Номер на жалба: 75832/13

Членове от Конвенцията: (Чл. 5) Право на свобода и сигурност, (Чл. 5-4) Кратък срок на преглед

По делото М.М. срещу България,

Европейският съд по правата на човека (Пето отделение), заседаващ в състав:

          Ангелика Нусбергер (Angelika Nußberger), председател,
          Ерик Мьозе (Erik Møse),
          Андре Потоцки (André Potocki),
          Шифра О’Лиъри (Síofra O’Leary),
          Мартинш Митс (Mārtiņš Mits),
          Латиф Хюсеинов (Lәtif Hüseynov), съдии,
          Павлина Панова (Pavlina Panova), съдия ad hoc,
и Милан Бласко (Milan Blaško), заместник-секретар на отделение,

След закрито заседание, проведено на 16 май 2017 г.,

Постанови следното решение, прието на същата дата:

ПРОЦЕДУРА

1.  Делото е образувано по жалба (№ 75832/13) срещу Република България, подадена в Съда на 4 декември 2013 г. на основание чл. 34 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи („Конвенцията“) от лице без гражданство, г-н М.М. („жалбоподателят“). На основание чл. 47 § 3 от Правилника на Съда председателят на отделението реши да не разкрива самоличността на жалбоподателя.

2.  Жалбоподателят е представляван от г-н К. Кънев от Българския хелзинкски комитет, неправителствена организация със седалище в София. Българското правителство („Правителството“) се представлява от правителствените агенти г-жа М. Коцева и г-жа Й. Стоянова от Министерството на правосъдието.

3.  На 4 декември 2013 г. съдията, изпълняващ ролята на председател на отделението, решава да приложи правило 39 от Правилника и информира Правителството да не експулсира жалбоподателя в Сирия за срока на съдебното производство пред Съда.

4.  На 15 януари 2015 г. Правителството е уведомено за жалбата на основание на членове 2, 3, 13 и 5 § 4 от Конвенцията във връзка с риска за живота и физическата неприкосновеност на жалбоподателя, ако заповедта за експулсиране бъде изпълнена, наличието на ефективни правни средства за защита в тази връзка и срокът за разглеждане на жалбата на лицето срещу задържането му под стража,  като жалбата е обявена за недопустима в останалата ѝ част съгласно чл. 54 § 3 от Правилника на Съда. След като г-н Йонко Грозев,  избраният от името на България съдия, се оттегля от разглеждането на делото (правило 28 от Правилника на Съда), председателят на отделението определя г-жа Павлина Панова да заседава в качеството на ad hoc съдия (чл. 26 § 4 от Конвенцията и правило 29 § 1 от Правилника).

ФАКТИТЕ

I.  ОБСТОЯТЕЛСТВАТА ПО ДЕЛОТО

5.  Жалбоподателят е роден през 1991 г. и живее в София.

A.  Установяването на жалбоподателя в България

6. Жалбоподателят, който е роден в Дамаск, Сирия, е лице от палестински произход без гражданство. Преди 2008 г. живее в Сирия и разполага с документ за самоличност на лице без гражданство, издаден от тази държава.

7.  Пристига в България на 22 юли 2008 г. заедно с майка си и брат си. Жалбоподателят подава последователно две молби за предоставяне на статут на бежанец в България, които Агенцията за бежанците отхвърля. Жалбите му по съдебен ред срещу решенията са отхвърлени съответно на 28 юни 2010 г. и на 4 април 2011 г.

8.  На 20 април 2011 г. жалбоподателят подава нова молба за предоставяне на статут на бежанец. Първият отказ на Агенцията за бежанците се отменя от Административен съд София. С ново решение от 5 април 2012 г. Агенцията за бежанците счита, че въз основа на данните, с които разполага, не се установява наличието на заплаха от преследване на жалбоподателя въз основа на раса, религия, принадлежност към определена социална група или по друга причина оправдават предоставянето на статут на бежанец. Агенцията все пак счита, че  предвид ситуацията в Сирия, жалбоподателят, в качеството си на цивилно лице, е изложен на „сериозна, пряка и лична заплаха за живота или личността си поради широко разпространеното насилие в резултат на въоръжен конфликт“ и решава да му даде хуманитарен статут, субсидиарна закрила, предвидена от Закона за убежището и бежанците.

9.  Въз основа на това му е издадено разрешение за пребиваване със срок на валидност до 18 април 2015 г.

Б.  Заповедта за експулсиране срещу жалбоподателя

10.  С решение от 13 юли 2013 г. Държавна агенция „Национална сигурност“ разрежда отнемането на разрешението за пребиваване на жалбоподателя, забрана за влизане на територията на страната за срок от десет години и експулсирането му на основание, че присъствието му на територията на страната е заплаха за националната сигурност. С отделна заповед от същия ден на жалбоподателя се налага принудителна административна мярка за задържане. Жалбоподателят е арестуван на 13 юли 2013 г. и настанен в специалния дом за временно настаняване на чужденци в Бусманци, близо до София. Двете заповеди са съобщени на 14 юли 2013 г.

11.  По време на своето задържане жалбоподателят се среща с адвокати от Българския хелзинкски комитет, които му помагат да подготви жаба срещу наложените мерки. По този повод адвокатите констатират, че експулсирането на жалбоподателя е разпоредено в резултат на няколко разговора по „Скайп“ с лице в Сирия, които са прихванати от властите, и чието съдържание се счита за свързано с терористична дейност.

12.  На 29 юли 2013 г. брат му предявява две жалби, изготвени от адвокатите на жалбоподателя, срещу заповедта за експулсиране и заповедта за задържане, пред Върховния административен съд след приключването на работното време. На 5 август жалбоподателят подава молба за възстановяване на законния срок на давност от четиринадесет дни като обяснява, че не е получил копие от взетите срещу него решения и не е бил в състояние да подготви жалба в този срок.

