ПЕТО ОТДЕЛЕНИЕ

 

 ДЕЛО ХАДЖИЕВА СРЕЩУ БЪЛГАРИЯ

 

(Жалба № 45285/12)

 

 

 

РЕШЕНИЕ

 

 

 

СТРАСБУРГ

 

1 февруари 2018 г.

 

 

ОКОНЧАТЕЛНО

02/07/2018

 

Това решение ще стане окончателно при условията на чл. 44 § 2 от Конвенцията. Може да бъде предмет на редакционни промени.

По делото Хаджиева срещу България,

Европейският съд по правата на човека (Пето отделение), заседаващ в състав:

          Ангелика Нусбергер (Angelika Nußberger), председател,
          Ерик Мьозе (Erik Møse),
          Нона Цоцориа (Nona Tsotsoria),
          Шифра О’Лиъри (Síofra O’Leary),
          Мартинш Митс (Mārtiņš Mits),
          Габриеле Куцко-Щадлмайер (Gabriele Kucsko-Stadlmayer), съдии,
          Майя Русева (Maiia Rousseva), ad hoc съдия,
и Клаудия Вестердик (Claudia Westerdiek), секретар на отделението,

След закрито заседание, проведено на 5 декември 2017 г.,

Постановява следното решение, прието на същата дата:

ПРОЦЕДУРА

1.  Делото е образувано по жалба (№ 45285/12) срещу Република България, подадена в Съда на основание чл. 34 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи (”Конвенцията”) от туркменски и руски гражданин, г-жа Джерен Аннадурдиевна Хаджиева (”жалбоподателката”), на 27 юни 2012 г.

2.  Жалбоподателката се представлява от г-н К. Кънев, ръководител на Българския хелзинкски комитет. Българското правителство („Правителството”) се представлява от правителствения агент г-жа М. Димова от Министерство на правосъдието.

3.  Жалбоподателката твърди по-конкретно нарушение на чл. 8 и чл. 13 в резултат на неуспеха на властите да ѝ окажат съдействие след ареста на родителите й през декември 2002 г. и липсата на ефективно средство за защита в тази връзка.

4.  На 8 декември 2014 г. тази част от жалбата е съобщена  на Правителството, а останалата част от нея е обявена за недопустима съгласно правило 54 § 3 от Правилника на Съда.

5.  Г-н Йонко Грозев, избраният от името на България съдия, се оттегля от разглеждането на делото (правило 28 § 3 от Правилника на Съда). Съответно председателят на отделението назначава г-жа Майя Русева като ad hoc съдия (чл. 26 § 4 от Конвенцията и правило 29 от Правилника на Съда).

6.  На 17 декември 2014 г. руското правителство е информирано за правото си да вземе участие в производството в съответствие с чл. 36 § 1 от Конвенцията и член 44 § 1 от Правилника на Съда. То избира да не се възползва от това право.

ФАКТИТЕ

I.  ОБСТОЯТЕЛСТВА ПО ДЕЛОТО

7.  Жалбоподателката е родена през 1988 г. и живее във Варна.

А. Предистория

8.  Както е видно от документите  по делото, жалбоподателката се мести от Туркменистан в България в края на 2001 г. заедно с родителите си. През лятото на 2002 г. получава статут на временно пребиваващ гражданин. Преди преместването, бащата на жалбоподателката е заместник-председател на Централната банка на Туркменистан, а по-късно член на политическо движение, което е критично спрямо вътрешния политически режим в страната им. Изглежда, че поради политическата дейност на баща ѝ, членове на нейното семейство са подложени на преследване в Туркменистан и че през 2006 г. лелята на жалбоподателката е измъчвана и убита в затвора.

9.  През есента на 2002 г. жалбоподателката започва да учи в средно училище с интензивно обучение по чужди езици. Баща ѝ започва собствен строителен бизнес в България.

10.  На 22 октомври 2002 г. туркменските власти повдигат обвинение и на двамата родители на жалбоподателката за квалифицирано присвояване на публични средства в размер на 40 000 000 щатски долара (USD), за което се твърди, че е извършено между 25 юли 2002г. и 3 септември 2002 г. Туркменският прокурор разпорежда тяхното задържане във връзка с тези обвинения и подава молба за екстрадирането им до българските власти.

Б. Арестът и последвалото задържане на родителите на жалбоподателката

11.  Следните обстоятелства не са предмет на спор между страните.

12.  На 4 декември 2002 г. жалбоподателката, на четиринадесетгодишна възраст по това време, е сама вкъщи. В приблизително 11 часа около десет полицейски служители отиват в апартамента на семейството. При влизането си в апартамента полицейските служители информират жалбоподателката, че са дошли да арестуват родителите ѝ. Тя се обажда на родителите си по телефона. От документите, представени пред националните съдилища, става ясно, че родителите по това време са пазарували, придружавани от своя процесуален представител, който пристига в дома им с тях. Това отнема известно време поради тежкия трафик. Междувременно полицаите забраняват на жалбоподателката да се движи из апартамента и я разпитват в отсъствие на социален работник и психолог, въпреки че са проверили документа ѝ за самоличност, в който е посочена нейната възраст.

