СЪД (ГОЛЯМА КАМАРА)

 

ДЕЛО CHAHAL срещу ВЕЛИКОБРИТАНИЯ

 

(Жалба № 22414/93)

 

РЕШЕНИЕ

 

СТРАСБУРГ

 

15 ноември 1996 г.

По делото Chahal срещу Великобритания[1],  

Европейският съд по правата на човека, заседаващ в съответствие с правило 51 от Правилник на Съда А[2] като Голяма камара в следния състав:  

          г-н     Р. Рисдал [R. Ryssdal], председател, 

          г-н     Р. Бернхард [R. Bernhardt], 

          г-н     Ф. Гьолчуклу [F. Gölcüklü], 

          г-н     Ф. Мачер [F. Matscher], 

          г-н     Л.-Е. Петити [L.-E. Pettiti], 

          г-н     A. Шпилман [A. Spielmann], 

          г-н     Я. Де Мейер [J. De Meyer], 

          г-н     Н. Валтикос [N. Valticos], 

          г-н     С.К. Мартенс [S.K. Martens], 

          г-жа   Е. Палм [E. Palm], 

          г-н     Х.М. Моренила [J.M. Morenilla], 

          сър    Джон Фрийланд [John Freeland], 

          г-н     A.Б. Бака [A.B. Baka], 

          г-н     Дж. Мифсуд Боничи [J. Mifsud Bonnici], 

          г-н     Й. Макарчик[J. Makarczyk], 

          г-н     Д. Гочев [D. Gotchev], 

          г-н     П. Ямбрек [P. Jambrek], 

          г-н     У. Ломус [U. Lohmus], 

          г-н     Е. Левитс [E. Levits], 

както и г-н Х. Петцолд [H. Petzold], секретар, и г-н П.Дж. Махоуни [P.J. Mahoney], заместник-секретар,  

След закрити заседания, проведени на 29 март, 30 август и 25 октомври 1996 г.,  

Постановява следното решение, прието на последната посочена дата:

ПРОЦЕДУРА 

1. Делото е отнесено до Съда от Правителството на Обединеното кралство на Великобритания и Северна Ирландия („Правителството“) на 23 август 1995 г. и от Европейската комисия по правата на човека („Комисията“) на 13 септември 1995 г. в рамките на тримесечния срок, определен от член 32, параграф 1 и член 47 (чл. 32-1, чл. 47) от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи („Конвенцията“). То е образувано по жалба (№22414/93) срещу Великобритания, подадена в Комисията по член 25 (чл. 25) на 27 юли 1993 г. от двама индийски граждани, г-н Karamjit Singh Chahal и г-жа Darshan Kaur Chahal, и от двама британски граждани, г-ца Kiranpreet Kaur Chahal и г-н Bikaramjit Singh Chahal.  

Молбата на Правителството се позовава на член 48 (чл. 48), а искането на Комисията се позовава на член 44 и член 48 (чл. 46, чл. 48) и на декларацията, с която Великобритания признава задължителната юрисдикция на Съда (член 46) (чл. 46).  Предмет на молбата и искането е да се получи решение за това дали фактите по делото разкриват нарушение от страна на държавата-ответник на задълженията ѝ по член 3, член 5, параграф 1 и 4, член 8 и член 13 от Конвенцията (чл. 3, чл. 5-1, чл. 5-4, чл. 8, чл. 13). 

2. В отговор на запитването, направено в съответствие с правило 33, параграф 3 (г) от Правилник на Съда А, жалбоподателите заявяват, че желаят да вземе участие в производството и определят адвокат, който ще ги представлява (правило 30). 

3. Съставът, който трябва да се конституира, включва като служебни членове сър Джон Фрийланд (Sir John Freeland), избраният съдия с британска националност (член 43 от Конвенцията) (чл. 43), и г-н Р. Бернхард (R. Bernhardt), заместник-председател на Съда (правило 21, параграф 4(б)). На 5 септември 1995 г. председателят на Съда г-н Р. Рисдал (R. Ryssdal) избира чрез жребий в присъствието на секретаря имената на другите седем членове, а именно г-н Л.-Е. Петити (L.-E. Pettiti), г-н Б. Уолш (B. Walsh), г-н Р. Макдоналд (R. Macdonald), г-н Н. Валтикос (N. Valticos), г-н Ф. Биги (F. Bigi), г-н Д. Гочев (D. Gotchev) и г-н У. Ломус (U. Lohmus)  (член 43 от Конвенцията и правило 21, параграф 5 (чл. 43). 

4. На 24 август 1995 г. Правителството уведомява Съда, че няма непосредствени планове за депортиране на първия жалбоподател и се ангажира да предостави на Съда предизвестие от най-малко две седмици за всяко намерение за неговото депортиране. Преди това Комисията е поискала от Правителството на 1 септември 1994 г., в съответствие с правило 36 от Правилника за дейността ѝ, да не депортира жалбоподателя до приключване на производството пред Комисията.  В съответствие с правило 36, параграф 2 от Правилник на Съда A това искане остава препоръчано на Правителството. 

5. Като председател на състава (правило 21, параграф 6), г-н Бернхард чрез секретаря се консултира с правителствения агент, адвоката на жалбоподателите и делегата на Комисията относно организацията на производството (правило 37, параграфи 1 и 38). Съгласно постановената в резултат на това заповед секретарят получава изложенията на Правителството и на жалбоподателите на 15 януари 1996 г. 

6. На 28 ноември 1995 г. г-н Бернхард, след като се консултира със състава, допуска „Амнести Интернешънъл“, „Justice“ и „Liberty“ във връзка с Центъра за консултации относно индивидуалните права в Европа (“AIRE Centre”) и Съвместния съвет за социално подпомагане на имигранти (“JCWI”) – базирани в Лондон правозащитни неправителствени организации – да представят становища съгласно правило 37, параграф 2. Получени са коментари от „Амнести Интернешънъл“ и от „Justice“ на 15 януари 1996 г. и от „Liberty“ заедно с AIRE Centre и JCWI на 24 януари. 

7. На 21 февруари 1996 г. съставът решава да се десезира незабавно в полза на Голямата камара (правило 51, параграф 1). 

8. Голямата камара, която трябва да се конституира, включва като служебни членове г-н Рисдал, председател на Съда, г-н Бернхард, заместник-председател на Съда, и всички останали членове и съдии по заместване (г-н Ф. Мачер (F. Matscher), г-н А. Шпилман (A. Spielmann), г-н Х.М. Моренила (J. М. Morenilla) и г-н Е. Левитс (E. Levits)) от състава, който се е десезирал (правило 51, параграф 2 (a) и (б)).  На 24 февруари 1996 г., в присъствието на секретаря, председателят избира чрез жребий имената на седемте допълнителни съдии, повикани за завършване на Голямата камара, а именно г-н Ф. Гьолчуклу (F. Gölcüklü), г-н Я. Де Мейер (J. De Meyer), г-н С.К. Мартенс (S.K. Martens), г-жа Е. Палм (E. Palm), г-н А.Б. Бака (A.B. Baka), г-н Дж. Мифсуд Боничи (G. Mifsud Bonnici) и г-н П. Ямбрек (P. Jambrek). 

9. Г-н Макдоналд не може да участва в разглеждането на делото и е заменен от г-н Й. Макарчик (J. Makarczyk). След заседанието г-н Биги (Bigi) е починал. Г-н Уолш (Walsh) също не успява да вземе участие в по-нататъшното разглеждане на делото. 

10. В съответствие с решението на председателя се провежда публично заседание в сградата на Съда по правата на човека в Страсбург на 25 март 1996 г.  Преди това Съдът е провел подготвително заседание.   Пред Съда се явяват: 

(а) за Правителството  

               г-н I. Christie, Министерство на външните работи и Британската общност,            агент,

               сър Nicholas Lyell Кралски адвокат, депутат,                                                       главен прокурор,   

               г-н J. Eadie,                                                                                                       адвокат,

               г-н  C. Whomersley, Правен секретариат на правните служители,    

               г-н D. Nissen, Министерство на вътрешните работи,    

               г-н C. Osborne, Министерство на вътрешните работи,

               г-н D. Cooke, Министерство на вътрешните работи,    

               г-н J. Crump, Министерство на вътрешните работи,    

               г-н J. Marshall, Министерство на външните работи и Британската общност,          съветници,

(б)  за Комисията  

               г-н N. Bratza,                                                                                                    делегат; 

(в) за жалбоподателите  

               г-н  N. Blake Кралски адвокат,,                                                                         адвокат,

               г-н  D. Burgess,                                                                                                юрисконсулт.  

Съдът изслушва обръщенията на г-н Bratza, г-н Blake и сър Nicholas Lyell. 

11. На 29 март 1996 г., като взема предвид закъснелите тези и направените възражения от страна на Правителството, Голямата камара решава да не допусне до преписката по делото две клетвени декларации, подадени от жалбоподателите на 21 март 1996 г. 

ФАКТИТЕ 

I.  ОБСТОЯТЕЛСТВАТА ПО ДЕЛОТО  

А. Жалбоподателите 

12. Четиримата жалбоподатели са членове на едно семейство и са сикхи. Първият жалбоподател, Karamjit Singh Chahal, е индийски гражданин, роден през 1948 г. Той влиза във Великобритания незаконно през 1971 г. в търсене на работа. През 1974 г. той подава заявление пред Министерството на вътрешните работи да узакони престоя му и на 10 декември 1974 г. му е предоставено безсрочно разрешение за пребиваване съгласно условията за амнистия за нелегални имигранти, пристигнали преди 1 януари 1973 г.  От 16 август 1990 г. той е задържан с цел депортиране в затвора в гр. Бедфорд.  

Вторият жалбоподател, Darshan Kaur Chahal, е индийска гражданка, родена през 1956 г. Тя идва в Англия на 12 септември 1975 г. след сключване на брак с първия жалбоподател в Индия и в момента живее в Лутън с двете деца на семейството, Kiranpreet Kaur Chahal (родена през 1977 г.) и Bikaramjit Singh Chahal (роден през 1978 г.), които са третият и четвъртият жалбоподател. По силата на своето раждане във Великобритания двете деца са британски граждани. 

13. Първият и вторият жалбоподател кандидатстват за британско гражданство през декември 1987 г.  Искането на г-н Chahal е отхвърлено на 4 април 1989 г., а това на г-жа Chahal все още предстои да се реши.  

Б. Предистория: конфликтът в Пенджаб 

14. След разделянето на Индия през 1947 г. много сикхи са ангажирани в политическа кампания за независима държава, Халистан, в близост до индийската провинция Пенджаб. В края на 70-те години се появява известна група под ръководството на Sant Jarnail Singh Bhindranwale, базирана в Златния храм в Амритсар, най-святият сикхски храм. Правителството твърди, че Sant Bhindranwale, освен за да проповядва принципите на ортодоксалния сикхизъм, използва Златния храм за струпване на оръжия и се застъпва за използването на насилие за създаването на независим Халистан. 

15. Положението в Пенджаб се влошава след убийството на висш полицейски служител в Златния храм през 1983 г. На 6 юни 1984 г. индийската армия щурмува храма по време на религиозен празник и убива Sant Bhindranwale и близо 1 000 други сикхи. Четири месеца по-късно индийският министър-председател г-жа Индира Ганди е застреляна от двама членове на своята охрана, които са сикхи. Последвалата ответна реакция на индусите включва убийството на над 2 000 сикхи при безредици в Делхи. 

16. Твъри се, че от 1984 г. насам конфликтът в Пенджаб е отнел над 20 000 живота, като достига своя връх през 1992 г., когато според съобщения в индийската преса, събрани от Министерство на външните работи и Британската общност на Великобритания, около 4 000 души са убити в свързани инциденти в Пенджаб и на други места. Има доказателства за насилие и злоупотреби с правата на човека, извършени както от сикхските сепаратисти, така и от силите за сигурност (вж. параграфи 45-56 по-долу).  

В. Посещението на г-н Chahal в Индия през 1984 г. 

17. На 1 януари 1984 г. г-н Chahal пътува до Пенджаб с жена си и децата си, за да посетят роднини. Той твърди, че по време на това посещение той ходи в Златния храм много пъти и вижда Sant Bhindranwale да проповядва там около десет пъти. В един от случаите той, жена му и синът му получават лична аудиенция с него. Приблизително по същото време г-н Chahal е кръстен и започва да се придържа към принципите на ортодоксалния сикхизъм. Той се включва и в организирането на пасивна съпротива в подкрепа на автономия за Пенджаб. 

18. На 30 март 1984 г. е арестуван от полицията на Пенджаб. Той е задържан в продължение на двадесет и един дни, през което време по неговите думи е държан с белезници в нехигиенични условия, бит до безсъзнание, измъчван с електрошок върху различни части на тялото му и подложен на лъжлива екзекуция. Впоследствие той е освободен без повдигнато обвинение.  

Той успява да се върне във Великобритания на 27 май 1984 г. и оттогава не е посещавал Индия.    

Г. Политическа и религиозна дейност на г-н Chahal във Великобритания 

19. При завръщането си във Великобритания г-н Chahal става водеща фигура в общността на сикхите, която реагира с ужас на щурмуването на Златния храм. Той помага за организирането на демонстрация в Лондон за протест срещу действията на индийското правителство, става редовен член на комитета на „гурдвара“ (храм) в Белведере (Ерит, Кент) и пътува из Лондон, за да убеждава младите сикхи да бъдат кръстени. 

20. През август 1984 г. г-н Jasbir Singh Rode влиза във Великобритания. Той е племенник на Sant Bhindranwale и е признат от сикхите за негов наследник като духовен водач. Г-н Chahal се свързва с него при пристигането си и пътува из Великобритания с него, като му помага за кръщения, извършени от него. Г-н Rode е от съществена важност за създаването на клонове на Международната младежка федерация на сикхите (“ISYF”) във Великобритания, а жалбоподателят играе важна организационна роля в това начинание. ISYF е създадена, за да бъде клон в чужбина на Всеиндийската федерация на сикхските студенти. Последната е забранена от индийското правителство до средата на 1985 г. и има информация, че все още се възприема като войнствена от индийските власти. 

21. През декември 1984 г. г-н Rode не е допуснат във Великобритания на основание, че публично се застъпва за насилствени методи в преследване на сепаратистката кампания. При завръщането си в Индия той е лишен от свобода без съдебен процес до края на 1988 г. Малко след освобождаването му става ясно, че той е променил политическите си възгледи; сега той твърди, че сикхите трябва да преследват своята кауза чрез конституционни методи – позиция, която според жалбоподателите е неприемлива за много от сикхите. Ето защо бившите последователи на г-н Rode се разделят. 

22. Според Правителството това води до разцепление север – юг в ISYF във Великобритания. В северната част на Англия повечето клонове последват г-н Rode, докато в южната част ISYF се свързва с друг политически активист от Пенджаб, д-р Sohan Singh, който продължава да оказва подкрепа на кампанията за независима държава. Г-н Chahal, а според него и всички основни фигури с духовна и интелектуална позиция в общността на сикхите във Великобритания са в южната фракция.  

Д. Твърдяна престъпна дейност на г-н Chahal 

23. През октомври 1985 г. г-н Chahal е задържан по Закона за предотвратяване на тероризма (временни разпоредби) от 1984 г. („ЗПТ“) по подозрения за участие в заговор за убийството на министър-председателя на Индия г-н Раджив Ганди по време на официално посещение във Великобритания. Той е освободен поради липса на доказателства.  

През 1986 г. е арестуван и разпитван два пъти (веднъж по ЗПТ), защото се смята, че участва в заговор на ISYF за убийството на умерени сикхи във Великобритания. И в двата случая той е освободен без повдигнато обвинение. Г-н Chahal отрича да има участие в тези заговори. 

24. През март 1986 г. е обвинен в нападение и сбиване след безредици в гурдвара в Ийст Хам в Лондон. По време на процеса срещу него по тези обвинения през май 1987 г. има безредици в гурдвара в Белведере, които са отразени в националната преса. Г-н Chahal е арестуван във връзка с този инцидент и е доведен в съда с белезници в последния ден от процеса срещу него. Той е признат за виновен по двете обвинения, произтичащи от инцидента в Ийст Хам, и изтърпява едновременно присъди от шест и девет месеца. 

 Впоследствие той е оправдан по обвиненията, произтичащи от безредиците в Белведере.  

На 27 юли 1992 г. Апелативният съд отменя двете обвинителни присъди на основание, че появата на г-н Chahal в съда с белезници му е навредила сериозно.  

Е. Производствата за депортиране и предоставяне на убежище  

1. Предизвестието за намерение за депортиране 

25. На 14 август 1990 г. министърът на вътрешните работи (г-н Hurd) решава, че г-н Chahal трябва да бъде депортиран, тъй като продължаващото му присъствие във Великобритания е неблагоприятно за общественото благо от съображения за национална сигурност и по други причини от политически характер, а именно международната борба срещу тероризма.  

На последния е връчено предизвестие за намерението за депортиране на 16 август 1990 г. След това той е задържан за депортиране съгласно ал. 2 (2) от Приложение III от Закона за имиграцията от 1971 г. (вж. параграф 64 по-долу) и остава задържан под стража досега.  

2. Заявлението на г-н Chahal за предоставяне на убежище 

26. Г-н Chahal твърди, че ако се върне в Индия, той има основателни опасения от преследване по смисъла на Конвенцията на ООН от 1951 г. за статута на бежанците („Конвенцията от 1951 г.“ – вж. параграф 61 по-долу) и кандидатства за политическо убежище на 16 август 1990 г.  Той е интервюиран от служители от Отдела по предоставяне на убежище на Министерството на вътрешните работи на 11 септември 1990 г. и адвокатите му подават писмени изявления от негово име.  

Той твърди, че ще бъде подложен на изтезания и преследване, ако се върне в Индия и се позовава на следните факти:  

(а) неговото задържане и изтезания в Пенджаб през 1984 г. (вж. параграф 18 по-горе);

(б) неговата политическа дейност във Великобритания и връзката му с възраждането на сикхската религия и кампанията за отделна сикхска държава (вж. параграфи 19-22 по-горе);  

(в) неговите връзки със Sant Bhindranwale и Jasbir Singh Rode; (вж. параграфи 17 и 20 по-горе);  

(г) доказателства, че неговите родители, други роднини и познати са били задържани, измъчвани и разпитвани през октомври 1989 г. за дейността на г-н Chahal във Великобритания и че други лица, свързани с него, са починали в ареста;  

(д) проявения от страна на индийската национална преса интерес към предполагаемата му сикхска войнственост и предложеното експулсиране от Великобритания;  

(е) еднозначни доказателства, включително тези, съдържащи се в докладите на „Амнести Интернешънъл“, за изтезанията и убийствата на лица, възприемани от индийските власти като сикхски бунтовници, особено от страна на полицията на Пенджаб (вж. параграфи 55-56 по-долу). 