13.  Молбата за възстановяване на срока на давност във връзка с обжалването на заповедта за експулсиране е отхвърлена с окончателно решение на Върховния административен съд от 29 януари 2014 г., който намира, че няма извънредни обстоятелства, които са възпрепятствали лицето да подаде жалба в законоустановения срок. В резултат на това, на 31 януари 2014 г. Върховният административен съд обявява жалбата за недопустима поради просрочие.

14.  По отношение на жалбата срещу задържането на жалбоподателя, с решение от 10 февруари 2014 г. Върховният административен съд отхвърля молбата за възстановяване на давностния срок и обявява жалбата за недопустима поради просрочие като счита, че не са налице извънредни обстоятелства, които да възпрепятстват упражняването на правото му на жалба.

В.  Опитът за експулсиране на жалбоподателя и молбата му за прилагане на правило 39 от Правилника на Съда

15.  На 26 ноември 2013 г. жалбоподателят е прехвърлен на летище София и качен на самолет за Ливан. Според Правителството жалбоподателят е искал да се върне в Сирия и прехвърлянето му в Ливан е организирано по негова молба. Жалбоподателят отрича това твърдение. Той твърди, че при пристигането си в Ливан е съобщил на властите, че се бои за живота си в Сирия и те не са го допуснали на тяхна територия. Жалбоподателят е върнат в България през летището в Москва, където остава за 30 часа.

16.  Той пристига на летището в София на 28 ноември 2013 г. и е задържан на летището, поради забраната да влиза на територията на страната, която му е наложена. На 2 декември той успява да се срещне с представител на Българския хелзинкски комитет, който на 4 ноември 2013 г. подава до Съда молба за привременни мерки на основание правило 39 от Правилника на Съда. На същия ден съдията, изпълняващ ролята на председател на отделението, уведомява българското правителство да не експулсира жалбоподателя в Сирия за срока на производството пред Съда, в приложение на горепосочената разпоредба.

17.  На 14 декември 2013 г. директорът на Държавна агенция „Национална сигурност“ разпорежда спиране на изпълнението на заповедта за експулсиране. Със заповед от същия ден, той нарежда поставянето на жалбоподателя в център за задържане. Жалбоподателят обжалва по съдебен ред решението за спиране на изпълнението на заповедта за експулсиране като посочва, че Съдът е разпоредил на българските власти да не го експулсират в Сирия и твърди също, че решението е лишено от достатъчно основание. Административен съд София отхвърля тази жалба с решение на от 5 март 2014 г., което е потвърдено от Върховния административен съд на 25 февруари 2015 г. Тези съдилища считат, че актът е надлежно обоснован, и че спирането на изпълнението на мярката за експулсиране е оправдано поради затрудненията при получаването на документ за пътуване на жалбоподателя и от прилагането на привременна мярка съгласно правило 39 от Правилника на Съда. Те обаче считат, че прилагането на привременна мярка от Съда не влияе върху законосъобразността на наложената мярка за експулсиране.

Г.  Задържането на жалбоподателя

18.  Жалбоподателят е настанен в центъра за задържане в Бусманци на 16 декември 2013 г. съгласно заповедта от 14 декември 2013 г. На 30 декември 2013 г. той подава жалба срещу заповедта пред Административен съд София като изтъква, че задържането му вече не е оправдано предвид отлагането на изпълнението на мярката за експулсиране. С решение от 10 февруари 2014 г. Административен съд София счита, че въпреки отлагането на изпълнението на заповедта, задържането следва да се счита за оправдано предвид текущата процедура по експулсиране, съгласно чл. 5 § 1 f) от Конвенцията. Съдът намира, че съществува риск жалбоподателят да се опита да избегне изпълнението на мярката за експулсиране и потвърждава решението. Жалбоподателят подава касационна жалба срещу това решение. На 21 юли 2014 г. Върховният административен съд уважава жалбата му, отменя решението и връща делото за повторно разглеждане в Административния съд.

19. Успоредно с това производство, след изтичането на първите шест месеца от задържането на жалбоподателя, директорът на Държавната агенция за бежанците сезира Административен съд София да продължи същото. С определение от 21 юли 2014 г. Административният съд разпорежда удължаването на задържането за нов шестмесечен срок, който влиза в сила на 16 юни 2014 г. Жалбата на жалбоподателя срещу определението е отхвърлена от Административен съд София на 2 октомври 2014 г.

20.  С решение от 6 октомври 2014 г. административният съд, преразглеждайки делото върнато от Върховния административен съд (вж. параграф 18 по-горе), счита, че рискът от избягване изпълнението на мярката за експулсиране не е установен и че доказателствата, въз основа на които решението от 10 февруари 2014 г. заключва, че такъв риск съществува – че жалбоподателят е психически нестабилен и че има риск да предприеме самоубийствен атентат на територията на България – се основават единствено на твърденията на Държавна агенция „Национална сигурност“, които не са потвърдени чрез доказателствени средства. В резултат на това съдът отменя заповедта за задържане и разпорежда пускането на жалбоподателя на свобода. Въпреки това жалбоподателят не е освободен незабавно, тъй като Държавната агенция „Национална сигурност“ подава касационна жалба. Той е освободен на 16 декември 2014 г. след изтичането на новия шестмесечен срок на задържане.

21.  На 6 април 2015 г. Върховният административен съд отхвърля жалбата на Държавната агенция „Национална сигурност“ срещу решението от 6 октомври 2014 г. Със заповед на директора на Районната дирекция на вътрешните работи от 6 април 2015 г., на жалбоподателя е наложено задължението да се явява в полицейското управление веднъж седмично за административна проверка.

