Номер на жалба: 15347/08

Членове от Конвенцията: (Чл. 6) Право на справедлив съдебен процес, (чл. 6) Наказателно производство, (Чл. 6-1) Достъп до съд, (Чл. 6-1) Наказателно обвинение

По делото Варадинов срещу България,

Европейският съд по правата на човека (Пето отделение), заседаващ

в състав:

       Ангелика Нусбергер (Аngelika Nußberger), председател,

       Ерик Мьозе (Еrik Møse),

       Андре Потоцки (André Potocki),

       Йонко Грозев (Yonko Grozev),

       Шифра O’Лийри (Síofra O’Leary),

       Габриеле Куцко-Щадлмайер (Gabriele Kucsko-Stadlmayer),

       Латиф Хюсейнов (Lәtif Hüseynov), съдии,

и Милан Бласко, заместник-секретар на отделение,

След закрито заседание, проведено на 12 септември 2017 г.,

Постанови следното решение, прието на същата дата:

ПРОЦЕДУРА

1. Делото е образувано по жалба (№ 15347/08) срещу Република България, подадена в Съда на 29 февруари 2008 г. на основание чл. 34 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи („Конвенцията“) от български гражданин, г-н Павел Георгиев Варадинов („жалбоподателят“).

2. Жалбоподателят се представлява от адв. В. Стоянов, адвокат от Пазарджик. Българското („Правителството“) се представлява от правителствения агент, г-жа К. Радкова, от Министерството на правосъдието.

3. Жалбоподателят твърди по-конкретно, че е лишен от правото на достъп до съд, за да оспори административно постановление, с което му се налага глоба за пътно нарушение, придружена с отнемане на точки от талона към свидетелството му за правоуправление на МПС. В тази връзка той се позовава на членове 6, 8 и 13 от Конвенцията.

4. На 2 декември 2015 г. Правителството е уведомено за жалбата.

ФАКТИТЕ

I.  ОБСТОЯТЕЛСТВАТА ПО ДЕЛОТО

5. Жалбоподателят е роден през 1981 г. и живее в с. Брестовица.

6. На 16 септември 2007 г., около 11:20 ч., докато паркира своя автомобил на улица в гр. Пловдив, жалбоподателят става предмет на проверка на служители на пътна полиция. Те съставят акт за установяване на административно нарушение за спиране или престой на място, на което присъствието на автомобил създава опасност или пречка за движението, предвидено в чл. 98, ал. 1, т. 1 от Закона за движението по пътищата. Жалбоподателят подписва акта, като уточнява, че въпросното място не е обозначено с пътен знак.

7. На 17 септември 2007 г. жалбоподателят подава писмени възражения до началника на РДВР.

8. С наказателно постановление от 21 септември 2007 г., началникът на РДВР налага на жалбоподателя административна санкция под формата на глоба на стойност 50 лева, около 25 евро, придружена с отнемане на пет контролни точки от контролния талон, който придружава свидетелството за правоуправление на МПС.

9. На 15 октомври 2007 г. жалбоподателят подава жалба до Пловдивския районен съд като обяснява, че автомобилът не е бил спрян за престой и не създава опасна  ситуация за другите участници. По време на съдебно заседание, насрочено за 11 декември 2007 г., окръжният съд прекратява производството в съгласно чл. 189 от Закона за движението по пътищата, съгласно който постановленията, които налагат глоба на стойност под 50 лева, не могат да бъдат предмет на съдебно преразглеждане.