27. На 27 март 1991 г. министърът на вътрешните работи отхвърля искането за предоставяне на убежище. В писмо до жалбоподателя той изразява мнение, че известната подкрепа на последния за сикхския сепаратизъм е малко вероятно да привлече интереса на индийските власти, освен ако тази подкрепа не включва актове на насилие срещу Индия. Той казва още, че  

„няма информация за каквито и да било повдигнати обвинения в Индия или където и да било другаде срещу [г-н Chahal] и във връзка с обясненията, които [г-н Chahal] дава за политическата си дейност, държавният секретар не приема, че е налице разумна вероятност той ще бъде преследван, ако се върне в Индия.  Медийният интерес в неговия случай може да е известен на индийските власти и като се има предвид признатото му участие в екстремистка фракция на ISYF, се приема, че индийското правителство може да има някакъв актуален и законен интерес към дейността му“.  

Министърът на вътрешните работи не счита, че преживяното от г-н Chahal в Индия през 1984 г. вече има значение, тъй като това е бил период на особено високо напрежение в Пенджаб. 

28. Адвокатите на г-н Chahal информират министъра на вътрешните работи, че той възнамерява да подаде молба за съдебно преразглеждане на отказа на убежище, но ще изчака, докато консултативната комисия разгледа делото по отношение на националната сигурност срещу него.  

3. Консултативната комисия 

29. Поради елементите в делото, свързани с националната сигурност, заповедта за депортиране не може да се обжалва (вж. параграфи 58 и 60 по-долу). Въпреки това на 10 юни 1991 г. въпросът е разгледан от консултативна комисия, председателствана от съдия от Апелативния съд, съдия Lloyd, и включваща бивш председател на Апелативния съд по имиграционни дела. 

30. Министерството на вътрешните работи подготвя изявления на 5 април и на 23 май 1991 г., съдържащи описание на основанията за предизвестието за намерението за депортиране, които са изпратени на жалбоподателя. Основните моменти са следните:  

(а) г-н Chahal е бил централна фигура в насочването на подкрепата за тероризъм, организиран от базираната в Лондон фракция на ISYF, която има тесни връзки със сикхски терористи в Пенджаб;  

(б) той е играл водеща роля в програмата на фракцията за сплашване, насочено срещу членовете на други групи в общността на сикхите във Великобритания;  

(в) той участва в набавянето на средства и оборудване за терористи в Пенджаб от 1985 г. насам;  

(г) за него се знае, че е участвал в насилствени прояви на сикхски тероризъм, както е видно от неговите присъди от 1986 г. и участието му в безредици в гурдвара в Белведере (вж. параграф 24 по-горе). Тези безредици са свързани с придобиване на контрол върху средства на гурдвара с цел финансова подкрепа и съдействие за терористична дейност в Пенджаб;  

(д) той е участвал в планирането и ръководенето на терористични нападения в Индия, Великобритания и на други места.  

Г-н Chahal не е информиран за източниците и доказателствата за тези факти, представени пред консултативната комисия. 

31. В писмо от 7 юни 1991 г. адвокатите на г-н Chahal започват писмено дело, което да бъде представено пред консултативната комисия, включващо следните точки:  

(а) южният клон на ISYF има по-малко от 200 членове и е ненасилствен по отношение както на неговите цели, така и на неговата история;  

(б) ISYF не се опитва да поеме контрола на гурдвари, за да насочва средства към тероризма; това е чисто идеологическа борба от страна на младите сикхи за това гурдварите да работят според сикхските религиозни ценности;  

(в) г-н Chahal отрича да е участвал в безредиците в гурдварите на Ийст Хам и Белведере (вж. параграф 24 по-горе) или в каквато и да било друга насилствена или терористична дейност във Великобритания или на друго място.

32. Той се явява пред комисията лично и му е позволено да призове свидетели от свое име, но не му е позволено да бъде представляван от адвокат или да бъде информиран за препоръките, които комисията дава на министъра на вътрешните работи (вж. параграф 60 по-долу). 

33. На 25 юли 1991 г. министърът на вътрешните работи (г-н Baker) подписва заповед за депортирането на г-н Chahal, която е връчена на 29 юли.  

4. Съдебен контрол 

34. На 9 август 1991 г. г-н Chahal подава молба за съдебен контрол на решенията на министрите на вътрешните работи да откажат предоставянето на убежище и да издадат заповедта за депортиране.  Висшият съд дава разрешение на 2 септември 1991 г. Отказът за предоставяне на убежище е отменен на 2 декември 1991 г. и върнат на министъра на вътрешните работи. Съдът констатира, че мотивите за него са недостатъчни, главно защото министърът на вътрешните работи е пропуснал да обясни дали вярва на данните на „Амнести Интернешънъл“, свързани с положението в Пенджаб, и ако не, причините за това недоверие. Съдът не се произнася по валидността на заповедта за депортиране.  Съдия Popplewell изразява „огромна тревога“ относно случая. 

35. След по-нататъшно разглеждане, на 1 юни 1992 г. министърът на вътрешните работи (г-н Clarke) взема ново решение за отказ за предоставяне на убежище. Той смята, че сривът на закона и реда в Пенджаб се дължи на дейността на сикхските терористи и не е доказателство за преследване по смисъла на Конвенцията от 1951 г.  Освен това, като се позовава на чл. 32 и чл. 33 от тази Конвенция (вж. параграф 61 по-долу), той изразява мнение, че дори ако г-н Chahal е изложен на опасност от преследване, той няма да се ползва от закрилата на Конвенцията от 1951 г. поради заплахата, която той представлява за националната сигурност. 

36. Г-н Chahal подава молба за съдебно преразглеждане на това решение, но след това прави искане за отлагане на 4 юни 1992 г., което е уважено. 

37. В писмо от 2 юли 1992 г. министърът на вътрешните работи уведомява жалбоподателя, че отказва да оттегли производството по депортиране, че г-н Chahal може да бъде депортиран до което и да е международно летище по негов избор в Индия и че министърът на вътрешните работи е поискал и получил уверение от индийското Правителство (което впоследствие е повторено през декември 1995 г.) при следните условия:  

„Ние отбелязахме молбата Ви за официално уверение за това, че ако г-н Karamjit Singh Chahal бъде депортиран в Индия, той ще се ползва със същата правна защита като всеки друг индийски гражданин, и че той не би имал основание да очаква да бъде подложен на каквото и да било малтретиране в ръцете на индийските власти.  

Имам честта да потвърдя горното.“ 

38. На 16 юли 1992 г. Висшият съд допуска подаване на молба за съдебен контрол на решенията от 1 юни 1992 г. за потвърждаване на отказа за предоставяне на убежище и от 2 юли 1992 г. за пристъпване към депортиране. На 23 юли е отхвърлена молба за освобождаване под гаранция (на Европейския съд по правата на човека не са предоставени подробности във връзка с това решение). 

39. Апелативният съд (Наказателно отделение) отменя присъдите на г-н Chahal от 1987 г. на 27 юли 1992 г. (вж. параграф 24 по-горе).  Министърът на вътрешните работи преразглежда случая в светлината на това развитие, но заключава, че е правилно да се пристъпи към депортирането. 

40. Разглеждането на молбата за съдебен контрол се провежда между 18 и 21 януари 1993 г. Тя е отхвърлена на 12 февруари 1993 г. от съдия Potts във Висшия съд, както и последващата молба за освобождаване под гаранция (на Европейския съд по правата на човека не са предоставени подробности и за това решение). 

41. Г-н Chahal обжалва пред Апелативния съд. Жалбата е разгледана на 28 юли 1993 г. и е отхвърлена на 22 октомври 1993 г. (R. v. Secretary of State for the Home Department, ex parte Chahal [1994] Immigration Appeal Reports, стр. 107).  

Съдът приема, че комбинираното действие на Конвенцията от 1951 г. и на Имиграционните правила (вж. параграфи 61-62 по-долу) е да се изиска от министъра на вътрешните работи да сравни заплахата за живота или свободата на г-н Chahal, ако той бъде депортиран, със заплахата за националната сигурност, ако му бъде позволено да остане.  По думите на апелативен съдия Nolan:  

„Твърдението, че при вземането на решение дали депортирането на дадено лице ще бъде в полза на общественото благо, държавният секретар трябва изцяло да пренебрегне факта, че лицето има основателен страх от преследване в държавата, в която то трябва да бъде изпратено, ми се струва изненадващо и неприемливо.  Разбира се много е възможно да има случаи, когато лицето представлява такава заплаха за тази страна и нейните жители, че съображенията за личната му безопасност и благосъстояние стават почти незначителни. Въпреки това може да се очаква, че държавният секретар ще балансира рисковете за тази страна спрямо рисковете за лицето, макар че везните може правилно да се наклонят в полза на първите.“  

Министърът на вътрешните работи изглежда е взел под внимание доказателствата, че жалбоподателят може да бъде преследван и не е възможно съдът да прецени дали решението му за депортиране е ирационално или погрешно, защото той няма достъп до доказателствата, свързани с риска за националната сигурност, породен от г-н Chahal.  Както отбелязва апелативен съдия Neill:  

„Съдът има право да упражнява контрол върху твърдение, че човек трябва да бъде депортиран в интерес на националната сигурност, но на практика такъв контрол може да е неправилен или непълен, ако съдът не разполага с всички относими факти.“  

При липса на доказателства за ирационалност или погрешност по английското право е невъзможно да се отмени решението на министъра на вътрешните работи (вж. параграф 66 по-долу). 

42. Апелативният съд отказва разрешение за обжалване пред Камарата на лордовете, такова е отказано и от Камарата на лордовете на 3 март 1994 г. 

43. След доклада на Комисията жалбоподателят подава молба за временно освобождаване в очакване на решението на Европейския съд по правата на човека чрез habeas corpus и производство за съдебен контрол пред Дивизионния съд (вж. параграф 65 по-долу). Държавният секретар се противопоставя на молбата на следните основания:  

„Молителят е задържан през август 1990 г. и му е връчено предизвестие за намерение за депортиране, защото тогавашният държавен секретар е убеден, че той представлява значителна заплаха за националната сигурност. Държавният секретар остава убеден, че такава заплаха продължава да съществува ...  Предвид мотивите за депортиране на молителя, държавният секретар остава убеден, че неговото временно освобождаване не би било оправдано. Той е заключил, че молителят не може да бъде безопасно освободен в режим на ограничения с оглед на естеството на заплахата, която той представлява.“  

Постановено е решение на 10 ноември 1995 г.

(R. v. Secretary of State for the Home Department, ex parte Chahal, unreported). Съдия MacPherson от Дивизионния съд отхвърля молбата за habeas corpus с мотива, че „задържането само по себе си е явно законно, тъй като държавният секретар [има] правото да задържи лице, което [е] обект на решение за издаване на заповед за депортиране“. Във връзка с молбата за съдебен контрол на решението на държавния секретар за задържане на г-н Chahal, съдията отбелязва:  

„Трябва да разгледам решението на държавния секретар и да преценя дали при всички обстоятелства и според наличната информация той е действал незаконно или с процедурна неуместност или погрешно до степен на ирационалност. За мен е напълно невъзможно да кажа, че са налице основания за такова решение, особено като се има предвид, че не познавам пълните материали, въз основа на които са взети решенията ... [О]чевидно и правилно е, че при определени обстоятелства изпълнителната власт трябва да бъде в състояние да запази в тайна въпроси, за които счита, че е необходимо да се запазят в тайна ...  По моя преценка липсват основания да се каже или дори да се подозира, че няма въпроси от този вид, които държавният секретар взема предвид, на базата на които има право да действа ...“  

Ж. Актуална обстановка в Индия и Пенджаб 

44. Настоящото положение по отношение на защитата на правата на човека в Индия като цяло и по-конкретно в Пенджаб е предмет на спор между страните. Пред Съда е представено значително количество данни по този въпрос, някои от които са обобщени по-долу.  

1. Материали, представени от Правителството 

45. Правителството твърди, че от съобщения в индийската преса, събрани от Министерството на външните работи и въпросите на Британската общност, изглежда, че броят на жертвите на тероризъм в Пенджаб е намалял драстично.  През 1992 г. те са 4 000, през 1993 г. – 394, а през 1994 г. – 51. Бившият главен министър на Пенджаб, г-н Beant Singh, е убит през август 1995 г.; ако оставим това настрана, почти няма терористична дейност и само четири смъртни случая в региона през 1995 г. са свързани с тероризъм.   

46. Освен това демокрацията се е завърнала в щата: почти всички фракции на Акали Дал – основната сикхска политическа партия – са се обединили и се очаква да участват в следващите парламентарни избори като едно цяло, а частичните избори в Гиддербаха преминават мирно при избирателна активност от 88%.

47. Висшата комисия на Великобритания продължава да получава оплаквания за полицията в Пенджаб. Въпреки това през последните месеци те са свързани основно с изнудване, а не с политически мотивирани злоупотреби, и нееднократно получава информация, че към момента няма почти никакви политически мотивирани полицейски действия в Пенджаб. 

48. Предприети са стъпки от индийските власти за справяне с останалата корупция и злоупотреби с власт в Пенджаб; например е имало редица съдебни решения срещу полицейски служители, назначен е “Lok Pal” (омбудсман) и новият главен министър е обещал да „осигури прозрачност и отчетност“. Индийската национална комисия по правата на човека („NHRC“), която е предоставила информация за Пенджаб (вж. по-долу), продължава да се укрепва и развива.  

2. Индийската Национална комисия по правата на човека 

49. NHRC посещава Пенджаб през април 1994 г. и докладва за следното:  

„Оплакванията за нарушения на правата на човека, отправени към Комисията, попадат най-общо в три категории. Първо, има оплаквания срещу полицията за произволни арести, изчезвания, смъртни случаи по време на задържане под стража и фалшиви сблъсъци, водещи до убийства ...   

Почти единодушни са мненията, изразени от широката общественост, че тероризмът е овладян ...  Сега се засилва чувството, че е време полицията да спре да действа под прикритието на специални закони. Има много настоятелни искания за нормализиране на ролята и функционирането на полицията и за възвръщане на правомощията на районните магистрати над полицията.  Впечатлението, което Комисията си създава, е че ... магистратите на районно ниво в момента не са в състояние да разследват оплаквания за нарушения на правата на човека от страна на полицията. В общественото съзнание преобладава усещането, че полицията е над закона, работи по своя собствена инициатива и не отговаря пред никого ... Комисията препоръчва на Правителството да разгледа този въпрос сериозно и да гарантира възстановяването на нормалността ...“ 

50. Освен това в доклада си за 1994 – 1995 г. NHRC препоръчва като приоритетен въпрос систематична реформа, преквалификация и реорганизация на полицията в Индия, като коментира: „Проблемът със смъртните случаи и изнасилванията по време на задържане, който вече е сред най-важните приоритети на Комисията, е поставен в по-широкия контекст на широко разпространеното малтретиране на затворници в резултат на практики, които могат да бъдат описани единствено като жестоки, нечовешки или унизителни.“  

3. Доклади до Организацията на обединените нации 

51. Докладите до ООН през 1994 г. и 1995 г. на специалния докладчик по изтезанията и други форми на жестоко, нечовешко и унизително отнасяне или наказание и през 1994 г. на специалния докладчик по извънсъдебните, бързи или произволни екзекуции и на Работната група по насилствени и принудителни изчезвания отбелязват, че нарушенията на правата на човека от страна на силите за сигурност са широко разпространени в Индия.   

Така например в своя доклад 1995 г. специалният докладчик по изтезанията коментира практиката на изтезания в ареста:  

„Изглежда, че прекалено малко инциденти от това, за което достоверно се твърди, че е широко разпространено, ако не и ендемично явление, са преследвани, а още по-малко водят до осъждане на извършителите. Трябва да се отбележи, че много случаи, които достигат до вниманието на специалния докладчик са такива, които водят до смърт, с други думи такива, при които изтезанията са приложени с най-крайните възможни резултати. Това трябва да е една малка част от случаите на изтезания в страната [Индия].“  

4. Докладите на Държавния департамент на Съединените щати 

52. В доклада за Индия на Държавния департамент на Съединените щати от 1995 г. се говори за нарушения на правата на човека, извършени от полицията на Пенджаб, действаща извън своя щат: „През 1994 г. специални екипи на полицията на Пенджаб отново преследват сикхски бунтовници към други части на Индия. На 24 юни полицията на Пенджаб застрелва Karnail Singh Kaili, човек, когото тя идентифицира като сикхски терорист ... в Западна Бенгалия. Правителството на Западна Бенгалия твърди, че не е било информирано за присъствието на пенджабската полиция в Западна Бенгалия, изземва тялото и оръжията на Kaili и забранява напускането на екипа на полицията, докато главният министър на Пенджаб не се извини.“ 

53. От друга страна в последния доклад на Държавния департамент (март 1996 г.) се посочва, че бунтовническото насилие до голяма степен е изчезнало в Пенджаб и че има видим напредък в коригирането на модели на насилие от страна на полицията. В него се казва:  

„Убийствата на сикхски бойци от полицията във въоръжени сблъсъци изглеждат почти към края си. През първите осем месеца на [1995 г.] само двама души са убити в полицейски сблъсъци. Вниманието се насочва върху минали злоупотреби в Пенджаб от репортажи в пресата, че стотици тела, за много от които се твърди, че са на лица, починали по време на непризнато задържане от полицията, са били кремирани като „непотърсени“ в периода 1991-1993 г. или открити на дъното на наскоро отводнени канали.“  

5. Апелативният съд по имиграционни дела 

54. Апелативният съд по имиграционни дела на Великобритания взема предвид твърденията за извънтериториална дейност на пенджабската полиция в делото Charan Singh Gill v. Secretary of State for the Home Department (14 ноември 1994 г., недокладвано), което се отнася до жалба от политически активен сикх срещу отказа на държавния секретар да му предостави политическо убежище. Жалбоподателят привлича вниманието на съда към история в „Punjab Times“ от 10 май 1994 г., в която се съобщава за убийството от страна на пенджабската полиция на двама сикхски бойци в Западна Бенгалия. Председателят на съда отбелязва:  

„Трябва да кажем, че не приемаме мнението [на представителя на Министерството на вътрешните работи] за този документ, че е по-вероятно да се базира на сензационна журналистика, отколкото на факти. По наше мнение той дава ценно ретроспективно потвърждение на материалите, изложени по-горе, като показва, че полицията на Пенджаб до голяма степен сама определя законите за себе си и е готова да проследи всеки, когото смята за подривен, както и когато пожелае, където и да е в Индия.“  

6. Докладите на „Амнести Интернешънъл“ 

55. В доклада си от май 1995 г. „Полицията на Пенджаб: отвъд границите на закона“ (“Punjab police: beyond the bounds of the law”) „Амнести Интернешънъл“ по подобен начин твърди, че е известно, че пенджабската полиция е извършвала отвличания и екзекуции на заподозрени сикхски бунтовници в други индийски щати извън своята юрисдикция. Твърди се, че Върховният съд в Ню Делхи е обърнал сериозно внимание на незаконното поведение на пенджабската полиция, като публично я е обвинил в „своеволие и тирания“ и на няколко пъти между 1993 и 1994 г. е нареждал разследване на дейността ѝ. След убийството на сикх в Калкута през май 1994 г., което предизвика гневна реакция от страна на правителството на Западна Бенгалия, Министърът на вътрешните работи на Съюза свиква среща на всички генерални директори на полицията на 5 юли 1994 г. за обсъждане на опасенията, изразени от някои щати след проникването от страна на полицията на Пенджаб в техните територии. Една от заявените цели на срещата е да се направи опит за изработване на формула, чрез която полицията на Пенджаб ще извършва своята дейност в сътрудничество със съответните щатски правителства. 

