ПЪРВО ОТДЕЛЕНИЕ

 

 

РАЧЕВИ срещу БЪЛГАРИЯ

 

 

(Жалба no. 47877/99)

 

 

РЕШЕНИЕ 

СТРАСБУРГ 

23 декември 2004

  

 

ОКОНЧАТЕЛНО

 

 

23/12/2004

 

  

 

Настоящото решение става окончателно при условията на чл. 44, т. 2 от Конвенцията. То подлежи на редакторски корекции. 

Единствените автентични текстове на решенията на Европейския съд по правата на човека са текстовете на английски и френски език. Преводът на български език няма официален характер и не обвързва Съвета на Европа и неговите органи – б. ред.

Преводът е извършен от фондация „Български адвокати за правата на човека“ и е предоставен на министерство на правосъдието за безвъзмездно ползване.

 

 

ПО ДЕЛОТО РАЧЕВИ СРЕЩУ БЪЛГАРИЯ

 

Европейският съд по правата на човека (Първо отделение), в състав:

      

г-н Х. Л. Розакис, Председател,
г-н П. Лоренцен,

г-н Г. Бонело,

г-жа Н. Вайич,

г-жа С. Ботушарова,

г-н А. Ковлер,

г-н В. Загребелски, Съдии,

и г-н С. Нилсен, Заместник-секретар на отделение,

 

след обсъждане в закрито заседание на 2 септември 2004 г.

постанови следното решение, прието на посочената дата:

ПО ПРОЦЕДУРАТА

1. Делото е образувано по жалба (№47877/99) срещу Република България, подадена до Европейската комисия (“Комисията”) по стария чл. 25 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи (“Конвенцията”) на 30 юли 1998 г. от г-жа Ирина Василева Рачева и нейната дъщеря г-ца Надежда Теодосиева Рачева, български гражданки, родени съответно през 1955 г. и 1970 г., живеещи в София.

2. Жалбоподателките са представлявани от Й. Грозев, адвокат практикуващ в София. Българското правителство (“правителството”) е представлявано от своите агенти г-жа Г. Самарас и г-жа М. Димова от Министерство на правосъдието.

3. Жалбоподателките твърдят, че продължителността на производството по иска им за вреди е била неразумна и че не са имали на разположение вътрешноправно средство за защита в това отношение.

4. Жалбата е предадена на Съда на 1 ноември 1998 г., когато Протокол № 11 към Конвенцията влиза в сила (Член 5 § 2 от Протокол № 11).

5. Жалбата е разпределена за разглеждане от Първо отделение на Съда (Правило 52 § 1 от Правилата на Съда). Съставът на отделението, разгледал делото (чл. 27 § 1 от Конвенцията) е конституиран съгласно Правило 26 § 1.

6. С решение от 8 юли 2003 Съдът (Първо отделение) е решил да разгледа въпроса за изчерпването на вътрешноправните средства съвместно с основателността на оплакванията на жалбоподателките за твърдения неразумен срок на производството и е обявил жалбата за допустима.

7. Жалбоподателките, но не и правителството, са представили становище по същество (Правило 59 § 1).

 

ПО ФАКТИТЕ

 

І. ОБСТОЯТЕЛСТВАТА ПО ДЕЛОТО

 

8. Жалбоподателките са родени през 1955 г., съответно през 1979г. и живеят в София.

 

А. Събитията дали основания за иска на жалбоподателките за деликт

 

9. На 1 юли 1988 г. жалбоподателките били ударени от такси, управлявано от г-н В.Г. Въпреки че били сериозни, уврежданията на първата жалбоподателка не застрашавали живота й, докато втората жалбоподателка, която по това време била на девет години, претърпяла опасни за живота увреждания. Впоследствие станало необходимо оперативното премахване на далака й. Нейното здраве изглежда все още е сериозно засегнато от последиците от инцидента.

10. Срещу В.Г. било образувано наказателно производство. С присъда на компетентния наказателен съд, той бил намерен за виновен в причиняване на тежка телесна повреда по непредпазливост и бил осъден на една година лишаване от свобода, условно. Първата жалбоподателка участвувала в производството като представител на втората жалбоподателка само в качеството на частен обвинител, но не и като граждански ищец – възможност, каквато действуващия тогава закон допускал.

 

 

Б. Производството пред Софийския градски съд

 

11. На 17 юни 1991г. първата жалбоподателка подала иск за вреди пред Софийски градски съд срещу В.Г. и таксиметровата компания, където работел по време на инцидента. Тя действала от свое име, както и от името на втората жалбоподателка, която по това време все още била малолетна. И двете претендирали както имуществени, така и неимуществени вреди.

12. На 12 август 1991г. г-н В.Г. предявил искове срещу трето лице, което било замесено в инцидента – г-жа В.Б., както и срещу Държавния застрахователен институт. Те били основани на твърденията му, че причина за катастрофата е неправилно пресичане на улицата от г-жа В.Г. и че ДЗИ следвало да отговаря за обезвредата по силата на застраховката му.

13. Първото заседание било проведено на 4 октомври 1991 г. Като установил, че жалбоподателките не са заплатили дължимата държавна такса за завеждане на иска, съдът им указал да сторят това, или да подадат молба за освобождаване от заплащане на държавна такса. Той указал също на г-н В.Г. да посочи точните имена и адресите на третите лица - ответници. Съдът оставил делото без движение до изпълнение на указанията му.

14. Производството продължило на 21 октомври 1991 г., след като била уважена подадената от жалбоподателките молба за освобождаване от такси и г-н В.Г. посочил имената и адресите на третите лица-ответници. Съдебното заседание било насрочено за 10 декември 1991 г.

15. На 10 декември 1991 г. делото трябвало да бъде отложено за 28 февруари 1992 г., тъй като междувременно таксиметровата компания, в която по време на катастрофата работел г-н В.Г., била преобразувана в търговско дружество[1] и не била получила препис от исковата молба на жалбоподателките. На жалбоподателките били дадени указания да представят доказателства, че посочената като ответник “Такси Експрес” е правоприемник на таксиметрова компания и да представят допълнителен препис от исковата молба за нея.

16. В съдебното заседание на 28 февруари 1992 г. съдът забелязал, че липсват доказателства за идентификация на правоприемника на таксиметровата компания. Той поискал от “Такси Експрес” да предостави информация дали е правоприемник. В това заседание Държавният застраховнателен институт встъпил в производството по първоначалния иск на страната на г-н В.Г.

17. В следващото съдебно заседание, проведено на 21 април 1992г., съдът се произнесъл по правоприемството. Приел, че правоприемник била не посочената като ответник компания “Такси Експрес”, а друга компания – “Софтакси”. В съответствие с това, съдът заличил първата и конституирал втората като ответник в производството, като разпоредил да се връчи препис от исковата молба на “Софтакси”. Делото било отложено.

18. В следващото заседание, състояло се на 12 юни 1992 г., съдът приел обратният иск на г-н В.Г. за съвместно разглеждане с първоначалния иск за вреди и приел някои доказателства. Той разпоредил и изготвянето на медицинска експертиза относно претърпените от жалбоподателките увреждания, както и на техническа експертиза относно причините за произшествието. И двете заключения следвало да се изготвят от назначени от съда експерти. Накрая, съдът разпоредил г-н В.Г. да внесе дължимата за обратния иск държавна такса, указал на ищците да уточнят претенциите си по неимуществените вреди по пера, както и допуснал на страните свидетели.

