Дело "СТОЙКОВ СРЕЩУ БЪЛГАРИЯ"

Номер на жалба: 38152/11

Членове от Конвенцията: (Чл. 3) Забрана на изтезанията, (Чл. 3) Ефикасно разследване, (чл. 3) Изтезания

   


ЧЕТВЪРТО ОТДЕЛЕНИЕ

 

 ДЕЛО СТОЙКОВ срещу БЪЛГАРИЯ

 

(Жалба № 38152/11)

 

РЕШЕНИЕ

 

СТРАСБУРГ

 

6 октомври 2015 г.

 

ОКОНЧАТЕЛНО

01/02/2016

 

 По делото Стойков срещу България,

Европейският съд по правата на човека (Четвърто отделение), заседаващ в състав:

          Гуидо Раймонди (Guido Raimondi), Председател,
          Пейви Хирвеле (Päivi Hirvelä),
          Георге Николау (George Nicolaou),
          Леди Бианку (
Ledi Bianku),
          Пол Махоуни (
Paul Mahoney),
          Кшищоф Войтичек (Krzysztof Wojtyczek),
          Йонко Грозев,  съдии,
и Франсоаз Еленс-Пасо, секретар на отделението,

След закрито заседание, проведено на 15 септември 2015 г,

Постановява следното решение, прието на същата дата:

ПРОЦЕДУРА

1.  Делото е образувано по жалба (№ 38152/11) срещу Република България, подадена в Съда на основание чл. 34 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи ("Конвенцията") от български гражданин, г-н Милен Божидаров Стойков ("жалбоподателят"), на 13 юни 2011 г.

2.  Българското правителство ( Правителството ) се представлява от правителствения агент, г-жа Й. Стоянова, от Министерство на правосъдието.

3.  Жалбоподателят твърди, че е станал жертва на лошо отношение по време на арестa си и в продължение на няколко часа след това. Той изобличава неефективното следствие, водено във връзка с твърденията му за лошо отношение.

4.  На 10 септември 2014 г., оплакванията относно твърденията за лошо отношение и липса на ефективно следствие по въпроса, са предадени на Правителството и жалбата е обявена за недопустима в останалата си част съобразно чл. 54 § 3 от Правилника на Съда.

ФАКТИТЕ

I.  ОБСТОЯТЕЛСТВА ПО ДЕЛОТО

5.  Жалбоподателят е роден през 1985 г. Понастоящем, той е в затвора в Стара Загора, където изтърпява наказание лишаване от свобода.

6.  През февруари 2009 г., Окръжна прокуратура - Стара Загора  образува наказателно производство срещу X за кражба на голяма сума пари от касата на една местна фирма, извършена на 7 февруари 2009 г.

7. Действията по разследване водят следствените органи до жалбоподателя и двама други младежи, всички родом от Казанлък, град, намиращ се на около тридесет километра от мястото на кражбата.

8.  На 26 февруари 2009 г. около 7 часа специален полицейски екип, съставен от въоръжени и маскирани агенти, разбива входната врата на апартамента на жалбоподателя в Казанлък и го арестува.

9.  Жалбоподателят твърди, че е бил удрян по главата, докато все още е лежал в леглото си. Полицаите му слагат белезници и го извеждат извън блока, вкарват го в кола и го закарват в посока планината, намираща се недалеч от града. Искат от него да покаже мястото, където той и неговите предполагаеми съучастници са заровили откраднатите пари. Полицейската кола спира на планински път, той е изкаран от колата и оставен на снега на земята. Полицаите започват да го удрят по главата, врата и торса. Един от полицаите обгаря върховете на пръстите му със запалката от автомобила. Друг му хваща лявата ръка, усуква я и пъха върха на ножа си под ноктите му.  Жалбоподателят губи съзнание неколкократно, но всеки път полицаите го свестяват и продължават да го малтретират. 

10.  Същият ден, между 12:20 ч. и 13:30 ч., полицейски екип претърсва мястото, намиращо се на планински път, което жалбоподателят е посочил. Агентите намират там пластмасов бидон, съдържащ значителна сума пари в брой, муниции за автомат и златни бижута.

11.  В 18 ч., на жалбоподателя е повдигнато обвинение за грабеж на 750 000 евро, 330 000 лева и осем златни бижута, извършена на 7 февруари 2009 г., в съучастие с две други лица. Окръжният прокурор на Стара Загора разпорежда задържането на жалбоподателя за седемдесет и два часа.

12.  Между 20:33 ч. и 22:04 ч., жалбоподателят дава показания пред Окръжния съд на Стара Загора. Той е придружен от адвокат. Присъстват също и заместник окръжния прокурор и един следовател. Жалбоподателят прави самопризнания и разказва подробно как той и двамата му съучастници са извършили подготовката, влезли са в селската къща на счетоводителката на набелязаната фирма и са упражнили принуда върху жертвите, прибрали са парите от офисите на фирмата в съседния град и са ги сложили в избраното и приготвено предварително скривалище. В края на разпита, той е отведен в помещенията за временно задържане в Стара Загора.

13.  На 27 февруари 2009 г., жалбоподателят е прегледан от лекар. В медицинското удостоверение, съставено същия ден, лекарят описва следните наранявания: кръвонасядане на лявата вежда; множество кръвонасядания по гърба, гърдите и корема; одрасквания по пръстите и съсирена кръв под ноктите на двете ръце; одрасквания и наранявания по коленете, лактите и ходилата.

14.  На 28 февруари 2009 г. Окръжният съд на Стара Загора временно задържа жалбоподателя.

15.  На 25 август 2009 г. Окръжната прокуратура внася  обвинителен акт срещу жалбоподателя и неговите двама предполагаеми съучастници, в Окръжен съд - Стара Загора. Всичките са обвинени за квалифициран грабеж по чл. 199, ал. 2, т. 3 от Наказателния кодекс и за незаконно притежание на огнестрелно оръжие по чл. 339, ал. 1 от Наказателния кодекс. 

