ДЕЛО KURT срещу ТУРЦИЯ

 

(15/1997/799/1002)

РЕШЕНИЕ

 

СТРАСБУРГ

 

25 май 1998 г.

 

 

Настоящото решение подлежи на редакционни промени преди неговото възпроизвеждане в окончателен вид в Доклади за решения и определения 1998 г. Тези доклади могат да се получат от издателя Carl Heymanns Verlag KG (Luxemburger Straße 449, D-50939 Кьолн), който също така ще организира разпространението им във връзка с представителите за някои държави, изброени на гърба на документа.

 

Списък на представителите

 

 

Белгия: Etablissements Emile Bruylant (rue de la Régence 67,

  B-1000 Брюксел)

 

Люксембург: Librairie Promoculture (14, rue Duchscher

  (place de Paris), B.P. 1142, L-1011 Люксембург-Гаре)

 

Нидерландия: B.V. Juridische Boekhandel & Antiquariaat

  A. Jongbloed & Zoon (Noordeinde 39, NL-2514 GC Хага)

РЕЗЮМЕ[1]

Решение, постановено от състав

Турция – липса на информация от страна на властите за местонахождението или съдбата на сина на жалбоподателката, последно видян заобиколен от членове на силите за сигурност

I. ПРЕДВАРИТЕЛНИ Възражения на Правителството

A.  Невалидност на жалбата

Жалбоподателката свидетелства пред делегатите – потвърждава желанието си да участва в производство пред Съд и присъства на заседанието по нейното дело – не може да се твърди при тези обстоятелства, че жалбоподателката не търси обезщетение по отношение на оплакването срещу властите.

Заключение: възражението се отхвърля (единодушно).

В. Неизчерпване на вътрешноправните средства за защита

Правителството не е допуснато по процедурни причини да повдигне възражение – във всеки случай възражението би било отхвърлено по същество, като се има предвид, че жалбоподателката е направила всичко, което може да се очаква от нея за изчерпване на вътрешнoправните средства за защита.

Заключение: възражението се отхвърля (единодушно).

II.  Чл. 2, чл. 3 и чл. 5 от Конвенцията по отношение на изчезването на сина на жалбоподателката

А. Установяване на фактите

Комисията щателно разглежда несъответствия в показанията на жалбоподателката, както и алтернативните обяснения на Правителството за изчезването на сина ѝ – жалбоподателката е разпитана подробно от делегатите на Комисията и от адвокатите на Правителството по време на заседанието – жалбоподателката е намерена за надеждна и последователна по централния въпрос, а именно че е видяла сина си, заобиколен от войници и селски пазачи в село – няма изключителни обстоятелства, които биха накарали Съда да не се съгласи с констатацията на Комисията, че синът на жалбоподателката е задържан в село при твърдените обстоятелства и не е виждан оттогава.

Б. Член 2

Не са представени конкретни доказателства, доказващи извън всякакво съмнение, че синът на жалбоподателката е бил убит от властите – нито обстоятелствата, при които синът е задържан, нито материалите, на които се позовава жалбоподателката в подкрепа на твърдението за практика, наред с другото, на изчезвания и
извънсъдебни убийства на задържани, потвърждават твърдението за незаконно убийство – по мнение на Съда твърдението на жалбоподателката, че властите не са защитили живота на сина ѝ, трябва да бъде оценено в съответствие с чл. 5.

Заключение: не е необходимо да се вземе решение по оплакването (единодушно).

В. Член 3 по отношение на сина на жалбоподателката

Както и при оплакването по чл. 2, не са представени доказателства, които да обосноват твърдението за малтретирането на сина на жалбоподателката в ареста – оплакването трябва да се разгледа от гледна точка на чл. 5.

Заключение: не е необходимо да се вземе решение по оплакването (единодушно).

Г. Член 5

Припомняне на практиката на Съда за фундаменталното значение на гаранциите по чл. 5 за защита на физическата свобода и личната безопасност на лицата.

Нерегистрираното задържане на лице трябва да се разглежда като отрицание на тези гаранции – поемането от страна на властите на контрол върху лицето изисква да отговарят за местонахождението на лицето – чл. 5 изисква властите да предприемат ефективни мерки за предпазване от риск от изчезване и да провеждат бързо ефективно разследване на защитимо твърдение, че дадено лице не е виждано от момента на задържането му.

В конкретния случай няма съхранени данни за задържането на сина в селото – освен това властите не провеждат адекватно разследване на твърденията на жалбоподателката – жалбоподателката никога не е разпитвана – за властите трябва да се смята при тези обстоятелства, че не са изпълнили своята отговорност да отговарят за местонахождението на сина на жалбоподателката – може да се заключи, че синът е задържан нерегистрирано без защитата на предпазните мерки, гарантирани от чл. 5 – по мнение на Съда това поражда особено тежко нарушение на този член.

Заключение: нарушение (шест на три гласа).

III. Чл. 3 от Конвенцията по отношение на самата жалбоподателка

Властите не разглеждат сериозно оплакването на жалбоподателката – жалбоподателката е жертва на самодоволството на властите в условията на нейната мъка и страдание – страданието е претърпяно продължителен период от време и при обстоятелствата трябва да се счита за малтретиране в рамките на приложното поле на чл. 3.

Заключение: нарушение (шест на три гласа).

IV. Чл. 13 от Конвенцията

Припомняне на практиката на Съда относно естеството на ефективното правно средство за защита в случаи на твърдени тежки нарушения на права по Конвенцията.

В конкретния случай властите се сблъскват със защитимо твърдение, че синът на жалбоподателката е задържан от силите за сигурност в селото – властите са длъжни при тези обстоятелства да проведат в полза на близките задълбочено и ефективно разследване на изчезването – не е проведено такова разследване поради причини, дадени за установяване на нарушение на чл. 5.

Заключение: нарушение (седем на два гласа).

V. Чл. 2, чл. 3 и чл. 5 във връзка с чл. 14 от Конвенцията

Оплакванията не се обосновани.

Заключение: няма нарушение (единодушно).

VI. Чл. 18 от Конвенцията

Оплакването не е обосновано.

Заключение: няма нарушение (единодушно).

VII. Чл. 25 § 1 от Конвенцията

Потвърждаване на практиката на Съда за задължението на Високодоговарящите държави да гарантират, че жалбоподателите са в състояние да общуват свободно с Комисията, без да бъдат подложени на “каквато и да било форма на натиск” да оттеглят или да променят своите оплаквания – изразът “каквато и да било форма на натиск” обхваща не само пряка принуда и сплашване, но и неподходящи косвени действия, предназначени да възпрат или разубедят жалбоподатели или потенциални жалбоподатели, техните семейства или процесуални представители да преследват средство за защита по Конвенцията – в конкретния случай Съдът е убеден чрез факти, че жалбоподателката е подложена на косвен и неправомерен натиск да прави изявления по отношение на своята жалба до Комисията – освен това заплахата от наказателно производство срещу адвоката на жалбоподателката, дори да не е изпълнена, трябва да се счита за намеса в упражняването на правото на индивидуална жалба – твърденията срещу държавата-ответник, дори ако се окажат неверни, трябва да бъдат проверени в съответствие с процедурите по Конвенцията, а не чрез заплаха за наказателни мерки срещу адвоката на жалбоподателката.

Заключение: нарушение (шест на три гласа).

VIII. Чл. 50 от Конвенцията

А. Неимуществени вреди

Отделни суми са присъдени на сина на жалбоподателката и на самата жалбоподателка – първата сума трябва да бъде задържана от жалбоподателката за сина ѝ и неговите наследници.

Заключение: на държавата-ответник е наредено да заплати определените суми (осем на един гласа).

Б. Разходи и разноски

Претенцията на жалбоподателката е удовлетворена частично.

Заключение: на държавата-ответник е наредено да заплати определената сума (осем на един гласа).

ИЗПОЛЗВАНА ПРАКТИКА НА СЪДА

24.3.1988 г., Olsson v. Sweden (№ 1); 20.3.1991 г., Cruz Varas and Others v. Sweden; 27.8.1992 г., Tomasi v. France; 22.3.1995 г., Quinn v. France; 27.9.1995 г., McCann and Others v. the United Kingdom; 16.9.1996 г., Akdivar and Others v. Turkey; 15.11.1996 г., Chahal v. the United Kingdom; 18.12.1996 г., Aksoy v. Turkey; 25.9.1997 г., Aydın v. Turkey; 28.11.1997 г., Menteş and Others v. Turkey; 19.2.1998 г., Kaya v. Turkey

По делото Kurt срещу Турция[2],

Европейският съд по правата на човека, заседаващ в съответствие с чл. 43 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи (”Конвенцията”) и приложимите разпоредби на Правилника на Съда А[3] в състав:

          г-н    Р. Бернхард (R. Bernhardt), председател,
          г-н    Ф. Гьолчуклу (F. Gölcüklü),
          г-н    Ф. Мачер (F. Matscher),
          г-н    Л.-Е. Петити (L.-E. Pettiti),
          г-н    И. Фойгел (I. Foighel),

          г-н     Х.М. Моренила (J.M. Morenilla),
          г-н    Дж. Мифсуд Боничи (G. Mifsud Bonnici),
          г-н    К. Юнгвирт (K. Jungwiert),
          г-н    У. Ломус (U. Lohmus),

и също г-н Х. Петцолд (H. Petzold), секретар, и г-н П.Дж. Махоуни (P.J. Mahoney), заместник-секретар,

След закрити заседания, проведени на 3 февруари и 27 април 1998 г.,

Постановява следното решение, прието на последната посочена дата:

ПРОЦЕДУРА

1.  Делото е отнесено до Съда от Европейската комисия по правата на човека (“Комисията”) на 22 януари 1997 г. в рамките на тримесечния срок, определен от чл. 32 § 1 и чл. 47 от Конвенцията. То е образувано по жалба (№ 24276/94) срещу Република Турция, подадена в Комисията по чл. 25 от турска гражданка, г-жа Koçeri Kurt, на 11 май 1994 г. Жалбата е подадена от жалбоподателката от нейно име и от името на сина ѝ.

Искането на Комисията се позовава на чл. 44 и чл. 48 и на декларацията, с която Турция признава задължителната юрисдикция на Съда (чл. 46). Предмет на искането е да се получи решение за това
дали фактите по делото разкриват нарушение от страна на държавата-ответник на задълженията ѝ по чл. 2, чл. 3, чл. 5, чл. 13, чл. 14, чл. 18 и чл. 25 § 1 от Конвенцията.

2.  В отговор на запитването, направено в съответствие с чл. 33 § 3 (d) от Правилник на Съда А, жалбоподателката заявява, че желае да вземе участие в производството и определя адвокатите, които ще я представляват (чл. 30 от Правилника на Съда). На 18 март 1997 г. председателят на състава отхвърля искането на жалбоподателката за предоставяне на превод на неофициален език в публичното заседание, като взема предвид факта, че двама от нейните адвокати използват един от официалните езици (чл. 27 от Правилника на Съда).

3.  Съставът, който трябва да се конституира, включва като служебни членове г-н F. Gölcüklü, избраният съдия с турско гражданство (чл. 43 от Конвенцията), и г-н R. Bernhardt, заместник-председател на Съда (чл. 21 § 4 (b) от Правилника на Съда). На 21 февруари 1997 г. в присъствието на секретаря, председателят на Съда г-н R. Ryssdal избира чрез жребий имената на останалите седем члена, а именно г-н F. Matscher, г-н L.-E. Pettiti, г-н I. Foighel, г-н J.M. Morenilla, г-н G. Mifsud Bonnici и г-н U. Lohmus (чл. 43 от Конвенцията и чл. 21 § 5 от Правилника на Съда).

4.  Като председател на състава (чл. 21 § 6 от Правилника на Съда), г-н Bernhardt чрез секретаря се консултира с агента на турското правителство (”Правителството”), адвокатите на жалбоподателката и делегата на Комисията относно организацията на производството (чл. 37 § 1 и чл. 38 от Правилника на Съда). Съгласно нареждането, направено впоследствие на 17 април 1997 г., секретарят получава изявлението на жалбоподателката на 23 септември 1997 г. и изявлението на Правителството на 3 ноември 1997 г., като на Правителството е разрешено от председателя на състава на 29 май 1997 г. удължаване на срок за подаване на неговото изявление.

5.  На 24 септември 1997 г. председателят на състава допуска по чл. 37 § 2 “Амнести Интернешънъл” да представи писмени коментари по случая при определени условия. Тези коментари са получени в секретариата на 7 ноември 1997 г. и съобщени на правителствения агент, адвокатите на жалбоподателката и делегата на Комисията.

6.  На 27 септември 1997 г. Комисията представя документи от преписката по производството пред нея, изискани от секретаря по указания на председателя.

7.  В съответствие с решението на председателя се провежда публично заседание в сградата на Съда по правата на човека в Страсбург на 26 януари 1998 г. Преди това Съдът е провел подготвително заседание.

Пред Съда се явяват:

(a)  за Правителството
г-н   M. Özmen,                                                                                         
г-жа D. Akçay,                                                                             агенти,
г-жа A. Emüler,                                                                                       
г-н   F. Polat,
г-жа A. Günyakti,
г-жа M. Anayaroğlu,
г-н   A. Kaya,
г-н   K. Alataş,                                                                       съветници

(б)  за Комисията
г-н   N. Bratza,                                                                           делегат;

(в)  за жалбоподателката
г-жа F. Hampson, пледиращ адвокат,
г-жа A. Reidy, пледиращ адвокат,                                         адвокати,
г-н   O. Baydemir,
г-н   K. Yildiz,                                                                        съветници.

 

Съдът изслушва обръщенията на г-н Bratza, г-жа Hampson и г-жа Akçay.

ФАКТИТЕ

I.  ОбстоятелстваТА по делото

Жалбоподателката

8.  Жалбоподателката г-жа Koçeri Kurt е турска гражданка, родена през 1927 г. и в момента живее в Бисмил в югоизточна Турция. По време на събитията, довели до жалбата ѝ до Комисията, тя живее в близкото село Ağıllı. Нейната жалба до Комисията е подадена от нейно име и от името на сина ѝ, Üzeyir Kurt, за когото тя твърди, че е изчезнал при обстоятелства, ангажиращи отговорността на държавата-ответник.

Фактите

9.  Фактите около изчезването на сина на жалбоподателката са оспорени.

10.  Фактите, представени от жалбоподателката в окончателното ѝ становище по основателността на жалбата ѝ в производството пред Комисията, се съдържат в раздел А по-долу. Това изложение на фактите се занимава също с нейното твърдение, че тя и нейният адвокат са били подложени на сплашване от страна на властите поради решението ѝ да подаде жалба до Комисията. Жалбоподателката не възстановява своята версия за обстоятелствата около изчезването на сина ѝ в изявлението си до Съда, като вместо това се позовава на фактите, установени от Комисията в нейния доклад (чл. 31), приет на 5 декември 1996 г.

11.  Фактите, представени от Правителството, са изложени в раздел Б.

12.  Описание на материалите, представени на Комисията, се съдържа в раздел В. Описание на производството пред националните власти относно изчезването на сина на жалбоподателката, установено от Комисията, е изложено в раздел Г.

13.  Комисията, с оглед на установяване на фактите в светлината на спора за обстоятелствата около изчезването на сина на жалбоподателката, провежда свое собствено разследване в съответствие с чл. 28 § 1 (а) от Конвенцията. За тази цел Комисията разглежда поредица от документи, представени както от жалбоподателката, така и от Правителството в подкрепа на съответните им твърдения, и назначава трима делегати, които да вземат показания от свидетели по време на заседание, проведено в Анкара на 8 и 9 февруари 1996 г. Оценката на Комисията на доказателствата и констатациите ѝ по тях са обобщени в раздел Д.

