ЕВРОПЕЙСКИ СЪД ПО ПРАВАТА НА ЧОВЕКА 

                                                                                                          ЧЕТВЪРТО ОТДЕЛЕНИЕ

 

 

 

ДЕЛО ПРЕЖДАРОВИ СРЕЩУ БЪЛГАРИЯ

 

(Жалба № 8429/05)

  

 

РЕШЕНИЕ

 

 

 

СТРАСБУРГ

 

30 септември 2014 г.

 

 

 

Това решение е станало окончателно при условията, посочени в чл. 44, ал. 2 от Конвенцията. Може да бъде обект на редакционни промени.

По делото Преждарови срещу България

Европейският съд по правата на човека (Четвърто отделение), заседаващ в състав:

          Инета Зимеле (Ineta Ziemele), Председател,
              Пайви Хирвеле (Päivi Hirvelä),
          Леди Бианку (Ledi Bianku),
          Нона Цоцория (Nona Tsotsoria),
          Здравка Калайджиева (Zdravka Kalaydjieva),
          Пол Махони (Paul Mahoney),
          Фарис Вехабович (Faris Vehabović) съдии,
          и Фатош Арачи (Fatoş Aracı), заместник-секретар на отделението,

След обсъждане при закрито заседание на 9 септември 2014 г.,

Постановява следното решение, прието на същата дата:

ПРОЦЕДУРАТА

1.  Делото е образувано по жалба (No. 8429/05) срещу Република България, подадена в Съда по чл. 34 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи (“Конвенцията”) от г-н Румен Трифонов Преждаров, български гражданин, и г-жа Анна Александровна Преждарова, руски гражданин, (“жалбоподателите”), на 7 март 2005 г..

2.  Българското правителство ("Правителството") е представлявано от своя правителствен агент, г-н В. Обретенов от Министерство на правосъдието.

3.  Руското правителство, след като е било информирано за правото си да встъпи в производство (чл. 36, ал. 1 от Конвенцията и Правило 44 § 1 от Правилника на Съда), не се възползва от тази възможност.

4.  Жалбоподателите твърдят, конкретно, че претърсването на компютърния им клуб и изземването и задържането на пет компютъра е било незаконно и ненужно. Те също така се оплакват от липса на вътрешноправни средства за защита в тази връзка.

5.  На 31 май 2011 г. жалбата е обявена за частично недопустима и оплакванията относно претърсването, изземването и задържането на компютрите, както и липсата на вътрешноправни средства за защита са били съобщени на правителството.

ФАКТИТЕ

I. ОБСТОЯТЕЛСТВА ПО ДЕЛОТО

А. Предварителна информация

6. Жалбоподателите са родени съответно през 1968 г. и 1965 г. и живеят в Пазарджик. Те са съпруг и съпруга.

7. На 20 август 2002 г. първият жалбоподател, като едноличен търговец, изтегля банков кредит, за да закупи компютри и да създаде компютърен клуб. Компютърният клуб се помещава в гараж, собственост на жалбоподателите. Вторият жалбоподател подпомага първия жалбоподател в управлението на клуба и го замества, когато той  отсъства.

8. Когато започва своя бизнес, първият жалбоподател закупува пет компютъра и няколко компютърни игри, които инсталира на тях. Неговите клиенти са ползвали компютрите за един български лев (BGN) на час.

9.  След като първият жалбоподател отдава под наем компютрите на своите клиенти, той е длъжен да заплати необходимите лицензионни такси на дистрибуторите на компаниите, които притежават авторските права на продуктите. Въпреки това, през 2004 г. първият жалбоподател не подновява договорите си с дистрибуторите.

10.  На 3 април 2004 г. полицията извършва проверка на помещенията на жалбоподателите и предупреждава първия жалбоподател да не възпроизвежда и разпространява незаконно софтуер.

11.  На 9 ноември 2004 г. директорът на местната дирекция по обществено здраве в към Министерството на здравеопазването разпорежда компютърния клуб да бъде затворен поради здравословни причини.

Б. Претърсване и изземване на компютрите

12.   На 31 януари 2005 г. г-н В.Е., управител на фирма, която разпространява компютърни игри, подава жалба до Районния прокурор в Пазарджик. Г-н В.Е. заявява, че е посетил компютърния клуба на жалбоподателите на няколко пъти в периода между септември и декември 2004 г . Той твърди, че е забелязал, че въпреки липсата на лиценз за софтуер за възпроизвеждане и разпространение, жалбоподателите са инсталирали някои видове игри на компютрите и са ги отдавали под наем на своите клиенти. Г-н В.Е. конкретно назовава някои от игрите. Той също така твърди, че жалбоподателите са посетили офиса му няколко пъти и са запознати с изискванията, отнасящи се до възпроизвеждане и разпространение на компютърни игри.