16.  Окръжен съд - Стара Загора провежда своето първо заседание по делото на 27 октомври 2009 г.

17.  На заседанието от 3 ноември 2009 г., жалбоподателят заявява, че е бил малтретиран от полицаите по време на своя арест и в продължение на няколко часа след това, когато полицаите са го принудили да покаже мястото, където са били скрити откраднатите пари.

18.  На 4 ноември 2009 г. приятелката на жалбоподателя е разпитана от Окръжния съд. Тя обяснява, че сутринта на 26 февруари 2009 г. тя и жалбоподателят са били рязко събудени от влизането на полицията в техния дом. Полицаите нападнали нейния приятел и му нанесли множество удари докато е лежал в леглото. След това е бил отведен от полицията.

19.  На 5 ноември 2009 г., Окръжният съд взима показания от двамата полицейски служители Н.Н. и К.Й., участвали в полицейските операции на 26 февруари 2009 г. и извършили ареста на жалбоподателя и неговите двама предполагаеми съучастници.

20.  К.Й. обяснява пред съда, че е водил операцията по арестуването на жалбоподателя сутринта на 26 февруари 2009 г. Той твърди, че не познава полицаите, които са разбили вратата и са заловили жалбоподателя. Той потвърждава, че вратата на апартамента е била разбита от няколко полицейски служители, но не казва нищо за евентуалон  прибягване до физическа сила от последните. Той обяснява също, че малко по-късно през деня, екипите, отговарящи за операцията са заминали да търсят откраднатите пари. Той, неговият колега Н.Н. и жалбоподателят пътували в първата кола от полицейския конвой. Жалбоподателят им посочил мястото, където били скрити парите, без да е бил принуждаван за това.

21.  Н.Н. е участвал в арестуването на един от предполагаемите съучастници на жалбоподателя. По-късно през деня на 26 февруари 2009 г., той се е присъединил към своя колега К.Й. и жалбоподателя, който е бил в полицейска кола, паркирана пред местния участък. След това са заминали да търсят парите и са ги намерили, благодарение на указанията на жалбоподателя, който ги дава доброволно. Н.Н. обяснява, че нито той, нито неговият колега К.Й. са удряли жалбоподателя.

22.  На заседанието, проведено на 10 декември 2009 г., по искане на адвоката на жалбоподателя, Съдът взима показанията на Г.Г., една от съседките на пострадалия. Тя обяснява, че сутринта на 26 февруари 2009 г., докато била в апартамента си, чула силен шум, идващ от стълбищното помещение на нейния жилищен блок. След това забелязала двама маскирани мъже, облечени в черно, които не носели никакви отличителни белези, и се качвали на горния етаж. Малко по-късно, същите тези мъже отвели жалбоподателя, който бил по къси панталони и тениска, извън блока.

23.  По искане  на адвоката на жалбоподателя Съдът приема като доказателство медицинското удостоверение, издадено на пострадалия на 27 февруари 2009 г. и нарежда извършването на медицинска експертиза с цел официално констатиране на естеството и  произхода на неговите преки телесни наранявания.

24.  Медицинският експерт представя своя доклад на Окръжния съд на 15 януари 2010 г. Той счита, че телесните повреди по торса, главата и горните и долни крайници на жалбоподателя, описани в медицинското удостоверение от 27 февруари 2009 г., биха могли да датират от няколко часа до седем дни преди датата на медицинския преглед и е възможно да са причинени по начина, описан от жалбоподателя, а именно от удари нанесени от полицаите.

25.  С присъда от 15 май 2010 г. жалбоподателят е признат за виновен по гореспоменатите обвинения и осъден на шестнадесет години и шест месеца затвор. Въз основа на събраните доказателства, Окръжният съд счита, че жалбоподателят не е бил принуден да направи признания или да покаже на полицаите мястото на откраднатите пари.

26.  Присъдата на жалбоподателя е потвърдена впоследствие от Пловдивския апелативен съд и от Върховния касационен съд. В своята присъда Апелативният съд повтаря официалните фактически констатации, че жалбоподателят не е бил принуден със сила да признае осъдителните деяния и че доброволно е показал на полицаите мястото, където откраднатите пари са били скрити.

27.  На 3 ноември 2010 г. жалбоподателят изпраща жалби до  главния прокурор и до министерството  на вътрешните работи, с които се оплаква за лошото отношение, на което е бил подложен на 26 февруари 2009 г.

28.  Явно тези жалби са депозирани в Окръжна прокуратура - Стара Загора, която с постановление  от 23 март 2011 г. отказва да образува  наказателно производство срещу  съответните полицаи. Жалбоподателят  оспорва този акт пред Апелативната прокуратура.

29.  На 16 май 2011 г. апелативният прокурор на Пловдив потвърждава постановлението  на Окръжния прокурор за прекратяване на следствието. Съответната част от  постановлението гласи: 

« Преписката е  образувана на основание на чл. 213 от НПК, по жалба на Милен Божидаров Стойков срещу постановлението  на Окръжна прокуратура  Стара Загора от  23 март 2011 г., с което тя отказва да  образува наказателно производство (...).

Жалбата съдържа доводи за липсата на обоснованост и незаконосъобразност на оспорваното. Тя съдържа твърдения за злоупотреба с власт от страна на полицейските служители и за наранявания, причинени на тъжителя (...).

Жалбата е неоснователна.

В края на следствието са установени следните факти: образувано е досъдебно производство № 58/2009 г. от Областна дирекция на Министерството на вътрешните работи на Стара Загора във връзка с престъпление, санкционирано от чл. 199, ал. 2, т. 3 на НК (...).

