Номер на жалба: 23236/04

Членове от Конвенцията: (Чл. 6) Право на справедлив съдебен процес

По делото на Светлозар Петров срещу България,

Европейският съд по правата на човека (Четвърто отделение), заседаващ като Комитет в състав:

          Лиляна Мийович (Ljiljana Mijović), председател,
          Лех Гарлицки (Lech Garlicki),
          Здравка Калайджиева, съдии,
и Фатош Арачи (Fatoş Aracı), заместник-секретар на Отделението,

след проведено закрито заседание на 17 май 2011 г.,

се произнесе със следното съдебно решение, постановено на същата дата:

ПРОЦЕДУРАТА

1. Делото е образувано по жалба (№ 23236/04 г.) срещу Република България, подадена на 10 юни 2004 г. пред Съда на основание на чл. 34 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи  (“Конвенцията”) от българския гражданин г-н Светлозар Петров (“жалбоподателят”).

2. Жалбоподателят се представлява от г-жа С. Любенова-Нейкова – адвокат в град София. Българското правителство („правителството”) е представлявано от своя агент – г-жа Р. Николова от Министерството на правосъдието.

3.  На 11 декември 2008 г. председателят на Пето отделение решава да изпрати уведомление до правителството за жалбата. Съдът решава също да се произнесе едновременно по допустимостта и по съществото на жалбата (чл. 29, ал. 1).

ФАКТИТЕ

I. ОБСТОЯТЕЛСТВА ПО ДЕЛОТО

4. Жалбоподателят е роден през 1945 г. и живее в град Плевен.

5.  На 3 април 1992 г. жалбоподателят е назначен за генерален директор на държавното предприятие “Република” ЕООД (“предприятието”) по договор между него и Министерството на промишлеността (“министерството”).

6.  На 30 юни 1995 г. жалбоподателят подписва нов договор с министерството, по силата на който следва да остане генерален директор на предприятието до 1998 г.

7.  На 25 юли 1995 г. министерството отменя договора и жалбоподателят следва да освободи длъжността „генерален директор”.

8.  С убеждението, че отмяната на договора е незаконосъобразна, на 16 август 1995 г. жалбоподателят завежда дело пред Софийски градски съд с искане за изплащане на дължимо трудово възнаграждение по договора от 1995 г. Искът е насочен срещу предприятието, като първи ответник и срещу Министерството на промишлеността (“министерството”), като втори ответник, в случай че искът срещу предприятието бъде отхвърлен.

9.  Не става ясно какъв е бил броят на съдебните заседания, проведени между м. август 1995 и м. октомври 1996 г. Изглежда, че съдебно заседание е било проведено и през м. февруари 1996 г.

10.  В периода между м. октомври 1996 и м. март 2001 г. Софийски градски съд провежда заседания на 15 октомври 1996 г., 4 февруари 1997 г., 28 март 1997 г., 4 ноември 1997 г., 21 април 1998 г., 30 октомври 1998 г., 20 април 1999 г., 5 октомври 1999 г., 15 февруари 2000 г., 23 май 2000 г., 7 ноември 2000 г. и 27 март 2001 г.  Четири от съдебните заседания се отлагат по молба на ответниците или поради отсъствието на вещи лица.

11.  При гледането на делото съдът изслушва страните и няколко вещи лица, от които е поискан разчет за възнаграждението на жалбоподателя.

12.  С решение от 19 юли 2001 г. Софийски градски съд отхвърля иска на жалбоподателя срещу предприятието и частично уважава иска му срещу министерството. Съдът поддържа тезата, че като страна по договора от 1995 г. министерството носи отговорност за неговата отмяна и следователно се явява действителният ответник по делото. Министерството се задължава да изплати пълния размер на договореното възнаграждение, което възлиза на 5 631,28 български лева (BGN), или равностойността на 2 879,23 евро (EUR). Съдът постановява министерството да заплати тази сума с начислена лихва и съдебни разноски в размер на 230 лева (117,57 евро).

13.  Жалбоподателят и предприятието не обжалват решението.

14.  Министерството обжалва, като настоява, inter alia, че е действало от името на предприятието и като представител на собственика на неговия капитал, поради което предприятието е действителният ответник по делото. Освен това договорът изрично предвижда възнаграждението на жалбоподателя да се изплати от предприятието.

