СЪДЪТ (В СЪСТАВ)

 

ДЕЛО GASUS DOSIER UND FÖRDERTECHNIK GmbH срещу НИДЕРЛАНДИЯ

 

(Жалба № 15375/89)

 

РЕШЕНИЕ

  

СТРАСБУРГ

 

23 февруари 1995 г.

 

По делото Gasus Dosier- und Fördertechnik Gmbh срещу Нидерландия[1],

Европейският съд по правата на човека, заседаващ в съответствие с член 43 (Чл. 43) от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи („Конвенцията“) и приложимите разпоредби от Правилника на Съда A[2], в състав от следните съдии:

          г-н Р. Рисдал (R. Ryssdal), председател,

          г-н Ф. Гьолчуклу (F. Gölcüklü),

          г-н Р. Макдоналд (R. Macdonald),

          г-н К. Русо (C. Russo),

          г-н С.К. Мартенс (S.K. Martens),

          г-н И. Фойгел (I. Foighel),

          г-н  Г. Мифсуд Боничи (G. Mifsud Bonnici),

          г-н  П. Ямбрек  (P. Jambrek),

          г-н  К. Юнгвирт (K. Jungwiert),

а също и г-н Х. Петцолд (H. Petzold, секретар,

След закрито заседание на 22 септември 1994 г. и на 24 януари 1995 г.,

Постановява следното решение, прието на последната от гореспоменатите дати:

ПРОЦЕДУРА

1.  Настоящото дело е отнесено до Съда от Европейската комисия по правата на човека („Комисията“) на 9 декември 1993 г. в рамките на тримесечния срок, предвиден в член 32, параграф 1 и член 47 (чл. 32-1, чл. 47) от Конвенцията. То е образувано по жалба (№ 15375/89) срещу Кралство Нидерландия, подадена в Комисията по силата на член 25 (чл. 25) на 6 юли 1989 г. от дружество с ограничена отговорност с правосубектност съгласно немското законодателство (Gesellschaft mit beschränkter Haftung) Gasus Dosier- und Fördertechnik GmbH.

Искането на Комисията се позовава на членове 44 и 48 (чл. 44, чл. 48) и на декларацията, с която Нидерландия признава задължителната юрисдикция на Съда (член 46) (чл. 46). Целта на искането е да се получи решение за това дали фактите по делото разкриват нарушение от страна на държавата ответник на задълженията ѝ по член 1 от Протокол № 1 (Р1-1).

2.  В отговор на запитването, направено в съответствие с член 33, ал. 3 (г) от Правилник A на Съда, дружеството жалбоподател посочва, че желае да вземе участие в производството и определя адвокат, който да го представлява (по член 30), но отказва да се яви в заседанието на Съда. Германското правителство, след като е било уведомено от Секретаря за правото си на встъпване (член 48 (б) от Конвенцията и правило 33, ал. 3 (б)) (чл. 48-б), посочва в писмо от 27 декември 1993 г., че не възнамерява да го направи.

3.  Съдебният състав се конституира, като включва като служебни членове г-н S.K. Martens, избрания съдия с нидерландско гражданство (член 43 от Конвенцията) (чл. 43), и г-н R. Ryssdal, председател на Съда (правило 21, параграф 3 (b)). На 24 януари 1994 г. в присъствието на секретаря председателят изтегля чрез жребий имената на останалите седем членове, а именно г-н R. Macdonald, г-н C. Russo, г-н N. Valticos, г-н I. Foighel, г-н G. Mifsud Bonnici, г-н P. Jambrek и г-н K. Jungwiert (член 43 в края от Конвенцията и член 21, ал. 4) (чл. 43). Впоследствие г-н F. Gölcüklü, съдия по заместване, заменя г-н Valticos, който не е в състояние да участва в по-нататъшното разглеждане на делото (правило 22, ал. 1 и правило 24, ал. 1).

4.  Като председател на състава (правило 21, параграф 5) г-н Ryssdal се е консултирал чрез секретаря с агента на нидерландското правителство („Правителството“) и с делегата на Комисията относно организацията на производството (правила 37, ал. 1 и 38). Съгласно издадената впоследствие заповед секретарят получава изложението на дружеството жалбоподател на 16 май 1994 г., а изложението на Правителството на 15 юни 1994 г. Допълнителна документация е получена от дружеството жалбоподател на 19 август 1994 г., а от Правителството на 24 август. Делегатът не е представил писмено становище.

5.  В съответствие с решението на председателя, откритото съдебно заседание се провежда в Сградата на Съда по правата на човека в Страсбург на 19 септември 1994 г. Преди това Съдът е провел подготвително заседание.

Пред Съда се явяват:

- за Правителството

       г-н K. de Vey Mestdagh, Министерство на външните работи, агент

       г-н H.D.O. Blauw, Rijksadvocaat, адвокат,

       г-н A. van Vliet, Министерство на финансите,

       г-н A. van Eijsden, Министерство на финансите,  съветници;

- за Комисията

                 г-жа G.H. Thune, делегат.

Съдът изслушва обръщения от г-жа Thune и от г-н Blauw, а също и отговори на въпроси, поставени от Съда и от някои от неговите членове.

ЩО СЕ ОТНАСЯ ДО ФАКТИТЕ

I. КОНКРЕТНИ ОБСТОЯТЕЛСТВА ПО ДЕЛОТО

6.  Дружеството жалбоподател Gasus Dosier- und Fördertechnik GmbH (наричано по-долу "Gasus") е дружество с ограничена отговорност, учредено съгласно германското законодателство със седалище във Вюрцбург, Германия.

A.  Предистория на делото

7.  На 17 юни 1980 г. представителят на Gasus в Холандия получава поръчка от нидерландското дружество Atlas Junior Beton B.V. (наричано по-долу "Atlas") от град Лейдердорп за бетонобъркачка и спомагателно оборудване. Поръчката е потвърдена писмено от самата компания Gasus на 18 юни 1980 г. Gasus прилагат към писмото си общи условия за продажба, които съдържат следните пасажи:

„Ние си запазваме собствеността върху доставените стоки, докато всички дължими суми, настоящи и бъдещи, включително допълнителни вземания, произтичащи от бизнеса с клиента, бъдат уредени в пълен размер.“

и

„В случай на чуждестранна дейност (Auslandsgeschäfte) се прилага само правото на Федерална република Германия.“

Gasus впоследствие получава поръчка за допълнително спомагателно оборудване и я потвърждава писмено на 21 юли 1980 г., като отново прилага общите условия за продажба на фирмата.

Става ясно, че Atlas ще осигури товароподемно оборудване и част от работната ръка, необходима за сглобяването на машината, основната част от която тежи пет тона.

В периода между 25 юли и 28 август 1980 г. Gasus изпраща на Atlas фактури на обща стойност 125 401.24 германски марки – сума, срещу която Atlas не възразява. Преди събитията, описани в жалбата, Gasus получава като плащане само 21 672 германски марки.

B. Задържане на бетонобъркачката и несъстоятелност на Atlas

8.  Машината е била инсталирана от Gasus в помещенията на Atlas; работите са продължили от 28 юли до 2 август 1980 г.

9.  На 31 юли 1980 г. съдебен изпълнител по данъчните вземания (belastingdeurwaarder) конфискува цялото движимо имущество в помещенията на Atlas за принудителна разпродажба по реда на три изпълнителни листа (dwangbevel), издадени от данъчна инспекция по преки данъци (Ontvanger der directe belastingen – „данъчна инспекция“) на обща стойност 67 741.59 холандски гулдена. В официалния протокол (proces-verbaal) се споменава и бетонобъркачката. Известието за конфискуването на бетонобъркачката е връчено на Atlas, но не и на Gasus.

10. След като не успява да изпълни финансовите си задължения, Atlas иска мораториум (surséance van betaling), който е издаден от Окръжния съд в Хага (Arrondissementsrechtbank) на 16 октомври 1980 г.

11. Съдия-изпълнителят (bewindvoerder) – юрист, назначен от Окръжния съд, вижда, че на Atlas им е невъзможно да продължат дейността си самостоятелно и успява да заинтересува друга компания – Van Baarsen Wandplaten B.V. (“Van Baarsen”), която да ги купи.

Под натиска на клиентите на Atlas, които настояват до 23 октомври 1980 г. да бъде постигнато удовлетворително споразумение за продължаване на производството, на тази дата Atlas, съдия-изпълнителят и Van Baarsen постигат споразумение за придобиването на Atlas от Van Baarsen. Това споразумение може да бъде осъществено само със съдействието на ипотекарните кредитори на Atlas – две банки, които са финансирали Atlas и са предвидили собствеността върху определено движимо имущество на Atlas да им бъде фидуциарно прехвърлена като обезпечение – и на данъчниата инспекция, която е конфискувала цялото движимо имущество в помещенията на Atlas. Споразумението е подчинено на условието, че трети страни не могат да получат по-добри права върху стоките, обхванати от него.

Van Baarsen е трябвало да заплати еднократната сума от 500 000 холандски гулдена, за да получи машините и инвентaра на Atlas. Половината от тази сума щяла да бъде платена на данъчните власти, а другата половина на банка – NIB, която е фидуциарният собственик на някои стоки, които не подлежали на конфискация от данъчните власти.

Van Baarsen продължава дейността на Atlas в помещенията на дружеството след 27 октомври, като използва това, което някога е било работната ръка и машини на Atlas.

12. На 21 октомври Gasus изпраща писмо, адресирано до Atlas, което достига до него на 24 октомври. В него се посочва, че от паричните средства, дължими към тях от Atlas, са получени само 21 672 германски марки и настояват за плащане на остатъка. Те заявяват също, че бетонобъркачката ще бъде взета обратно на 30 октомври, ако до 28 октомври не бъдат предоставени достатъчно гаранции за плащане.

Плащане не е направено, но не изглежда Gasus да е предприел някакви действия.

13.  Компанията Atlas е обявена в несъстоятелност на 30 октомври 1980 г. по искане на съдия-изпълнителя и със съгласието на ръководството, а съдия-изпълнителят е преназначен като синдик (curator).

Производството по несъстоятелност е прекратено на 20 юни 1990 г. поради липса на останали активи, които да бъдат разпределяни. Никой от необезпечените кредитори на Atlas не успява да възстанови част от вземанията си.