19. Следващото заседание било проведено на 27 октомври 1992г. Съдът отбелязал, че представеното заключение на медицинската експертиза няма дата, което прави невъзможно да се установи дали неявилият се ответник “Софтакси”, е запознат с него. Съдът отбелязал също, че експертът натоварен с изготвянето на техническата експертиза, отсъства. По тези причини съдът отложил делото. Той допуснал на г-н В.Г. един свидетел.

20. На 5 февруари 1993г. съдът приел новопредставеното заключение на медицинската експертиза и разпитал медицинския експерт, който го изготвил. Съдът указал на жалбоподателките да уточнят по пера претендираното обезщетение за имуществени вреди в светлината на медицинското заключение. Въпреки редовното призвоваване, вещото лице по техническата експертиза, “Софтакси” и допуснатият на г-н В.Г. свидетел, не се явили в това заседание. Съдът отложил делото и наложил глоба на свидетеля, но не и на експерта.

21. В съдебното заседание на 30 март 1993г., съдът разпитал свидетеля на г-н В.Г. След това делото било отложено поради неявяването на “Софтакси” – въпреки редовното призоваване, както и поради това, че техническия експерт пристигнал в съдебното заседание твърде късно, за да бъде разпитан.

22. В следващото съдебно заседание, което се състояло на 28 септември 1993г., жалбоподателките увеличили иска си за неимуществени вреди, с оглед на инфлацията. “Софтакси” и техническият експерт не се явили, въпреки редовното призоваване. По искане на адвоката на г-н В.Г., съдът разпоредил техническият експерт да се произнесе по още един въпрос, свързан с причинната връзка между поведението на г-жа В.Б. и произшествието. Делото било отложена с оглед на приемането на заключението на техническата експертиза.

23. Насроченото за 10 декември 1993 г. заседание било отложено, тъй като въпреки редовното призоваване, вещото лице не се явило.

25. Насроченото за 20 май 1994г. заседание било отложено поради нередовно призоваване и неявяване на “Софтакси”. Техническият експерт също отсъствал.

26. Определеното за 7 октомври 1994 г. заседание било отложено, защото адвокатът на жалбоподателките претърпял пътнотранспортно произшествие на 25 септември и не можел да се яви поради заболяване.

27. В проведеното на 20 декември 1994 г. заседание, съдът отново допуснал увеличение на исковете на жалбоподателките за неимуществени вреди, като разпоредил преписи от молбата им да бъдат връчени на “Софтакси”, които не присътвали в съдебното заседание. Съдът отбелязал, че разпоредената на 25 февруари 1994 г. допълнителна експертиза не била изготвена, и отложил делото.

28. Следващото съдебно заседание било проведено на 17 март 1995г. Въпреки редовното призоваване, жалбоподателките, “Софтакси”, г-жа В.Б. и Държавният застрахователен институт не се явили. Отсъствувал и техническият експерт. Съдът допуснал повторно увеличение на иска на г-н В.Г. срещу третите лица. Делото било отложено. Съдът разпоредил в призовката на вещото лице да се отбележи изрично, че делото е многократно отлагано, а искането на съда за представяне на допълнителното му заключение е направено преди много време.

29. Следващото съдебно заседание се провело на 19 юни 1995г. Въпреки редовното призоваване, “Софтакси” и Държавният застрахователен институт не се явили. Вещото лице по техническата експертиза също отсъствувало. Адвокатът на г-жа В.Б. заявил, че искът на г-н В.Г. срещу третите лица е предявен след първото засадение и поради това не е следвало да бъде приеман за съвместно разглеждане с иска на жалбоподателките за вреди от непозволено увреждане. Адвокатът на г-н В.Г. възразил, че искът е предявен преди първото заседание. Съдът определил, че ще се произнесе по този въпрос в закрито заседание. Отложил делото, като постановил, че това се налага поради отъствието на вещото лице и непредставянето на допълнителната експертиза, която била от съществено значение за обстоятелствата по делото. Наложил глоба на експерта.

30. Следващото заседание било проведено на 5 ноември 1995г. “Софтакси” не се явили и техническият експерт също отсъствувал. Адвокатите на г-жа В.Б., г-н В.Г. и на Държавния застрахователен иниститут настоявали, че допълнителното заключение е необходимо, за да се установят и изяснят обстоятелствата по делото. Съдът бил съгласен. Като отбелязал, че техническият експерт системно не се явява в заседанията, съдът го заменил с друг експерт.

31. Заключението на новия експерт относно причините за инцидента било изготвено на 10 януари 1996г.

32. Следващото заседание било проведено на 26 януари 1996г. “Софтакси” и г-жа В.Б. не се явили. Новоназначеният експерт представил заключението си и бил разпитан. Жалбоподателките увеличили иска си за неимуществени вреди за трети път. Г-н В.Г. също увеличил обратния се иск. Съдът разпоредил на отсъствуващите страни да се връчат преписи от молбите за увеличение на исковете и отложил делото.

33. Следващото заседание се състояло на 27 септември 1996г. “Софтакси” и г-жа В.Б. не се явили. Жалбоподателките увеличили размера на иска си за неимуществени вреди за четвърти път. В резултат на това, г-н В.Г. също увеличил претенциите си към третите лица. Съдът отложил делото, като разпоредил преписи от молбите за увеличение на иска да бъдат връчени на отсъствуващите страни. Той изискал от страните да представят и препис от удостоверението за регистрация на “Софтакси”.

34. Следващото заседание се провело на 11 февруари 1997г. Адвокатът на жалбоподателките уведомил съда, че “Софтакси” е трансформирано в акционерно дружество с наименование “Софтакси” ЕАД. Съдът конституирал “Софтакси” ЕАД като ответник на мястото на “Софтакси”, но поискал от жалбоподателките да представят заверени преписи от документите за регистрация. Той им указал също да представят подробна разбивка на претенциите им за имуществени вреди и отложил делото.

35. Насроченото за 11 март 1997 г. заседание не се състояло. Въпреки редовното призоваване, “Софтакси” ЕАД и втората жалбоподателка не се явили. Съдът отложил делото, за да даде възможност на втората жалбоподателка да приподпише исковата молба, тъй като била навършила осемнадесет години и съответно била дееспособна да извършва действията по делото лично.

36. В заседанието, което се състояло на 11 април 1997г., втората жалбоподателка приподписала исковата молба. Жалбоподателките направили опит да увеличат претенциите си за пети път. Съдът отказал да допусне искането, тъй като не били заплатили дължимата такса за увеличения размер на иска. Той им дал указания да заплатят таксата, или да поискат освобождаване от заплащането й. Съдът установил също, че жалбоподателките не са представили подробна разбивка на претенциите си за имуществени вреди. Дал им указания да го сторят в седмодневен срок, като ги предупредил, че в противен случай производството ще бъде прекратено.

