Номер на жалба: 45158/09

Членове от Конвенцията: (Чл. 8) Право на зачитане на личния и семейния живот, (Чл. 13) Право на ефикасни правни средства за защита, (Чл. 13) Ефикасни правни средства, (Чл. 8-1) Неприкосновеност на семейния живот

  

ПЕТО ОТДЕЛЕНИЕ

 

ДЕЛО КУРИЛОВИЧ И ДРУГИ СРЕЩУ БЪЛГАРИЯ

 

(Жалба № 45158/09)

 

  

РЕШЕНИЕ

 

  

СТРАСБУРГ

 

1 юни 2017 г.

 

 

Настоящото решение е окончателно, но може да бъде предмет на редакционни промени.

По делото Курилович и други срещу България,

Европейският съд по правата на човека (Пето отделение), заседаващ като комитет, в състав:

          Нона Цоцориа (Nona Tsotsoria), председател,
          Шифра О’Лиъри (Síofra O’Leary),
          Летиф Хюсеинов (Lәtif Hüseynov), съдии,
и Милан Бласко (Milan Blaško), заместник-секретар на отделението,

След закрито заседание, проведено на 9 май 2017 г.,

Постановява следното решение, прието на същата дата:

ПРОЦЕДУРА

1.  Делото е образувано по жалба (№ 45158/09) срещу Република България, подадена в Съда на основание чл. 34 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи (”Конвенцията”) от беларуския гражданин, г-н Дмитри Гаврилович Курилович (”първият жалбоподател”), и двама български граждани г-жа Мария Атанасова Курилович (”втората жалбоподателка”) и г-н Александър Дмитриев Курилович (”третият жалбоподател”) (заедно “жалбоподателите”), на 2 юли 2009 г.

2.  Жалбоподателите са представлявани от г-жа Г. Гълъбова, адвокат, практикуващ в София. Българското правителство („Правителството”) се представлява от правителствения агент г-жа М. Димова от Министерство на правосъдието.

3.  На 14 декември 2015 г. жалбата е комуникирана на Правителството.

ФАКТИТЕ

I.  ОБСТОЯТЕЛСТВАТА ПО ДЕЛОТО

4.  Жалбоподателите са родени съответно през 1978 г., 1980 г. и 2007 г.

5.  Първият жалбоподател пристига в България през 1997 г. През 2001 г. получава статут на дългосрочно пребиваващ, а през 2003 г. - статут на постоянно пребиваващ. През 2005 г. се жени за втората жалбоподателка, а през 2007 г. се ражда третият жалбоподател, техният син.

6.  На 29 май 2008 г. ръководителят на служба „Национална сигурност“ издава заповед за отнемане на разрешението за пребиваване на първия жалбоподател, като разпорежда експулсирането му и му налага десетгодишна забрана за повторно влизане в България на основание, че присъствието му в страната представлява “сериозна заплаха за национална сигурност”. Фактическите основания, обосноваващи заповедта, не са посочени; а е отбелязано, че тя се основава на “предложение № B848”.

7.  Това предложение, изготвено от служба „Национална сигурност“ на 27 май 2008 г. и първоначално класифицирано, е декласифицирано през 2016 г. и е представено от Правителството. В него се посочва, че първият жалбоподател е член на “руска престъпна група”, замесена в пране на пари, изнудване, контрабанда, незаконни оръжейни сделки и финансиране на “терористични групи” на територията на Руската федерация. По-нататък се посочва, че първият жалбоподател е накърнил международната репутация на България, като “замесва страната във финансиране на терористични организации, транснационална престъпност, корупция и трафик на наркотици”. Не са предоставени доказателства, които да обосноват тези твърдения.

8.  На 12 юни 2008 г. първият жалбоподател подава жалба срещу заповедта от 29 май 2008 г. Той оспорва обвиненията срещу себе си и заявява, че семейството му пребивава в България и че мерките срещу него нарушават правата му по Конвенцията. Освен това той представя удостоверение, че няма наказателни присъди в България.