II.  ПРИЛОЖИМО ВЪТРЕШНО ПРАВО И ПРАКТИКА

A.  Законът за движение по пътищата от 5 март 1999 г.

10.  Приложимите разпоредби от закона гласят:

Чл. 6

 „Участниците в движението:

1. Съобразяват своето поведение с (...) пътните знаци и с пътната маркировка;

(...)“

Чл. 98

 „(1) Престоят и паркирането са забранени:

1.        на място, където превозното средство създава опасност или е пречка за движението или закрива от другите участници в движението пътен знак или сигнал;

(…)”

Чл. 180

« (1)  Наказва се с глоба от 20 до 150 лв. водач, който:

 „(1) Наказва се с глоба от 20 до 150 лв. водач, който:

1. наруши правилата за използване светлините на пътно превозно средство, за престой или за паркиране, за използване на пътното платно (...), когато в резултат на нарушението е създадена непосредствена опасност за движението;

(...) »

Б.  Режим на свидетелство за правоуправление на МПС, придружено от контролен талон

11.  Талонът с контролни точки за извършени пътни нарушения, който е неразделна част от свидетелството за правоуправление на МПС, намира законно основание в чл. 157 от Закона за движението по пътищата от 1999 г. Тази разпоредба влиза в сила на 1 януари 2000 г. и е изменена по-късно през 2002 г. и през 2007 г. В ал. 3 тя предвижда министърът на Вътрешните работи да определя първоначалния максимален брой на контролните точки, условията и процедурата за тяхното отнемане и възстановяване, списъка с нарушения за извършването на които водачът може да загуби точки и накрая, условията и процедурата, според които може да се осъществи допълнително обучение за придобиване на ново свидетелство.

12.  По време на относимия към делото период, а именно 2007-2011 г., успешно са приети две постановления по чл. 157, ал. 3. Първото е в сила от 4 октомври 2002 г. до 15 февруари 2008 г., а второто от последната дата до 4 февруари 2013 г. Друго постановление в сила от тази дата урежда този въпрос към момента.

13.  Съгласно всички тези разпоредби, свидетелството за правоуправление на МПС се придружава от талон с 39 контролни точки. Тези точки се намаляват автоматично въз основа на окончателно постановление на полицията, съгласно което притежателят на свидетелството за правоуправление на МПС е извършител на едно от пътните нарушения, изрично посочени в постановлението за прилагане на закона. Нарушенията, визирани в членове 179 до 183 от Закона за движението по пътищата, са част от този списък. Органите, натоварени с налагането на санкцията, са длъжни да приложат отнемането на точки, така както е посочено в това постановление.

141.  Когато е съставен акт на полицията за установяване на нарушение на правилата за движение по пътищата, полицейските органи вземат талона с контролни точки на водача. Актът, издаден от полицията, замества този талон за срок от един месец и позволява на водача да продължи да шофира. Талонът с контролни точки се връща на водача в момента на връчването на постановлението за наказанието и при условие, че той заплати глобата. При неплащане, постановлението на полицията замества талонът с контролни точки за срок от един месец както следва: a) при липсва на оспорване пред съдебните власти този срок започва да тече считано от момента, в който постановлението стане окончателно, или б) при оспорване на постановлението, този срок започва от датата на окончателното решение на съдилищата.

15.  Водач, на който са отнети контролни всички точки, губи правото да управлява автомобил и е длъжен да върне свидетелството си за правоуправление на МПС на полицейските служби. Той има правото да се яви отново на изпит за правоуправление на МПС след изтичането на шест месеца, считано от датата на връщането на свидетелството.

В.  Контрол над постановленията за налагане на административни санкции за пътнотранспортни нарушения

16.  Административните актове и постановления, свързани с пътнотранспортни нарушения, се съставят въз основа на Закона за движението по пътищата и Закона за административните нарушения и наказания от 28 ноември 1969 г.

17.  Съгласно чл. 189 от Закона за движението по пътищата действията, образуващи пътно нарушение, се установяват с акт, издаден от органите на Министерство на вътрешните работи. Достоверността на констатираните факти е предполагаема до доказване на противното. Съгласно чл. 44 от Закона за административните нарушения и наказания лицето, визирано като извършител на нарушение, може да направи възражения при съставянето на акта и/или тридневен срок след това. Подписаният акт, заедно с възраженията, доказателствата и други приложения към преписката, се изпраща до компетентните органи, за да бъдат наложени административни наказания – в този случай, органите на полицията. Членове 52 и 53 от закона предвиждат, че тези органи преценят преписката и се с наказателно постановление налагат санкция, ако установят, че е извършено нарушение.