37. Следващото заседание се състояло на 31 октомври 1997. “Софтакси” ЕАД, г-жа В.Б. и Държавният застрахователен институт не се явили въпреки редовното призоваване. Като установил, че жалбоподателките не са изпълнили указанията за представяне на подробна разбивка на претенциите си за имуществени вреди, съдът прекратил производството за тях. Той приел молбата им за увеличение на размера на иска за неимуществени вреди и приел искането за съответното увеличение на претенциите на г-н В.Г. спрямо третите страни. Съдът разпоредил връчването на преписи от тези молби на отсъствуващите страни. Искането на жалбоподателките за назначаването на нова медицинска експертиза било отхвърлено. Съдът издал на жалбоподателките удостоверение, въз основа на което да се снабдят с препис от документите за регистрация на “Софтакси” ЕАД. Делото било отложено.

38. Последното заседание се провело на 31 март 1998 г.. Въпреки редовното призововане, “Софтакси” ЕАД и Държавният застрахователен институт не се явили. Съдът отхвърлил искането на жалбоподателките да им се позволи ново увеличение на претенциите за неимуществени вреди с мотива, че това ще доведе до ново усложнение при разглеждането на делото. Съдът изслушал заключителните становища на страните.

39. Софийският градски съд постановил решението си на 15 април 1998г. Той уважил частично претенциите на жалбоподателките срещу г-н В.Г. и “Софтакси” ЕАД за неимуществени вреди, като ги осъдил да ги заплатят солидарно. Съдът постановил също, че г-жа В.Г. е допринесла за произшествието и я осъдил да заплати на г-н В.Г. една трета от дължимата от него на жалбоподателките сума. Накрая, съдът се произнесъл, че искът на В.Г. срещу Държавния застрахователен институт е недопустим, както и че е неоснователен, тъй като само собственикът на застрахованото превозно средство – работодателят на г-н. В.Г., може да предяви такъв иск.

 

В. Производството пред Софийския апелативен съд

 

40. Втората жалбоподателка получила съобщение за изготвеното от Софийския градски съд решение на 28 юни 1999г. и го обжалвала пред Софийския апелативен съд на 5 юли 1999г. Тя поискала искът й за неимуществени вреди да бъде уважен изцяло. Поискала също и изготвянето на ново заключение за медицинското й състояние.

41. Първата жалбоподателка получила съобщение за изготвеното от Софийския градски съд решение на 26 юли 1999г. и го обжалвала в същия ден. Тя поискала искът й за неимуществени вреди да бъде уважен изцяло. Тя поискала изготвянето на ново заключение за медицинското й състояние, както и да й бъдат допуснати двама свидетели.

42. Софийският апелативен съд допуснал жалбите за разглеждане в закрито заседание от 26 ноември 1999. Като намерил за основателни исканията на жалбоподателките по събирането на нови доказателства, той разпоредил назначаването на нова медицинска експертиза, която да се произнесе по състоянието им към момента, дали то е влошено в периода след произшествието и какви са прогнозите за развитието му. Съдът допуснал и исканите от първата жалбоподателка свидетели. Насрочил съдебно заседание за 3 февруари 2000г.

43. Първото съдебно заседание се състояло на 3 февруари 2000г. Въпреки редовното призововане, г-н- В.Г. и Държавният застрахователен институт не се явили. Назначеният на 26 ноември 1999г. от съда експерт за изготвяне на медицинската експертиза също отсъствал. Адвокатката на жалбоподателките заявила, че е разговаряла с вещото лице и установила, че неговата специалност е различна от необходимата за изготвянето на заключение относно уврежданията на жалбоподателките. Съдът се съгласил и заменил експерта. Разпитал и свидетелите на жалбоподателката. Делото било отложено.

44. Насроченото за 23 март 2000 г. не се състояло поради нередовно призоваване на Държавния застрахователен институт.

45. Следващото заседание се провело на 18 май 2000г. Съдът разпитал вещото лице и приел заключението му като доказателство. Адвокатът на “Софтакси” ЕАД представил документ, с който да установи, че след реорганизацията от 1991 г., таксиметровата компания, в която г-н В.Г. работел по време на инцидента, е била разделена на две търговски дружества и че “Софтакси” е само една от двете компании. Съдът отложил делото, за да даде възможност на “Софтакси” ЕАД да представи съдебното решение за реорганизацията на предшественика си.

46. Последното заседание било проведено на 20 септември 2000г. Съдът допуснал представените от “Софтакси” ЕАД документи, въз основа на които искали да установят, че не са правоприемник на таксиметровата компания, където работел г-н В.Г. по времето на произшествието. Съдът изслушал заключителните становища. Страните представили писмени бележки. В становището на “Софтакси” ЕАД се поддържало, че увеличенията на претенциите на жалбоподателките за неимуществени вреди са погасени по давност, тъй като са правени в различни моменти от производството, но повече от пет години (съответния давностен срок) след произшествието.

47. Софийският апелативен съд произнесъл решението си на 29 септември 2000г. Той постановил, че “Софтакси” ЕАД действително е правоприемник на работодателя на г-н В.Г. от времето на произшествието. Постановил също, че увеличенията на иска не са преклудирани по давност. Намерил, че болките и страданията претърпени от първата и особено от втората жалбоподателка изискват по-висок размер на обезщетение и съответно им присъдил такъв, но не в пълния претендиран размер. Накрая, съдът разпоредил г-жа В.Б. да заплати на г-н В.Г. една трета от увеличения размер на обезщетението, което той трябвало да заплати на жалбоподателките.

 

Г. Производството пред Върховния касационен съд

 

48. Жалбоподателките, г-жа В.Б. и “Софтакси” ЕАД подали касационни жалби до Върховния касационен съд.

49. Върховният касационен съд провел заседание на 4 декември 2001г., в което изслушал становищата.

50. Върховният касационен съд произнесъл решението си на 2 януари 2002г. Той намерил, че жалбите на жалбоподателките са просрочени. По-нататък разгледал по същество жалбите на “Софтакси” ЕАД и на г-жа В.Б. Жалбата на г-жа В.Б. била оставена без уважение, но по отношение на жалбата на “Софтакси” ЕАД намерил, че Софийският апелативен съд е допуснал грешка като е приел, че увеличенията на претенциите не са преклудирани поради изтичането на давност. Действително, всяко увеличение на иск било равнозначно на предявяването на нов иск, представляващ разликата между първоначалния и увеличения размер. В съответствие с това, той върнал делото на нов състав на Софийския апелативен съд с указания да анализира датите на увеличенията на претенциите за неимуществени вреди и да определи кои от тях са били направени в срок и кои не.

 

Д. Производството след връщането на делото на Софийския апелативен съд и изпълнението на решението за присъденото обезщетение

 

51. Софийският апелативен съд насрочил заседание за 7 юни 2002 г. В съдебното заседание съдът изслушал аргументите на страните и обявил, че ще се произнесе с решение.

52. Софийският апелативен съд обявил решението си на 17 октомври 2002 г. Той постановил, че срокът за предявяване на претенции във връзка с произшествието от 1 юли 1988г. е пет годишен и е изтекъл на 1 юли 1993 г., а всички увеличения на претенциите са били направени след тази дата. Следователно, на разглеждане подлежи единствено първоначалната претенция. В съответствие с това, съдът потвърдил решението на Софийския градски съд от 15 април 1998 г.