9.  С окончателно решение от 8 януари 2009 г. Върховният административен съд отхвърля жалбата и постановява, че заповедта от 29 май 2008 г. е законна. След обобщаване на твърденията, направени в предложение № B848, той само приема, че те са достатъчни, за да оправдаят заключението, че първият жалбоподател представлява заплаха за националната сигурност. Освен това той отхвърля доводите му относно семейния му живот, като взема предвид, че

“всяко ограничение на правата по Конвенцията е оправдано, [когато се основава] на съображения за националната сигурност в случаите, когато поведението на чуждестранните граждани заплашва националната сигурност и обществения ред на държавата, в която пребивават”.

10.  Първият жалбоподател е експулсиран на 24 април 2009 г. Не е ясно дали вторият и третият жалбоподател остават в България след това. През 2012 г. на първия и втория жалбоподател се ражда друго дете.

II.  ПРИЛОЖИМО ВЪТРЕШНО ПРАВО И ПРАКТИКА

11.  Приложимото вътрешно право и практика са обобщени в решението на Съда по делото Раза срещу България (№ 31465/08, §§ 30-36, 11 февруари 2012 г.).

ПРАВОТО

I. ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛ. 8 И ЧЛ. 13 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

12.  Жалбоподателите се оплакват по чл. 8 от Конвенцията, че експулсирането на първия жалбоподател от България е нарушило установения им семеен живот. Те също така се оплакват, като се позовават на чл. 6 и чл. 13 от Конвенцията, че не са разполагали с ефективно средство за защита, за да защитят правото си на семеен живот.

13.  Съдът е на мнение, че е достатъчно да разгледа оплакванията по чл. 8 и чл. 13 от Конвенцията, които предвиждат следното:

Член 8

“1.  Βсеки има право на неприкосновеност на личния и семейния си живот, на жилището и на тайната на кореспонденцията.

2.  Намесата на държавните власти в упражняването на това право е недопустима, освен в случаите, предвидени в закона и необходими в едно демократично общество в интерес на националната и обществената сигурност или на икономическото благосъстояние на страната, за предотвратяване на безредици или престъпления, за защита на здравето и морала или на правата и свободите на другите.

Член 13

"Βсеки, чиито права и свободи, провъзгласени в тази Конвенция, са нарушени, има право на ефикасни правни средства за тяхната защита пред съответните национални власти, дори и нарушението да е извършено от лица, действащи при упражняване на служебни функции."

А. Становища на страните

14.  Правителството твърди, че вторият и третият жалбоподател не могат да бъдат считани за жертви на твърдените нарушения на Конвенцията, тъй като властите не са предприели мерки срещу тях. Освен това не съществува пречка за жалбоподателите да установят семейството си другаде.

15.  Освен това Правителството твърди, че българските власти са “доказали”, че експулсирането на първия жалбоподател е оправдано и че е “безспорно”, че той е представлявал заплаха за националната сигурност. То смята, че Върховният административен съд е извършил “задълбочен и всеобхватен” преглед на твърденията срещу първия жалбоподател, като е предоставил “убедителни, макар и лаконични” мотиви за своето решение да потвърди заповедта за експулсиране.

16.  Жалбоподателите не са съгласни. Те посочват, че са живели като семейство в България и че няма съмнение, че експулсирането на първия жалбоподател представлява намеса в правото им на семеен живот. Те твърдят, че мерките срещу първия жалбоподател са произволни, тъй като твърденията срещу него са останали недоказани и не са подкрепени от каквито и да било доказателства. Освен това според жалбоподателите е съмнително дали някои от действията, за които се твърди, че са извършени от първия жалбоподател, наистина могат да се разглеждат като засягащи националната сигурност на България. На последно място, Върховният административен съд е приложил формалистичен подход, като не е проверил твърденията на изпълнителната власт срещу първия жалбоподател и не е отговорил смислено на неговите доводи, свързани с правото му на семеен живот.