Накрая, той твърди, че е предупредил жалбоподателите за възможните санкции, но в отговор е получил само заплахи, особено от страна на втория жалбоподател.

13.  В заповед от 2 февруари 2005 г. на районния прокурор отбелязва, че г-н В.Е. е подал жалба, в която се твърди, че е извършено престъпление по чл. 172а, § 2 от НК от 1968 г. (виж параграф 32 по-долу). Той също така отбелязва, че няма достатъчно информация за образуване на наказателно производство. Следователно, позовавайки се на т. 119 (1) (3) от ЗСВ от 1994 г. (виж параграф 26 по-долу), той постановява полицията да разследва компютърния клуб, за да се събере повече информация за това, дали е било извършено престъпление по чл. 172а, § 2 от НК от 1968 г. Прокурорът заявява, че при проверка на компютърния клуб, в случай, че полицейските служители установят, че е използван нелегален софтуер), трябва да вземат мерки за осигуряване на необходимите доказателства, включително и инспекция на мястото и претърсване и изземване на компютрите.

14.  В изпълнение на заповедта на прокурора, на 14 февруари 2005 г. полицейските органи съставят план за действие. Полицай извършващ технологична експертиза ще сравни софтуера, инсталиран на компютрите, със закупения софтуер. В случай, че бъдат открити несъответствия, полицията ще извърши претърсване и изземване. Операцията е планирана за 21 февруари 2005 година.

15.  Около 15:30 на 21 февруари 2005 г. полицията, включително полицейски следовател (дознател), пристига в компютърния клуб. Жалбоподателите твърдят, че по това време компютърният клуб е бил затворен за клиенти по заповед на Министерството на здравеопазването (виж параграф 11 по-горе). Те твърдят, че са били в клуба с приятели и че касовият апарат е бил включен, защото вторият жалбоподател току що е извършил машинописна услуга, която му е била заплатена.

16.  Полицаите отбелязват, че компютрите са били включени и че е имало клиенти в клуба. Те обясняват целта на проверката. Изглежда, че първият жалбоподател има възражения срещу възможно претърсване и изземване, като посочва, че полицията няма съдебна заповед и моли за разрешение да се свърже с адвокат. Полицията очевидно накратко споменава прокурорската заповед от 2 февруари 2005 г. На първия жалбоподател е било позволено да се свържете с адвоката си, но според становища на жалбоподателите, полицията отказва да изчака пристигането на адвоката.

17.  Полицаите проверяват касовите бележки от касовия апарат на клуба и отчета с ежедневните продажби и виждат, че жалбоподателите са получили парични средства този ден, най-вероятно от предоставяне на търговски услуги. Тогава полицията проверява петте компютъра на жалбоподателите и установява, че на тях са инсталирани няколко компютърните игри. Първият жалбоподател е поканен да представи документи, като фактури за покупка или всяко друго доказателство за право върху игрите. Тъй като той не успява да направи това, полицията изземва компютрите. Операцията по претърсване и изземване приключва в 18:00

18.  Операцията по претърсване и изземване се извършва в присъствието на две поемни лица. Полицията изготвя доклад, съдържащ опис на иззетите артикули, а именно компютрите и съдържанието им, състоящо се от компютърни програми, компютърни игри и филми. Докладът е подписан без коментар от поемните лица. Първият жалбоподател отказва да коментира доклада или да го подпише.

19.  На 22 февруари 2005 г. дознателя изпраща писмо до районния прокурор, с което го информира за резултатите от операцията. Тя отбеляза, че след операцията по претърсване и изземване, наказателно производство (полицейско разследване) е образувано срещу първия жалбоподател за незаконно копиране и разпространение на софтуер.

20.  В същия ден, по искане на дознателя, районният съдия одобрява операцията по претърсване и изземване на основание чл. 135, ал. 2 от НПК от 1974 г. ("Кодекс от 1974 г."). Съдията описва фактологията по операцията по претърсване и изземване и на кратко цитира текста на чл. 135, ал. 2, като подчертава, че налице са били неотложни обстоятелства и единственият начин за събиране и съхранение на необходимите доказателства е било незабавното претърсване и изземване. Решението е изпратено на полицията, за да бъде приложено към документите по делото като неразделна част от протокола за претърсване и изземване.

21.  На 23 февруари 2005 г. първият жалбоподател подава жалба до Районния съд с искане съдът отхвърли протокола за претърсване и изземване и твърди, че претърсването и изземването не са били единствените мерки, които са могли да бъдат предприети за запазване на доказателствата и че не е имало неотложни обстоятелства. Първият жалбоподател също така твърди, че компютрите,  съдържат писма, както и лична информация за приятели и клиенти. На 2 март 2005 г. жалбата е върната на жалбоподателя като недопустима, тъй като претърсването и изземването вече са били одобрени с решение на съда, което не подлежи на обжалване.