По време на следствието като извършители на деянията са идентифицирани следните лица: Милен Божидаров Стойков, П.Й.С. и Т.С.К. Същите са демонстрирали жив интерес към пътя, водещ до връх Бузлуджа, а (...) П.Й.С. е отишъл на това място без никаква видима причина.

На 26 февруари 2009 г. в изпълнение на план за намеса (...) се пристъпва към разпит за установяване самоличността на извършителите на деянията. Установено е, че Милен Божидаров Стойков не е живеел на своя официален, а на друг адрес. Предвид информацията, налична на този етап от следствието, и по-специално факта, че това лице е участвало във въоръжена и съпътствана с насилие кражба, входната врата на неговото жилище е била разбита.

След влизане на групата за намеса, с цел да сломят всякаква съпротива и защитят живота и физическата цялост на агентите, присъстващи на мястото, по тялото на Милен Божидаров Стойков са нанесени удари: по корема, гърдите и гърба; неговите ръце са били усукани и са му били сложени белезници. След това помещенията са били претърсени. Милен Стойков се е преоблякъл, след което е бил закаран извън блока, където неговата кола и тази на приятелката му са били претърсени.  

По време на разговорите водени с Милен Божидаров Стойков, той потвърждава, че ще отведе следователите до мястото където са скрити откраднатите пари, по-специално до бидон, заровен някъде в гората. Екипите се отправят към връх Бузлуджа, като втора кола е на разстояние от петдесет до шестдесет метра зад автомобила, където се намира Милен Стойков.  Екипите спират на няколко пъти, за да може Милен Стойков да намери мястото. След няколко опита, той показва точното място, казвайки « Тук е ». Бидонът е изровен, а паричната сума записана в протокола (...).

 Следва е да се отговори на въпроса дали е имало престъпление с оглед чл. 131, ал. 1, т. 2 от НК. Видно от експертния медицински доклад (...), приложен към преписката, Милен Божидаров Стойков е имал подкожни кръвоизливи по лицето, корема, в долната част на гърба, на дясното коляно, десния крак, дясното ходило и лявото коляно, одрасквания по дясната китка, дясната ръка, левият лакът, дясното коляно, лявото коляно, лявото ходило, съсирена кръв под върховете на ноктите на пръстите, наранявания от неопределен вид по десния прасец и лявото ходило. Въпросният доклад е съставен въз основа на документите, приложени към преписката и потвърждава обстоятелствата около ареста на Милен Божидаров Стойков, извършен по Закона за МВР. Чл. 72 от посочения закон изрично позволява прибягването до физическа сила  при арест.

Физическата сила, употребена в дадения случай, е била необходима предвид особените обстоятелства, характера на престъплението и характеристиките на арестуваното лице. Ставало е въпрос за ареста на лице, което е проникнало в дома на жертвата през нощта с двама други съучастници и което си е послужило с огнестрелно оръжие, за да сломи съпротивата на жертвата. Нещо повече, насилието упражнено над жертвата, К.П., фактът, че авторите са си послужили с нож, за да  наранят неговото ухо и пръсти, както и прибягването до огнестрелно оръжие (автомат Калашников) доказват, че извършителите на деянията са особено опасни лица и задължават групата за намеса да действа така, че да предотврати всяка опасност за живота и физическата цялост на лицата, присъствали по време на ареста на Милен Божидаров Стойков. Тези факти са установени  въз основа на напротиворечивите показания на свидетелите и на експертния доклад, приложен към преписката и доказват употребата на физическа сила при влизането на агентите в помещенията, по време на ареста на въпросното лице и когато то е било отведено извън жилищния блок.

По време на влизането на полицаите в жилището на тъжителя (...), те взимат всички необходими мерки, за да запазят живота на арестуваното лице, живота на другото лице, което е в апартамента, както и своя собствен.

Не съществува никаква информация, която да  навежда на мисълта, че е употребена физическата сила след ареста на въпросното лице. Предвид факта, че прибягването до физическа сила е спряло в момента, когато нейната цел е била постигната, разпоредбата на чл. 73, ал. 4 от Закона за МВР е спазена в дадения случай. Фактите, описани по-горе, доказват липсата на достатъчно данни [за започване на наказателно преследване] с оглед чл. 131, ал. 1, т. 2 от НК.

Предвид това, че единствено собствените му показания съдържат информация относно твърдяното малтретиране на Милен Божидаров Стойков, същите не могат да съставляват обективни и достатъчни основания с оглед чл. 207, ал. 1 от НПК, оправдаващи сами по себе си откриването на наказателно производство. Противоречивият и несвързан характер на  думите на Милен Божидаров Стойков разклаща доверието в тях. С оглед на другите документи по преписката, неговото твърдение за полицейско насилие остава изолирано. Показанията на всички други лица, присъствали по време на следствените мерки (...) са в същата посока, те описват обстоятелствата около ареста на Милен Божидаров Стойков и следствените мерки, свързани с него, но не разкриват никаква злоупотреба с власт спрямо когото и да било.  (...) »

Постановлението  на апелативният прокурор е окончателно.

II.  ПРИЛОЖИМО ВЪТРЕШНО ПРАВО

A.  Закон за Министерството на вътрешните работи

30.  Чл. 72, ал. 1, т. 2 от Закона за МВР от 2006 г. (отменен) разрешава на полицейските  органи  да прибягнат до физическа сила или  помощни средства, например като белезници или палки, за да арестуват  правонарушител, който отказва да се подчини или оказва съпротива. Прибягването до физическа сила или  помощни средства се съобразява  с конкретната обстановка, характера на  нарушението и на личността на  правонарушителя като полицаите са длъжни да запазят  здравето на лицето и  използването  на сила трябва  де се преустанови незабавно след ареста (чл. 73, ал. 2, ал. 3 и 4 от същия закон).