14. На 4 март 1981 г. директорът на „Преки данъци“ (directeur der directe belastingen) получaва писмо от Gasus, в което същите, след като вече са били наясно с факта, че машината е била конфискувана, подават административно възражение (bezwaarschrift) за конфискацията. С писмо от 15 май 1981 г. директорът обявява административното възражение за недопустимо, защото не било подадено в срок от седем дни от датата на конфискуване съгласно изискванията на раздел 16 (1) от Закона за данъчното облагане от 1845 г. (Invorderingswet 1845, „Закона от 1845 г.“ – вж. параграф 29 по-долу), като добавя, че в никакъв случай не вижда причина да се отменя заповедта за конфискация и че при вземането на решението да не се прави това, той не е бил повлиян от факта, че административното възражение е било просрочено.

С.  Производство пред Окръжния съд в Утрехт

15.  На 22 май 1981 г. Gasus завежда дело срещу синдика на Atlas и Van Baarsen пред Окръжния съд в Утрехт за получаване на разпореждане за връщане на бетонобъркачката. В производството пред Комисията Gasus заявява, че както синдикът, така и Van Baarsen признават собствеността на Gasus, но са отказали да върнат машината, тъй като тя все още е задържана от данъчните власти. Това производство явно не е довело до резултат.

16. На 17 септември 1981 г. Gasus съди данъчната инспекция, синдика и Van Baarsen в Окръжния съд в Хага, като оспорва конфискацията и иска да бъде издадено съдебно разпореждане, адресирано до данъчната инспекция, която да освободи конфискуваната бетонобъркачка и друго съдебно разпореждане до синдика и Van Baarsen да не възпрепятстват упражняването на правата на Gasus.

Положението на Gasus може да бъде обобщено по следния начин. Тяхното възражение във връзка с конфискуването (verzet) се основава на аргумента, че бетонобъркачката не е била в експлоатация към 31 юли 1980 г. и затова не може да е била част от „обзавеждането на къща или ферма“ по смисъла на раздел 16 (3) от Закона от 1845 г. (вж. параграф 29 по-долу). При условията на евентуалност конфискуването по различни причини е било неправомерно по гражданското право (onrechtmatig). Накрая фактът, че раздел 16 (3) предотвратява оспорването от трети лица на конфискация, засягаща собствените им стоки, представлява отказ на „достъп до съд“, което е гарантирано от член 6, ал. 1 (чл. 6-1) от Конвенцията.

17. В отговор данъчната инспекция подава обемна пледоария. Синдикът и Van Baarsen не правят изложения по същество, но подават искане писмените защити на данъчната инспекция (conclusie van antwoord) и последващият отговор на ответника (conclusie van dupliek) да бъдат разглеждани като техни собствени.

18. Окръжният съд се произнася с решение на 21 декември 1983 г. Като възприема същото становище като данъчната инспекция, той приема, че фактът, че бетонобъркачката не е била в експлоатация към момента на конфискуването ѝ не обезсилва самото конфискуване. Тъй като производството касае възражение срещу конфискацията съгласно раздел 16 (3) от Закона от 1845 г., съдът не може да приеме оплакването на Gasus, че конфискуването е незаконно; единствено допустимата цел на това производство е да се проучи дали са изпълнени изискванията на раздел 16 (3). Нещо повече, член 6, параграф 1 (чл. 6-1) от Конвенцията не е приложим – и следователно не е бил нарушен – тъй като раздел 16 е свързан с налагането и събирането на данъци, като дава правомощия на държавните органи да вземат решения при нормално изпълнение на техните задължения по силата на публичното право и затова не засяга „гражданските права и задължения“.

D.  Производство пред Апелативния съд в Хага

19. Gasus обжалва пред Апелативния съд в Хага, като призовава синдика на Atlas на 19 март 1984 г., а данъчната инспекция и Van Baarsen на 20 март.

Първото правно основание в жалбата (grief) на Gasus е, че Окръжният съд е допуснал грешка като е приел, че конфискуването е валидно, въпреки че бетонобъркачката не е била в експлоатация към момента. Второто и третото правно основание се базират на отказа на Окръжния съд да разгледа твърденията на Gasus за незаконосъобразност и да приеме техните аргументи въз основа на член 6, ал. 1 (чл. 6-1) от Конвенцията.

Данъчната инспекция отговаря, че оплакванията на Gasus относно раздел 16 (3) от Закона от 1845 г. представляват твърдение за лишаване от техните притежания в нарушение на член 1 от Протокол № 1 (Р1-1). Въпреки това той отрича да е имало такова нарушение.

20. След размяна на писмени становища от страните в производството се провежда заседание на 16 септември 1986 г.

На това съдебно заседание адвокатът на Gasus продължава да се позовава на член 6, ал. 1 (чл. 6-1) от Конвенцията. По негово мнение решаващо за прилагането на тази разпоредба (чл. 6-1) е това дали ищецът търси защита на право, което трябва да се квалифицира като „гражданско“ по смисъла на разпоредбата (чл. 6-1). Тъй като Gasus търси защита срещу нарушение от страна на данъчната инспекция на правото му на собственост върху бетонобъркачката, несъмнено „гражданско“ право по смисъла на разпоредбата (чл. 6-1), член 6, параграф 1 (чл. 6-1) е приложим; още повече той е бил нарушен, тъй като раздел 16 (3) от Закона от 1845 г. представлява ограничаване на достъпа до съд по отношение на вида активи, споменати в него.

При все че се съгласява, че Gasus са били лишени от едно от своите притежания и са претърпели вреди в резултат на това, адвокатът на Gasus изрично отказва да се позове на член 1 от Протокол № 1 (Р1-1). Противно на това, което е предложила данъчната инспекция, както в първоинстанционното производство, така и в производството по обжалване, раздел 16 (3) няма нищо общо с лишаването от собственост, а забранява достъпа до съд за тези, които търсят защита от конфискация и продажба на имотите си. Това става ясно от неговата формулировка. Междувпрочем това следва също и от член 14 от Конституцията, който забранява отчуждаване без компенсация: ако раздел 16 (3) беше разпоредба във връзка с отнемане на собственост, това би било в противоречие с член 14 от Конституцията. Въз основа на принципа, че разпоредбите на нидерландското законодателство не може да се тълкуват като неконституционни, раздел 16 (3) би трябвало да се тълкува като само блокиращ достъпа до съд. Ето защо въпросите, повдигнати от раздел 16 (3), са с „процедурен“, а не „материален“ характер и следователно по-подходящата разпоредба от Конвенцията е член 6, ал. 1 (чл. 6-1) а не на член 1 от Протокол № 1 (P1-1).

Тъй като раздел 16 (3) очевидно е в нарушение на член 6, параграф 1 (чл. 6-1), би следвало – съгласно член 94 от Конституцията – да не бъде прилаган. Това означава, че раздел 456 и следващите раздели от Гражданско-процесуалния кодекс се прилагат без ограничения, а това от своя страна означава, че Gasus може да разчита на правото си на собственост върху бетонобъркачката, която следователно не подлежи на конфискуване.

21. Апелативният съд излиза с решение на 3 декември 1986 г.

Подобно на Окръжния съд той приема, че конфискуването не е опорочено от факта, че бетонобъркачката не е била напълно в експлоатация към момента; предназначението на бетонобъркачката вече е било установено и всички усилия са били насочени към пускането ѝ в експлоатация и гарантирането, че тя ще послужи на Atlas в дългосрочен аспект. Ето защо бетонобъркачката е квалифицирана като „обзавеждане“ в заводското здание на Atlas. Следователно първото правно основание отпада.

Второто и третото правни основания също са отхвърлени.

След като установява, че правото, за което претендира Gasus, е „гражданско право“ по смисъла на член 6, ал. 1 (чл. 6-1), Апелативният съд продължава, като поддържа следното становище:

„Следователно въпросът е дали в конкретния случай правото на достъп до съд и надлежен съдебен процес са били достатъчно гарантирани на Gasus. За да се отговори на този въпрос, е необходимо да се установи какви разпоредби, доколкото те имат отношение към конкретния случай, уреждат собствеността и процедурата, свързана с нея.

В разпоредбите на членове ...  от раздел I [от Конвенцията], освен в посочения по-горе член 6 (чл. 6), са установени редица основни права и – ако е необходимо – са дефинирани. Правото на собственост не е едно от тях. То е предвидено в Протокол № 1 (P1) от Конвенцията ...

Следователно [Член 1 от Протокол № 1 (Р1-1)] разрешава на националните законодатели да приемат закони, ограничаващи ползването на собствеността или дори пълното лишаване на индивида от ползването на собствеността поради специфични цели, свързани с общия интерес; въпреки това, когато става дума за въпроса дали този закон се прилага правилно в конкретния случай, съответният собственик има право, предвидено в член 6 (чл. 6) от Конвенцията, на достъп до съд и право на справедлив процес с цел оценка на приложението на закона.

Една такава разпоредба от националното законодателство, гарантирана от член 1 от Протокол № 1 (Р1-1), е раздел 16 (3) от Закона от 1845 г. Правилото, предвидено в него, означава, че конфискацията, наложена от данъчните власти с цел събиране на данъчни задължения, в действителност лишава трето лице от неговата собственост върху движима вещ, при условие че когато конфискацията е осъществена, имуществото е било в помещенията на длъжника на данъците и е служило като тяхно „оборудване“. Дали, когато се съди по това условие, конфискуването на имота е правилно извършено е въпрос, чието преразглеждане всяка засегната трета страна може да поиска от обикновените граждански съдилища в подходящи съдебни производства. При преценка на законосъобразността на конфискуването съдът не може да вземе предвид това дали съответното имущество е собственост на данъчния длъжник, защото точно този въпрос не е от значение – освен в някои изключения, които са без значение тук – с оглед на обхвата на подраздела. Това също така разкрива смисъла на разпоредбата, че трети страни „не могат да предявяват искове за оспорване на конфискация за данъчни цели“. Това не означава, че те не може да завеждат искове пред съда, а че ако са завели такова дело, не могат успешно да пледират, че основание за заведеното дело е незаконното конфискуване, тъй като конфискуваното имущество е тяхна собственост, а не на данъчния длъжник. Следователно разпоредбите на раздел 456 (1) от Гражданско-процесуалния кодекс (ГПК) няма да им бъдат от никаква полза в това отношение, тъй като раздел 16 (3) от Закона от 1845 г. се отклонява от тях като lex specialis.

