Номер на жалба: 63397/12

Членове от Конвенцията: (П7-2) Право на обжалване в наказателното производство

В делото Байраков с/у България,

Европейският съд по правата на човека (пети отдел), заседаващ като комисия в състав:

          Гана Юдкивска, Председател,
          Йонко Грозев,
          Ладо Чантуриа, съдии,
и Виктор Соловейчик, Заместник секретар на отдела,

Като взе предвид:

жалбата срещу Република България, подадена до Съда съгласно член 34 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи („Конвенцията“) от българския гражданин, г-н Евгени Пламенов Байраков („жалбоподателят“), на 26 Септември 2012 г .;

решението да уведоми българското правителство („правителството“) за жалбата, свързана с невъзможността жалбоподателят да обжалва съдебно решение, осъждащо го на краткосрочно лишаване от свобода, и да обяви за недопустима останалата част от жалбата;

констатациите на страните;

След като обсъди на закрито заседание, на 21 април 2020 г.,

Постановява следното решение, прието на тази дата:

ВЪВЕДЕНИЕ

Случаят се отнася до оплакване по член 2 от Протокол № 7. Жалбоподателят се оплаква, че не е могъл да обжалва първоинстанционното решение, налагащо му краткосрочно лишаване от свобода за спортно хулиганство.

факТИТЕ

1. Жалбоподателят е роден през 1992 г. и живее в София. Той се представлява от г-жа Т. Чобанова, адвокат, практикуваща в София.

2. Правителството се представлява от неговия агент, г-жа М. Димова от Министерството на правосъдието.

3. Фактите по делото, представени от страните, могат да бъдат обобщени, както следва.

4. На 25 март 2012 г. жалбоподателят и други привърженици на софийски футболен клуб пътуват до Пловдив, за да присъстват на футболен мач. Според обвинението, при пристигането си те са влезли в бой с привърженици на противниковия клуб и са хвърляли стъклени бутилки и камъни по минувачите. Полицията пристигнала и арестувала жалбоподателя и други хора.

5. Срещу жалбоподателя е образувано производство по Закона за опазване на обществения ред при провеждането на спортни мероприятия от 2004 г. (наричано по-долу „Законът от 2004 г.“, виж параграф 9 по-долу) , а на следващия ден, 26 март 2012 г., той е изправен пред Пловдивския районен съд.

6. В решение от същия ден Пловдивският районен съд установява, че жалбоподателят е виновен за спортно хулиганство, както е определено в чл. 21 от Закона от 2004 г. (виж параграф 10 по-долу), и му налага следните наказания, предвидени в чл. 25, ал. 1 от същия закон (виж параграф 11 по-долу): глоба в размер на 300 български лева (левовата равностойност на 153 евро - евро), тринадесетдневно задържане в полицейска структура  и едногодишна забрана за посещение на спортни мероприятия в България и чужбина.

7.  В решението е посочено, че то е окончателно. Незабавно е влязло в сила и жалбоподателят е задържан в Пловдив, където остава в ареста до 8 април 2012 г.

8. През септември 2012 г. жалбоподателят е подал молба за възобновяване на производството, претендирайки, че срещу него е повдигнато „наказателно обвинение“  в нарушение на член 6 § 1 от Конвенцията. Той се оплаква и от невъзможността да обжалва решението от 26 март 2012 г., като се позова на решението на Конституционния съд от 4 май 2011 г. (виж параграф 16 по-долу). В определение от 22 октомври 2012 г. заместник-председателят на Върховния касационен съд отказва да възобнови производството, като посочва, че процедурите за спортно хулиганство по Закона от 2004 г. не подлежат на възобновяване, съгласно съответните разпоредби на Наказателно-процесуалния кодекс.

РЕЛЕВАНТНА ПРАВНА РАМКА

I. ЗАКОНЪТ ОТ 2004

9.  Законът от 2004 (Закон за опазване на обществения ред при провеждането на спортни мероприятия) предвижда различни мерки за опазване на обществения ред по време на спортни мероприятия и наказания за нарушения на този ред.