Б.  Наказателен кодекс

31.  Чл. 131, ал. 1, т. 2 от Наказателния кодекс определя за престъпление деянието причиняване на телесни повреди на друго лице, особено в случаи, когато извършителят е полицай, изпълняващ служебните си функции.

В.  Наказателно-процесуален кодекс

32.  Съгласно  чл. 207 до чл. 212 от Наказателно-процесуалния кодекс (по-долу НПК), прокурорът е длъжен да образува  досъдебно поризводство, ако получи информация  за извършвено  престъпление и ако са налице достатъчно данни, за да се направи заключение, че  тези дейния съставляват престъпление.

33.  Отказът на прокурора да образува досъдебно производство  може да бъде обжалван пред висшестоящия прокурор (чл. 213, ал. 2 на НПК).

Г.  Закон за отговорността на държавата и общините за вреди

34.  Приложимите разпоредби на Закона за отговорността на държавата и общините за вреди и юриспруденцията на националните съдилища, които ги прилагат, са обобщени в решението Гуцанови срещу България, № 34529/10, § 67, ЕСПЧ 2013 г.

ПРАВОТО

I.   ТВЪРДЕНИ НАРУШЕНИЯ НА ЧЛ. 3 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

35.  Лицето твърди, че е жертва на полицейско насилие по време и след неговото арестуване на 26 февруари 2009 г. и се оплаква от неефективното разследване на обстоятелствата  по неговия арест. Той се позовава на чл. 3 от Конвенцията, който гласи:

« Никой не може да бъде подложен на изтезания или нечовешко и унизително отношение или наказание. »

A.  Твърдяно лошо отношение, упражнено спрямо жалбоподателя

1.  Допустимост

a)  Становища на страните

36.  Правителството подържа, че не са  изчерпани вътрешноправните средства за защита. Правителството посочва, че жалбоподателят  предявил иск за вреди  на основание чл. 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди, за да се оплаче от действията на полицейските служители. Правителството счита, че практиката на националните съдилища  по прилагане на тази разпоредба би се  развила по благоприятен за жалбоподателя начин. В тази връзка, то препраща към четири   решения и определения на Върховния административен съд (Решение № 1841/10.02.2014г. на ВАС по адм. дело № 13445/2012г.; Решение № 378/13.01.2014г. на ВАС по адм. дело № 2876/2013г.; Определение № 5907/25.04.2012г. на ВАС по адм. дело № 5506/2012г.;Решение № 2363/19.02.2013г. на ВАС по адм. дело № 4187/2012г.). По тези дела, Върховният административен съд е счел, че действията на полицейските органи по време на ареста, претърсването и конфискации са административна  дейност и поради това е можело, по отношение на тях, да бъде ангажирана отговорността на държавата,  по чл. 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди.  В дадения случай, жалбоподателят не се е възползвал от възможността да заведе такъв иск.

37.  Жалбоподателят възразява, че предложеното от Правителството вътрешноправно средство за защита не е ефективно, за да компенсира твърдяното нарушение на неговите права. Той отбелязва, че противно на твърденията на Правителството, националните съдилища продължават да считат, че действията на полицаите в рамките на досъдебното производство не са административната  дейност. От друга страна, предвид липсата на ефективно наказателно следствие във връзка с твърденията за лошо отношение и чисто компенсаторния характер на иска за обезщетения за вреди, жалбоподателят твърди, че това средство за защита, би било ненеприложимо.

б)  Преценка на Съда

38.  Правителството се обосновава с неизчерпване на вътрешноправните средства за защита. То твърди, че жалбоподателят е пропуснал да подаде иск за обезщетение за вреди по чл. 1, ал. 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди. То се позовава, по-специално, на неотдавнашна промяна в юриспруденцията на националните съдилища и посочва, че действията на полицейските служители по време на арестите, обиските и конфискациите занапред попадат в сферата на административната дейност и могат да ангажират отговорността на държавата, ако ищецът успее да докаже, че те са били в противоречие с  националното законодателство.

39.  Съдът припомня най-напред, че правилото, формулирано в чл. 35 § 1 от Конвенцията, налага на жалбоподателите задължението да използват на първо място  достъпни и  ефективни средства за защита в правния ред на своята държава, които да им позволят да получат обезщетение за нарушенията, които  твърдят. Въпросните средства трябва да са налични в достатъчна сигурна степен, на практика, както и на теория, без което им липсват желаните ефективност и достъпност (виж между много други, Salman c. Turquie [GC], № 21986/93, § 81, ЕСПЧ 2000‑VII, и İlhan c. Turquie [GC], № 22277/93, § 58, ЕСПЧ 2000‑VII).

40.  Съдът припомня след това, че именно Правителството, основаващо се на неизчерпването, трябва да го убеди, че средството, което то предлага е ефективно и достъпно, както на теория, така и на практика. След като веднъж това е доказано, именно жалбоподателят трябва да установи, дали средството, предложено от Правителството, е било наистина упражнено или, поради каквато и да било причина, не е било нито  достъпно, нито ефективно предвид фактите по делото и дали освен това, някои особени обстоятелства са го освободили от задължението да го  използва  (Akdivar et autres c. Turquie , 16 септември 1996 г., § 68, Recueil des arrêts et décisions 1996‑IV).

