Номер на жалба: 38948/10

Членове от Конвенцията: (Чл. 6) Право на справедлив съдебен процес, (Чл. 13) Право на ефикасни правни средства за защита, (Чл. 14) Забрана на дискриминацията, (П1-1) Защита на собствеността

ПЕТО ОТДЕЛЕНИЕ

РЕШЕНИЕ

Жалба № 38948/10
Симеон Борисов САКСКОБУРГГОТСКИ и други срещу България
и 2 други жалби

(вж. приложен списък)

Европейският съд по правата на човека (Пето отделение), заседаващ на 20 март 2018 г. в състав, състоящ се от следните лица:

          Ангелика Нусбергер (Angelika Nußberger), председател,
          Ерик Мьозе (Erik Møse),
          Андре Потоцки (André Potocki),
          Шифра О’Лиъри (Síofra O’Leary),
          Габриеле Куцко-Щадлмайер (Gabriele Kucsko-Stadlmayer),
          Летиф Хюсеинов (Lәtif Hüseynov), съдии,
          Майя Русева (Maiia Rousseva), ad hoc съдия,
и Клаудия Вестердик (Claudia Westerdiek), секретар на отделението,

Г-н Йонко Грозев,  избраният от името на България съдия, се оттегля от Камарата (правило 28). Правителството съответно назначи г-жа Майя Русева да заседава като ad hoc съдия (чл. 26 § 4 от Конвенцията и правило 29).

Като взе предвид горните жалби, подадени на различните дати, посочени в приложената таблица,

След проведено заседание, постанови следното:

ФАКТИТЕ

1.  Номерата и датите на подаване на настоящите жалби и данните на жалбоподателите са посочени в приложението.

2.  В жалба № 38948/10 жалбоподателите се представляват от г-н М. Екимджиев и г-жа К. Бончева - адвокати, практикуващи в Пловдив, и от г-жа Е. Христова - адвокат, практикуващ с София. В другите две жалби жалбоподателите се представляват само от г-н Екимджиев и г-жа Бончева.

А.  Обстоятелства по делото

3.  Фактите по делото, както са представени от жалбоподателите и видни от обществено достъпни документи, могат да бъдат обобщени по следния начин.

1.  Българската монархия

4.  Съвременната българска държава е създадена през 1878 г. като княжество, а след 1908 г. е царство. Първият ѝ монарх княз Александър I управлява до 1886 г.

5.  През 1887 г. австрийският принц Фердинанд е коронован като княз Фердинанд І. През 1908 г. той става цар.

6.  Фердинанд I абдикира през 1918 г., а синът му Борис заема престола като цар Борис III. През 1930 г. царят се жени за италианската принцеса Джована ди Савоя. Дъщеря им Мария Луиза (втората жалбоподателка) е родена през 1933 г., а синът им Симеон (първият жалбоподател) през 1937 г.

7.  Цар Борис III е починал на 28 август 1943 г. и първият жалбоподател заема престола като цар Симеон II.

8.  През 1944 г. комунистическата партия поема властта в България. На 15 септември 1946 г. комунистическите власти провеждат референдум за формата на управление. След като повече от 90% от участниците гласуват за република, монархията е премахната. Царското семейство напуска страната на 16 септември 1946 г. Те отиват в Египет, а след 1951 г. се установяват в Испания. Царицата майка Йоанна е починала през 2000 г.

9.  Съгласно Конституцията на царството, царят получава годишна сума за покриване на разходите си и тези на своето домакинство. Тези пари стават известни като “цивилната листа”. Цивилната листа и имотите на короната са управлявани от Интендантството на Цивилната листа на царя (наричано по-долу “Интендантството”), създадено през 1890 г. от цар Фердинанд I. Интендантството представлява царя и в граждански сделки.

10.  Както вече е споменато, първият жалбоподател е бившият цар Симеон II. Втората жалбоподателка е неговата сестра. Третият до седмият жалбоподатели в жалба № 38948/10 (вж. Приложението) са останалите наследници на Фердинанд I (абдикирал през 1918 г. - вж. параграф 6 по-горе), който умира в изгнание през 1948 г.

2.  Царските имоти след 1946 г.

11.  След премахването на монархията в България, през декември 1947 г. Народното събрание приема Закона за обявяване държавна собственост имотите на семействата на бившите царе Фердинанд и Борис и на техните наследници (вж. параграф 112 по-долу -  “Законът от 1947 г.”).

12.  През септември 1946 г. Интендантството подготвя списък с царските имоти, на основата на който впоследствие се прилага Законът от 1947 г. Той е потвърден от тогавашния министър-председател Кимон Георгиев и впоследствие е известен като “списъкът на Кимон Георгиев”. Списъкът включва част, наречена “Лични имоти, собственост на бившия цар”, която включва имотите, описани в параграфи 23-47 по-долу, и други. В него се споменават и 452 хектара гори в района на Самоков, но не е ясно дали тази земя е предмет на решенията на Поземлена комисия - Самоков, описани в параграф 48 по-долу. И накрая, имотът, посочен в параграфи 20-22 по-долу, е описан отделно, тъй като се смята, че е бил лична собственост на дъщерята на Фердинанд I, княгиня Евдокия.

13.  След 1947 г. бившите царски имоти са използвани от българската държава.

3.  Решение № 12 от 4 юни 1998 г. на Конституционния съд

14.  В началото на 1998 г. главният прокурор в съответствие с чл. 150, ал. 1 от Конституцията от 1991 г. (вж. параграф 117 по-долу) се обръща към Конституционния съд с искане да обяви Закона от 1947 г. за противоконституционен.

15.  В Решение № 12 от 4 юни 1998 на КС на РБ по к.д. № 13/1998 г., наричано по-нататък “решението на Конституционния съд от 1998 г.” (вж. параграфи 123-24 по-долу), Конституционният съд удовлетворява искането, като единодушно приема, че Законът от 1947 г. противоречи на някои разпоредби на Конституцията, а именно тези, които гарантират правото на собственост и забраняват дискриминацията.

16.  Според информация в медиите, след въпросното решение в началото на 2001 г. Правителството обсъжда законопроект, в който се предлага да се добавят към вече съществуващото реституционно законодателство разпоредби за реституция на имотите на бившите царе. Законопроектът обаче е изоставен.

4.  Връщането на първия жалбоподател в България

17.  Първият жалбоподател посещава България през 1996 г. и няколко пъти след това. През 2001 г. той се връща в страната за неопределено време.

18.  През 2001 г. основава политическа партия, която печели парламентарните избори. На 24 юли 2001 г. полага клетва като министър-председател. Той заема този пост до 2005 г. Следващото правителство, което е на власт между 2005 и 2009 г., е съставено от коалиция от три партии, включително партията на първия жалбоподател.

5.  Имоти, претендирани от жалбоподателите, и връщане на някои от тях

19.  След решението от 1998 г. на Конституционния съд жалбоподателите искат връщане на някои от имотите, използвани преди от царското семейство. Техните претенции се отнасят до следните имоти.

(a) Къщата на княгиня Евдокия в София

20.  Преди да напусне България през 1946 г. с първия жалбоподател, втората жалбоподателка и майка им, княгиня Евдокия е живяла в двуетажна къща, построена върху парцел в София с площ 7185 кв.м. Тя я е купила от частно лице през 1937 г.

21.  В решение от 12 декември 1999 г. (изменено с допълнително решение от 23 ноември 2000 г.) кметът на София, с позоваване на решението на Конституционния съд от 1998 г., отписва имота от регистъра на общинските имоти и разпорежда владението да бъде прехвърлено на наследници на царете Фердинанд I и Борис III.

22.  През 2001 г. жалбоподателите продават имота на частен инвеститор, който разрушава къщата и построява жилищни сгради на мястото.

(б)  Имението “Врана”

23.  Имението “Врана” в покрайнините на София се състои от парк (ботаническа градина) с площ 992 672 кв.м., дворец с размери 2013 кв.м. и няколко прилежащи сгради. Имението е създадено в началото на ХХ век, а самият дворец е построен между 1909 и 1912 г. След 1947 г. се смята за държавна собственост и през 1999 г. е регистрирано като частна общинска собственост на Столична община.

24.  В решение от 23 януари 2001 г. (изменено на 7 август 2001 г.) кметът на София, позовавайки се на решението на Конституционния съд от 1998 г., отписва имота от регистъра на общинските имоти и разпорежда владението да бъде прехвърлено на наследници на царете Фердинанд I и Борис III.

25.  През август 2001 г. първият жалбоподател и втората жалбоподателка даряват 968 097 кв.м. от парка на Столична община, при условие че се поддържа като ботаническа градина и е отворен за обществеността. На 18 септември 2001 г. те получават нотариален акт, признаващ ги за собственици на парцел от 21 372 кв.м., в който не се споменават сгради.