13.  Родителите на жалбоподателката са арестувани веднага щом пристигат в дома си. Протоколът от съдебното заседание от воденото пред българския съд дело за обезщетение за вреди (вж. параграфи 27-41 по-долу) показва, че процесуалният представител на родителите присъства на ареста. Адвокатът заявява, че полицейските служители не са позволили на родителите да съберат лични вещи от апартамента си, но доколкото си спомня, са позволили на жалбоподателката да им предаде някои лични вещи от апартамента. Той не е знаел къде полицаите отвеждат родителите на жалбоподателката, но казва, че смята, че са отведени в Окръжната следствена служба. Във всеки случай той ги посещава на следващия ден, но не може да си спомни с точност къде. Процесуалният представител също така заявява, че през следващите няколко дни задачата му е била да обикаля двата различни затвора, в които родителите на жалбоподателката са били задържани, за да организира защитата им. Той заявява, че не може да опише състоянието на жалбоподателката по време на ареста, тъй като задачата му е била да защитава родителите ѝ. Не знае какво се е случило с жалбоподателката и не я е виждал след арестуването на родителите ѝ.

14.  На 4 декември 2002 г. полицията издава заповед за задържане  за двадесет и четири часа на родителите на жалбоподателката и те са съответно задържани. При искането им за съдебен контрол на заповедта за задържане, Окръжен съд - Варна я отменя на следващия ден като я намира за порочна, тъй като в нея не се посочва правно основание за задържането. Непосредствено след освобождаването им от ареста, на родителите на жалбоподателката е връчена прокурорско постановление  за задържането им за седемдесет и два часа във връзка с молбата за екстрадиция (вж. параграф 10 по-горе). Те са задържани на място.

15.  На 6 декември 2002 г. в две отделни заседания Окръжен съд - Варна удължава срока на задържането им за период от тридесет дни. Бащата на жалбоподателката е отведен в затвора в гр. Варна, а майка ѝ - в затвора в гр. Сливен.

16.  По време на съдебните заседания на 6 декември 2002 г. и впоследствие, родителите на жалбоподателката са представлявани от същия адвокат, който е присъствал при арестуването им и е приятел и съсед на семейството .

17.  Страните спорят относно случилото се в хода на съдебното заседание, когато съдията пита за предприетите мерки по отношение на грижите за жалбоподателката. Според последната, когато майка ѝ е попитана от съдията чрез преводач дали има някой, който може да се грижи за детето, майка ѝ отговаря като поклаща глава. В България кимването с главата означава “не”, а поклащането означава “да”. Според жалбоподателката съдията, след като тълкува отговора на майката като “да”, отбелязва в протокола от съдебното заседание: “Детето има на разположение някой, който да се грижи за него”.

18.  За разлика от това, Правителството обръща внимание на протокола от съдебното заседание, в който се посочва, че майката на жалбоподателката е отговорила, че има някой, който може да се грижи за детето ѝ. Според него това е доказателство за отговора на майката. Освен това то цитира извадка от протокола на съда, в който майката на жалбоподателката се обръща към съда по следния начин: “Изненадана съм, че съм работила 10 години като доцент,  с научен докторат и по някаква причина искат да ме обвинят в нещо, което се е случило там, а аз живея тук цяла година. Дойдохме тук, за да могат децата ми да учат във Варна, в една демократична държава, защото в Туркменистан е диктатура, започна фашистки режим. Има кой да се грижи за детето ми”. Според съдебния протокол от заседанието, изявлението на майката е предшествано от намесата на прокурора, който е посочил, че е необходимо да се спазват изискванията на чл. 152, ал. 6 от Наказателно процесуалния кодекс, действащ към онзи момент, така че ако семейството няма роднини или приятели, които да се грижат за детето, общината трябва да бъде информирана с цел да го настани в детска ясла, детска градина или интернат.

В. Освобождаване на родителите на жалбоподателката и решение за тяхната екстрадицията

19.  След жалба от страна на родителите на жалбоподателката, Апелативен съд - Варна отказва да наложи мярка за неотклонение задържане под стража  с две отделни решения от 17 декември 2002 г. Родителите на жалбоподателката са освободени под гаранция и се връщат в дома си на същия ден.

20.  Молбата за тяхната екстрадиция в Туркменистан в крайна сметка е отхвърлена на 22 май 2003 г. от Окръжен съд - Варна. По време на това производство, те се представляват от същия адвокат. Отказът става окончателен на 30 май 2003 г., тъй като не е обжалван. Съдът констатира, че наказателното производство срещу родителите на жалбоподателката е свързано с политическата дейност на бащата, а молбата за екстрадиция е подадена с цел да бъде преследван и наказан за политическите си убеждения.

Г. Обстоятелствата на жалбоподателката по време на задържането на родителите ѝ

21.  Твърди се, че родителите на жалбоподателката са арестувани толкова бързо, че не успяват да ѝ оставят никакви пари, нито да ѝ дадат указания към кого да се обърне или как да се грижи за себе си. Полицаите не съобщават на жалбоподателката за колко дълго отвеждат родителите ѝ, нито къде ще бъдат заведени или по каква причина. Според жалбоподателката те посочват, че или ще изпратят родителите ѝ в затвора, или ще ги депортират в Туркменистан. И двете перспективи причиняват на жалбоподателката страдание, защото е чувала, че затворите са ужасни както в Туркменистан, така и в България. Тя също така се страхува, че родителите ѝ могат да бъдат подложени на същото отношение в България, каквото членове на нейното семейство са преживели в Туркменистан.

22.  Според жалбоподателката никой не се е грижил за нея след арестуването на родителите ѝ. Тя намира само 15 лева (около 7 евро) в апартамента, които използва за автобусни билети, за да ходи на училище, и за храна. Парите свършват бързо и през последните дни от отсъствието на родителите си, тя няма нищо за ядене. Тя страда от безсъние ,а когато успява да спи, има кошмари. Преди арестуването на родителите ѝ, майка ѝ е тази, която я буди сутрин.