А. Факти, представени от жалбоподателката

1.  По отношение на изчезването на сина на жалбоподателката

14.  От 23 до 25 ноември 1993 г. сили за сигурност, съставени от жандармеристи и няколко селски пазачи, извършват операция в село Ağıllı. На 23 ноември 1993 г., след доклади на разузнавателните служби, че трима терористи ще посетят селото, силите за сигурност заемат позиции около селото. Последват два сблъсъка. През двата дни, прекарани в селото, те извършват претърсване на всяка къща. Редица къщи, между десет и дванадесет, са изгорени по време на операцията, включително и тези на жалбоподателката и на Mevlüde и Ali Kurt, като Mevlüde е леля на сина ѝ. Само три от къщите са близо до сблъсъците. Другите къщи са опожарени в друг случай по време на военната операция. На селяните е казано, че имат една седмица, за да се евакуират от селото. Селяните бягат в Бисмил – много от тях заради това, че са били бездомни, а тези, които не са – защото са били твърде уплашени, за да останат.

15.  Според жалбоподателката около обяд на 24 ноември 1993 г., когато селяните са събрани от войниците в училищния двор, войниците търсят сина ѝ Üzeyir, който не е в училищния двор. Той се крие в къщата на леля си Mevlüde (вж. параграф 14 по-горе). Когато войниците питат Aynur Kurt, дъщеря му, къде е баща ѝ, Aynur им казва, че е в къщата на леля си. Войниците отиват ​​в дома на Mevlüde с Davut Kurt, друг от синовете на жалбоподателката, и вземат Üzeyir от къщата. Üzeyir прекарва нощта на 24-25 ноември 1993 г. с войници в къщата на Hasan Kılıç.

На сутринта на 25 ноември 1993 г. жалбоподателката получава съобщение от дете, че Üzeyir иска цигари. Жалбоподателката взима цигари и намира Üzeyir пред къщата на Hasan Kılıç, заобиколен от десетина войници и пет-шест селски пазачи. Тя вижда синини и отоци по лицето му, като че ли е бил бит. Üzeyir ѝ казва, че му е студено. Тя се връща с якето и чорапите му. Войниците не ѝ позволят да остане и тя си тръгва. Това е последният път, в който тя вижда Üzeyir. Жалбоподателката твърди, че няма доказателства, че той е виждан другаде след този момент.

16.  На 30 ноември 1993 г. жалбоподателката подава молба до прокурора на Бисмил Ridvan Yıldırım да открие информация за местонахождението на сина ѝ. На същия ден тя получава отговор от капитан Izzet Cural от щаба на жандармерията на провинцията, в който се посочва, че се предполага, че Üzeyir е бил отвлечен от ПКК (Кюрдската работническа партия). Капитан Cural, който е предложил плана за операцията в селото, отговаря по същия начин на 4 декември 1993 г. Районният командир на жандармерията отбелязва в долната част на молбата на жалбоподателката от 30 ноември, че Üzeyir не е бил задържан под стража и че е бил отвлечен от ПКК.

17.  На 14 декември 1993 г. жалбоподателката подава молба до Съда по национална сигурност в Диарбекир, който отговаря, че той не присъства в архивите им за задържане. На 15 декември 1993 г. тя се свързва отново с прокурора на Бисмил, но е препратена към жандармерията. И накрая, на 24 декември 1993 г. жалбоподателката се обръща към Асоциацията за правата на човека на Диарбекир за помощ и прави изявление относно обстоятелствата около изчезването на сина си.

18.  На 28 февруари 1994 г. Davut Karakoç (братовчед на Üzeyir), Arap Kurt (чичо на Üzeyir и мухтар на селото) и Mehmet Kurt (друг братовчед на Üzeyir) са заведени в жандармерията и разпитани за това какво знаят за “Üzeyir Kurt, който е бил отвлечен от представители на терористичната организация ПКК”. На 21 март 1994 г. прокурорът на Бисмил издава решение за липса на компетентност на основание, че престъплението е извършено от ПКК.

2.  По отношение на твърдяното сплашване и намеса в упражняването на правото на индивидуална жалба

(а) По отношение на жалбоподателката

19.  Жалбоподателката твърди, че след като подава жалбата си до Комисията на 11 май 1994 г., е била обект на изключително съгласувана кампания от страна на държавните органи да я накарат да оттегли жалбата си.

20.  На 19 ноември 1994 г. жалбоподателката е призована да даде показания пред прокурора на Бисмил по указания на главния прокурор на Диарбекир. В тези показания тя е разпитана за изявлението, което е направила пред Асоциацията за правата на човека на Диарбекир на 24 декември 1993 г. (вж. параграф 17 по-горе), както и за жалбата ѝ до Комисията. Тя отрича в показанията си пред прокурора, че селяните са били измъчвани от силите за сигурност, както се е твърдяло в изявлението, дадено пред Асоциацията за правата на човека на Диарбекир, и отхвърля позоваването в последното изявление на това, че синът ѝ е бил изтезаван. Тя просто била казала пред Асоциацията за правата на човека, че лицето на сина ѝ е изглеждало подуто.

21.  На 9 декември 1994 г. жалбоподателката подписва изявление, адресирано до Асоциацията за правата на човека на Диарбекир, в което казва, че молбите ѝ са написани от терористичната организация ПКК и са били използвани за пропагандни цели. Подобно изявление е адресирано на същия ден до Министерството на външните работи в Анкара.

22.  На 6 януари 1995 г. жалбоподателката е призована от държавните власти да отиде при нотариус в Бисмил и е придружена от войник. Тя не плаща на нотариуса. В изявлението, което тя подписва, се посочва, че единственото ѝ желание е да намери сина си и че поради тази причина се е свързала с Асоциацията за правата на човека на Диарбекир. Тя посочва, че необоснована молба е била направена от нейно име от ПКК, в която силите за сигурност са обвинени за изчезването на сина ѝ. Тя отхвърля жалбата, направена от нейно име до Комисията, и не желае да се търси развитие по нея.

23.  На 25 януари 1995 г. е взето изявление от Главната прокуратура като част от преписка, изготвена от властите за целите на завеждане на жалба срещу адвоката на жалбоподателката, г-н Mahmut Şakar (вж. параграф 25 по-долу).

24.  На 10 август 1995 г. жалбоподателката прави друго изявление пред нотариуса на Бисмил, в което се казва, че тя оттегля жалбата си до Комисията. Тя не е била принудена да каже каквото и да било на нотариуса и му е казала какво иска да бъде написано, но жалбоподателката твърди, че изявлението не представлява желанията ѝ и че не е имала възможност да провери съдържанието на изявлението.

(б) Действия, предприети срещу адвоката на жалбоподателката, г-н Şakar

25.  Жалбоподателката твърди, че властите са предприели стъпки с цел наказателно преследване на адвоката ѝ г-н Mahmut Şakar заради участието му в жалбата ѝ до Комисията. Тя се позовава на искане, направено в документ от 12 януари 1995 г. от г-н Özkarol от Дирекцията по правата на човека на Министерството на външните работи, да се открие разследване срещу г-н Şakar, който е заподозрян в експлоатиране на жалбоподателката и който е подал жалба срещу Турция.

Б. Факти, представени от Правителството

1.  По отношение на изчезването на сина на жалбоподателката

26.  Ağıllı е село с тридесет и шест домакинства. От това село и околностите му около петнадесет мъже и жени са се присъединили към ПКК, което е високо съотношение за такова малко село. Те включват Türkan Kurt, дъщерята на Musa Kurt, един от синовете на жалбоподателката.

27.  Докато в селото се провежда операция и настъпват сблъсъци между силите за сигурност и заподозрени терористи, Üzeyir Kurt не е задържан от силите за сигурност. Той няма история на предишно задържане или проблеми с властите и не е имало причина да бъде задържан под стража.

28.  Правителството твърди, че има силни основания да се счита, че Üzeyir Kurt в действителност се е присъединил или е отвлечен от ПКК. Те се позовават на факта, че семейството твърди, че брат му е починал при задържане под стража от страна на жандармерията няколко години по-рано, на факта, че жалбоподателката заявява, че той се е скрил, когато силите за сигурност са пристигнали в селото, и на факта, че къщата му е опожарена след сблъсъка в селото. Освен това някои от членовете на семейството вече са се били присъединили към ПКК и няколко месеца след операцията в селото е намерено убежище извън селото, за което се твърди, че е било използвано от Üzeyir Kurt в контактите му с ПКК. Налице е също така силна традиция селяни да бягат в планините в началото на всяко военно действие. Селяни също са заявили, че са чули, че е бил отвлечен от ПКК.

29.  Правителството твърди, че Üzeyir може да се е скрил в селото в началото на операцията и след това, под прикритието на тъмнината и лошото време, да се е измъкнал от блокадата на силите за сигурност. Mehmet Karabulut свидетелства пред делегатите на Комисията по време на заседанието в Анкара, че в нощта след първия сблъсък Üzeyir е бил в дома на Mevlüde и е спял (вж. параграф 15 по-горе), но че когато се е събудил на сутринта, Üzeyir вече не е бил там. Правителството подчертава, че Mehmet Karabulut свидетелства, че не е видял и чул войници в къщата на Mevlüde, което ще потвърди, че Üzeyir си е тръгнал по собствено желание.

30.  Единственият човек, който твърди, че е видял Üzeyir след това, е жалбоподателката, чиито разкази са непоследователни, противоречиви и необосновани. По-конкретно тя потвърждава пред делегатите по време на заседанието в Анкара (вж. параграф 13 по-горе), че селяните, събрани в училищния двор, са били със завързани очи. Впоследствие оттегля тези показания. Освен това нейното изявление пред Асоциацията за правата на човека на Диарбекир и пред Комисията в жалбата ѝ се позовава на едно посещение при сина ѝ, за да му даде цигари, докато в устните си показания пред делегатите тя посочва две посещения; нейните описания на това как е получила съобщение от сина си варират и тя не може да идентифицира детето, за което се твърди, че ѝ е предало съобщението, че синът ѝ иска цигари (вж. параграф 15 по-горе). В допълнение обяснението ѝ, че е направила две посещения, преминавайки през селото, докато силите за сигурност заявяват, че са държали хората в домовете им от съображения за сигурност, е неправдоподобно. Правителството също така твърди, че би било невъзможно жалбоподателката да вземе якето и чорапите на сина си от дома му на 25 ноември (вж. параграф 15 по-горе), тъй като е заявено от жалбоподателката, че той е бил опожарен на предишния ден.

31.  Правителството поставя специален акцент върху факта, че Hasan Kılıç (вж. параграф 15 по-горе) в показанията си пред жандармеристите на 7 декември 1994 г. потвърждава, че жалбоподателката е отишла в къщата му, говорила е със сина си, който е прекарал нощта там, и след това си е тръгнала с него. Войниците не са си тръгнали с Üzeyir. Освен това Üzeyir не е искал да му бъдат занесени цигари в къщата, нито е видял Üzeyir да бъде задържан пред дома си от войници и селски пазачи, както се твърди. В действителност, както казва капитан Cural на делегатите по време на заседанието в Анкара, селски пазачи не са влизали в селото, за да оказват подкрепление за военната операция.

32.  Като допълнително потвърждение на несъответствията и противоречията в разказа на жалбоподателката за събитията, Правителството също така посочва твърденията, направени първоначално в жалбата на жалбоподателката до Комисията, в които се казва, че войниците са убили добитъка, заграбили са имущество и са били селяните. Жалбоподателката признава, че тези твърдения са неверни, когато дава показания пред делегатите.

2.  По отношение на твърдяното сплашване и намеса в упражняването на правото на индивидуална жалба

33.  Правителството твърди, че жалбоподателката не е била подложена на натиск да не дава показания пред делегатите, както твърдят представителите на жалбоподателката.

34.  Правителството твърди, че жалбоподателката ясно е заявила, че не желае да подава оплакване срещу държавата. Единствената ѝ грижа е била да открие сина си и единствено с тази цел те е отишла в Асоциацията за правата на човека на Диарбекир. Тя никога не е била подлагана на натиск от страна на властите да оттегли жалбата си до Комисията. Тя свободно е направила изявления пред нотариуса на Бисмил на 6 януари и 10 август 1995 г. (вж. параграфи 22 и 24 по-горе), в които отхвърля жалбата до Комисията, която Асоциацията за правата на човека на Диарбекир е представила от нейно име. Няма войници около нея, когато тя прави това изявление, присъства преводач и нейното изявление е прочетено пред нея, преди тя да постави своите пръстови отпечатъци.

35.  Според Правителството жалбоподателката е била манипулирана от представителите на Асоциацията за правата на човека на Диарбекир, които изкривяват информацията, която тя им е дала около изчезването на сина ѝ, в неоснователни твърдения, че войниците, наред с другото, са заклали и изяли добитъка на селяните по време на операцията в селото, плячкосали са тяхното имущество и измъчвали лицата, държани в двора на училището (вж. параграф 32 по-горе). За тези и други сериозни твърдения по-късно е показано, че са измислици, и самата жалбоподателка отрича да ги е правила. Тя никога не е била подложена на натиск от страна на властите да не присъства на заседанието на делегатите в Анкара. В действителност тя е била склонна да не присъства, тъй като е искала да преустанови жалбата. В действителност нейните адвокати ѝ оказват натиск да се яви, тъй като са открили, че тя всъщност не иска да присъства.

36.  Що се отнася до обвинението на адвоката на жалбоподателката Mahmut Şakar, Правителството заявява, че той е способствал за манипулацията на жалбата до Комисията и е използвал системата на Конвенцията за пропагандни цели. Решението на Правителството да започне производство срещу него е оправдано.

В. Материали, представени от жалбоподателката и Правителството пред Комисията в подкрепа на съответните им твърдения

37.  В производството пред Комисията жалбоподателката и Правителството представят редица изявления, които тя е направила между 24 декември 1993 г. и 7 февруари 1996 г. пред Асоциацията за правата на човека на Диарбекир, пред прокурора на Бисмил, жандармеристите, Главната прокуратура в Диарбекир и нотариуса в Бисмил. Жалбоподателката е представила също официални документи, свързани с разследването на поведението на адвоката ѝ Mahmut Şakar. Тези материали са проучени от Комисията, когато е оценявана основателността на твърденията на жалбоподателката както по отношение на изчезването на сина ѝ, така и по отношение на сплашването спрямо нея и спрямо нейния адвокат.

38.  Жандармеристи взимат показания от дванадесет селяни в периода между 23 февруари и 7 декември 1994 г. На 23 февруари 1994 г. Arap Kurt, мухтарят на село Ağıllı по това време, Davut Karakoç и Mehmet Kurt (и двамата братовчеди на Üzeyir Kurt) са разпитани от жандармеристи и питани за “информация и наблюдения за заложника Üzeyir Kurt, който е бил отвлечен от ПКК”. Hasan Kılıç (вж. параграф 15 по-горе), Mevlüde Kurt (вж. параграф 15 по-горе) и други селяни, присъствали по време на военната операция, са бяха разпитани от жандармеристи на 7 декември 1994 г. Нито един от разпитаните селяни не е видял Üzeyir Kurt да бъде задържан. Hasan Kılıç потвърждава в показанията си, че Üzeyir Kurt е пристигнал в къщата му сутринта на 24 ноември, прекарал е нощта там и на следващата сутрин си е тръгнал, когато майка му е пристигнала. Въпреки че е имало войници, отседнали в къщата през нощта, Hasan Kılıç поддържа тезата си, че жалбоподателката и синът ѝ са напуснали къщата заедно и войниците определено не са тръгнали с Üzeyir Kurt.