 

В. Задържане на компютрите

22. На 25 февруари 2005 г., и двамата жалбоподатели подават искане до прокурора за връщане на компютрите. Те твърдят, че компютрите съдържат лична кореспонденция и лична информация както за тях, така и за клиентите им и също така са необходими за другите им професионални дейности, а именно предоставяне на машинописни услуги на клиенти. На 14 март 2005 г. районния прокурор отказва връщане на компютрите.

23.  .Първият жалбоподател иска съдебно преразглеждане, като отново се аргументира, че компютрите, съдържат лична информация и кореспонденция с различни държавни лица. С решение от 15 април 2005 г. Пазарджишкият районен съд потвърждава заповедта на прокурора. Той счита, че компютрите са предмет на експертиза и са необходими за разследването. Той твърдението, че компютрите съдържат лична информация, за несъстоятелно.

24. През юни 2005 г. първият жалбоподател отново иска връщане на компютрите. Молбата му е отхвърлена от прокурора и от съда, съответно  на 24 юни и на 15 юли 2005 г., на основание, че компютрите са необходими при разследването. Твърденията на жалбоподателя, че компютрите съдържат лични данни и са необходими за бизнеса на съпругата му, не са разгледани. През октомври 2005 г. жалбоподателят подава същото искане до прокурора, което отново е отхвърлено. Жалбоподателят твърди, че съответната му жалба срещу отхвърлянето на иска не е подадена от прокурора в съда.

Г. Наказателно производство срещу първия жалбоподател

25.  На 8 ноември 2005 г. първият жалбоподател е обвинен, наред с другото, с незаконно разпространение на компютърни програми, компютърни игри и филми. С окончателно решение от 22 декември 2008 г. Върховният касационен съд потвърждава присъдата на първия жалбоподател. Той счита, че първият жалбоподател има законно право на собственост върху компютърните игри, но ги разпространява незаконно, давайки ги под наем на своите клиенти. Той също счита, че първият жалбоподател е възпроизвеждал незаконно  компютърни програми и филми. Съдът констатира, че действията на първия жалбоподател са довели о значителни щети. Той е осъден на една година и шест месеца лишаване от свобода, условно осъден на на три години и осъден да плати глоба в размер на 4000 лв. Компютрите са конфискувани.

II.  ПРИЛОЖИМО ВЪТРЕШНО ЗАКОНОДАТЕЛСТВО И ПРАКТИКА

A.  Претърсване и изземване

26.  В съответния момент, ако е имало някаква информация, че е извършено престъпление, но e нямало достатъчно доказателства за започване на предварително разследване, прокурорът е могъл да проведе следствие и да нареди на полицията да предприеме определени мерки, като например да поиска документи или предмети от частни лица или държавни органи (раздел 119 (1) (3) от ЗСВ от 1994 г). Следствието не е било част от наказателното производство и целта му е била да се събере достатъчно информация за извършено престъпление (раздели 26-31 на Инструкция № 1 от 22.03.2004 г. за работата и взаимодействието на органите на предварителното разследване).

27.   Що се отнася до претърсване и изземване в рамките на предварително разследване (като част от наказателното производство), в подходящото време, чл. 134, ал. 1 от НПК от 1974 г. ("Кодекса от 1974 г.") предвижда, че  при  достатъчно основания да се вярва, че дадени помещения съдържат обекти или документи, които биха могли да бъдат от значение за наказателното разследване, разследващите органи могат да извършат операция по претърсване и изземване. Съгласно чл. 135 ал. 1 от Кодекса от 1974 г., при предварителното следствие може да се извърши операцията по претърсване и изземване само след съдебна заповед, издадена от съдия от компетентен първоинстанционен съд. . Заповедта е трябвало да се издаде в ex parte производство, без уведомяване или участие на заинтересованите лица. Не е необходима съдебна заповед, ако съществуват неотложни обстоятелства, като в този случай в рамките на двадесет и четири часа трябва да се издаде протокол на претърсването, който да се одобри от съдия (чл. 135 ал. 2 от Кодекса от 1974 г.). Ако се претърсват и изземват компютърни системи и програми, това трябва да се извърши в присъствието на специалист, технически помощник (чл. 136 ал.5 от Кодекса от 1974 г.). Органите не могат да предприемат действия, които не се налагат от целта на операцията по претърсване и изземване (чл. 137 ал. 4 от Кодекса от 1974 г.). Изземването на компютърна информация било нейното записване на хартиен носител или чрез други средства (чл. 137 ал. 7 от Кодекса от 1974 г.). Подобни разпоредби се съдържат в НПК2005 (чл. 159-163).

28.  Чл. 191 ал 1 от Кодекса от 1974 г. при условие, че в определени случаи, предвидени в закона, полицията можела да извърши незабавно операция по претърсване и изземване, ако това щяло да бъде единствената възможност за събиране и обезпечаване на доказателства. В този случай, съответния прокурор е бил длъжен да се информира в срок от двадесет и четири часа. Наказателното производство се считало за образувано след изготвянето на протокола за претърсване (чл. 191 ал 2 от Кодекса от 1974 г.). Подобни разпоредби се съдържат в Закона за съдебната власт 2007 г. (раздел 145) и на НПК 2005 г. (чл. 212 ал 2).