От изложеното по-горе следва, че не е извършено нарушение на член 6 (чл. 6) от Конвенцията и че Окръжният съд правилно е преценил да не се занимава с твърдението, че данъчната инспекция е действала незаконно при конфискуването на бетонобъркачката, принадлежаща на Gasus ...“

Е.  Производство пред Върховния съд

22. На 3 март 1987 г. Gasus обжалва на правно основание (beroep in cassatie) пред Върховния съд (Hoge Raad). Компанията подава жалба на основания  (middelen van cassatie), всяко от които е разделено на множество части. Генералният адвокат (advocaat-generaal) отбелязва, че няколко основания и много от техните съставни части са само вариации на една и съща тема.

Апелативният съд е допуснал грешка при разглеждането на въпроса по член 1 от Протокол № 1 (Р1-1). Раздел 16 (3) от Закона от 1845 г. е „процедурна“ разпоредба, а не разпоредба „по същество“ и следователно е трябвали да се разгледа само с оглед на член 6 (чл. 6); фактът, че липсата на достъп до съд може да доведе до загуба на имущество показва само, че интересите, защитавани от член 6 (чл. 6) са съвсем реални.

Gasus по-нататък поддържа становището, че раздел 16 (3) нарушава член 6 (чл. 6), тъй като допуска само трети лица да оспорват конфискуването на техните стоки от данъчните власти в помещенията на друго лице на основание, че тези стоки не са „плодове“, „оборудване“ или предназначени за „култивиране или използване на земя“. Ако въпросните стоки бяха попаднали в една от тези категории, не би имало друго основание, на което да се основава производство. Раздел 16 (3) е бил вдъхновен от необходимостта да се предотврати укриването на данъци, но неговите разпоредби сa станали неактуални благодарение на развитието на бизнес практиката и търговското право, като сега вече запазването на собствеността е общоприето право и съвсем легална форма на гаранция. Данъчната инспекция е действала незаконно при конфискуването на бетонобъркачката, тъй като Gasus всъщност не са се опитвали да укриват данъци.

Във всеки случай, дори ако член 1 от Протокол № 1 (Р1-1) е приложен (Gasus твърдят, че не е), той позволява единствено на държавите да се намесват в необезпокояваното ползване от страна на данъчния длъжник на неговите притежания с цел обезпечаване плащането на данъците, които дължи. Това не им позволява да лишават трети страни от техните притежания.

Не би следвало да се приема, че член 1 от Протокол № 1 (Р1-1) легитимира по-голямо вмешателство в правата на гражданите, отколкото член 14 от Конституцията, който забранява експроприация без компенсация. Ако раздел 16 (3) от Закона от 1845 г. беше разглеждан като „материална“ разпоредба, то той очевидно би представлявал разпоредба, която прави възможно държавата да лиши някого от собственост в интерес на обществото.

На последно място данъчната инспекция в нито един момент не е информирала Gasus за конфискуването, както е трябвало да направи.

23. След консултативното становище (conclusie) на своя главен прокурор (Procureur-Generaal) Върховният съд отхвърля жалбата на 13 януари 1989 г. Неговите мотиви са следните:

„3.1. Същността на правните основания на жалбата I-III е в оспорването на твърдението, че разпоредбите на раздел 16 (3) от Закона от 1845 г. от 22 май 1845 г. ... са несъвместими с член 6 (чл. 6-1) от Конвенцията и/или с член 1 от Протокол № 1 (P1-1). При оценката на този аргумент ще бъде от значение следното:

(А) Раздел 16 от Закона от 1845 г. и по-конкретно третата алинея от него означава, че данъчната инспекция има право да събира данъчните задължения за сметка на стоки на трети лица, посочени в този параграф, които се намират в помещенията на данъчния длъжник по време на конфискацията“.

(b) Възражението, което могат да направят трети страни пред гражданските съдилища във връзка с конфискуването на техните стоки, по принцип се ограничава до въпроса дали са изпълнени условията за неговата приложимост, описани в раздел 16 (3); в други случаи трети страни могат да подават административно възражение до директора на „Преки данъци“ посредством процедурата за подаване на жалби, посочена в подраздел 1 от този раздел ...

(с) От разпоредбите на Глава V от Закона за общите държавни данъци (Algemene wet inzake rijksbelastingen) и раздел 5 – встъпителни изречения и подраздел (m) от Закона за обжалване на административните решения (Wet administratieve rechtspraak overheidsbeschikkingen) следва, че решението на директора по административното възражение не подлежи на обжалване пред административен съд. Следователно третата страна може да предяви иск срещу такова решение в гражданските съдилища, евентуално в бързо производство (kort geding) на основание, че е налице незаконно действие. По този начин третата страна може да основе претенцията си за незаконосъобразност също и върху твърдението, че директорът е действал в нарушение на общия принцип за добро управление (Algemeen beginsel van behoorlijk bestuur).

(d) Разпоредбите на Инструкциите за събиране на данъци от 1961 г. (Leidraad invordering – Резолюция от 8 декември 1961 г., № 1/18516) и по-конкретно параграф 30 също са от значение в тази връзка. Въпреки че Инструкциите от 1961 г. не съдържат правни норми, принципите на доброто управление предполагат, че директорът не може да се отклонява от правилата, предвидени в Инструкциите, както Съдът счита, че следва да се тълкуват, в ущърб на трети страни. Ако той се отклонява от тези инструкции, той по принцип действа незаконно срещу третата страна.

(е) Що се отнася до съдържанието на параграф 30 от Инструкциите, трябва да бъдат споменати накратко следните характеристики на разпоредбите, съдържащи се в точка 9. В съответствие с политиката на директора правото на собственост на третата страна по принцип ще бъде спазвано в случаи на „реална собственост“. Но събирането на задължения за сметка на стоки на трета страна обикновено е оправдано, ако „обстоятелството, че стоките законно принадлежат на друго лице основно е приведено, за да се изключи възможността за събиране на задълженията на данъкоплатеца за сметка на тези стоки или за да се гарантира, че третата страна има приоритетното право да събира задълженията си за сметка на тези стоки“. Един от примерите, цитирани тук, касае запазване на собствеността върху стоките от страна на доставчика на стоките. Установено е, че Gasus е запазил собствеността си като доставчик на стоките, които са предмет на спора.

(f) В параграф 30, точка 8 от Инструкциите от 1961 г. също така е предвидено, че административните възражения, направени от трета страна, ще бъдат разгледани, дори ако не са подадени в срок, т.е. в рамките на посочения период от седем дни, считано от датата на конфискуване, както е посочено в раздел 16 (1) от Закона от 1845 г. От това следва, че трета страна, която подава административно възражение извън указания срок, има правото това възражение да бъде разгледано. Тъй като не е задължително третата страна да е осведомена за настъпилата конфискация и оттам, че е започнал да тече съответният срок – нито законът, нито Инструкциите за събиране на задължения изискват връчване на известие или каквато и да било друга форма на предупреждение към трета страна – трябва да се приеме – отчасти в светлината на член 6 (чл. 6) от Европейската конвенция – че в този случай третата страна може да прибегне до гражданските съдилища по начина, описан по-горе в подточки (с) и (d).

3.2. На фона на това аргументите в правните основания на обжалването I-III не могат да бъдат приети като правилни.

Трета страна, чиито стоки са конфискувани, има възможности за обезщетение срещу актовете на данъчната инспекция или на директора, в зависимост от случая, пред независим и безпристрастен съд, създаден със закон, така че изискванията на член 6, ал. 1 (чл. 6-1) от Конвенцията да бъдат изпълнени.

Също така не би могло да се каже, че събирането въз основа на раздел 16 (3) от Закона от 1845 г. на стоки, принадлежащи на трета страна като Gasus – който, като доставчик на стоките, е запазил правото на собственост върху тях – не е съвместимо с член 1 от протокол № 1 (Р1-1). Това е така, защото раздел 16 (3) трябва да се разглежда като законова разпоредба, която държавата счита за необходима с цел осигуряване плащането на данъци по такъв начин, че да се гарантира, че това плащане няма да бъде нарушено от запазване на собствеността от страна на трета страна - доставчик.

Правни основания I-III на жалбата са неприемливи с оглед на изложеното по-горе, независимо от валидността на аргументите, изложени от Апелативния съд, които тези основания атакуват.

3.3. Тъй  като, според предоставеното обяснение, правно основание IV се основава на предходните основания, то трябва също да отпадне. Доколкото се предполага, че раздел 16 (3) не трябва да се прилага, тъй като неговите разпоредби са „станали неактуални благодарение на развитието на бизнес практиката и търговското право“, това основание е неоснователно.

3.4. Правно основание V оспорва становището на Апелативния съд, че данъчната инспекция не е длъжна да предостави предизвестие, в смисъл че е трябвало да даде предизвестие на Gasus след конфискуването на стоките, че са били иззети. Това основание отпада.

Както вече беше посочено в 3.1. (f) по-горе, нито Законът от 1845 г., нито Инструкциите за събиране на данъци съдържат такова задължение за предоставяне на предупреждение. Въпреки че, при специални обстоятелства, това задължение може да се подразбира от неписани закони, в твърденията на Gasus в тази връзка не съществуват такива специални обстоятелства.

3.5. Тъй като нито едно от основанията за обжалване не оправдава преразглеждане на обжалваното съдебно решение, жалбата трябва да бъде отхвърлена.“

Посоченото по-горе решение на Върховния съд е публикувано в "Rechtspraak van de Week" (Ежеседмични правни доклади - RvdW) 1989 г., 28; във "Vakstudie Nieuws" (Новини от професионални проучвания) 1989 г., стр. 363; в "Nederlandse Jurisprudentie" (Правни доклади на Нидерландия - NJ) 1990 г., 211, и в "Beslissingen in Belastingzaken" (Доклади на решения по данъчни дела - BNB) 1989/129. То е приветствано от коментаторите като предоставяне на яснота по отношение наличната съдебна защита срещу използването от страна на данъчните власти на раздел 16 (3) (коментари по решението на Върховния съд в настоящия случай от Е.А. Alkema в NJ 1990, 211, и от H.J. Hofstra in BNB 1989/129; коментар от W.H. Heemskerk от решението на Върховния съд от 26 май 1989 г., NJ 1990, 131).

II.  ПРИЛОЖИМО ВЪТРЕШНО ПРАВО И ПРАКТИКА

А.  Приложими разпоредби на нидерландската Конституция

24. Конституцията от 1983 г. не гарантира право на собственост. Член 14 гласи:

„1. Отчуждаване може да бъде разпоредено само в общ интерес и срещу предварително определено обезщетение в съответствие с правилата, установени със закон или с делегирано законодателство.