26.  Според медиите първият жалбоподател понастоящем използва двореца “Врана” като основно жилище. Адресът на двореца се посочва и като негов постоянен адрес в личната му карта.

27.  На 24 март 2011 г. държавата инициира производство, в което претендира, че е собственик на имението “Врана” (вж. параграф 111 по-долу).

(в) Имотът в Баня

28.  В списъка на Кимон Георгиев (вж. параграф 12 по-горе) е посочено, че имотът се състои от сграда с площ от 355 кв.м. и парцел. В решението на областния управител от 2004 г. (вж. параграф 31 по-долу) обаче имотът е описан като състоящ се от две сгради, една двуетажна с площ от 90 кв.м., а другата едноетажна с площ от 100 кв.м. Имотът е разположен в Баня, балнеоложки курорт в близост до Карлово, и включва парцел с размери 10 598 кв.м. Земята е придобита от цар Борис III между 1928 и 1935 г., а сградите са построени около 1930 г. Имотът е регистриран като държавна собственост през 1996 г.

29.  За правата на собственост на Борис III върху този имот се твърди, че са “неоспорими”, в доклад, изготвен от парламентарна комисия, създадена за проучване на “царската реституция”, и представен на Народното събрание на 17 август 2006 г. (вж. параграф 52 по-долу).

30.  През 2001 г. първият жалбоподател и втората жалбоподателка искат връщане на този имот. Според съобщения в медиите всъщност им е било позволено да го използват и преди това. Адресът на имота се посочва като постоянен адрес на втората жалбоподателка в личната ѝ карта.

31.  В решение от 28 декември 2004 г. областният управител на област Пловдив, като се позовава на решението на Конституционния съд от 1998 г. и на нотариални актове от 1928 и 1929 г., отписва имота от регистъра на държавните имоти и разпорежда владението да бъде прехвърлено на “правоимащите”.

32.  Според съобщения в медиите през 2014 г. първият жалбоподател и втората жалбоподателка обявяват имота за продан.

(г)  Имението “Бистрица”

33.  Имението се състои от дворец с площ от 550 кв.м., няколко прилежащи сгради и парцел с площ 197 923 кв.м. Разположено е в курорта Боровец в подножието на планина Рила. Дворецът е построен между 1898 и 1914 г.

34.  На неуточнена дата имотът е регистриран като публична държавна собственост. На 14 октомври 2002 г. Правителството решава да го регистрира като частна държавна собственост.

35.  С решение от 18 октомври 2002 г. областният управител на област Пловдив отписва имота от регистъра на държавните имоти и разпорежда владението да бъде прехвърлено на “правоимащите”. Той се позовава на решението на Конституционния съд от 1998 г., решението на Правителството, посочено в предходния параграф, и на решенията на Поземлена комисия - Самоков, описани в параграф 48 по-долу.

36.  На 24 март 2011 г. държавата инициира производство, в което претендира, че е собственик на имението “Бистрица” (вж. параграф 111 по-долу).

(д) Имението “Ситняково”

37.  Имението се състои от дворец, покриващ площ от 580 кв.м., прилежащи сгради и парцел с площ 20 368 кв.м. Намира се в планина Рила.

38.  През 1981 г. дворецът е обявен за паметник на културата.

39.  През 1995 г. Правителството разрешава използването на имението от Съюза на българските писатели.

40.  На 19 юни 2003 г. сградите са регистрирани като частна държавна собственост.

41.  С решение от 17 ноември 2003 г. областният управител на област София, като се позовава на решението на Конституционния съд от 1998 г., отписва сградите от регистъра на държавните имоти и разпорежда владението да бъде прехвърлено на “правоимащите”. В решението се отбелязва, че сградите са построени върху горска земя, без да се посочва кой е собственикът.

(е)  Комплексът “Саръгьол”

42.  Комплексът се състои от ловна хижа с площ от 292 кв.м. и две прилежащи сгради. Всички сгради са построени между 1904 и 1914 г. върху земя, която понастоящем е част от Национален парк “Рила”.

43.  След 1947 г. имотът е използван от ловно сдружение, а след 1956 г. - от държавен орган. През 1987 г. е регистриран като държавна собственост, а през 2001 г. отново е регистриран като публична държавна собственост. Първият жалбоподател и втората жалбоподателка искат прехвърляне на владението върху този имот през 1998 г., но решение не ебило постановено.

44.  На 14 октомври 2002 г. с решение на Правителството комплексът е регистриран като частна държавна собственост. На 18 октомври 2002 г. областният управител на област София, като се позовава на това решение и на решението на Конституционния съд от 1998 г., отписва сградите от регистъра на държавните имоти и разпорежда владението да бъде прехвърлено на “правоимащите”.

(ж) Имението “Кричим”

45.  Имението се състои от дворец с площ от 770 кв.м., няколко прилежащи сгради и парцел с площ 371 500 кв.м., разположени в подножието на Родопите в област Пловдив. Построено е през 1901 г.

46.  През 2007 г. имотът е регистриран като публична държавна собственост. Понастоящем се използва от държавен орган.

47.  На неуточнена дата първият жалбоподател и втората жалбоподателка искат от областния управител на област Пловдив да отпише имота от регистрите на държавните имоти. Това е отказано на 24 юли 2007 г. След като жалбоподателите оспорват пред съд отказа, в окончателно решение от 10 ноември 2008 г. Върховният административен съд констатира, че тяхната жалба е недопустима, като отбелязва, че вписването и отписването на имоти като частна или публична държавна собственост са “вътрешни” и “технически” действия за администрацията и сами по себе си не биха могли да засегнат каквито и да е права, които биха могли да имат жалбоподателите. Ако жалбоподателите претендират, че са собственици на имението, те трябва да сезират гражданските съдилища относно претенциите си.

(з) Гори

48.  В шест решения, постановени между 30 юни 2000 г. и 29 декември 2003 г., Поземлена комисия - Самоков (след 2002 г. Служба “Земеделие и гори”) признава правата на наследниците на Фердинанд I и Борис ІІІ за реституцията на парцели от горски земи в района с размер от около 1650 хектара. За някои от парцелите е предоставена реституция в натура, а за останалите на наследниците са разпределени други парцели като обезщетение.

49.  През ноември 2009 г. държавата завежда ревандикационен иск срещу жалбоподателите по отношение на тези имоти, производството по който все още е висящо (вж. параграф 110 по-долу).

6.  Предложения на Народното събрание преди 2009 г. и решение на Народното събрание от 18 декември 2009 г.

50.  През януари 2004 г. няколко народни представители внасят законопроект, който предлага спиране на всички процедури относно реституцията на имотите на бившите царе и забрана за всяко прехвърляне на имоти, които вече са във владение на техните наследници, и за всяка търговска експлоатация на горите и земеделските земи. В него също така се посочва, че всички права на собственост на наследниците на бившите царе трябва да бъдат регламентирани със закон, приет от Народното събрание. Законопроектът обаче никога не е насрочен за разглеждане от Народното събрание.

51.  През юли 2005 г. народни представители внасят друг законопроект, който обявява за нищожни всички административни решения, за които се смята, че възстановяват права на собственост на царското семейство. Този законопроект също никога не е поставен за разглеждане от Народното събрание.

52.  През 2006 г. е създадена парламентарна комисия със задачата да разследва “царската реституция”. Докладът ѝ, представен на народните представители на 17 август 2006 г., описва имотите, прехвърлени на наследниците на бившите царе, и административните процедури, които се отнасят за тях. В него са представени противоречиви мнения на нейните членове, по-конкретно по два въпроса: 1) правния статут на Интендантството и дали е придобило имоти за държавата или за царете в лично качество, и 2) реституционното действие на решението на Конституционния съд от 1998 г. След обсъждане Народното събрание приема решение, в което се заявява, че то приема доклада, като отхвърля предложенията на опозицията да заключи въз основа на него, че смята “царската реституция” за противоречаща на закона.

53.  На 18 декември 2009 г. Народното събрание приема решение, с което разпорежда спиране на:

“разпореждането с поземлени имоти, земеделски земи, гори, сгради и движими вещи, за които има постановени решения за признаване и възстановяване правото на собственост или са дадени като обезщетение на наследниците на бившите царе Фердинанд I и Борис III”.

54.  В него също така се разпорежда спирането на всякаква “търговска експлоатация и строителна дейност” върху тези имоти. Освен това в него се заявява, че лицата, които се намират във владение на имотите, са длъжни да полагат за тях грижата на добър стопанин или в противен случай биха били отговорни за всякакви вреди. На последно място, в решението се посочва, че разглежданите мерки ще останат в сила до “приемането на специален закон”, регламентиращ въпроса.

