ДЕЛО KOPECKÝ срещу СЛОВАКИЯ

 

(Жалба № 44912/98)

 

 

 

РЕШЕНИЕ

 

 

 

СТРАСБУРГ

 

28 септември 2004 г.

 

 

По делото Kopecký срещу Словакия,

Европейският съд по правата на човека, заседаващ в Голяма камара в състав:

          г-н    Л. Вилдхабер [L. Wildhaber], председател,
          г-н    Х.Л. Розакис [C.L. Rozakis],
          г-н    Ж.-П. Коста [J.-P. Costa],
          г-н    Г. Рес [G. Ress],
          сър    Николас Браца [Nicolas Bratza],
          г-н    Р. Тюрмен [R. Türmen],
          г-жа  В. Стражницка [V. Strážnická],
          г-н    П. Лоренцен [P. Lorenzen],
          г-н    В. Буткевич [V. Butkevych],
          г-жа  Н. Вайич [N. Vajić],
          г-жа  Х.С. Греве [H.S. Greve],
          г-жа  С. Ботушарова [S. Botoucharova],
          г-н    В. Загребелски [V. Zagrebelsky],
          г-жа  Е. Щайнер [E. Steiner],
          г-н    Л. Гарлицки [L. Garlicki],
          г-н    Х. Борего Борего [J. Borrego Borrego],
          г-н    К. Хаджиев [K. Hajiyev], съдии,
и г-н П.Дж. Махоуни [P.J. Mahoney], секретар,

След закрити заседания, проведени на 7 април и 30 август 2004 г.,

Постановява следното решение, прието на последната посочена дата:

ПРОЦЕДУРА

1.  Делото е образувано по жалба (№ 44912/98) срещу Република Словакия, подадена в Европейската комисия по правата на човека („Комисията“) на основание предишен чл. 25 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи („Конвенцията“) от словашки гражданин, г-н Juraj Kopecký („жалбоподателят“), на 25 август 1998 г.

2.  Жалбоподателят, на когото е предоставена правна помощ, първоначално се представлява от г-жа R. Smyčková. Впоследствие той назначава г-жа L. Krnčoková, адвокат, практикуващ в Братислава, която да го представлява в производството пред Съда. Правителството на Република Словакия („Правителството“) се представлява от правителствения агент г-н P. Vršanský, чието място е заето от г-н P. Kresák на 1 април 2003 г.

3.  Жалбоподателят твърди по-конкретно, че неговото право на мирно ползване на притежанията му е нарушено в резултат на отхвърлянето на иска му за реституция на имуществото на покойния му баща.

4.  Жалбата е предадена на Съда на 1 ноември 1998 г., когато влиза в сила Протокол № 11 към Конвенцията (чл. 5 § 2 от Протокол № 11) .

5.  Жалбата е разпределена на Второ отделение на Съда (правило 52 § 1 от Правилника на Съда). В рамките на това Отделение е определен състава, който ще разглежда делото (чл. 27 § 1 от Конвенцията) съгласно предвиденото в Правило 26 § 1.

6.  На 1 февруари 2001 г. жалбата е обявена за частично допустима от посочения състав, състоящ се от: г-н А.Б. Бака (A.B. Baka), председател, г-н Дж. Бонело (G. Bonello), г-жа В. Стражницка (V. Strážnická), г-н M. Фишбах (M. Fischbach), г-жа М. Цаца-Николовска (M. Tsatsa-Nikolovska), г-н А. Ковлер (A. Kovler), г-н Е. Левитс (E. Levits), съдии, и г-н Е. Фриберг (E. Fribergh), секретар на отделението.

7.  На 1 ноември 2001 г. Съдът променя състава на своите отделения (правило 25 § 1). Делото е разпределено на новосформираното Четвърто отделение (правило 52 § 1). В решение, постановено на 7 януари 2003 г., състав на това отделение, включващ сър Николас Браца (Nicolas Bratza), председател, г-н  М. Пелонпя (M. Pellonpää), г-жа (E. Palm), г-жа В. Стражницка (V. Strážnická), г-н M. Фишбах (M. Fischbach), г-н Х. Касадевал (J. Casadevall), г-н Р. Марусте (R. Maruste), съдии, и г-н М. О’Бойл (M. O’Boyle), секретар на отделението, констатира нарушение на чл. 1 от Протокол № 1 (с четири на три гласа). Особеното мнение на сър Николас Браца (Nicolas Bratza), г-н Пелонпя (Pellonpää) и г-жа Палм (Palm) е приложено към решението.

8.  На 4 април 2003 г. Правителството иска делото да бъде отнесено към Голямата камара в съответствие с чл. 43 от Конвенцията и правило 73 от Правилника на Съда. Състав на Голямата камара приема това искане на 21 май 2003 г.

9.  Съставът на Голямата камара е определен в съответствие с разпоредбите на чл. 27 §§ 2 и 3 от Конвенцията и правило 24.

10.  Правителството внася становище по въпроса за нарушение на чл.1 от Протокол № 1.

11.  В Сградата на Съда по правата на човека в Страсбург се провежда публично заседание на 7 април 2004 г. (правило 71).

 

Пред Съда се явяват:

(a)  за Правителството
г-н   P. Kresák,                                                                              агент,
г-жа M. Pecníková,                                                            втори агент,
г-жа K. Supeková,                                                                    съветник;

(б)  за жалбоподателя
г-жа L. Krnčoková,
г-н   M. Valašík,                                                                       адвокат.

 

Съдът изслушва обръщенията на г-н Valašík и г-н Kresák, както и техните отговори на въпросите на Съда. Съдът разрешава на страните да представят писмени становища в отговор на тези въпроси.

ФАКТИТЕ

I.  ОБСТОЯТЕЛСТВАТА ПО ДЕЛОТО

12.  На 12 февруари 1959 г. бащата на жалбоподателя е осъден за съхранение в противоречие с действащата тогава нормативна уредба на 131 златни монети и 2 151 сребърни монети с нумизматична стойност. Той е осъден на една година лишаване от свобода. Също така е глобен, а монетите са конфискувани.