Всички показания по-горе са проучени от Комисията при оценката на доказателствата, с които разполага. Правителството се позовава на тези показания в подкрепа на твърдението си, че синът на жалбоподателката не е бил задържан в селото от силите за сигурност, както се твърди, и че е налице разумна вероятност той или да е бил отвлечен от ПКК, или да е тръгнал, за да се присъедини към ПКК.

Правителството също представя в производството пред Комисията доклада за инцидента, изготвен от силите за сигурност на 24 ноември 1993 г., доклад от 19 ноември 1994 г. от прокурора на Бисмил до главната прокуратура на Диарбекир, изказващ предположение, че доказателствата сочат, че синът на жалбоподателката е бил отвлечен от ПКК след сблъсъка на 23 ноември 1993 г., и доклад от 8 декември 1994 г., изготвен от полковник Eşref Hatipoğlu от Генералното командване на жандармерията, Диарбекир, за провеждането на операцията в село Ağıllı и потвърждаващ, наред с другото, че синът на жалбоподателката не е бил задържан под стража.

Г. Производство пред националните власти

39.  На 30 ноември 1993 г. жалбоподателката подава подпечатана с пръстов отпечатък молба до прокурора на Бисмил Ridvan Yıldırım. Тя заявява, че синът ѝ е бил задържан след сблъсък между жандармерията и ПКК в нейното село и че тя е притеснена за съдбата му. Тя моли да бъде информирана какво се е случило с него. На същата дата прокурорът предава молбата на районното командване на жандармерията с ръкописно искане за предоставяне на информация. Районното командване на жандармерията отбелязва ръкописно в молбата на същия ден, че не е вярно, че Üzeyir Kurt е бил задържан под стража и че се предполага, че той може да е бил отвлечен от ПКК.

40.  С писмо от 30 ноември 1993 г. капитан Cural от името на областното командване на жандармерията информира главната прокуратура на Бисмил в отговор на нейното писмо без номер, че Üzeyir Kurt не е бил задържан под стража и се смята, че той вероятно е бил отвлечен от терористи.

41.  С писмо от 4 декември 1993 г. капитан Cural, районен командир на жандармерията, от името на областното командване на жандармерията в Бисмил, информира главната прокуратура на Бисмил, че Üzeyir Kurt не е бил задържан под стража и се смята, че той вероятно е бил отвлечен от терористи (идентична формулировка като тази от писмото от 30 ноември в предходни параграф).

42.  На 14 декември 1993 г. жалбоподателката подава подпечатана с пръстов отпечатък молба до главния прокурор в Съда по национална сигурност в Диарбекир. Тя заявява, че синът ѝ Üzeyir е бил задържан под стража двадесет дни по-рано от жандармеристи и тъй като няма никакви новини, се притеснява за живота му. Тя иска да ѝ се даде информация относно местонахождението му. В долната част на молбата главният прокурор е отбелязал ръкописно на същия ден, че името Üzeyir Kurt не присъства в архивите им за задържане.

43.  На 15 декември 1993 г. жалбоподателката подава втора писмена молба до прокурора на Бисмил, в която се повтаря текста на нейната молба от 14 декември. Прокурорът пише на молбата указание до регионалното командване на жандармерията да ѝ предостави исканата информация.

44.  На 21 март 1994 г. прокурорът на Бисмил Ridvan Yıldırım издава решение за отхвърляне. Документът посочва лицето, подало жалбата, като жалбоподателката, а жертвата като Üzeyir Kurt. Престъплението е идентифицирано като членство в забранена организация и отвличане, а заподозрените като членове на ПКК. В текста на решението се посочва, че след сблъсък между ПКК и силите за сигурност, членове на ПКК са избягали от селото, като са отвлекли посочената жертва. Тъй като това престъпление попада в компетентността на съдилищата по национална сигурност, делото е отхвърлено и е изпратено заедно с преписката на Съда по национална сигурност в Диарбекир.

Д. Оценката на Комисията на доказателствата и фактически констатации

1.  Писмени и устни доказателства

45.  Комисията взема предвид писмените доказателства, представени от жалбоподателката и от Правителството в подкрепа на съответните им твърдения (вж. параграфи 37 и 38 по-горе). Освен това на заседание, проведено в Анкара от 8 до 9 февруари 1996 г., делегатите на Комисията изслушват устните показания на следните свидетели: жалбоподателката; Arap Kurt, мухтарят на село Ağıllı и зет на жалбоподателката; Ridvan Yıldırım, прокурорът в Бисмил, с когото жалбоподателката се е свързала първо във връзка с изчезването на сина си (вж. параграф 16 по-горе); Izzet Cural, командир на районната жандармерия на Бисмил, който е предложил плана за военната операция в село Ağıllı (вж. параграф 31 по-горе); Muharram Kupeli, командир на звено командоси, изпратено за военната операция в

 

селото; и Mehmet Karabulut, който е видял сина на жалбоподателката за последен път в къщата на Ali и Mevlüde Kurt, когато в започнала военната операция (вж. параграф 29 по-горе).

Въпреки че тринадесет свидетели са призовани да дадат показания, само горните шест свидетели в действителност се явяват по време на изслушването и дават показания.

2.     Подходът за оценка на доказателствата

46.  Комисията се заема със своята задача при липсата на каквито и да било фактически констатации, направени от националните съдилища, и на задълбочено съдебно разглеждане или друго независимо разследване на въпросните събития. Процедирайки по този начин, тя оценява представените пред нея доказателства, като взема предвид наред с другото и поведението на свидетелите, които са изслушани от делегатите по време на заседанието в Анкара, и необходимостта при достигане на своите заключения да вземе под внимание съвместното съществуване на достатъчно силни, ясни и непротиворечиви изводи или подобни неопровергани фактически презумпции. Комисията също така отчита трудностите, свързани с оценката на доказателствата, получени по време на заседанието на делегатите чрез преводачи, и уязвимото положение на селяните от югоизточна Турция, когато дават показания за инциденти, свързани с ПКК и силите за сигурност.

3.  Фактическите констатации на Комисията

(а) Военната операция в село Ağıllı

47.  Комисията установява, че писмените и устните показания са до голяма степен последователни по отношение на общия ход на събитията по време на операцията. Установено е, че селяните са събрани в двора на училището сутринта на 24 ноември и след това са извършени претърсвания на къщите на селяните. По време на сблъсъците между силите за сигурност и терористите, които са влезли в селото предишната вечер, няколко къщи, включително тези на жалбоподателката и сина ѝ, са опожарени. Селяните отново са събрани в двора на училището на 25 ноември. Трима терористи и един член на силите за сигурност са убити при сблъсъците, настъпили по време на операцията. Дванадесет селяни са задържани на 24 ноември и освободени на 26 ноември. Силите за сигурност напускат селото в късните часове на 25 ноември.

(б) Твърдяното задържане под стража на сина на жалбоподателката, Üzeyir Kurt

48.  Комисията отбеляза, че е установено, че Üzeyir Kurt е бил в село Ağıllı вечерта на 23 ноември 1993 г. и че доказателствата сочат, че е прекарал нощта в дома на чичо си и леля си Ali и Mevlüde Kurt заради сблъсъка между ПКК и силите за сигурност.

49.  Установено е също така, че когато селяните са събрани в двора на училището от силите за сигурност сутринта на 24 ноември 1993 г., Üzeyir Kurt не е сред тях.

50.  Въпреки че Hasan Kılıç твърди, че Üzeyir Kurt си е тръгнал с майка си на сутринта на 25 ноември, след като е прекарал нощта в дома му, жалбоподателката последователно заявява, че синът ѝ е бил с войниците, след като селяните са били събрани през деня в училищния двор. Последният път, когато тя го вижда, е когато му занася цигари и дрехи в дома на Hasan Kılıç, където той е задържан от силите за сигурност. Нейният разказ е до голяма степен в съответствие с първоначалното ѝ изявление от 24 декември 1993 г., взето от Асоциацията за правата на човека в Диарбекир, и с нейните изявления и показания след това. Въпреки че изявлението пред Асоциацията за правата на човека на Диарбекир е необходимо да бъде третирано с повишено внимание, като се вземат предвид по-ранни критики, които Комисията е отправяла към точността на изявленията, взети от тази асоциация от жалбоподатели в други случаи, Комисията все пак счита, че то разполага с доказателствена стойност, доколкото е потвърдено от подробния разказ на жалбоподателката пред делегатите. Макар че показанията на Hasan Kılıç изглежда противоречат на разказа на жалбоподателката, че синът ѝ е бил задържан, както се твърди, Комисията установява, че те действително съдържат неточности и са отворени за различни тълкувания. Комисията изразява съжаление, че Hasan Kılıç не се отзовава на призовката да присъства на заседанието и да даде показания. Тъй като неговите писмени показания изглежда влизат в противоречие с разказа на жалбоподателката, която дава устни показания пред делегатите, Комисията предпочита показанията на жалбоподателката, която е счетена от делегатите за надеждна и убедителна.

51.  Комисията не смята, че критиките на Правителството към разказа на жалбоподателката са достатъчни, за да подкопаят нейната достоверност (вж. параграфи 30-32 по-горе). Що се отнася до първоначалното ѝ твърдение, че селяните са били с вързани очи, е възможно това да е препратка към дванадесетте лица, които са изведени от училищния двор и задържани за разпит в Бисмил (вж. параграф 47 по-горе). Що се отнася до разказа на жалбоподателката за намирането на цигари и яке, Комисията не вижда особена значимост в нейния пропуск да уточни откъде е взела якето: въпросът никога не ѝ е бил задаван директно. Освен това нищо в показанията на жандармеристите не показва, че селяните не са били в състояние, ако желаят, да се движат свободно от къща до къща в ранните сутрешни часове, преди да бъдат събрани през деня в училищния двор.

52.  Твърди се, че всички селски пазачи за били разположени извън селото, за да пазят автомобилите на военните и че не може да са били пред къщата на Hasan Kılıç, както се твърди от жалбоподателката. Въпреки това Комисията не счита за изключено
въз основа на доказателствата, че селските пазачи са били в селото в някакъв момент по време на операцията, в противоречие на видната оперативна практика, при която ролята на селските пазачи трябва да се ограничи до области извън села, различни от тяхното собствено.

53.  Комисията установява, че истинското и честно убеждение на жалбоподателката е, че синът ѝ е задържан от силите за сигурност, след което той “изчезва” и че не е налице основание за извод, че показанията на жалбоподателката са повлияни от нежелание да припише вина на ПКК или да признае тяхното участие. Като взема предвид оценката на доказателствата, с които разполага, Комисията приема нейните показания, че го е видяла заобиколен от войници и селски пазачи пред къщата на Hasan Kılıç сутринта на 25 ноември 1993 г. Тя установява, че това е последният път, когато той е видян от член на неговото семейство или човек от селото.

(в) Други аспекти на провеждането на операцията

54.  Комисията установява, че не е необходимо да прави констатации за причината за опожаряването на къщата на жалбоподателката или по отношение на ролята, ако има такава, изиграна от силите за сигурност за решението на селяните да напуснат селото (вж. параграф 14 по-горе).

II.   Приложимо вътрешно право и практика

55.  Правителството не е представило в изявлението си никакви подробности относно националните правни разпоредби, които имат отношение към обстоятелствата по случая. Комисията в доклада си по чл. 31 предоставя преглед на вътрешното право и практика, които може да са от значение за случая. Този преглед се основава на тези от страна на държавата-ответник в предишни дела.

А. Конституционни разпоредби за административна отговорност

56.  Чл. 125 от Конституцията на Турция гласи:

“Всички действия или решения на администрацията подлежат на съдебен контрол ...

Администрацията носи отговорност да обезщети вредите, причинени от собствените ѝ действия и мерки.”

57.  Тази разпоредба не подлежи на никакви ограничения дори при извънредно положение или война. Последното изискване на разпоредбата не изисква непременно доказателство за съществуването на нарушение от страна на администрацията, чиято отговорност е от абсолютно, обективно естество въз основа на теорията на “социалния риск”. По този начин администрацията може да обезщетява хора, претърпели вреди от действия, извършени от неизвестни или терористични извършители, когато за държавата може да се каже, че не е изпълнила задължението си за поддържане на обществения ред и сигурност или задължението си да защитава живота и имуществото на хората.

Б. Наказателно право и процес

58.  Турският Наказателен кодекс определя като престъпление

- да се лиши лице незаконно на неговата свобода (чл. 179 по принцип, чл. 181 по отношение на държавни служители),

- да се правят заплахи (чл. 191),

- да се подлага лице на изтезания или малтретиране (чл. 243 и чл. 245).

По отношение на всички тези престъпления, жалби могат да се подават в съответствие с чл. 151 и чл. 153 от Наказателно-процесуалния кодекс до прокурора или местните административни власти. Прокурорът и полицията са длъжни да разследват престъпления, докладвани пред тях, като първият взема решение дали да бъде образувано наказателно преследване в съответствие с чл. 148 от Наказателно-процесуалния кодекс. Жалбоподателят може да обжалва решението на прокурора да не се образува наказателно производство.

59.  По принцип, ако твърденият извършител на престъпление е държавен служител или длъжностно лице, разрешение за наказателно преследване трябва да бъде получено от местните административни съвети (Изпълнителния комитет на Провинциалното събрание). Решенията на местния съвет могат да се обжалват пред Върховния административен съд; отказът за наказателно преследване е предмет на автоматично обжалване от този вид. Ако нарушението е извършено от член на въоръжените сили, той попада под юрисдикцията на военните съдилища и ще бъде съден в съответствие с разпоредбите на чл. 152 от Военния наказателен кодекс.

В. Разпоредби на гражданското право

60.  Всяко незаконно действие на държавни служители, било то престъпление или закононарушение, което причинява материални или морални щети, може да бъде предмет на иск за обезщетение пред обикновените граждански съдилища. Съгласно чл. 41 от Гражданския кодекс увредено лице може да предяви иск за обезщетение срещу твърдян извършител, който е причинил щети по незаконен начин, независимо дали е умишлено или по непредпазливост. Имуществена загуба може да се обезщети от гражданските съдилища в съответствие с чл. 46 от Гражданския кодекс, а неимуществени или морални вреди се присъждат по чл. 47.

61.  Производство срещу администрацията може да се заведе пред административните съдилища, чиито производства са в писмена форма.

Г. Влиянието на Указ № 285

62.  В предишни дела срещу държавата-ответник, в които са участвали, представителите на жалбоподателката са посочили някои правни разпоредби, които сами по себе си отслабват защитата на лицето, която иначе би могла да бъде получена чрез горната обща схема. Указ № 285 изменя прилагането на Закон № 3713 (Закон за предотвратяване на тероризма от 1981 г.) в тези области, които са предмет на извънредно положение, в резултат на което решението за наказателно преследване на членове на силите за сигурност се отнема от прокурора и се предоставя на местните административни съвети. Тези съвети са съставени от държавни служители и са критикувани за липсата на правни познания, както и за това, че лесно се влияят от областния управител или управителите на провинции, които също така оглавяват силите за сигурност.

III.  Приложими МЕЖДУНАРОДНИ ДОКУМЕНТИ

63.  Жалбоподателката, както и “Амнести Интернешънъл” в писмените си тези до Съда, обръщат внимание на международните материали по въпроса за насилственото изчезване. Комисията се позовава на следните текстове и решения, които са анализирани по-подробно в приложение към доклада ѝ (чл. 31).