56. В своя доклад от октомври 1995 г. „Индия: Установяване на съдбата на „изчезналите“ в Пенджаб“ (“India:
Determining the fate of the ‘disappeared’ in Punjab”) „Амнести Интернешънъл“ твърди, че високопоставени лица продължават да „изчезват“ при задържане под стража. Сред цитираните примери са главният секретар на крилото за права на човека на сикхската политическата партия Акали Дал, който според сведенията е задържан на 6 септември 1995 г. и е в неизвестност оттогава. 

II. ПРИЛОЖИМО ВЪТРЕШНО И МЕЖДУНАРОДНО ПРАВО И ПРАКТИКА  

A. ДЕПОРТИРАНЕ 

57. Според раздел 3 (5) (б) от Закона за имиграцията от 1971 г. („Закона от 1971 г.“) лице, което не е британски гражданин, подлежи на депортиране inter alia ако държавният секретар сметне, че това е „е от полза за общественото благо“.  

B. Жалба срещу депортиране и процедура пред консултативната комисия 

58. Има право на жалба пред съдия и в крайна сметка пред апелативен съд срещу решение за издаване на заповед за депортиране (раздел 15 (1) от Закона от 1971 г.) освен в случаите, когато основанието за решението за депортиране е, че депортирането ще е от полза за общественото благо, тъй като е в интерес на националната сигурност или на отношенията между Великобритания и друга държава, или по други причини от политическо естество (раздел 15(3) от Закона от 1971 г.). 

59. Това изключение се поддържа в Закона за обжалване по въпросите на убежището и имиграцията от 1993 г., който влиза в сила през юли 1993 г. 

60. Случаи, в които е издадена заповед за депортиране на основание национална сигурност или по политически причини, са предмет на незаконова процедура по консултиране, определена в параграф 157 от Отчета за промените в имиграционните правила (Документ 251 на Камарата на общините от 1990 г.).  

На въпросното лице се дава възможност да направи писмени и/или устни изявления пред консултативна комисия, да призове свидетели от свое име и да бъде подпомагано от приятел, но не му е разрешено да ползва юридическо представителство пред комисията. Министърът на вътрешните работи решава каква информация за делото срещу него може да се съобщи на въпросното лице. Препоръките на консултативната комисия към министъра на вътрешните работи не се оповестяват и последният не е длъжен да се съобрази с тях.  

В. Конвенцията на ООН от 1951 г. за статута на бежанците 

61. Великобритания е страна по Конвенцията на ООН от 1951 г. за статута на бежанците („Конвенцията от 1951 г.“). „Бежанец“ се определя от чл. 1 от Конвенцията като лице, което се намира извън страната, чийто гражданин е, поради „основателни опасения от преследване по причина на раса, религия, националност, принадлежност към определена социална група или политически убеждения“.  

Член 32 от Конвенцията от 1951 г. гласи:  

„1. Договарящите държави се задължават да не експулсират бежанец, законно пребиваващ на тяхна територия, освен по съображения за национална сигурност или опазване на обществения ред. 2. Експулсирането на такъв бежанец може да става само в изпълнение на решение, взето в съответствие с установените законни процедури ...“  

Член 33 гласи:  

„1. Никоя договаряща държава няма по какъвто и да е начин да експулсира или връща бежанец до границата на територията, където са били застрашени животът или свободата му по причина на неговата раса, религия, националност, принадлежност към дадена социална група или политически възгледи.  

2. От облагите от тази разпоредба обаче не може да се възползва бежанец, за когото има основания да се смята, че представлява опасност за сигурността на страната, в която се намира, или който, веднъж осъждан с окончателна присъда за особено тежко престъпление, представлява опасност за обществото на тази страна.“ 

62. Член 161 от Имиграционните правила (Документ 251 на Камарата на общините от 1990 г.) гласи, че:  

„Когато едно лице е бежанец, се вземат под внимание в пълна степен разпоредбите на Конвенцията и Протокола относно статута на бежанците ...“ 

63. В случай, в който лице, което трябва да бъде депортирано поради съображения за националната сигурност, потърси убежище, държавният секретар трябва да балансира интересите на лицето като бежанец спрямо риска за националната сигурност (R. v. Secretary of State for the Home Department, ex parte Chahal [1994] Immigration Appeal Reports, стр. 107 – вж. параграф 41 по-горе).  

Г. Задържане в очакване на депортиране 

64. Лице може да бъде задържано под отговорността на държавния секретар, след като му бъде връчено предизвестие за намерение за депортиране и в очакване на издаването за заповед за депортиране, а също и след издаването на заповед в очакване на неговото отстраняване или заминаване от държавата (параграфи 2(2) и (3) от Приложение III на Закона от 1971 г.). 

65. Всяко задържано лице има право да оспори законността на задържането си чрез заповед за habeas corpus. Тя се издава от Висшия съд с цел да се осигури представянето на лице, за да се проучат обстоятелствата на задържането му. Задържаният трябва да бъде освободен, ако е задържан незаконно (Habeas Corpus Act от 1679 г. и Habeas Corpus Act от 1816 г., раздел 1).  Само една молба за habeas corpus на едно и също основание може да бъде подадена от задържано лице, освен ако не представи нови подкрепящи доказателства (Закон за правораздаването от 1960 г., раздел 14(2)). 

 В допълнение задържаният може да подаде молба за съдебен контрол на решението за задържането му (вж. параграфи 43 по-горе и 66-67 по-долу).  

В съчетание или с молба за habeas corpus, или със съдебен контрол, е възможно да се подаде молба за освобождаване под гаранция (т.е. временно освобождаване) в очакване на решението на съда.  

Д. Съдебен контрол 

66. Решенията на министъра на вътрешните работи за отказ на предоставяне на убежище, за издаване на заповед за депортиране или за задържане в очакване на депортиране подлежат на обжалване чрез съдебен контрол и може да бъдат отменени чрез позоваване на обичайните принципи на английското публично право.  

Тези принципи не позволяват на съда да прави фактически констатации по въпроси от компетентността на държавния секретар и да заменя своята свобода на преценка с тази на министъра. Съдът може да отмени решението му, само ако той не е успял да тълкува или приложи английския закон правилно, ако не е успял да вземе под внимание проблеми, които е задължен по закон да разгледа, или ако решението му е толкова ирационално или погрешно, че никой разумен държавен секретар не би могъл да го вземе (Associated Provincial Picture Houses Ltd v. Wednesbury Corporation [1948] 1 King’s Bench Reports, стр. 223). 

67. Когато става дума за националната сигурност, съдилищата запазват право на контрол, но то е ограничено, защото:  

„решението дали изискванията, свързани с националната сигурност, надхвърлят задължението за справедливост в конкретен случай е въпрос, който се решава от Правителството, а не от съдилищата; единствено Правителството има достъп до необходимата информация и във всички случаи съдебният процес е неподходящ за вземане на решения по отношение на националната сигурност“ 

(Council of Civil Service Unions v. Minister for the Civil Service [1985] Appeal Cases, стр. 374, на стр. 402).  

Вж. също R. v. Secretary of State for the Home Department, ex parte Cheblak [1991] 2 All England Reports, стр. 9, където е предприет подобен подход от Апелативния съд.

ПРОИЗВОДСТВО ПРЕД КОМИСИЯТА 

68. В жалбата от 27 юли 1993 г. (№ 22414/93) до Комисията (обявена за допустима), първият жалбоподател се оплаква, че депортирането му в Индия би го изложило на реална опасност от изтезания или нечовешко или унизително отношение в нарушение на член 3 от Конвенцията (чл. 3); че задържането му е било твърде дълго и че неговият съдебният контрол е бил неефективен и бавен в нарушение на член 5, параграфи 1 и 4 (чл. 5-1, чл. 5-4); и че в противоречие с член 13 (чл. 13) не е разполагал с ефективно вътрешноправно средство за защита за претенциите си по Конвенцията поради елементите във връзка с националната сигурност в неговия случай. Всички жалбоподатели се оплакват също, че депортирането на първия жалбоподател би нарушило правото им на зачитане на семейния живот по смисъла на член 8 (чл. 8), за която претенция по Конвенцията те не са имали ефективно вътрешноправно средство за защита в противоречие с член 13 (чл. 13). 

69. На 1 септември 1994 г. Комисията обявява жалбата за допустима.  В доклада си от 27 юни 1995 г. (член 31) (чл. 31) тя изразява единодушно мнение, че биха били налице нарушения на член 3 и член 8 (чл. 3, чл. 8), ако първият жалбоподател бъде депортиран в Индия; и че е налице нарушение на член 5, параграф 1 (чл. 5-1) поради продължителността на задържането му; и че е налице нарушение на член 13 (чл. 13).  Комисията също така достига до заключението (с шестнадесет на един гласа), че не е необходимо да се разглеждат оплакванията по член 5, параграф 4 от Конвенцията (чл. 5-4).  

Пълният текст на становището на Комисията и на частично особеното мнение, съдържащо се в доклада, са поставени като приложение към настоящото решение[3].

ЗАКЛЮЧИТЕЛНИ ТЕЗИ ПРЕД СЪДА 

70. На заседанието на 25 март 1996 г. Правителството, както и в своето изложение, приканва Съда да приеме, че заповедта за депортиране, ако бъде изпълнена, не би представлявала нарушение на член 3 и член 8 от Конвенцията (чл. 3, чл. 8), и че не е налице нарушение на член 5 и член 13 (чл. 5, чл. 13). 

71. По същия повод жалбоподателите повтарят исканията си пред Съда, посочени в изложението им, да констатира нарушения на членове 3, 5, 8 и 13 (чл. 3, чл. 5, чл. 8, чл. 13) и да им присъди справедливо обезщетение по член 50 (чл. 50). 

ПРАВОТО 

I. ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛЕН 3 ОТ КОНВЕНЦИЯТА (чл. 3) 

72. Първият жалбоподател се оплаква, че депортирането му в Индия би представлявало нарушение на член 3 от Конвенцията (чл. 3), който гласи:  

„Никой не може да бъде подложен на изтезания или нечовешко или унизително отношение или наказание.“   Комисията потвърждава това оплакване, което Правителството оспорва.  

А. Приложимост на член 3 (чл. 3) в случаи на експулсиране 

73. Както Съдът е отбелязвал в миналото, Високодоговарящите държави имат правото по добре установеното международното право и при спазване на своите договорни задължения, включително на Конвенцията, да контролират влизането, пребиваването и експулсирането на чужденци. Освен това трябва да се отбележи, че правото на политическо убежище не се съдържа нито в Конвенцията, нито в нейните Протоколи (вж. решението Vilvarajah and Others v. the United Kingdom от 30 октомври 1991 г., Серия A № 215, стр. 34, параграф 102). 

74. Въпреки това експулсирането от Високодоговаряща държава може да породи въпрос по смисъла на член 3 (чл. 3) и по този начин да ангажира отговорността на тази държава по силата на Конвенцията, когато са показани сериозни основания да се смята, че съответното лице, ако бъде депортирано, е изправено пред реална опасност да бъде подложено на отношение в противоречие с член 3 (чл. 3) в приемащата държава. При тези обстоятелства член 3 (чл. 3) предполага задължението да не се експулсира въпросното лице в тази страна (вж. решението Soering v. the United Kingdom от 7 юли 1989 г., Серия А № 161, стр. 35, параграфи 90-91, решението Cruz Varas and Others v. Sweden от 20 март 1991 г., Серия A № 201, стр. 28, параграфи 69-70, и горепосоченото решение Vilvarajah and Others, стр. 34, параграф 103).  

Правителството оспорва този принцип преди Комисията, но го приема в становището си пред Съда.  

Б. Случаи на експулсиране, свързани с твърдяна заплаха за националната сигурност 

75. Съдът отбелязва, че заповедта за депортиране срещу първия жалбоподател е издадена на основание, че продължаващото му пребиваване във Великобритания е неблагоприятно за общественото благо от съображения за националната сигурност, включително борбата срещу тероризма (вж. параграф 25 по-горе). Позициите на страните се различават по въпроса дали, и ако да – до каква степен фактът, че жалбоподателят може да представлява заплаха за сигурността на Великобритания засяга задълженията на тази държава по член 3 (чл. 3). 

76. Въпреки че първоначалното твърдение на Правителството е, че не е установена реална опасност от малтретиране (вж. параграфи 88 и 92 по-долу), то също така подчертава, че причината за планираното депортиране е националната сигурност. В тази връзка то твърди на първо място, че гаранциите, предоставени от член 3 (чл. 3) не са абсолютни в случаите, когато Високодоговаряща държава предложи да отстрани дадено лице от своята територия. Вместо това в такива случаи, които изискват несигурна прогноза на бъдещи събития в приемащата държава, трябва да се вземат под внимание различни фактори, включително заплахата от въпросното лице за сигурността на държавата-домакин. Следователно е налице е косвено ограничение на член 3 (чл. 3), даващо право на Високодоговаряща държава да експулсира лице в приемащата държава, дори когато съществува реален риск от малтретиране, ако това отстраняване е необходимо от съображения за националната сигурност. Правителството основава тази теза на първо място на възможността за косвени ограничения, призната в практиката на Съда, по-конкретно параграфи 88 и 89 от горепосоченото решение Soering. В подкрепа на това то се позовава и на принципа съгласно международното право, че правото на чужденец на убежище е предмет на квалификации, както е предвидено, наред с другото, от чл. 32 и чл. 33 от Конвенцията на ООН от 1951 г. за статута на бежанците (вж. параграф 61 по-горе).  

При условия на евентуалност заплахата от лице за националната сигурност на Високодоговарящата държава е фактор, който да бъде взет под внимание в баланса, когато се разглежда въпросите по член 3 (чл. 3). При този подход се взема предвид, че в тези случаи има различна степен на риск от малтретиране. Колкото по-голям е рискът от малтретиране, толкова по-малка тежест трябва да бъде дадена на заплахата за националната сигурност. Но когато съществува значително съмнение по отношение на риска от малтретиране, заплахата за националната сигурност може да има голяма тежест в баланса, който трябва да се постигне между защитата на правата на лицето и на общите интереси на общността. Такъв е случаят тук: най-малко подлежи на съществено съмнение дали твърдяният риск от малтретиране ще се материализира; следователно фактът, че г-н Chahal представлява сериозна заплаха за сигурността на Великобритания оправдава депортирането му. 

77. Жалбоподателят отрича, че представлява заплаха за националната сигурност на Великобритания и твърди, че във всеки случай съображенията за националната сигурност не могат да оправдаят излагане на лице на риск от малтретиране в чужбина повече, отколкото могат да оправдаят директно прилагане на изтезания върху него. 

78. Комисията, с която встъпилите страни (вж. параграф 6 по-горе) се съгласяват, отхвърля аргументите на Правителството. Тя се позова на решението на Съда Vilvarajah and Others (цитирано в параграф 73 по-горе, стр. 36, параграф 108) и изразява мнението, че гаранциите, предоставени от член 3 (чл. 3) са абсолютни по своето естество, като не допускат изключение.  

В заседанието пред Съда делегатът на Комисията предполага, че пасажите в решението на Съда по Soering, на което Правителството се позовава (вж. параграф 76 по-горе), може да се разглеждат като източник за позицията, че в случаите, когато са налице сериозни съмнения относно вероятността лице да бъде подложено на отношение или наказание в противоречие с член 3 (чл. 3), може да се оправдае депортираща държава, чиито национални интереси са застрашени от продължаващото му присъствие. Въпреки това не може да се направи позоваване на националните интереси на държавата, за да се пренебрегнат интересите на лицето, когато са показани съществени основания да се счита, че то ще бъде подложено на малтретиране, ако бъде експулсирано. 

79. Член 3 (чл. 3) защитава една от основните ценности на демократичното общество (вж. горепосоченото решение Soering , стр. 34, параграф 88). Съдът е наясно с огромните трудности, пред които са изправени държавите в днешно време при защитата на техните общности от терористично насилие. Въпреки това, дори при такива обстоятелства, Конвенцията забранява по абсолютен начин изтезанията или нечовешкото или унизително отношение или наказание, независимо от поведението на жертвата. За разлика от повечето от материалноправните клаузи на Конвенцията и на Протоколи № 1 и 4 (П1, П4), член 3 (чл. 3) не предвижда изключения и не е допустима дерогация по силата на член 15 (чл. 15) дори в случай на извънредно положение, застрашаващо съществуването на нацията (вж. решението Ireland v. the United Kingdom, 18 януари 1978 г., Серия A № 25, стр. 65, параграф 163, а също и решението Tomasi v. France от 27 август 1992 г., Серия A № 241-A, стр. 42, параграф 115).   