2. ...

3. В случаите, указани със закон или с делегирано законодателство, съществува право на обезщетение или частична компенсация за щети, ако имотът е унищожен или неизползваем от страна на компетентните органи в името на общия интерес или ако упражняването на правото на собственост е ограничено.“

Член 104 гласи както следва:

„Данъците на кралството се налагат по силата на закона. Другите налози, събирани от Кралството, се уреждат със закон.“

Според холандското конституционно право, съдилищата не могат да проверяват законите за съответствие с Конституцията. Член 120 гласи следното:

„Съдилищата не могат да преценяват конституционността (grondwet tigheid) на законите и споразуменията.“

В. Приложими разпоредби на Гражданския кодекс (Burgerlijk Wetboek), Търговския закон (Wetboek van Koophandel) и Гражданско-процесуалния кодекс (Wetboek van  Burgerlijke Rechtsvordering)

25.  Към момента на събитието Гражданският кодекс от 1838 г. все още е в сила. Доколкото той касае вещното право, през 1992 г. той е заменен от нов Граждански кодекс; редица разпоредби на Търговския закон и Гражданско-процесуалния кодекс са променени или отменени по същото време. Следното се отнася до закона, какъвто е бил по времето на събитията от жалбата.

26.  Съгласно раздел 1177 от Гражданския кодекс задълженията по принцип могат да бъдат събирани за сметка на всички стоки, принадлежащи на длъжника, независимо дали са движими или недвижими. На други места законовите разпоредби позволяват някои малки изключения, които не са приложими в конкретния случай.

Раздел 1178 добавя принципа на paritas creditorum (равнопоставеност на всички кредитори): всички кредитори имат право да събират задължения за сметка на имуществото на длъжника пропорционално на размера на вземанията си, освен ако някой от тях би могъл да претендира право на преференциално заплащане. Това право се получава от специфични законови разпоредби, които дават приоритетно право (привилегия). Тези приоритетни права се основават на характера на задължението (раздел 1180) и техния ред на приоритетност е установен със закон. Повечето приоритетни права могат да бъдат открити в Гражданския кодекс, но не и тези на данъчните власти, относно които Гражданският кодекс се позовава на специализираните разпоредби от законодателството (раздел 1183 (1)).

Приоритетното право може да се отнася за конкретен актив или за всички вещи, принадлежащи на длъжника; като цяло приоритетните права от първия вид имат превес над приоритетните права от втория вид (раздел 1184).

Раздел 1185 изброява задълженията, обхванати от правото на приоритет върху определени активи, принадлежащи на длъжника. В частност те включват наем, дължим по силата на договор за наем, и цената, дължима на продавач на движимо имущество.

Раздел 1186 гласи следното:

„1. Наемодателят може да упражни своето приоритетно право [чрез събиране на задължения за сметка на] плодовете, които все още са по клоните на дърветата, или в земята чрез корените си, както и чрез плодовете, независимо дали са обрани или не, които съществуват в помещенията (die zich op den bodem bevinden) и всички други вещи, съществуващи в помещенията, които служат или като оборудване на наетия имот или стопанството, или за обработка на земята, като например добитък, земеделски сечива и други подобни, независимо дали гореспоменатите обекти принадлежат на наемателя или не.

2. Ако обаче наемателят има стоки, с които разполага по силата на договор за покупка с разсрочено плащане, наемодателят няма право да упражнява своето приоритетно право срещу продавача, ако договорът за покупка с разсрочено плащане е свързан със семена или сечива или ако се докаже, че наемодателят е знаел за договора за покупка с разсрочено плащане.

3. ...“

Раздел 1190 гласи следното:

„Продавачът на движимите вещи, за които все още не е платено, може да упражни своето приоритетно право срещу продажната цена на тези стоки, ако те все още са в притежание на длъжника, независимо от това дали за продажбата е определен конкретен срок.“

Раздел 1191 гласи следното:

„1. Ако не е определен срок за продажбата, продавачът има право дори да си върне стоката, доколкото тя е в притежание на купувача, и да предотврати нейната препродажба, при условие че стоката бъде потърсена в срок от тридесет дни от доставката.

2. Раздели 231, 233, 234, 236 и 237 от Търговския закон се прилагат по аналогия.“

Трябва да се отбележи, че раздел 1191 не се отнася до приоритетното право, а предоставя на продавача правото да развали продажбата посредством декларация, отправена до купувача, както и да си възстанови собствеността върху вече продадени и доставени стоки. Продавачът може след това да си върне стоката, дори – в определени граници – и от трети страни. Раздели 231 и следващите от Търговския закон регламентират използването на подобно право в случай на несъстоятелност на длъжника (вж. параграф 35 по-долу).

27.  Раздели 439 и следващите от Гражданско-процесуалния кодекс установяват правила за събиране на задължения за сметка на движимото имущество на длъжника. По правило това събиране на задължения започва с конфискация, за която обикновено се изисква съдебно решение (въпреки че законът предвижда изключения, например при данъчни дела, вж. параграф 28 по-долу). Раздел 456, на който се позовава раздел 16 на Закона от 1845 г., е приложим:

„1. Този, който твърди, че изцяло или частично е собственик на конфискуваните стоки, може да подаде възражение за продажбата им чрез известие с основанията за възражението си, което да е адресирано до страната, в полза на която е извършено конфискуването (arrestant) и до лицето, срещу което е насочено конфискуването, като същото бъде връчено на депозитара: под страх от недействителност.

2. ...

3. ...“

В. Конфискуване от данъчните власти на стоки, принадлежащи на трети лица, налични в помещенията на данъчния длъжник (bodembeslag)

28.  Към момента на настъпване на въпросното събитие, по силата на раздел 12 от Закона от 1845  г., данъчните задължения имат предимство пред всички други задължения, с изключение на съдебните разноски и други разходи, свързани с принудителната продажба на стоки и задължения, обезпечени с ипотека. Стоките на трети лица, конфискувани съгласно раздел 16 (3) (вж. параграф 29 по-долу) също са предмет на това приоритетно право (решение на Върховния съд от 5 октомври 1979 г., NJ 1980, 280).

Раздел 14 от Закона от 1845 г. дава право на данъчните органи да конфискуват движими и недвижими активи на данъчните длъжници и да ги продават, за да се погасят задълженията им. Не се изисква предварително решение за установяване на задължението и разпореждане длъжника да го плати. Конфискуването в съответствие с тази разпоредба се основава на изпълнителен лист, съставен от данъчната инспекция. Този изпълнителен лист се връчва на длъжника, като конфискуването и принудителната продажба на стоките му следват в случай на неплащане. В Раздел 14 изрично се посочва, че този изпълнителен лист има същото правно действие като решение на съда. Съответно Раздел 14 (2) предвижда, че изпълнителният лист на данъчната администрация се изпълнява в съответствие с разпоредбите на Гражданско-процесуалния кодекс, уреждащи изпълнението на съдебните решения (вж. параграф 27 по-горе).

Раздел 15 дава на данъчния длъжник правото да подаде възражение в гражданските съдилища срещу изпълнителен лист, макар основанията, на които може да се основава едно такова възражение, да са ограничени. В него се уточнява също така, че такова възражение няма суспензивен ефект, въпреки че е възможно да се иска заповед за спиране на изпълнението в рамките на бързо производство (kort geding).

29. Като допълва правото на оспорване на изпълнителния лист, дадено на длъжника от раздел 15, раздел 16 дава подобно право на трети страни, които твърдят, че са собственици на конфискувани движими вещи в помещенията на длъжника. Раздел 16 следва да се тълкува в светлината на раздел 14, където се посочва, че са приложими съответните разпоредби на Гражданско-процесуалния кодекс. Неговата цел е да ограничи правата на трети страни по раздел 456 (вж. параграф 27 по-горе). Раздел 16 гласи следното:

„1. Трети страни, претендиращи да имат пълно или частично право върху движимите вещи, които са конфискувани във връзка с данъчно задължение, може да отправят административно възражение до директора по преките данъци, при условие че административното възражение бъде подадено преди продажбата и не по-късно от седем дни от датата на конфискуването. Административното възражение се подава до данъчната инспекция, която трябва да потвърди получаването му. Директорът взима решение възможно най-скоро. Продажбата не се извършва в срок от осем дни от връчването на това решение на оспорващия и на лицето, срещу което е насочено конфискуването [като при известието] отново се указва дата за продажбата.

2. Заинтересованата страна не губи правото си да подаде възражение пред обикновените съдилища посредством административно възражение в съответствие с предходната алинея.

3. Въпреки това, с изключение на правото да възстановят собствеността си, предоставено от ... раздел 230 и следващите от Търговския закон, трети лица нямат право да предявяват искове за оспорване на конфискация във връзка с данъци, с изключение на поземлен данък, ако плодовете, независимо дали са събрани или не, или движимото имущество, което служи или за оборудване на къща или ферма, или за култивирането или използването на земята, се намират в помещенията на съответния данъчен длъжник към момента на конфискацията.“

„Помещения“ се тълкува като парцел или част от парцел, който се използва реално от данъчния длъжник и който е на негово разположение, независимо от другите (вж., inter alia, решение на Върховния съд от 18 октомври 1991 г. NJ 1992, 298; вж. също параграф 30, точка 4 от Инструкциите от 1961 г.).

За „оборудване“ се считат всички предмети, предназначени да направят възможно ползването на помещенията по начин, който е в съответствие с целта, за която данъчният длъжник възнамерява да ги използва. Могат да бъдат включени движими машини (вж., inter alia, решението на Окръжния съд в Харлем от 18 февруари 1964 г., NJ 1965, 402 и решението на Апелативния съд в Амстердам от 7 декември 1979 г., цитирано в решение на Върховния съд от 9 януари 1981 г., NJ 1981, 656; вж. също параграф 30, точка 4 от Инструкциите от 1961 г.), но не и суровинните запаси, готовата продукция или превозните средства (решение на Върховния съд от 11 март 1927 г., NJ . 1927 г., стр 494; Инструкции от 1961 г., пак там).

Правото на данъчните органи да конфискуват цялото движимо имущество, което се намира в помещенията на данъчния длъжник, включително стоки, принадлежащи на трети лица, предполага правото на събиране на гореспоменатите стоки (параграф 30, точка 1 от Инструкциите от 1961 г. и решението на Върховния съд по настоящото дело – вж. параграф 23 по-горе).

