Права на човекаНа 10 и 12 юни 2025 г. ЕСПЧ публикува решения по делата „Национална лотария АД и други срещу България“ (жалба № 50643/20), „Местан и други срещу България“ (жалба № 29440/17) и „Илиев срещу България“ (жалба № 34656/18)
1. „Национална лотария АД и други срещу България“ (жалба № 50643/20) – недопустима
Жалбата е подадена от „Националната лотария“ АД, „Ню Геймс“ АД, „Лото БГ“ АД, Димитър Ганев и Милен Ганев.
До 2020 г. първите две дружества държат основния пазарен дял в областта на хазарта и хазартните игри в България. Останалите жалбоподатели са миноритарни акционери в тях. Оплакванията пред ЕСПЧ касаят пропорционалността на намесата в правото им на притежания по чл. 1 от Протокол № 1 към Конвенцията във връзка с измененията в Закона за хазарта от 22 февруари 2020 г. В началото на 2020 г. Народното събрание приема изменения, с които лицензите за лотарийни игри могат да се предоставят само на държавата и тези игри да се осъществяват само и единствено от Българския спортен тотализатор. Това довежда до незабавно и автоматично отнемане на лицензите за хазартни игри на първия и втория жалбоподател. Така те са задължени незабавно да преустановят почти цялата си стопанска дейност. В крайна сметка вторият жалбоподател е обявен в несъстоятелност.
ЕСПЧ възприема тезата на правителството и постановява, че „Лото БГ“ АД, Димитър Ганев и Милен Ганев нямат статут на жертви по смисъла на Конвенцията, като препраща към постановеното в решението му по допустимост по Еврофутбол и др. срещу България[1] по отношение на липсата на процесуална легитимация на акционерите. Техните оплаквания са обявени за несъвместими ratione personae с Конвенцията и отхвърлени на основание чл. 35 § 4 от нея.
По отношение на първите двама жалбоподатели Съдът отбелязва, че правителството е направило възражение за неизчерпване на вътрешноправните средства поради факта, че през февруари 2025 г. последните са завели искове срещу Народното събрание на основание чл. 2в от ЗОДОВ. ЕСПЧ обаче решава, че няма да се произнесе по това възражение, защото за целите на анализа си „изхожда от предположението, че … националното право не съдържа ефективни вътрешноправни средства“. По този начин ЕСПЧ приема, че началната дата, от която тече 6-месечният срок за подаване на жалба е 22 февруари 2020 г., датата на промяната в Закона за хазарта. Съдът отбелязва, че по това дело извънредно въведеното през 2020 г. удължаване на срока за подаване на жалба пред ЕСПЧ с 3 месеца във връзка с пандемията от КОВИД не е приложимо. Така оплакванията на първия и втория жалбоподател са счетени за подадени извън срока и са отхвърлени съгласно член 35 §§ 1 и 4 от Конвенцията.
2. „Местан и други срещу България“ (жалба № 29440/17) - недопустима
Жалбата е подадена от г-н Лютви Местан, г-н Орхан Исмаилов и политическите субекти, които те представляват в посочения период, „Демократи за отговорност, свобода и толерантност“ (ДОСТ) и Народна партия „Свобода и достойнство“. Оплакванията по член 10 от Конвенцията, член 3 от Протокол № 1 и член 14 от Конвенцията касаят забраната на жалбоподателите за излъчване на видеоклип като част от предизборната им кампания, на основание, че в клипа се появява турският посланик в Република България и това нарушава добрите нрави.
През февруари 2017 г. двете политически партии-жалбоподатели сформират предизборна коалиция („Обединение ДОСТ“) за изборите на 26 март 2017 г. На 6 март 2017 г. Българската национална телевизия излъчва 28-секунден видеоклип, в който турският посланик се появява два пъти в кадри от възпоменателно събитие (на Тюркян чешма), провеждано всяка година. С решение от 8 март 2017 г. Централната избирателна комисия (ЦИК) разпорежда прекратяване на излъчването на този клип от всички доставчици на медийни услуги, включително в интернет, на основание, че записът, показващ появата на турския посланик, нарушава член 183, ал. 4 от Изборния кодекс, в сила към момента на събитията, който забранява публикуването на предизборна пропаганда, нарушаваща добрите нрави. Коалицията обжалва решението пред Върховния административен съд, оспорвайки установяването на нарушение на добрите нрави. С окончателно решение от 14 март 2017 г. Върховният административен съд отхвърля жалбата като неоснователна. Жалбоподателите твърдят, че забраната е намеса без правно основание и мотиви в светлината на посочените разпоредби на Конвенцията.