Д.  Последващото развитие относно статута на жалбоподателя

22.  В приложение на правило 39 от Правилника на съда компетентните органи търсят по-конкретно съдействие от представителството на Върховния комисариат за бежанците в България, за да открият трета страна, готова да приеме жалбоподателя. На 8 април 2014 г. жалбоподателят подписва декларация за доброволно връщане в Германия, където живее баща му. Той подписва такива декларации и за Австралия и Турция, но след това ги оттегля. Не изглежда обаче властите да са успели да намерят трета страна, готова да го приеме.

23.  На 24 март 2015 г. жалбоподателят получава ново разрешение за пребиваване въз основа на хуманитарния статут, който  е получил, валидно до 24 март 2018 г. Съгласно последните сведения, предоставени от страните, понастоящем жалбоподателят живее и работи в София.

II.  ПРИЛОЖИМОТО ВЪТРЕШНО ПРАВО И СЪДЕБНА ПРАКТИКА

А.  Експулсирането на чужди граждани

24.  Законът за чужденците в Република България от 1998 г. регулира влизането, пребиваването и статута на чуждите граждани. Членове 39а и следващи регулират принудителните мерки, които могат да се налагани в тази област, а именно отнемане на правото на пребиваване, организиране на връщане, експулсиране, забрана за влизане на територията на страната или забрана за напускане на територията на страната.

25.  Съгласно членове 42 и 10, алинея 1 от закона, експулсирането на чужд гражданин се налага, inter alia, когато присъствието му на територията на страната създава сериозна заплаха за националната сигурност или обществения ред или когато съществуват сведения, че лицето действа срещу сигурността и интересите на страната, член е на престъпна група или организация или е свързано с терористични и контрабандни дейности, трафик на оръжия, трафик на хора или на нелегални мигранти.

26.  Съгласно чл. 46 от закона, заповедите за експулсиране могат да се обжалват по съдебен ред пред Върховния административен съд, който се произнася с окончателно решение. Обжалването няма суспендиращо действие. Съгласно чл. 149 от Административнопроцесуалния кодекс жалбата трябва да се подаде в четиринадесет дневен срок, считано от връчването на акта.

27.  Чл. 44а, въведен в Закона за чужденците през 2001 г., забранява експулсирането на чужденец в държава, в която животът и свободата му са застрашени, или в която е изложен на опасност от преследване, изтезание или нечовешко или унизително отношение. Преценката на този риск по принцип се извършва от органите, натоварени с изпълнението на мярката за принудително извеждане от страната. Заповедта за експулсиране или организиране на връщането не посочва страната, към която трябва да се извърши принудителното извеждане. По принцип, приемащата страна се посочва в решението, с което се нарежда практическото изпълнение на мярката за експулсиране. Все пак законът не уточнява начините, по които административните органи прилагат тази разпоредба и Правителството не дава конкретни примери за прилагането ѝ (за повече подробности вж. Ауад срещу България, No 46390/10, §§ 38, 105 и 106, 11 октомври 2011 г.).

28.  Нова алинея 2 към този член, приета през март 2013 г., предвижда, че когато е установена такава опасност с влязъл в сила съдебен акт, на чужденеца се издава и връчва заповед от органа, издал заповедта за експулсиране, в която изрично се посочва забраната за експулсиране и държавата, в която чужденецът не следва да бъде експулсиран. Заповедта не подлежи на обжалване. Съдът обаче не разполага със сведения или с конкретни примери относно начина, по който тази разпоредба се прилага на практика.

Б.  Административно задържане съгласно Закона за чужденците

29.  Приложимите разпоредби на Закона за чужденците са изменени през май 2009 г. с цел транспонирането на европейската Директива 2008/115/ЕО относно общите стандарти и процедури, приложими в държавите-членки за връщане на незаконно пребиваващи граждани на трети страни.

30.  В приложимите си части чл. 44 от Закона гласи:

„(6) В случаите, когато чужденецът, на когото е наложена принудителна административна мярка [за връщане или експулсиране], е с неустановена самоличност, възпрепятства изпълнението на заповедта или е налице опасност от укриване, органът, издал заповедта, може да издаде заповед за принудително настаняване на чужденеца в специален дом за временно настаняване на чужденци с цел организиране на връщането или експулсирането. (...)

(8)  Настаняването продължава до отпадане на обстоятелствата по ал. 6, но не повече от 6 месеца. (...) По изключение, когато лицето отказва да съдейства на компетентните органи или има забавяне при получаване на необходимите документи за връщане или експулсиране, срокът на настаняването може да бъде продължен допълнително до 12 месеца. (...)“

31.  Чл. 46 а гласи следното:

„(1)   Заповедта за принудително настаняване в специален дом може да се обжалва в 14-дневен срок от фактическото настаняване по реда на Административнопроцесуалния кодекс. Жалбата не спира изпълнението на заповедта.

(2)  Съдът (...) разглежда жалбата в открито заседание и се произнася с решение в срок до един месец от образуването на делото. Явяването на лицето не е задължително. Решението на първоинстанционния съд може да се обжалва пред Върховния административен съд, който се произнася в срок до два месеца. 

(3)  Преди изтичането на всеки 6 месеца от настаняването в специален дом за временно настаняване на чужденци директорът предоставя информация за чужденците, които не са изведени от страната поради наличието на пречки за това. Информацията се изпраща до административния съд по местонахождението на специалния дом.

(4)  След изтичане на всеки 6 месеца от настаняването в специалния дом за временно настаняване на чужденци съдът служебно или по молба на заинтересования чужденец се произнася в закрито заседание с определение за продължаване, замяна или прекратяване на настаняването. Определението подлежи на обжалване по реда на Административнопроцесуалния кодекс. 

