася по този въпрос, тъй като не се оспорва фактът, че заинтересованото лице е напуснало полицейското управление, преди официално да е образувано наказателно производство, тъй като привличането му като обвиняем за спорните деяния е станало едва два месеца по-късно, в негово отсъствие. Следователно се налага констатацията, че жалбоподателят е съден в негово отсъствие и че не е получил никаква официална информация за отправените обвинения или за датата на делото.

46.  Оттук въпросът, който се поставя предвид специфичните обстоятелства по делото, е дали при липсата на официално уведомление за подвеждането му под отговорност жалбоподателят може да се смята за достатъчно информиран за образуваното срещу него наказателно производство, така че да реши да се откаже от правото си да се яви пред съда или да се укрие от правосъдието. Българският Върховен касационен съд е приел по-конкретно, че заинтересованото лице е било достатъчно информирано за наказателното производство, че е искало да се укрие от правосъдието и че следователно негласно се е отказало да се яви пред съда и да се защити.

47.  Съдът е имал сучаи да заключи по повод на предишни дела, свързани със задочно произнесени присъди, че уведомяването на лицето за образувано срещу него наказателно производство се явява юридически акт от изключително голяма важност и поради тази причина той трябва да отговаря на условия за форма и съдържание, способни да гарантират действителното упражняване на правата на обвиняемия, и че беглото и неофициално информиране не е достатъчно (T. срещу Италия, горецитирано, стр. 42, § 28; Шомоди срещу Италия (Somogyi c. Italie), № 67972/01, § 75, ЕСПЧ 2004‑IV).

48.  Съдът е приемал, че при определени хипотези дори при липса на уведомяване на лицето не може да се изключи, че някои доказани факти биха могли недвусмислено да сочат, че лицето е в течение за наказателното преследване, знае за естеството и причината на обвиненията и няма намерение да вземе участие в съдебния процес или смята да се укрие от правосъдието (вж. Сейдович, горецитирано, § 99).

49.  При все това Съдът счита, че не такъв е случаят по делото на жалбоподателя. Ето защо дори да се приеме тезата на Правителството, че жалбоподателят е избягал от полицейското управление, Съдът е на мнение, че при липсата на уведомяване на жалбоподателя за предявените му обвинения нищо в представените пред Съда материали не позволява да се установи, че той е знаел за образуването на наказателното производство, за внасянето на делото в съда и за датата на съдебното заседание. И наистина, опитите на властите да изпълнят заповедта за задържане се оказват безрезултатни и нито един от процесуалните актове не е доведен до знанието на заинтересованото лице, а е уведомен единствено служебно назначеният адвокат. Разпитан от полицаите за обстоятелствата, жалбоподателят е можел само да предполага, че ще бъде образувано наказателно производство, но по никакъв начин не е можел да знае с точност какви обвинения ще бъдат повдигнати срещу него.

50.  Предвид тези бележки Съдът не счита в случая за установено жалбоподателят да е бил достатъчно информиран за наказателното производство и обвиненията срещу него, за да е в състояние да реши да се укрие от правосъдието или да се откаже по безспорен начин от правото си да се яви пред съда и да се защити (вж. Сейдович, горецитирано, § 101).

51.  От което следва, че в тази ситуация член 6 от Конвенцията изисква заинтересованото лице да може да получи ново гледане по същество на делото.

52.  Съдът отбелязва в това отношение, че от 1 януари 2000 г. член 362a от българския Наказателно-процесуален кодекс предвижда подобна възможност, но обвързва искането за възобновяване на делото с условието лицето да не е знаело за производството, довело до осъждането му в негово отсъствие. И в конкретния случай ВКС е отказал възобновяване на производството, приемайки че жалбоподателят е знаел за наказателното производство и че неявяването му на делото се дължи на личното му виновно поведение.

53.  В резултат на това на задочно осъдения жалбоподател е отказано правото за възобновяване на делото, без властите да са установили по безспорен начин, че той се е отказал от правото си да се яви. От друга страна, в рамките на настоящото дело никой не поддържа, че жалбоподателят е разполагал с други възможности, които да му позволят да получи ново съдебно произнасяне, в негово присъствие, по повдигнатите срещу него обвинения.

54.  Следователно налице е нарушение на член 6 § 1 от Конвенцията.

II.                ПРИЛОЖЕНИЕ НА ЧЛЕНОВЕ 41 И 46 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

55.  Членове 41 и 46 от Конвенцията гласят следното:

Член 41

„Ако Съдът установи нарушение на Конвенцията или на Протоколите към нея и ако вътрешното право на съответната Βисокодоговаряща страна допуска само частично обезщетение, Съдът, ако е необходимо, постановява предоставянето на справедливо обезщетение на потърпевшата страна.“

Член 46

„1. Βисогодоговарящите страни се задължават да изпълняват окончателните решения по същество на Съда по всяко дело, по което те са страна.