53. Жалбоподателките не обжалвали пред Върховния касационен съд и на неизвестна дата в края на декември 2002 г. или през януари 2003 г., решението на Софийския градски съд влязло в сила.

54. На 24 януари 2003г. Софийският градски съд издал на жалбоподателките изпълнителни листове срещу г-н В.Г. и “Софтакси” ЕАД. Те били осъдени да заплатят солидарно на първата жалбоподателка сумата 400 нови български лева /BGN/ плюс лихви от 1 юли 1988г. до окончателното изплащане на задължението и 2 500 български лева /BGN/ плюс лихви от 1 юли 1988 г. до окончателното изплащане на задължението на втората жалбоподателка, както и направените по делото разноски и хонорари.

55. На 21 април 2003 г. жалбоподателките постигнали споразумение със “Софтакси”, според което фирмата се съгласила да заплати 2817,60 BGN и 17 608,80 BGN, което съставлявало присъдените суми за обезщетение на вреди и лихвите от 1 юли 1988г. до 15 април 2005 г. за първата и съответно за втората жалбоподателки. От този момент “Софтакси” започнало изплащането на дължимите суми на месечни вноски от 117 BGN за първата жалбоподателка и съответно 734 BGN за втората жалбоподателка.

 

ІІ. ПРИЛОЖИМ НАЦИОНАЛЕН ЗАКОН

56. Член 5, ал. 4 от Конституцията предвижда, че всички международни договори, които са ратифицирани, публикувани и влезли в сила по отношение на България, се считат за част от вътрешното законодателство и имат предимство пред националните закони, които им противоречат.

57. Приложимите разпоредби на Гражданскопроцесуалния кодекс (“ГПК”) са:

 

Член 71 “Ако призованият в съда свидетел или вещо лице не се яви без уважителни причини, съдът му налага глоба ... и постановява принудителното му довеждане за следното заседание.”

Член 116  “(1) Ищецът може ... да увеличи своето искане [при всяко положение на делото в първата инстанция].

        (2) Когато в отсъствието на ответника ищецът измени своя иск, той трябва да направи това с писмена молба, препис от която се връчва на ответника.”

Член 175, ал. 2 “Страната, която има обратен иск срещу третото лице, може да го предяви за съвместно разглеждане с висящото дело най-късно в първото заседание.

 

Член 217a (приет през юли 1999)

“(1) Във всяко положение на делото, включително и след приключване на пренията, всяка от страните може да подаде жалба за бавност, когато неговото разглеждане, постановяване на решение или изпращане на подадена срещу решението жалба се забавя необосновано.

        (2) Жалбата за бавност се подава направо до по-горния съд, без да се връчват преписи на противната страна и без заплащане на държавни такси. Подаването й не се ограничава с никакъв срок.

        (3) Председателят на съда, пред който е подадена жалбата, изисква делото и я разглежда незабавно в закрито заседание. Указанията му по действията, които трябва да извърши съдът, са задължителни. Определението не подлежи на обжалване и се изпраща незабавно заедно с делото на съда, срещу който е подадена жалбата.

        (4) При констатирана бавност председателят на по-горния съд може да направи предложение до дисциплинарния състав на Висшия съдебен съвет за осъществяване на дисциплинарна отговорност.”

 

Член 222 “Влязлата в сила присъда на наказателния съд е задължителна за гражданския съд, който разглежда гражданските последици от деянието, относно това дали е извършено деянието, неговата противоправност и виновността на дееца.”

 

ПО ОТНОШЕНИЕ НА ПРАВОТО

І. ПРЕДВАРИТЕЛНО ВЪЗРАЖЕНИЕ НА ПРАВИТЕЛСТВОТО

58. В производството по допустимостта правителството е направило възражение, че жалбоподателките не са изчерпали вътрешноправните средства за защита във връзка с оплакването си по чл. 6, т. 1 от Конвенцията относно продължителността на производството. Правителството твърди първо, че жалбоподателките са могли да се оплачат от продължителността на производството на основание съответните разпоредби на Конвенцията, която е част от националното законодателство и е директно приложима в България. На второ място те поддържат, че след приемането на чл. 217а от ГПК през юли 1999г., жалбоподателките са могли да подадат “жалба за бавност”, чрез която да предизвикат ускоряване на производството.

59. Жалбоподателките са отговорили, че “жалбата за бавност” не е ефективно средство. Те считат първо, че то е неефективно по принцип: правителството не е посочило нито един пример, или статистическа информация в подкрепа на твърдението, че тя може да послужи за намаляване на забавянията. Второ, дори и ако е ефективно средство, то е било въведено твърде късно, за да има полаза от него, тъй като повечето от забавите в случая са настъпили преди 1999 г. В този смисъл жалбоподателките отпращат и към аргументите си във връзка с оплакването за нарушение на чл. 13 от Конвенцията.

60. В решението си по допустимостта от 8 юли 2003 г. Съдът е отбелязал, че въпросът за изчерпването на вътрешноправните средства във връзка с оплакването за продължителност на производството е тясно свързан със същността на оплакването на жалбоподателките по чл. 13 от Конвенцията – относно липсата на вътрешноправни средства. В съответствие с това, той е решил да обедини това възражение с въпросите по съществото на делото (вж. по-горе § 6) и ще го разгледа сега.

61. Съдът припомня, че правилото на чл. 35, т. 1 от Конвенцията за изчерпване на вътрешноправните средства задължава онези, които желаят да водят дело срещу държавата пред Съда, първо да използват средствата предлагани от националната правна система. Като последица, държавите са свободни да не отговарят за действията си, преди да са имали възможност да уредят въпроса чрез своите правни системи. Това правило е основано на отразеното в чл. 13 от Конвенцията предположение, с което има близка връзка - че вътрешната система предоставя ефективно средство за защита срещу твърдяното нарушение. По този начин, то е и важен аспект на принципа, че установеният механизъм на защита по Конвенцията е субсидиарен спрямо националните системи за защита на правата на човека.

62. Съгласно чл. 35, т. 1, жалбоподателят следва да използва нормално средствата, които са на разположение и са достатъчни да предоставят лек по отношение на твърдените нарушения. Съществуването на такива средства трябва да е достатъчно сигурно не само на теория, но и на практика, а ако това не е така, то те са лишени от присъщите им и изисквани качества - достъпност и ефективност.

63. Нещо повече, в областта на изчерпването на вътрешноправните средства, член 35, т. 1 променя тежестта на доказване. Задължение на онова правителство, което твърди неизчерпване [на вътрешноправно средство], е да убеди Съда, че това средство е ефективно и е било предоставено по съответното време както на теория, така и на практика, т.е. че е било достъпно, годно да предостави лек за оплакванията на жалбоподателя и че е предлагало разумни перспективи за успех (виж решението по делото Хорват срещу Хърватска[2], §§ 37-39).