Събирането на задълженията обикновено се прави чрез публичен търг на стоките (раздел 14 (2) от Закона от 1845 г., във връзка с раздел 463 от Гражданско-процесуалния кодекс). Въпреки това се счита за допустимо, ако данъчният длъжник е в несъстоятелност, данъчната инспекция да се съгласи синдикът да ги продаде в частна продажба (решение на Върховния съд от 26 май 1989 г., NJ 1990, 131).

30.  За да се насърчи единното прилагане на закона, министърът на финансите създава, с решение от 8 декември 1961 г., Инструкциите от 1961 г. Това са официални инструкции към данъчните власти, които са му подчинени, които указват начина, по който законът трябва да се тълкува и прилага. Инструкциите от 1961 г. са публикувани; физическите лица имат правото да се позовават на тях в съдебни дела срещу данъчните органи, тъй като те са обвързващи за тях съгласно общите принципи на доброто управление. В решението си от 28 март 1990 г. (NJ 1991, 118) Върховният съд по-късно потвърждава това, като приема, че насоки като тези трябва да се прилагат по отношение на заинтересованите страни като правна норма.

Параграф 30 от Инструкциите от 1961 г. разглежда тълкуването и прилагането на раздел 16. В точка 9 се дават допълнителни инструкции, свързани с начина, по който трябва да бъдат разглеждани административните нарушения по раздел 16 (1) и (2) (вж. параграф 29 по-горе). Точка 9 гласи следното:

„Решението на директора следва не само да се определя от законови съображения. След като е получена достатъчна яснота по отношение на разглежданите в жалбата правни отношения, на съображенията за справедливост (billijkheid) и изискванията за подходяща политика трябва да се отдаде голямо значение. Точно в съответствие с тази политика се пропуска правото на собственост на трета страна, когато се събират лични данъци или вноски за социално осигуряване, а също и когато е включено действителното имущество (reële eigendom) на трето лице, при условие обаче, че това е взето под внимание.
...

Горното не променя факта, че не може да има никакви основания за скрита политика в очевидни случаи на съучастие между данъчния длъжник и третото лице, за да се създаде ситуация на фиктивно имущество в опит да се предотврати събирането на стоки.

От гледна точка на справедливостта и добрите практики събирането на задълженията за сметка на стоки на трети страни по принцип е оправдано в случаите на събиране на фирмени данъци и задължения по вноски за социално осигуряване, както и когато икономическите отношения между данъчния длъжник и стоките дават основания тези стоки да се считат за негови и обстоятелството, че от правна гледна точка стоките принадлежат на някой друг е било създадено, главно за да се изключи възможността за събиране на задълженията за сметка на данъчния длъжник или да се даде възможност на трета страна да получи преференциално право на събиране на тези стоки.

Примери за това са стоките, доставени по договор за покупка с разсрочено плащане, или под различни форми на лизинг и други, при които доставчикът на стоките запазва собствеността си върху тях.

Освен това в тази връзка може да се разглеждат и тези случаи, в които собствеността върху стоките е прехвърлена на трето лице като обезпечение.

...“

31.  В решението си от 9 януари 1981 г. (NJ 1981, 656), Върховният съд отхвърля твърдението, че раздел 16 (3) се прилага само по отношение на стоки в помещенията на данъчния длъжник, собствеността върху които е била прехвърлена на трето лице, за да се предотврати събирането на данъчни задължения от страна на данъчните власти чрез принудителна продажба на тези стоки. Въпреки че от историята на проекта на тази разпоредба изглежда, че към момента на изготвянето ѝ (1845 г.) тя е била провокирана от желанието за противопоставяне на някои злоупотреби, това не означава, че наличието на злоупотреба е превърнато в изискване за приложимостта на разпоредбата, като раздел 16 произлиза от приоритетното право на наемодателя, определено в раздел 1186 от Гражданския кодекс (вж. параграф 26 по-горе). Раздел 16 след това няколко пъти е бил обект на дебати между правителството и парламента, като този дебат подкрепя идеята, че целта на раздел 16, по думите на Върховния съд, е „да даде на данъчните органи възможността за събиране за сметка на конфискуваните стоки, независимо от правата на трети лица, все едно че същите принадлежат на данъчния длъжник“.

32.  За доставчиците на стоки не е възможно да получат информация от данъчните власти за това дали техните клиенти имат неизплатени данъчни задължения и съответно дали има риск от конфискация. Съгласно раздел 67 (1) от Общия закон за държавните такси (Algemene wet inzake rijksbelastingen) данъчните служители са имали и все още имат задължението да пазят тази информация в тайна.

33.  Право, подобно на това, ползвано от данъчната инспекция съгласно раздел 16 от Закона от 1845 г., се ползва от митническите органи. Те са упълномощени от раздел 151 на Закона за основните митнически и акцизни такси (Algemene wet inzake de douane en de accijnzen) да събират вносни мита и акцизи за сметка на стоките, за които те се дължат, заедно с всички административни глоби или лихви, независимо от това кой би могъл да претендира права върху съответните стоки.

D. Последствия от несъстоятелността на купувача

34. Когато физическо или юридическо лице е обявено в несъстоятелност, всички конфискации, засягащи собствеността му отпадат по давност (раздел 33 (2) от Закона за несъстоятелността (Faillissementswet)). Това включва конфискуването на имуществото му от данъчните органи, но не и конфискуването в съответствие с раздел 16 (3) от Закона за стоките на трети лица от 1845 г.

35. В случаите когато са продавани и доставяни движими вещи, но не са изплатени в пълен размер, раздел 230 от Търговския закон позволява на продавача да си вземе стоката обратно, ако купувачът фалира, при условие че стоките все още могат да бъдат идентифицирани (раздел 231) и че продавачът е упражнил правото си в рамките на тридесет дни от доставката до купувача (раздел 232). След това продавачът трябва да възстанови всички плащания, които може вече да е получил, както и някои разходи, които може да са направени междувременно (раздели 233 и 235). След това споразумението за покупко-продажба се отменя и се счита, че собствеността върху стоките винаги остава в продавача (решение на Върховния съд от 12 юни 1970 г., NJ 1971 г., 203).

Правата на продавача по раздел 230 и следващите от Търговския закон трябва да бъдат спазвани от данъчните органи (раздел 16 (3) от Закона от 1845 г. – вж. параграф 29 по-горе).

E. Процедурни разпоредби

36.  Както следва от раздел 16 (1) от Закона от 1845  г., трети лица, които претендират за собственост върху конфискувани в помещенията на данъчния длъжник стоки могат да подадат административно възражение пред данъчната инспекция, която го изпраща до директора по преките данъци. Въпреки че в раздел 16 (1) се съдържа седемдневен срок, административните възражения, подадени след изтичането му, все пак се разглеждат и данъчната инспекция е длъжна да спре принудителната продажба на конфискуваните стоки, ако това все още е възможно (параграф 30, точка 8 на Инструкциите от 1961 г.).

Няма ограничения по отношение на основанията, на които може да се базира едно административно възражение пред данъчните власти.

37. След получаване на решение от директора или – ако това е за предпочитане – без предварително получаване на такова решение, трета страна може да предяви иск пред Окръжния съд по раздел 456 от Гражданско-процесуалния кодекс (вж. параграф 27 по-горе).

Все пак раздел 16 (3) от Закона от 1845 г. ограничава основанията за подобен иск до въпроса дали конфискуваните стоки са в действителност „плодове, независимо дали обрани или не, или движими вещи, които служат или като оборудване на къща или ферма, или за култивирането и използването на земя“ (решение на Върховния съд от 9 януари 1981 г., NJ 1981, 656, и решение на Върховния съд по това дело – вж. параграф 23 по-горе).

38. Възможностите за компенсация от гражданските съдилища са изяснени с решението на Върховния съд по настоящия случай (вж. параграф 23 по-горе). От това решение става ясно, че за внасяне на дело пред гражданските съдилища третата страна не е длъжна да се ограничи до въпросите, посочени в  параграф 37 по-горе, а може да обоснове иска си на неправомерно действие в областта на гражданското право (раздел 1401 от Гражданския кодекс), извършено от данъчната администрация, като по този начин даде възможност на съда да преразгледа спазването на Инструкциите от 1961 г. от страна на данъчната администрация при разрешаване на конфискацията от директора по преките данъци, който е отхвърлил възраженията на третото лице.

F. Запазване на собствеността

39. Раздел 455 от Гражданския кодекс на Германия (Bürgerliches Gesetzbuch) гласи следното:

„Ако продавачът на движимите вещи е запазил собствеността си до пълното изплащане на цената, би трябвало да се приеме, в случай на съмнение, че прехвърлянето на собствеността става при спазване на суспензивна клауза за пълно изплащане на цената и че продавачът има право да развали договора, ако купувачът не изпълнява задълженията си за плащане.“

Съгласно раздел 346 от Гражданския кодекс на Германия, в случай на разваляне на договора, всяка от страните трябва да върне на другата всичко, което вече е получила по силата на договора.

По време на събитията, за които се касае жалбата, в нидерландското законодателство няма законова разпоредба, подобна на раздел 455 от Гражданския кодекс на Германия, но често се прибягва до запазване на собствеността, което се потвърждава от съдилищата в спорове между частни лица.

G. Нововъведения по отношение правото на данъчните органи да конфискуват стоки, принадлежащи на трети лица, които се намират в помещенията на данъчния длъжник

40. През 1974 г. е публикуван доклад на правителствена комисия („Комисията Houwing“), създадена да направи преглед на законодателството в областта на приоритетните права (вж. параграф 26 по-горе). По отношение на правото, предоставено на данъчните власти от раздел 16 (3) на Закона от 1845  г., в доклада се изразява мнение, че това право трябва да бъде ограничено до случаите, в които други кредитори, освен данъчните власти, имат предвидени права, които изцяло или в основни линии представляват обезпечаване на задължения; това до голяма степен би съответствало на политиката, следвана от самите данъчни власти и предвидена в Инструкциите от 1961 г. (вж. параграф 30 по-горе). Той предвижда също разширяване на правото на конфискуване върху цялото движимо имущество, предназначено за постоянна професионална употреба от съответното предприятие.

41. Правото на данъчните органи в съответствие с раздел 16 (3) е подложено на нарастваща критика. Поради тази причина, когато Правителството приема закони, насочени към модернизиране на правото в областта на събирането на данъчните задължения, то не предлага – за момента – значителни промени в приоритетното право на данъчните власти или правото на конфискуване. Когато приема съответния законопроект, Правителството заявява, че той изисква допълнително проучване и за целта трябва да бъде създадена междуведомствена работна група. Тази позиция е критикувана в парламента, особено от онези страни, които считат за неоправдани широките правомощия за конфискация, ползвани от данъчните власти, но Правителството запазва позицията си. Въпреки това представянето в парламента на новия законопроект отново води до критични дискусии, както в парламента, така и извън него.