13.  На 1 април 1992 г., в контекста на съдебната реабилитация, предвидена от Закона за съдебната реабилитация от 1990 г., Върховният съд на Словашката република (Najvyšší súd) отменя решението от 12 февруари 1959 г. и всички последващи решения и снема обвиненията на покойния баща на жалбоподателя.

14.  На 30 септември 1992 г. жалбоподателят подава иск за реституцията на монетите на баща си по Закона за извънсъдебната реабилитация от 1991 г. („Закона от 1991 г.“).

15.  На 19 септември 1995 г. Районният съд на Сеница (Okresný súd) удовлетворява иска и нарежда на Министерството на вътрешните работи да възстанови монетите на жалбоподателя. Съдът установява с позоваване на съответните документи, че монетите са отнети от бащата на жалбоподателя на 21 ноември 1958 г. и са предадени на Районната администрация на Министерството на вътрешните работи в Братислава на 12 декември 1958 г. На 19 декември 1958 г. монетите са проверени от експерт и инвентаризирани в сградата на Районната администрация в Братислава.

16.  Приложимата част от решението на Районния съд гласи следното:

„Вярно е, че законът изисква лице, претендиращо реституция на движимо имущество, да посочи и да покаже къде е това имущество. Въпреки това в настоящия случай ищецът несъмнено няма възможност за проверка на сградата или сейфовете на бившата Регионална администрация по обществена сигурност в Братислава, тъй като не му е позволено да влиза в тези помещения. Като настоява ищецът да покаже, че монетите са на последното известно място, Съдът би наложил върху него тежест на доказване, което е практически неизпълнимо. Точно обратното ... Министерството на вътрешните работи нито показва, че бившата Регионална администрация по обществена сигурност в Братислава е прехвърлила монетите на друг орган, нито пък предлага да събере доказателства в този смисъл ...

Съдът е установил, че последния път [когато точното им местонахождение е известно] монетите ... са съхранявани в сградата на Регионалната администрация по обществена сигурност в Братислава, на която Министерството на вътрешните работи е правоприемник, и не е доказано, че монетите не са в тези помещения, когато влиза в сила Законът за извънсъдебната реабилитация, т.е. на 1 април 1991 г."

17.  На 1 декември 1995 г. Министерството на вътрешните работи обжалва. Неговият представител заявява, че всички относими документи са били унищожени и че тежестта на доказване на мястото, където са били поставени монетите, е върху жалбоподателя.

18.  На 29 януари 1997 г. в Окръжният съд (Krajský súd) на Братислава се произнася в полза на Министерството на вътрешните работи. Той констатира, като се позовава на раздели 4(1), 5(1) и 20(1) от Закона от 1991 г., че жалбоподателят не е успял да покаже къде са поставени монетите, когато този закон е влязъл в сила на 1 април 1991 г.

19.  В решението Окръжният съд признава, че жалбоподателят има ограничени възможности за намиране на имуществото на баща си. Поради това съдът приема допълнителни доказателства по своя собствена инициатива. По-конкретно Окръжният съд отбелязва, че в съответствие с приложимата практика, конфискуваното имущество е трябвало да бъде предадено на прокуратурата и след като съответното решение е влязло в сила – на финансовия отдел на компетентния орган на местното управление. Окръжният съд следователно разглежда наказателната преписка във връзка с делото на бащата на жалбоподателя. Освен това той установява, че архивите на Областната служба на Сеница, Министерството на вътрешните работи, Националната банка на Словакия и Държавния регионален архив на Братислава не съдържат документ, свързан с въпросните монети. Окръжният съд също така изслушва свидетел, който е работил в Областната служба на Министерството на вътрешните работи на Миява през 1958 г.; последният обаче не знае за случая. Той не смята за необходимо да изслуша други две лица, едното от които е присъствало, когато монетите са инвентаризирани и поети от Областната администрация, тъй като тези лица са били освободени от служба съответно през 1958 г. и 1960 г. Техните показания следователно не биха дали възможност да се установят относимите факти по делото.

20.  На 27 януари 1998 г. Върховният съд отхвърля жалбата на жалбоподателя на правно основание. Той се присъединява към мнението на Окръжния съд, че жалбоподателят не е успял да представи доказателства, че ответното министерство е във владение на монетите, което се изисква от чл. 5(1) от Закона от 1991 г.

21.  В решението си Върховният съд заявява още:

„Твърдението, че въпросното движимо имущество е поето от служител на Регионалната администрация по обществена сигурност на Братислава на 12 декември 1958 г. и че ... то е проверено там от експерт на 19 декември 1958 г., не е достатъчно. Оттогава е минал значителен период, по време на който въпросните златни и сребърни монети е можело да бъдат отчуждени, унищожени или изгубени. Законодателят обаче изрично включва в раздел 5(1) от Закона за извънсъдебната реабилитация задължението да се покаже къде е въпросното движимо имущество към момента на влизането в сила на този закон.

... От логическото и систематичното тълкуване на раздел 5(1) от Закона за извънсъдебната реабилитация следва, че исковете за реституция може да се отнасят само до същото имущество, което е поето от държавата, а не до друг предмет от същия вид. Следователно може да бъде реституирано само движимо имущество, което може да бъде идентифицирано индивидуално чрез специфични характеристики, които означават, че то не може да бъде объркано с други предмети ...“

II.  ПРИЛОЖИМО ВЪТРЕШНО ПРАВО И ПРАКТИКА

А. Законът за съдебната реабилитация от 1990 г.

22.  Закон № 119/1990 за съдебната реабилитация (Zákon o súdnej rehabilitácii) влиза в сила на 1 юли 1990 г. Приложимите разпоредби гласят следното:

Раздел 1

„Целта на закона е да разреши отменянето на присъди за престъпления, когато такива присъди са несъвместими с принципите на демократичното общество, зачитащи политическите права и свободи, залегнали в Конституцията и установени в международни инструменти, ... за да гарантира социална реабилитация и адекватна материална компенсация на [така] осъдените лица ...“

Раздел 23

„...

 (2) Условията, при които разпоредбите на този закон се прилагат за искове, произтичащи от отменянето на решения за конфискация ... както и начинът на обезщетяване и обхватът на тези искове, се определят в специален закон.“

А. Законът за извънсъдебната реабилитация от 1991 г.