Б. Задържане на веществени доказателства по време на наказателното производство

29.  Съгласно съответните разпоредби в сила към момента на настъпване на фактите, веществени доказателства се съхранявали от органите докато трае наказателното производство (чл. 108 § 1 от Кодекса от 1974 г.). Движимо имущество събрано като веществени доказателства можело да бъде върнато на собствениците, преди да завърши наказателното производство, при условие че връщането му няма да затрудни изясняването на обстоятелствата по делото. Молба за връщането им се подавала до прокурора. В случай, че прокурорът е отказал да ги върне, собственикът имал право да обжалва пред съда, който след това щял да прегледа случая при закрити врати (чл. 108 § 2 и § 4 от Кодекса от 1974 г.). НПК от 2005 г. съдържа почти идентични разпоредби (чл. 111, §§ 1-4).

В.   Отговорността на държавата и общините по Закона за щетите от 1988 („Закона от 1988”)

30.   Раздел 1 (1) от Закона от 1988 г., в сила към момента на настъпване на фактите предвиждал, че държавата е отговорна за щетите, причинени на частни лица, в резултат на незаконосъобразни решения, действия или бездействия на държавни служители, извършени по време на или във връзка с изпълнение на административна дейност. Според съдебната практика на Върховния касационен съд, действията на разследващите и прокуратурата в рамките на наказателно разследване, не се приемат за административни актове и поради това тези органи не носят отговорност по силата на чл. 1 от (тълк. решение № 3 от 22.04.2005 г. по тълк. д. № 3/2004 г., ОСГК на ВКС). Според съдебната практика на Върховния касационен съд, действията на разследващите и прокуратурата в рамките на наказателно разследване, не представляват административни актове и поради това тези органи не носят отговорност по силата на чл. 1 от (тълк. решение № 3 от 22.04.2005 г. по тълк. д. № 3/2004 г., ОСГК на ВКС).

31.  Съгласно чл. 2 от Закона от 1988 г., в сила към съответния момент, наказателното разследване и прокуратурата и съдилищата са били отговорни при следните обстоятелства: незаконно задържане преди процеса; обвинение или осъждане, последвано от прекратяване на наказателното производство или оправдателна присъда; задължително приемане в болница или други принудителни мерки, постановени от съд, които по-късно се отменят като незаконосъобразни; и изпълнение на присъда, надвишаваща първоначалната дължина или сума. В този изчерпателен списък не били включени незаконно претърсване и изземване от органите на съдебната власт.

Г.  Незаконно възпроизвеждане и разпространение на компютърни програми.

32.  Чл. 172а, § 2 от Наказателния кодекс 1968 г., в сила към момента на настъпване на фактите, предвиждал наказание до три години лишаване от свобода и глоба от 1000 до 3000 лева за физическо лице, което е възпроизвеждало или разпространявало видео запис или компютърна програма, без законното съгласие на притежателя на авторските права.

ПО ОТНОШЕНИЕ НА ПРАВОТО

I. ПО ТВЪРДЕНИЕТО ЗА НАРУШЕНИЕ НА ЧЛ. 8 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

33.  Жалбоподателите се оплакват, позовавайки се на чл. 8, че претърсването в гаража им и изземването на пет компютъра не е извършено в съответствие със закона. Те се оплакват, по-специално, че личните документи, съдържащи се в иззетите компютри, които нямат връзка с наказателното производство срещу първия жалбоподател, са били задържани в операцията по издирване и изземване. Позовавайки се на чл. 6 § 1 от Конвенцията и чл. 1 от Протокол № 1, те също така се оплакват, че властите са задържали компютрите по време на наказателното производство срещу първия жалбоподател, въпреки факта, че те съдържат лична информация и че вторият жалбоподател  ги използва за бизнеса си. Те също така посочват, че има случай, в който прокурорът не е подал жалбата на жалбоподателите по този въпрос в съда.

34.  Съдът счита, че оплакванията на жалбоподателите следва да бъдат разгледани единствено по силата на чл. 8, който предвижда следното:

 

       „1.  Всеки има право на неприкосновеност на личния ….си живот.

2.  Намесата на държавните власти в упражняването на това право е недопустима, освен в случаите, предвидени в закона и необходими в едно демократично общество в интерес на националната и обществената сигурност или на икономическото благосъстояние на страната, за предотвратяване на безредици или престъпления, за защита на здравето и морала или на правата и свободите на другите.”