10.  Съгласно чл. 21 от Закона, административното нарушение спортно хулиганство се определя като нарушение на поведението по време на или във връзка със спортно мероприятие, като такова поведение не представлява престъпление. Спортното хулиганство включва, наред с другото, произнасянето на клетви и обиди, хвърлянето на предмети и участие в сбиване.

11.  Съгласно чл. 25, ал. 1 от Закона от 2004 г., в сила към съответния момент, спортното хулиганство се наказва със задържане в полицейска структура  до петнадесет дни, глоба между 200 лв. (102 EUR) и 500 лв. (256 EUR) и забрана за посещение на спортни мероприятия за период до две години.

12.  Към релевантния период подобни мерки трябва да бъдат постановени от съответния районен съд, чието решение е окончателно (чл. 34, ал. 1 от Закона). През август 2018 г. чл. 34, ал. 1 е изменен и сега предвижда решенията на районните съдилища да подлежат на обжалване пред окръжен съд.

II. УКАЗ ЗА БОРБА С ДРЕБНОТО ХУЛИГАНСТВО И РЕШЕНИЕ НА КОНСТИТУЦИОННИЯ СЪД от 4 май 2011 г.

13.   Указът за борба с дребното хулиганство, наричан по-долу “Указът”, е приет през 1963 г. Той определя следните деяния, наред с други подобни, за дребно хулиганство, а именно - изричане на клетва или обиди на публично място, кавга или сбиване, нарушаващо мира, които са несъвместими с престъпното хулиганство. След 2004 г. Указът не е приложим за актове на спортно хулиганство (чл.1, ал. 5).

14.  Съгласно чл. 1, ал. 1 от Указа, дребното хулиганство, ако е извършено от лица, навършили шестнадесет години, се наказва до петнайсет дни задържане в полицейско структурно звено или глоба.

15.  Такива наказания се налагат от районните съдилища. До май 2011 г. чл. 7 от Указа предвижда, че решенията им са окончателни.

16.  На 4 май 2011 г. Конституционният съд обявява последната норма за противоконституционна, като установява, че тя противоречи на членове 5 § 4 и 6 § 1 от Конвенцията. Той отбеляза по-специално, че дребното хулиганство е деяние за нарушаване на обществения ред и че е наказуемо с лишаване от свобода, което означава, че лице, обвинено в такова престъпление, е подложено на „наказателно обвинение“ по смисъла на член 6 § 1 от Конвенцията (Решение № 3 от 4.04.2011 г. на Конституционния съд по к. д. № 19 от 2010 г.).

7.  В резултат на това през ноември 2011 г. чл. 7 от Указа е изменен и сега предвижда решенията на районните съдилища за налагане на административно наказание да могат да бъдат обжалвани пред окръжния съд.

III. ПРАКТИКА НА НАЦИОНАЛНИТЕ СЪДИЛИЩА, СВЪРЗАНА С ПРАВОТО НА ОБЖАЛВАНЕ ПО ЗАКОНА от 2004 г.

18.  С решение от 4 юли 2011 г. Софийският административен съд e приел за разглеждане жалба срещу решението на районния съд за налагане на наказание по Закона от 2004 г. Той се позовава на решението на Конституционния съд от 4 май 2011 г. (вж. Параграф 16 по-горе) и констатира, по същите причини, изложени в него, че чл. 34, ал. 1 от този закон, непредвиждащ такова обжалване,  противоречи на Конституцията (Решение № 3315 от 4.07.2011 г. на АССГ по д. № 3711/2011 г.).

19.  С решение от 16 март 2012 г. Върховният касационен съд отказва да разгледа жалба срещу решението на окръжния съд, съгласно Закона от 2004 г., като констатира, че развитията, описани в параграфи 16 - 17 по-горе - решението на Конституционния съд от 4 май 2011 г. и последвалите изменения на Указа - не засягат процедурата по Закона от 2004 г. и по-специално не пораждат право на обжалване. Той посочва, че приложимостта на Указа към актове на спортно хулиганство е изрично изключена, съгласно неговия чл. 1, ал. 5 (Определение № 149 от 16.03.2012 г. по к. н. д. № 223/2012 г., ВКС, I н .о.).