80. Забраната срещу малтретиране, предвидена в член 3 (чл. 3), е еднакво абсолютна в случаи на експулсиране. По този начин, когато са показани сериозни основания да се смята, че дадено лице ще бъде изправено пред реална опасност да бъде подложено на отношение в противоречие с член 3 (чл. 3), ако бъде преместено в друга държава, отговорността на Високодоговарящата държава да го предпази от такова отношение, се ангажира в случай на експулсиране (вж. горепосоченото решение Vilvarajah and Others, стр. 34, параграф 103).  При тези обстоятелства дейността на въпросното лице, колкото и да е нежелана или опасна, не може да бъде съществено съображение.  Защитата, предоставена от член 3 (чл. 3), по този начин е по-широка от тази, предвидена в чл. 32 и чл. 33 Конвенцията на ООН от 1951 г. за статута на бежанците (вж. параграф 61 по-горе). 

81. Параграф 88 от горепосоченото решение на Съда по Soering, което се отнася до екстрадиция в САЩ, ясно и категорично изразява горната теза. От бележките на Съда относно риска от подкопаване на основите на екстрадицията, посочен в параграф 89 от същото решение, не бива да се прави заключение, че има възможност за балансиране на риска от малтретиране и причините за експулсиране при определянето дали се ангажира отговорността на държавата по член 3 (чл. 3). 

82. От гореизложеното следва, че не е необходимо Съдът да навлиза в разглеждане на неизпитаните, но без съмнение добросъвестни твърдения на Правителството за терористичната дейност на първия жалбоподател и заплахата, която представлява той за националната сигурност.  

В. Приложение на член 3 (чл. 3) към обстоятелствата по делото  

1. Моментът за оценка на риска 

83. Въпреки че има различни мнения относно положението в Индия и в Пенджаб (вж. параграфи 87-91 по-долу), е постигнато съгласие, че насилието и нестабилността в региона достигат своя връх през 1992 г. и оттогава са в процес на утихване. Поради тази причина датата, взета от Съда за неговата оценка на риска за г-н Chahal, ако бъде експулсиран в Индия, е от значение. 

84. Жалбоподателят твърди, че Съдът трябва да разгледа положението през юни 1992 г., по времето, когато влиза в сила решението за депортирането му (вж. параграф 35 по-горе). Целта на спирането на отстраняването, поискано от Комисията (вж. параграф 4 по-горе), е да се предотврати непоправима вреда и да не се даде на Високодоговарящата страна възможност да подсили аргументите си по случая. Освен това не е подходящо органите в Страсбург да участват в продължаваща операция по установяване на фактите. 

85. Правителството, с което Комисията се съгласява, твърди, че тъй като отговорността на държавата по член 3 от Конвенцията (чл. 3) в случаите на експулсиране е в акта на излагане на лицето на реален риск от малтретиране, значимата дата за оценката на риска е времето на предложеното депортиране. Тъй като г-н Chahal все още не е бил експулсиран, относимият момент е този на производството пред Съда. 

86. От съображенията в параграф 74 по-горе следва, че що се отнася до оплакването на жалбоподателя по член 3 (чл. 3), ключовият въпрос е дали е доказано, че е налице реален риск г-н Chahal, ако бъде експулсиран, да бъде подложен на отношение, забранено от същия член (чл. 3). Тъй като той все още не е депортиран, значимият момент трябва да бъде този на разглеждане на делото от страна на Съда. От това следва, че въпреки че историческото положение представлява интерес, доколкото то може да хвърли светлина върху настоящата ситуация и нейното вероятно развитие, настоящите условия всъщност са от решаващо значение.  

2.  Оценката на риска от малтретиране   

(а) Аргументите   

(i) Общи условия 

87. Твърдението на жалбоподателя е, че оценката на Правителството на условията в Индия и Пенджаб е дълбоко погрешна по време на националното производство и производството в Страсбург. Той се позовава на редица доклади на държавни органи и на междуправителствени и неправителствени организации относно ситуацията в Индия като цяло и по-конкретно в Пенджаб, с акцент върху докладите относно 1994 г. и 1995 г. (вж. параграфи 49-56 по-горе), и твърди, че тези материали затвърждават твърдението, че злоупотребата с правата на човека в Индия от страна на силите за сигурност, особено на полицията, остава ендемична.  

В отговор на предложението на Правителството да го върне в част на Индия, избрана от него, той твърди, че полицията на Пенджаб е отвличала и убивала сикхски бунтовници извън техния щат в миналото.  

Въпреки че приема, че има известно подобрение в Пенджаб от пика на вълненията през 1992 г. насам, той настоява, че няма съществена смяна на режима. Напротив, това, което се вижда от гореспоменатите доклади, е продължаването на практиките на службите за сигурност. В тази връзка той посочва факта, че генералният директор на пенджабската полиция, който е отговорен за много нарушения на правата на човека по време на мандата си в периода между 1992 г. и 1995 г., е заменен при пенсионирането си от бившия си заместник и ръководител на разузнаването. 

88. Правителството твърди, че не би имало реален риск г-н Chahal да бъде малтретиран, ако заповедта за депортиране бъде изпълнена, и подчертава, че последният трябва да бъде върнат в която част на Индия избере той, а не непременно в Пенджаб. В този контекст то посочва, че редовно следи ситуацията в Индия чрез Върховната комисия на Великобритания в Ню Делхи. От тази информация изглежда, че са предприети и продължават да бъдат предприемани положителни конкретни стъпки за справяне с нарушенията на правата на човека. Въведено е специално законодателство в това отношение; Националната комисия по правата на човека, която изпълнява важна функция, продължава да се укрепва и развива; и са предприети стъпки както от изпълнителната, така и от съдебната власт, за справяне с все още съществуващите злоупотреби с власт. Следователно ситуацията в Индия е такава, че е в подкрепа на горното му твърдение.  

Освен това във връзка с въпросите, изложени в параграфи 45-48 по-горе, то твърди, че ситуацията в Пенджаб се е подобрила значително през последните години. То подчертава, че в момента няма почти никаква терористична дейност в този щат. Определен е омбудсман за разглеждане на оплаквания за злоупотреба с власт, а новият главен министър публично е заявил намеренията на правителството да изкорени нарушенията на правата на човека. Съдебни производства са повдигнати срещу полицейски служители, за които има сведения, че са били замесени в незаконна дейност. 

89. С писмената си теза „Амнести Интернешънъл“ уведомява Съда, че видни сикхски сепаратисти все още са изправени пред сериозен риск от „изчезване“, задържане без съд и присъда, изтезания и извънсъдебна екзекуция, често в ръцете на полицията на Пенджаб. Организацията се позова на доклада си от 1995 г., в който документиран модел на нарушения на правата на човека, извършени от служители на полицията на Пенджаб в операции под прикритие извън техния щат (вж. параграф 55 по-горе). 

90. Правителството обаче призовава Съда да действа с повишено внимание по отношение на материала, изготвен от „Амнести Интернешънъл“, тъй като не е възможно да се проверят фактите по посочените случаи. Освен това, когато се проучват тези доклади, е изкушаващо да изгубим от поглед по-широката картина на подобрение, като се концентрираме прекалено много върху отделни случаи на твърдени тежки нарушения на правата на човека. Накрая, тъй като ситуацията в Пенджаб се е променила значително през последните години, по-ранните доклади на „Амнести Интернешънъл“ и други организации вече са с ограничена полза. 

91. Въз основа на материалите, с които разполага, Комисията приема, че е налице подобрение на условията, които преобладават в Индия и по-конкретно в Пенджаб. Въпреки това тя не намира в скорошните материали, предоставени от Правителството, твърдо доказателство, че пенджабската полиция вече е под демократичен контрол или че съдебната система е успяла да възстанови напълно своята независима власт в региона.   

(ii) Фактори, специфични за г-н Chahal 

92. Явилите се пред Съда също така дават различна оценка на ефекта, който известността на г-н Chahal би имал върху безопасността му в Индия.  

По мнение на Правителството е вероятно индийското правителство да прояви проницателност и да гарантира, че г-н Chahal няма да пострада от малтретиране, като знае, че погледът на света ще бъде върху него. Освен това през юни 1992 г. и декември 1995 г. то е поискало и получило уверения от правителството на Индия (вж. параграф 37 по-горе). 

93. Жалбоподателят твърди, че неговата известност ще увеличи опасността от преследване. С вземането на решение да го депортира поради съображения за националната сигурност Правителството, както е отбелязано от съдия Popplewell в първото заседание за съдебен контрол (вж. параграф 34 по-горе), на практика публично го заклеймява като терорист. Статии в индийската преса от 1990 г. насам показват, че той се възприема като такъв в Индия и редица негови близки и познати са били задържани и малтретирани в Пенджаб поради своята връзка с него. Уверенията на индийското правителство имат малка стойност, тъй като това правителство се е показало неспособно да контролира силите за сигурност в Пенджаб и на други места. Жалбоподателят също така се позовава на примери за известни личности, които наскоро са „изчезнали“. 

94. За Комисията г-н Chahal, като водещ сикхски бунтовник, заподозрян в участие в терористични актове, е вероятно да бъде от особен интерес за службите за сигурност, независимо от това в коя част на Индия ще бъде върнат.   

(б) Подходът на Съда 

95. При системата на Конвенцията установяването и проверката на фактите е преди всичко задача на Комисията (член 28, параграф 1 и член 31) (чл. 28-1, чл. 31). Съответно само при изключителни обстоятелства Съдът ще използва правомощията си в тази област (вж. решението Cruz Varas and Others, споменато в параграф 74 по-горе, стр. 29, параграф 74). 

96. Въпреки това Съдът не е обвързан от фактическите констатации на Комисията и е свободен да направи своя собствена оценка. В действителност, в случаи като настоящия, изследването от страна на Съда за съществуването на реален риск от малтретиране трябва непременно да бъде строго с оглед на абсолютния характер на член 3 (чл. 3) и на факта, че той защитава една от основните ценности на демократичните общества, членуващи в Съвета на Европа (вж. решението Vilvarajah and Others, споменато в параграф 73 по-горе, стр. 36, параграф 108). 

97. При определяне дали е доказано, че е налице реален риск жалбоподателят, ако бъде експулсиран в Индия, да бъде подложен на отношение в противоречие с член 3 (чл. 3), Съдът ще оцени всички материали, с които разполага, а ако е необходимо и материали, получени по негова инициатива (вж. горепосоченото решение Vilvarajah and Others, стр. 36, параграф 107). Освен това, тъй като значимият момент за оценка на риска е датата на разглеждане на делото от Съда (вж. параграф 86 по-горе), ще бъде необходимо да се вземат предвид данни, които са се появили след разглеждането от Комисията. 

98. С оглед на предложението на Правителството да върне г-н Chahal до летище по негов избор в Индия, за Съда е необходимо да направи оценка на риска той да бъде малтретиран във връзка с условията в цяла Индия, а не само в Пенджаб. Въпреки това трябва да се има предвид, че първият жалбоподател е известен поддръжник на сикхския сепаратизъм. От тези наблюдения следва, че данните, свързани със съдбата на сикхски бунтовници в ръцете на силите за сигурност извън щата Пенджаб, са от особено значение. 

99. Съдът е взел под внимание коментарите на Правителството, свързани с материалите, съдържащи се в докладите на „Амнести Интернешънъл“ (вж. параграф 90 по-горе). Въпреки това той придава тежест на някои от най-шокиращите твърдения, съдържащи се в тези доклади, особено по отношение на извънсъдебните екзекуции, за които се твърди, че са извършени от полицията на Пенджаб извън нейния щат, и действията, предприети от индийския Върховен съд, щатското правителство на Западна Бенгалия и Министъра на вътрешните работи на Съюза в отговор на това (вж. параграф 55 по-горе). Освен това подобни твърдения са приети от Апелативния съд по имиграционни дела на Великобритания в Charan Singh Gill v. Secretary of State for the Home Department (вж. параграф 54 по-горе) и са включени в доклада от 1995 г. на Държавния департамент на САЩ за Индия (вж. параграф 52 по-горе). Докладът на Националната комисия по правата на човека от 1994 г. за Пенджаб потвърждава впечатлението за това, че полицейските сили са напълно извън контрола на законните си правомощия (вж. параграф 49 по-горе). 

100. Съдът е убеден от тези данни, които са потвърдени от материали от няколко различни обективни източници, че поне до средата на 1994 г. някои елементи в пенджабската полиция редовно са действали без оглед на правата на човека на заподозрени сикхски бунтовници и са напълно способни да преследват своите цели в отдалечени от Пенджаб части на Индия. 

101. В параграф 111 от доклада си Комисията констатира, че през последните години се наблюдава подобрение в защитата на правата на човека в Индия, особено в Пенджаб, и данните, представени след разглеждането на делото от Комисията, показват, че продължава да има напредък.    

По-конкретно изглежда, че бунтовническото насилие в Пенджаб е затихнало; Съдът отбелязва значителното намаляване на свързаните с тероризъм смъртни случаи в региона, посочено от ответното Правителство (вж. параграф 45 по-горе). Освен това има сведения за други окуражаващи събития, случили се в Пенджаб през последните години, като например връщането на демократичните избори, редица съдебни решения срещу полицейски служители, назначаване на омбудсман, който да разследва злоупотреби с власт, и обещанието на новия главен министър да „осигури прозрачност и отчетност“ (вж. параграфи 46 и 48 по-горе). В допълнение в доклада на Държавния департамент на САЩ от 1996 г. се твърди, че през 1995 г. „има видим напредък при коригирането на модели на злоупотреба от страна на полицията [на Пенджаб]“ (вж. параграф 53 по-горе). 

102. Независимо от това данните показват, че все още съществуват проблеми във връзка със зачитането на правата на човека от страна на силите за сигурност в Пенджаб. Както посочва самото ответно Правителство, Върховната комисия на Великобритания в Индия продължава да получава жалби по отношение на полицията на Пенджаб, въпреки че през последните месеци те са свързани основно с изнудване, а не с политически мотивирани злоупотреби (вж. параграф 47 по-горе).  „Амнести Интернешънъл“ твърди, че „изчезванията“ на известни сикхи, задържани от пенджабската полиция, продължават спорадично през цялата 1995 г. (вж. параграф 56 по-горе), а в доклада на Държавния департамент от 1996 г. се посочва убийството на двама сикхски бунтовници през тази година (вж. параграф 53 по-горе). 

103. Освен това Съдът намира за значимо, че не са представени конкретни доказателства за основна реформа или реорганизация на полицията на Пенджаб през последните години. Данните, посочени по-горе (параграфи 49-56), биха показали, че такъв процес е спешно необходим и действително това е препоръчано от NHRC (вж. параграф 49 по-горе). Въпреки че има промяна в ръководството на полицията на Пенджаб през 1995 г., генералният директор, който ръководи полицията при някои от най-тежките злоупотреби на това десетилетие, е заменен от бившия си заместник и ръководител на разузнаването (вж. параграф 87 по-горе).  

Преди по-малко от две години същите тези полицейски сили осъществяват добре документирани нападения в други индийски щати (вж. параграф 100 по-горе) и Съдът не може изцяло да остави настрана твърденията на жалбоподателя, че намаляването на активността в последно време се дължи на факта, че ключови фигури в кампанията за сикхски сепаратизъм са или убити, или принудени да заминат в чужбина, или активността им е спряна чрез изтезания или страх от изтезания. Освен това от съобщения в пресата става ясно, че данните за пълния размер на злоупотребите в миналото едва сега излизат наяве (вж. параграф 53 по-горе). 

104. Въпреки че Съдът е на мнение, че г-н Chahal, ако бъде върнат в Индия, ще бъде в най-голям риск от силите за сигурност на Пенджаб, действащи в или извън границите на щата, той също така отдава значение на факта, че потвърдени твърдения за сериозни нарушения на правата на човека са отправени и към полицията на други места в Индия.  В тази връзка Съдът отбелязва, че специалният докладчик на ООН по изтезанията описва практиката на изтезания на лица, задържани от полицията, като „ендемична“ и се оплаква, че са взети неадекватни мерки за изправяне на виновните пред правосъдието (вж. параграф 51 по-горе ). NHRC също привлича внимание към проблемите на широко разпространеното и често смъртоносно малтретиране на затворници и призовава за систематична реформа на полицията в цяла Индия (вж. параграф 50 по-горе). 

105. Въпреки че Съдът не се съмнява в добросъвестността на индийското правителство при предоставяне на горепосочените уверения (параграф 92), изглежда, че въпреки усилията на това правителство, NHRC и индийския съд за осъществяване на реформи, нарушаването на правата на човека от страна на някои членове на силите за сигурност в Пенджаб и на други места в Индия е неконтролируем и траен проблем (вж. параграф 104 по-горе).  

На фона на това Съдът не е убеден, че горните уверения биха осигурили на г-н Chahal достатъчна гаранция за безопасност. 

106. Освен това Съдът счита, че известността на жалбоподателя е по-вероятно да увеличи риска от вреда за него, отколкото обратното. Не е оспорено, че г-н Chahal е добре известен в Индия с това, че подкрепя каузата на сикхския сепаратизъм и има тесни връзки с други водещи фигури в тази борба (вж. параграфи 17 и 20 по-горе). Ответното Правителство е отправило сериозни, макар и непроверени твърдения за участието му в тероризъм, които безспорно са известни на индийските власти. Съдът е на мнение, че тези фактори е вероятно да го направят мишена на интерес за твърдолинейните елементи в силите за сигурност, които безмилостно са преследвали заподозрени сикхски бунтовници в миналото (вж. параграфи 49-56 по-горе). 

107. Поради всички гореизложени причини, по-конкретно потвърденото участие на пенджабската полиция в убийства и отвличания извън своя щат и твърденията за сериозни нарушения на правата на човека, които продължават да бъдат отправяни към членове на индийските сили за сигурност на други места, Съдът намира за обосновано, че съществува реална опасност г-н Chahal да бъде подложен на отношение в противоречие с член 3 (чл. 3), ако бъде върнат в Индия.  

Съответно заповедта за депортирането му в Индия, ако бъде изпълнена, би довела до нарушение на член 3 (чл. 3). 