A.  Допустимост

35.   Правителството твърди, че вторият жалбоподател не може да се счита за жертва на предполагаемото нарушение по чл. 8, защото компютрите принадлежат не на нея, а само на първия жалбоподател. Правителството също така твърди, че първият жалбоподател не е изчерпал съответните вътрешноправни средства за защита, тъй като не е повдигнал възражения срещу операцията по претърсване и изземване в протокола за претърсване и изземване (виж параграф 18 по-горе).

36.  Жалбоподателите отговарят, че вторият жалбоподател е бил жертва на предполагаемите нарушения,  както и че възражението на правителството във връзка с това е необосновано. Що се отнася до това, че първия жалбоподател не е записал неговите аргументи срещу мярката, те заявяват, че не е могъл да реагира незабавно на операцията. Във всеки случай, той се е опитал да представи своите възражения на съдията, който разглежда протокола, но без резултат.

37.  Съдът счита, че въпросът за статута на жертва на втория жалбоподател и на изчерпването на вътрешноправните средства за защита са тясно свързани с основателността на жалбата, и затова присъединява възражения на правителството към основанията.

38.  Освен това Съдът счита, че жалбата не е явно неоснователна по смисъла на чл. 35 § 3 (а) от Конвенцията или недопустима на други основания. Следователно тя трябва да бъде обявена за допустима.

 

Б.  Основания

1.  Тезата на страните

39.  Правителството твърди, че намесата, за която е оплакването, е оправдана съгласно чл. 8 от Конвенцията. По тяхно мнение, тя е в съответствие със закона и въз основа на разумно подозрение, че първият жалбоподател е извършил нарушение, а именно,  незаконно разпространение на софтуер. Първият жалбоподател не е бил добросъвестен в провеждането на своя бизнес, както е видно от факта, че той вече е бил предупреден от полицията веднъж и би могъл да предвиди последиците от поведението си. Правителството твърди, че намесата е имала легитимната цел да предотврати нарушение и да поддържа лоялна конкуренция. Те твърдят, че намесата е била съгласувана: полицаите, които са извършили претърсването и изземването са знаели къде да търсят и какво да търсят, а операцията е била проведена в присъствието на жалбоподателите, един техник и две поемни лица. Също така, властите внимателно са изброили иззетите компютри в протокола за претърсване и изземване, задържали са компютрите в съответствие със закона и във връзка с продължаващото наказателно производство и съдържанието на компютрите не е направено публично достояние. Освен това одобряването на протокола от съда било важна предпазна мярка, както и гаранция за обосновка на мярката. Накрая, правителството подчертава, че за разлика от случаите на Илия Стефанов срещу България (No. 65755/01 22 май 2008 г.), Коп. срещу Швейцария (25 март 1998 г., Доклади за присъди и решения 1998-II) и Хайно срещу Финландия (No.  56720/09, 15 Февруари 2011), операцията по претърсване и изземване не е засегнала никакъв конфиденциален материал.

40.  Жалбоподателите твърдят, че намесата не е оправдана по силата на чл. 8 от Конвенцията. По-специално, те заявяват, че прокурорът е могъл да интервюира В.Е., за да провери неговите твърдения. Те заявяват, че не е имало основателни подозрения и следователно няма основание за операцията по претърсване и изземване. В отговор на твърдението на правителството, че първият жалбоподател вече е бил предупреден от полицията веднъж, жалбоподателите твърдят, че по това време те са представили всички необходими документи. По тяхно мнение, операцията е била незаконна, тъй като обстоятелствата не били неотложни: властите са планирали внимателно операцията и са могли да поискат разрешение от съдебен орган предварително. Следващото съдебно разглеждане е било формалистично и не е успяло да предостави никакви гаранции срещу злоупотреба, и жалбоподателите не са могли да представят своите аргументи. Също така, не е било необходимо властите да конфискуват компютрите; те биха могли да изземат само компютърните продукти, като ги запишат на хартия или по някакъв друг начин. На последно място, жалбоподателите твърдят, че компютрите са били задържани без да се вземе предвид факта, че те съдържат лична информация.

2.  Оценката на съда

a)  Дали е имало намеса

41. Не е обсъждано между страните, че претърсването на компютърния клуб и изземването и задържането на компютрите, за които се твърди, че съдържат лична информация, е намеса в правото на първия жалбоподател на неприкосновеност на неговия "личен живот" (виж Функе срещу Франция, 25 февруари 1993 г., § 48, серия А, № 256-A;.. Кремьо срещу Франция, 25 февруари 1993 г., § 31, серия А, № 256-B;.. и Миаилхе срещу Франция (без 1.), 25 февруари 1993 г., § 28, серия А, №. 256-C). Съдът също така отбелязва, че вторият жалбоподател е работел в клуба: помагал е на първия жалбоподател, замествал го е, когато той отсъства и също така е извършвал машинописни услуги за клиенти, чрез използването на компютрите в клуба. Тези фактически твърдения от жалбоподателите не са били оспорени от страна на правителството. Следователно съдът приема, че вторият жалбоподател също може да претендира, че е жертва на  предполагаемото нарушение по чл. 8 и възражението на правителството в това отношение следва да се отхвърли.