 (5)  Когато съдът отмени обжалваната заповед за принудително настаняване или определи освобождаване на чужденеца, той се освобождава незабавно от специалния дом.“

Административнопроцесуалният кодекс, на който се позовава чл. 46a от Закона за чужденците, предвижда, че всеки административен акт може да се обжалва по съдебен ред пред административния съд. Жалбата не спира изпълнението на заповедта (чл. 145 и следващите от Кодекса). Решението на административния съд подлежи на касационно обжалване пред Върховния административен съд, което има суспендиращо действие (чл. 208 и следващите от Кодекса). Ако той реши да отмени първото решение поради съществено нарушение на процедурните правила или ако решаването на делото изисква събирането на нови доказателства, различни от писмените доказателства, Върховният административен съд трябва да върне делото за разглеждане на административния съд, за да може последният да постанови ново решение. В останалите случаи, той решава делото по същество (чл. 222 от Кодекса).

ПРАВОТО

I.  ТВЪРДЕНИ НАРУШЕНИЯ НА ЧЛЕНОВЕ 2, 3 И 13 ОТ КОНВЕНЦИЯТА В СЛУЧАЙ НА ЕКСПУЛСИРАНЕ НА ЖАЛБОПОДАТЕЛЯ

32.  Като се позовава на членове 2 и 3 от Конвенцията, жалбоподателят твърди, че съществува опасност за живота му и риск да бъде подложен пряко или непряко на нечовешко и унизително отношение, ако бъде експулсиран в страната си на произход - Сирия. Съгласно чл. 13 той твърди, че съгласно  българското законодателство липсват ефективни правни средства за защита за поправяне на тези оплаквания по членове 2 и 3.

A.  Становища на страните

33.  Правителството иска заличаването на тази част от жалбата от списъка с делата. То твърди, че на жалбоподателя, който живее законно в България и понастоящем работи, е издадено ново разрешение за пребиваване валидно до 24 март 2018 г. въз основа на хуманитарния статут, който му е даден във връзка със ситуацията в Сирия. Правителството представя писмо, издадено от Държавна агенция „Национална сигурност“ и писмо от Дирекция „Миграция“ на Министерство на вътрешните работи, което гласи:

„[Жалбоподателят] е лице без гражданство и му е предоставен хуманитарен статут, следователно не съществува причина да бъде експулсиран или прехвърлен в трета страна, доколкото изпълнението на мярката, взета срещу него в приложение на Закона за чужденците, вече не е необходима.“

„Дирекция „Миграция“, във връзка със спазването на принципа на забрана за връщане и забраната, наложена в чл. 44a от Закона за чужденците: „чужденец [...] не се експулсира в държава, в която животът и свободата му са застрашени и той е изложен на опасност от преследване, изтезание или нечовешко или унизително отношение“, не предвижда да изпълни мярката за експулсиране, наложена на чужденеца.“

34.  Правителството счита, че вътрешната правна уредба, хуманитарният статут, предоставен на жалбоподателя, и уверенията от страна на компетентните власти, според които жалбоподателят няма да бъде върнат в Сирия или в трета страна, са достатъчни, за да оправдаят заличаването на жалбата от списъка с делата.

35.  Жалбоподателят отговаря, че заповедта за експулсирането му не е отменена и заключва, че властите все още предвиждат експулсирането му в Сирия или трета страна.

Б.  Преценка на Съда

36.  Чл. 37 § 1 от Конвенцията предвижда:

„1.  На всеки етап от производството Съдът може да реши да заличи дадена жалба от списъка на делата, ако обстоятелствата дават основание да се смята, че:

a)  жалбоподателят няма намерение повече да я поддържа; или

b)  въпросът вече е решен; или

c)  по всяка друга причина, поради която Съдът счита, че по-нататъшното разглеждане на жалбата е неоправдано..

Съдът обаче продължава разглеждането на жалбата, ако зачитането на правата на човека, защитени в Конвенцията и Протоколите към нея, налага това.

2.  Съдът може да реши отново да включи дадена жалба в списъка, ако сметне, че обстоятелствата го оправдават.“

37.  Съдът отбелязва, че съгласно съдебната му практика, след като даден жалбоподател, застрашен от експулсиране, получи разрешение за пребиваване и повече няма опасност да бъде експулсиран, той счита, че случаят е разрешен по смисъла на чл. 37 § 1 b) от Конвенцията и го заличава от списъка с делата си. От друга страна в определени случаи, в които жалбоподателят не получава разрешение за пребиваване и опасността от експулсиране не е изчезнала напълно, но от сведенията, с които разполага, е видно, че жалбоподателят не е застрашен нито в момента, нито скоро следва да бъде експулсиран, Съдът счита, че повече не е оправдано да продължава разглеждането на жалбата съгласно чл. 37 § 1 c) и я заличава от списъка с делата си. Всъщност Съдът винаги разглежда въпроса от гледна точка на потенциално нарушение на Конвенцията и дотолкова доколкото заплахата от такова  нарушение изчезва или вече не е неизбежна, продължаването на разглеждането на жалбата вече не е оправдано при прилагането на чл. 37 § 1 in fine (вж. Khan c. Allemagne [GC], № 38030/12, §§ 33-35, 21 септември 2016 г., и справките със съдебната практика, които са цитирани в него).