Правителството се позовава, наред с другото, на неизчерпване на вътрешноправните средства за защита. Властите твърдят, че жалбоподателите са оспорили законосъобразността на решението на Върховния административен съд само съгласно вътрешното законодателство и не са повдигнали никакви оплаквания, дори по същество, в които да се твърди нарушение на правата им, защитени от членове 10 и 14. Правителството счита, че същото важи и за оплакването, свързано с член 3 от Протокол № 1 към Конвенцията, макар да може да се установи връзка с тази разпоредба с оглед на контекста на предизборната кампания. Съдът отбелязва, че, ако оплакванията, направени пред ЕСПЧ, не са били поставени – изрично или по същество – пред националните съдилища, националната правна система е била лишена от възможността първа да разгледа въпроса, произтичащ от Конвенцията, която правилото за изчерпване на вътрешноправните средства за защита е предназначено да ѝ предостави. Позовавайки се на своя предходна практика, Съдът счита, че би било в противоречие със субсидиарния характер на Конвенцията, ако жалбоподател, пренебрегвайки възможен аргумент по Конвенцията, оспори пред националните органи мярката на друго основание, а едва впоследствие да подаде пред Съда жалба, основана на аргумент по Конвенцията. Жалбоподателите твърдят, че предметът на жалбата им се е свеждал до представяне на оплаквания, основани на член 10 от Конвенцията и член 3 от Протокол № 1 към нея. Съдът обаче не може да приеме този аргумент и посочва, че жалбата на заинтересованите страни се отнася до правилното правно тълкуване на чл. 183, ал. 4 от Изборния кодекс и се основава на определението за „добри нрави“, посочено в този акт. Тези елементи не се отнасят ясно до въпросите, разгледани по член 10 от Конвенцията и член 3 от Протокол № 1. Що се касае до аргументите, свързани с член 14, Съдът отбелязва, че твърденията изобщо не са формулирани в жалбата до Върховния административен съд, а са представени за първи път в жалбата до Съда. Ето защо оплакванията са отхвърлени поради неизчерпване на вътрешноправните средства за защита, съгласно член 35 §§ 1 и 4 от Конвенцията, и Съдът единодушно обявява жалбата за недопустима.
3. „Илиев срещу България“ (жалба № 34656/18) – осъдително решение
Жалбата е подадена от г-н Красимир Иванов Илиев и повдига оплакване, че жалбоподателят е бил лишен от възможността да разпита ключов свидетел на обвинението по време на наказателното производство.
На 7 април 2014 г. полицията във Велико Търново издава акт за административно нарушение срещу жалбоподателя, защото е управлявал превозното си средство без предпазен колан. Той оспорва това заключение, твърдейки, че има двама свидетели – Т.С. и С.Г., за противното. При разпит от полицията г-н С.Г. заявява, че не е бил в превозното средство по време на полицейската проверка и че жалбоподателят го е помолил да даде лъжливи показания. На 10 март 2015 г. компетентната прокуратура образува наказателно производство срещу жалбоподателя за подбуждане към лъжесвидетелстване. Свидетелят С.Г. дава показания на 29 април 2015 г. пред съдия от първоинстанционния съд, за да бъдат прочетени по време на съдебното заседание в случай на отсъствие на този свидетел. Нито жалбоподателят, нито неговият адвокат са присъствали на този разпит. На 18 май 2015 г. жалбоподателят е обвинен в съучастие в лъжесвидетелстване с Т.С. и в подбудителство към лъжесвидетелстване на С.Г.
По време на разглеждането на наказателното дело от първоинстанционния съд, С.Г. не се явява, тъй като е в Чехия. Въпреки възраженията на защитата, Великотърновският районен съд прочита показанията му от 29 април 2015 г., и се отказва от по-нататъшни усилия за осигуряване на явяването му. В решението си от 13 март 2017 г. съдът установява, въз основа на показанията на С.Г., че жалбоподателят наистина е подбудил към лъжесвидетелстване този свидетел, но го оправдава по това обвинение, предвид маловажния характер на престъплението. Прокуратурата протестира частичното оправдаване. С.Г. отказва да се яви и пред Окръжния съд, който с решение от 13 юли 2017 г., вземайки предвид показанията от 29 април 2015 г., признава жалбоподателя за виновен в подбудителство към лъжесвидетелстване. Жалбоподателят обжалва пред Върховния касационен съд, който с решение от 16 януари 2018 г. потвърждава присъдата, като отбелязва, че въпреки че жалбоподателят не е присъствал по време на разпита на С.Г., тъй като по това време не е било повдигнато обвинение, разглеждането на тези показания от съдилищата не противоречи на вътрешното законодателство, нито накърнява правото на защита, тъй като този свидетел е отказал да се яви пред съда.
Позовавайки се на член 6 §§ 1 и 3 (d) от Конвенцията, жалбоподателят се оплаква, че осъждането му за подбуждане към лъжесвидетелство на С.Г. се основава на показанията на последния и че той не е могъл да разпита този свидетел на нито един етап от наказателното производство. Възраженията на Правителството за неизчерпване на вътрешноправните средства за защита са отхвърлени, тъй като предложените от тях средства не са били налични или достатъчни в светлината на член 35 от Конвенцията. По същество Съдът отбелязва, че позоваването от страна на Правителството на продължителния престой на С.Г. в чужбина и отказа му да се яви пред българските съдилища не може да се счита за достатъчно сериозно и съдилищата не са положили всички разумни усилия, за да осигурят явяването му, например чрез налагане на глоба или чрез разпит чрез видеоконферентна връзка или телефон. Показанията на С.Г. са основно пряко доказателство и решаващо основание за осъждането на жалбоподателя. Съдът не приема и наличието на достатъчно компенсаторни мерки и отбелязва, че жалбоподателят и съдилищата не са могли да наблюдават поведението на С.Г., за да оценят достоверността на показанията му. Жалбоподателят също не е могъл да му задава въпроси писмено и в решенията си съдилищата не са взели предвид показанията на С.Г. с необходимата предпазливост.
Ето защо Съдът намира нарушение на член 6 §§ 1 и 3 (d) от Конвенцията. По отношение на неимуществените вреди Съдът счита, че най-подходящото средство за защита в настоящия случай би било възобновяването на наказателното производство срещу жалбоподателя, по-специално по отношение на частта, отнасяща се до обвинението за подбуждане към лъжесвидетелстване на С.Г. За разходи и разноски Съдът присъжда 3 534 евро.
Решенията влизат в сила от датата на постановяване.