Б. Преценката на Съда

1.  Допустимост

17.  Съдът отбелязва, че жалбата не е явно необоснована по смисъла на чл. 35 § 3 (а) от Конвенцията. Той отбелязва още, че тя не е недопустима на други основания. Следователно тя трябва да бъде обявена за допустима.

2.  Основателност

18.  По същество Съдът отбелязва от самото начало, че настоящият случай е подобен на редица предходни дела срещу България относно експулсиране на чужденци по твърдени причини, свързани с национална сигурност (вж. например С.Г. и други срещу България, № 1365/07, 24 април 2008 г., Каушал и други срещу България, № 1537/08, 2 септември 2010 г., М. и други срещу България, № 41416/08, 26 юли 2011 г., и Раза, цитирано по-горе).

(а) Чл. 8 от Конвенцията

19.  В настоящия случай ответното Правителство не оспорва, че жалбоподателите са установили истински “семеен живот” в България по смисъла на чл. 8 от Конвенцията. Това, което то оспорва, е наличието на намеса в правото на жалбоподателите на зачитане на семейния им живот, с мотива, че властите не са предприели мерки срещу втория и третия жалбоподател, и като твърди, че е имало възможност  жалбоподателите да се установят като семейството в друга държава (вж. параграф 14 по-горе).

20.  В това отношение Съдът отбелязва, че първият жалбоподател е пристигнал в България през 1997 г. и е пребивавал законно там на основание на разрешение за постоянно пребиваване. Той сключва брак с българска гражданка и има дете с нея, което също е български гражданин (вж. параграф 5 по-горе). Преди експулсирането на първия жалбоподател през 2009 г. семейството е живяло само в България. Съответно експулсирането, което води ефективно до раздяла на семейството, оказва намеса върху правата на жалбоподателите на семеен живот (вж. Ал-Нашиф срещу България, № 50963/99, § 115, 20 юни 2002 г., и Lupsa v. Romania, № 10337/04, §§ 26-7, ЕСПЧ 2006‑VII).

21.  Тази намеса би била в нарушение на чл. 8 от Конвенцията, освен ако не може да бъде обоснована в съответствие с параграф 2 от тази разпоредба като намеса “в съответствие със закона”, като преследваща една или повече от легитимните цели, изброени в нея, и като “необходима в едно демократично общество”, за да се постигне въпросната цел или цели.

22.  Що се отнася до първото от тези изисквания, а именно че намесата трябва да бъде “в съответствие със закона”, Съдът отбелязва, че в предходни сходни дела срещу България, някои от които са цитирани в параграф 18 по-горе, той констатира, че оспорваните експулсирания, наредени по твърдени причини, свързани с националната сигурност, не отговарят на стандартите на Конвенцията, тъй като приложимият закон, процедури и практика не предлагат дори минимална степен на защита срещу произвол. По-конкретно, в С.Г. и други (цитирано по-горе, §§ 42‑47), Съдът констатира на първо място, че националните съдилища са позволили на изпълнителната власт да разшири понятието за национална сигурност извън нейното естествено значение и, на второ място, че тези съдилища не са проверили дали изпълнителната власт е в състояние да докаже наличието на конкретни факти, служещи като основа за нейната преценка, че първият жалбоподател представлява опасност за националната сигурност. Освен това Съдът констатира, че националните съдилища са възприели формалистичен подход и са оставили на правителствен орган пълна и неконтролирана свобода на преценка да удостовери с позоваване на малко повече от собствените си общи изявления, че чужденец е заплаха за националната сигурност и трябва да бъде експулсиран. Тъй като такова “удостоверяване” се смята, че е извън рамките на каквато и да било задълбочена съдебна проверка, следователно няма гаранция срещу произвол (вж. също Каушал и други, §§ 28-32, и М. и други, § 98, цитирани по-горе, също Амие и други срещу България, № 58149/08, § 98, 12 февруари 2013 г.).