42. Законопроектът, посочен в предходния параграф, се превръща в новия Закон за данъчното облагане, който влиза в сила на 1 юни 1990 г. (Invorderingswet 1990 – „Законът от 1990 г.“).

По практически съображения той запазва непокътнати разпоредбите на Закона от 1845 г. по отношение на приоритета на данъчните задължения, като дори удължава съответния срок. Той също така съдържа разпоредба (раздел 22), която на практика е почти идентична с раздел 16 от Закона от 1845 г. (вж. параграф 29 по-горе), като единствената реална разлика е, че в третия  параграф е даден  изчерпателен списък на съответните данъци.

Съгласно раздел 70 от Закона от 1990 г. раздел 22 ще престане да функционира на 1 януари 1993 г., освен ако към тази дата не бъде представен законопроект за замяната му или за удължаване на неговото действие с до една година; в действителност на 30 ноември 1992 г. пред долната камара на парламента е представен законопроект (№ 22942), който отговаря на тези изисквания.

43. Междуведомствената работна група (вж. параграф 41 по-горе) публикува своя доклад през 1990 г. Законопроект № 22942 – който се основава и следва непосредствено доклада на гореспоменатата междуведомствена работна група – предлага да се изменят Гражданския кодекс и Закона от 1990 г. по такъв начин, че да предоставят на данъчните органи право на събиране на данъчните задължения по отношение на всички стоки, които не принадлежат на данъчния длъжник, но са предназначени за постоянно използване от негова страна при упражняване на неговата професия. Трети страни няма да могат да оспорват пред данъчната администрация договорени права, които служат основно като обезпечение. И все пак данъчната администрация ще има задължението да се допита до данъчния длъжник дали някои от конфискуваните стоки не принадлежат на трети страни.

ПРОИЗВОДСТВО ПРЕД КОМИСИЯТА

44. Gasus подават жалбата до Комисията на 6 юли 1989 г. Компанията твърди, че не са имали достъп до независим и безпристрастен съд в нарушение на член 6, ал. 1 (чл. 6-1), и че са били лишени от своите притежания в нарушение на член 1 от Протокол № 1 (Р1-1).

45. На 21 октомври 1992 г. Комисията обявява жалбата (№15375/89) за допустима по отношение на оплакванията по член 1 от Протокол № 1 (Р1-1) и за недопустима в останалата си част. В доклада си от 21 октомври 1993 г. (член 31) (чл. 31) Комисията изразява становището, с шест гласа "за" и шест гласа "против" и с решаващия глас на своя председател, че не е имало нарушение на член 1 от Протокол № 1 (Р1-1). Пълният текст на становището на Комисията и на четирите отделни становища, съдържащи се в доклада, са приложени към настоящото решение[3].

ОКОНЧАТЕЛНО ИЗЛОЖЕНИЕ НА ПРАВИТЕЛСТВОТО ПРЕД СЪДА

46. Правителството завършва своето изложение като заявява, че жалбата на Gasus, която се основава на нарушение на член 1 от Протокол № 1 (Р1-1), би трябвало да бъде обявена за недопустима, тъй като не са били изчерпани вътрешноправните средства за защита (член 26 от Конвенцията) (чл. 26) и че жалбата при всички случаи е неоснователна.

ЩО СЕ ОТНАСЯ ДО ПРАВОТО

I.  ПРЕДВАРИТЕЛНО ВЪЗРАЖЕНИЕ НА ПРАВИТЕЛСТВОТО

47. Дружеството жалбоподател по същество се оплаква от нарушение на член 1 от Протокол № 1 (Р1-1). Според Правителството обаче дружеството жалбоподател не е повдигнало изобщо това оплакване пред националните съдилища или го е направило в недостатъчна степен. Правителството се позовава на член 26 (чл. 26) от Конвенцията, който гласи следното:

„Комисията може да се занимава с този въпрос, едва след като всички вътрешноправни средства за защита са били изчерпани в съответствие с общопризнатите норми на международното право ...“

Правителството изтъква факта, че във вътрешното съдопроизводство дружеството жалбоподател е базирало своите доводи, доколкото те се отнасят до Конвенцията, само на член 6 (чл. 6). Пред Апелативния съд и пред Върховния съд Gasus всъщност са отрекли приложимостта на член 1 от Протокол № 1 (Р1-1).

Според становището на Комисията цялото производство на национално ниво разглежда въпроса дали дружеството жалбоподател е било незаконно лишено от своите притежания или не. Освен това както Апелативният съд, така и Върховният съд разглеждат този въпрос в съответствие с член 1 от Протокол № 1 (Р1-1).

48. Съдът подчертава, че целта на изискването да бъдат изчерпани националните средства за защита е да се предостави възможност на Договарящите страни за предотвратяване или коригиране – обикновено чрез съдилищата – на твърдяните нарушения срещу тях преди тези твърдения да бъдат подадени до институциите по Конвенцията (вж. като най-актуално решението по делото Hentrich v. France от 22 септември 1994 г., серия А, № 296-A, стр. 18, параграф 33). Това означава, че жалбата, която е предназначена да сезира Комисията, първо трябва да бъде подадена, най-малкото по същество и в съответствие с приложимите изисквания на вътрешното законодателство, пред съответните национални съдилища (вж., inter alia, решението Saïdi v. France от 20 септември 1993 г., серия А, № 261-C, стр. 54, ал. 38).

49. Вярно е, че член 1 от Протокол № 1 (Р1-1) е посочен за първи път от данъчната инспекция; също така е вярно, че дружеството жалбоподател последователно отрича неговата приложимост и го оспорва само при условията на евентуалност пред Върховния съд. Независимо от това в този случай и Апелативният съд и Върховният съд са били в състояние да разгледат твърдението за нарушение на тази разпоредба (Р1-1) и в действителност са го направили.

Съответно дружеството жалбоподател наистина предоставя на нидерландските съдилища и по-конкретно на Върховния съд (вж. параграф 23 по-горе) възможността да предотвратят или да поправят твърдяното нарушение на член 1 от Протокол № 1 (Р1-1). Ето защо предварителното възражение отпада.

II.  ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛЕН 1 ОТ ПРОТОКОЛ № 1 (Р1-1)

50. Дружеството жалбоподател се оплаква от конфискуването на бетонобъркачката от страна на данъчните органи и последващата ѝ продажба с тяхно съучастие. То се позовава на чл. 1 от Протокол № 1 от Конвенцията, който гласи следното:

„Всяко физическо или юридическо лице има право мирно да се ползва от своите притежания. Никой не може да бъде лишен от своите притежания освен в интерес на обществото и съгласно условията, предвидени в закона и в общите принципи на международното право.

Предходните разпоредби не накърняват по никакъв начин правото на държавите да въвеждат такива закони, каквито сметнат за необходими за осъществяването на контрол върху ползването на притежанията в съответствие с общия интерес или за осигуряване на плащането на данъци или други постъпления или глоби.“

Правителството поддържа твърдението, че не е имало нарушение на тази разпоредба (P1-1). В своя доклад Комисията стига до същото заключение.

A. Дали има намеса в „мирното ползване на притежанията“ на дружеството жалбоподател

51. Дружеството жалбоподател посочва, че е продало бетонобъркачката на Atlas при условие за запазване на собствеността до изплащане на пълната ѝ цена. Тъй като към момента на конфискуването пълната цена не е била платена, собствеността на бетонобъркачката остава на Gasus. Това по негово мнение означава, че конфискуването и последващата продажба на тази машина от нидерландските данъчни власти са представлявали вмешателство в правото му на собственост.

Комисията също така счита, че е имало намеса в „мирното ползване на притежанията“ на Gasus.

52. Правителството твърди, че запазването на собствеността е по-скоро вещно право на обезпечение, отколкото „действителна“ собственост и че „ползването“ на това право се ограничава до обезпечението за плащане на покупната цена. „Действителната“ или „икономическата“ собственост принадлежи по право на купувача, който рискува да загуби вследствие увреждане или загуба на закупените стоки или да спечели от тяхната употреба или препродажба. По време на събитията, за които се касае жалбата, бетонобъркачката вече не е „притежание“, чието „мирно ползване“ е гарантирано на Gasus от член 1 на Протокол № 1 (Р1-1).

53. Съдът припомня, че понятието „притежания“ (на френски: biens) в член 1 от Протокол № 1 (Р1-1) има самостоятелно значение, което със сигурност не се ограничава до собственост на физически стоки: някои други права и интереси, които представляват активи, също може да се разглеждат като „право на собственост“ и по този начин като „притежания“ за целите на тази разпоредба (Р1-1). Ето защо в настоящия контекст е без значение дали правото на Gasus върху бетонобъркачката трябва да се разглежда като право на собственост или като вещно право на обезпечение. Във всеки случай конфискуването и продажбата на бетонобъркачката представляват „намеса“ в правото на дружеството жалбоподател „мирно да се ползва“ от „притежанието си“ по смисъла на член 1 от Протокол № 1 (Р1-1).

В. Приложимото правило

54.  Съдът обикновено ограничава вниманието си, доколкото е възможно, върху въпросите, повдигнати от конкретния казус пред него. В конкретния случай обаче той трябва да разгледа раздел 16 (3) от Закона от 1845 г., тъй като твърдяната в жалбата намеса е резултат от прилагането на тази разпоредба.

55. Съдът нееднократно постановява, че член 1 (Р1-1) по същество гарантира правото на собственост и се състои от три отделни правила. Първото правило, което е залегнало в първото изречение на първия параграф и което е от общ характер, определя принципа на мирно ползване на притежанията. Второто правило, съдържащо се във второто изречение на същия  параграф, се отнася до лишаването от притежания и го прави предмет на определени условия. Третото правило, съдържащо се във втория параграф, признава правото на Договарящите държави да контролират използването на собствеността в съответствие с общия интерес или да осигуряват плащането на данъци или други вноски или санкции.

Тези три правила обаче не са „разграничени“ в смисъл на несвързани: второто и третото правило разглеждат конкретни случаи на вмешателство в правото на мирно ползване на собствеността и следователно трябва да се тълкуват в светлината на общия принцип, изразен в първото правило (вж., наред с много други източници, решението AGOSI v. the United Kingdom, 24 октомври 1986 г., Серия A № 108, стр.17, параграф 48).

