ЕСПЧ отхвърли четири жалби срещу България

През септември 2019 г. Европейският съд по правата на човека отхвърли четири жалби срещу България. 

„Агро Фриго ООД срещу България“ (жалба № 39814/12, оправдателно решение)

През 2006 г. дружеството-жалбоподател кандидатства за субсидия по европейска програма САПАРД пред Държавен Фонд „Земеделие“. Изпълнителният директор на фонда отказва да одобри финансиране на проекта на дружеството. След оспорване от страна на жалбоподателя с окончателно решение от декември 2008 г. ВАС отменя отказа и връща преписката на директора за повторно произнасяне, но към онзи момент договарянето по програма САПАРД вече е било прекратено. 

През 2010 г. дружеството осъжда ДФ „Земеделие“ да му заплати сумата от 5 587 998 лева, ведно със законната лихва в размер на 717 811 лева. Според решението на ВАС  невъзможността за преразглеждане е била следствие от първоначалното погрешно решение, без което дружеството е щяло да получи субсидията.

През юни 2011 г. министърът на финансите, действащ от името на държавата, депозира искане за отмяна на влязлото в сила решение на ВАС  и за възобновяване на производството. Искът е обоснован с обстоятелството, че държавата не е била страна в производството, въпреки че е била засегната от него, тъй като финансирането по САПАРД е спряно и присъденото обезщетение следва да се изплати от държавния бюджет. ВАС намира доводите на Министъра за основателни, възобновява производството и връща делото за ново разглеждане. С окончателно решение от 2014 г. ВАС отхвърля иска на дружеството поради липса на причинно-следствена връзка между отказа на фонда да предостави субсидията и претърпените от дружеството вреди. 

Пред ЕСПЧ дружеството-жалбоподател твърдеше, че е нарушено правото му на справедлив процес (чл. 6 § 1 от Конвенцията) и правото му на собственост (чл. 1 от Протокол № 1 към Конвенцията) поради възобновяването на производството и пререшаване на спора по същество.

ЕСПЧ приема, че отмяната на решението е преследвала легитимна цел за защита правата на трета, неучаствала в производството страна. На следващо място, в съответствие с повдигнатите от Правителството възражения,  Съдът посочва, че отмяната е послужила за поправяне на допусната в предходното производство грешка, тъй като при повторното разглеждане искът е отхвърлен въз основа на необсъдени преди това обстоятелства, а именно представянето от страна на дружеството на подправени и недействителни документи. Що се отнася до ефекта от отмяната, ЕСПЧ отбелязва, че изпълнението на осъдителното решение не е било започнато преди възобновяването, както и че националните съдилища са сметнали, че липсва причинна връзка между претърпените от дружеството вреди и отказа за предоставяне на субсидия. С оглед на изложеното, Съдът счита, че отмяната на влязлото в сила решение не е била в противоречие с принципа на правна сигурност, поради което не е налице нарушение на чл. 6 от Конвенцията.

По отношение на оплакването по чл. 1 от Протокол № 1 към Конвенцията, Съдът припомня, че властите не бива да бъдат лишени от възможността да поправят собствените си грешки, тъй като обратното би било в противоречие със забраната за неоснователно обогатяване. В тази връзка той отбелязва още веднъж, че в настоящия случай отмяната е целяла поправката на допусната в предходното производство грешка и че тя не е засегнала в прекомерна степен дружеството. Като посочва и съмнението си в добросъвестността на жалбоподателя, ЕСПЧ отхвърля и това оплакване.

Жалбоподатели по делата „Търговска база ООД и Попниколов срещу България“ (жалба № 25207/11), „Изгрев АД и ТК-Холд АД срещу България“ (жалба № 34655/11) и „Автотранссервиз АД срещу България“ (жалба № 33859/12) са бивши държавни предприятия, приватизирани през 90-те години. Поради неизпълнение на задължения по приватизационните договори Агенцията за приватизация и следприватизационен контрол завежда искове срещу новите собственици на дружествата (в първия и третия случай тези собственици впоследствие прехвърлят дяловете си на трети лица, а във втория става въпрос за 8% от дяловете в дружеството). Въпреки че печели исковете, Агенцията не успява да удовлетвори вземанията си от тях и учредява законни ипотеки върху имущества на приватизираните дружества, каквато възможност е въведена през 2006 г. с §8 от Преходните разпоредби на ЗИД на Закона за приватизация и следприватизационен контрол. В резултат, по отношение на имотите на първия жалбоподател е направен безуспешен опит за публична продан, два от имотите на втория жалбоподател са продадени, а третият жалбоподател изплаща на Агенцията част от дълга. Пред ЕСПЧ те се оплакват основно от нарушаване на правото им на собственост, гарантирано от чл. 1 от Протокол № 1 към Конвенцията.

След образувана от Европейската комисия наказателна процедура, през 2015 г. §8 е отменен. Същевременно, националните съдилища споделят становището на Комисията, че след приемането на Република България в Европейския Съюз прилагането на §8 е недопустимо поради противоречието на последния с правото на ЕС, и развиват съдебна практика за прогласяване нищожност на учредените по този ред ипотеки и присъждане на обезщетения при осъществена публична продан.

Като изследва тези развития, ЕСПЧ приема, че понастоящем жалбоподателите разполагат с ефективни средства, които им предлагат разумни шансове за защита на правото им на собственост чрез прогласяване на ипотеките за нищожни и/или получаване на обезщетение. Вторият жалбоподател е завел производство, в което претендира обезщетение за продадените имоти, като искът му е изцяло уважен на първа инстанция. Третият жалбоподател е предявил иск за прогласяване нищожност на ипотеката и  връщане на платената сума, който е частично уважен. Доколкото към момента и двете производства не са приключили с окончателен акт, ЕСПЧ отхвърля жалбите на тези жалбоподатели изцяло поради неизчерпване на вътрешноправните средства за защита. По отношение на първия жалбоподател, ЕСПЧ счита, че жалбата му е недопустима отчасти поради неизчерпване на вътрешноправните средства за защита, отчасти като явно необоснована, тъй като с влязло в сила решение националният съд е приел, че той не дължи част от дълга.