38.  В конкретния случай Съдът отбелязва, че в резултат на привременната мярка, която е посочил на българските власти в приложение на правило 39 от Правилника си, изпълнението на мярката за експулсиране, постановена срещу жалбоподателя, е прекратено. Пред Съда правителството-ответник и компетентните национални органи предоставят уверения, че експулсирането на жалбоподателя в Сирия не се предвижда, особено докато положението в тази държава остава непроменено (вж. параграфи 33-34 по-горе). Съдът не вижда причина за съмнение в сериозността на тези изрични уверения (вж. Khan, цитирано по-горе, § 37, и Boutagni c. France, № 42360/08, §§ 20 и 48, 18 ноември 2010 г., и за сравнение, Auad, цитирано по-горе, § 105, в което Съдът отбелязва липсата на изрични уверения от страна на Правителството). Съдът отбелязва също, че жалбоподателят разполага с разрешение за пребиваване, издадено въз основа на предоставената му субсидиарна закрила.

39.  В резултат на това Съдът счита, че в момента и за значителен период от време напред, няма опасност за жалбоподателя да бъде експулсиран в Сирия. При тези обстоятелства не е оправдано да се продължава разглеждането на настоящите условия в държавата на изпращане, още повече че не може да се изключи, че тези условия ще се променят докато българските власти решат да пристъпят към експулсирането на жалбоподателя (вж. Isman c. Suisse (déc.), № 23604/11, § 24, 21 януари 2014 г., и I.A. c. Pays-Bas (déc.), № 76660/12, § 20, 27 май 2014 г.). Освен това в случай, че експулсирането на жалбоподателя в Сирия или друга страна, където има опасност за него, бъде предвидено, лицето ще има възможност да сезира Съда с нова жалба и да поиска прилагането на привременни мерки въз основа на правило 39 от Правилника.

40.  Относно оплакването на жалбоподателя по чл. 13 от Конвенцията във връзка с липсата на ефективно вътрешноправно средство за защита, Съдът припомня, че фактът, че в момента не е застрашен от експулсиране, не означава изрично, че той вече не разполага със „защитимо оплакване“ по чл. 13. За да оцени ситуацията въз основа на тази разпоредба Съдът трябва да се постави в момента, в който процесното вътрешно производство се е провело, дори ако, както в конкретния случай, опасността от експулсиране се е променила с времето (вж. I.M. c. France, № 9152/09, § 100, 2 февруари 2012 г., и L.T. c. Belgique (решение на комитет), § 27, № 31201/11, 12 март 2013 г.). Въпросът обаче дали дадена жалба може да бъде заличена от списъка с делата, е независим от въпроса дали жалбоподателят запазва или не статута на жертва на твърдяното нарушение (вж. P.M. c. France (решение), № 25074/09, 25 май 2010 г.). В конкретния случай, доколкото Съдът установява, че експулсирането на жалбоподателя вече не е неизбежно, той също счита, че вече не е оправдано да разглежда дали е разполагал с ефективно средство за защита, за да бъдат изложени оплакванията по него.

41.  С оглед на гореизложеното Съдът заключва, че не е оправдано да продължава разглеждането на оплакванията по членове 2, 3 и 13. Освен това счита, че няма специално обстоятелство свързано със спазването на правата, гарантирани от Конвенцията или Протоколите към нея, което да изисква продължаването на това разглеждане съгласно чл. 37 § 1 in fine. По-конкретно във връзка с оплакването на жалбоподателя относно ефективността на наличните правни средства за защита съгласно българското законодателство и липсата на суспендиращо действие на тези средства за защита, Съдът отбелязва, че вече е разглеждал такива оплаквания в предходни случаи, при които е установил нарушение на чл. 13, във връзка с чл. 3 от Конвенцията (вж М. и други срещу България, № 41416/08, §§ 124-133, 26 юли 2011 г., и Auad, цитирано по-горе, §§ 117-123). Изпълнението на решенията, произнесени по тези дела, понастоящем е висящо пред Комитета на министрите на Съвета на Европа. Следователно няма опасност въпрос от общ интерес да не бъде разгледан от Съда.

42.  Предвид гореизложеното Съдът счита, че следва да прекрати прилагането на правило 39 от Правилника и да заличи жалбата от списъка с делата по чл. 2, 3 и 13 от Конвенцията.

II.  ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛ. 5 § 4 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

43.  Жалбоподателят твърди, че жалбата, която подава, за да оспори законността на задържането си през декември 2013 г., не е разгледана „в кратък срок“. Той се позовава на чл. 5 § 4 от Конвенцията, който гласи:

„Всеки арестуван или лишен от свобода има право да обжалва законосъобразността на своето задържане в съда, който е задължен в кратък срок да се произнесе; в случай че задържането е неправомерно, съдът е длъжен да нареди незабавното освобождаване на задържаното лице.“

A.  Допустимост

1.  Възражение на Правителството

44.  В допълнителното си становище от 16 юни 2015 г., в отговор на това на жалбоподателя, Правителството твърди неизчерпване на вътрешноправните средства за защита. То се позовава на чл. 2, ал. 1 от Закона за отговорността на държавата, така както е изменен през декември 2012, който предвижда право на обезщетение за нарушение на правата, гарантирани в параграфи 1 до 4 на чл. 5 от Конвенцията. Правителството твърди, че жалбоподателят е имал възможност да предяви иск по този член и да получи обезщетение за твърдяното нарушение на чл. 5 § 4 за прекомерната продължителност на разглеждане на жалбата му.

45.  Призован да коментира по възражението на Правителството, жалбоподателят твърди, че посоченото средство за защита не се прилага  по отношение на задържане за целите на експулсиране.