2. Окончателното решение на Съда се изпраща на Комитета на министрите, който следи за неговото изпълнение.“

A.  Вреди

56.  Жалбоподателят претендира 2 000 евро (EUR) за претърпени неимуществени вреди поради невъзможността да получи преразглеждане на делото.

57.   Правителството е на мнение, че констатирането на нарушение на Конвенцията представлява само по себе си достатъчно справедливо обезщетение.

58.  В това отношение Съдът припомня, че в съответствие с добре установената му практика при нарушение на член 6 от Конвенцията е редно жалбоподателят да бъде поставен в ситуация, доколкото това е възможно, равностойна на тази, в която би се намирал, ако не бяха нарушени изискванията на въпросната разпоредба (Пиерсак срещу Белгия (Piersack c. Belgique) (член 50), решение от 26 октомври 1984, серия A № 85, стр. 16, § 12).

59.  Когато дадено лице, както е в случая, бъде осъдено при незачитане на правото му да участва в процеса, Съдът счита, че един нов процес или възобновяване на производството се явяват по принцип  подходящо средство за поправяне на констатираното нарушение на член 6 (вж. Сейдович, горецитирано, § 126; Р. Р срещу Италия (R.R. c. Italie), № 42191/02, § 76, 9 юни 2005; вж. също и: препоръка R(2000)2 на Комитета на министрите на Съвета на Европа). С оглед на това специфичните мерки, които ответната държава следва да предприеме, за да изпълни задълженията си в това отношение, зависят неизбежно от конкретните обстоятелства по делото. По-точно, не Съдът е този, който трябва да посочи реда и формата за евентуално възобновяване на делото, при условие че предприетите мерки са съвместими със заключенията, съдържащи се в решението на Съда по въпросното дело и с правото на защита (вж. по-горе цитираното дело Сейдович, § 126 – 127).

60.  Що се отнася до твърдяните от жалбоподателя неимуществени вреди, Съдът счита, че предвид обстоятелствата по случая констатацията за нарушение се явява сама по себе си достатъчно справедливо обезщетение (вж. Р.Р. срещу Италия, горецитирано, § 75; T. срещу Италия, горецитирано, стр. 43, § 32; Сейдович, горецитирано, § 134).

Б.  Разноски

61. Жалбоподателят претендира и 2 870 EUR за разноски във връзка с производството пред Съда, от които 2 720 EUR за адвокатски хонорар и 150 евро за разноски. Той представя договор за адвокатско възнаграждение и разбивка на отработените от неговата адвокатка часове – общо 68 часа при почасова ставка 40 евро.

62.  Правителството счита, че посочените брой часове и почасова ставка са прекомерни.

63.  Съдът припомня, че жалбоподател има право на възстановяване на разноски само доколкото е доказал, че те са действително и по необходимост направени и са в разумен размер. В случая, като има предвид горните критерии и документите, с които разполага, и по-конкретно, че адвокатката на жалбоподателя се включва след съобщаването на жалбата, Съдът счита за разумно да присъди сумата от 2 000 EUR общо за всички разноски, от която следва да се приспадне платената от Съвета на Европа сума за правна помощ в размер на 701 EUR. Следователно Съдът присъжда на жалбоподателя сумата от 1 299 EUR на това основание, заедно всички данъци, които могат да бъдат дължими върху нея.

В.  Лихва за забава

64.  Съдът счита за уместно лихвата за забава да се основава на лихвения процент по пределното кредитно улеснение на Европейската централна банка, към който следва да се добавят три процентни пункта.

ПО ИЗБОЖЕНИТЕ СЪОБРАЖЕНИЯ СЪДЪТ ЕДИНОДУШНО:

1.  Постановява, че е налице нарушение на член 6 § 1 от Конвенцията;

2.  Постановява, че констатацията за нарушение се явява сама по себе си достатъчно справедливо обезщетение за претърпените от жалбоподателя неимуществени вреди;

3.  Постановява:  

a)  ответната държава да заплати на жалбоподателя в рамките на три месеца от датата, на която решението влезе в сила в съответствие с член 44 § 2 от Конвенцията, сумата от 1299 EUR (хиляда двеста деветдесет и девет евро) за разноски, която да бъде обърната в български лева по курса, приложим към датата на плащането й, плюс всички данъци, които могат да бъдат наложени;

б)  от датата на изтичане на гореспоменатия срок до изплащането се дължи проста лихва върху горепосочената сума в размер, равен на ставката на пределното кредитно улеснение на Европейската централна банка по време на просрочения период, плюс три процентни пункта;

4.  Отхвърля останалата част от претенцията за справедливо обезщетение.

Изготвено на френски език и съобщено писмено на 23 май 2006 г. в съответствие с член 77 §§ 2 и 3 от Правилника на Съда.

            Клаудия ВЕСТЕРДИК                                ПЕЕР ЛОРЕНЦЕН  Секретар                                                        Председател

Дата на постановяване: 23.5.2006 г.

Вид на решението: По същество

Досие в HUDOC: http://hudoc.echr.coe.int/eng?i=001-75475