23.  Закон № 87/1991 за извънсъдебната реабилитация (Zákon o mimosúdnych rehabilitáciách – „Законът от 1991 г.“) влиза в сила на 1 април 1991 г. В преамбюла се посочва, че той е приет с цел смекчаване на последиците от някои нарушения на имуществени и други права, възникнали между 25 февруари 1948 г. и 1 януари 1990 г. Приложимите разпоредби на Закона от 1991 г. гласят следното:

Част 1 – Основна цел

Раздел 1

„(1) Този закон има за цел смекчаване на последиците от някои нарушения ... настъпили между 25 февруари 1948 г. и 1 януари 1990 г. ... и които са несъвместими с принципите на демократичното общество, зачитащи правата на гражданите, залегнали в Хартата на Организацията на обединените нации, Всеобщата декларация за правата на човека и произтичащите международни пактове за граждански, политически, икономически, социални и културни права.

(2) Този закон също така определя условията за подаване на искове, произтичащи от отменянето на присъди, с които е конфискувано имущество  ... както и начина на обезщетяване и обхвата на тези искове.“

Част 2 – Гражданско и административно право

Раздел 3

„(1) Правоимащи [а именно лица, които имат право да предявят иск по този закон] са всички физически лица, чието имущество преминава в държавна собственост при обстоятелствата, посочени в раздел 6, при условие че те са граждани на Чешката и словашка федеративна република и пребивават постоянно на нейна територия.

(2) В случаите, когато лицето, чието имущество преминава в държавна собственост при обстоятелствата, посочени в раздел 6, е починало ... следните физически лица имат право [да искат реституция], при условие че са граждани на Чешката и словашка федеративна република и пребивават постоянно на нейна територия ...

(а) наследникът по завещание ... който е придобил цялото имущество;

...“

Раздел 4

„(1) Задължените лица [да възстановят имуществото] се състоят от държавата или юридически лица, които са конфискували имущество в свое владение на датата на влизане в сила на този закон ...

(2) Всяко физическо лице, което [незаконосъобразно] е придобило имущество от държавата, също се задължава да възстанови такова имущество ...“

Раздел 5

„(1) Задължено лице [да направи реституция] възстановява имуществото въз основа на писмена молба, при условие че лицето [което претендира за имуществото] докаже, че той или тя има право върху възстановеното имущество и покаже начина, по който то е отнето от страна на държавата. Когато претендира за реституция на движимо имущество, от [заинтересованото лице] допълнително се изисква да покаже къде е имуществото ...“

Раздел 13

„(1) Финансово обезщетение може да бъде предоставено на засегнатото лице само по отношение на недвижимо имущество, което не може да бъде възстановено ...

(2) В случаите, когато държавата е придобила въз основа на съдебно решение, отменено по реда на Закона за съдебната реабилитация (Закон № 119/1990) ..., цялото имущество на гражданин и когато такова имущество не включва недвижими имоти, съответното лице има право на обезщетение в размер на 60 000 чехословашки крони ...“

Част 3 – Наказателно право

Раздел 19

„(1) Правоимащи лица са лицата, които са реабилитирани по Закон № 119/1990, които отговарят на условията, посочени в раздел 3(1) или, когато тези лица са починали ... , лицата, посочени в раздел 3(2) [от Закона за извънсъдебната реабилитация 1991 г.].“

Раздел 20

„(1) Задължените лица [да възстановят конфискувано имущество] се състоят от всяко юридическо лице, посочено в раздел 4(1), всяко физическо лице, посочено в раздел 4(2), което е придобило такова имущество от държавата, когато самата държава го е получила в резултат на съдебно решение, и компетентния орган на централното управление.

(2) Лицата, задължени да възстановят конфискувано имущество, правят това в съответствие с раздел 5, ... от закона; когато е невъзможно да се възстанови имуществото, засегнатите лица имат право да предявят иск за обезщетение в съответствие с раздел 13 от [настоящия] закон.“

В. Приложима вътрешна практика

24.  В решение № 1 Cdo 27/94 от 25 май 1994 г., Върховният съд потвърждава заключението на предходните съдебни инстанции, че движимо имущество, което не може да бъде индивидуално идентифицирано, не може да бъде възстановено по Закона от 1991 г. Във въпросните производства ищците претендират за реституция на златно кюлче, няколко златни монети и банкноти, които са прехвърлени на държавата през 1950 г. Приложимата част от решението на Върховния съд гласи следното:

„... Въз основа на логическо и систематично тълкуване на раздел 5(1) от Закона за извънсъдебната реабилитация и неговите изменения и след сравняване на тази разпоредба с други разпоредби [на този закон], Касационният съд достига до заключението, че само движимо имущество, което може да бъде идентифицирано индивидуално чрез специфични характеристики, които означават, че то не може да бъде объркано с други предмети, може да бъде реституирано ... Мнението на жалбоподателите, че предмети, идентифицирани по вид, но не индивидуално, може също да бъдат възстановени, е неправилно, тъй като е в противоречие с характера и целите на Закона за извънсъдебната реабилитация, целта на който е да смекчи последиците от някои (т.е. не всички) нарушения на имуществени и други права ...“

ПРАВОТО

ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛ. 1 ОТ ПРОТОКОЛ № 1

25.  Жалбоподателят се оплаква, че в резултат на отхвърлянето на иска му, той е бил възпрепятстван мирно да ползва имуществото на баща си. Той твърди нарушение на чл. 1 от Протокол № 1, който гласи следното:

„Βсяко физическо или юридическо лице има право мирно да се ползва от своите притежания. Никой не може да бъде лишен от своите притежания освен в интерес на обществото и съгласно условията, предвидени в закона и в общите принципи на международното право.

Предходните разпоредби не накърняват по никакъв начин правото на държавите да въвеждат такива закони, каквито сметнат за необходими за осъществяването на контрол върху ползването на притежанията в съответствие с общия интерес или за осигуряване на плащането на данъци или други постъпления или глоби.“

А. Аргументи пред Съда

1.  Жалбоподателят

26.  Жалбоподателят твърди, че е изпълнил всички законови изисквания за реституция на имуществото на баща му.  Що се отнася до задължението по раздел 5(1) от Закона за извънсъдебната реабилитация („Закона от 1991 г.“) да покаже къде се намира имуществото, той представя писмени доказателства, че монетите са били отнети от неговия баща и са били поставени в помещенията на Районната администрация на Министерството на вътрешните работи на 12 декември 1958 г.