II. ТВЪРДЕНИ НАРУШЕНИЯ НА ЧЛЕН 5 ОТ КОНВЕНЦИЯТА (чл. 5)    

 А. Член 5, параграф 1 (чл. 5-1) 

108. Първият жалбоподател се оплаква, че задържането му в очакване на депортирането представлява нарушение на член 5, параграф 1 от Конвенцията (чл. 5-1), който гласи (доколкото е приложим):  

„Βсеки има право на свобода и сигурност. Никой не може да бъде лишен от свобода, освен в следните случаи и по реда, предвиден от закона:  

...  

(f)               законосъобразен арест или лишаване от свобода ... на лице, против което се предприемат действия за неговото експулсиране ...“ 

109. Г-н Chahal е държан в затвора в гр. Бедфорд от 16 август 1990 г. насам (вж. параграф 25 по-горе). Не се оспорва, че е бил задържан „за неговото експулсиране“ по смисъла на член 5, параграф 1 (чл. 5-1-f).  Въпреки това той твърди, че задържането му е престанало да бъде „по реда, предвиден от закона“ по смисъла на член 5, параграф 1 (чл. 5-1) заради прекомерната му продължителност.  

По-конкретно жалбоподателят се оплаква от периода (16 август 1990 г. – 27 март 1991 г.), необходим да се разгледа и отхвърли молбата му за статут на бежанец; периода (9 август 1991 г. – 2 декември 1991 г.) между неговата молба за съдебен контрол на решението за отказ за предоставяне на убежище и решението на националния съд; и необходимото време (2 декември 1991 г. – 1 юни 1992 г.) за ново решение за отказ за предоставяне на убежище. 

110. Комисията се съгласява, като констатира, че горепосоченото производство не е проведено с необходимата бързина и че следователно задържането престава да бъде обосновано. 

111. Правителството обаче твърди, че различните производства, заведени от г-н Chahal, са разглеждани възможно най-бързо. 

112. Съдът припомня, че не се оспорва, че г-н Chahal е бил задържан с оглед на експулсиране по смисъла на член 5, параграф 1 (f) (чл. 5-1-f) (вж. параграф 109 по-горе). Член 5, параграф 1 (f) (чл. 5-1-f) не изисква задържането на лице, против което се предприемат действия за неговото експулсиране, разумно да се счита за необходимо, например за предотвратяване на извършване на престъпление или бягство; в това отношение член 5, параграф 1 (f) (чл. 5-1-f) предоставя различно ниво на защита от член 5, параграф 1 (c) (чл. 5-1-c).  

Всъщност по силата на тази разпоредба се изисква само (чл. 5-1-f) да „се предприемат действия за неговото експулсиране“. Поради това е без значение за целите на член 5, параграф 1 (f) (чл. 5-1-f) дали съответното решение за експулсиране може да бъде оправдано по силата на националното законодателство или правото на Конвенцията. 

113. Съдът припомня обаче, че всяко лишаване от свобода по силата на член 5, параграф 1 (f) (чл. 5-1-f) ще бъде оправдано само докато тече производство по депортиране. Ако такова производство не се провежда с надлежно усърдие, задържането ще престане да бъде допустимо по силата на член 5, параграф 1 (f) (чл. 5-1-f) (вж. решението Quinn v. France от 22 март 1995 г., Серия A № 311, стр. 19, параграф 48, а също и решението Kolompar v. Belgium от 24 септември 1992 г., Серия A № 235-C, стр. 55, параграф 36).  

Поради това е необходимо да се определи дали продължителността на производството по депортиране е прекомерна. 

114. Разглежданият период започва на 16 август 1990 г., когато г-н Chahal е задържан за първи път с цел депортиране. Той приключва на 3 март 1994 г., когато вътрешното производство завършва с отказа на Камарата на лордовете да му даде разрешение за обжалване (вж. параграфи 25 и 42 по-горе). Въпреки че той е остава задържан и до днес, този последен период трябва да се разграничи, защото през това време Правителството се въздържа от това да го депортира в съответствие с искането на Комисията по правило 36 от Правилника за дейността ѝ (вж. параграф 4 по-горе ). 

115. Съдът е взел предвид срока, необходим за различните решения във вътрешното производство.  

По отношение на решенията, взети от държавния секретар за отказ за предоставяне на убежище, той не смята, че периодите (16 август 1990 г. – 27 март 1991 г. и 2 декември 1991 г. – 1 юни 1992 г.) са прекомерни, като се има предвид подробната и внимателна преценка, необходима за искането на жалбоподателя за политическо убежище, и възможностите, предоставени на последния да направи постъпки и да предостави информация (вж. параграфи 25-27 и 34-35 по-горе). 

116. Във връзка с процедурата по съдебен контрол пред националните съдилища, следва да се отбележи, че първата молба на г-н Chahal е направена на 9 август 1991 г. и че е взето решение по нея от съдия Popplewell на 2 декември 1991 г. Той подава втора молба на 16 юли 1992 г., която е разгледана между 18 и 21 декември 1992 г., като решението е произнесено на 12 февруари 1993 г. Апелативният съд отхвърля жалбата срещу това решение на 22 октомври 1993 г. и отказва да му позволи да обжалва пред Камарата на лордовете. Камарата на лордовете също отказва разрешение за обжалване на 3 март 1994 г. (вж. параграфи 34, 38 и 40-42 по-горе). 

117. Както Съдът е отбелязвал в контекста на член 3 (чл. 3), делото на г-н Chahal включва съображения от изключително сериозен и тежък характер. Не е нито в интерес на отделните жалбоподатели, нито в обществения интерес в правораздаването такива решения да се вземат прибързано, без да се вземат предвид всички приложими въпроси и доказателства.  

На фона на това и като се има предвид какъв е залогът за жалбоподателя и какъв е интересът, който той има от внимателното разглеждане на претенциите му от съдилищата, нито един от периодите, срещу които има оплакване, не може да се разглежда като прекомерен, взет поотделно или в комбинация. Следователно не е налице нарушение на член 5, параграф 1 (f) от Конвенцията (чл. 5-1-f) по отношение на усърдието или липсата на такова при провеждане на вътрешните процедури. 

118. Също така се полага на Съда да разгледа дали задържането на г-н Chahal е „законосъобразно“ по смисъла на член 5, параграф 1 (f) (чл. 5-1-f), с особено внимание към гаранциите, предоставени от националната система.  

Когато се разглежда „законосъобразността“ на задържането, включително въпросът дали „редът, предвиден от закона“, е спазен, Конвенцията се позовава основно на задължението за спазване на материалноправните и процесуалните норми на националното законодателство, но изисква в допълнение също така всяко лишаване от свобода да бъде в съответствие с целите на член 5 (чл. 5), а именно защитата на лицето от произвол. 

119. Няма съмнение, че задържането на г-н Chahal е законосъобразно съгласно националното законодателство и се извършва „по реда, предвиден от закона“ (вж. параграфи 43 и 64 по-горе). Въпреки това, с оглед на изключително продължителния период, през който г-н Chahal е бил задържан, е необходимо също да се разгледа дали съществуват достатъчно гаранции срещу произвол. 

120. В този контекст Съдът отбелязва, че жалбоподателят е задържан от 16 август 1990 г. въз основа по същество на това, че няколо държавни секретари твърдят, че с оглед на заплахата за националната сигурност, която той представлява, не е безопасно той да бъде освободен (вж. параграф 43 по-горе). Жалбоподателят обаче незименно отрича, че представлява каквато и да било заплаха за националната сигурност и е предоставил мотиви в подкрепа на това (вж. параграфи 31 и 77 по-горе). 

121. Съдът още отбелязва, че тъй като държавните секретари твърдят, че е засегната националната сигурност, националните съдилища не са в състояние ефективно да контролират дали решенията за държане на г-н Chahal под стража са оправдани, тъй като пълните материали, въз основа на които са взети тези решения, не са им предоставени (вж. параграф 43 по-горе). 

122. Въпреки това в контекста на член 5, параграф 1 от Конвенцията (чл. 5-1), процедурата пред консултативна комисия (вж. параграфи 29-32 и 60 по-горе) предоставя важна гаранция срещу произвол. Тази комисия, която включва опитни съдебни фигури (вж. параграф 29 по-горе), има възможност да направи пълен преглед на доказателствата, свързани със заплахата за националната сигурност, която жалбоподателят представлява. Въпреки че нейният доклад не е оповестен, в заседанието пред Съда Правителството посочва, че комисията се е съгласила с министъра на вътрешните работи, че г-н Chahal трябва да бъде депортиран от съображения за националната сигурност. Съдът счита, че тази процедура предоставя достатъчна гаранция, че има поне prima facie основания да се счита, че ако г-н Chahal е на свобода, националната сигурност ще бъде изложена на риск, а по този начин и че изпълнителната власт не е действала произволно, когато е наредила той да бъде държан под стража. 

123. В заключение Съдът припомня, че г-н Chahal несъмнено е бил задържан за срок, който задължително поражда сериозна загриженост.  Въпреки това, с оглед на извънредните обстоятелства по делото и на факта, че националните власти са действали с надлежно усърдие по време на цялото производство по депортиране срещу него и че са налице достатъчно гаранции срещу произволно лишаване от свобода, това задържане е в съответствие с изискванията на член 5, параграф 1 (f) (чл. 5-1-f). 

 От това следва, че не е налице нарушение на член 5, параграф 1 (чл. 5-1).  

Б. Член 5, параграф 4 (чл. 5-4) 

124. Първият жалбоподател твърди, че му е отказана възможността законосъобразността на задържането му да бъде решена от национален съд в нарушение на член 5, параграф 4 от Конвенцията (чл. 5-4), който гласи: 

 „Βсеки арестуван или лишен от свобода има право да 
обжалва законосъобразността на своето задържане в съда, който е задължен в кратък срок да се произнесе; в случай че задържането е неправомерно, съдът е длъжен да нареди незабавното освобождаване на задържаното лице.“  

Той твърди, че позоваването на съображенията за националната сигурност като основание за задържането му до депортирането възпрепятства националните съдилища да разгледат дали то е законосъобразно и целесъобразно. Той обаче развива този аргумент по-задълбочено във връзка с оплакването си по член 13 от Конвенцията (чл. 13) (вж. параграфи 140-41 по-долу). 

125. Комисията е на мнение, че е по-подходящо да се разгледа това оплакване съгласно член 13 (чл. 13) и Правителството също последва този подход (вж. параграфи 142-43 по-долу). 

126. Съдът припомня на първо място, че член 5, параграф 4 (чл. 5-4) предоставя lex specialis по отношение на по-общите изисквания на член 13 (чл. 13) (вж. решението De Jong, Baljet and Van den Brink v. the Netherlands от 22 май 1984 г., Серия A № 77, стр. 27, параграф 60). От това следва, че независимо от избрания от г-н Chahal метод да изложи оплакването си, че му е отказана възможност за разглеждане на законосъобразността на задържането му, Съдът трябва първо да го разгледа във връзка с член 5, параграф 4 (чл. 5-4). 

127. Освен това Съдът припомня, че понятието „законосъобразност“ по смисъла на параграф 4 от член 5 (чл. 5-4) има същото значение, както в параграф 1 (чл. 5-1), така че задържаното лице има право на разглеждане на задържането му в светлината не само на изискванията на националното законодателство, но също така и на текста на Конвенцията, общите принципи, въплътени в нея, и целта на ограниченията, позволени по член 5, параграф 1 (чл. 5-1) (вж. решението E. v. Norway от 29 август 1990 г., Серия A № 181-A, стр. 21, параграф 49).  

Обхватът на задълженията по член 5, параграф 4 (чл. 5-4) не е еднакъв за всеки вид лишаване от свобода (вж., наред с другото, решението Bouamar v. Belgium от 29 февруари 1988 г., Серия А № 129, стр. 24, параграф 60); това се отнася най-вече до степента на предоставения съдебен контрол. Въпреки това е ясно, че член 5, параграф 4 (чл. 5-4) не гарантира право на съдебен контрол с такава широта, че да даде възможност на съда за всички аспекти на случая, включително по въпроси от чиста целесъобразност, да замени със собствената си преценка тази на органа, вземащ решението. Контролът трябва обаче да е достатъчно широк, за да се позове на тези условия, които са от съществено значение за „законосъобразното“ задържане на лице по смисъла на член 5, параграф 1 (чл. 5-1) (вж. горепосоченото решение E. v. Norway, стр. 21, параграф 50). 

128. Съдът се позовава отново на изискванията на член 5, параграф 1 (чл. 5-1) в случаи на задържане с цел депортиране (вж. параграф 112 по-горе). От тези изисквания следва, че член 5, параграф 4 (чл. 5-4) не изисква националните съдилища да имат правомощията да преценят дали съответното решение за експулсиране може да бъде оправдано по силата на националното законодателство или правото на Конвенцията. 

129. Понятието „законосъобразност“ в член 5, параграф 1 (f) (чл. 5-1-f) не се отнася единствено до задължение за спазване на материалноправните и процедурните правила на националното законодателство; то също така налага всяко лишаване от свобода да бъде в съответствие с целите на член 5 (чл. 5) (вж. параграф 118 по-горе). Следователно възниква въпросът дали наличното производство за оспорване на законосъобразността на задържането на г-н Chahal и за освобождаване под гаранция предоставя адекватен контрол от страна на националните съдилища. 

130. Съдът припомня, че тъй като е засегната националната сигурност, националните съдилища не са в състояние да осъществят контрол върху това дали решенията за задържането на г-н Chahal и за държането му под стража са оправдани от съображения за националната сигурност (вж. параграф 121 по-горе). Освен това, въпреки че процедурата пред консултативната комисия несъмнено предоставя някаква степен на контрол, като се има предвид, че г-н Chahal няма право на процесуално представителство пред комисията, че му е дадено само кратко изложение на основанията за предизвестието за намерение за депортиране, че комисията няма право на решение и че нейните препоръки към министъра на вътрешните работи не са задължителни и не са оповестени (вж. параграфи 30, 32 и 60 по-горе), то комисията не би могла да се разглежда като „съд“ по смисъла на член 5, параграф 4 (чл. 5-4) (вж., mutatis mutandis, решението X v. the United Kingdom от 5 ноември 1981 г., Серия A № 46, стр. 26, параграф 61). 

131. Съдът признава, че използването на поверителни материали може да е неизбежно, когато националната сигурност е в опасност. Това не означава обаче, че националните органи могат да бъдат освободени от ефективен контрол от страна на националните съдилища, когато решат да твърдят, че се засягат националната сигурност и тероризма (вж. , mutatis mutandis, решението Fox, Campbell and Hartley v. the United Kingdom от 30 август 1990 г., Серия А № 182, стр. 17, параграф 34, и решението Murray v. the United Kingdom от 28 октомври 1994 г., Серия A № 300-A, стр. 27, параграф 58). Съдът отдава значение на факта, че както встъпилите страни посочват във връзка с член 13 (чл. 13) (вж. параграф 144 по-долу), в Канада е разработена по-ефективна форма на съдебен контрол в случаи от този тип. Този пример показва, че има техники, които могат да бъдат използвани, така че да отчитат основателни съображения за безопасност относно естеството и източниците на разузнавателната информация и същевременно да предоставят на лицето значителна степен на процесуална справедливост. 

132. От това следва, че Съдът счита, че нито производството за habeas corpus и за съдебен контрол на решението за задържане на г-н Chahal пред националните съдилища, нито процедурата пред консултативната комисия отговарят на изискванията на член 5, параграф 4 (чл. 5-4). Този недостатък е още по-значителен предвид факта, че г-н Chahal несъмнено е лишен от свобода за срок, който със сигурност поражда сериозно безпокойство (вж. параграф 123 по-горе). 

133. В заключение е налице нарушение на член 5, параграф 4 от Конвенцията (чл. 5-4). 

III. ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛЕН 8 ОТ КОНВЕНЦИЯТА (чл. 8) 

134. И четиримата жалбоподатели се оплакват, че ако г-н Chahal бъде депортиран в Индия, това би представлявало нарушение на член 8 от Конвенцията (чл. 8), който гласи (доколкото е приложим):  

„1. Βсеки има право на неприкосновеност на личния и семейния си живот, на жилището и на тайната на кореспонденцията.  

2. Намесата на държавните власти в упражняването на това право е недопустима, освен в случаите, предвидени в закона и необходими в едно демократично общество в интерес на националната и обществената сигурност ...“ 

135. Правителството не оспорва, че депортирането би представлявало намеса в правата по член 8, параграф 1 (чл. 8-1) на жалбоподателите на зачитане на семейния им живот.  

Жалбоподателите от своя страна признават, че намесата ще бъде „предвидена в закона“ и ще преследва легитимна цел по смисъла на член 8, параграф 2 (чл. 8-2).  

Единственият съществен въпрос в тази връзка следователно е дали намесата (т.е. депортирането) би била „необходима в едно демократично общество в интерес на националната и обществената сигурност“ по смисъла на член 8, параграф 2 (чл. 8-2). 

136. Правителството твърди, че депортирането на г-н Chahal ще бъде необходимо и пропорционално с оглед на заплахата, която представлява той за националната сигурност на Великобритания, и широката свобода на преценка на държавите в този вид случаи. 

137. Жалбоподателите отричат, че депортирането на г-н Chahal може да бъде оправдано от съображения за националната сигурност и подчертават, че ако е имало убедителни доказателства, че той е участвал в терористична дейност, е можело да бъде започнато наказателно преследване срещу него във Великобритания. 

138. Комисията признава, че държавите разполагат с широка свобода на преценка по силата на Конвенцията, когато са засегнати въпроси на националната сигурност, но не е убедена, че крайното прибягване до депортиране във всички обстоятелства е необходимо и пропорционално.

139. Съдът припомня констатацията си, че депортирането на първия жалбоподателя в Индия би представлявало нарушение на член 3 от Конвенцията (чл. 3) (вж. параграф 107 по-горе). Тъй като няма причина да се съмнява, че ответното Правителство ще се съобрази с настоящото решение, той счита, че не е необходимо да решава хипотетичния въпрос дали в случай на експулсиране в Индия би имало също така нарушение на правата на жалбоподателите по член 8 от Конвенцията (чл. 8). 