23.  Настоящият случай е много сходен. Заповедта за експулсиране срещу първия жалбоподател е основана на изявления, които го обявяват за член на международна престъпна група, участвала в изнудване, изпиране на пари, контрабанда, трафик на наркотици и други престъпни дейности, и поради това представляващ заплаха за националната сигурност (вж. параграф 7 по-горе). Въпреки това документът, съдържащ тези изявления, предложение № B848, не се позовава на доказателства, на които се основават тези декларативни изявления. Освен това не се твърди, че първият жалбоподател някога е бил обвиняван в свързани престъпления от българските власти. По този начин заповедта за експулсиране изглежда се основава на чисто вътрешна оценка от служба “ Национална сигурност”, направена въз основа на неразкрити доказателства.

24.  Освен това Върховният административен съд отхвърля искането на първия жалбоподател за съдебен контрол на заповедта за експулсиране, без да се ангажира с каквато и да е задълбочена проверка на твърденията на изпълнителната власт и като заявява само че твърденията, съдържащи се в предложение № B848, са достатъчни, за да оправдаят заключението, че той представлява заплаха за националната сигурност (вж. параграф 9 по-горе).

25.  Следователно, както в горепосочените дела, въпреки че първият жалбоподател има формална възможност да изиска съдебен контрол върху оспорваните мерки, Съдът констатира, че жалбоподателите не се ползват с минималната степен на защита срещу произвол, присъща на понятието за законосъобразност съгласно Конвенцията. По този начин намесата в правото им на семеен живот не е “в съответствие със закона”, както се изисква от чл. 8 § 2.

26.  В светлината на това заключение Съдът не е длъжен да разглежда оставащите въпроси, които се отнасят до съществуването на една или повече легитимни, цели и дали мерките, които са били оспорени,  са необходими в едно демократично общество (вж. М. и други, § 104 и Каушал и други, § 33, и двете цитирани по-горе).

27.  Следователно е налице нарушение на чл. 8 от Конвенцията.

(б) Чл. 13 от Конвенцията

28.  В предходни сходни дела Съдът констатира по отношение на оплакванията по чл. 13 от Конвенцията във връзка с чл. 8, че производството по обжалване на заповедите за експулсиране във връзка с жалбоподателите показват недостатъчност в две отношения. На първо място те не включват задълбочен контрол върху твърденията на административния орган. На второ място съдилищата не оценяват дали намесата в правата на жалбоподателите отговаря на належаща социална нужда и е пропорционална на която и да е преследвана легитимна цел (вж. С.Г. и други, §§ 59-64, М. и други, § 125, и двете цитирани по-горе; също Мадах и други срещу България, № 45237/08, § 39, 10 май 2012 г.).

29.  По подобен начин в настоящия случай Съдът вече отбеляза, че Върховният административен съд не е извършил подходящо проучване на твърдението на изпълнителната власт, според което първият жалбоподател е представлявал опасност за националната сигурност (вж. параграф 24 по-горе). Той също така отбелязва, че Върховният административен съд не извършва какъвто и да е задълбочен анализ по въпроса за пропорционалността, като просто заявява, че всяко ограничение на основните права е приемливо, доколкото е обосновано с основания, свързани с националната сигурност (вж. параграф 9 по-горе). От това следва, че производството по обжалване в настоящия случай не осигурява на жалбоподателите ефективното вътрешноправно средство за защита, което чл. 13 изисква, по отношение на техните оплаквания относно нарушаване на право им на семеен живот (вж. M. и други, цитирано по-горе, § 125). Правителството не е предложило друго средство за защита.

30.  Следователно е налице нарушение на чл. 13 от Конвенцията, разглеждан във връзка с чл. 8.

II.  ПРИЛОЖЕНИЕ НА ЧЛ. 41 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

31.  Чл. 41 от Конвенцията предвижда:

“Ако Съдът установи нарушение на Конвенцията или на
Протоколите към нея и ако вътрешното право на съответната Високодоговаряща страна допуска само частично обезщетение, Съдът, ако е необходимо, постановява предоставянето на справедливо обезщетение на потърпевшата страна.”