15.  С решение от 30 юни 2002 г. Софийски апелативен съд отменя решението на Софийския градски съд по отношение на частично уважения иск срещу министерството. Съдът постановява, че независимо от факта, че договорът е подписан от министъра, предприятието е страна по него, тъй като министърът не е действал като оглавяващ министерството, а като представител на акционерния капитал, който назначава генерален директор на предприятието. Поради това следва да се търси отговорност от предприятието. При все това съдът не може да се произнесе по иска срещу предприятието, тъй като нито жалбоподателят, нито която и да е друга страна по делото са обжалвали решението на Софийски градски съд да отхвърли иска срещу предприятието. По този начин решението на Софийски градски съд по отношение на предприятието става окончателно.

16.  Жалбоподателят подава касационна жалба.

17.  С окончателно решение от 13 януари 2004 г. Върховният касационен съд отхвърля жалбата и потвърждава решението от 30 юни 2002 г. със заключението, че страна по договора от 1995 г. е предприятието, а не министерството. На аргумента на жалбоподателя, че неговият иск срещу предприятието не е бил гледан по същество, съдът отговаря, че Софийски градски съд е разгледал този иск и го е отхвърлил. Тъй като жалбоподателят не е обжалвал, независимо че е било в негов интерес да го стори, Софийски апелативен съд и Върховният касационен съд не са компетентни да гледат въпроса отново.

ПРАВОТО

I. ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛ. 6, АЛ. 1, ОТ КОНВЕНЦИЯТА ВЪВ ВРЪЗКА С ПРОДЪЛЖИТЕЛНОСТТА НА ПРОИЗВОДСТВОТО

18. Жалбоподателят се оплаква, че продължителността на производството е несъвместима с изискването за „разумен срок”, предвидено в чл. 6, ал. 1 от Конвенцията, която гласи:

„Βсяко лице, при решаването на правен спор относно неговите граждански права и задължения ... има право на ... гледане на неговото дело в разумен срок, от ... съд ...”

19.  Правителството твърди, че делото на жалбоподателя е било разгледано в разумен срок. Делото е било сложно, защото са привлечени двама ответници и са възложени две експертизи. Съдебните заседания в Софийски градски съд са се провеждали регулярно, доколкото позволява натовареността на съда. Освен това част от закъсненията са и по вина на жалбоподателя, тъй като той е задавал допълнителни въпроси на вещите лица и е поискал отлагане на заседания.

20.  Жалбоподателят отвръща, че не може да му се приписва каквото и да е забавяне на делото, тъй като всичките му действия са били насочени към установяване на обективните факти и правдивото представяне случая.

21.  Периодът, който следва да се вземе под внимание, започва на 16 август 1995 г., когато жалбоподателят завежда делото (вж. параграф 8 по-горе). Краят на този период е на 13 януари 2004 г., когато Върховният касационен съд постановява окончателно решение по делото (вж. параграф 17 по-горе). По този начин производството е продължило осем години, четири месеца и двадесет и осем дни пред три съдебни инстанции.

A. Допустимост

22. Съдът отбелязва, че това оплакване не е явно необосновано по смисъла на чл. 35, ал. 3 от Конвенцията. Освен това Съдът отбелязва, че то не е недопустимо на други основания. Следователно трябва да бъде обявено за допустимо.

Б.  По същество

23. Съдът припомня, че разумната продължителност на производството следва да се преценява в светлината на обстоятелствата по делото и с оглед на следните критерии: сложността на делото, поведението на жалбоподателя и на съответните власти и правния интерес на жалбоподателите в спора (вж., наред с много други източници, Фридлендър срещу Франция (Frydlender v. France) [ГК], № 30979/96, § 43, ЕСПЧ 2000-VII).

24. Съдът често е установявал наличието на нарушения на чл. 6, ал. 1 от Конвенцията по дела, повдигащи въпроси, подобни на този по настоящото дело (вж. Фридлендър, цитирано по-горе, и Рачеви срещу България, № 47877/99, 23 септември 2004 г.). След като разгледа всички представени пред него материали, Съдът счита, че правителството не е изложило факти или аргументи, които да убедят Съда да достигне до различно заключение по настоящото дело. В частност Съдът отбелязва, че делото се гледа от Софийски градски съд в продължение на около 6 години, което само по себе си е прекомерно предвид липсата на конкретна основателна причина. Подобна основателна причина не е изтъкната и от правителството. Освен това Съдът установява, че на жалбоподателя не могат да се припишат неоправдани закъснения.

25. Предвид горното Съдът счита, че по настоящото дело продължителността на производството е прекомерна и не отговаря на изискването за „разумен срок”.

26. Ето защо е налице нарушение на чл. 6, ал. 1.

II. ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛ. 6, АЛ. 1, ОТ КОНВЕНЦИЯТА ПО ОТНОШЕНИЕ НА СПРАВЕДЛИВОСТТА НА ПРОЦЕСА

27.  Освен това жалбоподателят предявява оплакване по чл. 6, ал. 1 за нарушаване на правото му на справедлив съдебен процес, тъй като искът му срещу предприятието не е бил разгледан по същество.

28.  Правителството оспорва с аргумента, че жалбоподателят е имал възможност да изложи своята теза в спора и да оспори аргументите на другите страни. Изходът от делото, и най-вече невъзможността на съдилищата от втората и последната инстанция отново да гледат иска срещу предприятието, се дължат на това, че жалбоподателят не е обжалвал решението от 19 юли 2001 г., с което този иск е отхвърлен. Апелативният съд и Върховният касационен съд не могат да се произнесат по този иск, тъй като страните са ограничили предмета на делото. По реда на друго производство срещу предприятието, с решение от 16 декември 1998 г. на жалбоподателя са били присъдени сумите на неизплатените възнаграждения.

29.  Жалбоподателят възразява, че Софийски апелативен съд и Върховният касационен съд погрешно са заключили, че министерството не може да бъде подведено под отговорност по силата на договора от 1995 г. Това го е лишило от възможност за справедлив съдебен процес. Жалбоподателят обяснява, че не е обжалвал отхвърлянето на иска срещу предприятието, защото е бил убеден, че действителният ответник е министерството. Жалбоподателят твърди също, че не е получил възнагражденията, предмет на делото от 1995 – 2004 г. и финансовите му загуби не са били възмездени.

30.  От самото начало Съдът изтъква, че не е съвсем наясно дали искът срещу предприятието изобщо не е бил гледан по същество, както твърди жалбоподателят. Съдът напомня отново, че самият факт, че даден иск е бил отхвърлен като недопустим, не означава, че на жалбоподателя е отказан достъп до съд, предвид че спорът, отнесен за решаване от съда, действително е бил разгледан (вж. Великови и други срещу България, № № 43278/98 и др., § 260, 15 март 2007 г.; Янакиев срещу България, № 40476/98, § 69, 10 август 2006 г.; и съответно  Обермайер срещу Австрия (Obermeier v. Austria), 28 юни 1990 г., § 68, серия A, № 179). Наистина Софийски градски съд обявява иска на жалбоподателя срещу предприятието за недопустим, но това очевидно се основава на убеждението на съда, че предприятието не носи отговорност, както твърди жалбоподателят, а при тези обстоятелства единствено отговорно е министерството.

31.  Пред Съда обаче този въпрос не стои. Съдът счита, че дори ако се приеме, че Софийски градски съд действително не е разгледал иска срещу предприятието, жалбоподателят е имал възможност да поиска разглеждането му, като обжалва пред горните инстанции.

32.  Доколкото жалбоподателят твърди, че е бил подведен в тази връзка от решението на Софийски градски съд, Съдът отбелязва, че делото му е образувано срещу двама ответници, от които се търси отговорност за отмяната на договора от 1995 г. Ясно е било, че независимо от вероятността за известно припокриване, фактите и правните въпроси, относими към правната отговорност на всеки от ответниците, не са идентични. В случай че жалбоподателят е искал да поддържа иска си, че не само министерството, а и предприятието следва да му издължи възнаграждения по договора от 1995 г., той безпрепятствено е могъл да обжалва решението на Софийски градски съд. При положение, че не се е възползвал от тази възможност, той не може да твърди, че държавата носи отговорност за това, че искът му срещу предприятието не е бил разглеждан по-нататък. Това недвусмислено разграничава настоящото дело от делото Костадин Михайлов срещу България, №  17868/07, 27 март 2008 г., по което на жалбоподателя е отказан достъп до съд поради липсата на ясни разпоредби и наличието на противоречиви становища на националните съдилища по въпроса, кой държавен орган носи отговорност за щети, причинени от незаконосъобразни решения на социално-осигурителните власти (вж. параграфи 40 – 43 от решението).

33.  При тези обстоятелства Съдът не намира и най-малък повод да твърди, че властите са лишили жалбоподателя от достъп до съд за решаване на иска му срещу предприятието или че производството от 1995 – 2004 г. е било опорочено по какъвто и да е начин от прояви на произвол или несправедливост. Що се отнася до твърденията на жалбоподателя, че са били допуснати грешки, Съдът напомня отново, че не е апелативна инстанция за решенията на националните съдилища и, принципно погледнато, само националните съдилища са компетентни да тълкуват вътрешните закони и да правят преценка на представените доказателства. Ролята на Съда се ограничава единствено до установяване дали производното, взето в неговата цялост, е било справедливо (вж. Гарсия Руис срещу Испания (García Ruiz v. Spain) [ГК], № 30544/96, § 28, ЕСПЧ 1999-I и Керн срещу Австрия (Kern v. Austria), № 4206/02, § 61, 4 февруари 2000 г.).