20.  В решение от 12 март 2012 г. Софийският градски съд също обявява за недопустима жалба срещу решение на районния съд по Закона от 2004 г., като отхвърля с подобни аргументи (Решение № 331 от 12.03.2012 г. на СГС по в. а. н. д. № 484/2012 г.).

21.  Впоследствие някои окръжни съдилища започват да разглеждат жалби срещу решения на районните съдилища, налагащи наказания по Закона от 2004 г., като считат, че мотивите на Конституционния съд в неговото решение от 4 май 2011 г. относно Указа са приложими по аналогия към Закона от 2004 г., и следователно чл. 34, ал. 1 от закона, формулиран преди 2018 г., би трябвало да се счита, че противоречи на Конституцията, както и на членове 5 § 4 и 6 § 1 от Конвенцията и чл. 2 от Протокол № 7. Те отбелязват, че както Указът, така и Законът от 2004 г. се отнасят до действия на дребно хулиганство, като единствената разлика е, че тези по Закона от 2004 г. са извършени по време на спортни мероприятия.

22.  Правителството предостави няколко решения, в които са направени горепосочените заключения, постановени между 3 декември 2012 г. и 11 ноември 2013 г. По-голямата част от тях са на Софийски градски съд, а едно е на Окръжен съд - Силистра (Решение № 1342 от 3.12.2012 г. на СГС по в. а. н. д. № 5245/2012 г.; Решение № 1374 от 7.12.2012 г. на СГС по в. а. н. д. № 5037/2012 г.; Решение № 1398 от 11.12.2012 г. на СГС по в. а. н. д. № 5244/2012 г.; Решение от 15.04.2013 г. на ОС Силистра по в. а. н. д. № 108/2013 г.; Решение № 1281 от 11.11.2012 г. на СГС по в. а. н. д. № 3924/2013 г.). В един от случаите е отбелязано, че съдебната практика по материята остава противоречива.

ЗАКОНЪТ

I. ТВЪРДЯНОТО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛ. 2 ОТ ПРОТОКОЛ № 7

23.  Жалбоподателят се оплаква по чл. 2 от Протокол № 7, че не е могъл да обжалва решението на Пловдивския районен съд от 26 март 2012 г..

24.  Чл. 2 от Протокол № 7 гласи следното:

“1. Всеко лице, признато от съда за виновно в извършването на  престъпление, има право да обжалва обявеното си за виновно или осъждането си  пред висшестояш съд. Упражняването на това право, включително основанията за това, се урежда от закона.

2. Това право подлежи на изключения по отношение на маловажни престъпления, определени от закона, или  когато съответното лице е било осъдено в първа инстанция от най-висшия съд в държавата, или е признато за виновно и осъдено в резултат на жалба, подадена срещу неговото оправдаване.”

А. Становища на страните

25.  Правителството заявява, че скоро след решението на Конституционния съд от 4 май 2011 г. и последвалите изменения в Указа „по-голямата част от окръжните съдилища“ са започнали разглеждане на обжалвания срещу решения на районните съдилища, налагащи наказания по Закона от 2004 г. По този начин правителството твърди, че жалбоподателят не е изчерпил наличните възможности на национално ниво.

26.  Жалбоподателят не е съгласен. Той отбеляза, че по времето, когато е постановено решението от 26 март 2012 г. , от което той се оплаква, Законът от 2004 г. не съдържа разпоредби, позволяващи обжалване на такива решения.

Б. Допустимост

27.  Макар че правителството формулира аргумента си, че окръжните съдилища разглеждат жалби срещу решенията на  районните съдилища по Закона от 2004 г., като възражение за неизчерпване на вътрешно правните средства за защита, Съдът счита, че спорният аргумент се отнася по съществото на делото. Затова той не го класифицира като допустимост, а ще го разгледа по-долу (вж. Параграфи 31-34).

28.  Съдът отбелязва, че жалбата не е нито явно необоснована, нито недопустима по другите основания, изброени в чл. 35 от Конвенцията. Следователно трябва да бъде обявена за допустима.