А. Обезщетение за вреди

32.  Жалбоподателите претендират 20 000 евро (EUR) за всеки от тях или общо 60 000 евро за неимуществени вреди, произтичащи от нарушаване на правото им на семеен живот, и още 5000 евро съвместно за тримата за нарушението на чл. 13. Те посочват, че разделянето на семейството им е причинило страдание и ги е принудило да променят живота си.

33.  Правителството оспорва претенциите, като ги намира за прекомерни.

34.  Съдът е на мнение, че жалбоподателите са претърпели страдание и безсилие, произтичащи от произволното нарушаване на семейния им живот. Те се утежняват от неефективността на процедурата, чрез която първият жалбоподател се опитва да оспори заповедта за своето експулсиране. Като взема предвид материалите, с които разполага, и като се произнася по справедливост, както се изисква от чл. 41 от Конвенцията, Съдът присъжда на първия жалбоподател 7500 евро, а на втория и третия жалбоподател по 3000 евро по отношение на неимуществени вреди.

Б. Разходи и разноски

35.  Жалбоподателите претендират също 1600 евро за хонорарите на адвоката им в производството пред Съда. В подкрепа на тази претенция те представят декларация от адвоката, в която се посочва, че тя е получила въпросната сума. Жалбоподателите претендират 501,6 български лева ( равностойността на 257 евро) за превод, като прилагат необходимите разписки. Те молят тази сума да бъде преведена директно в банковата сметка на адвоката им.

36.  Правителството оспорва претенциите.

37.  Като взема предвид наличните документи и практиката си, Съдът присъжда претендираните суми, общо 1857 евро, в пълен размер. По искане на жалбоподателите, 257 евро, които са платени за превод, трябва да бъдат преведени директно по банковата сметка на техния представител.

В. Лихва за забава

38.  Съдът смята за уместно лихвата за забава да бъде обвързана с пределната ставка по заеми на Европейската централна банка, към която се добавят три процентни пункта.

ПО ТЕЗИ СЪОБРАЖЕНИЯ СЪДЪТ ЕДИНОДУШНО

1.  Обявява жалбата за допустима;

2.  Приема, че е налице нарушение на чл. 8 от Конвенцията;

3.  Приема, че е налице нарушение на чл. 13 от Конвенцията, разглеждан във връзка с чл. 8;

4.  Приема,

(а) че държавата-ответник трябва да заплати на жалбоподателите в срок от три месеца следните суми, които се изчисляват в български лева по курса към датата на плащането:

(i) 7500 евро (седем хиляди и петстотин евро) на първия жалбоподател и по 3000 евро (три хиляди евро) на втория и третия жалбоподател, плюс всякакви данъци, които биха могли да се начислят, по отношение на неимуществени вреди;

(ii) 1857 евро (хиляда осемстотин петдесет и седем евро), плюс всякакви данъци, които биха могли да се начислят на жалбоподателите, по отношение на разходи и разноски, 257 евро (двеста петдесет и седем евро) от които да се преведат директно по банковата сметка на представителя на жалбоподателите;

(б) че от изтичането на гореспоменатия тримесечен срок до плащането се дължи проста лихва върху горепосочените суми в размер, равен на пределната ставка по заеми на Европейската централна банка за срока на забава, към която се добавят три процентни пункта;

5.  Отхвърля останалата част от иска на жалбоподателите за справедливо обезщетение.

Изготвено на английски език и оповестено писмено на 1 юни 2017 г. в съответствие с правило 77 §§ 2 и 3 от Правилника на Съда.

Милан Бласко                                                                    Нона Цоцориа
заместник-секретар                                                               председател

Дата на постановяване: 1.6.2017 г.

Вид на решението: По същество

Досие в HUDOC: http://hudoc.echr.coe.int/eng?i=001-173771