27.  По това време не е имало правна разпоредба, която задължава Министерството на вътрешните работи да прехвърли монетите на друг орган, нито е доказано, нито твърдяно, че Министерството на вътрешните работи ги е прехвърлило към друго лице по законен начин.

28.  Аргументът, че Министерството на вътрешните работи вече не е във владение на монетите, е само твърдение. При липса на надеждни доказателства за това как монетите са били прехвърлени от помещенията на министерството, това твърдение не може да обори представените от жалбоподателя доказателства. Приемане на аргумента, че Министерството на вътрешните работи вече не е във владение на монетите или искане жалбоподателят да покаже, че, какъвто може да е случаят, монетите са отчуждени от помещенията на министерството по незаконен начин при такива обстоятелства би наложило прекомерна тежест върху него в противоречие с неговите права по чл. 1 от Протокол № 1.

29.  Жалбоподателят посочва, че Законът от 1991 г. не предвижда изрично, че се отнася изключително до движимо имущество, което може да бъде индивидуално идентифицирано, или че в случаите, когато въпросното имущество е достатъчно идентифицирано, реституция на движими вещи от същото естество е изключено. В този контекст той твърди, че експерт е прегледал монетите на 19 декември 1958 г. и е изготвил подробен опис, което е достатъчно, за да се идентифицира въпросното имущество.

30.  Жалбоподателят заключава, че той е можел легитимно да очаква да получи ефективно ползване на претендираното имущество. Съответно той е имал „притежание“ по смисъла на чл. 1 от Протокол № 1. Отхвърлянето на иска на жалбоподателя представлява намеса в правата му по чл. 1 от Протокол № 1 и не успява да постигне справедлив баланс между обществения интерес и защитата на индивидуалните му права.

2.  Правителството

31.  Правителството твърди, че целта на Закона от 1991 г. е да се смекчат последиците от някои нарушения на имуществени права, които са се случили между 25 февруари 1948 г. и 1 януари 1990 г. Този период е приключил преди 18 март 1992 г., когато Конвенцията влиза в сила по отношение на бившата Чешка и словашка федеративна република, на която Словакия е една от държавите-наследници.

32.  По отношение по-конкретно на движимото имущество, по силата на Закона от 1991 г., то може да бъде възстановявано само in natura, при спазване на условията, предвидени в този закон. Възможността за възстановяване на друго имущество от същия вид или за предоставяне на обезщетение за движимо имущество е изключена.

33.  Искът на жалбоподателя е отхвърлен заради невъзможността му да изпълни формалните изисквания, предвидени в Закона от 1991 г. По-специално жалбоподателят не е показал къде е било отнетото от покойния му баща имущество по време на влизането в сила на този закон през 1991 г., както се изисква от неговия раздел 5(1) във връзка с раздел 4(1). Това неизпълнение не е отстранено независимо от факта, че въззивният съд е разгледал допълнителни доказателства с оглед проследяване на монетите. Ответната държава не може да бъде подведена под отговорност по силата на Конвенцията за каквото и да било присвояване на монетите, което може да е възникнало преди влизането в сила на Конвенцията по отношение на Словакия.

34.  Тъй като искът на жалбоподателя не изпълнява изискванията на закона и тъй като чл. 1 от Протокол № 1 не гарантира правото на придобиване на собственост, жалбоподателят няма „притежание“ по смисъла на чл. 1 от Протокол № 1. Следователно не е налице намеса в правата му по тази разпоредба. Правителството счита, че е без значение, че Районният съд на Сеница е удовлетворил иска на жалбоподателя на първа инстанция, тъй като това решение впоследствие е отменено от по-висши съдебни инстанции, без да е придобило правна сила.

Б. Преценката на Съда

1.  Резюме на приложимите принципи

35.  В практиката на институциите по Конвенцията са установени следните приложими принципи по чл. 1 от Протокол № 1.

(а) Лишаването от собственост или друго право in rem по принцип е еднократен акт и не поражда продължаваща ситуация на „лишаване от право“ (вж. Malhous срещу Чехословакия (РД) [ГО], № 33071/96, ЕСПЧ 2000-XII, с допълнителни препратки).

(б) Член 1 от Протокол № 1 не гарантира правото на придобиване на собственост (вж. Van der Mussele срещу Белгия, решение от 23 ноември 1983 г., Серия A № 70, стр. 23, § 48, и Slivenko срещу Латвия (РД) [ГО], № 48321/99, § 121, ЕСПЧ 2002-II).

(в) Жалбоподател може да твърди нарушение на чл. 1 от Протокол № 1 само доколкото оспорваните решения са свързани с негови „притежания“ по смисъла на тази разпоредба. „Притежания“ може да бъдат „съществуващи притежания“ или активи, включително претенции, по отношение на които жалбоподателят може да твърди, че той или тя има поне „легитимно очакване“ за получаване на ефективно ползване на право на собственост. Обратно, надеждата за признаване на имуществено право, което не е могло да бъде упражнявано ефективно, не се счита за „притежание“ по смисъла на чл. 1 от Протокол № 1. Същото се отнася и за условна претенция, която е погасена поради неосъществяване на условието (вж. Prince Hans-Adam II of Liechtenstein срещу Германия [ГО], № 42527/98, §§ 82-83, ЕСПЧ 2001-VIII, и Gratzinger and Gratzingerova срещу Чехия (РД) [ГО], № 39794/98, § 69, ЕСПЧ 2002-VII).

(г) Член 1 от Протокол № 1 не може да се тълкува като налагане на каквото и да било общо задължение на Високодоговарящите страни да възстановят собственост, прехвърлена им преди да ратифицират Конвенцията. Член 1 от Протокол № 1 също така не налага каквито и да било ограничения върху свободата на Високодоговарящите страни да определят обхвата на реституцията на собственост и да избират условията, при които те се съгласяват да се възстанови правото на собственост на бившите собственици (вж. Jantner срещу Словакия, № 39050/97, § 34, 4 март 2003 г.).