41.  Съдът счита, че постановленията и решенията, представени от Правителството показват скорошно развитие на практиката на Върховния административен съд по прилагането  на чл. 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди при твърдения за полицейско насилие. Той счита, все пак, че предвид особените обстоятелства в дадения случай, това неотдавнашно развитие на националната юриспруденция не е приложимо  относно допустимостта на настоящата жалба. Съдът припомня в това отношение, че неговата постоянна юриспруденция в сходните българските дела, според която достъпно средство за защита в българското законодателство за компенсиране на нечовешко и унизително отношение, причинено от полицейски служители, е жалба, която се подава до органите за наказателно преследване (виж, между много други, Асенов и други срещу България, 28 октомври 1998г., § 86, Сборник 1998‑VIII, Осман и Осман срещу България (дек.), № 43233/98, 6 май 2004 г., и Кемеров срещу България (дек.), № 44041/98, 2 септември 2004 г.). Съдът отбелязва, че жалбоподателят се е обърнал към разследващите органите с искане за разследване на твърденията за лошо отношение от страна на полицаите и че е оспорил, без успех, решението за прекратяване на следствието на Окръжната прокуратура (параграфи 27 и 28 по-горе). Той счита, че след като е изчерпал всичките възможности, които системата на българското наказателно правосъдие му дава, и при липса на пълно установяване на всички  относими факти по  настоящия случай в рамките на официалното следствие, не е можело да се очаква, жалбоподателят да опита да получи компенсация като заведе иск за обезщетение за вреди  по чл. 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (виж Асенов и други, цитирано по-горе, § 86).

42.  Поради това, Съдът счита, че има основание да отхвърли  възраженето за неизчерпване на вътрешноправните средства, повдигнато от Правителството

43.  Съдът установява, освен това, че тази жалба не е явно необоснована по смисъла на чл. 35 § 3 a) от Конвенцията и  и няма друго основание за недопустимост. Следователно, той я обявява за допустима.

2.  По същество

a)  Становища на страните

44.  Жалбоподателят твърди, че специалните полицейски служители, които са го арестували сутринта на 26 февруари 2009 г. в неговия дом, са му нанесли множество удари по главата, торса и горните и долни крайници. По-късно през деня, той е бил малтретиран от същите тези полицаи, които са искали да изтръгнат информация от него, която да им позволи да съберат доказателства в рамките на разследването, водено срещу него и неговите предполагаеми съучастници. Той твърди, че официалните констатации, съдържащи се в медицинското удостоверение, съставено на следващия ден след събитията, потвърждават неговата версия на фактите.

45.  Жалбоподателят изтъква факта, че именно Правителството трябва да даде убедително обяснение що се отнася до установените наранявания. Той отбелязва в това отношение, че въобще не е било необходимо да се прибягва до физическа сила, за да бъде арестуван: имал е чисто съдебно минало и никакво обстоятелство не е водело до заключението, че ще окаже съпротива на силите на реда.

46.  Жалбоподателят твърди, че що се отнася до тяхната интензивност и дълга продължителност, причинените страдания превишават прага на тежест, изискван  от чл. 3 от Конвенцията. Той определя отношението в случая като изтезание.

47.  Правителството се противопоставя на позицията на жалбоподателя и потвърждава, че той не е бил жертва на лошо отношение, попадащо в обсега на чл. 3 от Конвенцията. То отбелязва, че твърденията на жалбоподателя, според които той е бил бит след неговия арест не се потвърждават от нито един друг документ по преписката.

48.  Правителството твърди, че прибягването до физическа сила по време на арестуването на жалбоподателя е законосъобразно, необходимо и напълно оправдано. Жалбоподателят е бил подозиран в участие в грабеж и е било необходимо да се запази физическата цялост и живота на лицата, участващи в полицейската операция. Употребената сила е била в  в рамките на строго необходимото, действията на полицаите не са целели да унижат жалбоподателя, а вредните последици от отношението спрямо пострадалия не са превишили прага на  суровост съгласно на чл. 3 от Конвенцията.

б)  Преценка на съда

49.  Съдът  припомня, че за да попадне в обсега на чл. 3, лошото отношение трябва да достигне минималната степен на суровост. Преценката на тази минимална степен е относителна по същество; тя зависи от всички данни по делото и, по-специално, от продължителността на отношението, физическите или психически последици от него, както и понякога, от пола, възрастта и здравословното състояние на жертвата. Когато даден индивид се окаже лишен от своята свобода, употребата на физическа сила спрямо него, когато не е стриктно необходима поради неговото поведение, засяга човешкото достойнство и представлява, по принцип, нарушение на правото, гарантирано в чл. 3 (Labita c. Italie [GC], № 26772/95, § 120, ЕСПЧ 2000‑IV).

50.  Чл. 3 не забранява използването на сила от полицейските служители по време на разпит за изясняване на самоличност. Все пак, употребата на сила трябва да е пропорционална и абсолютно необходима с оглед обстоятелствата в дадения случай и по-специално, поведението на задържания (виж, между много други, Rehbock c. Slovénie,, № 29462/95, §§ 72-76, ЕСПЧ 2000‑XII, и Altay c. Turquie , № 22279/93, §§ 54-56, 22 май 2001 г.).

51.  Твърденията за лошо отношение трябва да бъдат подкрепени пред Съда със съответни доказателства. За установяване на фактите, той си служи с критерия „доказване отвъд всяко разумно съмнение“ (Irlande c. Royaume-Uni , 18 януари 1978 г., § 161 in fine, серия A № 25).