18.  Изменение на чл. 189 от Закона за движението по пътищата от 26 юни 2007 г. предвижда постановленията за налагане на глоба в размер под 50 лв. (около 25 евро) да не подлежат на преразглеждане, като по този начин изключват възможността за подаване на жалба пред съдебните органи. Тази разпоредба е била предмет на разглеждане от Конституционния съд, който я обявява противоречаща на Конституцията с решение, постановено на 1 март 2012 г. Конституционният съд счита по-конкретно, че административната дейност, свързана с наказването на пътни нарушения, е от наказателен характер. Следователно, всяка санкция под формата на глоба в тази връзка, предполага правото на заинтересованото лице на достъп до съд, за да провери законосъобразността на тази мярка. Малкият размер на глобата или незначителният характер на нарушението не могат да се разглеждат като причини за изключването на това право, като такова ограничение не е съвместимо според Конституционния съд с духа на Конвенцията, а именно членове 6 и 35 § 3 б) и чл. 56 от Конституцията, които обявяват правото на защита на всеки гражданин.

19.  Освен това, съгласно разпоредбата на чл. 151, ал. 2 от Конституцията от 1991, решенията на Конституционния съд влизат в сила в тридневен срок след обнародването им в Държавен вестник. Актовете или частите от тях, които са обявени за противоконституционни, не се прилагат повече считано от тази дата. Следователно решенията на Конституционния съд имат законна сила само в бъдеще. Накрая, чл. 70 от Закона за административните нарушения и наказания предвижда изчерпателно случаите, в които районният прокурор може да поиска, съгласно чл. 72 от този закон, възобновяване на приключените административни производства с окончателни административни решения или със съдебни решения, с които се прекратява производството. Този списък не включва обявяването на дадена законова разпоредба за противоконституционна като основа за възобновяване на производството.

ПРАВОТО

I.  ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛ. 6 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

20.  Жалбоподателят твърди, че липсата на какъвто и да е съдебен контрол по отношение на постановлението, с което му се налага административна глоба, придружена с отнемане на точки от контролния талон към свидетелството му за правоуправление на МПС, представлява нарушение на правата му по членове 6, 8 и 13 на Конвенцията доколкото делото му не е гледано справедливо от независим и безпристрастен съд, създаден в съответствие със закона. Съдът счита, че тези твърдения трябва да се разглеждат в светлината на  чл. 6 от Конвенцията, който в приложимите си към случая части гласи:

“1.  Всяко лице при решаването на правен спор относно неговите граждански права  и  задължения  или  основателността  на   каквото   и   да   е   наказателно   обвинение   срещу   него,   има   право  на  справедливо  и  публично  гледане  на  неговото  дело  в  разумен  срок,  от  независим  и  безпристрастен  съд,  създаден  в   съответствие   със   закона (...).“

21.  Правителството оспорва това твърдение.

A.  Допустимост

22.  Правителството повдига три възражения за недопустимост на това оплакване поради липсата на „значителна вреда“ за жалбоподателя (чл. 35 § 3 б) от Конвенцията), липсата на качеството на жертва и поради неизчерпване на вътрешноправните средства за защита.

1.  Чл. 35 § 3 б) от Конвенцията

23.  На първо място Съдът счита, че жалбоподателят не е понесъл „значителна вреда“, както е предвидено в чл. 35 § 3 б) от Конвенцията (вж., наред с други, Adrian Mihai Ionescu c. Roumanie (решение), No 36659/04, от 1 юни 2010 г., и Korolev c. Russie (решение), № 25551/05, ЕСПЧ 2010 г.). Той подчертава по-конкретно, че жалбоподателят не претендира, че е претърпял вреда върху финансовото си състояние от наложената глоба, така че изходът от съдебния спор да е имал важни последствия върху личния му живот. Правителството допълва, че в конкретния случай за Съда не е необходимо да взема принципно решение, в което да посочва на националните съдебни органи съдебната практика относно прилагането на чл. 6 в подобни случаи. Всъщност то се позовава на решението на Конституционния съд от 1 март 2012 г., което обявява а за противоконституционна разпоредбата, която изключва съдебното обжалване на административни глоби на малка стойност (вж. параграф 18 по-горе) и заключва, че тази съдебна защита вече е гарантирана от българското законодателство.