По-конкретно, Високодоговарящите страни разполагат с широка свобода на преценка по отношение на изключването на определени категории бивши собственици от това право. Когато категории собственици са изключени по този начин, техните претенции за реституция не могат да служат като основа за „легитимно очакване“, като привличат защитата на чл. 1 от Протокол № 1 (вж., наред с други решения, Gratzinger and Gratzingerova, цитирано по-горе, §§ 70-74).

От друга страна, след като Βисокодоговаряща страна, която е ратифицирала Конвенцията, включително Протокол № 1, приема законодателство, което предвижда пълно или частично възстановяване на собственост, конфискувана при предишен режим, такова законодателство може да се разглежда като генериращо ново право на собственост, защитено от чл. 1 от Протокол № 1 за лицата, които отговарят на изискванията за придобиване на право. Същото може да се прилага по отношение на условията за реституция или обезщетение, установени съгласно законодателството преди ратификация, ако такова законодателство остава в сила след ратификацията на Протокол № 1 от Високодоговарящата страна (вж. Broniowski срещу Полша [ГО], № 31443/96, § 125, ЕСПЧ 2004-V).

2.  Приложение на приложимите принципи към настоящото дело

(а)  Общи съображения

36.  На първо място Съдът отбелязва общия контекст, в който е прието приложимото законодателство. Подобно на няколко други държави, които преминават към демократична система на управление от края на 80-те години на 20 в. насам, правният предшественик на Словакия приема поредица от закони за реабилитация и реституция с оглед осигуряване на обезщетение за някои неправди, които са били извършени при предходния комунистически режим и които са несъвместими с принципите на демократичното общество.

37.  Приемането на закони, предвиждащи реабилитация, реституция на конфискувано имущество или обезщетение за такова имущество, очевидно включва цялостно разглеждане на многобройни въпроси от морално, правно, политическо и икономическо естество. В различен контекст Съдът е приел, че националните органи на Високодоговарящите държави имат широка свобода на преценка при оценяване на наличието на проблем от обществен интерес, даващ основание за конкретни мерки, и при осъществяване на социални и икономически политики (вж. The former King of Greece and Others срещу Гърция [ГО], № 25701/94, § 87, ЕСПЧ 2000-XII).

38.  Подобен подход a fortiori е приложим спрямо реабилитационните и реституционните закони, приети в горния контекст, какъвто е Законът от 1991 г. Съдът припомня по-конкретно, че Конвенцията не налага на Високодоговарящите държави конкретно задължение да поправят грешките и вредите, причинени преди ратификацията ѝ. По същия начин не може да се приеме, че чл. 1 от Протокол № 1 ограничава свободата на Високодоговарящите държави да изберат условията, при които да върнат имуществото, прехвърлено им преди ратификацията на Конвенцията (вж. параграф 35 по-горе).

39.  Фактът, че приложното поле на реституцията по Закона от 1991 г. е ограничено и че реституцията на имущество е подчинена на редица условия, не нарушава сам по себе си правата на жалбоподателя по чл. 1 от Протокол № 1.

40.  Това не означава, че прилагането на приложимите правни норми от страна на националните власти в конкретен случай не може да породи проблем по чл. 1 от Протокол № 1. Преди обаче да прецени дали начинът, по който приложимото законодателство е било приложено спрямо г-н Kopecký, е засегнал правата му по чл. 1 от Протокол № 1, Съдът трябва да реши дали неговият иск за реституция представлява „притежание“ по смисъла на разпоредбата.

(б) Дали е съществувало „налично притежание“

41.  Жалбоподателят основава своя иск за реституция на разпоредбите на Закона от 1991 г. Не се твърди, че правото на собственост върху имуществото, което той се опитва да възстанови, възниква за него без намесата на съда. Следователно имущественият интерес, на който се позовава жалбоподателят, следователно има естеството на претенция и съответно не може да се характеризира като „съществуващо притежание“ по смисъла на практиката на Съда. Това не е оспорено пред Съда.

(в) Дали жалбоподателят има „актив“

42.  Остава Съдът да провери дали претенцията съставлява „актив“, т.е. дали е установена в достатъчна степен, за да привлече защитата на чл. 1 от Протокол № 1. В тази връзка може да е от значение и дали в контекста на спорното производство за жалбоподателя е възникнало „легитимно очакване“ да получи ефективно ползване на монетите (вж. параграф 35 по-горе).

43.  В решението на състава мнозинството разграничава положението на жалбоподателя от това на жалбоподатели по дела, когато възможността за възстановяване на имуществото е изключена за тях от самото начало, доколкото е видно или че те не са успели да изпълнят съответните изисквания, или че искът им явно попада извън съответния закон (вж. Gratzinger and Gratzingerova, цитирано по-горе). По мнението на мнозинството, констатацията на Районния съд на Сеница (вж. параграфи 15 и 16 по-горе) посочва, че жалбоподателят може да претендира най-малкото на доказуеми основания, че той отговаря на съответните изисквания за реституцията на имуществото на баща му. По този начин съществува „истински спор“. Искът на жалбоподателя следователно не е необоснован или лишен от шансове за успех и жалбоподателят има „легитимно очакване“ искът му да бъде удовлетворен, което оправдава разглеждането му като притежание по смисъла на чл. 1 от Протокол № 1 (вж. параграфи 28 и 29 от решението на състава, посочено по-горе).

44.  Констатацията на мнозинството за „истински спор“ следователно е от решаващо значение за нейното заключение, че жалбоподателят има „легитимно очакване“. Следователно е необходимо първо да се разгледа съдържанието на последното понятие съгласно практиката на Съда.

 

(i)  Понятието „легитимно очакване“

45.  Понятието „легитимно очакване“ в контекста на чл. 1 от Протокол № 1 първо е развито от Съда в Pine Valley Developments Ltd and Others срещу Ирландия (решение от 29 ноември 1991 г., Серия A № 222, стр. 23, § 51). В това дело Съдът констатира, че възниква „легитимно очакване“, когато е издадена виза за проектиране и строителство, на базата на която дружествата жалбоподатели са закупили земя с оглед на строителство на нея. Визата за проектиране и строителство, която не подлежи на отмяна от компетентните власти, представлява „съставна част от собствеността на дружествата жалбоподатели“.