55.  На 28 декември 2009 г. омбудсманът оспорва решението пред Конституционния съд. Той твърди от една страна, че Народното събрание не е компетентно да взема решения относно конкретни лица и че въпросното решение е “чисто политическо”. Той освен това твърди, че решението е прието в нарушение на принципа на разделение на властите, тъй като не Народното събрание, а съдилищата са компетентни да налагат възбрани. Той също смята, че решението нарушава разпоредбите на Конституцията, гарантиращи правото на собственост и забраняващи дискриминацията (вж. параграф 114 по-долу).

56.  С определение от 9 февруари 2010 г. (Определение № 1 от 09/02/2010 г. по к.д. № 19 от 2009 г.) Конституционният съд обявява жалбата за недопустима, като посочва, че омбудсманът е компетентен да оспорва единствено законодателни актове, а не решения на Народното събрание.

7.  Съдебно производство

(а) По отношение на имението “Кричим”

(i) Претенциите на жалбоподателите

57.  На 29 май 2008 г. първият жалбоподател и втората жалбоподателка завеждат ревандикационен иск срещу държавата, като твърдят, че са собственици на имението “Кричим”, единственият имот, поискан от тях, владението върху който не им е прехвърлено (вж. параграф 47 по-горе).

58.  Жалбоподателите се позовават главно на решението на Конституционния съд от 1998 г. Те твърдят, че отмяната на Закона от 1947 г. означава, че държавата е престанала да бъде собственик на имотите, за които той се отнася, и че правата им на собственост са възстановени. Освен това те твърдят, че Законът от 1947 г. е имал за цел отчуждаването на имотите, “изрично изброени” в списъка на Кимон Георгиев (вж. параграф 12 по-горе), който поставя имението “Кричим” в групата на “лични имоти, собственост на бившия цар”. В допълнение, те твърдят, че Законът от 1947 г. е представлявал признание от страна на държавата, че въпросните имоти дотогава не са били държавна собственост, а лична собственост на царя.

59.  Жалбоподателите твърдят също, че техният баща, цар Борис III, е придобил собствеността по давност, тъй като имотът е бил владян от Интендантството от негово име след като заема трона през 1918 г. Жалбоподателите твърдят, че Интендантството не е държавен орган, а е представлявало само “гражданската правосубектност” на царя.

(ii) Решение на Окръжен съд - Пловдив

60.  Окръжен съд - Пловдив постановява решение на 9 юли 2010 г., с което отхвърля претенциите на жалбоподателите.

61.  На първо място, той разглежда правните последици от решението на Конституционния съд от 1998 г. Посочва се, че чл. 22, ал. 4 от Закона за Конституционния съд постановява, че последиците от прогласяване на правна разпоредба за противоконституционна, трябва да бъдат регламентирани от органа, който е постановил тази разпоредба (вж. параграф 118 по-долу), което в този случай означава Народното събрание. Следователно при отсъствието на парламентарен акт, който да се занимава с евентуалната реституция на имуществото на бившите царе, решението от 1998 г. не би могло само по себе си да даде основание за възстановяването на всички права на собственост, които жалбоподателите биха могли да имат. Също така е важно в тази връзка, че Конституцията не предвижда право на реституция и реституцията е възможна само в обхвата и по начина, решени от Народното събрание, както е посочено в решение № 15 на Конституционния съд от 9 юни 1998 г. (вж. параграф 125 по-долу).

62.  След това Окръжен съд - Пловдив се обръща към въпроса за правния статут на Интендантството. Той отхвърля твърденията, че Цивилната листа (вж. параграф 9 по-горе) представлява вид “заплата” или частни приходи на царя, като посочва, че целта ѝ е “да гарантира представителността и достойнството” на монархията. Освен това ищците дори не са доказали, че строителството на претендираните от тях сгради е финансирано от Цивилната листа; напротив, има доказателства, че те са финансирани от държавата чрез Министерството на благоустройството. Макар че е имало случаи, при които царят може да придобие имот чрез Интендантството в личното си качество, намерението му това да бъде направено е било специално заявявано. Не е такъв случая с имота, претендиран от жалбоподателите. Той е бил във владение на Интендантството, което е могло да го придобие чрез придобивна давност, но от името на държавата.

63.  На последно място националният съд отхвърля твърдението на жалбоподателите, че списъкът на Кимон Георгиев, в който се посочва, че въпросното имение е личен имот на царя (вж. параграф 12 по-горе), би могъл да бъде валидно и достатъчно доказателство за техните права на собственост. Той посочва, че “неточното” класифициране в списъка е опровергано от останалите доказателства по делото.

(iii) Решение на Апелативен съд - Пловдив

64.  Жалбоподателите подават жалба.

65.  В решение от 10 март 2011 г.  Апелативен съд - Пловдив я отхвърля, потвърждавайки констатациите на Окръжен съд - Пловдив. Той посочва, че Законът от 1947 г. не е засегнал статута на претендирания имот, тъй като той е бил и остава държавна собственост. Що се отнася до решението на Конституционния съд от 1998 г., то просто обявява, че Законът от 1947 г. е противоконституционен, и това обявление означава, че след него законът вече не е приложим, но не може да замени решението на законодателя относно имотите на бившите царе. В това заключение се взема предвид и Решение № 15 на Конституционния съд от 9 юни 1998 г., съгласно което обхватът и начинът на реституция могат да бъдат решавани само от Народното събрание и правото на реституция не произтича пряко от Конституцията (вж. параграф 125 по-долу).

66.  Апелативен съд - Пловдив разглежда и правния статут на Интендантството, като заключава, че то е държавен орган със собствена правосубектност, което означава, че не всички управлявани от него имоти са частни имоти на царя. На последно място, като се позовава на списъка на Кимон Георгиев (вж. параграф 12 по-горе), той отбелязва, че характеристиката на имота като лична собственост на царя може да е била “пропаганда”, “характерна за този исторически момент”.

(iv) Решение на Върховния касационен съд

67.  Жалбоподателите подават касационна жалба.

68.  С определение от 2 февруари 2012 г. Върховният касационен съд (наричан по-нататък “Върховният съд”) я приема за разглеждане, като преценява, че е необходимо да се произнесе по въпроса за правния статут на Интендантството.

69.  В решение от 8 юни 2012 г. Върховният съд отхвърля жалбата и потвърждава решението на Апелативен съд - Пловдив. По въпроса, приет за разглеждане, той постановява:

“Според §3 от Правилника за Интендантството ..., Интендантството е гражданският институт, представляващ Двора по гражданското право ...  Осъществява широк кръг от функции за осигуряване дейността на Царя, като държавен глава, т.е. то е държавно учреждение ... и от възникването си придобива гражданска правоспособност и дееспособност, които са му необходими за придобиването и извършването на определените му с Правилника права и задължения като юридическо лице, осигуряващо издръжката и грижите за Царя именно като държавен глава, както и на неговото семейство.”

70.  Като изтъква, че бюджетът на Интендантството обикновено е много по-висок от Цивилната листа (вж. параграф 9 по-горе) и от апанажите, предоставяни на другите членове на семейството на царя, Върховният съд допълва:

“Това от своя страна безспорно води до друг извод, а именно, че Интендантството ... не може да се идентифицира със самата Цивилна листа и не осъществява дейността си само и единствено със сумата, отпусната от бюджета на Цивилната листа. Интендантството ... което наред с много други дейности по обслужването на дейността на монарха като държавен глава, управлява и неговата Цивилна листа и се разграничава от самата Цивилна листа на Царя – сумата отпускана от бюджета на държавата като лични средства, за неговата издръжка като физическо лице и издръжката на неговото семейство. [Следователно] Интендантството не е създадено, за да управлява само и единствено Цивилната листа на Царя.”

71.  Въз основа на горепосочените общи съображения Върховният съд достига до заключението, че в настоящия случай жалбоподателите не са доказали, че Интендантството е било във владение по давност на претендирания от тях имот за царя, а не за държавата. Следователно техните претенции се неоснователни.

(б) По отношение на комплекса “Саръгьол”

(i) Исковете на държавата срещу жалбоподателите

72.  На 30 май 2011 г. министърът на благоустройството от името на държавата завежда дело срещу всички наследници на Фердинанд I и Борис III (всичките седем жалбоподатели в жалба № 38948/10) за установително решение, според което държавата е собственик на комплекса “Саръгьол”, обитаван от първия жалбоподател и втората жалбоподателка в резултат на решението на областния управител от 18 октомври 2002 г. (вж. параграф 44 по-горе). Искът се основава конкретно на факта, че сградите са построени на държавна земя и по този начин са станали собственост на държавата (приращение). Министърът също предявява ревандикационен иск, като претендира държавата да си възстанови владението върху имота. Освен това той иска обезщетение от първия жалбоподател и втората жалбоподателка за използването на имота между 2006 г. и 2011 г.