В. Същност

29.  По делата Камбуров срещу България (№ 31001/02, 23 април 2009 г.), Станчев срещу България (№ 8682/02, 1 октомври 2009 г.) и Желязков срещу България (№ 11332/04, 9 октомври 2012 г.) Съдът констатира нарушения на член 2 от Протокол № 7 поради невъзможността преди 2011 г. да се обжалват решенията на районните съдилища за налагане на наказания за дребно хулиганство, съгласно Указа. На първо място той отбелязва, че с оглед на общия характер на административното престъпление дребно хулиганство и тежестта на потенциалните санкции, предвидени в Указа, включително лишаване от свобода, делата се отнасят до разглеждане на „наказателно обвинение“ срещу жалбоподателите по смисъла на член 6 § 1 от Конвенцията, което означава също че член 2 от Протокол № 7 е приложим (вж. Камбуров, § 23 и Станчев, § 45, с позоваване на допълнителна съдебна практика). На второ място Съдът констатира, че според вътрешното законодателство, съществуващо преди 2011 г., не е имало възможност да бъдат обжалвани решенията на районните съдилища, съгласно Указа (вж. Камбуров, § 24). И накрая, той отбелязва, че делата не засягат „маловажни престъпления“ по смисъла на член 2 § 2 от Протокол № 7, по-специално, тъй като „дребното“ хулиганство, съгласно Указа, се наказва с лишаване от свобода (виж Камбуров, §§ 25-26, Станчев, §§ 47-48, и Желязков, §§ 43-44).

30.  По същите причини Съдът констатира, че разглежданото дело се отнася до разглеждане на „наказателно обвинение“ срещу жалбоподателя, което води до приложимост на чл. 2 от Протокол № 7.  Близкото сходство между ситуацията, съгласно Указа, която Съдът обсъжда в цитираните по-горе дела, и тази по Закона от 2004 г., който разглежданото дело засяга, е подчертано от вътрешните съдилища (вж. параграф 21 по-горе) и страните не са изразили несъгласие с това.

31.  Спорът на страните е дали съществува възможност за обжалване на решението на Пловдивския районен съд от 26 март 2012 г.

32.  Съдът отбелязва в това отношение, че по времето, когато жалбоподателят е осъден по силата на Закона от 2004 г., а именно 26 март 2012 г., чл. 34, ал. 1 от същия закон не e предвиждал право на обжалване на такава присъда (вж. Параграф 12 по-горе). Макар че към този момент Софийският административен съд вече е приемал за разглеждане обжалвания по делa по Закона от 2004 г. (вж. Параграф 18 по-горе) при незачитане на забраната по чл. 34, ал. 1, това само по себе си не може да бъде показателно за установена практика от националните съдилища. Показателно е, че скоро след това и за времето, когато жалбоподателят е бил осъден през март 2012 г., Върховният касационен съд и Софийският градски съд са отказвали да разглеждат жалби срещу решенията на районните съдилища по Закона от 2004 г., основавайки се  на буквата на закона (виж параграфи 19-20 по-горе).

33.  Правителството представи няколко решения на Софийския градски съд и едно решение на Силистренския окръжен съд, постановени между декември 2012 г. и ноември 2013 г., когато съдилищата са приемали жалби за разглеждане по Закона от 2004 г., след като са заключили, че чл. 34, ал. 1 от същия закон е противоконституционен и противоречащ на Конвенцията, и са отказвали да го приложат (вж. параграфи 21-22 по-горе). За пореден път обаче Съдът не може да приеме това като  показател за установена в достатъчна степен практика. Самите съдилища признават, че по онова време тази практика е била непоследователна (вж. Параграф 22 по-горе). Следва също да се отбележи, че разглежданите решения са постановени само от две окръжни съдилища месеци след присъдата на жалбоподателя от 26 март 2012 г.

34.  Съдът отново заявява, че Конвенцията има за цел да гарантира правата, които са практични и ефективни, а не теоретични или илюзорни (виж, наред с други достоверни източници, Уейт и Кенеди срещу Германия [GC], № 26083/94, § 67, ECHR 1999 I и Фират срещу Гърция, № 46005/11, § 41, 9 ноември 2017 г.). Следователно Съдът не може да заключи, че към момента на настъпване на фактите - 26 март 2012 г., е съществувала а възможност за обжалване на решението на районния съд по Закона от 2004 г. Член 34, ал. 1 от закона е изключвал това и в конкретния случай Пловдивският районен съд изрично е заявил, че решението от 26 март 2012 г. е окончателно (вж. Параграф 7 по-горе). Макар че някои съдилища от втората инстанция са намирали подобна позиция за противоречива с Конституцията и Конвенцията и са приемали да разглеждат жалбите, това се е случвало на по-късни дати, а към въпросния момент не е имало такава установена национална практика.