46.  В по-скорошно дело жалбоподателят е имал сключен с местните власти договор за наем на земя за срок от двадесет и две години при заплащане на годишна рента с опция за подновяване на договора за наем за допълнителен период след изтичането на срока и в съответствие с условията на договора за наем е построил за своя сметка редица сгради за употреба в леката промишленост, които е преотдал под наем. Съдът приема, че за жалбоподателя трябва да се счита, че е имал поне „легитимно очакване“ да упражни опцията за подновяване и това следва да се счита за целите на чл. 1 от Протокол № 1 за “прикрепено към имуществените права, предоставени му ... съгласно договора за наем“ (вж. Stretch срещу Великобритания, № 44277/98, § 35, 24 юни 2003 г.).

47.  В горните случаи засегнатите лица имат право да разчитат на факта, че правният акт, въз основа на който са направили финансови задължения, няма да бъде ретроспективно обезсилен в тяхна вреда. В този род случаи „легитимното очакване“ по този начин се основава на обосновано оправдано упование на правен акт, който има здрава законова основа и който има връзка с имуществени права.

48.  Друг аспект на понятието „легитимно очакване“ е илюстриран в делото Pressos Compania Naviera S.A. and Others срещу Белгия (решение от 20 ноември 1995 г., Серия A № 332, стр. 21, § 31). Въпросното дело се отнася до претенции за обезщетение за вреди, причинени от корабни инциденти вследствие небрежност на белгийски лоцмани. Съгласно вътрешната уредба на непозволеното увреждане, такива претенции се появяват със самото възникване на вредите. Съдът определя претенциите като „активи“, ползващи се от защитата на чл. 1 от Протокол № 1. Той освен това посочва, че въз основа на редица решения на Касационния съд, жалбоподателите могат да твърдят, че са имали „легитимно очакване“, че спрямо техните претенции, възникващи от въпросните инциденти, ще бъдат приложени общите правила за непозволено увреждане.

Съдът не посочва изрично, че „легитимното очакване“ е компонент от или част от имуществено право, както е направил в Pine Valley Developments Ltd and Others и ще направи в Stretch (вж. позоваванията в параграфи 45 и 46 по-горе ). Подразбира се обаче, че такова очакване не може да се появи в отсъствието на „актив“, попадащ в обхвата на чл. 1 от Протокол № 1, в този случай на иска за непозволено увреждане. „Легитимното очакване", установено в Pressos Compania Naviera S.A. and Others, само по себе си не поражда имуществен интерес; то е свързано с начина, по който претенцията, квалифицираща се като „актив“, ще бъде третирана в съответствие с националното законодателство и по-конкретно с упованието на факта, че установената практика на националните съдилища ще продължи да се прилага по отношение на вреди, които вече са настъпили.

49.  В поредица от дела Съдът е установил, че жалбоподателите нямат „легитимно очакване“, когато не може да се каже, че имат изпълнима към момента претенция, която е установена в достатъчна степен. В дело срещу Чехия, в което претенцията на жалбоподателите за реституция на имуществото им по Закона от 1991 г. не успява, защото те не са изпълнили едно от основните законови условия (националност в ответната държава), претенцията не е установена в достатъчна степен за целите на чл. 1 от Протокол № 1. Съдът приема, че има разлика между обикновена надежда за реституция, колкото и разбираема да е такава надежда, и „легитимно очакване“, чието естество трябва да е по-конкретно от обикновена надежда, и да се основава на законова разпоредба или правен акт като съдебно решение (вж. Gratzinger and Gratzingerova, цитирано по-горе, § 73).

50.  По същия начин не може да се каже, че възниква легитимно очакване, когато е налице спор относно правилното тълкуване и прилагане на вътрешното право и твърденията на жалбоподателя впоследствие са отхвърлени от националните съдилища. В Jantner (цитирано по-горе, §§ 29-33) искът на жалбоподателя за реституция е отхвърлен, тъй като националните съдилища констатират, че няма установено постоянно местожителство в Словакия по смисъла на приложимото законодателство и практика. Тази констатация се оспорва от жалбоподателя, който смята, че е изпълнил всички законови изисквания, за да бъде удовлетворен искът му за реституция. Съдът приема, че по силата на приложимото законодателство, тълкувано и прилагано от националните власти, жалбоподателят няма нито право, нито иск, представляващи „легитимно очакване“ по смисъла на съдебната практика на Съда да получи реституция на въпросното имущество.

51.  В Gratzinger and Gratzingerova и Jantner, които се отнасят до искове за реституция на имущество, може да се счита, че това, което е в действителност под въпрос, не е толкова „легитимно очакване“ в съответствие с принципите, определени в Pine Valley Developments Ltd and Others (вж. параграфи 45-47 по-горе), а по-скоро дали искът на жалбоподателите представлява „актив“, определен в Pressos Compania Naviera S.A. and Others (вж. параграф 48 по-горе). В двете гореспоменати дела за реституция не може да се каже, че жалбоподателите са имали имуществени права, които са били засегнати от позоваването им на правен акт. Освен това, тъй като те не са изпълнили законови изисквания за реституция на собственост, няма установен в достатъчна степен имуществен интерес, с който да бъде свързано „легитимно очакване“, за разлика от ситуацията в Pressos Compania Naviera S.A. and Others.

52.  С оглед на гореизложеното може да се заключи, че практиката на Съда не разглежда съществуването на „истински спор“ или „защитимо твърдение“ като критерий за определяне дали е налице „легитимно очакване“, защитено от чл. 1 от Протокол № 1. Поради това Съдът не може да последва разсъжденията на състава по този въпрос. Обратното, Съдът счита, че когато един имуществен интерес е под формата на иск, той може да се разглежда като „актив“, само ако има достатъчно основание във вътрешното право, например когато е налице трайна съдебна практика на националните съдилища, която го потвърждава.