42.  Следователно съдът трябва да провери дали намесата в правата на жалбоподателите е в съответствие с изискванията на параграф втори от чл. 8, с други думи, дали тя е "в съответствие със закона", дали изпълнява една или повече от законните цели, заложени в този параграф и дали е "необходима в едно демократично общество" за постигането на целта или целите, за които става въпрос.

б)  Дали намесата е оправдана

43.  Съдът отбелязва, че изразът "в съответствие със закона", по смисъла на чл. 8, § 2, изисква на първо място оспорваната мярка да има някакво основание във вътрешното право. Второ, вътрешното право трябва да бъде достъпно за съответното лице. Трето, засегнатото лице трябва да може, ако е необходимо с подходяща правна консултация, да предвиди последствията от вътрешното право за него, и четвърто, националното законодателство трябва да бъдe съвместимo с принципа на правовата държава (виж, наред с много други, .. Ротари срещу Румъния [GC], № 28341/95, § 52, Европейска конвенция за правата на човека 2000-V;. свобода и други срещу Обединеното кралство, № 58243/00, § 59, 01 Юли 2008;. и Салинен и други срещу. Финландия, No. 50882/99, § 76, 27 септември 2005 г.).

44.  В конкретния случай, ако се приеме, че действията на полицията в компютърния клуб на жалбоподателите на 21 февруари 2005 имат някакво основание във вътрешното право, тъй като чл. 191 § 1 от Кодекса от 1974 г. постановява, че при определени обстоятелства полицията може да проведе операция по претърсване и изземване (виж параграф 28 по-горе), Съдът трябва да прецени дали това право е "съвместимо с принципите на правовата държава". В контекста на претърсване и изземване, вътрешното законодателство трябва да предостави достатъчно гаранции срещу произволна намеса за правата по чл. 8 (вж Камензинд срещу Швейцария, на 16 декември 1997 г., § 45, Доклади 1997-VIII, и Хайно, цитирано по-горе, §§ 40 и 46).

45.  Както е посочено по-горе, чл. 191 § 1 от Кодекса от 1974 г. позволява на полицията да проведе незабавна операция по претърсване и изземване извън наказателното производство, ако това е единствената възможност за събиране и обезпечаване на доказателства. Текстът на тази разпоредба позволява на полицейските органи да извършват претърсвания без предварително съдебно разпореждане и което е много съществено - дава им свободата да решават дали обстоятелствата са неотложни. Съдът обаче се съмнява дали обстоятелствата по настоящото дело са наистина неотложни, предвид факта, че прокурорът разпорежда да се извърши споменатата операция три седмици преди провеждането й. Властите получават информация за незаконното разпространение на компютърни продукти на 31 януари, но операцията е насрочена за 21 февруари 2005 г. Следователно властите са имали достатъчно време да съберат повече информация относно предполагаемото престъпно поведение, да открият наказателни производства и да подадат предварителна молба в съда.

46.  Съдът счита, че в такава ситуация, липсата на предварителна съдебна заповед може да се компенсира от наличието на ретроспективно съдебно разглеждане (вж Хайно, цитирано по-горе, § 45, и Смирнов срещу Русия, No. 71362/01, § 45, на 7 юни 2007 г.). Той отново подчертава в тази връзка, че независимо от свободата на преценка, която Съдът признава, че договарящите имат в тази сфера, той трябва да бъде особено бдителен, тъй като в настоящия случай, се оказва, че властите са оправомощени съгласно националното законодателство да разпореждат претърсвания без съдебна заповед (виж Хайно, цитиранo по-горе, § 40).

47.  Поради това Съдът трябва да разгледа дали съдебното разглеждане постфактум предлага достатъчно гаранции, че правото на жалбоподателите на неприкосновеност на личния им живот не е било нарушено. Съдът отбелязва в самото начало, че съответното вътрешно право не споменава за обхвата на съдебното следствие. Затова Съдът се води от обосновката, предлагана от националния съд при одобряването на операцията. Той отбелязва в тази връзка, че съдът ограничава обосновката  си до фактическо описване хода на операцията по претърсване и изземване и на кратко цитира текста на чл. 135, § 2 от Кодекса от 1974 г., като подчертава, че е имало неотложни обстоятелства и че незабавно претърсване и изземване са бил единствените средства, чрез които могат да се осъществят събирането и съхраняването на необходимите доказателства. Не е дадена допълнителна обосновка за законосъобразността или основателността на оспорената мярка (виж подобен подход в Гуцанови, цитирано по-горе, § 223).

48.  Правителството не твърди, че жалбоподателите са имали други възможности законосъобразността и основателността на оспорената мярка да бъдат разгледани от съда (виж Гуцанови, цитирано по-горе, § 223).