23.  Тя постоянно се страхува, че  самата тя ще бъде изпратена обратно в Туркменистан, където роднините ѝ са в затвора, а баба ѝ и дядо ѝ са оставени бездомни защото са се противопоставили на режима.

24.  Тя твърди, че е ходила няколко пъти в дирекция „Миграция“ на МВР, за да търси родителите си. Тя също така се опитва да се обади на хора в Туркменистан, за да моли за помощ. И двете стъпки се оказват безуспешни.

25.  Налага й се да пита хора на улицата как да стигне до училището си, тъй като преди ареста баща ѝ винаги я е водил там. На някакъв етап по време на задържането на родителите ѝ бездомно куче ухапва жалбоподателката по крака. Тя не знае какво да прави или как да потърси помощ. Майка ѝ я води в болница на 18 декември 2002 г., ден след като е освободена, страхувайки се, че раната може да е инфектирана.

26.  Правителството твърди, че не е доказано, че през разглеждания период жалбоподателката е оставена сама, без възрастен, който да полага грижи за нея. Правителството подчертава, че родителите на жалбоподателката са представлявани от един и същ процесуален представител, който освен това е съсед и приятел. Когато е разпитан в контекста на националното производство на жалбоподателката относно изслушването в съда на 6 декември 2002 г., адвокатът посочва, че няма спомени от него (вж. параграф 35 по-долу).

Д. Искът на жалбоподателката за вреди

1.  Производство пред Окръжен съд - Варна

27.  На 7 март 2006 г. жалбоподателката, със съгласието на родителите си, завежда иск непозволено увреждане по чл. 45 от Закона за задълженията и договорите пред Окръжен съд - Варна. Тя насочва иска си срещу варненската Областна дирекция на Министерството на вътрешните работи, Прокуратурата, Министерството на правосъдието и Висшия съдебен съвет и иска да се ангажира отговорността на властите, които я оставят без надзор по време на задържането на родителите ѝ през декември 2002 г. в нарушение на Закона за закрила на детето.

28.  В определение от 27 март 2006 г. съдът я приканва да уточни основанията за иска си и да посочи конкретните действия, точния ответник и вида на нанесените ѝ вреди. Тя посочва, че иска обезщетение за неимуществени вреди, произтичащи от невъзможността на властите да организират подпомагане и грижа за нея по време на задържането на нейните родители.

29.  На 10 април 2006 г. съдът преквалифицира иска ѝ по чл. 49 от Закона за задълженията и договорите. Освен това той  й указва да посочи имената на длъжностните лица, срещу които е насочила иска си, както и да докаже, че е платила държавните такси в размер на около 10 000 евро, които съответстват на 4% от общия размер на търсеното обезщетение за вреди. Жалбоподателката намалява размера на иска си на 9 май 2006 г., плаща съответните държавни такси за делото в размер на около 6 135 евро и представя допълнителни доказателства пред съда.

30.  На 15 май 2006 г. Окръжен съд - Варна прекратява производството, тъй като констатира, че жалбоподателката  не е поправила нередовностите в иска си, според указаното от съда на 10 април 2006 г.

2.  Производството пред Апелативен съд - Варна и Върховния касационен съд

31.  На 12 май 2006 г. жалбоподателката обжалва пред Варненския апелативен съд като твърди, че ответници са юридическите лица, посочени в нейния иск за вреди от 7 март 2006 г., с измененията по него, тъй като тези лица са представлявани от различни лица в различни моменти. Апелативният съд потвърждава решението на предходната съдебна инстанция на 4 октомври 2006 г.

32.  Жалбоподателката подава касационна жалба като твърди, че искът ѝ е насочен срещу различните институции като юридически лица, тъй като тя  няма как да е запозната с имената на отделните длъжностни лица, които не са предприели действия, за да ѝ осигурят грижи. В нея тя също така описва състоянието си след задържането на родителите ѝ. На 14 февруари 2007 г. Върховният касационен съд отменя решението на предходната съдебна инстанция като намира, че неправилно е указала на жалбоподателката да посочи ответници - физически лица. Той връща делото за ново разглеждане на първоинстанционния съд – Окръжен съд - Варна.

3.  Ново разглеждане пред Окръжен съд - Варна

33.  На 25 октомври 2007 г. жалбоподателката уточнява иска си пред Окръжен съд - Варна,  в частност описвайки обстоятелствата непосредствено след арестуването на родителите ѝ и продължителната психологическа травма, която тя претърпява в резултат на това. Тя твърди, че съдията по време на заседанието относно продължаване на задържането на родителите ѝ на 6 декември 2002 г., е тълкувал погрешно отговора на майка ѝ на поставения въпрос, свързан с грижите за жалбоподателката

34.  През 2008 г. е изготвена психиатрична и психологическа експертиза в рамките на съдебното производство. Експертизата установява, че жалбоподателката е депресирана и понякога агресивна. Това се дължи на шока, който преживява във връзка със задържането на родителите си, и произтичащата от това несигурност. Тя показва признаци на натрупано напрежение, страх, тревога, разочарование и гняв  спрямо служителите, които са я оставили сама след ареста на родителите ѝ. Тя е изгубила интерес към ежедневието си или към бъдещето и е станала резервирана, в резултат на загубата на доверие в правосъдната система. През 2008 г. са изготвени две допълнителни медицински експертизи. В тях се установява, че жалбоподателката страда от посттравматично стресово разстройство, което вероятно е резултат от преживяното след арестуването на нейните родители. Лекарите заявяват пред съда, че не се очаква подобрение в нейния случай и че състоянието ѝ се очаква да стане хронично. Друга медицинска експертиза, назначена от съда през 2009 г., потвърждава, че жалбоподателката страда от посттравматично стресово разстройство и че докато е била здраво и енергично дете преди арестуването на родителите й, тя е започнала да преживява чести пристъпи на депресии след това и се е поддала на силните чувства на самосъжаление, несигурност и безполезност на усилията и ангажираността.