64. Що се отнася до първото сочено от правителството средство – оплакване срещу бавното производство на основание директната приложимост на Конвенцията във вътрешното право, Съдът отбелязва, че Конвенцията наистина е инкорпорирана в българското законодателство и е директно приложима в България (виж по-горе § 56). Съдът обаче отбелязва, че правителството не сочи нито един пример за страна в производство, която успешно да се е позовала на Конвенцията пред националните власти, за да получи ускоряване на разглеждането на гражданското си дело. Липсата на подобна съдебна практика е индикация за несигурността на това теоретично средство в практиката (виж в това отношение mutatis mutandis, Сакик и други срещу Тупция[3], §53). Нещо повече, не е ясно – а и правителството не е обяснило, към коя институция би следвало да се обърне страната в производството, каква процедура би била приложима и какъв би бил правният ефект от подобно оплакване. Поради това, Съдът счита, че не може да се приеме, че искането на основание директната приложимост на Конвенцията в българското законодателство притежава достатъчно ниво на сигурност като ефективно средство.

65. Съдът по-нататък отбелязва, че второто предложено от правителството средство – “жалбата за бавност”, е въведено с приемането на новия член 217а от ГПК през юли 1999 г. Тази процедура позволява на страната в производството да се обърне към председателя на по-горестоящия съд когато разглеждането на делото, произнасянето на решение или изпращането на делото по жалба е неоснователно забавено. Председателят е овластен да даде задължителни инструкции на съда разглеждащ делото (виж по-горе § 57).

66. Съдът обаче, не счита за необходимо да се произнесе по въпроса дали в настоящия случай е било необходимо използуването на “жалбата за бавност” по чл. 217а ГПК във връзка с оплакванията за продължителността на съдебното производство, тъй като – дори и ако допуснем, че тя може да съставлява ефективно средство, ефективността на подобно средство може да зависи от това дали то има значителен ефект върху продължителността на производството като цяло (виж решенията Холзингер срещу Австрия (№1)[4], §22, Холзингер срещу Австрия (№2)[5], § 21, и Ражак срещу Хърватска[6], §§ 33-35).

67. В настоящия случай производството е започнало на 17 юни 1991 г. и е завършило през декември 2002 г. или януари 2003 г. (виж §§ 11 и 53 по-горе и 71 по-долу). Член 217а е влязъл в сила през юли 1999 г. Именно от този момент нататък жалбоподателките са имали възможност да направят оплакване на това основание. Към тази дата, обаче, производството е продължило вече около осем години, от които шест години и десет месеца попадат по време под юрисдикцията на Съда. Периодът, през който жалбоподателките не са имали на разположение средство за защита срещу неразумната забава, е съществен. Дори и ако жалбоподателките бяха подали оплакване по член 217а ГПК след юли 1999 г., издаденото на това основание решение, което би могло да ускори процедурите, не би могло да навакса вече настъпилите забави (виж цитирано по-горе решение Ражак, § 34).

68. В обобщение, Съдът намира, че не може да се приеме, че искането на основание директната приложимост на Конвенцията в българското законодателство притежава достатъчно ниво на сигурност като ефективно средство и че в конкретните обстоятелства на настоящия случай “жалбата за бавност” по чл. 217а ГПК също не може да се приеме за ефективно средство. По тези съображения възражението на правителството следва да бъде отхвърлено.

 

ІІ. ПО ТВЪРДЕНИЕТО ЗА НАРУШЕНИЕ НА ЧЛ.6 § 1 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

 

69. Жалбоподателките твърдят, че в нарушение на чл. 6, т. 1 от Конвенцията, продължителността на производството за вреди е била неразумна.

В приложимата му част, член 6, т.§ 1 гласи:

 

“Всяко лице при определянето на неговите граждански права и задължения … има право на … гледане на неговото дело в разумен срок от … съд …”

 

А. Периодът, който подлежи на разглеждане

 

70. Периодът, който подлежи на разглеждане не започва на 17 юни 1991 г., когато първата жалбоподателка е подала иска от свое име и от името на втората жалбоподателка (виж по-горе § 11), а едва на 7 септември 1992 г., когато Конвенцията влиза в сила по отношение на България. За да се разгледа доколко е разумен периодът след тази дата, обаче, е необходимо да се вземе предвид етапът на производството, достигнат към този момент (виж Прозак срещу Полша[7], § 31). На 7 септември 1992 г. производството е било висящо пред първата инстанция близо петнадесет месеца и са били проведени пет съдебни заседания.

71. По отношение на края на периода, Съдът отбелязва, че производството е приключило през декември 2002 г. или януари 2003 г., когато решението на Софийския апелативен съд е станало окончателно (виж по-горе § 53). По-нататък Съдът отбелязва, че през януари 2003 г. жалбоподателките са подали молба, въз основа на която са получили изпълнителен лист и че на 21 април 2003 г. са постигнали споразумение със “Софтакси”, в което са уточнили начина на изпълнението на определеното с решението задължение (виж §§ 54 и 55 по-горе). Жалбоподателките са поискали периодът между влизането на решението в сила и 21 април 2003 г. да се включи в периода, подлежащ на разглеждане. Съдът обаче отбелязва, че за разлика от положението по делата Мартинс Морейра срещу Португалия[8] (§ 44) и Силва Понтес срещу Португалия[9] (§ 30), в решението си от 17 октомври 2002 г. Софийският апелативен съд се е произнесъл по правото на жалбоподателките на обезщетение, както и по размера на дължимото обезщетение, с което е сложил край на производство пред националните власти (виж Пайло срещу Франция[10], § 59). Вярно е, че впоследствие на жалбоподателките е издаден изпълнителен лист и са постигнали споразумение със “Софтакси”, но не е започвано производство по изпълнението, чиято продължителност следва да се вземе пред вид. По тези съображения, Съдът намира, че периодът, който следва да се вземе предвид е приключил през декември 2002 г. или януари 2003 г., когато е влязло в сила решението на Софийския апелативен съд.

72. Така, цялостната продължителност на производството е била приблизително единадесет години и половина, а периодът, който следва да се разгледа е бил приблизително десет години и три или четири месеца за четири съдебни инстанции.

 

Б. Разумна продължителност на производството

 

73. Съдът ще оцени разумността на продължителността на процедурите в светлината на обстоятелствата по делото и с оглед на критериите достигнати в практиката му, по-специално сложността на делото и поведението на жалбоподателките и съответните власти. По отношение на последното, следва да се вземе под внимание и важността на засегнатите интереси на жалбоподателките (виж между многото подобни решения Зюсман срещу Германия[11], § 48 и Фридлендер срещу Франция[12], § 43).

 

I. Сложност на делото

74. Жалбоподателките твърдят, че делото им за вреди не е било сложно, тъй като всички факти от значение са били установени в предхождащото наказателно дело срещу г-н В.Г. Поради това, гражданските съдилища е трябвало само да съберат доказателства относно характера и степента на уврежданията и да оценят размера на дължимото обезщетение. В действителност, обратните искове на г-н В.Г. са въвели известно усложнение в производството с оглед на необходимостта да се разпитват допълнително свидетели и да се вземе пред вид заключението на техническата експертиза. Тези трудности, обаче, не са били по-големи от средните. Още повече, съдилищата са могли да разделят производството срещу третите страни от това по иска на жалбоподателките.

