Постановено решение по дело "Фъртунова и Коленичев срещу България", жалба № 39017/12

На 9 юли 2020 г. Европейският съд по правата на човека обяви решение от 16 юни 2020 г., постановено по делото "Фъртунова и Коленичев срещу България", жалба № 39017/12. По-долу представяме резюме на решението.

Жалбоподателите нямат сключен граждански брак и живеят с двете си деца. Г-н Коленичев е припознал децата с декларации пред нотариус, съответно през 2011 г. и 2014 г. В съответствие с желанието на двамата родители децата да носят фамилното име на майката, при съставянето на декларацията по отношение на бащинството на първото дете, г-н Коленичев заявил пред нотариуса своето желание детето да бъде регистрирано с фамилното име на майката. Нотариусът обаче отказал да удостовери тази декларация, като се позовал на чл. 14 от Закона за гражданската регистрация (ЗГР). В резултат на това дъщерята на жалбоподателите била регистрирана от длъжностно лице по гражданско състояние с фамилното име на бащата, противно на желанието на родителите. Тъй като според българското законодателство децата от едни и същи родители се вписват с еднакво фамилно име, второто дете, което също било припознато от бащата, отново било вписано с фамилното име на бащата, противно на желанието на двамата родители.

Жалбоподателите повдигат оплаквания пред ЕСПЧ на основание чл. 8 от Конвенцията поради невъзможността да изберат фамилното име на техните деца. Първият жалбоподател се оплаква и по член 14 във връзка с член 8 от Конвенцията поради невъзможността неомъжената жена, чиито деца са били законно припознати от техния баща, да предаде на своите деца нейното фамилно име, за разлика от бащата, нежененият мъж, чието фамилно име автоматично по закон се предава на техните деца.

ЕСПЧ специално посочва, че в Препоръка 1271(1995) на Парламентарната асамблея на Съвета на Европа Парламентарната асамблея препоръчва на Комитета на министрите на Съвета на Европа да поиска от държавите членки да предприемат подходящи мерки за прилагане на строго равенство между майката и бащата по отношение на предаване на фамилия на децата им.

В решението си Съдът отхвърля жалбата като недопустима поради това, че жалбоподателите не са се опитали да изчерпат достъпните вътрешноправни средства за защита преди да подадат жалба до ЕСПЧ.

Съдът отбелязва, че жалбоподателите са могли да подадат жалба за дискриминация пред Комисията за защита от дискриминация (КЗД) по реда на чл. 50 Закона за защита от дискриминацията (ЗЗДискр.). Решенията на Комисията са предмет на съдебен контрол по същество пред административните съдилища. В случай че КЗД установи нарушение, жалбоподателите са могли да предявят иск за обезщетение по чл. 74 ЗЗДискр. Въпреки че обезщетението само по себе си не би отстранило последствията от каквато и да е дискриминация, то е от значение в допълнение към възможността КЗД да даде задължителни предписания на съответния орган.

ЕСПЧ оставя открит въпроса във връзка с ефективността чл. 47, т. 8 ЗЗДискр. като вътрешноправно средство за защита.  Съдът изтъква, че КЗД няма правомощия да дава задължителни препоръки на Народното събрание по отношение на закони, за които е установено, че съдържат дискриминационни разпоредби, но отбелязва примери за препоръки на КЗД довели до законодателни промени.

Съдът приема аргумента на правителството, подкрепен с практика, че за жалбоподателите е била открита възможността да предявят иск по чл. 71 ЗЗДискр. В края на инициираното производство националният съд би могъл да установи, че е налице дискриминация и да разпореди на съответния орган да възстанови положението и да предостави съответстващо обезщетение.

На следващо място Съдът разглежда ефективността на правното средство за защита, предвидено по чл. 19, ал. 1 ЗГР. ЕСПЧ отбелязва, че българското законодателство изрично предвижда възможността за иницииране на гражданско производство за промяна на фамилното име. Освен това искът не е ограничен от конкретен давностен срок или какъвто и да е res judicata ефект на постановеното съдебно решение. Подобни искове обаче често са отхвърляни поради позоваването на съда на императивния характер на съответните законови разпоредби, които регламентират формирането на имената на децата.

Съдът специално подчертава обаче, че принципът на субсидиарност е особено уместен в контекста на оплаквания по чл. 8 и чл. 14 от Конвенцията.  Съдът трябва да се справи със сложния и деликатен въпрос за установяване на справедлив баланс между различните права - в настоящия случай правата на личен живот на жалбоподателите и публичния интерес от осигуряване на предсказуемост и стабилност на гражданските отношения и произхода на лицата. Поради това за ЕСПЧ би било изключително важно да разбере как националните съдилища биха решили този въпрос, ако жалбоподателите го бяха отнесли до тях. Националните съдилища по принцип са в по-добра позиция от Съда за извършване на такава оценка и техните възгледи са от централно значение при разглеждането на жалби от ЕСПЧ. 

Съдът отбелязва, че неговата роля, за разлика от ролята на националния съд, не е да извършва преглед на националното законодателство in abstracto. ЕСПЧ отбелязва, че жалбоподателите разчитат на конкретни аргументи, за да оправдаят вписването на името на майката, противно на закона и стандартната практика за двойки без сключен брак. Като се има предвид този факт и нарастващата съдебна практика по Конвенцията, на която самите жалбоподатели се позовават, не е неразумно да се очаква те да оспорят решението на националния орган, с което не са съгласни, пред националния съд, както са направили други жалбоподатели, изправени пред подобни вътрешни законови разпоредби, преди да подадат своите жалби до Съда.

ЕСПЧ установява, че като са пропуснали да инициират производство на национално ниво, жалбоподателите не са дали на националните съдилища възможност да се произнесат по въпроса за фамилното име на децата им, както и да обяснят възможни аргументи срещу такава промяна при отхвърляне на иска.

Накрая, ЕСПЧ разглежда чл. 15 от Закона за съдебната власт, а именно възможността за националните съдилища да отнесат въпроса за потенциална противоконституционност на законови разпоредби до Върховния касационен съд, който от своя страна да сезира Конституционния съд. ЕСПЧ отбелязва, че тази възможност не е била пряко достъпна за жалбоподателите, тъй като те не са предявили иск по ЗГР. Съдът намира, че не би могло да се изключи въпросът дали законовата разпоредба за формиране на фамилни имена е дискриминационна да достигне и да бъде разгледан от Конституционния съд, ако беше инициирано вътрешно производство.

В заключение, предвид значението на принципа на субсидиарност, Съдът намира, че оплакванията на жалбоподателите трябва да бъдат отхвърлени съгласно член 35 §§ 1 и 4 от Конвенцията, поради неизчерпване на вътрешноправните средства за правна защита и единодушно обявява жалбата за недопустима.