А. Документи на ООН

64.  Декларацията на ООН за защита на всички лица от насилствено изчезване (ОС, рез. 47/133, 18 декември 1992 г.) гласи наред с другото:

“Системната практика на изчезване е от естеството на престъпление срещу човечеството и представлява нарушение на правото на признаване като личност пред закона, правото на свобода и сигурност на личността, правото на човек да не бъде подлаган на изтезания: тя също така нарушава или представлява сериозна заплаха за правото на живот.”

Б. Съдебна практика на Комитета по правата на човека на ООН (КПЧ)

65.  Комитетът по правата на човека на ООН, действайки в рамките на Международния пакт за граждански и политически права (“МПГПП”) е изготвил доклади за редица случаи на насилствени изчезвания: Quinteros v. Uruguay (107/1981) Доклад на Комитета по правата на човека, GAOR, 38-ма сесия, Допълнение № 40 (1983 г.) Приложение XXII, § 14; Mojica v. Dominican Republic, решение от 15 юли 1994 г., позиция на Комитета по чл. 5 § 4 от Факултативния протокол към МПГПП по отношение на съобщение № 449/1991: Human Rights Law Journal (“HRLJ”), том 17, № 1–2, стр. 18; Bautista v. Colombia, решение от 27 октомври 1995 г., позиция на Комитета по чл. 5 § 4 от Факултативния протокол към МПГПП по отношение на съобщение № 563/1993: HRLJ, том 17, № 1-2, стр. 19).

В. Документи на Организацията на американските държави (ОАД)

66.  Междуамериканската конвенция относно насилственото изчезване на хора (резолюция, приета на 7-ия пленум на Общото събрание, 9 юни 1994 г., OAS/SER. P AG/doc. 3114/94, прер. изд. 1: все още не е в сила) гласи наред с другото:

“Преамбюл

... Като се има предвид, че насилственото изчезване на хора представлява изключително тежка форма на репресия, която нарушава основни човешки права, залегнали в Американската декларация за правата и задълженията на човека, Всеобщата декларация за правата на човека, Международния пакт за граждански и политически права и Американската конвенция за правата на човека,

…

Чл. 2

За целите на настоящата Конвенция насилствено изчезване се разбира като отвличането или задържането на всяко лице от представител на държава или от лице, действащо със съгласието или мълчаливото съгласие на държава в случаите, когато след изтичането на разумен период от време не е предоставена никаква информация, която да позволи определянето на съдбата или местонахождението на отвлеченото или задържано лице.

…

Чл. 4

Насилственото изчезване на човек е престъпление срещу човечеството. Съгласно условията на настоящата Конвенция то ангажира личната отговорност на извършителите и отговорността на държавата, чиито органи са реализирали изчезването или са дали съгласието си за това.

…

Чл. 18

Чрез ратификация или присъединяване към настоящата Конвенция, държавите страни приемат Минималните стандартни правила на ООН за отношение към затворниците (Резолюция 663 C [XXIV] на Икономическия и социален съвет от 31 юли 1957 г.) като неразделна част от вътрешното си право.”

Г. Практика на Междуамериканския съд по правата на човека

67.  Междуамериканският съд по правата на човека е разгледал въпроса за насилствените изчезвания в редица дела съгласно разпоредбите на Американската конвенция за правата на човека и преди приемането на Междуамериканската конвенция относно насилственото изчезване на хора: Velásquez Rodríguez v. Honduras, решение от 29 юли1988 г.(Inter-Am. Ct. H. R. (Ser. C) no. 4) (1988 г.)); Godínez Cruz v. Honduras, решение от 20 януари 1989 г. (Inter-Am. Ct. H. R. (Ser. C) no. 5) (1989 г.)); и Cabellero-Delgado and Santana v. Colombia, решение от 8 декември 1995 г. (Inter-Am. Ct. H. R.).

E.      Становище на “Амнести Интернешънъл”

68.  В писменото си становище пред Съда “Амнести Интернешънъл” идентифицира следните елементи на престъплението “изчезване” от своя анализ на приложимите международни инструменти, насочени към това явление: (а) лишаване от свобода; (б) от държавни служители или с тяхно съгласие или мълчаливо съгласие; последвано от (в) липса на информация или отказ за признаване на лишаването от свобода или отказ за разкриване на съдбата или местонахождението на лицето; (г) поставяне по този начин на такива лица извън защитата на закона.

69.  Според “Амнести Интернешънъл”, въпреки че “изчезванията” често приемат формата на систематичен модел, не е задължително това да е така. Освен това “изчезването” трябва да се разглежда като нарушение не само на свободата и сигурността на отделния човек, но и на други основни права. Те се позовават на решението на Междуамериканския съд по правата на човека в делото Velásquez Rodríguez v. Honduras (решение от 29 юли 1988 г.), с което този съд потвърждава, че “изчезванията са сложна форма на нарушаване на правата на човека, която трябва да бъде разбрана и срещу нея да се действа по интегрален начин.” Този комплекс от права включва правото на живот и правото на лицето да не бъде подлагано на малтретиране. Тежестта на нарушенията на правата, съпътстващи изчезването, е накарала Комитета по правата на човека на ООН да заключи във връзка с чл. 6 от Международния пакт за граждански и политически права, че държавите страни трябва да предприемат конкретни и ефективни мерки за предотвратяване на изчезването на лица и трябва да създадат средства и процедури за задълбочено разследване на случаи на изчезнали лица, които могат да доведат до нарушаване на правото на живот (Общ коментар № 6 (16-та сесия, 1982 г.) [37 GAOR на ООН, Допълнение № 40 (A / 37/40), Приложение V], параграф 1). По-късно Комитетът по правата на човека потвърждава това изявление в своето решение Mojica v. Dominican Republic от 15 юли 1994 г. с оглед на необходимостта от предпазване на изчезнали лица от рисковете от малтретиране.

70.  Цитирайки горепосоченото дело Velásquez Rodríguez v. Honduras на Междуамериканския съд, “Амнести Интернешънъл” съобщава, че практиката на изчезвания често включва тайна екзекуция без процес и укриване на тялото и че продължителната изолация и лишаване от свобода на лице са сами по себе си жестоко и нечовешко отношение, което е вредно за психологическата и моралната неприкосновеност на жертвата. В своето решение Mojica v. Dominican Republic от 15 юли 1994 г. Комитетът по правата на човека на ООН смята, че изчезването на човек е неразделно свързано с отношение, което представлява нарушение на чл. 7 от Международния пакт за граждански и политически права, който е подобен на чл. 3 от Европейската конвенция за правата на човека.

71.  Освен това “Амнести Интернешънъл” обръща внимание на факта, че “изчезванията” сериозно нарушават правата на семейството на “изчезналия” човек, което почти сигурно търпи тежко психическо страдание, често в продължение на години, докато съществува несигурност за съдбата на близкия човек. “Амнести Интернешънъл” отбелязва, че Комитетът по правата на човека на ООН е възприел този подход в решението си Quinteros v. Uruguay от 21 юли 1983 г.

ПРОИЗВОДСТВО ПРЕД КОМИСИЯТА

72.  Г-жа Koçeri Kurt подава жалба до Комисията на 11 май 1994 г. от името на сина си, както и от свое име. Тя се оплаква, че синът ѝ Üzeyir е бил задържан и че впоследствие е изчезнал. Тя твърди, че синът ѝ е жертва на нарушения от страна на държавата-ответник на чл. 2, чл. 3, чл. 5, чл. 14 и чл. 18 от Конвенцията и че самата тя е жертва на нарушения на чл. 3 и чл. 13 от Конвенцията.

73.  Комисията обявява жалбата (№ 24276/94) за допустима на 22 май 1995 г. В доклада си от 5 декември 1996 г. (чл. 31) тя изразява мнение, че е налице нарушение на чл. 5 във връзка с изчезването на сина на жалбоподателката (единодушно); че е налице нарушение на чл. 3 по отношение на жалбоподателката (деветнадесет на пет гласа); че не е необходимо да се разглеждат поотделно оплакванията, направени по чл. 2 и чл. 3 от Конвенцията по отношение на сина на жалбоподателката (единодушно); че е налице нарушение на чл. 13 от Конвенцията (единодушно) по отношение на жалбоподателката; че не е налице нарушение на чл. 14 и чл. 18 от Конвенцията (единодушно); и че Турция не е изпълнила задълженията си по чл. 25 § 1 от Конвенцията (единодушно). Пълният текст на становището на Комисията и на особеното мнение, съдържащо се в доклада, са поставени като приложение към настоящото решение[4].

ЗАКЛЮЧИТЕЛНИ СТАНОВИЩА ПРЕД СЪДА

74.  В своето изявление жалбоподателката иска от Съда да констатира, че държавата-ответник е в нарушение на чл. 2, чл. 3, чл. 5, чл. 14 и чл. 18 от Конвенцията по отношение на “изчезването” на сина ѝ и че тя самата е жертва на нарушение на чл. 3 и чл. 13. Освен това тя твърди, че държавата-ответник не е изпълнила задълженията си по чл. 25 § 1. Тя иска от Съда да присъди на нея и на сина ѝ справедливо обезщетение по чл. 50.

75.  Правителството от своя страна в своето изявление иска от Съда да се произнесе, че делото е недопустимо предвид липсата на валидна жалба. При условия на евентуалност то твърди, че оплакванията на жалбоподателката не са обосновани. По време на заседанието Правителството също така твърди, че делото трябва да бъде обявено за недопустимо поради неизчерпване от страна на жалбоподателката на вътрешноправните средства за защита.  

ПРАВОТО

I. Първо възражение за недопустимост на Правителството

76.  Правителството твърди, че жалбоподателката никога не е имала намерение да подаде жалба срещу властите пред институциите по Конвенцията. Единствената ѝ грижа при свързването с прокурора и други длъжностни лица (вж. параграфи 39-43 по-горе) е била да установи съдбата на сина си и да изключи възможността, че той може да е в ареста след военната операция в нейното село. Нейното търсене на информация за местонахождението на сина ѝ впоследствие е използвано от Асоциацията за правата на човека на Диарбекир, чиито представители изфабрикуват обвинения срещу държавата и манипулират жалбоподателката да обвини властите за изчезването на сина си. То настоява, че жалбоподателката на два пъти е отишла ​​по собствена воля при нотариус в Бисмил, за да отхвърли твърденията, направени в жалбата (вж. параграф 34 по-горе), която е била подадена в Комисията по инициатива на асоциацията.

77.  Комисията установява, че устните показания на жалбоподателката пред делегатите потвърждават намерението ѝ да продължи делото срещу властите и че няма основание да се предполага, че жалбата ѝ до Комисията, независимо от участието на Асоциацията за правата на човека на Диарбекир в нейната подготовка (вж. параграфи 17 и 50 по-горе), не отразява убеждението ѝ, че държавата е отговорна за изчезването на сина ѝ.

78.  Съдът отбелязва, че жалбоподателката потвърждава намерението си да участва в производството пред него и определя свои процесуални представители за тази цел (вж. параграф 2 по-горе). Нещо повече, тя присъства на заседанието на Съда по нейното дело. Като се вземе предвид също така ясната ѝ декларация пред делегатите (вж. параграф 77 по-горе), следва да се заключи, че когато тя за първи път се свързва с Асоциацията за правата на човека на Диарбекир на 23 декември 1993 г., тя търси обезщетение във връзка с отказа на властите да признаят, че синът ѝ е бил задържан под стража и че не е виждан оттогава. Това е същността на нейното оплакване срещу властите и тя твърдо поддържа това оплакване във всичките си контакти с националните власти (вж. параграф 37 по-горе) и в цялото производството пред институциите по Конвенцията. Следователно жалбата ѝ трябва да се смята за валидна и свободно подадена от нея при упражняването на правото ѝ на индивидуална жалба.

Възражението на Правителството съответно се отхвърля.

I. Второ възражение за недопустимост на Правителството

79.  Въпреки че Правителството не визира този въпрос в своето изявление, на заседанието то твърди, както прави и на етапа на оценка на допустимостта в производството пред Комисията, че жалбоподателката не е изчерпала наличните и ефективни правни средства за защита съгласно националното законодателство. Нейното дело трябва по тази причина да се обяви за недопустимо, като се вземат предвид изискванията на чл. 26 от Конвенцията.

80.  Правителството пледира, че жалбоподателката никога не е започвала правно производство за оспорване на констатациите на властите на първо място че синът ѝ не е бил задържан в селото и на второ – че той не е в ареста. Жалбоподателката сама признава, че на нито един етап не е оказван натиск върху нея, за да бъде разубедена да се позове на компетентността на националните съдилища. Турският закон ѝ гарантира набор от правни средства за защита, ако тя смята, че държавата е свързана с изчезването на сина ѝ. То подчертава, че в това отношение тя е можела да съди властите в административно-правно производство, позовавайки се на принципа на обективна отговорност по отношение на действията на държавните органи (вж. параграфи 56-58 по-горе). Освен това наказателното право е било на разположение да ѝ помогне, ако тя е смятала, че синът ѝ е бил незаконно лишен от свобода или е бил убит или малтретиран в ръцете на властите, както се твърди (вж. параграф 59 по-горе). Тъй като жалбоподателката не прибягва до никое от тези средства за защита, по тази причина трябва да се смята, че не е успяла да спази чл. 26 от Конвенцията.

81.  Съдът отбелязва, че възражението на Правителството не е повдигнато в неговото изявление, а едва по време на заседанието и следователно извън срока, предвиден в чл. 48 § 1 от Правилник на Съда A, който гласи:

“Всяка страна, която желае да повдигне възражение за недопустимост, трябва да подаде декларация, излагаща възражението и основанията за него, не по-късно от момента, когато тази страна информира председателя за намерението си да не подава изявление, или при условия на евентуалност, не по-късно от изтичането на срока, предвиден в чл. 37 § 1 за подаването на първото ѝ изявление.”

82.  Следователно възражението трябва да бъде отхвърлено (вж. решението Olsson v. Sweden (№ 1) от 24 март 1988 г., Серия А № 130, стр. 28, § 56).

83.  Освен това Съдът отбелязва в тази връзка, че г-жа Kurt прави всичко, което може да се очаква от нея, за да потърси обезщетение за оплакването си. Тя се свързва с прокурора в Бисмил на два пъти; първо на 30 ноември 1993 г. и след това на 15 декември 1993 г. Тя също така подава молба до Съда по национална сигурност в Диарбекир на 14 декември 1993 г. (вж. параграфи 39-43 по-горе). На нито един етап властите не вземат показания от нея, въпреки че тя настоява, че синът ѝ е бил задържан след сблъсъка между войниците и ПКК в нейното село. Нейната молба от 15 декември е още по-настоятелна, тъй като тя заявява, че се тревожи за живота му. Както районното командване на жандармерията, така и капитан Cural от провинциалното командване в същия ден, в който жалбоподателката подава първата си молба, докладват, че се смята, че Üzeyir Kurtе е бил отвлечен от ПКК. Не са дадени обаче основания в подкрепа на тази набързо достигната хипотеза и прокурорът не предприема допълнителни проверки по същество. Нежеланието на жалбоподателката да приеме официалното обяснение се потвърждава от факта, че тя продължава да настоява в искането си за информация за местонахождението на сина ѝ, като се свързва с властите още два пъти, като твърди през цялото време, че е бил задържан под стража. Въпреки това не е отделено сериозно внимание на това твърдение, властите предпочитат вместо това да преследват необоснована линия на разследване, че е бил отвлечен от ПКК. В отсъствието на каквото и да било ефективно разследване от страна на властите по жалбата ѝ, няма основание за каквото и да е смислено прибягване от страна на жалбоподателката към набора от правни средства за защита, описани от Правителството в становището му пред Съда.