75. Макар да изразява съгласие, че искът за вреди не е сложен, правителството твърди, че производството се е усложнило вследствие на иска на г-н В.Г. срещу третите страни, с което броят на страните е нарастнал до пет. Друго усложнение на производството е вследствие на многобройните реорганизации претърпени от таксиметровата компания, в която работел г-н В.Г. по време на произшествието. Инфлацията била друг подобен фактор, като се има предвид, че жалбоподателките трябвало постоянно да увеличават размера на иска, за да го осъвременяват с оглед на инфлацията. Това от своя страна подтиквало г-н В.Г. да увеличава размера на иска си спрямо третите лица.

76. Съдът счита, че искът на жалбоподателките е относително опростен. Повечето от фактите са били установени в рамките на наказателното производство срещу г-н В.Г., шофьорът на таксито, който причинил уврежданията им (виж по-горе § 10), и гражданските съдилища са били обвързани от заключенията на наказателния съд (виж член 222 от НПК – § 57 по-горе). Следователно, жалбоподателките е трябвало да представят доказателства само по имуществените и неимуществените вреди, които са претърпели и причинната връзка между тях и произшествието[13]. Реорганизацията на втория ответник, таксиметровата компания, където работел г-н В.Г. по време на произшествието, е фактор, който е допринесъл за усложняването, тъй като съдът е трябвало да установи кой следва да е ответник (виж §§ 15-17 и 34 по-горе).

77. Производството е било в известна степен усложнено и поради обратните искове на г-н В.Г. срещу третите лица - г-жа В.Б. и Държавния застрахователен институт (виж § 12 по-горе), тъй като техният предмет, макар и свързан с предмета на първоначалния иск, е бил различен. Искът срещу третите страни е бил причина и за усложнения по доказателствата, тъй като е трябвало да бъдат разпитвани допълнителни свидетели и да се изготви техническа експертиза (виж §18 по-горе). Все пак, макар по принцип присъединяването за съвместно разглеждане на искове по повод едни и същи факти да служи за процесуална икономия, Софийският градски съд е можел да раздели производството срещу третите лица когато е станало ясно, че трудностите във връзка с доказателствата по тези искове са причина за неразумното забавяне на производството (виж mutatis mutandis, Антриш срещу Франция[14], § 61 in fine).

 

2. Поведението на жалбоподателките

78. Жалбоподателките протестират срещу твърдението, че те съществено са допринесли за продължителността на производството. Фактът, че те са предпочели да водят отделно гражданско производство за вредите, вместо да предявят граждански иск в рамките на наказателното производство от 1988 г. не е неразумен. Нямало е индикации, че наказателното производство е по принцип по-кратко, а гражданските съдилища са по-добре подготвени да преценят гражданския иск за вреди. Жалбоподателките са съгласни, че не са заплатили държавната такса при завеждането на делото през 1991 г. и че са станали причина за отлагането на делото на 7 октомври 1994 г. и на 11 март 1997 г. Те обаче твърдят, че това е станало причина за твърде малко забавяния. Те поддържат, че е трябвало да увеличават размера на исковете си за неимуществени вреди поради инфлацията в страната (между 30% и 70% годишно през периода 1991-96 г. и приблизително 300% годишно през първите месеци на 1997 г.). Законната лихва, която съдът е можел да присъди върху главницата на иска винаги се е влачела под нивото на инфлацията. Поради това те са били принудени да увеличават номиналния размер на исковете си, за да запазят стойността им. Жалбоподателките, също така, оспорват твърдението на правителството, че необходимостта от връчване на молбите за увеличения на исковете на отсъствуващите страни е довела до забави. Всъщност, съдът е избрал да присъедини претенциите на г-н В.Г. срещу третите страни за съвместно разглеждане с техния иск за вреди, което е увеличило и броя на страните до пет. Забавата причинена от третите лица – ответници е в резултат от съвместното разглеждане на всички искове.

79. Правителството твърди, че забавите се дължат преди всичко на пасивността и липсата на усърдие от страна на жалбоподателките. След реформата на ГПК от 1997г. гражданското производството е организирано на принципа, че страните носят отговорността за воденето на процеса и съдилищата нямат задължението да ги подпомагат в предприемането на процесуалните им стъпки. Нещо повече, жалбоподателките не били предявили граждански иск в рамките на наказателното производство от 1988 г., който най-вероятно щял да бъде разгледан по-бързо. Те чакали до 1991 г. за да направят това в отделно производство. При предявяването на иска си през 1991г. те не заплатили дължимата държавна такса. Също така, те системно не изпълнявали указанията на Софийския градски съд да представят разбивка на претенциите си за имуществени вреди, което довело до прекратяването на производството по този иск. Жалбоподателките носели също така отговорността за отлагането на делото на 7 октомври 1994 г., 17 март 1995 г. и 11 март 1997 г. И последно, жалбоподателките подавали много молби за допускане на увеличение на размера на исковете им за неимуществени вреди. Преписи от тези молби трябвало да се връчват на страните, които не се явявали в заседанието, в което се правело искането. Това довело до забави.

80. Съдът счита, че фактът, че жалбоподателките са предявили отделни претенции през 1991 г. вместо да предявят граждански иск в рамките на наказателното производство от 1988 г. срещу г-н В.Г., не може да им се противопоставя. Властите са имали задължението да ги разгледат в разумен срок независимо от това кога и как са били предявени.

81. Жалбоподателките са правили увеличение на исковете си пет пъти (виж §§ 22, 27, 32, 33 и 37 по-горе). Това е довело до отлагания, тъй като преписи от молбите е трябвало да се връчат на отсъстващите страни, най-често вторият ответник, “Софтакси”. Ето защо, аргументът на жалбоподателките, че разделянето на производството от исковете на г-н В.Г. срещу третите лица би могло да премахне необходимостта от отлагане, не изглежда убедителен. Властите не са били отговорни за неявяването на “Софтакси”: те винаги са били редовно призовавани в съответната форма. Жалбоподателките обаче, също не могат да бъдат укорявани. Нито пък могат да бъдат корени за това, че са се опитали да използуват едно процедурно средство, за да се опитат да предотвратят ерозирането на стойността на претенциите си в резултат от високата инфлация, дори и ако с това са удължили производството (виж Лобаржевски срещу Полша[15]).

82. Три заседания не са се състояли единствено поради поведението на жалбоподателките: на 7 октомври 1994 г. - когато адвокатът им е бил болен (виж § 26 по-горе), на 11 март 1997 г. - когато навършилата пълнолетие втора жалбоподателка не била приподписала исковата молба и не се явила (виж § 35 по-горе) и на 11 април 1997 г. - когато жалбоподателките се опитали да увеличат размера на исковете си за неимуществени вреди без да заплатят дължимата държавна такса или да поискат освобождаване от заплащането й (виж § 36 по-горе).

83. Друга проява на липса на усърдие от страна на жалбоподателките е, че не са представили разбивка на претенциите си за имуществени вреди въпреки четирите искания на съда – на 12 юни 1992 г., 5 февруари 1993 г., 11 февруари и 11 април 1997 г. (виж §§ 18, 20, 34 и 36 по-горе), което в крайна сметка довело до прекратяване на производството [по тях] на 31 октомври 1997 г. (виж § 37 по-горе).