46.  Съдът припомня, че съгласно правило 55 от Правилника му, ако Договарящата държава-ответник възнамерява да повдигне възражение за недопустимост, тя следва да го направи, доколкото вида и възражението го позволява, в писменото или устното си становище относно допустимостта на жалбата. В конкретния случай Съдът отбелязва, че Правителството не повдига възражение за неизчерпване на вътрешноправните средства за защита в първоначалното си становище по допустимостта и съществото, изпратено до Съда на 12 март 2015 г. Възможността жалбоподателят да предяви иск въз основа на Закона за отговорността на държавата за справедливо обезщетение, Правителството отбелязва в становището си за справедливо обезщетение. Последното не предоставя обяснение за това закъснение и Съдът не намира извънредно обстоятелство, което да го освобождава Правителството от задължението му своевременно да повдигне всяко възражение за недопустимост. Отбелязва по-конкретно, че към датата на представяне на първото становище на Правителството на 12 март 2015 г., задържането на жалбоподателя е приключило и жалбоподателят по принцип е имал достъп до правното средство за защита, посочено от Правителството.

47.  От това следва, че Правителството няма право да твърди неизчерпване на вътрешноправните средства за защита (вж. Khlaifia et autres c. Italie [GC], № 16483/12, § 52, ЕСПЧ 2016, вж. също Dhahbi c. Italie, № 17120/09, §§ 24-25, 8 април 2014 г., и Борис Костадинов срещу България, № 61701/11, § 44, 21 януари 2016 г.).

2.  Заключение относно допустимостта

48.  Съдът намира още, че жалбата не е явно необоснована съгласно чл. 35 § 3 a) от Конвенцията или недопустима на друго основание. Той я обявява за допустима.

Б.  По съществото

1.  Аргументи на страните

49.  Жалбоподателят изтъква, че срокът за разглеждане на жалбата, която подава на 30 декември 2013 г., за да оспори задържането си, е повече от една година и е прекомерно дълъг като се имат предвид изискванията на чл. 5 § 4. Той посочва, че съдилищата все още не са се произнесли по жалбата му в момента на освобождаването му поради изтичане на законния срок, предвиден за задържането.

50.  Правителството посочва, че на основание чл. 46a от Закона за чужденците, жалбоподателят е имал достъп до ефективно средство за защита, за да оспори законността на задържането си, което освен това е предмет на периодичен контрол на всеки шест месеца. То подчертава, че прилагането на тези правни средства за защита позволяват освобождаването на жалбоподателя, когато задържането вече не е било оправдано, и счита, че срокът за разглеждане на жалбата му не е бил прекомерен.

2.  Преценката на съда

51.  Съдът припомня, че чл. 5 § 4 признава правото на всеки лишен от свобода да обжалва в съда, за да бъде извършена проверка за спазването на процедурните изисквания и изискванията по същество, необходими за законосъобразността на лишаването му от свобода, съгласно Конвенцията. Натовареният с тази проверка съд трябва „в кратък срок“ да се произнесе относно законосъобразността на задържането и да може да постанови освобождаването му в случай на незаконосъобразно задържане (вж., наред с други, M.A. c. Chypre, № 41872/10, § 160-162, ЕСПЧ 2013 (извлечения)).

52.  Правото на съдебно обжалване, заложено в чл. 5 § 4 и процедурните гаранции, които са предвидени в него, имат за цел да предпазят лицето от произволно задържане (вж. Khoudiakova c. Russie, № 13476/04, § 93, 8 януари 2009 г.) или от продължаването на задържане, което, макар и първоначално да е законно разпоредено, впоследствие става незаконосъобразно или губи основание (вж. Rahmani et Dineva c. Bulgarie, № 20116/08, § 78, 10 май 2012 г.). По-конкретно изискванията относно бързината и периодичния съдебен контрол на разумни интервали, са продиктувани от това да се избегне риска едно задържано лице да остане задържано дълго време след момента, в който лишаването му от свобода е изгубило всякакво основание (вж. Bezicheri c. Italie, 25 октомври 1989 г., § 20, серия A № 164, и Rahmani et Dineva, loc. cit.). Предвидените в чл. 5 § 4 гаранции обаче се прилагат само спрямо лицата, лишени от свобода. В резултат на това те не могат да бъдат приложени, ако задържаното лице е освободено по законосъобразен начин (вж. Stephens c. Malte (№ 1), № 11956/07, §§ 102‑103, 21 април 2009 г.).

53.  От друга страна, ако чл. 5 § 4 не задължава договарящите страни да въведат двуинстанционно съдебно производство за разглеждането на законосъобразността на задържането, когато една страна приеме такава система, тя принципно трябва да предостави същите гаранции както при обжалване, така и на първа инстанция, по-конкретно по отношение на изискването да се произнесе „в кратък срок“ (вж. Navarra c. France, 23 ноември 1993 г., §§ 28-29, серия A № 273-B). Съдът все пак приема, че изискването за бързина може да бъде не чак толкова строго в апелативно производство, по-конкретно когато законосъобразността на задържането е потвърдена от първоинстанционен съд (вж. Veliyev c. Russie, № 24202/05, § 164, 24 юни 2010 г., и Khoudiakova, цитирано по-горе, § 93).

54.  Въпросът дали изискването за „кратък срок“ е спазено трябва да се разглежда в светлината на обстоятелствата на всеки конкретен случай (вж. Khoudiakova, цитирано по-горе, § 95). Съдът например счита, че срокове от 17 или 23 дни за една инстанция или 43 или 54 дни за две инстанции не са съвместими с чл. 5 § 4 (вж. съответно Kadem c. Malte, № 55263/00, § 44, 9 януари 2003 г., Rehbock c. Slovénie, № 29462/95, §§ 85-88, ЕСПЧ 2000‑XII, Jablonski c. Pologne, № 33492/96, § 94, 21 декември 2000 г. и Khoudiakova, цитирано по-горе, §§ 99-100). За да определи дали едно решение е постановено с бързината, изисквана за целите на тази разпоредба, Съдът взима предвид срока на разглеждане на жалбата, сложността на въпросите, подлежащи на разрешаване, бързината, която властите проявяват и забавянията по вина на жалбоподателя или дължащи се на обективни причини (вж. Delijorgji c. Albanie, № 6858/11, § 87, 28 април 2015 г., и цитираната там съдебна практика).