49.  Освен това, Съдът отбелязва, че след изземването, жалбоподателите се оплакват няколко пъти, че компютрите, съдържат лична информация и искат връщането им. Съдът отбелязва, че обхвата на операция по претърсване и изземване е важен фактор, който трябва да се има предвид при вземането на решение дали оспорената мярка отговаря на изискванията на чл. 8 (виж Илия Стефанов, цитиран по-горе, § 38). Съдът не може да спекулира относно наличието на лична информация в компютрите, но отбелязва, че вътрешните органи никога не са взели предвид оплакването на жалбоподателите в тази връзка: съдът, който е одобрил мярката, не разглежда обхвата на операцията и не прави разграничение между информацията, която е била необходима за разследването и информацията, която не е била от значение; по време на разследването жалбоподателите искат връщане на компютрите, като твърдят, че съдържат лична информация, но нито прокурорът, нито съответните съдилища разглеждат внимателно това твърдение (виж пар. 22-24 по-горе). Макар Съдът да приема, че по принцип, задържането на компютрите докато трае наказателното производство изпълнява легитимна цел - да осигури веществени доказателства в текущо криминално разследване (виж, с необходимите промени, Атанасов и Овчаров срещу България, No. 61596/00, § 70, на 17 януари 2008г.), липсата на вземане под внимание на значението на иззетата информация за разследването, както и на оплакването на жалбоподателите по отношение на личния характер на някои от данните, съхранявани на компютрите, прави съдебното разглеждане формалистично и лишава ищците от достатъчно гаранции срещу злоупотреби.

50.  В заключение, Съдът установява, че липсата на ясни правила по отношение на обхвата на съдебното разглеждане в такава ситуация, в съчетание с липсата на каквото и да било смислено разглеждане на законосъобразността и обосновката на мярката, прави съдебното разглеждане постфактум неефективно за целите на защитата на правата на жалбоподателите, гарантирана от чл. 8 от Конвенцията.Освен това, макар да е вярно, както правителството посочи, че жалбоподателите не са посочили възражения в протокола за претърсване и изземване, този пропуск от тяхна страна не освобождава националния съд от задължението му да осигури надлежен съдебен контрол на претърсването и изземването, особено когато впоследствие жалбоподателите подават многобройни жалби, отнасящи се до личния характер на части от задържаната информация. Следователно възражението на правителството за неизчерпване на вътрешноправните средства за защита трябва да бъде отхвърлено.

51.  Като се има предвид изложеното по-горе, Съдът е на мнение, че дори да се предположи, че съществува обща правна основа в българското законодателство за оспорената мярка, на ищците по настоящото дело не са предложени достатъчно гаранции за правото им на неприкосновеност на личния им живот преди или след операцията за претърсване и изземване (виж Гуцанови, цитирано по-горе, § 226). При тези обстоятелства Съдът намира, че намесата в правото на жалбоподателите на зачитане на личния им живот не е "в съответствие със закона", както се изисква от чл. 8, § 2 от Конвенцията. Следователно не е необходимо Съдът да проверява дали оспорената мярка има легитимна цел и е съгласувана.

52.  Като се има предвид изложеното по-горе, Съдът заключава, че е налице нарушение на чл. 8 от Конвенцията.

 

II. ПО ТВЪРДЕНИЕТО ЗА НАРУШЕНИЕ НА ЧЛ. 13 ВЪВ ВРЪЗКА С ЧЛ. 8 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

53.  Жалбоподателите се оплакват, че им е отказан достъп на ефикасни правни средства за техните жалби по чл. 8 по отношение, по-специално, претърсването и изземването в компютърния клуб и задържането на пет компютъра. Жалбоподателите се позовават на чл. 13 от Конвенцията, който гласи:

 

“Всеки, чиито права и свободи, провъзгласени в тази Конвенция,  са нарушени, има право на ефикасни правни средства за  тяхната защита пред съответните национални власти, дори и нарушението да е извършено от лица, действащи при упражняване на служебни функции.”

 

54.  Правителството оспорва това твърдение. Те заявяват, че претърсването на компютърния клуб и изземването и задържането на пет компютъра е предмет на съдебна проверка. Жалбоподателите твърдят, че разглеждането на съда, както на операцията по издирване и изземване, така и на задържането на компютрите не може да се разглежда като ефективно средство за защита за оплакванията, повдигнати по силата на чл. 8, тъй като тя е била много формалистична.

55.  Съдът отбелязва, че това оплакване е свързано с разгледаното по-горе и също трябва да бъде обявено за допустимо.

56.  Като взима предвид заключенията си по силата на чл. 8, Съдът счита, че не е необходимо да се проверява отделно дали е имало допълнително нарушение на чл. 13 (виж Хайно, цитирано по-горе, § 55).