По мнение на Съда тези причини биха били достатъчни сами по себе си той да заключи с оглед на неговата установена съдебна практика (вж., наред с други решения, решението Akdivar and Others v. Turkey от 16 септември 1996 г., Доклади за решения и определения 1996-IV, стр. 1210-11, §§ 65-69), че съществуват особени обстоятелства, които освобождават жалбоподателката от задължението за изчерпване на вътрешноправните средства за защита, и да отхвърли възражението на Правителството по тази причина.

III. Твърдени нарушения на чл. 2, чл. 3 и чл. 5 от Конвенцията по отношение на изчезването на сина на жалбоподателката

84.  Жалбоподателката моли Съда да констатира въз основа на фактите, установени от Комисията, че изчезването на сина ѝ ангажира отговорността на държавата-ответник по чл. 2, чл. 3 и чл. 5 от Конвенцията и че всеки един от тези членове е нарушен. Тя призова Съда в съответствие с подхода, приет от Междуамериканския съд по правата на човека в рамките на Американската конвенция за правата на човека и от Комитета по правата на човека на ООН в рамките на Международния пакт за граждански и политически права (вж. параграфи 63-71 по-горе) за явлението изчезване, да не ограничава разглеждането на тежкото положение на сина ѝ до въпросите, повдигнати в съответствие с чл. 5 от Конвенцията, а да вземе предвид също и тези, повдигнати по чл. 2 и чл. 3.

85.  Правителството твърди, че установяването на факти и оценката на доказателствата от страна на Комисията имат сериозни недостатъци и не могат да обосноват констатация на нарушение на който и да било от членовете, които са посочени от жалбоподателката.

86.  Комисията достига от своя страна до заключението, че държавата-ответник е извършила особено тежко и грубо нарушение на чл. 5 от Конвенцията, разглеждан като цяло, и по тази причина не е намерила за необходимо да разглежда отделно оплакванията на жалбоподателката по чл. 2 и чл. 3.

А. Установяване на фактите

1.  Аргументи на явилите се пред Съда

(а) Комисията

87.  Пред Съда делегатът на Комисията подчертава, че фактическите констатации на Комисията са били достигнати въз основа на разследване, проведено от нейните делегати по напълно справедлив и безпристрастен начин и без да се ползва от каквито и да било констатации на националното разследване. Комисията има пълно съзнание за несъответствията и противоречията в различните писмени и устни показания на жалбоподателката относно хода на събитията в селото по време на военната операция. Независимо от това е установено, че тя е надеждна и убедителна в съществените аспекти на разказа си. Пред делегатите тя никога не се е поколебавала при кръстосан разпит, включително от присъстващите адвокати на Правителството, в твърдението си, че е видяла сина си пред къщата на Hasan Kılıç сутринта на 25 ноември 1993 г., заобиколен от войници и селски пазачи. Твърдението на Правителството, че Üzeyir Kurt или е бил отвлечен от ПКК, или е напуснал селото, за да се присъедини към терористите, няма фактическо основание и не може да обори описанието на задържането на сина ѝ от позицията на очевидец на жалбоподателката.

88.  Делегатът настоява, че Комисията надлежно е разгледала всяко едно несъответствие, идентифицирано от Правителството във версията на жалбоподателката за събитията. По-конкретно внимателно е разгледан на пръв поглед противоречащия разказ, даден от Hasan Kılıç на жандармеристите (вж. параграф 31 по-горе). Вярно е, че разказът на Hasan Kılıç повдига съмнения относно точността на спомените на жалбоподателката за събитията от сутринта на 25 ноември 1993 г. Въпреки това, за разлика от жалбоподателката, Hasan Kılıç не е свидетелствал пред делегатите и показанията му трябва да се третират с повишено внимание, тъй като са взети от същите служители, за които жалбоподателката твърди, че са задържали сина ѝ.

89.  Поради гореизложените причини делегатът моли Съда да приеме фактите, констатирани от Комисията (вж. параграф 53 по-горе).

(б) Жалбоподателката

90.  Жалбоподателката се съгласява с фактите, констатирани от Комисията, и нейните заключения по тях. Тя е видяла сина си заобиколен от войници и селски пазачи пред къщата на Hasan Kılıç сутринта на 25 ноември 1993 г. Тя потвърждава пред Съда, че не го е виждала оттогава.

(в) Правителството

91.  Правителството упорито оспорва фактическите констатации на Комисията и по-конкретно излишната тежест, която тя дава на показанията на жалбоподателката. То настоява, че жалбоподателката в действителност е единствената, която твърди, че е видяла сина си пред къщата на Hasan Kılıç, заобиколен от войници и селски пазачи. Въпреки това Комисията намира показанията ѝ за надеждни въпреки факта, че тя е оттеглила по-ранните си показания, направени срещу силите за сигурност (вж. параграфи 30 и 32 по-горе), а много от характеристиките на разказа ѝ са силно неправдоподобни и в противоречие с други доказателства (вж. параграф 30 и 31 по-горе).

92.  Правителството критикува Комисията, че не е придала необходимото значение на показанията на други селяни, които са потвърдили, че Üzeyir Kurt не е бил задържан в селото, както се твърди (вж. параграф 38 по-горе). Hasan Kılıç по-конкретно ясно потвърждава при разпита, че Üzeyir Kurt напуска къщата му в компанията на жалбоподателката че не е имало сили за сигурност пред къщата в съответния момент (вж. параграф 38 по-горе). То изразява съжаление за нежеланието на Комисията да обърне сериозно внимание на официалното мнение, че може да е имало намеса на ПКК в изчезването му. Тази гледна точка се подкрепя от показанията на селяните, които са разпитани от властите (вж. параграф 38 по-горе).

93.  Поради гореизложените причини Правителството твърди, че не е доказано извън разумно съмнение, че жалбоподателката е видяла сина си при твърдените обстоятелства и следователно неговото изчезване не може да ангажира отговорността му.

2.  Преценката на Съда

94.  Съдът отбелязва в самото начало, че от параграфи 159-79 от нейния доклад по чл. 31 се вижда ясно, че Комисията щателно разглежда несъответствията в разказа на жалбоподателката, както и всеки от контрааргументите на Правителството.

95.  Като независим установяващ факти орган, изправен пред твърдение, което лежи в основата си само на показания на жалбоподателката като очевидец, Комисията отделя специално внимание на достоверността на жалбоподателката и точността на нейните спомени за събитията от сутринта на 25 ноември 1993 г. Трябва да се отбележи, че по време на заседанието в Анкара тя е разпитана подробно за разкази си от делегатите и от адвокатите, явили се за Правителството. Въпреки че има явни несъответствия между изявлението, което тя дава на Асоциацията за правата на човека на Диарбекир (вж. параграф 50 по-горе), и устния ѝ разказ пред делегатите, жалбоподателката е непоколебима при всичките си контакти с властите в своето твърдение, че тя е видяла сина си заобиколен от войници и селски пазачи в селото.

96.  По мнение на Съда Комисията правилно е оценила всички доказателства, с които разполага, преценявайки баланса на елементите, които подкрепят разказа на жалбоподателката, и тези, които поставят под съмнение или неговата надеждност, или неговата достоверност. Въпреки че Hasan Kılıç не се отзовава на призовката на Комисията да се яви пред делегатите, показанията му, които Правителството счита за централни за неговата позиция, са внимателно проверени от Комисията заедно с показанията на жалбоподателката (вж. параграф 50 по-горе). Показателно е, че разказът на г-н Kılıç е намерен за опорочен в материални аспекти и неговото неявяване означава, че за разлика от показанията на жалбоподателката, нито неговата надеждност като свидетел, нито доказателствената стойност на показанията, взети от него от жандармеристите, могат да бъдат проверени в състезателна обстановка.

97.  Освен това твърдението на Правителството, че синът на жалбоподателката или е бил отвлечен от ПКК, или е напуснал селото, за да се присъедини към терористите, е надлежно разгледано от Комисията. Въпреки това подкрепата за това се основава главно на показания, взети от селяни от същите жандармеристи, които са обект на оплакването на жалбоподателката (вж. параграф 38 по-горе), и тези показания биха могли правилно да се разгледат от Комисията като имащи минимална доказателствена стойност.

98.  Съдът припомня, че съгласно постоянната му практика установяването и проверката на фактите са основно от компетентността на Комисията (чл. 28 § 1 и чл. 31 от Конвенцията). Макар Съдът да не е обвързан от фактическите констатации на Комисията и има свободата да направи своя собствена преценка в светлината на всички материали, с които разполага, той само в изключителни случаи би упражнил своите правомощия в тази област (вж. например решението McCann and Others v. the United Kingdom от 27 септември 1995 г., Серия A № 324, стр. 50, § 169; решението Aksoy v. Turkey от 18 декември 1996 г., Доклади 1996-VI, стр. 2272, § 38; решението Aydın v. Turkey от 25 септември 1997 г., Доклади 1997-VI, стр. 1888–89, § 70; и решението Menteş and Others v. Turkey от 28 ноември 1997 г., Доклади 1997-VIII, стр. 2709–10, § 66).

99.  Като взема предвид горните съображения, които се основават на собствената му внимателна преценка на доказателствата и преписите от заседанието на делегатите, Съдът не е убеден, че съществуват изключителни обстоятелства, които биха го принудили да достигне до заключение, различно от това на Комисията. Той смята, че е налице достатъчна фактическа и доказателствена база, на която Комисията е могла правилно да заключи извън всякакво съмнение, че жалбоподателката наистина е видяла сина си пред къщата на Hasan Kılıç сутринта на 25 ноември 1993 г., че той е бил заобиколен от войници и селски пазачи в онзи момент и че не е виждан оттогава.

Б. Член 2

100.  Жалбоподателката твърди, че редица фактори действат в подкрепа на констатацията, че синът ѝ е станал жертва на нарушения на чл. 2 от Конвенцията, който гласи:

“1.  Правото на живот на всеки се защищава от закона. Никой не може да бъде умишлено лишен от живот, освен в изпълнение на съдебна присъда за извършено престъпление, за което такова наказание е предвидено в закона.

2.  Лишаването от живот не се разглежда като противоречащо на разпоредбите на този член, когато то е резултат от употреба на сила, призната за абсолютно необходима:

      (a) при защитата на което и да е лице от незаконно насилие;

      (б) при осъществяването на правомерен арест или при 
предотвратяване на бягството на лице, законно лишено 
от свобода;

      (в) при действия, предприети в съответствие със закона за потушаване на бунт или метеж.“

101.  Жалбоподателката подчертава, че изчезването на сина ѝ се е случило в контекст, който е животозастрашаващ. Тя моли Съда да се основе на подхода, възприет от Междуамериканския съд по правата на човека в делото Velásquez Rodríguez v. Honduras (решение от 29 юли 1988 г.), както и от Комитета по правата на човека на ООН в делото Mojica v. Dominican Republic (решение от 15 юли 1994 г.), по въпроса за насилствените изчезвания (вж. параграфи 65-71 по-горе) и да констатира нарушение на държавата-ответник на задължението ѝ по чл. 2 да защити живота на сина ѝ. Тя твърди, че тази констатация може да бъде достигната, въпреки че може да не съществува конкретно доказателство, че синът ѝ е починал в ръцете на органите на държавата-ответник.

102.  В алтернативно изявление жалбоподателката твърди, че съществуват добре документирани чести случаи на изтезания, необяснени смъртни случаи при задържане под стража, както и на “изчезвания” в югоизточна Турция, което не само води до разумно предположение, че властите са в нарушение на задължението си да защитават живота на сина ѝ по силата на чл. 2, но в допълнение представлява неопровержимо доказателство за практика на “изчезвания”, която да обоснове твърдение, че синът ѝ също е жертва на квалифицирано нарушение на тази разпоредба. Тя твърди, че Междуамериканският съд в горепосоченото решение Velásquez Rodríguez v. Honduras от 29 юли 1988 г. е подготвен да се направи извода, че държавата-ответник в този случай е нарушила разпоредбата за право на живот на Американската конвенция за правата на човека въз основа на наличието на който и да било от видовете доказателства.

103.  Освен това жалбоподателката твърди, че собствената практика на Съда предвижда две допълнителни причини, поради които следва да бъде констатирано нарушение от страна на държавата-ответник на чл. 2, имайки предвид, че е установено, че синът ѝ е бил задържан на 25 ноември 1993 г. и не е виждан оттогава. На първо място властите не са предоставили убедителни обяснения за това как той е срещнал предполагаемата си смърт. Като взема предвид подхода, възприет от Съда в неговото решение Tomasi v. France от 27 август 1992 г. (Серия А № 241-А), към доказателства за малтретиране на задържано лице, тя се мотивира, че подобен подход трябва да бъде предприет, mutatis mutandis, и по отношение на предполагаемата смърт на сина ѝ. На второ място, като се позовава на решението McCann and Others, цитирано по-горе, жалбоподателката твърди, че непровеждането от страна на властите на бързо, пълно и ефективно разследване на изчезването на сина ѝ само по себе си трябва да се разглежда като отделно нарушение на чл. 2.

104.  Правителството отговаря, че жалбоподателката не е обосновала с доказателства твърденията си, че синът ѝ е бил задържан от силите за сигурност. Съответно не може да възникне въпрос по чл. 2.

105.  Комисията установява, че при липсата на каквито и да било доказателства за съдбата на Üzeyir Kurt след задържането му в селото не би било уместно да се направи извода, че той е бил жертва на нарушение на чл. 2. Тя не е съгласна с твърдението на жалбоподателката, че може да се направи извод, че синът ѝ е бил убит или от животозастрашаващия контекст, който тя описва, или от твърдяна административна практика на изчезвания в държавата-ответник. По мнение на Комисията твърдението на жалбоподателката относно очевидното насилствено изчезване на сина ѝ и твърдяната липса на разумни стъпки от страна на властите, за да го предпазят от рисковете за живота му, съпътстващи изчезването му, трябва да се разгледа в съответствие с чл. 5 от Конвенцията.

106.  Съдът припомня още в самото начало, че е приел фактическите констатации на Комисията по отношение на задържането на сина на жалбоподателката от войници и селски пазачи на 25 ноември 1993 г. Почти четири години и половина са минали без информация за неговото следващо местонахождение или за неговата съдба. При такива обстоятелства не може да се твърди, че страховете на жалбоподателката, че синът ѝ може да е загинал при непризнато задържане в ръцете на похитителите си, са неоснователни. Тя твърди, че са налице сериозни основания за достигане до заключението, че той действително е бил убит.

107.  Въпреки това, подобно на Комисията, Съдът трябва да провери внимателно дали в действителност съществуват конкретни доказателства, които да го доведат до заключението, че нейният син извън разумно съмнение е убит от властите или докато е бил задържан в селото, или на някакъв следващ етап. Той също така отбелязва в тази връзка, че в случаи, когато е установено, че Високодоговаряща държава има позитивно задължение по силата на чл. 2 да проведе ефективно разследване на обстоятелствата около твърдяно незаконно убийство от страна на служители на тази държава, съществуват конкретни доказателства за смъртоносна стрелба, която може да даде основание за това задължение (вж. горепосоченото решение McCann and Others; и решението Kaya v. Turkey от 19 февруари 1998 г., Доклади 1998-I).