73.  Първият и вторият жалбоподатели оспорват исковете. Те предявяват насрещен иск, с който искат, ако им бъде разпоредено да предадат владението, да им бъде разрешено да запазят имота, докато държавата не възстанови направените от тях разходи за поддръжка на имота.

74.  Другите ответници (от третия до седмия жалбоподател по жалба № 38948/10) признават, че държавата е собственик на спорния имот. Те посочват, че не са във владение на имота.

(ii) Решение на Софийски окръжен съд

75.  Софийски окръжен съд постановява решение на 28 август 2014 г., допълнено с решение от 22 декември 2014 г.

76.  Като анализира законодателството, което е в сила към момента на построяването на спорните сгради, а именно между 1904 и 1914 г. (вж. параграф 42 по-горе), той достига до заключението, че земята, върху която са построени, е била държавна собственост. Въпреки че няма документи, удостоверяващи правата ѝ, държавата се ползва с “остатъчна” собственост, тъй като няма претенции, че земята е била частна или общинска. Предшествениците на жалбоподателите не са придобили право на строеж върху земята, което би им позволило да придобият собственост върху сградите. Това означава, че по време на строителството и сградите са станали държавна собственост. Бившите царе не са могли да ги придобият чрез придобивна давност; дори ако може да се признае, че са имали възможност да ги придобият по този начин, съответните срокове (двадесет години по онова време) са били прекъснати от закон и не са изтекли до времето, когато царското семейство е напуснало България.

77.  След това Софийски окръжен съд разглежда ефекта от обявяването за противоконституционен на Закона от 1947 г. от Конституционния съд през 1998 г. Той отбелязва, че Законът от 1947 г. е имал еднократно действие, което означава, че решението от 1998 г., което има само действие ex nunc, не би могло със задна дата да анулира последиците и по този начин няма “правно действие на практика”.

78.  Що се отнася до аргумента на първия жалбоподател, че той и неговата сестра са придобили спорния имот въз основа на друго реституционно законодателство, а именно чл. 2, ал. 2 от Закона за възстановяване собствеността върху одържавени недвижими имоти (по-нататък “Закон за реституцията”, вж. параграфи 119-20 по-долу), Окръжният съд посочва, че разпоредбата е неприложима, тъй като в нея се говори за придобиване на имущество “не по установения законов ред”, което не е така, тъй като държавата е приела Закона от 1947 г.

79.  На последно място, първият жалбоподател и втората жалбоподателка твърдят, че са могли да придобият спорния имот чрез придобивна давност, тъй като са го обитавали от 2002 г. насам. Софийски окръжен съд отхвърля и този аргумент. Той отбелязва, че решението на областния управител от 2002 г. за прехвърляне на владението на имота на жалбоподателите (вж. параграф 44 по-горе) не би могло да породи права на собственост, което означава, че първият жалбоподател и втората жалбоподателка не биха могли да претендират, че са добросъвестни владелци, и срокът на придобивна давност, приложим към тях, е десет години (в сравнение с пет години, ако жалбоподателите действително са добросъвестни владелци). Този срок не е изтекъл към момента, в който държавата предявява иск.

80.  Въз основа на изложените по-горе съображения Софийски окръжен съд констатира по отношение на всички ответници, че държавата е собственик на спорния имот. Той разпорежда на първия жалбоподател и втората жалбоподателка да предадат владението.

81.  По отношение на иска на държавата за обезщетение срещу първия жалбоподател и втората жалбоподателка (вж. параграф 72 по-горе), националният съд го отхвърля, като отбелязва, че самата държава е взела неправилното решение да им позволи да използват имота. На последно място той отхвърля иска на първия жалбоподател и втората жалбоподателка да им бъде разрешено да запазят имота до възстановяване на направените от тях разходи за поддръжка на сградите след 2002 г.

(iii) Решение на Апелативен съд - София

82.  Първият жалбоподател и втората жалбоподателка подават жалба. Министърът на регионалното развитие и благоустройството също подава жалба, като оспорва отхвърлянето от страна на Софийски окръжен съд на иска за обезщетение на държавата срещу тях. Останалите ответници не обжалват и по отношение на тях решението на Окръжния съд става окончателно.

83.  Апелативен съд - София произнася решение на 30 юли 2015 г., с което потвърждава констатациите на предходната съдебна инстанция по отношение на правата на собственост на държавата.

84.  За разлика от това обаче той отменя решението на предходната съдебна инстанция, доколкото се отнася до претенцията на държавата за обезщетение за вреди. Той удовлетворява тази претенция, като присъжда на държавата 30 000 български лева. Освен това признава, че първият жалбоподател и втората жалбоподателка са понесли разходи за поддръжка на сградите в размер на 13 099 лева. Като приспада това от сумата, присъдена на държавата, той разпорежда на първия жалбоподател и втората жалбоподателка да платят на държавата 16 901 лева.

(iv) Решение на Върховния съд

85.  Първият жалбоподател и втората жалбоподателка подават касационна жалба.

86.  С определение от 8 февруари 2016 г. Върховният съд я приема за разглеждане, като отбелязва, че трябва да разгледа няколко въпроса, повдигнати от тях.

87.  Върховният съд постановява решение на 14 юли 2016 г. По първия въпрос, повдигнат от жалбоподателите относно правото на собственост на държавата върху гори съгласно действащото законодателство между 1904 и 1914 г., той приема, че не е било необходимо определен парцел да бъде официално вписан като държавна собственост - той е такава собственост във всички случаи, когато не е собственост на частни лица или на община. Така във въпросния случай земята, върху която са построени спорните сгради, е държавна собственост. Върховният съд е готов да приеме, че тези сгради може да са построени със собствени парични средства на цар Фердинанд І. Въпреки това, тъй като той не е придобил правото на строеж върху земята, което би му позволило да придобие собственост върху сградите, сградите все пак са станали държавна собственост.

88.  Върховният съд след това разглежда дали съгласно Конституцията и законодателството на Царството царят по принцип може да придобие имущество чрез придобивна давност. Той приема, че това е възможно, но само когато царят действа в лично качество, а не като държавен глава. Освен това, след като цар е абдикирал, всяко придобиване по давност, установено от него, не би могло да бъде продължено от следващия цар, тъй като абдикацията има само публичноправни, а не частноправни последици. Приложено към фактите по настоящия случай, това означава, че владението, установено от Борис III, не може да се присъедини към това на Фердинанд I, и че когато Борис III заема трона през 1918 г., съответните срокове започват да текат отначало. Нито един от двамата царе не е придобил по давност имота за срока, изискван от закона (двадесет години), след 1918 г., по-конкретно поради различните прекъсвания на сроковете по закон.

89.  По следващия въпрос относно правното действие на решението на Конституционния съд от 1998 г. Върховният съд решава, че това решение не може да “отмени” каквито и да било права на собственост, придобити от държавата въз основа на Закона от 1947 г., и не може да възстанови положението, съществуващо преди влизането в сила на този закон. Това е така, защото Законът от 1947 г. има еднократно действие, което е завършено в момента на неговото влизане в сила. Само органът, който е приел Закона от 1947 г. - Народното събрание, би могъл да вземе ново решение по въпроса за имуществото на бившите царе, когато намери за уместно и по начина, който намери за уместен. Предметът на Закона от 1947 г. - имуществото на бившите царе, не е изрично регламентиран преди приемането на този закон и поради това единствените законови разпоредби, които са приложими, след като той е обявен за несъвместим с Конституцията, са общите разпоредби на гражданското право, което не гарантира правото на реституция на имущество във всички случаи, а само тогава, когато Народното събрание го е уредил законово. Това е ясно заявено в решение № 15 от 9 юни 1998 г. на Конституционния съд (вж. параграф 125 по-долу). Съответно решението на Конституционния съд от 1998 г., на което се позовават жалбоподателите, не би могло самостоятелно да възстанови каквито и да било права, които техните предшественици биха имали. Когато законодателства по този въпрос, Народното събрание би могло да вземе предвид заключенията му, но то остава по-близко до “морална декларация”, демонстрираща възгледа на Конституционния съд относно “историческата съвместимост или несъвместимост на закон, който не е вече приложими, с ценностите на съвременната Конституция”.