35.  Адвокатът на родителите на жалбоподателката, присъствал на заседанията, свързани със задържането им през 2002 г., свидетелства на 22 февруари 2008 г., че не е знаел какво е станало с жалбоподателката по време на задържането на родителите ѝ, нито може да си спомни нещо от обстоятелствата, свързани с въпроса и отговора относно грижите за нея в съдебното заседание на 6 декември 2002 г.. На 24 октомври 2008 г., по време на същото производство, учителка на жалбоподателката свидетелства, че не може да си спомни жалбоподателката да е отсъствала или да е ходила гладна на училище. Момичето не ѝ се оплакало от нищо по онова време.

36.  Окръжен съд - Варна отхвърля иска на жалбоподателката на 27 юли 2009 г. като констатира, че не е доказано, че тя е била оставена сама, докато родителите ѝ са задържани през декември 2002 г. Съдът също така посочва, че през трите дни след съдебното заседание на 6 декември 2002 г. майката на жалбоподателката не е искала поправка на протокола от съдебното заседание, въпреки законовата възможност да го направи.

37.  Освен това съдът постановява, че на 6 декември 2002 г. Окръжен съд - Варна е приел, че майката е отговорила утвърдително на въпроса на съдията дали има кой да се грижи за жалбоподателката. Този въпрос е зададен на майката на жалбоподателката с помощта на преводач. Вследствие на това съдът достига до заключението, че правораздавателната система не е имала задължение да действа по друг начин, за да защити жалбоподателката.

38.  Съдът освен това напълно приема заключенията в психологическите експертизи за състоянието на хронично посттравматично стресово разстройство на жалбоподателката след събитията от декември 2002 г. Той обаче намира, че единственото доказателство, подкрепящо твърдението на жалбоподателката, че е оставена сама през декември 2002 г., са показанията на нейните родители, и няма други доказателства в подкрепа на това твърдение. Като се има предвид, че майката заявява в хода на съдебното заседание за задържането си, че някой се грижи за детето, условията, посочени в чл. 152 от Наказателно-процесуалния кодекс, не са налице и следователно институциите, включени в наказателното производство, не са били задължени да предприемат стъпки за поемане на грижите за жалбоподателката.

4.  Ново обжалване пред Апелативен съд - Варна и Върховния касационен съд

39.  Жалбоподателката обжалва пред Апелативен съд - Варна. Тя отново оспорва заключенията на предходната съдебна инстанция за отговора на майка си по време на съдебното заседание на 6 декември 2002 г. Тя също така заявява, че майка ѝ не е била в състояние да се запознае с протокола от съдебното заседание, тъй като тя е била незабавно отведена обратно в следствения арест. Освен това тя твърди, че властите са имали задължението да проверят още по време на ареста на 4 декември 2002 г. и непосредствено след това дали за нея са полагани грижи и във всеки случай не е трябвало да изчакват два дни, за да повдигнат за първи път по време на съдебното заседание въпросът за нейното положение. Тя твърди, че сегашното ѝ здравословно състояние е пряк резултат от шока и стреса, които претърпява във връзка с ареста и липсата на грижи. Осъдена е да заплати около 3000 евро за съдебни разноски.

40.  Апелативният съд потвърждава решението на първоинстанционния съд на 10 декември 2010 г. Той констатира, че дори ако жалбоподателката е оставена сама след ареста, отговорността за това не би могла да бъде вменена на полицията, прокуратурата или съда, тъй като майка ѝ е заявила, че има кой да се грижи за нея. Освен това посттравматичното стресово разстройство, от което е установено, че страда, може да е резултат от допълнителни фактори, които не са пряко свързани с ареста на родителите ѝ.

41.  Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване в окончателно решение от 18 януари 2012 г., като не намира основания да позволи разглеждането на жалбата.

Е. Последващо развитие

42.  На 10 март 2004 г. на жалбоподателката е предоставен хуманитарен статут, а на 15 септември 2007 г. - бежански статут.

II.  ПРИЛОЖИМИ МЕЖДУНАРОДНИ ТЕКСТОВЕ

Конвенция на ООН за правата на детето от 1989 г.

43.  Този договор (наричан по-долу “Конвенцията на ООН”), приет от Общото събрание на Организацията на обединените нации на 20 ноември 1989 г., има задължителна сила съгласно международното право за Договарящите държави, включително за всички държави членки на Съвета на Европа. Чл. 3(i) от Конвенцията на ООН гласи:

„Най-добрият интерес на детето е от първостепенно значение във всички действия, отнасящи се до децата, независимо дали са предприети от обществени или частни институции за социално подпомагане, от съдилищата, административните или законодателните органи."

III.  ПРИЛОЖИМО ВЪТРЕШНО ПРАВО И ПРАКТИКА

А. Задължения на властите по отношение на грижите за деца

44.  Чл. 4 от Закона за закрила на детето (Закона) гласи към момента на събитията, че закрилата на детето трябва да бъде осъществена чрез: 1) съдействие, подпомагане и услуги в семейна среда; 2) настаняване на детето в семейство на роднини или близки; 3) настаняване на детето в приемно семейство; 4) настаняване на детето в специализирана институция; или 5) полицейска закрила. Съгласно чл. 6 в редакцията към онзи момент , закрилата на детето трябва да се осъществява от Държавната агенция за закрила на детето и от Дирекциите за социално подпомагане.