 

III.  ПРИЛАГАНЕ НА ЧЛ. 41 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

57.  Чл. 41 от Конвенцията гласи:

 

 „Ако Съдът установи нарушение на Конвенцията или на Протоколите към нея и ако вътрешното право на съответната Βисокодоговаряща страна допуска само частично обезщетение, Съдът, ако е необходимо, постановява предоставянето на справедливо обезщетение на потърпевшата страна.”

A.  Щета

58.  По отношение на имуществени щети, жалбоподателите претендират за 18 066 евро (EUR): 4000 евро, които те трябвало да върнат на банката (виж параграф 7 по-горе); EUR 4,125, които са стойността на пет компютъра; EUR 1366, които са стойността на софтуера на компютъра; и 8575 евро в пропуснати ползи.

59.  Първият жалбоподател претендира за още 15 000 евро, а вторият жалбоподател претендира за 5000 евро обезщетение за неимуществени вреди.

60.  Правителството оспорва претенциите като прекомерно високи и спекулативни.

61.  Относно претенцията за имуществени щети, Съдът не вижда достатъчна причинно-следствена връзка между установеното нарушение и предполагаемите имуществени щети. Поради това отхвърля тази претенция. Относно претенцията за неимуществени вреди, Съдът приема, че жалбоподателите са претърпели тревоги и притеснения в резултат от начина, по който претърсването и изземването са извършени. Произнасяйки се по справедливост, Съдът присъжда на жалбоподателите сумата от 3,000 евро, плюс всякакви данъци, които могат да се начислят.

Б.  Разходи и разноски

62.  Жалбоподателите претендират за 800 EUR в адвокатски хонорари за представяне на първия жалбоподател пред националните съдилища по време на наказателното производство срещу него и 174.90 евро за пощенски разходи и разходи за преводачески услуги. В подкрепа на претенцията си те представят договори за процесуално представителство и касови бележки.

63.  Правителството оспорва тези претенции като прекомерни.

64.  Според съдебната практика на Съда, жалбоподателят има право на възстановяване на разходи и разноски само доколкото е доказано, че те са действително направени и необходими и са в разумен размер. В настоящия случай, Съдът счита, че претендираната сума за адвокатски хонорари във вътрешното производство срещу първия жалбоподател не може да се счита за необходима за предотвратяване или отстраняване на констатираните нарушения, и отхвърля тази претенция. Що се отнася до пощенските разходи и разходите за преводачески услуги, като се имат предвид представените документи, Съдът счита, че те са били действително направени и нужни и присъжда на жалбоподателя 174,90 EUR в тази връзка..

 

В. Лихва за просрочване

65.  Съдът намира за уместно, лихвата за просрочване да е базирана на пределната лихва по заеми на Европейската централна банка, към която се добавят три процентни пункта.

ПО ТЕЗИ СЪОБРАЖЕНИЯ, СЪДЪТ:

1.  Съгласява се с основанията на възраженията на правителството за липса на статута на жертва на втория жалбоподател и за неизчерпване на вътрешноправните средства за защита и обявява, с мнозинство, останалата част от жалбата за допустима;

 

2.  Приема, с шест на един гласа, че е налице нарушение на чл. 8 от Конвенцията и в резултат отхвърля възраженията на правителството;

 

3.  Приема, единодушно, че не е необходимо да се разглежда отделно оплакването по чл. 13 във връзка с чл. 8 от Конвенцията;

 

4.  Приема, с шест на един гласа,

(a)  че държавата-ответник следва да заплати общо на двамата кандидати, в рамките на три месеца от датата, на която решението стане окончателно в съответствие с чл. 44, § 2 от Конвенцията, следните суми, които се изчисляват в български левове по курса към датата на плащането:

 

(i)       3,000 EUR (три хиляди евро), плюс всякакви данъци, които биха могли да бъдат наложени, по отношение на неимуществени щети;

 (ii)   174.90 EUR (сто седемдесет и четири евро и деветдесет стотинки), плюс всякакви данъци, които могат да бъдат наложени на жалбоподателите, по отношение на разходи и разноски;

 

(b)  че от датата на изтичане на гореспоменатите три месеца до разплащането, проста лихва се дължи върху горепосочените суми в размер равен на пределната ставка по заеми на Европейската централна банка по време на просрочения период плюс три процентни пункта;

 

5.  Отхвърля единодушно, останалата част от претенцията на жалбоподателите за справедливо обезщетение.

 

Изготвено на английски език и съобщено писмено на 30 септември 2014 г., в съответствие с чл. 77, §§ 2 и 3 от Правилника на Съда.

   Фатош Арачи                                                                     Инета Зимеле
Заместник - секретар                                                            Председател

 

 

В съответствие с чл. 45, § 2 от Конвенцията и чл. 74, § 2 от Правилника на Съда, отделното становище на съдия Ф. Вехабович е приложено към настоящото решение.

 

И.З.
Ф.A.