90.  По-нататък Върховният съд приема, че жалбоподателите не могат да претендират за възстановяване на права, позовавайки се на чл. 2, ал. 2 от Закона за реституцията (вж. параграф 120 по-долу), тъй като предварителните му условия не са изпълнени: жалбоподателите не са доказали, че техните предшественици са притежавали претендираното имущество, и при всички случаи това имущество не е взето от държавата “не по установения законов ред”, както се изисква в този член.

91.  Решението от 1998 г. на Конституционния съд не би могло да доведе до това първият жалбоподател и втората жалбоподателка да бъдат смятани за добросъвестни владелци на имота след 2002 г., което предполагаемо би обосновало прилагането на по-краткия петгодишен срок на придобивна давност, който би изтекъл през 2007 г. Това е така, защото решението от 1998 г. не може да възстанови каквито и да било права на собственост, които жалбоподателите биха могли да се загубили, а решението на областния управител от 2002 г., с което им прехвърля владението на имота (вж. параграф 44 по-горе), още по-малко има възможност да направи това. По този начин владението на жалбоподателите след 2002 г. не се базира на валидни правни основания и се прилага по-дългият десетгодишен срок на придобивна давност, който не е изтекъл до 2011 г., когато държавата предявява иск срещу тях.

92.  Въз основа на гореизложеното Върховният съд потвърждава решенията на предходните съдебни инстанции, доколкото са удовлетворили ревандикационния иск на държавата срещу жалбоподателите.

93.  За разлика от Апелативен съд - София, Върховният съд постановява, че първият жалбоподател и втората жалбоподателка не са задължени да плащат на държавата обезщетение за ползването на въпросния имот след 2002 г. Той се обосновава, че дори държавата да им е разрешила да ползват имота без валидни правни основания, това е нейна собствена грешка и вменяването на задължение на жалбоподателите за причинени вреди би представлявало непропорционална мярка в противоречие с чл. 1 от Протокол № 1.

94.  Накрая Върховният съд потвърждава, че държавата трябва да възстанови на първия жалбоподател и втората жалбоподателка направените от тях разходи за поддръжка на сградите след 2002 г. и им разрешава да запазят имота, докато тази сума им бъде изплатена.

(в) По отношение на имението “Ситняково”

(i) Исковете на държавата срещу жалбоподателите

95.  На 24 март 2011 г. министърът на регионалното развитие иблагоустройството, представляващ държавата, предявява ревандикационен иск срещу всички наследници на Фердинанд I и Борис ІІІ (всичките седем жалбоподатели по жалба № 38948/10), твърдейки, че сградите на имението “Ситняково” са построени, “за да посрещнат нуждите на българската държава, а не за да бъдат частна собственост на управляващите царе”. Освен това той твърди, че държавата е придобила тези сгради чрез придобивна давност, установена от държавен орган - Интендантството. Министърът посочва, че земята, върху която се намират сградите, погрешно се смята за собственост на община Самоков. Освен това той иска обезщетение от всички наследници на Фердинанд I и Борис ІІІ за използването на имота между 2003 г. и 2011 г.

96.  Първият и вторият жалбоподател оспорват исковете. Те предявяват насрещен иск, с който искат да им бъдат възстановени направените от тях разходи за поддръжка на имота след 2003 г., и молят да им бъде разрешено да запазят имота, докато държавата не възстанови тези разходи.

97.  Другите ответници (от третия до седмия жалбоподател по жалба № 38948/10) признават, че държавата е собственик на спорния имот. Те посочват, че не са във владение и нямат задължение да плащат обезщетение на държавата, защото не са ползвали имота.

98.  По искане на ищеца, с решение от 20 юни 2011 г. Софийският окръжен съд налага обезпечителна мярка, с която не се позволява на ответниците да прехвърлят или увреждат спорния имот. Той смята, че решението на Народното събрание от 2009 г., формулирано по сходен начин (вж. параграфи 53-54 по-горе), е неконкретно и не преклудира необходимостта от съдебно разпореждане с предвидените от закона правни последици.

(ii) Решение на Софийски окръжен съд

99.  В решение от 31 октомври 2014 г. Софийски окръжен съд признава по отношение на всички ответници, че държавата е собственик на спорния имот, и разпорежда на първия жалбоподател и втората жалбоподателка да предадат владението.

100.  На първо място той приема, че не е доказано, че земята на имението е собственост на община Самоков, тъй като последната е искала реституция на парцели в района, но не и на този. Жалбоподателите не са претендирали да са собственици на тази земя и тя е държавна собственост.

101.  Що се отнася до сградите, Софийски окръжен съд посочва, че държавата твърди, че е станала техен собственик по силата на придобивна давност. Сградите са били във владение на Интендантството, чийто статут вече е разгледан от Върховния съд в решението му от 8 юни 2012 г. (в производството по отношение на имението “Кричим”, вж. параграфи 69-71 по-горе). Интендантството е държавен орган, упражняващ права от името на държавата. По този начин държавата е станала собственик на имота след изтичането на съответния давностен срок. Не е установено, че Фердинанд I или Борис III на свой ред са придобили имота по давност.

102.  Във всеки случай царското семейство е изгубило всяко право върху имущество, което е могло да има, с влизането в сила на Закона от 1947 г. Правата им не са възстановени по силата на решението на Конституционния съд от 1998 г., тъй като то се прилага единствено ex nunc и не може да “заличи” действието на Закона от 1947 г. В допълнение реституция може да бъде решена само от Народното събрание. Освен това жалбоподателите не могат да претендират, че правото им на собственост е възстановено съгласно чл. 2, ал. 2 от Закона за реституцията, приет през 1997 г. (вж. параграф 120 по-долу), тъй като неговите предпоставки не са изпълнени. Първият жалбоподател и втората жалбоподателка не биха могли да разчитат и на придобивна давност след 2003 г., тъй като те не са били добросъвестни владелци на спорния имот и за тях е приложим десетгодишният давностен срок, който не е изтекъл до 2011 г.

103.  Софийски окръжен съд също така постановява, че първият жалбоподател и втората жалбоподателка имат право да запазят имота, докато държавата не възстанови направените от тях разходи за поддръжка на спорния имот. Той отхвърля иска на държавата за обезщетение за вреди, предявен срещу всички наследници на бившите царе (вж. параграф 95 по-горе in fine), като посочва, че не са придобили печалба от използването на имота (през 2003 г., когато първият жалбоподател и втората жалбоподателка са влезли във владение, сградите са били в толкова лошо състояние, че са смятани за неизползваеми) и във всеки случай първият жалбоподател и втората жалбоподателка са я обитавали със знанието и съгласието на законния собственик -  държавата.

(iii) Решение на Апелативен съд - София

104.  Първият жалбоподател и втората жалбоподателка подават жалба. Министърът на регионалното развитие и благоустройството също подава жалба, като оспорва отхвърлянето от страна на Софийски окръжен съд на иска за вреди на държавата. Останалите ответници не обжалват и по отношение на тях решението на Окръжния съд става окончателно.

105.  Апелативен съд - София произнася решение на 2 юли 2015 г., с което потвърждава констатациите на предходната съдебна инстанция по отношение на правата на собственост на държавата. Той също така обсъжда правното действие на решението на областния управител на София от 17 ноември 2003 г. за отписването на спорния имот от регистъра на държавните имоти (вж. параграф 41 по-горе), като постановява, че отписването от регистъра не може само по себе си да прехвърли или да създаде права на собственост.

106.  Апелативен съд - София отменя решението на предходната съдебна инстанция, доколкото се отнася до претенцията на държавата за обезщетение за вреди. Той удовлетворява иска, като присъжда на държавата 13 064 лева, приспадайки тази сума от сумата, дължима на първия жалбоподател и втората жалбоподателка за поддръжка на сградата след 2003 г.

(iv) Решение на Върховния съд

107.  Първият жалбоподател и втората жалбоподателка подават касационна жалба.

108.  В решение от 29 юли 2016 г. Върховният съд я приема за разглеждане, само доколкото се отнася до тяхната отговорност за вреди.

109.  Той произнася решение на 28 декември 2016 г. Като се позовава на констатациите си в предишното решение, произнесено в производството по отношение на комплекса “Саръгьол” (вж. параграф 93 по-горе), и още веднъж на чл. 1 от Протокол № 1, той приема, че жалбоподателите нямат задължение да плащат обезщетение на държавата.

(г) Други производства

110.  През ноември 2009 г. министърът на земеделието, действащ от името на държавата, предявява ревандикационен иск срещу всички наследници на Фердинанд I и Борис ІІІ за връщане на някои от парцелите горски земи, върнати им от Поземлена комисия - Самоков (вж. параграф 48 по-горе). Ходът на това производство е неясен.

111.  На 24 март 2011 г. държавата също инициира производства за именията “Врана” и “Бистрица” (вж. параграфи 23 и 33 по-горе), но жалбоподателите не са предоставили допълнителна информация по този въпрос.