242.  Жалбоподателят отговаря, че доколкото Конституционния съд и Върховния касационен съд признават наказателния характер на санкцията, малкият размер на глобата не може да предизвика действието на критерия за недопустимост, свързан със значимостта на претърпяната вреда.

25.  Съдът отбелязва, че оплакването на жалбоподателя засяга липсата на средство за правна защита, което да позволи да оспори наложената му глоба в размер на 25 евро, придружена с автоматичното отнемане на пет контролни точки от талона към свидетелството му за правоуправление на МПС. Той отбелязва в това отношение, че нищо не позволява да се установи дали наказанието, наложено на жалбоподателя има, съгласно обстоятелствата по случая, съществени последствия за личното му положение и припомня, че според постоянната му съдебна практика фактът, че жалбоподателят счита разрешаването на съдебния си спор за принципен въпрос, не е достатъчно в тази връзка (Korolev v. Russia (решение), № 25551/05, от 1 юли 2010 г., и Fernandez c. France (решение), № 65421/10, от 17 януари 2012 г.). Съдът обаче счита, че не е необходимо да се произнася относно съществуването или не на значителна вреда за жалбоподателя доколкото изглежда, че конкретният случай не съответства на нито една от двете предпазни клаузи, предвидени в чл. 35 § 3 б), и по-точно на тази, която изисква делото да бъде „надлежно разгледано“ от национален съд (Adrian Mihai Ionescu (решение), цитирано по-горе, и Giuran c. Roumanie, № 24360/04, § 24, ЕСПЧ 2011 г. (извлечения)). Съдът отбелязва, че оплакването на жалбоподателя се състои в съобщаването на самото изключване на преразглеждане на случая му от страна на съдебните органи и че достъпа до съд му е изрично отказан (вж. параграф 9 по-горе). Съдът отбелязва, че при никакъв друг повод националните съдилища не се произнасят относно твърденията на жалбоподателя.

26.  В резултат на това, не е изпълнено поне едно от условията за допустимост, визирани в чл. 35 § 3 б), Съдът няма да търси наличието на другите две и отхвърля възражението на Правителството, повдигнато в тази връзка.

2.  Качество на жертва на жалбоподателя

27.  Правителството поддържа, че жалбоподателят няма вече качеството на жертва съгласно чл. 34 от Конвенцията, като счита, че решението на Конституционния съд води до анулирането на постановлението на Районното полицейско управление, както и на съответното производство.

28.  Жалбоподателят счита, че при липса на обратно действие на решенията на Конституционния съд, той не е загубил качеството си на жертва съгласно Конвенцията заради решението от 1 март 2012 г. на този съд. Той също оспорва твърдението на Правителството, че актът издаден от полицията става невалиден по силата на същото това решение.

29.  Съдът отбелязва, че въпросът в конкретния случай, е дали жалбоподателят губи качеството си на жертва въз основа на решението на Конституционния съд с което обявява чл. 189 от Закона за движението по пътищата за противоконституционен. Той припомня, че съгласно съдебната му практика жалбоподател може да загуби качеството си на жертва на нарушение по смисъла на чл. 34 от Конвенцията, ако националните власти го признаят изрично или по същество, а след това поправят това нарушение (вж. наред с много други, Amuur c. France, от 25 юни 1996 г., § 36, Сборник с решения по същество и допустимост 1996‑III, и Scordino c. Italie (no 1) [ГК], № 36813/97, § 180, ЕСПЧ 2006‑V).