56. Дружеството жалбоподател базира цялата си аргументация на предпоставката, че е било лишено от своите притежания.

57.  Според Комисията продажбата при запазване на собствеността създава „специална правна ситуация“, при която съответните права на продавача и купувача зависят от националните правни норми, приложими към сделката. Обикновено и продавачът, и купувачът стават притежатели на ограниченото право на собственост, защитено от член 1 на Протокол № 1 (Р1-1), но точният обхват на правото, ползвано от всяка от страните, може да бъде различен в зависимост от застъпената правна система. По-конкретно зависи от вътрешното право до каква степен запазването на правото на собственост защитава имуществото на продавача от претенции на други кредитори. Ако другите кредитори са имали правото да конфискуват имуществото и да го продават за уреждане на вземанията си, резултатът е, че продавачът е лишен от правото си на собственост. От гледна точка на Комисията точно това се е случило на дружеството жалбоподател в настоящия случай. Ето защо приложимото правило е това, което се съдържа във второто изречение на първия параграф.

58. Правителството отрича, че дружеството жалбоподател е било лишено от своите притежания. На първо място данъчните власти са конфискували бетонобъркачката, а не са я отнели; нейното задържане е оставило правата на собственост на Gasus непокътнати. На второ място, въпреки че бетонобъркачката в крайна сметка е била продадена и въпреки че продажбата е станала възможна благодарение на задържането ѝ, това е станало в рамките на частен договор, сключен между Atlas и Van Baarsen. На трето място Правителството твърди, че изразът „лишаване“ предполага, че съответното физическо или юридическо лице е оставено с празни ръце; докато в действителност Gasus е запазил своята претенция срещу Atlas за плащане на остатъка от покупната цена Правителството не следва да бъде обвинявано за това, че събирането на задължението се е оказало невъзможно в резултат на последвалата несъстоятелност на Atlas.

59. Съдът счита, че оспорваното в този случай вмешателство всъщност е резултат от упражняване на правомощията на данъчните власти по раздел 16 (3) от Закона от 1845 г. Целта на този закон е да регулира събирането на преките данъци в Нидерландия, а раздел 16 (3) е част от разпоредбите, отнасящи се до прилагането на неплатени данъчни задължения. Подобно на всички други кредитори, данъчните органи биха могли да събират неплатени данъчни задължения по отношение на всички секвестируеми активи на данъчния длъжник; освен това съгласно раздел 16 (3) те са упълномощени да конфискуват и да събират вземанията си за сметка на цялото движимо имущество, намиращо се в помещенията на данъчния длъжник, което е квалифицирано като „обзавеждане“, независимо от това дали тези стоки са принадлежали на данъчния длъжник или не (вж. параграфи 29 – 31 по-горе). Точно при упражняването на тази власт данъчните власти задържат бетонобъркачката, за която Gasus претендира, че е негова собственост, при частично принудително събиране на неплатените данъчни задължения на Atlas.

На фона на това най-естественият подход по мнение на Съда е да се разгледат оплакванията на Gasus в частта „осигуряване плащането на данъци“, която попада в обхвата на правилото във втората алинея на член 1 (Р1-1). Тази алинея изрично запазва правото на Договарящите държави да приемат такива закони, каквито считат за необходими с оглед осигуряване плащането на данъци. Значението, което авторите на Конвенцията придават на този аспект от втората алинея на член 1 (Р1-1), може да се прецени от факта, че на етап, когато предложеният текст не е съдържал такова изрично позоваване на данъци, вече се е разбирал като запазване правомощието на държавите да приемат такива закони за данъчното облагане, каквито считат за необходими, при условие че мерките в тази област няма да водят до произволна конфискация (вж. сър David Maxwell-Fyfe, Докладчик на комисията по правни и административни въпроси, Втора сесия на Консултативната колегия, шестнадесето заседание (25 август 1950 г.), Collected Edition of the Travaux préparatoires, том VI, стр. 140, който коментира текста на предложения член 10А, пак там, стр. 68).

Фактът, че действащото данъчно законодателство дава възможност на данъчните власти при определени условия да събират данъчни задължения за сметка на активи на трети лица не дава основание за различно заключение по отношение на приложимото правило. Освен това той не е достатъчен сам по себе си, за да опише раздел 16 (3) от Закона от 1845 г. като предоставяне на правомощия за произволна конфискация.

Възлагането на определен кредитор на правомощието за събиране на задължения за сметка на стоки, които, въпреки че в действителност са притежание на длъжника, са законно притежавани от трети лица, в няколко правни системи е прието като метод за укрепване на позицията на кредиторите в изпълнителното производство. Съгласно нидерландското право по онова време наемодателите имат правомощие по отношение на неплатени наеми, подобно на това, което имат по френското и белгийското законодателство; Правителството цитира също няколко разпоредби от данъчното законодателство на други държави-членки, които дават подобни правомощия на данъчните органи в специални случаи. Следователно фактът, че законодателният орган в Нидерландия е сметнал за необходимо да засили позицията на данъчните власти в изпълнителното производство срещу данъчни длъжници не оправдава заключението, че Законът от 1845 г. или раздел 16 (3) от него не са насочени към „осигуряване плащането на данъци“ или че използването на правомощието, предоставено от този раздел представлява по-скоро „конфискация“, било то „произволна“ или не, а не метод за събиране на данъчни задължения.

C. Спазване на изискванията, изложени във втория параграф

60. Както следва от предходния  параграф, настоящото дело се отнася до правото на държавите да приемат такива закони, каквито те считат за необходими за целите на „осигуряване на плащането на данъци“.

В конкретния случай Съдът не е призован да установи дали това право, както може да се предположи от формулировката на разпоредбата, е ограничено до данъчно процесуалното право (т.е. законите, които регулират данъчното облагане, включително принудителното събиране на данъчни задължения) или включва също и материалното данъчно право (т.е. законите, които определят обстоятелствата, при които се дължи данък и дължимите суми); Законът от 1845 г., който е предмет на спора по настоящото дело, очевидно е данъчно процесуален закон.

При приемането на такива закони на законодателя трябва да бъде предоставена широка свобода на преценка, особено що се отнася до въпроса дали – и ако е така, до каква степен – данъчните органи трябва да бъдат поставени в по-добра позиция за принудително събиране на данъчни задължения, отколкото тази на обикновените кредитори за принудително събиране на търговските задължения. Съдът ще уважи преценката на законодателя по тези въпроси, освен ако не е лишена от разумна основа.

61. Раздел 16 (3) от Закона от 1845  г. дава на данъчните органи властта да събират данъчните задължения за сметка на някои стоки, които, въпреки че в действителност са притежание на данъчния длъжник – тъй като са в неговите помещения и служат като „обзавеждане“ – от гледна точка на закона са собственост на трета страна. По този начин той освобождава данъчните власти от отговорността да преценяват дали тези стоки са действително собственост на данъчния длъжник. Целта на разпоредбата очевидно е да улесни принудителното събиране на данъчните задължения, което само по себе си очевидно е в общия интерес.

Вярно е, че Инструкциите от 1961 г. съкращават правомощията на данъчните власти по раздел 16 (3). В границите на тези инструкции раздел 16 (3) упълномощава данъчните власти да събират само определени данъчни задължения – включително такива като тези, дължими от Atlas – за сметка на „обзавеждане“, собственост на трети лица, когато собствеността на третата страна е предназначена единствено да осуети събирането за сметка на данъчния длъжник или да предостави на тази трета страна преференциално право за събиране на задълженията по отношение на съответните стоки (вж. параграф 30 по-горе). Това обаче не засяга основната цел на раздел 16 (3), която остава, както подчертава Правителството, да осигури данъчните приходи в общия интерес.

62. Според добре установената съдебна практика на Съда вторият параграф на член 1 от Протокол №1 (Р1-1) трябва да се тълкува в светлината на принципа, предвиден в първото изречение на този член (Р1-1) (вж. наред с много други източници решението AGOSI, пак там). Следователно една такава намеса трябва да постигне „справедлив баланс“ между общите интереси на общността и изискванията за защита на основните права на човека. Загрижеността за постигане на този баланс е отразена в устройството на член 1 (Р1-1) като цяло, включително във втория параграф: ето защо трябва да има обоснована връзка на пропорционалност между използваните средства и преследваната цел.

63. Gasus подчертават, че са били лишени от собствеността си при плащането на данъчно задължение, което се дължи от трето лице, нидерландската компания Atlas.

Gasus посочват, че по никакъв начин не са отговорни за възникването на данъчното задължение. Нещо повече, те не са могли да знаят за него, тъй като в Нидерландия на данъчните органи не е позволено да предоставят такава информация на друго лице, освен на длъжника.

Накрая фактът, че доверителната собственост – върху стоките, които не се считат за „оборудване“ – на един от банкерите на Atlas, NIB, е било уважено, докато запазването на собствеността на Gasus не е била зачетена показва, че намесата в правата на Gasus е била произволна. Според Gasus запазването на правото на собственост има по-голяма връзка с „действителната“ собственост, отколкото с доверителната собственост. Последната включва прехвърляне на собствеността от кредитополучател, който си запазва правото да използва и често дори да продава стоките на кредитор, който никога не е имал собствен интерес към тези стоки. Запазването на собствеността от друга страна е продължаването на собствеността на бившия собственик, докато купувачът изпълни задълженията си.

64. В становището на Комисията въпросната мярка е взета в съответствие със специфичните правила на нидерландското право. Следователно дружеството жалбоподател е имало възможност да вземе предвид тези правила, при нужда след съответната правна консултация; то е можело да реши изобщо да не продава бетонобъркачката или да ограничи риска чрез договаряне на „специална гаранция“ в допълнение към запазването на тяхното право на собственост или чрез сключване на застраховката.

65. Правителството предпочита да разглежда случая като сблъсък на интереси между кредитори, изправени пред общ длъжник, чиито активи са недостатъчни, за да удовлетвори всички тях. Въпреки че нидерландското право теоретично признава принципа paritas creditorum, подобно на други правни системи то е създало приоритетни права, които облагодетелстват определени кредитори пред други и поставят правата на данъчните власти на много високо място.