84. Независимо от това, поведението на жалбоподателките не може да се счита за основна причина за продължителността на производството.

 

3. Поведението на властите

85. Жалбоподателките твърдят, че известен брой от заседанията са били насрочвани през дълъг интервал от време, което изглежда се дължи на сериозното претоварване на съдилищата. Освен това, съществена забава на производството пред Софийския градски съд се е получила поради провала му при осигуряването на своевременно представяне на заключение на техническата експертиза.

86. Правителството изразява мнение, че властите през цялото време са действали с необходимото усърдие. Съдилищата са провели двадесет и девет заседания, всички насрочени през разумни интервали. Нещо повече, съдилищата са се произнасяли навреме по всякакви направени от страните искания. Всяко искане, което е могло да доведе до неоснователна забава е било отхвърляно. Първото производство пред Софийския апелативен съд е било завършено за по-малко от една година.

87. Като начало, Съдът отбелязва,че както и правителството е подчертало, според изменения през 1997 г. български ГПК, инициативата по отношение на напредъка на производството е била в ръцете на страните. Това, обаче, не освобождава съдилищата от задължението да осигурят съответствие с изискванията на член 6 относно разумния срок (виж Буххолц срещу Германия[16], § 50).

88. Най-дългият отделен случай на бездействие – повече от една година и два, респективно три месеца, е между датата, на която Софийският градски съд е издал решението си – 15 април 1998 г. – и датите на съобщаване на решението на страните: 28 юни и 26 юли 1999 г. (виж §§ 39-41 по-горе). Правителството не е предоставило обяснения за този промеждутък.

89. Има дълги периоди и между някои заседания пред Софийския градски съд: 30 март – 28 септември 1993 г. (виж §§ 21 и 22 по-горе), 20 май - 7 октомври 1994 г. (виж §§ 25 и 26 по-горе), 26 януари - 27 септември 1996 г. (виж §§ 32 и 33 по-горе) и 11 април – 31 октомври 1997 г. (виж §§ 36 и 37 по-горе), които изглежда се дължат на сериозното претоварване на съда.

90. Въпреки, че взети заедно, различните забави описани по-горе са причината за забава от приблизително три години и четири месеца, сами по себе си те не дават обяснение за цялата продължителност на производството пред Софийския градски съд. Тя се дължи преди всичко на трудностите, срещнати при получаването на първоначалното и допълнителното заключение на техническата експертиза. Много заседания е трябвало да се отложат единствено или главно поради това, че експертът не бил изготвил тези заключения (виж §§ 19, 20, 21, 22, 23, 27, 28, 29 и 30 по-горе). Показателно е, че след като съдът е заменил експерта, заключението е било изготвено от новия експерт за приблизително два месеца - от 5 ноември 1995 г. до 10 януари 1996 г. (виж §§ 30 и 31 по-горе). Като се има предвид факта, че първият експерт е бил назначен и е можел да бъде - а и действително е бил заменен от съда, но едва след натрупването на съществени забави - отговорността за забавата при представянето на заключението на експерта може да се смята за отговорност на властите (виж Капуано срещу Италия[17], § 32 и Ниббио срещу Италия[18], § 18). Нещо повече, заключението на експертизата не е било необходимо за разглеждането на иска на жалбоподателките, а само за иска на г-н В.Г. срещу г-жа В.Б.

91. И накрая, следва да се отбележи, че при разглеждането на делото властите като че ли не са имали пред вид характера на засегнатите интереси на жалбоподателките – особено на втората жалбоподателка - обезщетение за сериозни увреждания претърпени при пътнотранспортно произшествие (виж Мартинс Морейра, цитирано по-горе стр. 20 § 59 и Силва Понтес, цитирано по-горе, стр. 15, § 39 in fine).

 

3. Заключение

92. В светлината на критериите достигнати в практиката и с оглед на общата продължителност на производството и забавите, за които са отговорни властите, Съдът намира, че продължителността на производството не съответствува на изискването за разумен срок.

Следователно, налице е нарушение на член 6 § 1 от Конвенцията.

 

ІІІ. ПО ТВЪРДЕНИЕТО ЗА НАРУШЕНИЕ НА ЧЛЕН 13 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

93. Като се позовават на член 13 от Конвенцията, жалбоподателките поддържат и че не са имали ефективно вътрешноправно средство за защита по отношение на продължителността на производството.

Член 13 гласи както следва:

“Всеки, чиито права и свободи, предвидени в тази Конвенция, са нарушени, трябва да разполага с ефикасни вътрешноправни средства за тяхната защита от съответна национална институция дори и нарушението да е извършено от лица, действащи в качеството си на представители на официалните власти. “

 

94. Жалбоподателките смятат, че през цялото производство не са имали ефективно средство за защита. Оплакванията, които можели да подават до Министерството на правосъдието и Висшия съдебен съвет преди юли 1999г., не били регламентирани от каквато и да е процедура и не могли да бъдат описани като средство за защита. От друга страна, въведената през 1999г. “жалба за бавност” се появила твърде късно, за да могат да я използват спрямо вече натрупаните забави. Още повече, това средство не било ефективно, тъй като в резултат от него не можело да се получи компенсация за натрупаните забави.

95. Правителството поддържа, че от 1999 г. жалбоподателките са имали на разположение ефективно средство за защита срещу твърдяното нарушение на правото им на бърз процес. През юли 1999 г. ГПК бил променен, за да предостави “жалба за бавност”, чиято цел е да защити правото на страните в производството на произнасяне по техните граждански спорове в разумен срок.

96. Съдът припомня, че чл. 13 от Конвенцията гарантира достъпност на национално равнище до средство за упражняване на същността на правата и свободите по Конвенцията в каквато и форма те да са гарантирани от вътрешното законодателство. Така по своя ефект, чл. 13 изисква предоставянето на вътрешноправно средство, което да прави възможно разглеждането на защитимото оплакване по Конвенцията по същество и да предлага подходящо облекчение за него.

97. Обхватът на задълженията на договарящите страни по чл. 13 варира според характера на оплакванията на жалбоподателките. Все пак, обаче, изискваното от чл. 13 вътрешноправно средство следва да бъде “ефективно”на практика и по закон (виж Кудла срещу Полша[19]).

98. По смисъла на чл. 13, достъпните на национално ниво средства за страните в производството, които имат оплаквания срещу продължителността му, са “ефективни”, ако “[предотвратяват] твърдяното нарушение, или неговото продължаване, или [предоставят] адекватна компенсация за всяко вече настъпило нарушение” (виж Кудла срещу Полша, цитирано по-горе, § 158). Следователно, чл. 13 предлага алтернатива: средството би се считало за “ефективно”, ако може да бъде използувано или за да ускори решението на съдилищата разглеждащи делото, или за да предостави на страната в производството адекватен лек за вече настъпилите забави (виж Мифсуд срещу Франция[20]).

99. Като има пред вид заключенията си, достигнати по отношение на оплакванията на жалбоподателките по чл. 6, т. 1 (виж § 92 по-горе), Съдът приема, че тяхното оплакване е било защитимо. Следователно, той трябва да се произнесе по това, дали в конкретните обстоятелства на случая в българския закон са съществували каквито и да било средства за компенсиране на продължителността на производството.