45.  Алинея 2 на чл. 7, в редакцията към онзи момент, гласи, че всяко лице, на което стане известно, че дете се нуждае от закрила, когато тази информация е получена в хода на изпълнението на неговите професионални задължения, има задължение да уведоми за случая най-близката Дирекция „Социално подпомагане“.

46.  Член 152 от Наказателно-процесуалния кодекс, който е в сила по време на събитията, урежда задържането на заподозрени под стража. Алинея 6 от този член гласи, че децата на задържаното лице трябва да бъдат взети под грижи на институциите, чрез съответната община, ако нямат роднини, които да могат да се грижат за тях.

Б. Искове за обезщетение за вреди

47.  Чл. 49 от Закона за задълженията и договорите от 1951 г. гласи, че този, който е възложил на друго лице някаква работа, отговаря за вредите, причинени от него при или по повод изпълнението на тази работа. Отговорността по смисъла на тази разпоредба - както и по смисъла на останалите разпоредби, уреждащи непозволено увреждане - се основава на неправомерността на оспорваното поведение (реш. № 567 от 24 ноември 1997 г. по гр. д. № 775/1996 г., ВС, петчленен състав). Съгласно чл. 110 от Закона за задълженията и договорите, давностният срок за погасяване на деликтни искове е пет години.

ПРАВОТО

I. ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛ. 8 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

48.  Жалбоподателката се оплаква, че неуспехът на властите да ѝ окажат съдействие въпреки факта, че е била непълнолетна, оставена сама след задържането на родителите ѝ през декември 2002 г., е предизвикал сериозен стрес и страдание, което е в нарушение на чл. 8 от Конвенцията, гласящ следното:

“1.  Всеки има право на неприкосновеност на личния и семейния си живот, на жилището и на тайната на кореспонденцията.

2.  Намесата на държавните власти в упражняването на това право е недопустима, освен в случаите, предвидени в закона и необходими в едно демократично общество в интерес на националната и обществената сигурност или на икономическото благосъстояние на страната, за предотвратяване на безредици или престъпления, за защита на здравето и морала или на правата и свободите на другите.

49.  Правителството оспорва това твърдение.

A.  Допустимост

50.  Съдът отбелязва, че тази жалба не е явно необоснована по смисъла на чл. 35 § 3(а) от Конвенцията. Той отбелязва още, че тя не е недопустима на други основания. Следователно трябва да бъде допусната за разглеждане

Б. По същество

1.  Становище на Правителството

51.  Правителството смята, че жалбата е неубедителна и припомня, че не е доказано, че жалбоподателката е оставена сама по време на задържането на родителите ѝ. То подчертава, че тъй като майката на жалбоподателката поддържа пред съда, че има кой да се грижи за дъщеря ѝ, нито институциите, участващи в досъдебното производство срещу родителите ѝ, нито съдът са имали задължението да разгледат допълнително необходимостта да окажат съдействие на жалбоподателката.

52.  То изтъква, че адвокатът на родителите на жалбоподателката присъства на съдебното заседание от 6 декември 2002 г. и че по-късно свидетелства в производството по иска за вреди, водено от жалбоподателката относно това, че не е знаел какво се е случило с нея по време на задържането на нейните родители. Изявлението му води до заключението, че жалбоподателката получава адекватни грижи по време на задържането на родителите си. Също така, класната ръководителка на жалбоподателката свидетелства по време на същото производство, че не си спомня жалбоподателката да е отивала гладна на училище, да ѝ е било студено или да е била разстроена в училище през процесния период.

53.  Освен това, тъй като семейството живее в България в продължение на около година преди ареста на родителите, може да се приеме, че те са имали кръг от приятели и познати, на които биха поверили грижата за детето си в свое отсъствие, ако са предпочели да не търсят помощ от властите. Също така, по време на престоя си в затвора в гр. Сливен, майката на жалбоподателката е можела да предупреди властите за вероятността дъщеря ѝ да е оставена сама, или да  поиска да се коригира протоколът от заседанието.

2.  Становище на жалбоподателката

54.  Жалбоподателката заявява, че полицията не  е предоставила на родителите ѝ възможност да организират грижите за нея в момента на арестуването им. Според жалбоподателката те не са знаели за наказателните обвинения, повдигнати срещу тях в Туркменистан, които са били изфабрикувани, както е доказано в последвалото съдебно производство. Те не са очаквали да бъдат задържани и не са могли да знаят, че няма да видят жалбоподателката в продължение на тринадесет дни.

55.  Родителите на жалбоподателката са разделени и държани в две различни места за задържане на около 200 километра едно от друго. Нейната майка не е била наясно с положението на жалбоподателката, тъй като е смятала, че по време на съдебното заседание на 6 декември 2002 г. е информирала съда, че няма кой да се грижи за дъщеря й.

56.  Жалбоподателката счита, че позитивните задължения на властите по чл. 8 от Конвенцията се активират незабавно, когато им бъде докладван случай за изложено на риск дете. В  нейния случай, те са настъпили от момента, в който полицията влиза в дома на жалбоподателката, за да арестува родителите ѝ. Полицията е разпитала жалбоподателката и видяла документа ѝ за самоличност, от който става ясно, че е непълнолетна. Когато родителите ѝ са арестувани, в апартамента не са присъствали други лица, които биха могли да бъдат помолени да информират компетентните органи, за да може те да осигурят грижи за жалбоподателката.