Според доклада на междуведомствената работна група (вж. параграф 43 по-горе), който Правителството представя пред Съда, както високопоставеното приоритетно право на данъчните власти, така и техните широки права за конфискация са оправдани от следните разлики между данъчните власти и частните кредитори: данъчните органи не избират своите длъжници; от тях се очаква да покажат по-голяма снизходителност от останалите кредитори и им се дава възможност чрез тяхното приоритетно право (което гарантира, че при всички случаи данъчните задължения ще бъдат изплатени) да бъдат гъвкави по отношение както на времето на данъчните оценки, така и на събирането на дължимата сума; те са длъжни да кредитират длъжника; и не са в състояние да вземат под внимание риска, че съответните страни може да се окажат неплатежоспособни. В допълнение търговските кредитори биха могли в много случаи да получат по-големи преференции като сключат споразумения, като например фидуциарни споразумения за прехвърляне на собствеността и запазване правото на собственост, а правото на конфискуване на стоки, които реално принадлежат на трети лица, служи като коректив на създадения по този начин дисбаланс.

За разлика от твърдението на Gasus, тяхната позиция и тази на NIB не са сравними. Макар да е вярно, че само доверителната собственост на NIB е била зачетена, докато запазването на собствеността на дружеството жалбоподател не е, причината за това е именно, че стоките, за които се отнася собствеността на NIB, не са „оборудване“ по смисъла на раздел 16 (3) на Закона от 1845 г. и следователно не подлежат на конфискация. Ето защо в това отношение няма произволнo разграничение.

Във всеки случай според Инструкциите от 1961 г. данъчните власти трябва да зачитат „действителната“ собственост (т.е. собствеността, която не е договорена просто като вещно право на обезпечение). Според Правителството нидерландското законодателство е свободно да определя своето разбиране на понятието за собственост и следователно да ограничи някои форми в интерес на обществото. Други Договарящи държави ограничават още повече защитата, предоставена от запазването правото на собственост.

Накрая Правителството припомня, че Gasus е запазила своята претенция срещу Atlas за плащане на покупната цена. Това означава, че Gasus не е останала с празни ръце. Въпреки че несъстоятелността на Atlas е лишила претенцията от нейната стойност, това не е състояние на нещата, за което Правителството да бъде държано отговорно.

66. Още в самото начало Съдът отбелязва, че предоставянето на данъчните органи на властта да събират данъчните задължения за сметка на стоки, притежавани от трети страни – като например продавач на стоките, който запазва правото си на собственост – само по себе си не води до извода, че не е постигнат справедлив баланс между общия интерес и защитата на основните права на индивида. Правомощията за събиране на задължения за сметка на стоки, които в действителност са в притежание на длъжника, макар реално да са собственост на трето лице, не е необичайно средство за укрепване позицията на кредитора в изпълнителното производство; само по себе си то не може да се счита за несъвместимо с изискванията на член 1 от Протокол № 1 (Р1-1). Следователно законодателните органи могат по принцип да прибегнат до това средство, за да гарантират в името на общия интерес, че данъчното облагане генерира максимална събираемост и че данъчните задължения се събират възможно най-бързо. Въпреки това не може да се пренебрегва факта, че съвсем отделно от опасностите за злоупотреба, характерът на законодателството, чрез което държавата създава такива правомощия за себе си, не е същият като този на законодателството, което предоставя подобни правомощия на тясно дефинирани категории частни кредитори. Следователно е необходимо по-нататъшно разглеждане на въпроса за пропорционалността в този случай.

67.  В тази връзка Съдът отбелязва също така, че при оценката на пропорционалността на правомощията по раздел 16 (3) и тяхното използване в случая е без значение, че Gasus е дружество с ограничена отговорност с правосубектност съгласно германското законодателство и със седалище в Германия. Gasus е продала и доставила бетонобъркачката на купувач със седалище в Холандия, който да я инсталира в своите помещения. Следователно Gasus не би могла да очаква друго освен, че ефективността на тяхното запазване на правото на собственост при конфискация зависи от нидерландското право. Следователно няма значение дали продавач, който запазва собствеността си и който е жертва на използваните от данъчните власти правомощия по раздел 16 (3), има местожителство или седалище в Нидерландия или другаде. И в двата случая основният въпрос трябва да бъде дали вследствие на действията на данъчните органи срещу стоките, за които е запазено правото на собственост, продавачът е трябвало да понесе „индивидуална и прекомерна тежест“ (вж по-конкретно решението James and Others v. the United Kingdom, 21 февруари 1986 г., серия А, № 98, стр. 34, ал. 50).

68. Каквото и да е естеството на запазването на собствеността в сравнение с „действителните“ или „обикновените“ вещни права – въпрос, по който Съдът не намира единогласие между Договарящите страни – очевидно е, че всеки, който продава стоки, подлежащи на запазване на собствеността, не се интересува толкова от запазването на връзката на собствеността със самите стоки, колкото от получаване на покупната цена. Следователно държавата може законно, в рамките на своята свобода на преценка, да направи разграничение между запазването на собствеността и другите форми на собственост.

Не е толкова важно дали една такава диференциация е под формата на материални ограничения на правото на собственост или се изразява по отношение на процесуалното право; както посочва Съдът в своето решение Fayed v. the United Kingdom от 21 септември 1994 г., подобно разграничение може да бъде само въпрос на законодателна техника (серия А, № 294-B, стр. 50, ал. 67).

69. Не може да бъде пренебрегнат фактът, че като цяло случаите, в които данъчните власти се възползват от своите високопоставени приоритетни права и правомощия съгласно раздел 16 (3) от Закона от 1845 г., са точно тези, в които данъчният длъжник не е в състояние да удовлетвори всичките си кредитори. Това задължително означава, че в тези случаи търговските кредитори няма да бъдат изцяло удовлетворени, ако изобщо получат някакво плащане.

Ето защо Съдът не е съгласен с Правителството, че фактът, че постановенaта нищожност на иска на дружеството жалбоподател срещу Atlas не е следствие от действията, предприети от данъчните власти.

70. Независимо от това е вярно, както се посочва и в становището на Комисията, че дружеството жалбоподател е търговско предприятие, което по своята същност включва елемент на риск (вж., mutatis mutandis, решението Pine Valley Developments Ltd and Others v. Ireland от 29 ноември 1991 г., серия А, № 222, стр. 26, ал. 59). Фактите по делото сочат, че Gasus в действителност е достатъчно наясно с риска, за да предприемат мерки за ограничаването му.

Като допуска Atlas да плати покупната цена на бетонобъркачката на вноски и като е наясно с опасността Atlas да просрочи своите плащания, Gasus запазва правото си на собственост върху бетонобъркачката до заплащане на пълната цена. Това, според нидерландското право, ѝ предоставя значителна степен на обезпечение, тъй като техните претенции за бетонобъркачката по този начин взимат превес над тези на всички други кредитори, с изключение на данъчните органи, които имат право по раздел 16 (3) от Закона от 1845 г. да я конфискуват и да предоставят приходите на държавата.

Подобно на Комисията, Съдът счита, че Gasus е можела да елиминира риска изцяло, като откаже да отпусне кредит на Atlas: Gasus е моглa да предвиди авансово плащане на цялата покупна цена или пък изобщо да откаже да продаде бетонобъркачката. Той също така приема, че дружеството жалбоподател е можело да получи допълнително обезпечение, например под формата на застраховка или банкова гаранция, които прехвърлят риска на трета страна.

Следователно не е необходимо Съдът да установява дали дружеството жалбоподател е могло да установи наличието и степента на данъчните задължения на Atlas, тъй като този момент е спорен. Не е от значение и това, че дружеството жалбоподател не носи отговорност за данъчното задължение.

В настоящия контекст не е без значение, че собствениците на стоките, които подлежат на конфискация по раздел 16 (3) от Закона от 1845 г., съзнателно са позволили те да послужат като „оборудване“ в помещенията на данъчния длъжник. Следователно би могло, до известна степен, на тях също да им се търси отговорност за това, че са позволили на данъчния длъжник да представи подобие на кредитоспособност.

71. Освен това, независимо дали данъчните власти имат юридическо или друго задължение да бъдат по-гъвкави по отношение на данъчни длъжници с временни финансови затруднения, те не разполагат със същите средства като търговските кредитори за защита срещу последствията от финансовите проблеми на длъжниците им. Не разполагат и с други средства за защита срещу опитите на длъжниците им да решават подобни проблеми като предоставят правото на собственост върху своето „оборудване“ на друга страна като средство за заемане на средства срещу обезпечение.

72.  Съдът приема аргумента на Правителството, че фактът, че бетонобъркачката, спрямо която Gasus е запазила правото си на собственост, е конфискувана, а стоките, предмет на фидуциарни права на собственост на NIB, са били запазени, не е достатъчен аргумент за доказване, че конфискуването на бетонобъркачката е произволно. Бетонобъркачката, доставена от Gasus, е окачествена като „оборудване“, но не и стоките, върху които NIB могат да претендират права. Това разграничение се основава на закона, описан от отдавна установен корпус от съдебна практика, и в съответствие с декларираната политика на министерството на финансите.

73. Накрая Съдът е на мнение, че следва да се вземе предвид, както става ясно от решението на Върховния съд по това дело, че съгласно нидерландското право трети лица, чиито стоки са конфискувани по раздел 16 (3) от Закона от 1845 г. може да поискат преразглеждане от съда на използването на правомощията, предоставени от този раздел, съгласно процедура, която отговаря на изискванията на член 6, ал. 1 (чл. 6-1) от Конвенцията.

74. С оглед на гореизложеното Съдът стига до извода, че изискването за пропорционалност е изпълнено. Следователно не е налице нарушение на член 1 от Протокол № 1 (Р1-1).

ПО ТЕЗИ СЪОБРАЖЕНИЯ СЪДЪТ

1. Отхвърля единодушно предварителното възражение на Правителството;

 

2.  Поддържа становището, с шест на три гласа, че не е налице нарушение на член 1 от Протокол № 1 (P1-1).

 

Изготвено на английски и френски език и постановено в открито съдебно заседание в Сградата на Съда по правата на човека в Страсбург на 23 февруари 1995 г.

 

Ролв Рисдал (Rolv RYSSDAL)

Председател

 

Херберт Петцолд (Herbert  PETZOLD)

Секретар

 

В съответствие с член 51, параграф 2 (чл. 51-2) от Конвенцията и правило 53, параграф 2 от Правилника на Съда A към настоящото решение е приложено особеното мнение на г-н Foighel, към което се присъединяват и г-н Russo и г-н Jungwiert.

R. R.

H. P.