108.  Трябва да се отбележи в тази връзка, че позицията на жалбоподателката почива изцяло на предположения, изведени от обстоятелствата на първоначалното задържане на сина ѝ, подкрепени от по-общи анализи на твърдяна официално толерирана практика на изчезвания и свързано малтретиране и извънсъдебни убийства на задържани в държавата-ответник. Съдът от своя страна смята, че тези аргументи сами по себе си не са достатъчни, за да компенсират липсата на по-убедителни данни, че синът ѝ действително е намерил смъртта си по време на задържане под стража. Що се отнася до довода на жалбоподателката, че съществува практика на нарушаване наред с другото на чл. 2, Съдът счита, че доказателствата, които тя е представила, не обосновават това твърдение.

109.  Като взема предвид горните съображения, Съдът е на мнение, че твърденията на жалбоподателката, че държавата-ответник не е изпълнила задължението си да защити живота на сина ѝ при описаните обстоятелства, трябва да бъдат оценени от гледна точка на чл. 5 от Конвенцията.

В. Чл. 3 по отношение на сина на жалбоподателката

110.  Жалбоподателката, в синхрон с подхода си към оплакванията по чл. 2, твърди още, че синът ѝ е бил жертва на нарушения от страна на държавата-ответник на чл. 3 от Конвенцията, който гласи:

“Никой не може да бъде подложен на изтезания или нечовешко или унизително отношение или наказание.”

111.  Позовавайки се, mutatis mutandis, на използваните аргументи в подкрепа на оплакванията си по чл. 2, тя се мотивира, че държавата-ответник е в нарушение на чл. 3 от Конвенцията, тъй като самият факт на изчезването на сина ѝ в контекст, лишен от най-основните съдебни гаранции, трябва да го е изложил на остро психическо страдание. В допълнение тя е видяла със собствените си очи, че той е бил бит от силите за сигурност и това само по себе си дава основание да се предполага, че той е бил физически изтезаван след задържането му пред дома на Hasan Kılıç.

112.  Жалбоподателката твърди, че това предположение трябва да се разглежда като още по-убедително с оглед на наличието на чести случаи на изтезания на задържани лица в държавата-ответник. С позоваване на материалите, на които тя основава твърдението си за практика на нарушение на чл. 2, тя моли Съда да заключи също, че синът ѝ е станал жертва на квалифицирано нарушение на чл. 3 поради съществуването на официално толерирана практика на изчезвания и малтретиране на задържани лица.

113.  Тя твърди още, че липсата на задоволително обяснение от страна на властите за изчезването на сина ѝ също представлява нарушение на чл. 3 и че липсата на адекватно разследване на жалбата ѝ води до отделно нарушение на тази разпоредба.

114.  Правителството отхвърля фактическата основа на твърдението на жалбоподателката по чл. 3.

115.  Пред Съда делегатът обяснява, че в отсъствието на доказателства за малтретиране, на което Üzeyir Kurt може да е бил подложен по време на задържането, Комисията не намира за уместно да констатира нарушение на тази разпоредба. Тя смята, че оплакванията на жалбоподателката по отношение на сина ѝ по чл. 3, подобно на оплакванията по чл. 2, трябва да се разгледат в контекста на чл. 5 от Конвенцията.

116.  Съдът се съгласява със заключението на Комисията по това оплакване и се позовава в това отношение на причините, които са го довели до отхвърляне на доводите на жалбоподателката, твърдящи нарушение на чл. 2 (вж. параграфи 107-09 по-горе). По-конкретно жалбоподателката не е представила никакво конкретно доказателство, че синът ѝ наистина е бил жертва на малтретиране в нарушение на чл. 3; тя също така не е представила никакви доказателства в подкрепа на твърдението си, че е налице официално толерирана практика на изчезвания и свързано малтретиране на задържани лица в държавата-ответник.

117.  Съдът, като и Комисията, счита, че оплакванията на жалбоподателката относно твърдените нарушения от страна на държавата-ответник на чл. 3 по отношение на сина ѝ, подобно на оплаквания по чл. 2, трябва да се разгледат от гледна точка на чл. 5 от Конвенцията.

D.      Член 5

118.  Жалбоподателката твърди, че изчезването на сина ѝ поражда множество нарушения на чл. 5 от Конвенцията, който в приложимите си части гласи:

“1.  Βсеки има право на свобода и сигурност. Никой не може да бъде лишен от свобода, освен в следните случаи и по реда, предвиден от закона:

(а) законосъобразно лишаване от свобода по силата на постановена от компетентен съд присъда;

(b) законосъобразен арест или лишаване от свобода за неизпълнение на законосъобразно съдебно решение или с цел осигуряване на изпълнението на задължение, предписано от закона;

(c) законосъобразен арест или лишаване от свобода, с цел да се осигури явяване пред компетентния съгласно закона орган, по обосновано подозрение за извършено престъпление, или когато задържането обосновано може да се смята за необходимо, за да се попречи на лицето да извърши престъпление или да се укрие, след като е извършило престъпление;

…

2.  На всеки арестуван трябва незабавно да бъдат съобщени на разбираем за него език основанията за арестуването му и всички обвинения, които му се предявяват.

3.  Βсеки арестуван или лишен от свобода в съответствие с разпоредбите на параграф 1 c) на този член трябва своевременно да бъде изправен пред съдия или пред длъжностно лице, упълномощено от закона да изпълнява съдебни функции, и има право на гледане на неговото дело в разумен срок или на освобождаване преди гледането на неговото дело в съда.  Освобождаването може да бъде обусловено от даването на гаранции за явяване в съда.

4.  Βсеки арестуван или лишен от свобода има право да 
обжалва законосъобразността на своето задържане в съда, който е задължен в кратък срок да се произнесе; в случай че задържането е неправомерно, съдът е длъжен да нареди незабавното освобождаване на задържаното лице.

5.  Βсяко лице, арестувано или лишено от свобода в нарушение на изискванията на този член, има право на обезщетение.

119.  Жалбоподателката се мотивира, че самият факт, че задържането на сина ѝ е непризнато, означава, че той е бил лишен от свобода по произволен начин в нарушение на чл. 5 § 1. Тя твърди, че официалното прикриване на местонахождението и съдбата му поставя сина ѝ извън обсега на закона и съответно му е отказана защитата на гаранциите, съдържащи се в чл. 5 §§ 2, 3, 4 и 5.

120.  Правителството подчертава, че твърдението на жалбоподателката във връзка с изчезването на сина ѝ е необосновано от доказателствата и е било опровергано от разследването, което са провели властите. Според него следователно не може да възникне въпрос по чл. 5.

121.  Комисията смята, че изчезването на сина на жалбоподателката повдига фундаментални и сериозни въпроси по чл. 5, като се има предвид важността на гаранциите, предложени от разпоредбата, за осигуряване на спазването на правата, гарантирани от чл. 2 и чл. 3. След като е установила, че Üzeyir Kurt е задържан от силите за сигурност на 25 ноември 1993 г., Комисията се мотивира, че тази констатация води до презумпция за отговорност от страна на властите за последващата му съдба. Властите могат да оборят тази презумпция само като предложат надеждно и обосновано обяснение за изчезването му и като демонстрират, че са предприели ефективни мерки, за да разследват изчезването му и да установят неговата съдба. Комисията достига до заключението, че в тази ситуация нито едно от тези изисквания не е удовлетворено. По-конкретно поради тези причини Комисията констатира, че непризнатото задържане и последвалото изчезване на Üzeyir Kurt водят със себе си явно незачитане на гаранциите на чл. 5.

122.  Съдът отбелязва в самото начало фундаменталната важност на гаранциите, съдържащи се в чл. 5, за осигуряване на правото на хората в една демокрация да не бъдат подлагани на произволно задържане в ръцете на властите. Именно поради тази причина Съдът многократно подчертава в своята практика, че всяко лишаване от свобода трябва не само да е било извършено в съответствие с материалноправните и процедурните правила на националното законодателство, но трябва също така да бъде в съответствие със самата цел на чл. 5, а именно защитата на личността от произвол (вж., наред с много други решения, Chahal v. the United Kingdom от 15 ноември 1996 г., Доклади 1996-V, стр. 1864, § 118). Това настояване за защита на личността срещу всяка злоупотреба с власт се илюстрира от факта, че чл. 5 § 1 определя точно обстоятелствата, при които лицата могат да бъдат законно лишени от свобода, като се подчертава, че на тези обстоятелства трябва да бъде дадено тясно тълкуване, като се вземе предвид факта, че те представляват изключения от най-основната гаранция за личната свобода (вж., mutatis mutandis, решението Quinn v. France от 22 март 1995 г., Серия A № 311, стр. 17, § 42).

123.  Също така трябва да се подчертае, че авторите на Конвенцията засилват защитата на личността от произволно лишаване от свобода, като гарантират корпус от материални права, които са предназначени да сведат до минимум рисковете от произвол, като позволяват актът на лишаване от свобода да подлежи на независим съдебен контрол и като осигуряват отговорността на властите за това действие. Изискванията на чл. 5 §§ 3 и 4 с техния акцент върху бързината и съдебния контрол придобиват особено значение в този контекст. Бързата съдебна намеса може да доведе до разкриване и предотвратяване на животозастрашаващи мерки или тежко малтретиране, които нарушават основните гаранции, съдържащи се в чл. 2 и чл. 3 от Конвенцията (вж.42, mutatis mutandis, горепосоченото решение Aksoy, стр. 2282, § 76). Това, което е изложено на риск, е както защитата на физическата свобода на хората, така и личната им сигурност в контекст, който при липса на предпазни мерки може да доведе до подриване на върховенството на закона и може да постави задържаните лица извън обсега на най-базисните форми на правна защита.

124.  Съдът подчертава в тази връзка, че непризнатото задържане на дадено лице е пълно отрицание на тези гаранции и особено тежко нарушение на чл. 5. Като поемат контрола над това лице, властите са длъжни да отговарят за неговото местонахождение. Поради тази причина чл. 5 трябва да се разглежда като изискване към властите да вземат ефективни мерки за предпазване от риска от изчезване и да проведат бързо ефективно разследване на защитимо твърдение, че дадено лице е било задържано под стража и не е виждано оттогава.

125.  На този фон Съдът припомня, че е приел заключението на Комисията, че Üzeyir Kurt е държан от войници и селски пазачи сутринта на 25 ноември 1993 г. Задържането му по това време не е регистрирано и не съществува официална следа от неговото последващо местонахождение или съдбата му. Този факт сам по себе си трябва да се разглежда като изключително сериозен недостатък, тъй като дава възможност на тези, които отговарят за акта на лишаване от свобода, да укрият своето участие в престъпление, да прикриват следите си и да избегнат отговорност за съдбата на задържания. По мнение на Съда липсата на запис на данни по такива въпроси като дата, час и място на задържане, име на задържания, както и причини за задържането и име на лицето, което го осъществява, трябва да се разглежда като несъвместима със самата цел на чл. 5 от Конвенцията.

126.  Освен това Съдът счита, че настоятелността на жалбоподателката, че синът ѝ е бил задържан в селото, е трябвало да бъде сигнал за прокурора за необходимостта нейното твърдение да се разследва по-задълбочено. Той има правомощията по Наказателно-процесуалния кодекс да направи това (вж. параграф 58 по-горе). Въпреки това той не поисква от нея да обясни защо е толкова категорична в убеждението си, че той е задържан под стража. Тя нито е помолена да даде писмени показания, нито е разпитана устно. Ако е направил това, той би бил в състояние да изправи пред военнослужещите, участващи в операцията в селото, нейния разказ на очевидец. Тази линия на разследване обаче не е поета и не са взети никакви показания от войниците и селските пазачи, намиращи се в селото в онзи момент. Прокурорът не пожелава да излезе извън рамките на твърдението на жандармерията, че архивите за задържане показват, че Üzeyir Kurt нито е бил задържан в селото, нито е под стража. Той приема без съмнение обяснението, че Üzeyir Kurt вероятно е бил отвлечен от ПКК по време на военната операция и това обяснение формира бъдещото му отношение към проведените от него проверки и полага основата на последващото му решение за липса на компетентност.

127.  Съдът, също като Комисията, смята, че на твърдяното участие на ПКК в изчезването на сина на жалбоподателката липсва каквато и да било стабилна и правдоподобна доказателствена основа. Като обяснение, то е наложено твърде прибързано от жандармерията в отсъствието на каквато и да било потвърждаващи доказателства. Не може да се твърди също, че показанията, дадени от тримата селяни пред жандармеристите на 28 февруари 1994 г., придават достоверност на това, което на практика е само предположение за съдбата на Üzeyir Kurt. Въпросите, зададени на селяните, могат да бъдат описани само като формулирани по начин, имащ за цел да предизвика реакции, които биха могли да повишат достоверността на теорията за отвличане от ПКК (вж. параграф 18 по-горе). Освен това, както беше отбелязано по-рано (вж. параграф 97 по-горе), другото твърдение на Правителството, че синът на жалбоподателката е напуснал селото, за да се присъедини към ПКК, също няма никаква твърда доказателствена база.

128.  Като взема предвид тези съображения, Съдът заключава, че властите не са предложили достоверно и обосновано обяснение за местонахождението и съдбата на сина на жалбоподателката, след като той е бил задържан в селото, и че не е проведено смислено разследване на настояването на жалбоподателката, че той е под стража и че тя е притеснена за живота му. Те не са изпълнили своя ангажимент да отговарят за него и трябва да се приеме, че той е бил държан в нерегистрирано задържане при пълна липса на гаранциите, съдържащи се в чл. 5.

129.  Съответно Съдът, подобно на Комисията, установява, че е налице особено тежко нарушение на правото на свобода и сигурност на личността, гарантирано по чл. 5, пораждащо сериозни опасения за благосъстоянието на Üzeyir Kurt.

IV. Твърдяно нарушение на чл. 3 от Конвенцията по отношение на самата жалбоподателка

130.  Жалбоподателката твърди, че самата тя е жертва на нечовешко и унизително отношение поради изчезването на сина ѝ в ръцете на властите. Тя иска от Съда да констатира, както и Комисията, че страданието, което тя изтърпява, ангажира отговорността на държавата-ответник по чл. 3 от Конвенцията.

Тя се позовава в подкрепа на доводите си на решението на Комитета по правата на човека на ООН по делото Quinteros v. Uruguay от 21 юли 1983 г. (вж. параграф 71 по-горе), потвърждаващо, че най-близките на изчезнали лица трябва да се разглеждат, наред с другото, и като жертви на малтретиране.

131.  Комисията смята, че несигурността, съмнението и опасението, претърпени от жалбоподателката за продължителен и продължаващ период от време, са ѝ причинили тежко психическо страдание и мъка. Като взема предвид своето заключение, че изчезването на сина ѝ е по вина на властите, Комисията констатира, че тя е била подложена на нечовешко и унизително отношение по смисъла на чл. 3.

132.  Правителството оспорва заключението на Комисията, повтаряйки, че няма достоверни доказателства в подкрепа на становището на жалбоподателката, че синът ѝ е бил задържан от силите за сигурност. Въпреки че изпитва съчувствие към тежкото положение на жалбоподателката, то твърди, че няма причинно-следствена връзка между твърдяното нарушение на правата на сина ѝ по силата на Конвенцията и нейното страдание и мъка.

133.  Съдът отбелязва, че малтретирането трябва да достигне минимално ниво на жестокост, за да попадне в приложното поле на чл. 3 (вж., наред с други решения, Cruz Varas and Others v. Sweden от 20 март 1991 г., Серия А № 201, стр. 31, § 83). Той припомня във връзка с това, че жалбоподателката се обръща към прокурора в дните след изчезването на сина си с твърдото убеждение, че той е бил задържан под стража. Тя е видяла задържането му в селото със собствените си очи и неговата липса от това последно виждане я кара да се страхува за неговата безопасност, както е показано в молбите ѝ от 30 ноември и 15 декември 1993 г. (вж. параграфи 39 и 42 по-горе). Въпреки това прокурорът не обръща сериозно внимание на нейната жалба, предпочитайки вместо това да приеме без забележки предположението на жандармеристите, че синът ѝ е бил отвлечен от ПКК. В резултат на това тя е била оставена да страда, знаейки, че синът ѝ е бил задържан и че е налице пълна липса на официална информация за последващата му съдба. Това страдание е преживявано в продължителен период от време.