55.  В настоящия случай Съдът отбелязва, че вътрешното право е изменено през май 2009 г. и вече предвижда специално правно средство за  защита в приложение на чл. 46a, ал. 1 от Закона за чужденците, за да се оспори задържане, разпоредено с цел експулсиране или съпровождане до границата, както и периодичен автоматичен контрол на основанието за задържането, в приложение на чл. 46, ал. 4 от този закон. Жалбоподателят използва тази възможност и на 30 декември 2013 г. подава жалба, за да оспори второто си задържане. Той обаче не получава окончателно решение по жалбата си преди 6 април 2015 г. Въпреки това, за целите на чл. 5 § 4, Съдът ще вземе предвид единствено периодът до освобождаването на жалбоподателя на 16 декември 2014 г. След тази дата, тъй като жалбоподателят вече не е лишен от свобода, гаранциите на чл. 5 § 4 в действителност вече не са приложими (вж. параграф 52 по-горе, in fine). Следователно срокът за разглеждане, който трябва да бъде взет предвид, е близо дванадесет месеца, което на пръв поглед изглежда несъвместимо с изискването за бързина, залегнало в чл. 5 § 4.

56.  Съдът отбелязва по-конкретно, че административният съд се произнася по жалбата на жалбоподателя на 10 февруари 2014 г., или четиридесет и два дни след предявяването ѝ, което изглежда прекалено от гледна точка на съдебната му практика (вж. параграф 54 по-горе) и още повече, че задържането му е разпоредено от несъдебен орган и се е касаело за първо разглеждане на законосъобразността на задържането от съд (вж. Shcherbina c. Russie, № 41970/11, §§ 65-70, 26 юни 2014 г.). След това, повече от пет месеца минават преди Върховният административен съд да се произнесе по жалбата на 21 юли 2014 г. Дори като се има предвид не толкова строгия характер на изискването за бързина, касаещо разглеждането от второинстанционен съд, този срок изглежда прекален. Тези забавяния се утежняват и от факта, че Върховният административен съд не се произнася по съществото на жалбата, а я връща за ново преразглеждане на административния съд, като връща производството в началния му стадий. Административният съд се произнася едва два месеца и половина по-късно, на 6 октомври 2014 г. Накрая Съдът счита, че въпреки че задържането на жалбоподателя на по-късната дата не е било законосъобразно, последният е задържан за още няколко месеца заради забавянията, които са необходими за разглеждането на жалбата, подадена от Държавна агенция „Национална сигурност“. Той е окончателно освободен на 16 декември 2014 г., след изтичане на законния срок на задържането, преди дори Върховният административен съд да се произнесе окончателно по жалбата му.

57.  Съдът припомня, че изискването за „кратък срок“ следва да се преценява в светлината на обстоятелствата на всеки отделен случай и, наред с това, в зависимост от сложността на въпросите, по които трябва да се вземе решение. Той не изключва факта, че в конкретния случай въпроси, касаещи националната сигурност и задържането на жалбоподателя, може да са имали нужда от комплексни оценки. Правителството обаче не предоставя доказателства, които оправдават толкова дълъг срок на разглеждане (вж., mutatis mutandis, Musiał c. Pologne [ГК], № 24557/94, §§ 47-48, ЕСПЧ 1999-II). Съдът по-конкретно счита, че разглеждането на жалбата на жалбоподателя изглежда надхвърля сроковете, предвидени от вътрешното право както на първа, така и на апелативна инстанция (вж. параграфи 31 и 56 по-горе). Освен това разглеждането на жалбата е забавено от факта, че съгласно процедурата, предвидена от вътрешното законодателство, Върховният административен съд не се произнася по съществото на жалбата, а я връща за преразглеждане на административния съд. Съдът не следва да се произнася относно съществуващата процесуална система на държавата-ответник. Все пак следва да се отбележи, че връщането на делото от Върховния административен съд и необходимостта да се извърши ново разглеждане на жалбата на жалбоподателя водят до значително забавяне на разглеждането на жалбата. В тази връзка Съдът припомня, че договарящите страни следва да организират съдебната си система по начин, който да позволява на националните съдилища да отговарят на изискванията на Конвенцията и по-конкретно на чл. 5 § 4 (вж. R.M.D. c. Suisse, 26 септември 1997 г., § 54, Сборник с решения и постановления 1997-VI).

58.  Съдът отбелязва също, че докато производството по разглеждане на жалбата му е висяща, на 21 юли 2014 г. Административен съд София, в рамките на периодичния контрол на задържането съгласно чл. 46a, ал. 4 от Закона за чужденците, разпорежда продължаване на задържането на жалбоподателя. Жалбата на жалбоподателя срещу това решение е разгледана на 2 октомври 2014 г. Съдът няма основание да се съмнява, че упражненият по този повод контрол над продължаването на задържането на жалбоподателя е могъл, както изисква чл. 5 § 4 от Конвенцията, да се отнася до законосъобразността на задържането му и да доведе, при необходимост, до освобождаването му. Въпреки това дори ако се приеме, че това решение е могло да прекрати периода, който трябва да се вземе под внимание на основание чл. 5 § 4 относно разглеждането на първоначалната жалба на жалбоподателя, срокът от подаването на тази жалба на 30 декември 2013 г., или около девет месеца, не може да се счита за удовлетворяващ условието за „кратък срок“, предвидено от тази разпоредба.