30.  Като се връща към случая, представен му за разглеждане, Съдът отбелязва, че с решение от 11 декември 2007 г. районният съд отказва да разгледа оплакването на жалбоподателя по същество съгласно действащия закон. Разглежданата разпоредба е обявена за противоконституционна от Конституционния съд на 1 март 2012 г., тоест повече от четири години след това. На Съдът му се струва, а и Правителството не представя приложими аргументи, доказващи обратното, че решението на Конституционния съд прави тази разпоредба неприложима единствено за в бъдеще (вж. параграф Error! Reference source not found. по-горе) и следователно жалбоподателят не може да се възползва от изменението в закона. Освен това, Правителството не доказва, че съществува процедура или съдебна практика, според които в случаи като този по настоящото дело, засегнатите лица могат да търсят обезщетение за понесени вреди поради прилагането на закони, които са отменени или обявени за противоконституционни със задна дата спрямо твърдените факти. По същия начин не изглежда, че жалбоподателят е получил изрично признаване на нарушението на правата си, защитавани от чл. 6.

31.  Следователно Съдът счита, че той все още може да твърди, че е жертва по смисъла на Конвенцията и отхвърля възражението на Правителството.

3.  Изчерпване на вътрешноправните средства за защита

32.  На последно място Правителството повдига възражение за неизчерпване на вътрешноправните средства за защита. То счита, че жалбоподателят е могъл да се обърне към националните съдилища чрез  молба за възобновяване на производството за налагането на административно наказание въз основа на чл. 70 от Закона за административните нарушения и наказания, за да може съдилищата да констатират нищожността на оспорваното постановление на директора на полицията. Тази нищожност се базира на факта, че чл. 189 от Закона за движението по пътищата е обявен за противоконституционен от страна на Конституционния съд. Ако жалбоподателят е получил това признание, той би могъл, според Правителството, да търси обезщетение за понесена вреда.

33.  Жалбоподателят оспорва това твърдение.

34.  По този въпрос Съдът отбелязва, че твърдяната липса на обжалване по съдебен ред за разглеждане на постановлението на директора на полицията  е в същнината на оплакването на жалбоподателя по чл. 6.

35.  Следователно е уместно това възражение, повдигнато от Правителството, да бъде присъединено към разглеждането по същество  на оплакването по чл. 6.

4.  Заключение относно допустимостта

36.  Съдът констатира още, че това оплакване не е явно необосновано по смисъла на чл. 35 § 3 a) от Конвенцията или недопустимо на друго основание. Следователно то е допустимо по отношение на въпроса за изчерпване на вътрешноправните средства за защита, приложен към разглеждането по същество на това оплакване.

Б.  По същество

37.  Жалбоподателят счита, че приложимото законодателство, което изключва изрично съдебния контрол на законността на наложената му санкция, създава за него положение, противоречащо на чл. 6, който му гарантира правото делото му да бъде разгледано от съд.

38.  Правителството счита, въз основа на решението на Конституционния съд от 1 март 2012 г. (вж. параграф Error! Reference source not found. по-горе), процедурата по налагане на разглежданата санкция попада в обхвата на наказателноправните въпроси и затова тя трябва да включва съдебна фаза в съответствие с изискванията на чл. 6 от Конвенцията. То не оспорва факта, че жалбоподателят е бил лишен от съдебен контрол и оправдава това положение със състоянието на приложимото законодателство. Изтъква, че районният съд, чиято компетентност е изрично изключена от закона, не е могъл да постъпи по друг начин освен да обяви жалбата за недопустима и да прекрати производството (вж. параграф 9Error! Reference source not found. по-горе).