134.  Като взема предвид гореописаните обстоятелства, както и факта, че жалбоподателката е майката на жертвата на нарушение на правата на човека и тя самата е жертва на самодоволството на властите в лицето на нейните мъка и страдание, Съдът намира, че държавата-ответник е в нарушение на чл. 3 по отношение на жалбоподателката.

V. Твърдяно нарушение на чл. 13 от Конвенцията

135.  Жалбоподателката, с която Комисията се съгласява, твърди, че липсата на ефективно разследване от страна на властите на изчезването на сина ѝ, води до нарушение на чл. 13 от Конвенцията. Правителството оспорва това твърдение.

Член 13 гласи:

"Βсеки, чиито права и свободи, провъзгласени в тази Конвенция, са нарушени, има право на ефикасни правни средства за тяхната защита пред съответните национални власти, дори и нарушението да е извършено от лица, действащи при упражняване на служебни функции."

136.  Жалбоподателката подкрепя мотивите на Комисията за констатирането на нарушение на чл. 13 (вж. параграф 138 по-долу). Тя твърди още, че не само че неадекватността на официалното разследване на нейната жалба води до това да ѝ бъде отказан достъп до ефективно средство за защита по отношение на изчезването на сина ѝ, но че този пропуск от страна на властите е показателен за липсата на ефективна система от правни средства за защита в държавата-ответник, които да се справят с появата на тежки нарушения на права по Конвенцията.

137.  Правителството потвърждава, че когато жалбоподателката се свързва за първи път с прокурора, не е съобщила да се страхува, че синът ѝ е бил задържан незаконно или че животът му е в опасност. Тя просто иска да се установи дали той е бил задържан под стража. Не е подадена жалба срещу властите. То подчертава, че при тези обстоятелства са били положени всички усилия да се направи опит да се проследи местонахождението му. Отправени са запитвания (вж. параграфи 39-43 по-горе) и са взети показания от страна на жандармеристи от селяни на 23 февруари и 7 декември 1994 г., които подсилват официалната позиция, че синът на жалбоподателката или е бил отвлечен от ПКК, или е напуснал селото, за да се присъедини към терористите (вж. параграф 38 по-горе). Ето защо няма основание да се констатира нарушение на чл. 13.

138.  Комисията установява, че жалбоподателката е представила същината на жалбата си на вниманието на прокурора. Въпреки това нейните молби не получават никакво сериозно внимание. Прокурорът не е подготвен да предприеме допълнителни проверки по доклада, изготвен от жандармеристите, че синът ѝ не е бил задържан; не са взети никакви показания от войниците и селските пазачи, които са участвали във военната операция в селото, и неадекватността и неефективността на разследването се усложнява допълнително от факта, че задачата за вземане на свидетелски показания от селяните е поверена на жандармеристите, срещу които е подадена жалбата (вж. параграф 38 по-горе). Поради тези причини Комисията констатира, че властите са в нарушение на чл. 13.

139.  Съдът припомня, чл. 13 гарантира наличието на национално ниво на правно средство за защита, което да привежда в действие същността на правата и свободите по Конвенцията, в каквато и форма да са гарантирани те във вътрешния правен ред. Действието на чл. 13 по този начин е да изисква предоставянето на вътрешноправно средство за защита, което да се справи със същността на съответното оплакване по Конвенцията, както и да предостави подходящо обезщетение, въпреки че Високодоговарящите държави имат известна свобода на действие по отношение на начина, по който изпълняват задълженията си по Конвенцията по тази разпоредба.

Обхватът на задължението по чл. 13 варира в зависимост от естеството на оплакването на жалбоподателя по Конвенцията. Независимо от това средството за защита, изисквано от чл. 13, трябва да бъде “ефективно” на практика, както и по закон, по-конкретно упражняването му не трябва да бъде неоправдано възпрепятствано от действията или бездействията на органите на държавата-ответник (вж. решението Aksoy, цитирано по-горе, стр. 1895-96, § 103; и решението Kaya, цитирано по-горе, стр. 325–26, § 89).

140.  В настоящия случай жалбоподателката се оплаква, че ѝ е било отказано “ефективно” средство за защита, което е щяло да хвърли светлина върху местонахождението на сина ѝ. Тя твърди в молбите си до прокурора, че той е бил задържан под стража и че тя е притеснена за живота му, тъй като никой не го е виждал от 25 ноември 1993 г. По мнение на Съда, когато близките на човек имат защитимо твърдение, че последният е изчезнал в ръцете на властите, понятието за ефективно средство за защита по смисъла на чл. 13 предполага, в допълнение към плащането на обезщетение, когато е уместно, и задълбочено и ефективно разследване, което да доведе до установяване и наказване на отговорните лица и включващо ефективен достъп на близките до процедурата по разследването (вж., mutatis mutandis, решенията Aksoy, Aydın and Kaya, цитирани по-горе, съответно стр. 2287, § 98, стр. 1895-96, § 103 и стр. 329-31, §§ 106 и 107). Разглеждани при тези условия, изискванията на чл. 13 са по-широки, отколкото задължението на Високодоговаряща държава съгласно чл. 5 за провеждане на ефективно разследване на изчезването на лице, за което е доказано, че е под неин контрол, и съответно за чието благосъстояние тя е отговорна.

141.  Поради причините, посочени по-горе (вж. параграфи 124 и 126 по-горе), може да се счита, че г-жа Kurt има защитимо твърдение, че синът ѝ е бил задържан под стража. Това оплакване не е било предмет на сериозно разследване, като е омаловажено в полза на необосновано и набързо достигнато обяснение, че е бил отвлечен от ПКК. Прокурорът има задължение съгласно турските закони да разследва твърдения за незаконно лишаване от свобода (вж. параграф 58 по-горе). За повърхностния подход, който той възприема към настояването на жалбоподателката, че синът ѝ не е виждан от момента на задържането му, не може да се каже, че е съвместим с това задължение и е равносилен на подкопаване на ефективността на всички други правни средства за защита, които може да са съществували (вж. параграфи 56 -61-горе).

142.  Съответно, с оглед по-конкретно на липсата на смислено разследване, Съдът констатира, че на жалбоподателката е отказано ефективно средство за защита по отношение на оплакването ѝ, че синът ѝ е изчезнал при обстоятелства, ангажиращи отговорността на властите.

Следователно е налице нарушение на чл. 13.

VI. Твърдяно нарушение на чл. 2, чл. 3 и чл. 5 от Конвенцията във връзка с чл. 14 от Конвенцията

143.  Жалбоподателката твърди, че насилствените изчезвания засягат основно лица от кюрдски произход. Трябва да бъде направен извод, че синът ѝ по тази причина е жертва на нарушение на чл. 14 от Конвенцията, който гласи:

"Упражняването на правата и свободите, изложени в тази Конвенция, следва да бъде осигурено без всякаква дискриминация, основана на пол, раса, цвят на кожата, език, религия, политически и други убеждения, национален или социален произход, принадлежност към национално малцинство, имущество, рождение или друг някакъв признак."

144.  Жалбоподателката заявява, че твърдението ѝ се потвърждава от констатациите, съдържащи се в докладите, публикувани между 1991 г. и 1995 г. от Работната група на ООН за насилствените или принудителни изчезвания.

145.  Правителството отрича това твърдение, като поддържа тезата, че няма фактическо основание да го подкрепи. То изтъква още, че турската Конституция гарантира упражняването на правата на всяко лице под нейната юрисдикция, независимо наред с другото от съображения за етнически произход, раса или религия.

146.  Комисията заключава, че жалбоподателката не е представила каквито и да било доказателства в подкрепа на нарушение по тази позиция на оплакването.

147.  Съдът се съгласява със заключението на Комисията. Доказателствата, които са представени от жалбоподателката в подкрепа на оплакването ѝ, не подкрепят нейното твърдение, че синът ѝ е бил умишлена цел на принудително изчезване заради етническия си произход. Съответно не е налице нарушение на Конвенцията по тази позиция на оплакването.

VII. Твърдяно нарушение на чл. 18 от Конвенцията

148.  Жалбоподателката се оплаква, че държавата-ответник съзнателно е допуснала да се развие практика на “изчезвания” и не е предприела никакви мерки, за да я прекрати. Тя твърди, че отношението на властите в този смисъл е довело до нарушение на чл. 18 от Конвенцията, който гласи:

"Ограниченията, допустими в съответствие с тази Конвенция по отношение упражняването на определени права и свободи, не могат да се прилагат с цел, различна от тази, за чието осъществяване са предвидени."

149.  В подкрепа на своето твърдение жалбоподателката твърди, че властите са действали извън рамките на националното законодателство, уреждащо въпроси като задържането. Тя илюстрира позицията си, като се позовава на факта, че не се водят архиви за задържане и че липсата им дава възможност на властите да заобикалят националните норми за задържане, тъй като те биха могли просто да отрекат, че дадено лице е било задържано.

150.  Правителството оспорва това твърдение. Пред Съда то поддържа тезата, че дори и при работа в извънредни обстоятелства в изключително трудната ситуация със сигурността в Югоизточна Турция, от военните власти все пак се изисква да действат в съответствие със закона.

151.  Комисията заключава, че жалбоподателката не е обосновала твърдението си.

152.  Съдът се съгласява с извода на Комисията, че жалбоподателката не е обосновала своето оплакване. Той отбелязва в допълнение, че това оплакване е близко до нейното твърдение за практика на нарушаване на Конвенцията, което трябва да се разгледа отделно (вж. параграф 169 по-долу).

VIII.     Твърдяно нарушение на чл. 25 § 1 от Конвенцията

153.  Жалбоподателката моли Съда да приеме констатацията на Комисията, че тя е била подложена на натиск от страна на властите, за да оттегли жалбата си до Комисията при обстоятелства, които водят до нарушение на чл. 25 § 1 от Конвенцията, който гласи:

“Комисията може да получава жалби, отправени до Генералния секретар на Съвета на Европа от всяко лице, неправителствена организация или група лица, които твърдят, че са жертва на нарушение от страна на някоя от Βисокодоговарящите страни на правата, провъзгласени в Конвенцията, при условие че Високодоговарящата страна, срещу която е подадено оплакването, е декларирала, че признава компетентността на Комисията да получава такива жалби. Тези Βисокодоговарящи страни, които са направили такава декларация, са длъжни да не създават по никакъв начин пречки за ефективното упражняване на това право.”

154.  По-нататък жалбоподателката твърди, че взетите от властите мерки за образуване на наказателно производство срещу адвоката ѝ във връзка с изявленията, които той е направил по отношение на жалбата ѝ до Комисията, са несъвместими с техните задължения съгласно чл. 25 § 1 (вж. параграф 25 по-горе). Тя се позовава отново на констатацията на Комисията за нарушение на тази разпоредба, както и мотивите, които е привела в подкрепа на това.

155.  Правителството упорито отрича тези твърдения. То твърди, че жалбоподателката е използвана през цялото време от представителите на Асоциацията за правата на човека на Диарбекир за пропагандни цели, за да се опетни реномето на турските сили за сигурност. Единствената грижа на г-жа Kurt е да установи местонахождението на сина си, но тя неволно е въвлечена в кампания за дезинформация, водена от тази асоциация срещу турската държава.

156.  Правителството настоява, че властите не са оказвали натиск върху жалбоподателката да оттегли жалбата си до институциите по Конвенцията. Тя е отишла доброволно при нотариуса в Бисмил на два пъти, за да отрече лъжите, които Асоциацията за правата на човека на Диарбекир е посочила в нейната жалба. То твърди, че жалбоподателката е съобщила на делегатите на заседанието в Анкара, че не ѝ е оказван натиск да оттегли жалбата си и това е потвърдено от г-н Arap Kurt, който я е придружил до нотариалната кантора. Нейно собствено решение е да се откаже от своята жалба, подадена до Комисията.

157.  Правителството също така твърди, че Комисията е допуснала грешка в заключението си, че то е в нарушение на чл. 25 § 1 поради факта, че властите са обмисляли образуване на наказателно производство срещу адвоката на жалбоподателката, г-н Şakar. Те подчертават, че г-н Şakar е бил обект на разследване за това, че е подпомагал и е съдействал на ПКК. Всяко наказателно преследване, което би било образувано, не би било свързано с участието му в настоящия случай; по-скоро той е щял да бъде обвинен в принадлежност към терористична организация по чл. 168 § 2 от Наказателния кодекс на Турция.

158.  Комисията достига до заключението, че властите не са оказвали пряко принуда на жалбоподателката. Независимо от това, по-конкретно по отношение на обстоятелствата на двете посещения на жалбоподателката при нотариуса в Бисмил, те са приложили неуместен косвен натиск по отношение на оплакването ѝ до институциите по Конвенцията. Освен това наказателното производство, застрашаващо адвоката на жалбоподателката, също поражда сериозна намеса в упражняването на правото на индивидуална жалба.

Поради тези причини Комисията смята, че държавата-ответник е в нарушение на задълженията си по чл. 25 § 1.

159.  Съдът припомня, че е от първостепенно значение за ефективното функциониране на системата за индивидуална жалба, установена с чл. 25, жалбоподателите или потенциалните жалбоподатели да могат да общуват свободно със Комисията, без да бъдат подложени на какъвто и да било натиск от страна на властите да оттеглят или да изменят своите оплаквания (вж. решението Akdivar and Others, цитирано по-горе, стр. 1219, § 105; и решението Aksoy, цитирано по-горе, стр. 2288, § 105).

160.  Изразът “каквато и да било форма на натиск” трябва да се тълкува не само като пряка принуда и явни действия за сплашване на жалбоподатели или потенциални жалбоподатели или техните семейства или процесуални представители, но и други неправомерни косвени действия или контакти, предназначени да ги разубедят или откажат от преследване на правно средство за защита по Конвенцията

Съдът отбелязва, че дали контактите между властите и жалбоподател или потенциален жалбоподател са равносилни на неприемливи практики от гледна точка на чл. 25 трябва да се определи в зависимост от конкретните обстоятелства по спора. В това отношение следва да се има предвид уязвимостта на жалбоподателката и нейната податливост на влияние, упражнявано от властите. В тази връзка Съдът, като взема предвид уязвимото положение на селяните жалбоподатели и реалността, че в Югоизточна Турция жалби срещу властите може да породят основателен страх от репресивни мерки, констатира, че разпитването на жалбоподатели за техните жалби до Комисията представлява форма на незаконен и неприемлив натиск, който пречи на упражняването на правото на индивидуална жалба в нарушение на чл. 25 от Конвенцията (вж. решението Akdivar and Others, цитирано по-горе, стр. 1219, § 105).

161.  Обръщайки се към фактите по настоящия случай, трябва да се отбележи, че жалбоподателката е разпитвана на няколко пъти от властите, считано от 19 ноември 1994 г., след съобщаването на жалбата ѝ до Комисията на Правителството (вж. параграфи 20-24 по-горе ). На 9 декември 1994 г., след разпит от прокурора на Бисмил (вж. параграф 20 по-горе), тя изпраша изявления до Асоциацията за правата на човека на Диарбекир и до Министерството на външните работи, отказвайки се от всички молби, направени от нейно име.