34. Следователно това оплакване е явно необосновано и трябва да бъде отхвърлено в съответствие с чл. 35, ал. 3 и ал. 4 от Конвенцията.

IV. ПРИЛОЖЕНИЕ НА ЧЛ. 41 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

35.  Член 41 от Конвенцията гласи:

„Ако Съдът установи нарушение на Конвенцията или на Протоколите към нея и ако вътрешното право на съответната Βисокодоговаряща страна допуска само частично обезщетение, Съдът, ако е необходимо, постановява предоставянето на справедливо обезщетение на потърпевшата страна.“

A. Вреди

36.  Жалбоподателят претендира сумата от 5 631,28 лв. или 2 888 евро за имуществени вреди, която се равнява на обезщетението, присъдено му по силата на решението от 19 юли 2001 г., с дължимата лихва, считано от 16 август 1995 г. Той претендира и допълнително обезщетение за неимуществени вреди поради моралното страдание в резултат от прекомерната продължителност на производството, като оставя Съдът да определи размера му по свое усмотрение.

37. Правителството оспорва тези претенции като неоснователни. По отношение на неимуществените вреди правителството настоява, че установяването на нарушение по делото само по себе си представлява достатъчно справедливо обезщетение.

38.  Съдът отбелязва, че единственото основание, на което на жалбоподателя може да се присъди справедливо обезщетение, е нарушението на изискването за “разумен срок” по чл. 6, ал 1.  Съдът не намира, че това нарушение в достатъчна степен обуславя причинно имуществените вреди, които жалбоподателят твърди, че е понесъл. Поради това Съдът отхвърля тази претенция. От друга страна, Съдът счита, че жалбоподателят следва да е претърпял неимуществени вреди. Преценявайки по справедливост, Съдът му присъжда 1 600 евро по този иск.

Б.  Разноски

39.  Жалбоподателят претендира сумата от 230 лева или 118 евро за разноски, без да уточнява от какво естество са. В допълнителни становища той изяснява, че те са свързани с производството пред Съда. Той претендира и разноски за изслушване пред Съда.

40.  Правителството оспорва поради факта, че жалбоподателят не се е обосновал за естеството на разноските и не е представил доказателства, че те действително са били направени.

41. Според практиката на Съда жалбоподател има право на възстановяване на разноски само доколкото е доказал, че те са действително и по необходимост направени и са в разумен размер. По настоящото дело, като се има предвид, че жалбоподателят не е представил никакви документи, че предявените от него разходи са били действително извършени, Съдът отхвърля иска за разноски (вж. Захаров срещу Русия (Zakharov v. Russia), № 14881/03, § 38, 5 октомври 2006 г. и Гржелак срещу Полша (Grzelak v. Poland), № 7710/02, § 115, 15 юни 2010 г.).

В.  Лихва за забава

42.  Съдът счита за подходящо лихвата за забава да бъде изчислена на основата на пределния лихвен процент по заеми на Европейската централна банка, с добавени три процентни пункта.

ПО ИЗЛОЖЕНИТЕ СЪОБРАЖЕНИЯ СЪДЪТ ЕДИНОДУШНО:

1.  Обявява оплакването относно продължителността на производството за допустимо, а останалата част от жалбата – за  недопустима;

2.  Постановява, че е налице нарушение на чл. 6, ал. 1 от Конвенцията поради прекомерната продължителност на производството;

3.  Постановява

(a)   ответната държава да заплати на жалбоподателя в срок до три месеца сумата от 1 600 евро (хиляда и шестстотин евро) за неимуществени вреди, преобразувана в левова равностойност по курса към датата на плащането, заедно с всички дължими данъци;

(б)  след изтичане на указания тримесечен срок до извършване на плащането върху горната сума се дължи проста лихва в размер, равен на пределния лихвен процент по заеми на Европейската централна банка за периода на забава, с добавени три процентни пункта;

4.  Отхвърля останалата част от иска на жалбоподателя за справедливо обезщетение.

Изготвено на английски език и оповестено в писмен вид на 7 юни 2011 г. в съответствие с чл. 77, ал. 2 и 3 от Правилника на Съда.

  Фатош Арачи                                                                  Лиляна Мийович
Заместник-секретар на Отделението                                 Председател

Дата на постановяване: 7.6.2011 г.

Вид на решението: По същество

Досие в HUDOC: http://hudoc.echr.coe.int/eng?i=001-105002