39.  Съдът напомня, че по подобие на сходни случай, разгледани от него, общият характер на нарушената законова разпоредба от жалбоподателя по настоящия случай, както и възпиращата и наказателна цел на наложеното наказание, въпреки относително ниската стойност, са достатъчни да покажат, че въпросните нарушения съдържат наказателен характер по смисъла на чл. 6 от Конвенцията (Öztürk c. Allemagne, 21 февруари 1984 г., §§ 53‑54, серия A № 73, и Lauko c. Slovaquie, 2 септември 1998 г., §§ 56-58, Сборник с решения по същество и допустимост 1998‑VI). Освен това, оспорваната санкция включва отнемане на точки от свидетелството за правоуправление на МПС и следователно може да попадне в обхвата на „наказателноправните въпроси“ по смисъла на член 6 § 1 и по тази причина (Malige c. France, 23 септември 1998 г., §§ 35-40, Сборник с решения по същество и допустимост 1998-VII). На това основание Съдът отбелязва, че в българската система отнемането на точки става автоматично веднага след като постановление за установяване на нарушение и налагането на глоба, какъвто е и този случай, стане окончателно (вж. параграф 13Error! Reference source not found. по-горе). Съдът също така отбелязва, че това отнемане на точки може да доведе до загубата на валидността на свидетелството за управление на МПС за неопределен срок. Безспорно е, че правото за управление на МПС е много потребно в ежедневието и за упражняването на професионална дейност. Следователно, дори и ако мярката за отнемане на точки да се счита от вътрешното право като превантивна административна мярка, която не попада в обхвата на наказателното право, трябва да се отбележи наказателния й и възпиращ характер (Malige c. France, цитирано по-горе, § 39).

40.  Следователно няма съмнение, че чл. 6 е приложим в конкретния случай.

41.  След това Съдът отбелязва, че районните полицейски служби, структурите на МВР, са отговорни за наказателното преследване и наказването на пътнотранспортни нарушения. Съгласно установената съдебна практика, възлагането на тази задача на административните органи не е несъвместима с Конвенцията, но все пак засегнатите лица трябва да имат възможността да сезират съд, който да им предостави гаранциите на чл. 6 за всяко постановление, издадено срещу тях. (Öztürk c. Allemagne, цитирано по-горе, § 56, и Lauko c. Slovaquie, цитирано по-горе, § 64).

42.  В конкретния случай обаче, жалбоподателят не е имал възможността да поиска преразглеждане на постановлението на директора на районната полиция от 21 септември 2007 г. от независим и безпристрастен съд, тъй като тази възможност е била изключена от чл. 189 от Закона за движението по пътищата, съгласно изменението му от 26 юни 2007 г., в сила към датата на приложимите факти по случая, и Пловдивският районен съд отхвърля жалбата му по същата причина.

43.  Съдът отбелязва също довода на Правителството, според който молба за възобновяване на производството въз основа на  чл. 70 от Закона за административните нарушения и наказания, може да осигури на жалбоподателя достъп до съд, така както е предвидени от чл. 6 (вж. параграфи Error! Reference source not found. и Error! Reference source not found. по-горе). В това отношение Съдът следва да отбележи първоначално, че решенията на Конституционния съд имат действие ex nunc  и следователно не може да се направи заключение, че чл. 189 от Закона за движението по пътищата не е бил валиден към момента на спорните факти. Освен това отбелязва, че чл. 70 от Закона за административните нарушения и наказания не предвижда възможността за възобновяване на административно производство поради това, че дадена законова разпоредба е била обявена за противоконституционна в последствие на административно производство, и че при всички случаи такава молба може да бъде подадена само от окръжния прокурор (вж. параграф Error! Reference source not found. по-горе). При тези обстоятелства, изглежда, че нито достъпът до това правно средство за защита, нито съдържанието му са открити за жалбоподателя, а Правителството не представя никакъв друг пример от съдебната практика, който доказва противното. Съдът не би спекулирал допълнително по въпроса дали жалбоподателят е има възможността да получи съдебно преразглеждане на законността на спорната санкция, съгласно изискванията на чл. 6. Следователно трябва да се заключи, че въпреки че законовата разпоредба, която ограничава достъпа до съдилищата, за да се оспори постановлението на директора на полицията, е била обявена за противоконституционна от българския Конституционен съд на 1 март 2012 г., това изменение не е от полза за жалбоподателя (вж. също параграф 30 по-горе).