(ii)  Ситуацията в настоящото дело

53.  В настоящото дело конкретен имуществен интерес на жалбоподателя не е пострадал в резултат на основаването му на определен правен акт. Следователно не може да се каже, че има „легитимно очакване“, определено в Pine Valley Developments Ltd and Others, цитирано по-горе. С оглед на горния анализ на съдебната практика Съдът трябва да прецени дали все пак има достатъчно правно основание в подкрепа на иска на жалбоподателя, за да се обоснове разглеждането му като „актив“ в смисъла на Pressos Compania Naviera S.A. and Others.

54.  Съответно основният въпрос за Съда е дали има достатъчно основание във вътрешното право, тълкувано от националните съдилища, претенцията на жалбоподателя да се квалифицира като „актив“ за целите на чл. 1 от Протокол № 1. В тази връзка единственият спорен въпрос е дали за жалбоподателя може да се каже, че е удовлетворил изискването да покаже „къде [е] имуществото“, предвидено в раздел 5(1) от Закона от 1991 г. От своя страна жалбоподателят счита, че противно на констатациите на Окръжния съд на Братислава и на Върховния съд, той е изпълнил това изискване, като е показал кога и как това имущество е прехвърлено на държавата, като компетентният орган не успява да обясни какво се е случило впоследствие с монетите.

55.  В съответните си решения, Окръжният съд на Братислава и Върховният съд приемат, че раздел 5(1) от Закона от 1991 г. включва задължение да се покаже къде е въпросното недвижимо имущество към 1 април 1991 г., когато законът влиза в сила. Освен това Върховният съд констатира, че иск за реституция на движимо имущество съгласно раздел 5(1) от Закона от 1991 г. може да се отнася само до самото имущество, което всъщност е взето от държавата, а не до различни премети от същото естество. Това решение е в съответствие с негова предходна констатация по подобен иск (вж. параграф 24 по-горе). Окръжният съд и Върховният съд приемат, че представените от жалбоподателя доказателства и другите доказателства, приети от Окръжния съд, не доказват в достатъчна степен, че през 1991 г. Министерството на вътрешните работи все още е във владение на монетите, които са били взети от неговия покоен баща през 1958 г.

56.  Като взема под внимание информацията, с която разполага, и като се има предвид, че има само ограничени правомощия да се занимава с твърдени фактически или законови грешки от страна на националните съдилища, които трябва първи да тълкуват и прилагат вътрешното право (вж. García Ruiz срещу Испания [ГО], № 30544/96, § 28, ЕСПЧ 1999-I, и Kopp срещу Швейцария, решение от 25 март 1998 г., Доклади за решения и определения 1998-II, стр. 540, § 59), Съдът не намира произвол в начина, по който Окръжният съд на Братислава и Върховният съд решават иска на жалбоподателя. Следователно няма основание, на което Съдът да достигне до различно заключение относно спазването от страна на жалбоподателя на въпросните изисквания.

57.  Съдът приема, че с оглед на формулировката на приложимите разпоредби на Закона от 1991 г. и в конкретните обстоятелства по делото, жалбоподателят може да не е знаел със сигурност дали е изпълнил горното условие за получаване на реституция. В този смисъл може да се каже, че той е бил в различно положение от това на жалбоподателите по Gratzinger and Gratzingerova, цитирано по-горе, чиито претенции попадат явно извън приложимия закон, тъй като те не са граждани на държавата-ответник.

58.  Въпреки това тази разлика не е от решаващо значение за вземане на решение по въпросния проблем. По-конкретно Съдът отбелязва, че реституционната претенция на жалбоподателя е условна от самото начало и че въпросът дали той е спазил изискванията на закона трябва да се определи в последвалото съдебно производство. Съдилищата в крайна сметка установяват, че това не е така. Следователно Съдът не е убеден, че към момента на подаването на реституционната претенция, може да се каже, че тя е установена в достатъчна степен, за да се квалифицира като „актив“, привличащ защитата на чл. 1 от Протокол № 1.

59.  Вярно е, че Районният съд на Сеница, който решава делото на първа инстанция, установява, че е практически невъзможно жалбоподателят да изпълни условието относно точното местонахождение на имуществото и нарежда монетите да му бъдат възстановени. Първоинстанционното решение впоследствие е отменено в контекста на същото производство и без да е придобило юридическа сила от по-висши съдебни инстанции в две нива на компетентност. Така решението, постановено от Районния съд на Сеница, не дава на жалбоподателя изпълнимо право на възстановяване на монетите  (вж., mutatis mutandis, Stran Greek Refineries and Stratis Andreadis срещу Гърция, решение от 9 декември 1994 г., Серия A № 301-B, стр. 84, § 59). Това решение следователно не е достатъчно, за да генерира имуществен интерес, представляващ „актив“.

60.  При тези обстоятелства Съдът счита, че в контекста на реституционната му претенция, жалбоподателят няма „притежание“ по смисъла на първото изречение на чл. 1 от Протокол № 1. Следователно гаранциите на тази разпоредба не са приложими за настоящото дело.

61.  Следователно не е налице нарушение на чл. 1 от Протокол № 1.

ПО ТЕЗИ СЪОБРАЖЕНИЯ СЪДЪТ

Приема с тринадесет на четири гласа, че не е налице нарушение на чл. 1 от Протокол № 1.

Изготвено на английски и френски език и постановено в публично заседание в Сградата на Съда по правата на човека, Страсбург, на 28 септември 2004 г.

                                                                              Луциус Вилдхабер [L. Wildhaber]
                                                                                                  Председател
Пол Махоуни [Paul Mahoney]
       Секретар

В съответствие с чл. 45 § 2 от Конвенцията и правило 74 § 2 от Правилника на Съда, следните отделни мнения са приложени към настоящото решение:

(а) особено мнение на съдия Рес, към което се присъединяват съдиите Щайнер и Борего Борего;

(б) особено мнение на съдия Стражницка.

L.W.
P.J.M.