59.  С оглед на гореизложеното Съдът констатира, че жалбоподателят не е могъл да получи произнасяне на съд в кратък срок относно законосъобразността на задържането му и разпореждане за освобождаването му, ако задържането му е било счетено за незаконосъобразно. Следователно е налице нарушение на чл. 5 § 4.

III.  ПРИЛОЖЕНИЕ НА ЧЛ. 41 ОТ КОНВЕНЦИЯТА И НА ПРАВИЛО 43 § 4 ОТ ПРАВИЛНИКА НА СЪДА

60.  Съгласно чл. 41 от Конвенцията,

„Ако Съдът установи нарушение на Конвенцията или на протоколите към нея и  ако вътрешното право на  ъответната Βисокодоговаряща страна допуска само частично обезщетение, Съдът, ако е необходимо, постановява предоставянето на справедливо обезщетение на потърпевшата страна.“

Правило 43 § 4 от Правилника на Съда в приложимата си част гласи:

„Ако една жалба е заличена от списъка с делата, разноските остават на преценката на Съда (...) »

A.  Вреди

61.  Жалбоподателят претендира 2 000 евро  неимуществените вреди, които счита, че е понесъл в резултат нарушението на чл. 5 § 4 от Конвенцията. Той също претендира 5 000 евро за вредите, които счита, че е понесъл заради нарушението на членове 2, 3 и 13 във връзка с експулсирането му.

62.  Правителството намира тези претенции за прекомерни и в случай, че бъде установено нарушение приканва Съда да присъди на жалбоподателя сума, съобразена със съдебната му практика по подобни дела.

63.  Съдът отбелязва, че по-горе установява нарушение само на чл. 5 § 4 от Конвенцията. Той счита за уместно да присъди сумата, претендирана от жалбоподателя на това основание, а именно 2 000 евро.

Б.  Разходи  и разноски

64.  Жалбоподателят претендира също и 5 029 евро разходите и разноските, направени пред националните съдилища и пред Съда. Той представя два договора за процесуално представителство и отчети за извършената работа от неговите адвокати, в общ размер на деветнадесет часа за националното съдебно производство и четиридесет и три часа за производството пред Съда, при почасова ставка от 80 евро. Представя също и фактура за разходи за преводи на стойност 69 евро. Моли присъдената от Съда сума да бъде платена директно на Българския хелзинкски комитет.[1]

65.  Правителството твърди, че претендираният като юридически труд брой часове е прекомерен и че посочената часова ставка е по-висока в сравнение с обичайните в България. 

66.  Съдът припомня, че съгласно чл. 41 от Конвенцията разходите и разноските могат да бъдат възстановени само доколкото се отнасят до установеното нарушение (вж. Sanoma Uitgevers B.V. c. Pays-Bas [ГК], № 38224/03, § 109, 14 септември 2010 г.) и че в конкретния случай е установено само нарушение на чл. 5 § 4 от Конвенцията. Той припомня все пак, че правило 43 § 4 от Правилника му дава правото да присъди на жалбоподателя сума за разходи и разноски, ако жалбата е заличена от списъка с делата (вж. Khan, цитирано по-горе, § 44). Общите принципи, уреждащи възстановяването на разходите съгласно правило 43 § 4 от Правилника на Съда са по съществото си еднакви с тези, прилагани в контекста на чл. 41 от Конвенцията. С други думи, за да има основание за възстановяване, разходите трябва да се отнасят до твърдени нарушения, да са били действително и необходимо направени и да са в разумен размер (ibidem). В настоящия случай, като взема предвид документите, с които разполага и съдебната си практика, Съдът счита за разумна сумата от 3 000 евро общо за всички разходи и я присъжда на жалбоподателя.  

C.  Лихва за забава

67.  Съдът счита за уместно лихвата за забава да бъде обвързана с пределната ставка по заеми на Европейската централна банка, към която се добавят три процентни пункта.

ПО ТЕЗИ СЪОБРАЖЕНИЯ, СЪДЪТ ЕДИНОДУШНО,

1.  Решава да заличи от списъка с делата оплакванията по членове 2, 3 и 13 от Конвенцията;

2.  Обявява жалбата за допустима по отношение на оплакването по чл. 5 § 4 ;

3.  Приема, че е налице нарушение на чл. 5 § 4 от Конвенцията ;

4.  Приема,

a)  че държавата ответник следва да заплати в срок от три месеца от датата, на която това решение стане окончателно в съответствие с чл. 44 § 2 от Конвенцията, следните суми, които се изчисляват в български лева по курса, валиден към датата на плащането:

i.  2 000 EUR (две хиляди евро), плюс всякакви данъци, които биха могли да се начислят, за неимуществени вреди ;

ii.  3 000 EUR (три хиляди евро), плюс всякакви данъци, които биха могли да се начислят на жалбоподателя, за разходи и разноски, които трябва да се платят по банковата сметка, посочена от представителя на жалбоподателя, на Българския хелзинкски комитет[2] ;

б)  че от изтичането на гореспоменатия тримесечен срок до плащането се дължи проста лихва върху горепосочените суми в размер, равен на пределната ставка по заеми на Европейската централна банка за срока на забава, към която се добавят три процентни пункта;

5.  Отхвърля останалата част от иска за справедливо обезщетение.

Изготвено на френски език и оповестено писмено на 8 юни 2017 г. в съответствие с правило 77 §§ 2 и 3 от Правилника на Съда.

  Милан Бласко                                                               Ангелика Нусбергер
заместник-секретар                                                               председател

Дата на постановяване: 8.6.2017 г.

Вид на решението: По същество

Досие в HUDOC: http://hudoc.echr.coe.int/eng?i=001-174489