52.        Що се отнася до определението за различните видове лошо отношение, попадащо в обхвата на чл. 3, Съдът припомня, че той преценява като „нечовешко“ по-специално отношението, упражнено с умисъл в продължение на часове и причинило телесни повреди или силни физически или психически страдания. Той счита, че отношение е „унизително“, доколкото то е от такова естество, че да поражда у жертвите чувства на страх, безпокойство и малоценност, които могат да ги унижат и обезценят (Labita, цитирано по-горе, § 120). За да определи, дали дадена форма на лошо отношение трябва да бъде определена като изтезание, Съдът трябва да зачете разграничението, което чл. 3 прави между това понятие и това за нечовешко или унизително отношение. Както Съдът вече отбеляза, това разграничение изглежда е било направено от Конвенцията, с цел да определи една особена жестокост на обсъжданото нечовешко отношение, предизвикващо много тежки и жестоки страдания (виж Irlande c. Royaume-Uni, цитирано по-горе, §167, Selmouni c. France [GC], 25803/94, § 96, ЕСПЧ 1999‑V). Освен елемент на тежест, изтезанието включва умисъл, както признава Конвенцията на Обединените нации против изтезанията и други форми на жестоко, нечовешко или унизително отношение или наказание: в чл. 1 от нея, изтезанието е определено като всеки акт, с който умишлено са нанася болка или остри страдания на дадено лице, с цел, по-специално, получаването на сведения от него, наказанието или сплашването му (İlhan , цитиран по-горе, § 85, El-Masri c. lex-République yougoslave de Macédoine [GC], № 39630/09, § 197, ЕСПЧ 2012 г., Gäfgen c. Allemagne [GC], , 22978/05, § 90, ЕСПЧ 2010 г.). За да определи отношение, противоречащо на чл. 3, Съдът взема предвид по-специално продължителността на наложеното на жалбоподателя отношение, на физическите или психически последствия, които то е имало върху него, за това да се разбере, дали то е било умишлено или не, за целта, която е преследвало, и контекста, в който е било наложено (виж решение Gäfgen , цитирано по-горе, § 101).

53.       Съдът, който все пак има субсидиарен характер и никога не бива да взима ролята на първоинстанционен съд при установяването на фактите, освен ако обстоятелствата не го налагат, припомня, че твърденията за лошо отношение са предмет на особена бдителност от негова страна (Ribitsch c. Autriche , 4 декември 1995 г., § 32, серия A № 336). Той отбелязва, че противно на обстоятелствата по делото Klaas c. Allemagne (22 септември 1993 г., § 30, серия A № 269), действията на тези които са присъствали на ареста на жалбоподателя, не са били предмет на цялостна преценка от националните съдилища.

54.       От документите по делото е видно, че съдилищата, разглеждали наказателното дело на жалбоподателя, са искали единствено да установят, дали той е бил принуден от полицаите да обвини сам себе си, а не да отговорят на въпроса, дали е бил бит от полицаите по време на арест му (параграфи 17-26 по-горе). Колкото до последвалите   постановления за прекратяване на следствието респ. на  Окръжната прокуратура и Апелативната прокуратура, те не са били предмет на никакъв независим контрол от съдилищата (виж параграфи 28 и 29 по-горе). Поради това, Съдът счита, че в дадения случай, той трябва да направи своя собствена преценка на фактите въз основа на елементите, с които разполага и спазвайки правилата, установени от съдебната му практика за тази цел.

55.       Съдът отбелязва, че Правителството не оспорва съдържанието на медицинското удостоверение, издадено на 27 февруари 2009 г. и на експертния медицински доклада от 15 януари 2010 г., които описват множество подкожни кръвоизливи и контузии по главата, корема, гърба и на нивото на долните и горни крайници на жалбоподателя, които вероятно са му били причинени на 26 февруари 2009 г. по начина, описан от него (параграфи 13 и 24 по-горе). Тези официални констатации не са били разглеждани отново нито от Пловдивската апелативната прокуратура, нито от Правителството-ответник  (виж параграфи 29, 47 и 48 по-горе).

56.       Становищата на страните се разминават по отношение на това да се разбере, дали тези наранявания са били причинени единствено по време на ареста на жалбоподателя, както твърди Правителството (виж параграфи 47 и 48 по-горе), или по време на ареста и през следващите няколко часа след него, както твърди жалбоподателя (виж параграф 44 по-горе).

57.       Доказателствата, с които разполага, не позволяват на Съда да определи отвъд всякакво разумно съмнение, дали жалбоподателят е бил наистина малтретиран по начина, който описва, по-специално, дали е бил бит множество пъти през деня и дали е бил оставен на снега. Също така, никой документ по преписката не позволява да се подкрепи твърдението на пострадалия, според което неговите пръсти са били горени със запалката от автомобила. Все пак, медицинските доказателство от преписката доказват, че пострадалият е получил множество силни удари по главата, корема, гърба и на нивото на горните и долните крайници, вероятно на 26 февруари 2009 г. Трябва да се отбележи също така, че медицинските документи потвърждават наличието на съсирена кръв под ноктите на жалбоподателя, което би могло да подкрепи неговата теза, според която са пъхали върха на нож под ноктите на пръстите му. Съдът счита, че тежестта на установените телесни повреди доказва, че жалбоподателят е бил подложен на отношение, чийто последици превишават прага на  суровост,  за да се попадне в обхвата на чл. 3 от Конвенцията.  През целия ден на 26 февруари 2009 г., пострадалият е бил под  контрола на полицейските служители (параграфи 8-12 по-горе). В такава ситуация, именно Правителството-ответник трябва да даде убедително обяснение за произхода на разглежданите наранявания (виж, mutatis mutandis, Selmouni, цитирано по-горе, § 87).

58.       В своето становище, Правителството поддържа тезата, че нараняванията на жалбоподателя са причинени по време на неговия арест и че прибягването до физическа сила се оправдава от необходимостта да се запази живота и физическата цялост на служителите, участващи в операцията. Правителството акцентира върху особено насилствения характер на престъплението, в което жалбоподателят е обвинен, обстоятелство, което доказва опасността, на която полицаите са били подложени по време на неговия арест. Съдът напомня обаче, че съгласно неговата постоянна юриспруденция, забраната за изтезание или наказание или нечовешко или унизително отношение е категорична, независимо от действията на жертвата. Следователно, естеството на престъплението, в което жалбоподателят е обвинен, не е уместно по никакъв начин да бъде разглеждано в светлината на чл. 3 (вж. Labita , цитирано по-горе, § 119 в края).