57.  Майката на жалбоподателката не е имала възможност да поиска поправка на протокола от съдебното заседание, тъй като е отведена от заседателната залата директно в затвора в гр. Сливен, където според жалбоподателката не е имала достъп до протокола, до адвокат или до преводач. Освен това тя е била изключително разтревожена за живота и безопасността си. Като чужденец, пристигнал в страната по-малко от година по-рано, тя не е знаела как работи българската система за закрила на детето. По-конкретно, предвид факта, че е вярвала, че е информирала съда, че няма кой да се грижи за жалбоподателката, тя не е имала основание да предполага, че компетентните органи не са изпълнили задълженията си.

3.  Преценката на Съда

(а)  Общи принципи

58.  Съдът намира в случаи с оплаквания по чл. 8, че зачитането на личния живот включва физическата и психическата неприкосновеност на дадено лице (вж. Бевакуа и С. срещу България, № 71127/01, § 65, 12 юни 2008 г., и Mubilanzila Mayeka and Kaniki Mitunga v. Belgium, № 13178/03, § 83,ECHR 2006-XI). Член 8 по същество защитава човек срещу произволна намеса от страна на властите, но той не диктува само държавата да се въздържа от такава намеса, а в допълнение към това основно задължение за бездействие, може да съществуват позитивни задължения за действие, присъщи на ефективното зачитане на личния или семейния живот (вж. X and Y v. the Netherlands, решение от 26 март 1985 г., Серия A № 91, § 23). Съдът постановява също (вж. Бевакуа и С., цитирано по-горе, § 84), че кумулативният ефект от непредприемането на мерки от националните власти, включително, но не само, привременни мерки, както се изисква в ситуация, която влияе неблагоприятно на жалбоподателите, представлява отказ на държавата да съдейства на жалбоподателите и противоречи на позитивните задължения на държавата по чл. 8 да осигури зачитането на техния личен и семеен живот (пак там, § 84). Съдът също така намира, макар и в контекста на жалба по чл. 3 от Конвенцията, че неуспехът на властите да осигурят грижи за жалбоподател, който е бил на дванадесетгодишна възраст, когато родителите му са арестувани и задържани в полицейско управление в продължение на няколко часа, или да му обяснят ситуацията, достига прага на суровост, изискван от чл. 3, и представлява унизително отношение (вж. Ioan Pop and Others v. Romania, № 52924/09, § 65, 6 декември 2016 г.).

59.  Задълженията, поети от държавата по чл. 8 от Конвенцията по отношение на закрилата на деца, налагат зачитането на най-добрия интерес на детето (вж. например, в контекста на предоставяне на обществени грижи за деца, Haase v. Germany, № 11057/02, § 80, ЕСПЧ 2004-III (откъси)).

(б) Приложение на тези принципи в настоящия случай

60.  В настоящия случай ситуацията видно е представлявала риск за благополучието на жалбоподателката, тъй като е била на четиринадесет години, когато родителите ѝ са арестувани.

61.  Според Съда приложимите национални законови разпоредби (вж. параграфи 44-46 по-горе) са предназначени да защитават децата, но нищо не показва, че те са били приложени на практика в този случай. По-конкретно Правителството не доказва, че по време на ареста полицията е уведомила съответните компетентни органи за това, че родителите на жалбоподателката са били задържани, оставяйки я без надзор. Както става ясно от становището на Правителството, първият път, когато орган поставя въпроса дали има човек, който да се грижи за детето, е по време на съдебното заседание, което се е състояло два дни по-късно.

62.  Следователно властите са имали задължението или да дадат възможност на родителите на жалбоподателката да осигурят грижите за нея по време на задържането си, или служебно да проучат ситуацията на жалбоподателката. След като властите установяват обстоятелствата, свързани с грижата за нея в отсъствие на родителите , ако се окаже необходимо, те са задължени съгласно националното законодателство да предоставят на жалбоподателката съдействие, подпомагане и грижи според нуждите или в собствения ѝ дом, или в приемно семейство, или в специализирана институция. Това задължение в съответствие с националното законодателство изглежда възниква от момента, в който родителите са задържани (вж. параграфи 45-46 по-горе). Правителството не показва, че каквото и да било от гореописаното е предприето от съответните органи по което и да е време преди заседанието на 6 декември 2002 г., което е два дни след арестуването на родителите на жалбоподателката. Следователно Съдът намира, че по отношение на периода между ареста на родителите на жалбоподателката и заседанието за продължаване на задържането им, властите не са изпълнили позитивното си задължение по чл. 8 от Конвенцията да действат, за да гарантират, че жалбоподателката, която е непълнолетно лице, оставено без родителска грижа, е била защитена и обгрижена в отсъствието на своите родители.

63. Правителството не твърди, че властите са проверили ситуацията на жалбоподателката в  следващите дни, т.е. между 6 декември 2002 г., датата на първото заседание, и 17 декември 2002 г., датата на апелативното заседание и освобождаването на родителите на жалбоподателката,. Съдът смята, че не е негова задача да определи кой орган какви действия да предприеме и кога, за да предотврати потенциалното излагане на жалбоподателката на страдание, предизвикано от несигурността относно собствената ѝ съдба и съдбата на нейните родители след задържането им. Той обаче отбелязва, че Правителството не твърди, че в който и да е момент съответен орган  е посещавал жалбоподателката, за да  проверява, че не е сама на практика след арестуването на родителите ѝ, да я информира  за ситуацията на родителите ѝ, да й изясни собствената ѝ ситуация, или - предвид нейната възраст – да я води на посещение при когото и да е от тях или и при двамата в затвора.