44.  Отбелязва също, че Правителството не се позовава на други средства за защита, които биха могли да осигурят на жалбоподателя достъп до съдебно производство, за да провери законосъобразността на наложената санкция от директора на полицията.

45.  При това положение, Съдът счита, че е налице нарушение на правото на жалбоподателя делото му да бъде разглеждано от независим и безпристрастен съд.

46.  Поради това Съдът отхвърля възражението на Правителството, основаващо се на неизчерпването на вътрешноправните средства за защита и приема, че е налице нарушение на чл. 6 § 1.

II.  ПРИЛАГАНЕ НА ЧЛ. 41 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

47.  Чл. 41 от Конвенцията гласи,

„Ако Съдът установи нарушение на Конвенцията или на Протоколите към нея и ако вътрешното право на съответната Βисокодоговаряща страна допуска само частично обезщетение, Съдът, ако е необходимо, постановява предоставянето на справедливо обезщетение на потърпевшата страна.“

A.  Вреда

48.  Жалбоподателят претендира 1 000 евро (EUR) за имуществените вреди, които е понесъл.

49.  Правителството оспорва тези претенции.

50.  Предвид обстоятелствата по случая, Съдът счита, че констатирането на нарушението представлява достатъчно обезщетение.

Б.  Разходи и разноски

51.  Жалбоподателят претендира 300 евро за разходи и разноски, направени пред Съда, по повод представляването му. Представя разписка за адвокатски хонорар и представителство в общ размер на около три часа.

52.  Правителството оспорва тези претенции.

53.  Съгласно съдебната практика на Съда, жалбоподател има право на възстановяване на разходите и разноските само доколкото се установи, че те са действително и необходимо направени и са в разумен размер. В конкретния случай, като взема предвид документите, с които Съдът разполага, и съдебната си практика, Съдът счита за разумна и присъжда на жалбоподателя сумата от 300 евро за производството пред него.

В.  Лихви за забава

54.  Съдът счита за уместно лихвата за забава да бъде обвързана с пределната ставка по заеми на Европейската централна банка, към която се добавят три процентни пункта.

ПО ТЕЗИ СЪОБРАЖЕНИЯ, СЪДЪТ ЕДИНОДУШНО,

1.  Присъединява по съществото на случая възражението за неизчерпване на вътрешноправните средства за защита, повдигнато от Правителството, и го отхвърля;

2.  Обявява жалбата за допустима;

3.  Приема, че е налице нарушение на чл. 6 от Конвенцията; 

4.  Приема, че констатирането на нарушение предоставя само по себе си достатъчно справедливо обезщетение за нематериалните вреди, понесени от жалбоподателя;

5.  Приема

a)  че държавата ответник следва да заплати на жалбоподателя в срок от три месеца от датата, на която решението стане окончателно в съответствие с член 44 § 2 от Конвенцията, следната сума, която се изчислява в български лева по курса, валиден към датата на плащането: 300 евро (триста евро), плюс всякакви данъци, които биха могли да се начислят на жалбоподателя за разходи и разноски;

б)  че от изтичането на гореспоменатия тримесечен срок до плащането се дължи проста лихва върху горепосочените суми в размер, равен на пределната ставка по заеми на Европейската централна банка за срока на забава, към която се добавят три процентни пункта;

6.  Отхвърля останалата част от иска за справедливо обезщетение.

Изготвено на френски език и оповестено писмено на 5 октомври 2017 г. в съответствие с правило 77 §§ 2 и 3 от Правилника на Съда.

  Милан Бласко                                                               Ангелика Нусбергер
заместник-секретар                                                               председател

Дата на постановяване: 5.10.2017 г.

Вид на решението: По същество

Досие в HUDOC: http://hudoc.echr.coe.int/eng?i=001-177711