Б. Приложимо вътрешно право и практика

1.  Законът от 1947 г.

112.  След премахването на монархията в България, през декември 1947 г. Народното събрание приема Закона за обявяване държавна собственост имотите на семействата на бившите царе Фердинанд и Борис и на техните наследници (“Законът от 1947 г.”). Той се състои от два члена, които предвиждат следното:

“1.  Обявяват се за собственост на Народната Република България всички движими и недвижими имоти, находящи се на територията на България и принадлежащи на семействата на бившите царе Фердинанд и Борис и на техните наследници, лично придобити и наследени.

2.  Използуването на тия имоти става съгласно правилник, одобрен от Министерския съвет, по доклад на министъра на финансите.”

2.  Конституцията от 1991 г. и Законът за Конституционен съд

113.  През 1991 г., след падането на комунизма, влиза в сила нова Конституция.

114.  Чл. 17 гарантира правото на собственост, докато чл. 6, ал. 2 гарантира правото на свобода от дискриминация.

115.  По силата на чл. 86, ал. 1 Народното събрание (Парламентът) е компетентен да приема закони, решения и декларации. В дело, в което се твърди, че Народното събрание не е било компетентно да взема решение по конкретен въпрос, Конституционният съд в решение от 28 септември 1998 г. посочва, че решенията на Народното събрание могат да се отнасят до широк кръг въпроси, като неговата компетентност в това отношение не е определена в Конституцията (Решение № 25 от 28 септември 1998 г. на КС на РБ по к.д.№ 22/1998 г.).

116.  Чл. 143 от Конституцията предвижда, че областните управители се назначават от Министерския съвет (Правителството). Една от функциите им е провеждането на държавната политика на местно ниво.

117.  Членове 147-152 се отнасят до ролята и функциите на Конституционния съд. Чл. 150, ал. 1 съдържа списък на органите, компетентни да отправят въпрос към него. Той включва главния прокурор, без каквито и да било ограничения на компетентността му например до наказателноправни въпроси.

118.  Чл. 151, ал. 2 от Конституцията предвижда, че всяка правна разпоредба, намерена от Конституционния съд за противоконституционна, престава да се прилага от момента на влизане в сила на съответното решение (три дни след публикуването му в “Държавен вестник”). Законът за Конституционен съд от 1991 г. също предвижда в чл. 22, ал. 2, че законодателните актове, за които е установено, че са противоконституционни, няма да се прилагат. Освен това чл. 22, ал. 4 предвижда, че:

“възникналите правни последици от такъв акт се уреждат от органа, който го е постановил.”

3.  Законът за реституцията от 1992 г.

119.  Законът за възстановяване собствеността върху одържавени недвижими имоти (“Законът за реституцията”) е приет през 1992 г. Той предвижда, че бившите собственици на някои недвижими имоти, одържавени след 1945 г., или техните наследници, биха възвърнали собствеността върху своите одържавени имоти, ако са изпълнени определени условия. Реституцията съгласно Закона за реституцията е по право и няма нужда от административно или съдебно решение в това отношение.

120.  През 1997 г. е добавена нова ал. 2 към чл. 2 от Закона, в която е регламентирана реституцията на движими и недвижими имущества:

“отнети без законово основание или отчуждени не по установения законов ред от държавата, от общините и от народните съвети в периода от 9 септември 1944 г. до 1989 г.”

4.  Реституция на земеделска земя и гори

121.  Реституцията на земеделска земя и гори е предвидена в Закона за собствеността и ползването на земеделските земи от 1991 г. и Закона за възстановяване на собствеността върху горите и земите от горския фонд от 1997 г. Решенията за реституция съгласно тези закони се вземат от т.нар. поземлени комисии, заменени през 2002 г. от службите "Земеделие и гори", които са държавни органи и чиито членове се назначават от министъра на земеделието.

5.  Решения и определения на Конституционния съд

(а) Решение № 12 от 4 юни 1998 г.

122.  В началото на 1998 г. главният прокурор се обръща към Конституционния съд с искане да обяви Закона от 1947 г. за противоконституционен.

123.  В Решение № 12 от 4 юни 1998 г. на КС на РБ по к.д.№ 13/1998 г.,- “решението на Конституционния съд от 1998 г.”), Конституционният съд намира жалбата за допустима и се смята за компетентен да разгледа съвместимостта на Закона от 1947 г. с настоящата Конституция, въпреки че е влязъл в сила при предишен правен режим.

124.  По съществото на делото Конституционният съд постановява по-конкретно, както следва:

“Отнемането на имотите [на царското семейство] по [чл. 1 от Закона от 1947 г.] своята същност представлява принудително и безвъзмездно отнемане на частна собственост. По характер и последици то не се различава от конфискацията. ... Неговото прилагане не е поставено в зависимост от такива държавни и общински нужди, съществуването на които е необходимо условие, за да се допусне принудително отчуждаване на собственост.  От това следва, че [чл. 1 от Закона от 1947 г.] накърнява конституционно защитеното право на собственост.

...

Кръгът на лицата, спрямо които  [чл. 1 от Закона от 1947 г.] намира приложение, е определен с два признака: а) принадлежността на тези лица към семействата на бившите царе Фердинанд и Борис, и б) качеството им на наследници. Двата признака са свързани с произхода и личното положение на съответните лица ... Изложеното обосновава извод за несъвместимост на тази разпоредба с чл.6, ал.2 от Конституцията.

...”

(б) Други приложими решения

125.  На 9 юни 1998 г. Конституционният съд постановява Решение № 15 от 9 юни 1998 г. на КС на РБ по к.д.№ 12/1998 г. относно съвместимостта на разпоредбите на Закона за земеделските земи с Конституцията. Решението включва следните коментари:

Реституцията на имущества, най-общо казано, не е уредена в Конституцията. Конституционни разпоредби за нея няма. Тя не може да бъде разглеждана и причислявана към основните права на гражданите, нито да бъде третирана за пряко конституционно задължение на държавата, отговарящо на съответни права. Дали да бъде проведена и в каква форма, както и за какви имоти, на кои собственици и в какъв размер, са въпроси на законодателна преценка за целесъобразност. Законодателят е компетентен да ги реши, разбира се, като държи сметка за принципите и изискванията на [Конституцията].”

126.  В две определения, постановени съответно на 14 юли 1994 г. и на 19 януари 1999 г. (Определение № 3 от 14 юли 1994 г. по к.д.№ 7/94 г.; Определение № 1 от 19 януари 1999 г. по к.д.№ 37/1998 г.) Конституционният съд отказва да разгледа съвместимостта с Конституцията на два законодателни акта, приети през 40-те години на ХХ век (а именно относно обявяването на република и създаването на извънреден съд, който да съди лицата, отговорни за участието на България във Втората световна война), на основание, че тези актове са приети по предходна Конституция, имат еднократно действие и са “престанали да бъдат приложими” преди приемането на настоящата Конституция.

6.  Държавни и общински имоти

127.  Съгласно чл. 2, ал. 2 от Закона за държавната собственост от 1996 г., публичната държавна собственост включва по-конкретно имотите от “национално значение”, имотите, използвани от държавните органи, и други имоти, посочени като такива от Правителството. Чл. 2, ал. 3 от Закона предвижда, че държавните имоти, които не са включени в горепосочения списък, трябва да се считат за частни. Подобни разпоредби се съдържат в чл. 3 от Закона за общинската собственост от 1996 г.

128.  Процедурите, свързани с вписването на имоти в регистрите с държавни и общински имоти и тяхното отписване от такива регистри, са посочени в чл. 68 до 79 от Закона за държавната собственост и чл. 56 до 64 от Закона за общинската собственост. В допълнение е предвидено, че всеки спор по отношение на права на собственост следва да се разреши от съдилищата (чл. 79, ал. 3 от Закона за държавната собственост и чл. 64, ал. 2 от Закона за общинската собственост), и че актовете за държавна и общинска собственост не могат сами по себе си да породят права на собственост (чл. 5, ал. 3 от Закона за държавната собственост и чл. 5, ал. 3 от Закона за общинската собственост).

129.  Националните съдилища също имат постоянна практика да постановяват, че решение на съответния административен орган, вписващ даден имот или заличаващ го от регистрите, има само декларативен ефект и не може да породи или да засегне никакви права на собственост (например, Решение № 2167 от 17.12.2004 г. на ВКС по гр. д. № 1958/2003 г., IV г. о.; Решение № 270 от 15.01.2004 г. на ВАС по адм. д. № 7926/2003 г., IV о.; Решение № 4728 от 5.05.2006 г. на ВАС по адм. д. № 8809/2005 г., III г. о.).