64.  Правителството подчертава, че жалбоподателката не доказва безспорно, че действително остава сама и без грижи по време на отсъствието на своите родители. То смята, че е правдоподобно родителите на жалбоподателката да са имали кръг от приятели и познати, към които тяхната дъщеря да се обърне в отсъствието им. Освен това Правителството посочва, че собственият адвокат на родителите на жалбоподателката присъства по време на заседанието относно продължаването на задържането и заявява в хода на следващото производство за вреди, заведено от жалбоподателката, че не е знаел какво е станало с нея. В подобен смисъл учителката на жалбоподателката свидетелства, че няма спомен  жалбоподателката да е била гладна, да ѝ е било студено или да е била разстроена по  време на процесния период (вж. параграф 35 по-горе). Накрая Правителството твърди, че майката на жалбоподателката е могла да предупреди властите за положението на дъщеря си, докато е в затвора и да поиска да се коригира протоколът от съдебното заседание  в частта относно  наличието на грижи за жалбоподателката.

65.  Съдът отбелязва следното. Родителите на жалбоподателката са образовани личности с добър произход, с професионален опит на високо ниво,  очевидно притежаващи средства и умения и са се грижили за дъщеря си (вж. параграфи 8, 9, 18 и 25 по-горе). Те се представляват процесуално по време на  делото за екстрадиция от упълномощен от тях адвокат . Този адвокат участва в съдебното заседание,  в което съдията повдига въпроса за грижите за жалбоподателката в отсъствието на родителите ѝ (вж. параграф 17 по-горе); той продължава да представлява родителите на жалбоподателката по време на продължаващото задържане и освен това е съсед на семейството на жалбоподателката (пак там). Освен това, в допълнение към това, че е записано в протокола заявеното от нея  в съда, че има кой да се грижи за дъщеря ѝ, майката на жалбоподателката в нито един момент - нито преди, нито след заседанието, по време на ареста или след освобождаването си от затвора - не повдига пред никой орган въпроса за грижите за жалбоподателката през периода на  задържането. Баща ѝ, който е арестуван по същото време и заедно с майката, също не предупреждава в никакъв момент който и да е орган, че дъщеря му е оставена сама или че има някакви притеснения относно грижите за нея в свое отсъствие.

66.  При тези обстоятелства Съдът намира, че компетентните органи нямат причина да приемат или подозират след съдебното заседание на 6 декември 2002 г., че жалбоподателката е оставена сама и не е обгрижвана в отсъствието на нейните родители. Следователно тяхното задължение съгласно националното законодателство да поемат грижата за децата на задържаните лица, ако не им е предоставена такава, не е относимо към случая след заседанието на 6 декември 2002 г. Съответно, при липса на каквито и да е действия от страна на родителите или от тяхно име по време на събитията, Съдът намира, че в последвалото производство за вреди, заведено от жалбоподателката, позоваването от страна на националните съдилища на протокола от заседанието за задържане и тяхното заключение, че нито полицията, нито прокуратурата, нито съдилищата е било нужно да изследват допълнително ситуацията на жалбоподателката, не представлява липса на адекватни действия в контекста на техните задължения по чл. 8 от Конвенцията.

67.  Горепосочените съображения са достатъчни, за да позволят на Съда да заключи, че е налице нарушение на чл. 8 от Конвенцията по отношение на периода преди 6 декември 2002 г. и не е налице нарушение по отношение на периода след тази дата.

II.  ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛ. 13 ВЪВ ВРЪЗКА С ЧЛ. 8 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

68.  Жалбоподателката се оплаква по чл. 13 във връзка с чл. 8, че не е разполагала с ефективно вътрешноправно средство за защита по отношение на исканията си. Чл. 13 гласи:

“Всеки, чиито права и свободи, провъзгласени в тази Конвенция, са нарушени, има право на ефикасни правни средства за тяхната защита пред съответните национални власти ...”

69.  Жалбоподателката смята, че в делото за обезщетение за вреди, което завежда, съдилищата на всички нива напълно пренебрегват твърдението ѝ, че полицаите не са изпълнили своите законови задължения да защитят нейното физическо и психическо благосъстояние, като опитат да проверят по времето на ареста, че са предприети подходящи мерки за полагане на грижи за нея. Също така нейното твърдение, че съдията в съдебното заседание на 6 декември 2002 г. не проверява наличието на такива мерки, е сметнато за неоснователно единствено въз основа на факта, че в протокола от това заседание се посочва, че майка ѝ е уведомила съда, че е имало кой да полага грижи за детето.

70.  Правителството счита, че съдилищата в производството за обезщетение за вреди правилно са заключили, че макар да е установено недвусмислено, че жалбоподателката страда от посттравматично стресово разстройство, не е налице причинно-следствена връзка между действията на властите и състоянието на жалбоподателката.

71.  Съдът отбелязва, че това възражение е свързано с разгледаното по-горе и също трябва да бъде обявено за допустимо.

72.  Като взема предвид констатацията за нарушение по чл. 8 поради липсата на действия от страна на властите за осигуряване на ефективна защита на жалбоподателката през първите два дни след арестуването на родителите ѝ, Съдът счита, че не е необходимо да разглежда дали в този случай е налице и нарушение на чл. 13 (вж., наред с други решения,  M.D. and Others v. Malta, № 64791/10, § 84, 17 юли 2012 г.; и Преждарови срещу  България, № 8429/05, § 56, 30 септември 2014 г.).

III.  ПРИЛОЖЕНИЕ НА ЧЛ. 41 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

73.  Чл. 41 от Конвенцията гласи:

“Ако Съдът установи нарушение на Конвенцията или на Протоколите към нея и ако вътрешното право на съответната Високодоговаряща страна допуска само частично обезщетение, Съдът, ако е необходимо, постановява предоставянето на справедливо обезщетение на потърпевшата страна.”