162.  Съдът не е убеден, че може да се приеме, че тези две изявления, направени малко след съобщението за жалбата на Правителството и след разпита от прокурора, са изготвени по инициатива на жалбоподателката. Той също така не е убеден, че двете посещения, които жалбоподателката прави при нотариуса в Бисмил на 6 януари и 10 август 1995 г., са организирани по нейна собствена инициатива. Както отбелязва Комисията (вж. параграф 158 по-горе), жалбоподателката е заведена до нотариалната кантора от войник в униформа и не ѝ е поискано да плати на нотариуса за изготвяне на изявленията, в които тя претендира да оттегля жалбата си до Комисията. Не може да се каже, че аргументите, представени от Правителството в това отношение, установяват, че не е имало официално участие в организирането на тези посещения.

163.  Поради гореизложените причини Съдът констатира, че жалбоподателката е подложена на косвен и неправомерен натиск да прави изявления по отношение на своята жалба до Комисията, което е намеса в свободното упражняване на правото ѝ на индивидуална жалба, гарантирано по чл. 25.

164.  Що се отнася до заплахата от наказателно производство срещу адвоката на жалбоподателката, Съдът не е съгласен с твърдението на Правителството, че тя не е свързана с жалбата, подадена до Комисията (вж. параграф 157 по-горе). Заплахата от преследване засяга твърденията, които г-н Şakar прави срещу държавата в жалбата, която той подава от името на г-жа Kurt. Макар да е вярно, че оплакването, подадено до Комисията, съдържа твърдения, за които е установено, че са погрешни, и които самата г-жа Kurt опровергава, трябва да се подчертае, че задачата за разглеждане на същността на конкретните оплаквания е на Комисията в контекста на нейните правомощия за установяване на факти и при спазване на процедурите, които Конвенцията предлага на държавата-ответник за оспорване на основателността на обвиненията, отправени към нея. Не е задача на властите да се намесват в този процес чрез заплаха от наказателни мерки срещу представител на жалбоподателката.

165.  Поради горните причини действията, предприети от властите за образуване на наказателно производство срещу адвоката на жалбоподателката, въпреки че не са изпълнени, трябва да се считат за намеса в упражняването на правото на индивидуална жалба и за несъвместими със задължението на държавата-ответник по чл. 25.

IX. Твърдяна административна практика на нарушения на Конвенцията

166.  Жалбоподателката моли Съда да констатира, че е налице практика на “изчезвания” в Югоизточна Турция, която поражда квалифицирани нарушения на чл. 2, чл. 3 и чл. 5 от Конвенцията. Тя подчертава в това отношение докладите, изготвени от Работната група на ООН за насилствените или принудителни изчезвания, по-конкретно доклада ѝ от 1994 г., в който се посочва, че най-големият брой на твърдени случаи на изчезвания, докладвани през 1994 г., е в Турция.

Жалбоподателката твърди още, че има официално толерирана практика на неефективни правни средства за защита в Югоизточна Турция в квалифицирано нарушение на чл. 13 от Конвенцията. Тя се позовава в подкрепа на своето твърдение на факта, че има убедителни доказателства за политика на отричане на извънсъдебни убийства, изтезания на задържани лица и изчезвания и на систематичен отказ или пропуски от страна на прокуратурата да провежда разследвания по оплаквания на жертви. Като се вземе предвид централното място на ролята на прокурора в работата на системата от правни средства за защита като цяло, може да се заключи само, че средствата за защита са напълно неефективни в Югоизточна Турция и че този резултат е толериран от властите.

167.  Правителството отхвърля твърдението на жалбоподателката.

168.  Комисията от своя страна констатира, че не е необходимо да решава дали има практика на нерегистрирано задържане в държавата-ответник, както твърди жалбоподателката. Що се отнася до твърдяната практика на неефективни средства за защита, делегатът уведомява Съда, че Комисията също така не е намерила за необходимо да разгледа това оплакване при взимането на решението си по допустимостта.

169.  Съдът припомня, че е отхвърлил оплакванията на жалбоподателката, че съществува практика на нарушаване на чл. 2 и чл. 3 от Конвенцията, смятайки, че тя не е обосновала своите твърдения (вж. параграфи 108 и 116 по-горе). Той също не е убеден, че доказателствата, които тя е представила, обосновават нейните твърдения по отношение на съществуването на практика на нарушаване на чл. 5 или чл. 13 от Конвенцията.

X. Прилагане на чл. 50 от Конвенцията

170.  Жалбоподателката претендира обезщетение за неимуществени вреди, както и възстановяване на разходи и разноски по чл. 50 от Конвенцията, който гласи:

“Ако Съдът установи, че дадено решение или мярка, предприета от правен орган или всеки друг орган на Високодоговаряща държава, е изцяло или частично в противоречие със задълженията, произтичащи от ... Конвенцията, и ако вътрешното право на посочената страна допуска само частично обезщетение за последствията от това решение или мярка, Съда, ако е необходимо, постановява предоставянето на справедливо обезщетение на потърпевшата страна.”

А. Неимуществени вреди

171.  Жалбоподателката твърди, че тя и синът ѝ са жертви на конкретни нарушения на Конвенцията, както и на практиката на такива нарушения. Тя моли Съда да присъди общата сума от 70 000 лири стерлинги (GBP), които тя оправдава по следния начин: 30 000 лири стерлинги за сина ѝ по отношение на неговото изчезване и липсата на гаранции и ефективни механизми за разследване в тази връзка; 10 000 лири стерлинги за себе си за обезщетение за страданията, на които е била подложена заради изчезването на сина ѝ и отказа на ефективно правно средство за защита по отношение на неговото изчезване; и 30 000 лири стерлинги за обезщетение на двамата поради факта, че са жертви на практика на “изчезвания” в Югоизточна Турция.

172.  Делегатът на Комисията не прави изявления относно сумата, поискана от жалбоподателката.

173.  Правителството твърди, че жалбоподателката не е обосновала своите твърдения както относно изчезването на сина ѝ, така и относно съществуването на практика на нарушения на Конвенцията в Югоизточна Турция. Освен това няма причинно-следствена връзка между изчезването на сина ѝ и собственото ѝ твърдяно страдание. Поради тези причини то моли Съда да отхвърли нейните прекомерни и необосновани искания за обезщетение.

174.  Съдът припомня, че е констатирал, че държавата-ответник е в нарушение на чл. 5 по отношение на сина на жалбоподателката. Той смята, че трябва да бъде направено присъждане на обезщетение в негова полза предвид тежестта на въпросното нарушение. Той присъжда сумата от 15 000 лири стерлинги, която сума трябва да се плати на жалбоподателката и да се пази от нея за сина ѝ и неговите наследници.

175.  Освен това, предвид факта, че властите не са съдействали на жалбоподателката в търсенето на истината за местонахождението на сина ѝ, което е довело до констатация за нарушение на чл. 3 и чл. 13 по отношение на нея, Съдът счита, че присъждането на обезщетение в нейна полза също е оправдано. Той съответно присъжда сумата от 10 000 лири стерлинги.

B.      Разходи и разноски

176.  Жалбоподателката претендира обща сума от 25 453,44 лири стерлинги по отношение на разходи, направени при предявяването на нейните права и правата на сина ѝ пред институциите по Конвенцията. Тя предоставя на Съда следните уточнения: професионални хонорари на базираните във Великобритания нейни адвокати (19 285,42 лири стерлинги); професионални хонорари, претендирани от турските ѝ адвокати (825 лири стерлинги); административни разходи (70,22 лири стерлинги); административни разходи, направени в Турция (1 050 лири стерлинги); изследователско и административно подпомагане, предоставено от Проекта на Кюрдистан за правата на човека (Kurdistan Human Rights Project, “KHRP”) (2 400 лири стерлинги); пощенски услуги, телекомуникации и други разходи, направени от KHRP (635 лири стерлинги); разходи за писмени и устни преводи на KHRP (690 лири стерлинги); разходи за устни преводачи на заседанието на делегатите (275,60 лири стерлинги); разходи на турските ѝ адвокати за присъствие на заседанието на делегатите (122,20 лири стерлинги); и доклади и изследователски разходи (100 лири стерлинги).

177.  Делегатът на Комисията не прави коментари относно претенцията.

178.  Правителството категорично оспорва своята отговорност да възстанови разходите на жалбоподателката. На първо място, Асоциацията за правата на човека  на Диарбекир е способствала за заобикаляне на националната правна система и за отнемане на националните съдилища на възможността да се произнесат по оплакванията на жалбоподателката. На второ място, участието на нетурски адвокати в производството по Конвенцията не е било оправдано и служи само за раздуване на разходите по делото.

179.  Съдът отбелязва, че въпросите, повдигнати от този случай, са особено сложни и изискват от процесуалните представители на жалбоподателката значителни допълнителни проучвания и анализи. Като взема предвид факта, че жалбоподателите са свободни да определят процесуални представители по свой избор, използването от страна на г-жа Kurt на базирани във Великобритания адвокати, специализирани в международната защита на правата на човека, не може да бъде критикувано. С оглед на уточненията, представени от жалбоподателката, и като отсъжда по справедливост, Съдът присъжда сумата от 15 000 лири стерлинги по отношение на разходи и разноски, поискани от базираните във Великобритания адвокати и нейните турски адвокати, заедно с всякакъв данък добавена стойност, който може да бъде начислен, минус сумите, получени под формата на правна помощ от Съвета на Европа, които все още не са били взети предвид.

180.  От друга страна Съдът не е убеден в основателността на претенцията (3 725 лири стерлинги), направена от името на KHRP, тъй като не са му предоставени подробности относно точния обхват на участието на тази организация в подготовката на делото. Тази част от претенцията съответно се отхвърля.

C.      Лихва за забава

181.  Според информацията, с която разполага Съдът, законният лихвен процент, приложим в Обединеното кралство към датата на приемане на настоящото решение, е 8% годишно.

ПО ТЕЗИ СЪОБРАЖЕНИЯ СЪДЪТ

1.   Отхвърля единодушно възражението за допустимост на Правителството по отношение на валидността на жалбата на жалбоподателката;

 

2.   Отхвърля единодушно възражението за допустимост на Правителството по отношение на неизчерпването на вътрешноправните средства за защита;

 

3.   Приема единодушно, че не е необходимо да се вземе решение по оплакването на жалбоподателката по чл. 2 от Конвенцията;

 

4.   Приема единодушно, че не е необходимо да се вземе решение по оплакването на жалбоподателката по отношение на нейния син по чл. 3 от Конвенцията;

 

5.   Приема с шест на три гласа, че е налице нарушение на чл. 5 от Конвенцията;

 

6.   Приема с шест на три гласа, че е налице нарушение на чл. 3 от Конвенцията по отношение на самата жалбоподателка;

 

7.   Приема със седем на два гласа, че е налице нарушение на чл. 13 от Конвенцията;

 

8.   Приема единодушно, че не е налице нарушение на чл. 14 от Конвенцията във връзка с чл. 2, чл. 3 и чл. 5 от Конвенцията;

 

9.   Приема единодушно, че не е налице нарушение на чл. 18 от Конвенцията;

 

10. Приема с шест на три гласа, че държавата-ответник не е изпълнила задълженията си по чл. 25 § 1 от Конвенцията;

 

11. Приема с осем на един гласа,

(а) че държавата-ответник следва да заплати на жалбоподателката по отношение на сина ѝ в срок от три месеца като обезщетение за неимуществени вреди 15 000 (петнадесет хиляди) лири стерлинги, които да бъдат преобразувани в турски лири по курса, приложим в деня на плащането, която сума да бъде пазена от жалбоподателката за сина ѝ и неговите наследници;

(а) че държавата-ответник следва да заплати на жалбоподателката в срок от три месеца като обезщетение за неимуществени вреди 10 000 (десет хиляди) лири стерлинги, които да бъдат преобразувани в турски лири по курса, приложим в деня на плащането;

(в) че се дължи проста лихва с годишна ставка от 8% по тези суми от датата на изтичане на гореспоменатите три месеца до разплащането;

 

12. Приема с осем на един гласа,

(а) че държавата-ответник следва да заплати на жалбоподателката в срок от три месеца по отношение на разходи и разноски 15 000 (петнадесет хиляди) лири стерлинги, заедно с всякакъв данък добавена стойност, който може да бъде начислен, минус 27 763 (двадесет и седем хиляди седемстотин и шестдесет и три) френски франка, които да бъдат преобразувани в лири стерлинги по курса към датата на решението;

(в) че се дължи проста лихва с годишна ставка от 8% по тази сума от датата на изтичане на гореспоменатите три месеца до разплащането;

 

13. Отхвърля единодушно искането на жалбоподателката за справедливо обезщетение в останалата му част.

Изготвено на английски и френски език и оповестено в публично заседание в сградата на Съда по правата на човека в Страсбург на 25 май 1998 г.

 

 

 

 

                                                                  Подпис: Rudolf Bernhardt

                                                                                       председател

Подпис: Herbert Petzold

                   секретар

 

 

В съответствие с чл. 51 § 2 от Конвенцията и правило 53 § 2 от Правилник А на Съда към настоящото решение са приложени следните отделни мнения:

(а) частично особено мнение на г-н Matscher;

(б) особено мнение на г-н Gölcüklü;

(в) особено мнение на г-н Pettiti.

 

 

 

 

                                                                                         Инициали: R. B.

                                                                                         Инициали: H. P.

 

Частично особено мнение на съдия matscher

(Превод)

Макар да съм наясно с трудностите, пред които е изправена Комисията в случаи като този, считам, че в настоящия случай начинът, по който тя установява фактите, които са приети от Съда, е толкова повърхностен и недостатъчен, и че и анализът на тези факти е така явно незадоволителен, че по мое мнение нито едно от двете не предоставя достатъчно стабилна основа за констатация на нарушение. Освен това по-внимателно проучване на резюмето на заключенията на Комисията (вж. параграфи 45-53 от решението) потвърждава това мнение, без да е необходимо да навлизам в подробности.

Нито един от многото свидетели, разпитани от местните власти или от делегатите на Комисията, не е бил в състояние да каже, че синът на жалбоподателката е бил отведен от войниците; самият факт, че жалбоподателката “искрено и честно вярва” (вж. параграф 53), че това е така, не е доказателство, особено след като повечето свидетели казват обратното или заявяват, че нямат лична пряка информация за това, което в тази връзка е ключовият въпрос в случая.

В крайна сметка тук, както в делото Menteş and Others v. Turkey (решение от 28 ноември 1997г., Доклади за решения и определения 1997-VIII), жалбоподателката до голяма степен не успява да докаже истинността на твърденията си извън всяко разумно съмнение.

Отделно от това гласувах в подкрепа на констатирането на нарушение на чл. 13, тъй като в случай, толкова сериозен като този, властите на държавата-ответник не са провели пълноценно и задълбочено разследване.

 

Особено мнение на съдия Gölcüklü

(Превод)

Напълно съм съгласен с особеното мнение на съдия Matscher в настоящото дело Kurt v. Turkey с изключение на последния параграф във връзка с чл. 13.

По отношение на този член, аз гласувах в подкрепа на това да не се констатира нарушение, защото твърдените факти не са доказани извън всякакво разумно съмнение, а в допълнение, тъй като оплакванията на жалбоподателката по чл. 13 са, че не е имало задоволително и ефективно разследване на твърденията относно изчезването на сина ѝ, не възниква отделен въпрос по този член. В това отношение се позовавам за повече подробности към своето особено мнение по делото на Kaya v. Turkey (решение от 19 февруари 1998 г., Доклади за решения и определения 1998-I).

---