ОПЛАКВАНИЯ

А. Жалба № 38948/10

130.  В тази жалба седемте жалбоподатели се оплакват по чл. 1 от Протокол № 1 относно парламентарното решение от 18 декември 2009 г. (вж. параграфи 53-54 по-горе), налагащо мораториум върху търговската експлоатация и каквото и да било прехвърляне на имотите, които са предмет на жалбата. Жалбоподателите посочват, че имат “притежание” по смисъла на чл. 1 от Протокол № 1, и се позовават в това отношение на констатациите на Върховния съд, че те са владелци на комплекса Саръгьол и имението Ситняково в производствата относно тези два имота. Освен това, те твърдят, че ограниченията, наложени върху тях с решението от 18 декември 2009 г., представляват незаконна намеса в правата им на собственост поради причините, посочени от омбудсмана в неговото искане до Конституционния съд решението да се обяви за противоконституционно (вж. параграф 55 по-горе). Освен това, те твърдят, че решението им налага непропорционална тежест, по-конкретно защото то се прилага за неопределен период от време и им пречи да се възползват от имотите, които притежават, докато същевременно ги задължава да “полагат грижи” за тези имоти.

131.  Жалбоподателите също така се оплакват, като се позовават на чл. 6 § 1 и чл.  13 от Конвенцията, от невъзможността да оспорят пред трибунал или какъвто и да било друг орган парламентарното решение от 18 декември 2009 г.

132.  На последно място, те се оплакват по чл. 14 от Конвенцията, че въпросното решение е дискриминационно.

Б. Жалба № 55777/12

133.  В тази жалба, първият жалбоподател и втората жалбоподателка се оплакват, като се позовават на чл. 1 от Протокол № 1 и чл. 13 от Конвенцията, от отказа на националните съдилища да ги обявят за собственици на имението Кричим. Те считат, че са станали собственици въз основа на решението на Конституционния съд от 1998 г. Твърдят, че след като властите “признават правата им” по отношение на много други имоти, те са имали легитимно очакване същото да се случи с въпросния имот. Те смятат за установено, че техните предци, бившите царе Фердинанд I и Борис III, са притежавали имението Кричим като частни лица. В това отношение, жалбоподателят се позовава на решението на Съда по делото Former King of Greece and Others v. Greece [GC] (№ 25701/94, ЕСПЧ 2000-XII), по-конкренто на констатациите, че имотите, които са предмет на жалбата, са частна собственост на гръцкото кралско семейство (§§ 60-66 от решението). Жалбоподателите в допълнение към това се позовават и на факта, че имението Кричим е споменато като “частна собственост на бившия цар” в списъка на Кимон Георгиев от 1946 г. (вж. параграф 12 по-горе).

134.  Жалбоподателите подават редица допълнителни оплаквания на основание чл. 6 § 1 от Конвенцията, свързани със справедливостта и резултата от съдебното производство по отношение на имението Кричим. Те също се оплакват по чл. 46 от Конвенцията от твърдения отказ на властите да приложат практиката на Съда, по-конкретно делото Former King of Greece and Others (цитирано по-горе).

В. Жалба № 8954/17

135.  В тази жалба първият жалбоподател и втората жалбоподателка се оплакват по чл. 1 от Протокол № 1, като освен това се позовават на чл. 13 от Конвенцията, от решенията на националните съдилища, признаващи държавата за собственик на комплекса Саръгьол и имението Ситняково. Те твърдят, че решението на Конституционния съд от 1998 г., административните решения, прехвърлящи им владението върху тези имоти, и фактът, че владението е останало необезпокоявано до 2009 г., означават, че те са станали собственици на въпросните имоти, което по този начин е предмет на “ново отчуждаване” без каквато и да било компенсация. Жалбоподателите отново се позовават на делото Former King of Greece and Others, цитирано по-горе. Освен това, те отново подчертават оплакванията си, свързани с парламентарното решение от 18 декември 2009 г., изтъквайки, че то все още е в сила, и твърдейки, че  им налага непропорционална тежест.

136.  Жалбоподателите се оплакват по чл. 6 § 1 от Конвенцията, от справедливостта и резултата от съдебното производство по отношение на комплекса Саръгьол и имението Ситняково. Те твърдят по-конкретно, че националните съдилища не са взели предвид правилно решението на Конституционния съд от 1998 г.

ПРАВОТО

А. Обединяване на жалбите

137.  В съответствие с правило 42 § 1 от Правилника на Съда, Съдът решава да обедини жалбите предвид сходния им фактически и правен контекст.

Б. Жалби № 38948/10 и 8954/17

1.  Оплаквания на първия жалбоподател и втората жалбоподателка

138.  Първият жалбоподател и втората жалбоподателка се оплакват, че парламентарното решение от 18 декември 2009 г., налагащо мораториум върху използването и прехвърлянето на имотите, които са получили, което е все още в сила, се намесва в техните имуществени права по начин, несъвместим с чл. 1 от Протокол № 1. Те, в допълнение към това, се позовават на чл. 14 от Конвенцията. Освен това  се оплакват и по чл. 6 § 1 и чл. 13 от Конвенцията от невъзможността да оспорят решението от 18 декември 2009 г. пред трибунал или какъвто и да било друг орган (вж. параграфи 130-32 и 135 по-горе). Съдът счита, че е достатъчно да разгледа оплакванията по чл. 1 от Протокол № 1 и чл. 6 § 1 и чл. 13 от Конвенцията.

139.  Първият жалбоподател и втората жалбоподателка освен това се оплакват, по чл. 1 от Протокол № 1 и чл. 6 § 1 и чл. 13 от Конвенцията, от съдебните решения, установяващи, че не те, а държавата е собственик на комплекса Саръгьол и имението Ситняково въпреки факта, че владението на тези имоти е отстъпено на тях години по-рано (вж. параграфи 135-36 по-горе).

140.  Съдът счита, че въз основа на настоящите данни не може да се произнесе по допустимостта и основателността на горепосочените оплаквания и че следователно е необходимо в съответствие с правило 54 § 2 (b) от Правилника на Съда, да уведоми за тях Правителството - ответник.

2.  Оплакванията на третия жалбоподател до седмата жалбоподателка в жалба № 38948/10

141.  Тези жалбоподатели се оплакват от парламентарното решение от 18 декември 2009 г. (вж. параграф 130 по-горе).

142.  Въпреки това, макар че това решение упоменава всички наследници на бившите царе Фердинанд I и Борис III, а именно всички седем жалбоподатели в тази жалба, което не им позволява да прехвърлят или да подложат на търговска експлоатация имотите, претендирани от царското семейство (вж. параграфи 53-54 по-горе), Съдът не е убеден, че третият, четвъртият и петият жалбоподател и шестата и седмата жалбоподателка в действителност са засегнати от тези ограничения.

143.  Не е доказано, че тези жалбоподатели някога са владяли или ползвали въпросните имоти, а във вътрешните производства, описани по-горе, те изрично твърдят, че не са владяли комплекса Саръгьол или имението Ситняково (вж. параграфи 73 и 97 по-горе). В хода на производството относно имението Ситняково е постановено, че те не са отговорни за изплащането на обезщетение на държавата за твърдяното използване на имота между 2003 и 2011 г. (вж. параграф 103 по-горе).

144.  Освен това, третият до седмия жалбоподател не претендират, че са станали собственици на комплекса Саръгьол и имението Ситняково в производствата относно тези имоти (вж. параграфи 74 и 97 по-горе). Нито пък претендират, че са станали собственици на имението Кричим заедно с първия жалбоподател и втората жалбоподателка в производството по отношение на този имот (вж. параграфи 47 и 57-71 по-горе). На последно място, макар в жалба № 8954/17 първият жалбоподател и втората жалбоподателка да повтарят своето оплакване, свързано с последиците от решението от 18 декември 2009 г. (вж. параграф 135 по-горе), третият до седмия жалбоподател не се присъединяват. С оглед на тези съображения, не е демонстрирано пред Съда, че тези жалбоподатели са продължили да търсят реституцията на другите първоначално претендирани имоти.

145.  Освен това, не е доказано, че третият до седмия жалбоподател страдат от каквато и да било друга вреда, по-конкретно в резултат от задължението, наложено върху наследниците на бившите царе в решението от 18 декември 2009 г., да полагат грижа на добър стопанин за имотите, претендирани от царското семейство, или в противен случай да носят отговорност за каквито и да било вреди (вж. параграф 54 по-горе). От изявленията на страните и решенията на националните съдилища във вътрешните производства, описани по-горе, е видно, че само първият жалбоподател и втората жалбоподателка са понесли разходи за поддръжката на комплекса Саръгьол и имението Ситняково; освен това, държавата е трябвало да възстанови тези разходи (вж. параграфи 94, 103 и 106 по-горе). Третият до седмия жалбоподатели не твърдят, че са понесли разходи по отношение на който и да било от другите имоти, засегнати в оплакванията им, или че в крайна сметка не биха могли да търсят възстановяване.