ОСОБЕНО МНЕНИЕ НА СЪДИЯ РЕС, КЪМ КОЕТО СЕ ПРИСЪЕДИНЯВАТ СЪДИИТЕ ЩАЙНЕР И БОРЕГО БОРЕГО

1.  Когато на 1 април 1992 г., в контекста на съдебна реабилитация, Върховният съд на Република Словакия отменя съдебното решение от 12 февруари 1959 г. и всички последващи решения и снема обвиненията от покойния баща на жалбоподателя, конфискацията на монетите е отменена. Правното статукво е възстановено, а жалбоподателят отново става собственик на монетите като наследник на баща си. Доколкото раздел 23 от Закона за съдебната реабилитация от 1990 г. гласи, че условията, при които този закон трябва да се прилага по отношение на искове, произтичащи от отменени решения за конфискация, начинът на обезщетяване и обхвата на тези искове трябва да бъдат определени в специален закон, то такъв закон трябва да спазва поне като минимум наличието на имущество като последица от отмяната на конфискациите. Раздел 23 не може да се тълкува като даващ carte blanche за всякакви условия в такъв специален закон. Това ограничение има пряко последствие за тълкуване на Закона за извънсъдебната реабилитация от 1991 г. Доколкото този закон определя условията за подаване на искове, произтичащи от отменени присъди, чрез които е конфискувано имущество, както и начина на обезщетяване и обхвата на подобни искове, трябва да се приеме, че за него се смята, че зачита колкото е възможно по-задълбочено съществуване на въпросното имущество. Тази логика на тълкуване води до извода, че по силата на Закона от 1991 г. във връзка със Закона от 1990 г., за жалбоподателя съществува легитимно очакване, че той може не само на теория на претендира връщането на монетите, но и да получи на практика подкрепа от държавните органи в това отношение.

2.  Вярно е, че държава, която решава да се върне имущество, което е конфискувано през комунистическия период, е свободна да определи правните условия за реституцията. Конвенцията не задължава дадена държава да върне имущество, конфискувано във време преди влизането в сила на Конвенцията. Ако държавата реши да регулира реституцията, тя може да се определи условия за такава реституция. Независимо от това, ако въпросното лице вече е придобило легитимно очакване по отношение на връщането на имуществото му, държавата не е напълно свободна по отношение на тези условия. Тогава тя трябва да спазва основните изисквания за пропорционалност (баланс между частния и обществения интерес), присъщи на чл. 1 от Протокол № 1.

В настоящия случай държавата създава легитимно очакване, че имуществото ще бъде върнато след отмяната на решението за конфискация. Правилата относно начина на обезщетяване и обхвата на исковете трябва да се тълкуват в смисъл, че те не трябва да пречат на обезщетяването и реституцията повече, отколкото е необходимо. Не може убедително да се твърди, че Законът от 1991 г. предвижда реституция само в изключителни случаи. Това е предположение, което не зачита самата концепция за реабилитация. Моят аргумент не е, че Законът от 1991 г. не спазва тази концепция за реабилитация, а че тълкуването от страна на съдилищата не взема изцяло предвид последиците от факта, че отмяната на конфискацията вече е създала имуществено право. Отмяната е правен акт, който във всяко отношение отговаря на условието, което Съдът е определил за признаване на съществуването на легитимно очакване.

3.  Ако сме готови да следваме тази интерпретация на двата правни акта (за времето след ратифицирането на Конвенцията на 18 март 1992 г.), раздел 5, който е приложим към реституцията на конфискувани вещи, трябва да се разглежда в светлината на принципа на пропорционалност, който включва в рамките на баланса между частни и обществени интереси също така елементи на равните процесуални възможности. Правило за тежестта на доказване, което пренебрегва факта, че е de facto невъзможно жалбоподателят да покаже къде се намира имуществото, защото той няма възможност да провери сградата или сейфовете на бившата регионална администрация по обществена сигурност в Братислава, едва ли може да издържи проверката за процесуална справедливост, което до такава степен също е присъщо на чл. 1 от Протокол № 1.

Ако се признае, че има легитимно очакване, то делото се доближава много до делото на гръцките манастири (вж. Holy Monasteries срещу Гърция, решение от 9 декември 1994 г., Серия А № 301-А). В него Съдът приема, че налагането на значителна тежест на доказване на жалбоподателите не е пропорционално и не запазва справедливия баланс между различните интереси, изискван по чл. 1 от Протокол № 1. Създаването на презумпция за държавна собственост измества тежестта на доказване върху манастирите по такъв начин, че „да се прехвърли пълна собственост на държавата“ (стр. 32-33, §§ 58 и 61 от това решение). Тази ситуация е подобна на нашия случай, в който невъзможността на жалбоподателя да посочи къде могат да бъдат намерени вещите ще доведе de facto до загуба на имущество.

4.  Достигам до заключението, че е налице истински спор, защото според решението на Върховния съд от 1992 г. конфискацията е отменена и имуществените права са възстановени дори при условията на Закона от 1991 г. Отмяната има правна сила и следователно има легитимно очакване за жалбоподателя, че ще има справедлива възможност да получи монетите обратно.

Правилата за тежестта на доказване трябва да се тълкуват в контекста на изискванията за пропорционалност, присъщи на чл. 1 от Протокол № 1, така че да не бъде ex ante невъзможно правоимащо лице да възстанови имуществото си. Тъй като не се оспорва, че монетите влизат във владението и сферата на ответната държава, при налагането на такава „тежест на доказване“ държавата има задължение да участва чрез ефективно и интензивно разследване. Може да се каже, че самият Окръжен съд е провел разследване, но той е разполагал само с документи и един свидетел. Изглежда очевидно, че не се е състояла проверка на държавните архиви и сейфове. Освен това може ли наистина да се изключи възможността тези монети да са намерили своето място в нумизматичната колекция на някой музей? Имам съмнения дали разследването от страна на Окръжния съд оправдава заключението, че държавата-ответник, в рамките на своето задължение по отношение на „тежестта на доказване“, е направила всичко необходимо, за да покаже, че монетите наистина не биха могли да бъдат проследени. Разбира се, няма обща отговорност на държавата по силата на закона за тези движими вещи, но най-малкото има процедурно изискване, присъщо на чл. 1 от Протокол № 1, което държавата трябва да изпълни. По мое мнение съдилищата на държавата-ответник не са спазили напълно тези процедурни изисквания.

 

ОСОБЕНО МНЕНИЕ НА СЪДИЯ СТРАЖНИЦКА