59.       Правителството не твърди, че жалбоподателят е опитал да избяга или че е оказал съпротива на силите на реда. Вярно е, че  постановлението на апелативният прокурор от 16 май 2011 г. споменава, че прибягването до сила в случая е било обосновано от необходимостта да « се сломи всяка съпротива » (вж. параграф 29 по-горе). Съдът обаче счита изразът, употребен от апелативния прокурор, за доста неясен и че разглежданото постановление не описва конкретно кои действия на жалбоподателя може да се счетат за физическа агресия vis-à-vis полицаите. Никоя друга част от преписката не позволява да се заключи, че пострадалият е атакувал полицаите, влезли в дома му, или че ги е заплашвал с оръжие. Освен това, Правителството не предоставя убедително обяснение за съсирената кръв под ноктите на пръстите на жалбоподателя.

60.       Поради това Съдът констатира, че държавата-ответник трябва да бъде считана за отговорна за лошото отношение, наложено на пострадалия на 26 февруари 2009 г. Предвид обстоятелствата по дадения случай и критериите, произтичащи от неговата юриспруденция (вж. параграф 52 по-горе), Съдът счита, че това отношение следва да бъде определено като изтезание.

61.       Следователно е налице нарушение на чл. 3 от Конвенцията в тази част.

Б.  Липсата на ефективно разследствие

1.  Допустимост

62.     Съдът счита, че жалбата на жалбоподателя съгласно чл. 3 от Конвенцията в своята процедурна част не е явно необоснована по смисъла на чл. 35 § 3a) от Конвенцията. Той също отбелязва, че не я намира за недопостима на друго основани. Следователно тя е  допустима.

2.  По същество

a)  Становища на страните

63.   Жалбоподателят обяснява, че е информирал за полицейското насилие, на което е бил подложен, както националните съдилища, така и прокуратурата. Никой от тези органи обаче не провежда достатъчно задълбочено разследване на събитията около неговия арест и първия ден от неговото задържане. По-конкретно прокуратурата отказва да започне наказателно производство срещу полицаите, които са арестували жалбоподателя, поради липса на достатъчно доказателства, че са извършили престъпление.

64.   Правителството се противопоставя на позицията на жалбоподателя. То отбелязва, че жалбата на жалбоподателя е дала основание за безпристрастно, бързо и ефективно разследване, водено от Окръжната прокуратура. По време на това разследване са събрани всички приложими доказателства. Водещият разследването окръжен прокурор приема, че не са налице достатъчно данни, за да се заключи, че действията на полицаите, участвали в ареста на жалбоподателя, представляват престъпление. Заключенията на окръжния прокурор са подробно мотивирани и постановление му за прекратяване на следствието е потвърдено от апелативния прокурор.

б)  Преценката на Съда

65.   Съдът припомня, че когато лице направи приемливо оплакване, че е било подложено на тежко незаконно малтретиране от страна на полицейски или други държавни служители в противоречие на чл. 3, тази разпоредба, заедно с общото задължение, наложено на Високодоговарящата страна от чл. 1 от Конвенцията да « осигури на всяко лице под [нейната] юрисдикция, правата и свободите, определени (...) [в] Конвенцията », изисква, впоследствие, да има официално ефективно разследване. Това разследване трябва да може да доведе до идентифициране и наказване на виновните лица. Ако това не се случи, въпреки че е от основно значение, общата правна забрана на изтезание или нечовешко или унизително отношение или наказание би била неефективна на практика и би било възможно в някои случаи, държавните служители да потъпкват правата на лицата, под техен контрол, като почти се радват на безнаказаност (Асенов и други, цитирано по-горе, § 102).

66.   Такова разследване трябва да бъде „ефективно“ по такъв начин, че да позволи на властите да определят, дали използването на сила е било оправдано при конкретните обстоятелства по случая (Zelilof c. Grèce, № 17060/03, § 55, 24 май 2007 г.). Един от основните аспекти на ефективното разследване е неговата бързина - държавните органи са длъжни да започнат такова разследване незабавно, при наличието на досаттъчно индикации даващи основание да се предположи, че има случай на изтезание или лошо отношение, дори и ако няма формален сигнал от страна на засегнатите лица (вж. например Batı et autres c. Turquie , № 33097/96 и № 57834/00, § 133, ЕСПЧ 2004‑IV (откъси)). Също така разследващите органи трябва да демонстрират бързина при излълнението на следствените действия (вж., например Labita , цитирано по-горе, §§ 133 и 134).

67.   Чл. 3 задължава също, воденото разследване да бъде достатъчно „ задълбочено“: органите, отговарящи за разследването, трябва да се стремят добросъвестно да установят обстоятелствата по дадения случай, без да пренебрегват приложимите доказателства или да прибързат да прекратят разследването въз основа на неоснователни и прибързани констатации (вж, между други, решението Асенов и други, цитирано по-горе, §§ 103-105). От друга страна, органите са длъжни да запазят и съхраняват доказателствата, необходими за установяването на фактите, без значение дали става въпрос - например - за показания на свидетели или за веществени доказателства (вж. решението Zelilof, цитирано по-горе, § 56). Всеки недостатък на разследването, който подкопава възможностите за установяване на причините за претърпените вреди или на самоличността на виновните лица, рискува да бъде направено заключението, че то не отговаря на изискваната норма за ефективност (Boicenco c. Moldova , № 41088/05, § 123, 11 юли 2006 г.).

68.   Накарая Съдът напомня, че жертвата трябва да може да участва ефективно, по един или друг начин, в разследването (Dedovski et autres c. Russie , № 7178/03, § 92, ЕСПЧ 2008 г., Denis Vassiliev c. Russie , № 32704/04, § 157, 17 декември 2009 г.).

69.   Съдът отбелязва, че през ноември 2010 г. жалбоподателят сезира главната прокуратура с жалба срещу полицейските служители, за които се твърди, че са му причинили наранявания. Тази жалба е отхвърлена последователно от Окръжна прокуратура - Стара Загора и от Пловдивската апелативна прокуратура (вж. параграфи 27-29 по-горе).