А. Обезщетение за вреди

74.  Жалбоподателката претендира 50 000 евро обезщетение за  неимуществени вреди.

75.  Правителството смята сумата за неоснователна и прекомерна.

76.  Съдът счита, че несигурността на жалбоподателката, която е на четиринадесетгодишна възраст по това време, е създадена от внезапното й лишаване от присъствието и грижата на нейните родители през първите два дни след задържането им  и е причина за нейната тревога и страдание. Съответно, той присъжда на жалбоподателката 3600 евро  обезщетение за неимуществени вреди.

Б. Разходи и разноски

77.  Жалбоподателката претендира също 12 031,81 евро за разходи и разноски, направени както пред националните съдилища, така и пред Съда. От тази сума 6135 евро се равняват на държавните такси, платени в производството за обезщетение за вреди (вж. параграф 29 по-горе), 160 евро за разходи за експертизи, изготвени в рамките на същото производство, 3 000 евро за държавните такси, платени при второто разглеждане на иска ѝ за обезщетение за вреди от апелативния съд (вж. параграф 39 по-горе), 1189 евро за адвокатските хонорари в тези производства, 107,81 евро за разходи и разноски, свързани с касационното производство, и 1440 евро за адвокатските хонорари в производството пред Съда. Тя посочва, че сумата за адвокатските хонорари за производството пред Съда трябва да бъде платена по банковата сметка на Българския хелзинкски комитет.

78.  Правителството заявява, че претенцията за присъждане на разноските, направени от жалбоподателката пред националните съдилища, е необосновано искане.

79.  Според практиката на Съда жалбоподател има право на възстановяване на разходи и разноски само доколкото е доказано, че те са били действително и необходимо направени и са в разумен размер. В настоящото дело, що се отнася до националните разходи и разноски, Съдът повтаря, че ще уважи такива претенции само дотолкова, доколкото те са относими към нарушенията, които е констатирал. След това той отбелязва, че жалбоподателката е направила 10,591.81 евро разходи и разноски пред националните съдилища, за да търси обезщетение във връзка с нарушението на нормите на Конвенцията, констатирано в настоящия случай. Тази сума обхваща и елементите, описани в параграф 77 по-горе, освен исканата сума за съдебни разноски, направени пред Съда. Като се вземе предвид фактът, че Съдът констатира нарушение на чл. 8 от Конвенцията само по отношение на част от периода, за който е искането, Съдът смята за разумно да уважи частично тази претенция и съответно присъжда 4000 евро по тази точка.

80.  Освен това Съдът присъжда на жалбоподателката 1260 евро за съдебни такси за производството пред Съда и разпорежда, че тази сума трябва да бъде платена по банковата сметка на Българския хелзинкски комитет. Тази  сума е достигната с позоваване на часовата ставка от 70 евро, която се прилага по отношение на хонорарите на адвокатите на жалбоподатели в последните дела срещу България със сравнима сложност (вж. Булвес АД срещу България, № 3991/03, § 85, 22 януари 2009 г., и Мутишев и други срещу България, № 18967/03, § 160, 3 декември 2009 г.; и Пенчеви срещу България, № 77818/12, § 88, 10 февруари 2015 г.).

В. Лихва за забава

81.  Съдът смята за уместно лихвата за забава да бъде   основана на пределната ставка по заеми на Европейската централна банка, към която се добавят три процентни пункта.

ПО ТЕЗИ СЪОБРАЖЕНИЯ СЪДЪТ

1.  Обявява единодушно жалбата за допустима.

 

2.  Приема с четири на три гласа, че е налице нарушение на чл. 8 от Конвенцията по отношение на периода преди 6 декември 2002 г.;

 

3.  Приема единодушно, че не е налице нарушение по отношение на периода след тази дата;

 

4.  Приема единодушно, че не е необходимо да  разглежда оплакването по чл. 13 от Конвенцията;

 

5.  Приема с четири на три гласа,

(а) че държавата-ответник трябва да заплати на жалбоподателката в срок от три месеца от датата, на която решението стане окончателно в съответствие с чл. 44 § 2 от Конвенцията, следните суми, които се конвертират в български лева по курса към датата на плащането:

(i) 3600 евро (три хиляди и шестстотин евро), плюс всякакви данъци, които биха могли да се начислят, по отношение на нанесени неимуществени вреди;

(ii) 5260 (пет хиляди двеста и шестдесет евро), плюс всякакви данъци, които биха могли да се начислят на жалбоподателката, по отношение на разходи и разноски, от които 1260 евро трябва да бъдат изплатени директно по банковата сметка на Българския хелзинкски комитет;

(б) че от изтичането на гореспоменатия тримесечен срок до плащането се дължи проста лихва върху горепосочените суми в размер, равен на пределната ставка по заеми на Европейската централна банка за периода на забава, към която се добавят три процентни пункта;

 

6.  Отхвърля единодушно останалата част от претенцията на жалбоподателката за справедливо обезщетение.

Изготвено на английски език и оповестено писмено на 1 февруари 2018 г., в съответствие с чл. 77 §§ 2 и 3 от Правилника на Съда.

   Клаудия Вестердик                                                     Ангелика Нусбергер
            секретар                                                                      председател

В съответствие с чл. 45 § 2 от Конвенцията и правило 74 § 2 от Правилника на Съда, съвместното особено мнение на съдиите Е. Мьозе, Ш. О’Лиъри и М. Русева е приложено към настоящото решение.

A.Н.
К.В.

---