100. Във връзка с това, Съдът отпраща към по-горните си заключения, че оплакване, позоваващо се на директната приложимост на Конвенцията в българското законодателство, не е ефективно средство и че в конкретните обстоятелства на случая “жалбата за бавност” по член 217а ГПК също не е ефективно средство за защита (виж § 68 по-горе).

101. Освен това, не изглежда българският закон да осигурява друго средство за компенсация, чрез което страна по делото да може да получи ускоряване на гражданското производство. По-специално, възможността на жалбоподателките да отправят неформални оплаквания до Министерството на правосъдието или до Висшия съдебен съвет не може да бъде описана като средство. В отсъствието на конкретна процедура, възможността за жалби до различни власти не може да се цени като ефективно средство, защото подобни жалби целят да насърчат властите да упражнят дискрецията си, а не предоставят на страните лично право да принудят държавата да упражни надзорните си правомощия (виж Гибас срещу Полша[21], Кучар и Щис срещу Чехия[22], цитираното по-горе Хорват срещу Хърватска и Хартман срещу Чехия[23]).

102. В обобщение, Съдът намира, че в конкретните обстоятелства на настоящето дело, жалбоподателките не са имали на разположение каквито и да е ефективни вътрешноправни средства, чрез които да ускорят производството по гражданския си иск.

103. Нещо повече, що се отнася до средства за компенсация, Съдът не намира за установено, че в българския закон съществува вътрешноправно средство за получаване на обезщетение, или друг лек за прекалено продължителни производства.

104. Следователно, налице е нарушение на чл. 13 от Конвенцията, тъй като жалбоподателките не са имали вътрешноправно средство, чрез което да упражнят правото си на “процес в разумен срок”, гарантирано от чл. 6, т. 1 от Конвенцията.

 

ІV. ПРИЛОЖЕНИЕ НА ЧЛЕН 41 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

105. Член 41 от Конвенцията гласи:

“Ако съдът установи, че е имало нарушение на Конвенцията или на протоколите към нея и ако вътрешното право на високодоговарящата страна допуска само частично обезщетение за последиците от това нарушение, съдът присъжда, ако това е необходимо, справедливо удовлетворение на потърпевшата страна.”

 

А. Вреди

106. Първата жалбоподателка претендира 6 000 евро (“EUR”), а втората жалбоподателка претендира EUR 10 000 като обезщетение за неимуществени вреди, дължащи се на прекалената продължителност на производството и липсата на вътрешноправно средство за защита в това отношение. Те твърдят, че са разчитали  на присъдените в крайна сметка суми за покриване на разноските за лечение на втората жалбоподателка, която през 1988 г. претърпяла много сериозни увреждания от произшествието и все още трябвало да преодолява последиците върху здравето й (виж § 9 по-горе). Тъй като първата жалбоподателка е майка на втората, тя също търпяла емоционални страдания. Накрая, жалбоподателките твърдят, че били допълнително огорчени от липсата на средства срещу неразумната продължителност на производството.

107. Правителството твърди, че претендираните размери били прекалено завишени и че присъденото обезщетение не следвало да е по-високо от предоставяното в подобни случаи. Нещо повече, следвало да се има предвид, че жалбоподателките са допринесли за продължителността на производството чрез не особено организирания начин, по който са водели иска си. По мнение на правителството, присъдените обезщетения по това перо следвало да съответствуват на принципите на справедливостта и да взимат предвид стандарта на живот в България.

108. Съдът счита, че е разумно да се приеме, че жалбоподателките са търпели страдания и огорчение поради неразумната продължителност на процедурите и липсата на вътрешноправно средство за защита. Още повече, те са имали важно значение за жалбоподателките, тъй като засегнатият им интерес – особено за втората жалбоподателка - е бил заплащането на обезщетение за сериозни увреждания претърпени от пътно-транспортно произшествие. Като взима предвид обстоятелствата по делото и прави оценка по справедливост, Съдът присъжда на първата жалбоподателка сумата EUR 3 000 и на втората жалбоподателка сумата EUR 6 000.

 

Б. Хонорари и разноски

109. Жалбоподателките претендират 3 625 EUR за 72,5 часа правна работа за процедурите в Страсбург, при заплащане по EUR 50 на час. Те са представили споразумение с адвоката си и разчет за употребеното време.

110. Правителството твърди, че работата по делото би могла да се завърши за половината от претендираното от жалбоподателките време и че заплащане по EUR 50 на час е няколко пъти по-високо от обичайния адвокатски хонорар в България.

111. В съответствие с практиката на Съда, хонорари и разноски се присъждат доколкото е установено, че те действително са били направени и са били необходими и разумни по количество. В настоящия случай Съдът не намира, че заплащане по EUR 50 на час е прекомерно (виж Ангелова срещу България[24], § 176 in fine, Николов срещу България[25], § 111 и Тотева срещу България[26], § 75). Той намира, обаче, че твърдените часове изглеждат прекомерни и е необходимо намаление на тази основа. Като има пред вид всички релевантни фактори, Съдът намира за разумно да присъди на жалбоподателките 1 500 EUR за разноски и хонорари.

В. Лихви за забава

8. Съдът счита за уместно лихвата за забава да бъде определена на базата на пределната лихва при отпускане на заем от Централната европейска банка, завишена с три пункта.

ПОРАДИ ТЕЗИ СЪОБРАЖЕНИЯ, СЪДЪТ ЕДИНОДУШНО

1. Отхвърля предварителното възражение на Правителството;

 

2. Реши, че е имало нарушение на член 6, т. 1 от Конвенцията;

 

3. Реши, че е имало нарушение на член 13 от Конвенцията;

 

4. Реши

(a) че ответната държава следва да заплати на жалбоподателките в тримесечен срок от датата, на която решението стане окончателно в съответствие с чл. 44, т. 2 от Конвенцията, следните суми, конвертируеми в български лева при приложимия в деня на плащането обменен курс:

(i) EUR 3,000 (три хиляди евро) обезщетение за неимуществени вреди за първата жалбоподателка, г-жа Ирина Василева Рачева;

(ii) EUR 6,000 (шест хиляди евро) обезщетение за неимуществени вреди за втората жалбоподателка, г-ца Надежда Теодосиева Рачева;

(iii) EUR 1,500 (хиляда и петстотин евро) за хонорари и разноски на двете жалбоподателки;

(iv) всеки данък, който би се дължал върху горните суми;

(б) от изтичането на горепосочения тримесечен срок до изплащането, за периода на забавата ще се дължи проста лихва върху посочените суми в размер на пределната лихва при отпускане на заем от Централната европейска банка, завишена с три пункта;

 

5. Отхвърля останалата част от претенцията на жалбоподателките за справедливо удовлетворение.

Изготвено на английски език и обявено в писмен вид на 23 септември 2004 г., съгласно правило 77 §§ 2 и 3 от Правилата на Съда.

 

 

Сорен Нилсен                                                      Христос Розакис

Секретар                                                               Председател 

 

 

Превод: Здравка Калайджиева

Редакция: София Разбойникова