IV. ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛ. 13 ОТ КОНВЕНЦИЯТА (чл. 13) 

140. В допълнение жалбоподателите твърдят, че не са им предоставени ефективни правни средства за защита пред националните съдилища в нарушение на член 13 от Конвенцията (чл. 13), който гласи:  

„Βсеки, чиито права и свободи, провъзгласени в тази Конвенция, са нарушени, има право на ефикасни правни средства за тяхната защита пред съответните национални власти, дори и нарушението да е извършено от лица, действащи при упражняване на служебни функции.“ 

141. Жалбоподателите твърдят, че единственото правно средство за защита на тяхно разположение по отношение на претенциите им по членове 3, 5 и 8 от Конвенцията (чл. 3, чл. 5, чл. 8) е съдебен контрол, като процедурата пред консултативна комисия (вж. параграфи 29 и 60 по-горе) не е нито „правно средство за защита“, нито е „ефикасна“.  

Те твърдят първо, че правомощията на английските съдилища да отменят изпълнително решение са недостатъчни във всички свързани с предоставяне на убежище случаи по член 3 (чл. 3), тъй като съдът не може да упражнява контрол върху фактите, за да определи дали са изложени съществени основания за убеждение, че съществува реален риск от малтретиране в приемащата държава, а може само да определи дали решението на държавния секретар относно съществуването на такъв риск е основателно в съответствие с принципите “Wednesbury” (вж. параграф 66 по-горе).  

Това твърдение има особена тежест в случаите, когато изпълнителната власт се позовава на аргументи, свързани с националната сигурност. В настоящия случай твърдението, че депортирането на г-н Chahal е необходимо в интерес на националната сигурност, води до това, че не може да има ефективна съдебна оценка на опасността за него от малтретиране в Индия или на въпросите по член 8 (чл. 8). Това твърдение също пречи на ефективния съдебен контрол по въпроса дали продължителното задържане на жалбоподателя е оправдано. 

142. Правителството приема, че обхватът на съдебния контрол е по-ограничен, когато е наредено депортиране от съображения за националната сигурност. Въпреки това Съдът е приемал в миналото, че когато са засегнати въпроси на националната сигурност, „ефикасно правно средство за защита“ в съответствие с член 13 (чл. 13) трябва да означава „средство за защита, което е максимално ефикасно“, като се има предвид необходимостта да се разчита на тайни източници на информация (вж. решението Klass and Others v. Germany от 6 септември 1978 г., Серия А № 28, стр. 31, параграф 69, и решението Leander v. Sweden от 26 март 1987 г., Серия A № 116, стр. 32, параграф 84).  

Освен това трябва да се има предвид, че всички относими материали, включително чувствителни материали, са разгледани от консултативната комисия, чиито членове включват две висши съдебни фигури – съдия от Апелативния съд и бивш председател на Апелативния съд по имиграционни дела (вж. параграф 29 по-горе).  Процедурата пред комисията е предназначена от една страна да задоволи нуждата от независим контрол на съвкупността от материали, върху които се основава възприеманата заплаха за националната сигурност, и от друга страна да гарантира, че няма да бъде разгласена тайна информация. По този начин тя осигурява форма на независим, квази-съдебен контрол. 

143. За Комисията настоящото дело може да се разграничи от това на Vilvarajah and Others (цитирано в параграф 73 по-горе, стр. 39, параграфи 122-26), в което Съдът е приел, че съдебният контрол в английските съдилища представлява ефикасно правно средство за защита по отношение на претенциите на жалбоподателите по член 3 (чл. 3). Тъй като държавният секретар се позовава на съображения за националната сигурност като основание за решенията си за депортиране на г-н Chahal и за задържането му в очакване на депортирането, контролните правомощия на английските съдилища са ограничени. Те самите не могат да разгледат доказателствата, на които държавният секретар е обосновал решението си, че жалбоподателят представлява опасност за националната сигурност или да предприемат оценка на рисковете по член 3 (чл. 3). Вместо това те трябва да се ограничат до разглеждане на това дали доказателствата показват, че държавният секретар е извършил балансирането, което се изисква от вътрешното право (вж. параграф 41 по-горе). 

144. Всички встъпили страни (вж. параграф 6 по-горе) са на мнение, че съдебният контрол не представлява ефикасно правно средство за защита в случаи, свързани с националната сигурност. Член 13 (чл. 13) изисква най-малко някой независим орган да бъде информиран за всички факти и доказателства и да има право да вземе решение, което ще бъде задължително за държавния секретар.  

В тази връзка „Амнести Интернешънъл“, „Liberty“, „AIRE Centre“ и „JCWI“ (вж. параграф 6 по-горе) привличат вниманието на Съда към процедурата, която се прилага в такива случаи в Канада. Според канадския Закон за имиграцията от 1976 г. (изменен от Закона за имиграцията от 1988 г.) съдия от Федералния съд провежда закрито заседание за разглеждане на всички доказателства, на което на жалбоподателя се предоставя изложение, обобщаващо, доколкото е възможно, обвинението срещу него, и той има право да бъде представляван и да представя доказателства. Поверителността на материалите във връзка с безопасността се запазва, като се изисква тези доказателства да се разглеждат в отсъствие както на жалбоподателя, така и на неговия представител. Въпреки това при тези обстоятелства тяхното място се заема от адвокат с разрешение за достъп, който е получил указания от съда, който прави кръстосан разпит на свидетелите и като цяло съдейства на съда да провери силата на обвинението на държавата. Обобщение на доказателствата, получени чрез тази процедура, с необходимите заличавания, се дава на жалбоподателя. 

145. Съдът отбелязва, че член 13 (чл. 13) гарантира наличието на национално ниво на правно средство за защита, което да привежда в действие същността на правата и свободите по Конвенцията, в каквато и форма да са гарантирани във вътрешния правен ред. Така ефектът от този член (чл. 13) е да изисква предоставянето на вътрешно правно средство за защита, позволяващо на компетентния национален орган както да разгледа по същество съответното оплакване по Конвенцията, така и да предостави подходящо обезщетение, въпреки че Високодоговарящите държави имат известна свобода на действие по отношение на начина, по който изпълняват задълженията си по тази разпоредба (чл. 13) (вж. решението Vilvarajah and Others, цитирано в параграф 73 по-горе, стр. 39, параграф 122).  

Освен това се припомня, че при определени обстоятелства съвкупността от правните средства за защита, предоставени от националното законодателство, могат да отговарят на изискванията на член 13 (чл. 13) (вж., наред с другото, горепосоченото решение Leander, стр. 30, параграф 77). 

146. Съдът не трябва да се разглежда твърдението за нарушение на член 13 във връзка с член 5, параграф 1 (чл. 13 + 5-1) с оглед на неговата констатация за нарушение на член 5, параграф 4 (чл. 5-4) (вж. параграф 133 по-горе). Също така не е необходимо да разглежда оплакването по член 13 във връзка с член 8 (чл. 13 + 8) с оглед на неговата констатация относно хипотетичния характер на оплакването по последната разпоредба (чл. 8) (вж. параграф 139 по-горе). 

147. Това оставя само претенцията на първия жалбоподател по член 3 в съчетание с член 13 (чл. 13+3). Не се оспорва, че оплакването по член 3 (чл. 3) е защитимо по същество и Съдът съответно констатира, че член 13 (чл. 13) е приложим (вж. горепосоченото решение Vilvarajah and Others, стр. 38, параграф 121). 

148. Съдът припомня, че в решението си по Vilvarajah and Others (пак там, стр. 39, параграфи 122-26) той констатира, че производството за съдебен контрол е ефикасно правно средство за защита във връзка с оплакванията на жалбоподателите по член 3 (чл. 3). Той е убеден, че английските съдилища могат да разгледат решение на държавния секретар за отказ за предоставяне на убежище и могат да постановят, че то е незаконосъобразно поради това, че е опетнено от незаконност, ирационалност или процедурна неуместност (вж. параграф 66 по-горе).  По-конкретно е прието, че даден съд е компетентен да отменя оспорвано решение за изпращане на беглец в страна, където е установено, че е налице сериозен риск от нечовешко или унизително отношение, на основание, че при всички обстоятелства по случая решението е такова, че не може да бъде взето от разумен държавен секретар (пак там, параграф 123). 

149. Освен това Съдът припомня, че при преценката дали съществува реален риск от отношение в нарушение на член 3 (чл. 3) в случаи на експулсиране като настоящия фактът, че лицето се възприема като заплаха за националната сигурност на държавата-ответник не е съществен (вж. параграф 80 по-горе). 

150. Вярно е, както посочва и Правителството, че в делата  Klass and Others и Leander (и двете цитирани в параграф 142 по-горе) Съдът постановява, че член 13 (чл. 13) изисква само правно средство за защита, което е „максимално ефикасно“ в случаите, когато съображенията за националната сигурност не позволяват разгласяването на определена чувствителна информация. Въпреки това трябва да се има предвид, че тези дела се отнасят до оплаквания по членове 8 и 10 от Конвенцията (чл. 8, чл. 10) и че тяхното разглеждане изисква от Съда да вземе предвид твърденията за националната сигурност, направени от Правителството. Изискването на средство за защита, което е да е „максимално ефикасно“, не е подходящо по отношение на оплакване, че депортирането на лице ще го изложи на реална опасност от отношение в нарушение на член 3 (чл. 3), когато въпросите на националната сигурност са несъществени. 

151. В такива случаи, като се има предвид необратимия характер на вредата, която може да възникне, ако рискът от малтретиране се материализира, и значението, което Съдът отдава на член 3 (чл. 3), понятието за ефикасно средство за защита по член 13 (чл. 13) изисква независим контрол на твърдението, че съществуват сериозни основания за опасение от реален риск от отношение в нарушение на член 3 (чл. 3).  Този контрол трябва да се извършва без оглед на това, което лицето може да е направило, за да се поиска експулсиране, или на каквато и да било възприемана заплаха за националната сигурност на експулсиращата държава. 

152. Такъв контрол не е необходимо да бъде осигурен от съдебен орган, но ако не е, правомощията и гаранциите, които предоставя, са от значение при определяне на това дали средството за защита пред него е ефикасно (вж. горепосоченото решение Leander, стр. 29, параграф 77). 

153. В настоящия случай нито консултативната комисия, нито съдилищата могат да преразгледат решението на министъра на вътрешните работи за депортиране на г-н Chahal в Индия с позоваване единствено на въпроса за риска, като се оставят настрана съображенията за националната сигурност. Напротив, подходът на съдилищата е да се уверят, че министърът на вътрешните работи е балансирал риска за г-н Chahal спрямо опасността за националната сигурност (вж. параграф 41 по-горе). От горните съображения следва, че те не могат да се смятат за ефикасни правни средства за защита по отношение на оплакването на г-н Chahal по член 3 (чл. 3) по смисъла на член 13 от Конвенцията (чл. 13). 

154. Освен това Съдът отбелязва, че в производството пред консултативната комисия жалбоподателят няма право, наред с другото, на законно представителство, че му е дадено само кратко изложение на основанията за предизвестието за намерение за депортиране, че комисията няма право на решение и че нейните препоръки към министъра на вътрешните работи не са задължителни и не са оповестени (вж. параграфи 30, 32 и 60 по-горе). При тези обстоятелства не може да се счита, че консултативната комисия предлага достатъчни процедурни гаранции по смисъла на член 13 (чл. 13). 

155. Като взема предвид степента на недостатъците както на производството за съдебен контрол, така и на консултативната комисия, Съдът не може да приеме, че правните средства за защита, взети заедно, отговарят на изискванията на член 13 във връзка с член 3 (чл. 13+3).  

Следователно е налице нарушение на член 13 (чл. 13). 

V. ПРИЛОЖЕНИЕ НА ЧЛЕН 50 ОТ КОНВЕНЦИЯТА (чл. 50) 

156. Жалбоподателите молят Съда да им предостави справедливо обезщетение на основание член 50 от Конвенцията (чл. 50), който гласи следното:  

„Ако Съдът установи, че дадено решение или мярка, предприета от правен орган или всеки друг орган на Високодоговаряща държава, е изцяло или частично в противоречие със задълженията, произтичащи от настоящата Конвенция и ако вътрешното право на посочената страна допуска само частично обезщетение за последствията от това решение или мярка, Съдът, ако е необходимо, постановява предоставянето на справедливо обезщетение на потърпевшата страна.“    

А. Неимуществени вреди 

157. Жалбоподателите претендират обезщетение за неимуществени вреди за срока на задържането, претърпяно от г-н Chahal, в размер на 30 000 - 50 000 лири стерлинги годишно.  

Правителството твърди, че констатирането на нарушение би било достатъчно справедливо обезщетение по отношение на претенцията за неимуществени вреди. 

158. С оглед на решението си, че не е налице нарушение на член 5, параграф 1 (чл. 5-1) (вж. параграф 123 по-горе) Съдът не присъжда неимуществени вреди по отношение на периода, който г-н Chahal прекарва задържан под стража. Що се отнася до другите оплаквания, Съдът счита, че констатациите, че депортирането му, ако се извърши, би представлявало нарушение на член 3 (чл. 3) и че са налице нарушения на член 5, параграф 4 и член 13 (чл. 5-4, чл. 13) представляват достатъчно справедливо обезщетение.  

Б. Правни разходи и разноски 

159. В допълнение жалбоподателите претендират възстановяването на правните разходи за производството в Страсбург на обща стойност 77 755,97 лири стерлинги (с включен данък върху добавената стойност, „ДДС“).  

По отношение на претендираните правни разходи Правителството отбелязва, че значителна част от тях не са направени по необходимост, тъй като жалбоподателите са представили голямо количество периферни материали пред Съда. То предлага вместо това сума от 20 000 лири стерлинги минус правната помощ. 

160. Съдът счита правните разходи, претендирани от жалбоподателите, за прекомерни и решава да присъди 45 000 лири стерлинги (с включен ДДС), минус вече изплатените като правна помощ от Съвета на Европа 21 141 френски франка.  

В. Лихва за забава 

161. Според информацията, с която разполага Съдът, законният лихвен процент във Великобритания към датата на приемане на настоящото решение е 8% годишно. 

ПО ТЕЗИ СЪОБРАЖЕНИЯ СЪДЪТ 

1.     Приема с дванадесет на седем гласа, че ако решението на държавния секретар за депортиране на първия жалбоподател в Индия бъде изпълнено, ще е налице нарушение на член 3 от Конвенцията (чл. 3); 

 

2.     Приема с тринадесет на шест гласа, че не е налице нарушение на член 5, параграф 1 от Конвенцията (чл. 5-1); 

 

3.     Приема единодушно, че е налице нарушение на член 5, параграф 4 от Конвенцията (чл. 5-4); 

 

4.     Приема със седемнадесет на два гласа, че с оглед на заключението му по отношение на член 3 (чл. 3) не е необходимо да се разглежда оплакването на жалбоподателите по член 8 от Конвенцията (чл. 8); 

 

5.     Приема единодушно, че е налице нарушение на член 13 във връзка с член 3 от Конвенцията (чл. 13+3); 

 

6.     Приема единодушно, че горните констатации на нарушение представляват достатъчно справедливо обезщетение по отношение на претенцията за обезщетение за неимуществени вреди; 

 

7.     Приема единодушно, (а) че държавата-ответник трябва да заплати на жалбоподателите в срок от три месеца по отношение на разходи и разноски 45 000 (четиридесет и пет хиляди)  лири стерлинги минус 21 141 (двадесет и една хиляди сто четиридесет и един) френски франка, които да бъдат преобразувани в лири стерлинги по курса към датата на обявяване на настоящото решение; (б) че се дължи проста лихва с годишна ставка от 8% от датата на изтичане на гореспоменатите три месеца до разплащането; 

 

8.     Отхвърля единодушно останалата част от претенцията за справедливо обезщетение.  

Изготвено на английски и френски език и постановено в публично заседание в сградата на Съда по правата на човека в Страсбург на 15 ноември 1996 г. 

                                                                   Ролв РИСДАЛ [Rolv RYSSDAL] 

                                                                                                     Председател 

 

Херберт ПЕТЦОЛД [Herbert PETZOLD] 

Секретар  

В съответствие с член 51, параграф 2 от Конвенцията (чл. 51-2) и правило 53, параграф 2 от Правилник на Съда A към настоящото решение са приложени следните отделни мнения:  

(а)  съвпадащо мнение на г-н Валтикос; 

(б)  съвпадащо мнение на г-н Ямбрек; 

(в) частично съвпадащо и частично особено мнение на г-н Де Мейер; 

(г) съвместно частично особено мнение на г-н Гьолчуклу, г-н Мачер, сър Джон Фрийланд, г-н Бака, г-н Мифсуд Боничи, г-н Гочев и г-н Левитс; 

(д) съвместно частично особено мнение на г-н Гьолчуклу и г-н Макарчик; 

(е) частично особено мнение на г-н Петити; 

(ж) съвместно частично особено мнение на г-н Мартенс и г-жа Палм. 

 

                                                                                                              R. R.

                                                                                                              H. P.

 

СЪВПАДАЩО МНЕНИЕ НА СЪДИЯ ВАЛТИКОС    

(Превод)  

Това мнение се отнася до формулировката, използвана в параграф 123 от решението Chahal срещу Великобритания, която се отнася до член 5, параграф 1 (чл. 5-1).  

Споделям мнението на мнозинството от Голямата камара и се съгласявам със заключението им, че не е налице нарушение на тази разпоредба (чл. 5-1), но не мога да се съглася с твърдението в първия подпараграф на параграф 123, че задържането на г-н Chahal „е в съответствие с изискванията на член 5, параграф 1 (f) (чл. 5-1-f)“.  

Член 5, параграф 1 (f) (чл. 5-1-f) гласи, че „...  Никой не може да бъде лишен от свобода, освен [в случай на] ... законосъобразен арест или лишаване от свобода на лице ... против което се предприемат действия за неговото експулсиране ...“. Тази разпоредба (чл. 5-1-f) трябва да се тълкува добросъвестно и със здрав разум, както всъщност всяка законова разпоредба. Бих имал угризения да приема тук, че период от четири или пет години наистина може да се разглежда като такъв „[в съответствие] с изискванията“ на този член (чл. 5-1-f) и като „законосъобразно“ задържане за преходен и по принцип ограничен период от време. Вярно е, че има конкретни причини в настоящия случай, които пречат жалбоподателят да бъде депортиран своевременно (разглеждане на молбата му за съдебен контрол и преди всичко проблема за това дали е уместно той да бъде депортиран в Индия). Но оттук да се стигне до твърдението, че ситуацията „е в съответствие с изискванията“ на член 5 от Конвенцията (чл. 5) ми се струва прекалено.  Въпреки това не може да се отиде в другата крайност и да приемем, че е имало нарушение на Конвенцията, тъй като Правителството успява да посочи аргументи с известна тежест. По мое мнение би било за предпочитане да се каже само, че задържането на г-н Chahal „не противоречи“ на изискванията на член 5 (чл. 5). Това е причината за моето възражение относно формулировката на параграф 123.  