70.   В съображенията си Правителството посочва само, че ефективно разследване е проведено във връзка с жалбата на жалбоподателя и че то е събрало всички приложими доказателства по случая. Съдът отбелязва, че  постановлението за прекратяване на разследването на апелативната прокуратура, което е единственият свързан с това производство документ, представен от страните, се позовава на експертен медицински доклад,  изготвен предварително и приложен към преписката, на показанията на свидетели, присъствали по време на ареста на жалбоподателя и на следствените действия, проведени след това (вж. параграф 29 по-горе). Видно е, че нито съображенията на Правителството, нито на апелативната прокуратура уточняват самоличността на въпросните очевидци. Съдът счита, че установяването на самоличността на тези свидетели е от изключитлено значение за оценяване на ефикасността на разследването, тъй като прокуратурата се основава изключително на техните свидетелски показания, за да обоснове прекратяването на разследването.

71.    Съдът още счита, че прокуратурата не е искала да обсъжда въпроса, дали поведението на жалбоподателя по време на полицейската операция е могло да оправдае прибягването до физическа сила от страна на полицаите. От документите по преписката е видно, че прокурорите по никакъв начин не са искали да установят, дали жалбоподателят е оказал съпротива на полицейските служутели, дали е заплашвал полицаите, влезли в дома му или дали се е опитал да избяга по време на полицейската операция. Този въпрос е от съществено значение за преценката на законосъобразността и пропорционалността на разглежданото поведение на полицаите, тъй като чл. 72 от Закона за МВР позволява прибягването до физическа сила по време на арест единствено, ако въпросното лице оказва съпротива или откаже да се подчини (вж. параграф 30 по-горе). С оглед намтози недостатък, заключенията на прокуратурата относно законосъобразността и необходимостта от прибягване до физическа сила в дадения случай са лишени от основание.

72.   Съдът установява също, че воденото от прокуратурата разследванео е било концентрирало изключително върху това дали жалбоподателят е бил малтретиран по време на ареста си. Впрочем, Съдът счита, че е имало обстоятелства в дадения случай, които са наложили на прокуратурата да разгледа задълбочено твърдението на пострадалия, според което той е бил малтретиран в продължение на няколко часа след ареста си. По-специално е ставало въпрос за следните доказателствени елементи: официалната констатация на лекаря, че е имало съсирена кръв под пръстите на жалбоподателя; показанията на последния, които сочат вероятният произход на тези повреди; показанията на неговата приятелка, която е присъствала на ареста на жалбоподателя и която единствено е наблюдавала нанасянето на удари от полицаите по тялото на нейния приятел. Нужно е да се установи, дали твърдението на жалбоподателя, според което той е бил малтретиран след неговия арест, е било отхвърлено от прокуратурата, която не е взела предвид горепосочените обстоятелства (виж параграф 29 по-горе). Съдът счита, че този факт още повече е отслабил способността на разследването да доведе до установяване на надлежните факти и до идентифициране на лицата, отговорни за лошото отношение, приложено спрямо жалбоподателя.

73.   Тези елементи са достатъчни за Съда, за да направи заключението, че следствието, водено във връзка с твърденията за лошо отношение, претърпяно от жалбоподателя, не е било достатъчно ефективно, по-специално поради ограничения му обхват.

74.   Следователно, в дадения случай, има нарушение на чл. 3 в неговия  процесуален аспект.

II.   ПРИЛОЖЕНИЕ НА ЧЛ. 41 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

75.  Чл. 41 от Конвенцията гласи:

 Ако Съдът установи нарушение на Конвенцията или на Протоколите към нея и ако вътрешното право на съответната Βисокодоговаряща страна допуска само частично обезщетение, Съдът, ако е необходимо, постановява предоставянето на справедливо обезщетение на потърпевшата страна

76.   Жалбоподателят счита, че констатирането на нарушение на неговите права, гарантирани от чл. 3 от Конвенцията, би представлявало достатъчно справедливо обезщетение за неимуществени вреди. Той също претендира за равностойността на заплатите, които би получил, ако не е бил в затвора, без да уточни исканата сума.

77.   Правителството се противопоставя на претенцията на жалбоподателя и счита, че неговият иск за имуществени вреди е неоснователен и недоказан.

78.   Съдът не вижда никаква причинно-следствена връзка между установените нарушения и твърдяните имуществени вреди и отхвърля това искане.

79.   Що се отнася до обезщетението за неимуществени вреди, предвид позициите на страните, Съдът счита, че официалната констатация за нарушение на правата, гарантирани в чл. 3 от Конвенцията, в нейния материален и процедурен  аспект, предоставя достатъчно справедливо обезщетение в това отношение.

ПО ТЕЗИ СЪОБРАЖЕНИЯ, СЪДЪТ ЕДИНОДУШНО

1.  Обявява жалбата за допустима по отношение на оплакванията по чл. 3 от Конвенцията;

 

2.  Приема, че е налице нарушение на чл. 3 от Конвенцията в материалната му част;

 

3.  Приема, че е налице нарушение на чл. 3 от Конвенцията в процедурната му част;

 

4.  Приема, че констатацията на нарушения на чл. 3 в неговата материална и процедурна част, сами по себе си са достатъчно справедливо  обезщетение за неимуществената вреда, претърпяна от жалбоподателя;

 

5.  Отхвърля останалата част от претенцията за справедливо  обезщетение.

Съставено на френски език и оповестено писмено на 6 октомври 2015 г. в съответствие с правило 77 §§ 2 и 3 от Правилника на Съда.

Франсоаз Еленс-Пасо                                                       Гуидо Раймонди
       секретар                                                                      
председател

Дата на постановяване: 6.10.2015 г.

Вид на решението: По същество