146.  С оглед на гореизложеното, Съдът заключава, че оплакванията на третия до седмия жалбоподател са несъвместими ratione personae с разпоредбите на Конвенцията по смисъла на чл. 35 § 3 (а) и следва да бъдат отхвърлени в съответствие с чл. 35, § 4.

В. Жалба № 55777/12

1.  Жалба по чл. 1 от Протокол № 1

147.  В жалба № 55777/12 първият жалбоподател и втората жалбоподателка се оплакват от отказа на националните съдилища да ги обявят за собственици, основавайки се на реституция, на имението Кричим. Те се позовават на чл. 1 от Протокол № 1 и чл. 13 от Конвенцията (вж. параграф 133 по-горе).

148.  Съдът счита, че е достатъчно да разгледа оплакването само по чл. 1 от Протокол № 1, който предвижда следното:

"Βсяко физическо или юридическо лице има право мирно да се ползва от своите притежания. Никой не може да бъде лишен от своите притежания освен в интерес на обществото и съгласно условията, предвидени в закона и в общите принципи на международното право.

Предходните разпоредби не накърняват по никакъв начин правото на държавите да въвеждат такива закони, каквито сметнат за необходими за осъществяването на контрол върху ползването на притежанията в съответствие с общия интерес или за осигуряване на плащането на данъци или други постъпления или глоби."

149.  Съгласно практиката на Съда жалбоподател може да твърди нарушение на чл. 1 от Протокол № 1 само доколкото делото се отнася до негови или нейни "притежания" по смисъла на тази разпоредба. “Притежания” може да бъдат “съществуващи притежания” или активи, включително искове, по отношение на които жалбоподателят може да твърди, че той или тя има най - малкото “легитимно очакване” да получи правото на необезпокоявано ползване на правото (вж., наред с други решения, Kopecký v. Slovakia [GC], № 44912/98, § 35, ЕСПЧ 2004-IX, и Von Maltzan and Others v. Germany (решение за допустимост) [GC], № 71916/01 и 2 други, § 74, ЕСПЧ 2005-V).

150.  Жалбоподателят може да твърди, че има “легитимно очакване” за привличане на защита по чл. 1 от Протокол № 1, когато за това има достатъчно основание в националното право, например, когато е налице последователна национална съдебна практика, която потвърждава това. За разлика от това, не може да се каже, че възниква легитимно очакване, когато е налице спор по отношение на правилното тълкуване и прилагане на националното право, и твърденията на жалбоподателя впоследствие се отхвърлят от националните съдилища (вж. Anheuser-Busch Inc. v. Portugal [GC], № 73049/01, § 65, ЕСПЧ 2007-I, и, в конкретният контекст на реституция на имущество, Jantner v. Slovakia,№ 39050/97, §§ 29‑33, 4 март 2003 г., и Великин и други срещу България (решение за допустимост), № 28936/03, §§ 63-64 и 67-69, 1 декември 2009 г.).

151.  По отношение на обстоятелствата по настоящото дело, Съдът отбелязва, че, за разлика от други имоти, претендирани от тях, жалбоподателите никога не получават владение върху имението Кричим въз основа на своите твърдени права на реституция, нито пък властите по друг начин признават правата им на собственост (вж. параграфи 46-47 по-горе). Съответно жалбоподателите нямат “съществуващи притежания”, а Съдът трябва да определи дали те са имали възможност да придобият “легитимно очакване” да станат собственици на въпросния имот въз основата на реституция.

152.  В това отношение жалбоподателите се позовават на две обстоятелства, които те считат за установени (вж. параграф 133 по-горе). На първо място, те твърдят, че имението Кричим е частна собственост на техните предци, бившите царе Фердинанд I и Борис III, преди влизането в сила на Закона от 1947 г. В тази връзка, те се позовават на констатациите на Съда по делото Former King of Greece and Others (цитирано по-горе) и включването на имота в списъка на Кимон Георгиев. На второ място, жалбоподателите считат, че въпросният имот е предмет на реституция въз основата на решението от 1998 г. на Конституционния съд, както са били, според тях, другите имоти, претендирани от тях.

153.  Действително, в делото Former King of Greece and Others (цитирано по-горе) Съдът заключава, че преди тяхното отчуждаване от страна на гръцката държава имотите, които са предмет на жалбата, са били притежавани от членове на кралското семейство “като частни лица”. За да достигне до това заключение, той взема предвид начина, по който са придобити отделните имоти, тяхното последващо прехвърляне, в съответствие с гръцкото гражданско право, между членове на кралското семейство или на трети страни, както и действията на гръцката държава, която при няколко случая е третирала имотите като частни (вж. §§ 60-66 от решението).

154.  Обстоятелствата в настоящия случай обаче са различни. Въпросът дали бившите царе Фердинанд I и Борис III са притежавали имението Кричим в лично качество е разгледан от националните съдилища, които заключват, че не са, като дават подробни, адекватни и достатъчни причини за позоваване на съответните разпоредби на националното право (вж. параграфи 60-71 по-горе). Делото е прието за разглеждане от Върховния касационен съд, който разглежда един от централните въпроси в него, а именно статута на Интендантството (вж. параграфи 69-71 по-горе).

155.  Така националните съдилища констатират, че след създаването на имението Кричим и изграждането на сградите, имотът е в придобивна давност на Интендантството, държавен орган, което означава, че той е придобил въпросните имоти за държавата. Окръжен съд Пловдив отбелязва също, че не е установено, че сградите са платени със собствените пари на царя; напротив, изглежда, че те са финансирани от държавата. На последно място, както Окръжен съд Пловдив, така и Апелативен съд - Пловдив отхвърлят аргумента на жалбоподателите, че списъкът на Кимон Георгиев от 1946 г. би могъл да представлява валидно или достатъчно доказателство за правата на собственост на предшественика им.

156.  Съдът отново заявява, както изтъква и в делото Former King of Greece and Others (цитирано по-горе, § 82), че на първо място работа на националните власти, особено съдилищата, е да тълкуват и прилагат националното право (вж. също, наред с други решения, Kopecký, § 56, и Великин и други, § 71, и двете цитирани по-горе). В настоящото дело, Съдът не вижда произвол в начина, по който националните съдилища решават въпроса, и няма основание, на което да се стигне до различно заключение по отношение на правата на предшествениците на жалбоподателите върху въпросния имот.

157.  Това е достатъчно за Съда да заключи, че жалбоподателите не биха могли да имат никакво “легитимно очакване” за реституция на имението Кричим и за признаването им като негови собственици. Следователно не е необходимо да се определя и дали имотът е предмет на реституция въз основа на решението от 1998 г. на Конституционния съд, както се твърди допълнително от жалбоподателите (вж. параграф 152 по-горе).

158.  Следователно,  разглежданото оплакване е несъвместимо ratione materiae с разпоредбите на Конвенцията по смисъла на чл. 35 § 3 (а) и трябва да бъде отхвърлено в съответствие с чл. 35, § 4.

2.  Други оплаквания

159.  Жалбоподателите повдигат редица допълнителни оплаквания на основание чл. 6 § 1 и чл. 46 от Конвенцията (вж. параграф 134 по-горе).

160.  Въпреки това, с оглед на всички материали, с които разполага, и доколкото въпросите, по които са оплакванията, са от неговата компетентност, Съдът констатира, че те не разкриват проява на нарушение на правата и свободите, изложени в Конвенцията или Протоколите към нея.

161.  Следователно, тази част от жалбата е явно необоснована и следва да бъде отхвърлена в съответствие с чл. 35 §§ 3 (а) и 4 от Конвенцията.

По тези съображения Съдът единодушно

Решава да обедини жалбите;

Решава да отложи разглеждането на оплакванията на първия жалбоподател и втората жалбоподателка в жалби № 38948/10 и 8954/17;

Обявява жалба № 55777/12 и оплакванията на третия, четвъртия, петия, шестия и седмия жалбоподател в жалба № 38948/10 за недопустими.

Изготвено на английски език и оповестено писмено на 12 април 2018 г.

Клаудия Вестердик                                                        Ангелика Нусбергер        секретар         председател

ПРИЛОЖЕНИЕ:

Дата на постановяване: 20.3.2018 г.

Вид на решението: По допустимост

Досие в HUDOC: http://hudoc.echr.coe.int/eng?i=001-182381