От друга страна съм съгласен, че както е посочено в окончателното решение на Съда (точка 2 от диспозитива), не е налице нарушение на член 5, параграф 1 (чл. 5-1)

.  

СЪВПАДАЩО МНЕНИЕ НА СЪДИЯ ЯМБРЕК 

1. Още веднъж в този случай Съдът трябваше да разгледа въпроса за използването на поверителни материали в националните съдилища, когато е засегната националната сигурност. Съгласен съм с констатацията на Съда, че вътрешните производства за habeas corpus и за съдебен контрол на решението за задържане на г-н Chahal не отговарят на изискванията на член 5, параграф 4 (чл. 5-4).  

Също така съм съгласен с мотивите на Съда по отношение на относимите принципи и тяхното приложение, а именно:    

(а) че използването на поверителни материали може да е неизбежно, когато националната сигурност е в опасност,   

(б) че националните органи не са освободени в това отношение от ефективен контрол от страна на националните съдилища, и   

(в) че има техники, които могат да бъдат използвани, така че да отчитат основателни съображения за безопасност и същевременно да предоставят на лицето значителна степен на процесуална справедливост.  

Тази последна точка (в) представлява ново развитие в практиката на Съда и следователно, по мое мнение, заслужава специално внимание. 

2. Във Fox, Campbell and Hartley v. the United Kingdom (30 август 1990 г., Серия A № 182, стр. 17-18, параграфи 34-35) Съдът посочва отговорността на Правителството да предостави поне някои факти или информация, които да могат да го убедят, че задържаното лице е основателно заподозряно в извършване на твърдяното престъпление. Фактът, че и г-н Fox, и г-жа Campbell са били осъждани преди за терористични актове не убеждава Съда, че има „обосновано подозрение“ и поради това той приема, че е налице нарушение на член 5, параграф 1 (чл. 5-1) (параграфи 34 и 35).  

В решението Murray v. the United Kingdom от 28 октомври 1994 г. (Серия A № 300-A, стр. 27-29, параграфи 58-63, passim) Съдът потвърждава своя стандарт от Fox, Campbell and Hartley, но констатира, че обвинителната присъда в Съединените американски щати на двама от братята на г-жа Murray за престъпления, свързани с покупката на оръжия за Временната ИРА, и нейните посещения в САЩ и контактите с братята ѝ представляват достатъчно факти или информация, за да отговарят на горния стандарт, с други думи че те предоставят правдоподобна и обективна основа за „обосновано подозрение“. 

3. Аз не се съгласих с мнението на мнозинството в решението Murray, цитирано по-горе, стр. 45-47, по отношение на нарушението на член 5, параграфи 1, 2 и 5 (чл. 5-1, чл. 5-2, чл. 5-5). В своето частично особено мнение аз приех във връзка с въпроса за „обоснованото подозрение“, че условието за обоснованост не е изпълнено, тъй като Правителството не е успяло да предостави „поне някои факти или информация“, които ще убедят обективен наблюдател, че въпросното лице може да е извършило престъплението.  

В своето мнение в Murray също така предвидих проблема, който възниква в настоящия случай, на който се позовавам в 1 (в) по-горе, когато поставих въпроса дали „е възможно Съдът да зададе някакви модифицирани стандарти за „обосновано подозрение“ в контекста на закони за извънредно положение, приети за борба с терористични престъпления“. Чрез общ отговор аз се застъпих за третирането на данните по различни начини в зависимост от степента на тяхната поверителност. 

4. Съдът също така се позовава в делото Fox, Campbell and Hartley да „информация, която ... не може ... да бъде разкрита на заподозрения или представена в съда в подкрепа на обвинението“ (параграф 32). Това разграничение според мен повдига два относими въпроса: първо, дали е оправдано да се прави разлика между разкриването на информация на заподозрения и представянето ѝ в съда? И второ, има ли разлика между информацията, предоставена на съда, и информацията, представена в съда, която е разкрита на заподозрения (вж. също моето особено мнение в делото Murray)?  

По настоящото дело Chahal, при обсъждането на твърдяното нарушение на член 13 от Конвенцията (чл. 13), Съдът се позовава на техниката според канадския Закон за имиграцията от 1976 г., към която встъпилите страни привлякоха вниманието. Там съдия от Федералния съд провежда закрито заседание за разглеждане на всички доказателства, докато поверителността на материалите във връзка с безопасността се запазва, като се изисква тези доказателства да се разглеждат в отсъствие както на жалбоподателя, така и на неговия представител. При тези обстоятелства обаче тяхното място се заема от адвокат с разрешение за достъп, който е получил указания от съда. Обобщение на доказателствата с необходимите заличавания се дава на жалбоподателя. 

5. В своето особено мнение по делото Murray предложих следния подобен подход, формулиран (отчасти поради липсата на информация за канадската техника) по-общо, като компромис между желанието да се запази стандартът Fox, Campbell and Hartley и необходимостта да се разширят мотивите на Съда, за да се адаптират по-добре към други подобни случаи.  

Така аз попитах „дали иначе поверителна информация не може да бъде перифразирана, променена или адаптирана с цел да се защити нейният източник и след това да бъде разкрита. В това отношение националният съд може да потърси алтернативно, независимо експертно мнение, без да разчита единствено на твърденията на задържащия орган“. 

6. Целта на настоящото съвпадащо мнение следователно е да постави тази част от решението на Съда в контекста на развитието на неговата практика.  

Съдът може наистина да бъде убеден в бъдещ подобен случай, че в националния съд или дори по време на производството в Страсбург може да бъде представена чувствителна информация, която не е била и няма да бъде разкрита – поне не в нейната цялост и в немодифицирана форма – на заподозряното или на задържаното лице.  

След това Съдът ще има задачата да съгласува изискванията на принципа на състезателност с необходимостта от защита на поверителността на информацията, получена от тайни източници и свързана с националната сигурност.   

ЧАСТИЧНО СЪВПАДАЩО И ЧАСТИЧНО ОСОБЕНО МНЕНИЕ НА СЪДИЯ ДЕ МЕЙЕР    

(Превод) 

I. Заповедта за депортиране   

A. Член 3 и член 13 във връзка с член 3 (чл. 3, чл. 13 + 3) Напълно съм съгласен с решението в това отношение.  

Б. Член 8 и член 13 във връзка с член 8 (чл. 8, чл. 13+8)  

Съдът, след като констатира, че въпросът дали е налице нарушение на правата, посочени в член 8 от Конвенцията (чл. 8), е „хипотетичен“ (вж. параграфи 139 и 146 от решението), не счита за необходимо да се произнесе по оплакването по член 8 (чл. 8) или по твърдяното нарушение на тази разпоредба във връзка с член 13 (чл. 13+8). 

 Искам да отбележа, че в настоящия случай въпросът за нарушаването на правата, посочени в член 8 (чл. 8) не е по- „хипотетичен“, отколкото този по отношение на правата по член 3 (чл. 3). И двата въпроса възникват по един и същи начин „ако решението на държавния секретар за депортиране на първия жалбоподател в Индия бъде изпълнено“. Следователно ако разгледаме едното, трябва да разгледаме и другото. 

 Съгласен съм по същество с аргументите, единодушно приети от Комисията в параграфи от 134 до 139 от доклада ѝ, и споделям нейното становище, че ако заповедта за депортиране бъде изпълнена, ще е налице нарушение на правото на жалбоподателите на зачитане на личния и семейния им живот.  

По същия начин считам, че в настоящия случай също ще бъде налице нарушение на правото на ефикасни правни средства за защита в съответствие с член 13 (чл. 13) по отношение на техните права по член 8 (чл. 8). Становището на Съда по отношение на нарушението на член 13 във връзка с член 3 (чл. 13+3) е еднакво валидно по отношение на твърдяното нарушение на член 13 във връзка с член 8 (чл. 13+8).  

В настоящия случай тези две нарушения са тясно свързани и почти неразделни. Депортирането на първия жалбоподател би представлявало нарушение както на личното му право да не бъде подлаган на практиките, посочени в член 3 (чл. 3), така и на правото на всички жалбоподатели на неприкосновеност техния на личен и семеен живот.  Липсата на правни средства за защита за оспорване на заповедта за депортиране по този начин едновременно засяга всяко от тези права. 

II.   Задържането на първия жалбоподател  

А. Член 5, параграф 1 (чл. 5-1)  

Вярно е, че първият жалбоподател е лишен от свобода като част от процедурата за депортиране и че първоначално, през август 1990 г., задържането му би могло да се счита за законосъобразно на това основание.  

Той обаче е държан в затвора оттогава насам, а вече е краят на октомври 1996 г.  

Това е явно прекомерно.  

„Съображенията от изключително сериозен и тежък характер“, посочени в параграф 117 от решението, може да са достатъчни, за да обяснят продължителността на производството по депортиране. Те не могат обаче да оправдаят продължителността на задържането повече, отколкото сложността на наказателното производство е достатъчна, за да оправдае продължителността на досъдебното задържане.  

Нещо повече, тук не става въпрос, както в делото Kolompar v. Belgium (решение от 24 септември 1992 г., Серия А №. 235-C) за случай на екстрадиция, поискана от друга държава по отношение на присъда лишаване от свобода за няколко години, а по-скоро заповед, издадена от държавата-ответник за депортирането на човек, който, както е посочено в параграфи 23 и 24 от решението, е бил осъден там само за две леки престъпления – присъди, които след това са отменени.  

Б. Член 5, параграф 4 и член 13 във връзка с член 5 (чл. 5-4, чл. 13+5)  

За разлика от Комисията, която решава да разгледа оплакването на първия жалбоподател относно липсата на достатъчно правни средства за защита за оспорване на задържането му от гледна точка на член 13 (чл. 13), Съдът го разглежда в светлината на член 5, параграф 4 (чл. 5-4).  

Мотивите на Съда със сигурност са по-съвместими както с буквата, така и с духа на тези разпоредби (чл. 13, чл. 5-4).  

Трябва да се повтори на първо място, че в член 5, параграф 4 (чл. 5-4) се предвижда, че „всеки арестуван или лишен от свобода“ има право да обжалва, докато член 13 (чл. 13) дава това право на „всеки, чиито права и свободи, провъзгласени в тази Конвенция, са нарушени“. Това предполага, че за да се направи позоваване на първата разпоредба (чл. 5-4), лишаването от свобода само по себе си е достатъчно, докато за да може втората (чл. 13) да бъде приложима, трябва да е налице нарушение на право или свобода.  

Необходимо е също така да се отбележи, че член 5, параграф 4 (чл. 5-4) посочва, че производството трябва да бъде пред „съд“, докато член 13 (чл. 13) изисква по по-неясен начин „ефикасно правно средство за защита пред национални власти“.  

На последно място представлява интерес да се отбележи, че с изключение на правото на достъп до съд, което, както Съдът е признал от решението Golder v. the United Kingdom от 21 февруари 1975 г. (Серия А № 18) насам, е гарантирано по силата на член 6 от Конвенцията (чл. 6), член 5 (чл. 5) е единствената материалноправна разпоредби на Конвенцията, която конкретно предвижда право на образуване на съдебно производство в допълнение към правото на съдебен процес, предвидено в параграф 3 от същия член (чл. 5-3) в случаите, посочени в параграф 1 (c) (чл. 5-1-c).  

Горното е добра илюстрация на това колко добре тези, които са съставили Конвенцията, разбират необходимостта да се осигури, особено на лишените от тяхната свобода, съдебна защита, която излиза извън обхвата на „ефикасното средство за защита“, гарантирано по-общо по член 13 (чл. 13).  

Това би трябвало да означава, че в случаите, свързани с лишаване от свобода, не е достатъчно да се провери дали е налице нарушение на член 13 (чл. 13), за да стане ненужно да се разгледа дали е налице нарушение на член 5, параграф 4 (чл. 5-4); в такива случаи е необходимо само разглеждане на евентуално нарушение на последната разпоредба (чл. 5-4).  

Това не е всичко.  

Член 13 (чл. 13), който гарантира защита пред „национални власти“, трябва да бъде разгледан във връзка с член 26 (чл. 26), който изисква „всички вътрешни правни средства за защита [да са били] изчерпани“, преди Комисията да може да разглежда въпроса. Тези две разпоредби (чл. 13, чл. 26) се допълват взаимно и показват, че първо и преди всичко се полага на самите държави да наказват нарушения на предвидените права и свободи, като защитата, предоставена от институциите по Конвенцията, е вторична.  

Именно от тази гледна точка е приложим въпросът дали има „ефикасно средство за защита“, изисквано от член 13 (чл. 13). За Комисията и Съда въпросът не е от значение, тъй като той се отнася до „права и свободи“, за които те считат, че не са „нарушени“; точно това е посочено от самата формулировка на член (чл. 13). 

 Това със сигурност не е вярно за правото на средство за защита, обезпечено с член 5, параграф 4 (чл. 5-4) за тези, които са лишени от своята свобода, които трябва винаги да могат „да обжалват законосъобразността на своето задържане в съда, който е задължен в кратък срок да се произнесе; в случай че задържането е неправомерно, съдът е длъжен да нареди незабавното освобождаване на задържаното лице.“ Дори да констатираме, че тяхното задържане като такова е законосъобразно съгласно член 5, параграф 1 (чл. 5-1), ние по този начин не сме освободени от задължението да разгледаме дали съответното лице е в състояние да се възползва от правно средство за защита, което отговаря на изискванията на член 5, параграф 4 (чл. 5-4).   

СЪВМЕСТНО ЧАСТИЧНО ОСОБЕНО МНЕНИЕ НА СЪДИИТЕ ГЬОЛЧУКЛУ, МАЧЕР, СЪР ДЖОН ФРИЙЛАНД, БАКА, МИФСУД БОНИЧИ, ГОЧЕВ И ЛЕВИТС 

1. Ние сме съгласни с мнозинството, че съображенията за националната сигурност не може да бъдат използвани, за да се оправдае малтретиране в ръцете на една от Високодоговарящите държави в рамките на нейната юрисдикция и че в този смисъл защитата, предоставена от член 3 (чл. 3), има абсолютен характер. Но според нас ситуацията е различна, когато, както в настоящия случай, се засяга извънтериториалното (или непрякото) прилагане на този член (чл. 3).  Там Високодоговаряща държава, която обмисля преместването на някого от своята юрисдикция в тази на друга държава, може законно да постигне справедлив баланс между естеството на заплахата за интересите на нейната национална сигурност, ако съответното лице остане, от една страна, и степента на потенциалния риск от малтретиране на това лице в държавата на местоназначение от друга страна. Когато въз основа на данните съществува значително съмнение относно вероятността, че действително ще се случи малтретиране в последната държава, заплахата за националната сигурност може да натежи в баланса. Съответно колкото по-голям е рискът от малтретиране, толкова по-малка тежест трябва да бъде дадена на заплахата за националната сигурност. 

2. Що се отнася до обстоятелствата по конкретния случай, ние имаме различно заключение от това на мнозинството по въпроса дали е доказано, че съществува реална опасност за това г-н Chahal да бъде подложен на отношение в противоречие с член 3 (чл. 3), ако той бъде върнат в Индия. Съответно не сме съгласни (и няма да бъдем, дори ако приемем мотивите на мнозинството по точката, разгледана в параграф 1 по-горе) с констатацията, че ако решението да бъде депортиран в тази страна бъде изпълнено, ще бъде налице нарушение на този член (чл. 3). 

3. В делото Soering Съдът също разглежда евентуалното преместване на жалбоподателя в друга страна. В решението си по това дело (първо цитирано в параграф 74 от настоящото решение) Съдът посочва (стр. 35, параграф 90), че „обикновено институциите по Конвенцията не се произнасят по наличието или липсата на потенциални нарушения на Конвенцията. Въпреки това, когато жалбоподател твърди, че решение за неговото екстрадиране, ако бъде изпълнено, би било в противоречие с член 3 (чл. 3) поради своите предвидими последици в молещата страна, отклонение от този принцип е необходимо с оглед на тежкото и непоправимо естество на страданието, опасност от което се твърди, за да се гарантира ефективността на предпазната мярка, предоставена от същия член (чл. 3) ...“ 

4. В този случай екстрадирането на жалбоподателя е поискано от молещата държава по повод на наказателно обвинение, което води до смъртно наказание, при обстоятелства, които водят Съда до заключението, че вероятността от това той да бъде изложен на „феномена смъртна присъда“ предполага да се приведе в действие член 3 (чл. 3). По-нататък Съдът заключава след анализ на това, което на практиката би включвал „феноменът смъртна присъда“ в случая на жалбоподателя, че екстрадирането му би го изложило на „реален риск от отношение, надхвърлящо прага, определен в член 3 (чл. 3)“. 

5. Жалбоподателят в делото Soering (което също е фактологически различно поради това, че не се разглежда въпрос, свързан с националната сигурност) следователно е в хватката на правен процес, включващ рискове за него, които са значително по-лесни за предсказване и оценяване от тези, на които ще бъде изложен първият жалбоподател в настоящото дело, ако сега бъде върнат в Индия.  Последиците от изпълнението на заповедта за депортиране срещу последния са с доста по-различно и много по-ниско ниво на предвидимост. 

6. В настоящия случай Съдът има пред себе си набор от материали за ситуацията в Индия и по-конкретно Пенджаб от 1990 г. насам (но бихме обърнали внимание, че няма по-скорошен от доклада на Държавния департамент на САЩ за Индия от март 1996 г. – вж. параграф 53 от решението). Съдът заключава в параграф 86 (и ние сме съгласни), че „... въпреки че историческото положение представлява интерес, доколкото то може да хвърли светлина върху настоящата ситуация и нейното вероятно развитие, настоящите условия всъщност са от решаващо значение“. 