35.  И накрая, Съдът не счита, че разглежданият случай се отнася до маловажно престъпление по смисъла на член 2§ 2 от Протокол № 7. Правителството не твърди, че това е било така, и Съдът отново подчертава заключенията му по този въпрос относно Указа, обобщени в параграф 29 по-горе.

36.  Съответно Съдът намира, че е налице нарушение на член 2 от Протокол № 7.

II. ПРИЛОЖЕНИЕ НА ЧЛЕН 41 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

37.   Член 41 от Конвенцията предвижда:

“ Ако съдът установи, че е имало нарушение на конвенцията или на протоколите към нея и ако вътрешното право на високодоговарящата страна допуска само частично обезщетение за последиците от това нарушение, съдът присъжда, ако това е необходимо, справедливо удовлетворение на потърпевшата страна.”

А. Вреди

38.  Жалбоподателят претендира имуществена вреда, без да я уточнява, като твърди, че е загубил работата си вследствие на задържането му между 25 март и 8 април 2012 г. В допълнение той иска 20 000 евро като компенсация за неимуществени вреди.

39.  Правителството оспорва исковете.

40.  Съдът не установява каквато и да е причинно-следствена връзка между констатираното нарушение, което се отнася само до правото на обжалване на присъдата на жалбоподателя съгласно Закона от 2004 г. и твърдяната имуществена вреда. Следователно той отхвърля този иск. Що се отнася до неимуществените вреди, с оглед на обстоятелствата по случая, той присъжда на жалбоподателя 1700 евро, плюс всички данъци, които могат да му бъдат наложени.

Б. Разходи и разноски

41.  Жалбоподателят претендира 2,500 евро за таксите на адвоката му. Той представи договор за процесуално представителство, в който се посочва, че е платил тази сума на своя представител пред Съда. Жалбоподателят претендира още 100 евро за превод, пощенски разходи и копиране. Той представи фактури и разписки, показващи, че е платил за такива услуги 82 лева (42 евро).

42.  Правителството оспорва исковете.

43.  С оглед на тези обстоятелства и по-специално на повтарящия се характер на делото, Съдът присъжда 700 евро за покриване на разходите по всички точки, плюс всякакви данъци, които могат да бъдат наложени на жалбоподателя.

В. Лихви за забавяне

Съдът счита за подходящо лихвеният процент за забава да се основава на лихвения процент на пределната  ставка за заем на Европейската централна банка, към която трябва да се добавят три процентни пункта.

Поради тези причини СЪДЪТ ЕДИНОДУШНО,

1.      Обявява жалбата за допустима;

2.      Приема, че е налице нарушение на член 2 от Протокол № 7;

3.      Приема

(а) че държавата ответник следва да заплати на жалбоподателя в срок от три месеца, следните суми, които се конвертират в български лева по курса, приложим в деня на плащането:

(i)        1700 евро (хиляда и седемстотин евро), плюс всички данъци, които могат да бъдат наложени, за неимуществени вреди;

(ii)      700 евро (седемстотин евро), плюс всякакви данъци, които могат да бъдат наложени на жалбоподателя, по отношение на разходи и разноски;

(б) че от изтичането на горепосочените три месеца до момента на плащането се плаща проста лихва върху горепосочените суми в размер, равен на пределната  ставка по заеми на Европейската централна банка през периода на забавяне плюс три процентни пункта;

4.      Отхвърля останалата част от претенцията на жалбоподателя за справедливо обезщетение.

Съставено на английски език и съобщено писмено на 14 май 2020 г. в съответствие с член 77§§ 2 и 3 от Правилника на Съда.

  Виктор Соловейчик                                                          Гана Юткивска
  Заместник секретар                                                            Председател

Дата на постановяване: 14.5.2020 г.

Вид на решението: По същество

Досие в HUDOC: http://hudoc.echr.coe.int/eng?i=001-202439