7. По отношение на настоящите условия изглежда ясно, че през последните години има подобрения в областта на защитата на правата на човека в Индия, особено в Пенджаб, където насилието достига своя връх през 1992 г., и че напредъкът продължава и след разглеждането на делото от страна на Комисията (вж. параграф 101 от решението). От друга страна остават твърденията за груби прояви на неправомерно поведение от страна на някои членове на силите за сигурност на Пенджаб, действащи в или извън границите на този щат, и от някои членове на други сили за сигурност, действащи на други места в Индия (параграфи 102-04). Въпреки че доказателствената стойност на част от материалите пред Съда може да бъде поставена под въпрос, ние сме убедени, че има достатъчно аргументи, за да бъде невъзможно да се направи заключение, че няма да има риск за г-н Chahal, ако той бъде депортиран в Индия, дори до местоназначение извън Пенджаб, ако той избере такова. 

8. Съществената трудност се състои в количественото определяне на риска. За да достигне до своята оценка, мнозинството на Съда заявява, че не е убедено, че уверенията, дадени от индийското Правителство, ще предоставят на г-н Chahal достатъчна гаранция за безопасност и счита, че е по-вероятно известността му да увеличи риска от вреда за него, отколкото обратното (параграфи 105 и 106). Може да се твърди обаче, със същата и дори с по-голяма сила, че неговата известност би му предоставила допълнителна защита. С оглед на уверенията от индийското Правителство и ясната перспектива за национален и международен отзвук, ако му бъде навредено, би имало сериозни основания да очакваме, че като спазващ закона гражданин в Индия той ще бъде третиран именно като такъв. Може да се окаже, че съществуването или степента на всяка потенциална заплаха за него до голяма степен ще зависи от собственото му поведение в бъдеще. 

9. Нашето цялостно заключение е, че оценката на мнозинството оставя твърде много място за съмнение и че не е „доказано, че е налице реален риск“ за това първият жалбоподател да бъде подложен на отношение в нарушение на член 3 (чл. 3), ако сега бъде депортиран в Индия. Трябва да се изисква по-висока степен на предвидимост на такова отношение, отколкото съществува в този случай, за да бъде оправдано Съдът да констатира потенциално нарушение на този член (чл. 3). 

10. Като изключим горното и предвид неговите заключения относно проблема по член 3 (чл. 3), ние сме съгласни с констатациите на Съда, с изключение на г-н Гьолчуклу, както е видно от следващото му отделно мнение.    

СЪВМЕСТНО ЧАСТИЧНО ОСОБЕНО МНЕНИЕ НА СЪДИИТЕ ГЬОЛЧУКЛУ И МАКАРЧИК    

(Превод)  

Ние сме съгласни с особеното мнение на съдия Де Мейер по отношение на член 5, параграф 1 (чл. 5-1) (Част II.А).   

ЧАСТИЧНО ОСОБЕНО МНЕНИЕ НА СЪДИЯ ПЕТИТИ    

(Превод)  

Гласувах в подкрепа на констатацията за нарушение на член 3, член 5, параграф 4 и член 13 (чл. 3, чл. 5-4, чл. 13). Въпреки това съм напълно несъгласен с мнозинството по отношение на член 5, параграф 1 (чл. 5-1) и считам, че е налице ясно и тежко нарушение на тази разпоредба (чл. 5-1).  

Няколко седмици по-рано Съдът правилно идентифицира проблема за административно задържане в случай на производство, обхванато от Женевската конвенция от 1951 г. и в рамките на компетентността на Върховния комисариат на ООН за бежанците („ВКБООН“). Съдът приема, че е налице нарушение от страна на Франция по отношение на тогава действащите правила за административно задържане за срок от приблизително двадесет дни без достъп до адвокати или какъвто и да е ефективен съдебен контрол (вж. решението Amuur v. France от 15 юни 1996 г., Доклади за решения и определения 1996-III). Вторият период на задържане по делото Chahal поражда същите проблеми.  

По отношение на решението, взето в рамките на общия закон, за депортиране на г-н Chahal, не се оспорва, че задържането му започва на 16 август 1990 г. и че той се подава молба за съдебен контрол.  

След като молбата му за убежище като политически бежанец е отхвърлена, е издадена заповед за депортиране на 25 юли 1991 г. на базата на Женевската конвенция. Задържането на г-н Chahal следва да се разглежда от Съда от тази гледна точка. Следователно има сблъсък между Женевската конвенция и Европейската конвенция за правата на човека, които се отнасят до едни и същи страни-членки. Държавите могат да експулсират лица, на които е отказан статут на политически бежанец. Ако бъдат срещнати трудности (по отношение на пътуването, опасности, които могат да бъдат срещнати при връщането или търсенето на безопасна държава или трета държава), лицето трябва да бъде поставено в административно задържане, а не да бъде държано в обикновен затвор при затворнически режим. В допълнение задържането трябва да бъде подложено на своевременен контрол от съда (вж. решението Amuur, цитирано по-горе).  

Г-н Chahal не е задържан в резултат на осъдителна присъда.  

Когато се прави заявление за контрол, то трябва да бъде решено експедитивно като неотложен въпрос. Организацията на процедурите за контрол се ръководи от Женевската конвенция и резолюциите на ВКБООН. Възможно е да се отправи молба до Комисията по правата на човека на Организацията на обединените нации в това отношение.  Европейският съд не може да осъществява контрол на процедурите, но може да ги разглежда в съответствие с членове 3 и 5 (чл. 3, чл. 5), когато се твърди нарушение.  

Почти извратено е твърдението на мнозинството, че тъй като жалбоподателят иска контрол, задържането му е оправдано, ако производството стане продължително. Ако това разсъждение бъде транспонирано, на обвиняем, който подаде молба за освобождаване от ареста в очакване на процеса, ще бъде казано, че задържането му е оправдано от факта, че той е подал молба, която налага производство. Но все пак свобода на лицето е основно право, гарантирано от член 5 (чл. 5). 

Фактът, че има висяща молба за освобождаване не може да бъде основание за удължаване на задържането, когато то е в противоречие с разпоредбите на член 5 (чл. 5). Пет години задържане в затвор след заповедта за депортиране след отказа на статут на бежанец: такава е участта на г-н Chahal.  

Очевидно е, че в международното право по Женевската конвенция административното задържане се различава от задържането по общото право и трябва да се изпълнява чрез мерки, като например заповед за принудително пребиваване в административни помещения или в хотел (вж. решението Amuur, цитирано по-горе) или под домашен арест. Пактовете на ООН и препоръките на подкомисията на ООН по въпросите на правата на човека на всички лица, подложени на всякаква форма на задържане или лишаване от свобода, трябва да бъдат взети под внимание.  

Когато една държава е изправена пред трудност, произтичаща от опасността, която ще бъде породена от връщане в страната на произход, тя може, ако не желае да продължава да задържа лицето на своя територия, да договори избор на трета държава.  

При чувствителни политически случаи като този на г-н Chahal – например такива, свързани с експулсирането на имами и религиозни лидери, независимо дали фундаменталисти или не – европейските държави са намерили алтернативи чрез експулсиране в някои африкански страни. Самата Великобритания е прибягвала до такива способи.  

Европейската конвенция не позволява на държавите да пренебрегват задълженията си по силата на Женевската конвенция. Съдът трябва да прояви внимание към проблемите на потенциалните конфликти между международните междудържавни инструменти, обвързващи държавите-членки на Съвета на Европа.  

Мнението ми по този въпрос се основава на работата на ВКБООН и на решенията на Европейската комисия и Съда.  

В публикацията на ВКБООН „Задържане и убежище“ (European Series, том 1, № 4, октомври 1995 г.) се посочва:  

„Член 5 (чл. 5) освен това осигурява гаранции срещу необосновано удължаване на задържането. Нито Женевската конвенция, нито насоките на Комитета на министрите предвиждат максимален срок на задържането на лица, търсещи убежище. В своето Заключение № 44 Изпълнителният комитет на ВКБООН признава значението на бързите процедури в защита на търсещите убежище от прекомерно продължително задържане. Член 5, параграф 1 (f) (чл. 5-1-f) според тълкуването на Съда следва да се разбира като съдържащ предпазна мярка по отношение на разрешената продължителност на задържането, тъй като целта на член 5 (чл. 5) като цяло е защитата на лицето от произвол. В решението Bozano (18 декември 1986 г., Серия A № 111, стр. 23, параграф 54) Съдът счита, че този принцип е от особено значение във връзка с член 5, параграф 1 (f) от Конвенцията (чл. 5-1-f). Тази разпоредба (чл. 5-1-f) със сигурност предполага – макар да не е казано изрично – че задържането на чужденец, което се обосновава от факта, че тече производство, свързано с него, може да престане да бъде оправдано, ако съответното производство не се провежда с надлежно усърдие.  

...   [И с позоваване на параграф III.10 от Препоръка № R (94) 5 на Комитета на министрите относно насоки за насърчаване на дейности в страните-членки на Съвета на Европа, свързани с пристигането на хора, търсещи убежище, на европейски летища:]“

10. Търсещият убежище може да бъде държан на [подходящо] място само при условията и за максималния срок, предвидени от закона.“  

Според член 5 (чл. 5) мярка, представляваща лишаване от свобода, отговаря на изискванията на Конвенцията, единствено ако е законна според вътрешното право. Член 5, параграф 1 (чл. 5-1) определя, че всеки арест или задържане трябва да се извършват „по ред, предвиден от закона“. По тази точка Конвенцията на първо място изисква всяко лишаване от свобода да да има правно основание във вътрешното право. Лишаването от свобода не може да се случи в отсъствието на вътрешна правна разпоредба, която изрично го разрешава. Освен това тя се позовава на това вътрешно право и установява задължението да се спазват както материалноправните, така и процесуалните му норми.“  

Що се отнася до решения по член 5 (чл. 5) от Европейската конвенция за правата на човека в делото Kolompar v. Belgium (решение от 24 септември 1992 г., Серия A № 235-C, стр. 64, параграф 68) Комисията изразява следното становище по проблем с екстрадицията, което може да бъде транспонирано до случаи на депортиране:  

„Комисията обаче счита, че в конкретния случай налице е също така проблем на държавно бездействие. Комисията припомня, че член 5, параграф 1 от Конвенцията (чл. 5-1) посочва, че има „право на свобода“ и че изключенията от това право, изброени в подпараграфи от (а) до (f) на тази разпоредба (чл. 5-1-а, чл. 5-1-b, чл. 5-1-c, чл. 5-1-d, чл. 5-1-e, чл. 5-1-f) трябва да се тълкуват ограничително (ЕСПЧ, Решение Winterwerp v. the Netherlands от 24 октомври 1979 г., Серия A № 33, стр. 16, параграф 37; решение Guzzardi v. Italy от 6 ноември 1980 г., Серия A № 39, стр. 36, параграф 98). Комисията е на мнение, че държавата, от която е поискана екстрадиция, трябва да гарантира, че е налице справедлив баланс между лишаването от свобода и целта на тази мярка. Тъй като е отговорна за задържането на лицето, чиято екстрадиция е поискана, тази държава трябва да положи особени усилия, за да гарантира, че продължаването на процедурата по екстрадиция не достига до непропорционалност между наложеното ограничение върху правото на лична свобода, защитено от член 5 (чл. 5) и международните ѝ задължения по отношение на екстрадицията. Поради това Комисията счита, че дори да се приеме пълно бездействие от страна на жалбоподателя в посоченото производство, е задължение на Правителството да положи особени усилия, за да ограничи задържането в очакване на екстрадирането на жалбоподателя ...“  

Съдът приема в делото Kolompar, че не е налице нарушение, но това е така поради продължителното бездействие и поведението на жалбоподателя, а не защото не попада в приложното поле на член 5, параграф 1 (чл. 5-1).  

Само в случаите, когато лицата, на които е отказано убежище, извършат престъпление (например чрез незаконно връщане), те може да бъдат задържани в затвора.  

От последните случаи става ясно, че ако производството не се провежда с необходимото усърдие или ако задържането е в резултат на някаква злоупотреба с власт, задържането престава да бъде оправдано по силата на член 5, параграф 1 (f) (чл. 5-1-f) (жалба № 7317/75, Lynas v. Switzerland, решение от 6 октомври 1976 г., Решения и доклади 6, стр. 167; Z. Nedjati, Human Rights under the European Convention, 1978, стр. 91).  

Решението на Европейския съд от 1 юли 1961 г. в делото Lawless v. Ireland (Серия А № 3) също хвърля светлина върху практиката му относно обхвата на член 5, параграф 1 (чл. 5-1) – основен член на Конвенцията (чл.. 5-1), тъй като защитава свободата на човека.  

Вярно е, че делото Lawless има като предистория извънредно положение, но това не променя философията и принципите, изразени от Съда.  

По-конкретно Съдът заявява в своето решение по съществото на спора:  

„Като се има предвид на първо място, че Съдът трябва да отбележи, че правилата, посочени съответно в член 5, параграф 1 (b) (чл. 5-1-b) и член 6 (чл. 6) са неприложими към настоящото производство, първото защото G.R. Lawless не е задържан „за неспазване на ... съдебно разпореждане“ или „с цел осигуряване на изпълнението на задължение, предвидено от закона“, а второто защото няма наказателно обвинение срещу него; като се има предвид по този въпрос, че Съдът е длъжен да прецени дали задържането на G.R. Lawless от 13 юли до 11 декември 1957 г. съгласно Закона за изменение от 1940 г. е в противоречие с разпоредбите на член 5, параграфи 1 (c) и 3 (чл. 5-1-c, чл. 5-3);  

Като се има предвид в тази връзка, че въпросът, отнесен за решение пред Съда, е дали разпоредбите на член 5, параграфи 1 (c) и 3 (чл. 5-1-c, чл. 5-3), постановяват, че дадено лице, арестувано или задържано „когато задържането обосновано може да се смята за необходимо, за да се попречи на лицето да извърши престъпление“, трябва да бъде изправено пред съдия, с други думи дали в член 5, параграф 1 (c) (чл. 5-1-c) изразът „с цел да се осигури явяване пред компетентния съгласно закона орган“ квалифицира само думите „по обосновано подозрение за извършено престъпление“ или също така думите „когато задържането обосновано може да се смята за необходимо, за да се попречи на лицето да извърши престъпление“;   

Като се има предвид, че формулировката на член 5, параграф 1 (c) (чл. 5-1-c) е достатъчно ясна, за да даде отговор на този въпрос; като се има предвид, че е очевидно, че изразът „с цел да се осигури явяване пред компетентния съгласно закона орган“ квалифицира всяка категория случаи на арест или задържане, посочени в този подпараграф (чл. 5-1-c); като се има предвид, че следва, че посочената клауза (чл. 5-1-c) позволява лишаване от свобода, само когато такова лишаване се извършва за целите на осигуряване на явяване на арестуваното или задържаното лице пред компетентен съдебен орган, независимо дали това лице е лице, за което има обосновано подозрение, че е извършило престъпление, или лице, за което обосновано се смята за необходимо да бъде възпряно да се укрие след извършване на престъпление; 

 ...  

Като се има предвид, че полученото по този начин значение при граматически анализ е изцяло в хармония с целта на Конвенцията, която е да се защити свободата и сигурността на лицето срещу произволно задържане или арест; като се има предвид, че следва да се посочи в тази връзка, че ако посоченото от Съда тълкуване на горепосочените разпоредби (чл. 5-1-c, чл. 5-3) не е правилно, то всеки, заподозрян в намерение за извършване на престъпление, може да бъде арестуван и задържан за неограничен срок по силата само на изпълнително решение, без да е възможно да се разглежда неговият арест или задържане като нарушение на Конвенцията ...“ (стр. 51-52,  параграфи 12-14)  

Съгласно Женевската конвенция всяка държава трябва да организира своите процедури за обжалване по отношение на проблеми, възникващи по Конвенцията.  

Ефективността на тези процедури подлежи на контрол от ВКБООН и, ако е необходимо, в случай на каквито и да било недостатъци, може да бъде предмет на жалбите, посочени по-горе.  

От основните западноевропейски държави Германия предоставя право на обжалване пред обикновените съдилища. В други държави има специален съд или комитет. Такава институция е създадена в Белгия едва през 1989 г. (Постоянен комитет за жалби на бежанци) и в Швеция през януари 1992 г. (Комитет за жалби на чужденци). Във Великобритания едва с влизането в сила на Закона за обжалване по въпросите на убежището и имиграцията от 1993 г. жалбоподателите, чиито молби за убежище са отхвърлени, получават право на обжалване (до органа по имиграционни жалби). Във Франция има Френска служба за защита на бежанците и лицата без гражданство („OFPRA“) и Комитет по жалбите (commission de recours) (вж. Bulletin luxembourgeois des droits de l’homme, том 5, 1996 г.)  

Държавите не са законово задължени да предоставят убежище, а само да не се изпращат лице в страна, където то е изправено пред преследване, или в такава, от която той рискува да бъде изпратен в такава страна. Това кара повечето европейски нации да усвоят практиката на връщане на лица, търсещи убежище, или в страна, през която те са преминали, за да достигнат до страната, в която търсят убежище, или в „безопасна трета страна“.  

Съдът твърдо констатира нарушение на член 3 и член 5, параграф 4 (чл. 3, чл. 5-4). По мое мнение е също толкова необходимо той да констатира нарушение на член 5, параграф 1 (чл. 5-1) в съответствие с практиката си.  

По начина, по който е изпълнено от британските власти, задържането на г-н Chahal може да се оприличи на неопределена присъда. С други думи той е третиран по-жестоко, отколкото престъпник, осъден на лишаване от свобода, доколкото властите ясно са отказали да търсят средство за експулсирането му в трета страна. Принципът, съдържащ се в член 5 (чл. 5), за незабавно изправяне на задържано лице пред съд, е предназначен да защитава свободата, а не да служи като „прикритие“ за задържане, което не е обосновано от наказателен съд. Административното задържане по силата на Женевската конвенция не може да се удължи отвъд разумен – кратък – срок, необходим за организиране на депортирането. Общата позиция, възприета от Съда в делото Amuur, може според мен да се приеме в делото Chahal. Поради тази причина достигнах до заключението, че е налице нарушение на член 5, параграф 1 (чл. 5-1).  

Що се отнася до член 8 от Конвенцията (чл. 8), споделям мнението на г-н Де Мейер.  

---