Превод на решението на ЕСПЧ по жалба "Мустафа срещу срещу България"

На 28.11.2019 г. Европейският съд по правата на човека постанови решение по жалба "Мустафа срещу България", № 1230/17, подадена в Съда на 21 декември 2016 г. 

През 2011 г. жалбоподателят е обвинен в образуване и ръководене на организирана престъпна група и контрабанда на стоки за търговски цели в големи размери. Поради връзката между деянията на предполагаемите членове на групата и обстоятелството, че един от тях е военнослужещ, всички обвиняеми са изправени пред Военен съд Сливен. През 2013 г. съдът, в състав от съдия и двама съдебни заседатели, осъжда жалбоподателя на пет години лишаване от свобода и глоба от 20 000 лева. Присъдата е потвърдена от Военно-апелативния съд. След обжалване ВКС връща делото за ново разглеждане поради допуснати съществени процесуални нарушения.

След връщането на делото Военен съд Сливен отново осъжда жалбоподателя, а присъдата е потвърдена от Военно-апелативния съд. Жалбоподателят оспорва присъдата пред ВКС, като повдига аргументи за липсата на независимост и безпристрастност на военните съдилища. ВКС оправдава жалбоподателя по обвинението за образуване и ръководене на организирана престъпна група и потвърждава присъдата в частта по обвинението за контрабанда. Съдът отхвърля повдигнатите от жалбоподателя аргументи относно несъответствие с изискванията на чл. 6 от Конвенцията, като счита, че статутът на военните съдии осигурява достатъчно гаранции за независимостта и безпристрастността им.

Пред ЕСПЧ жалбоподателят твърди, че изправянето му в качеството му на цивилен пред военен съд е в нарушение на чл. 6 от Конвенцията (правото на разглеждане на делото от независим и безпристрастен съд).

Съдът счита, че мястото на военните сили в конституционната организация на демократичните държави следва по принцип да се ограничава до националната сигурност и да не засяга съдебната власт. Като изследва международната тенденция за изключване от компетентността на военните съдилища на наказателни дела срещу цивилни лица, ЕСПЧ намира, че подобна юрисдикция би била в съответствие с чл. 6 от Конвенцията само по изключение, при наличието на непреодолими причини в конкретния случай. Според Съда уреждането на абстрактна подсъдност спрямо определена категория деяния може да постави цивилните лица, съдени от военен съд, в позиция, различаваща се съществено от тази на лицата, съдени от обикновен съд.

Въпреки че статутът на военните съдилища в България осигурява множество гаранции за независимост и безпристрастност, някои техни характеристики изглеждат проблемни. Такива са обстоятелствата, че военните съдии подлежат на дисциплинарна отговорност за нарушения на специалните закони и устави, че същите се приемат на военна служба и получават звание, както и принадлежността на съдебните заседатели към армията. От друга страна, единствената причина жалбоподателят в настоящия случай да бъде съден от военен съд е принадлежността на предполагаемия му съучастник към въоръжените сили, независимо, че производството не е водено за престъпления срещу тях. Следователно, подсъдността на делото е определена автоматично, без да е извършена инидивидуална преценка за наличието на непреодолими причини, налагащи съденето на цивилно лице от военен съд. Съдът не счита, че съучастието или съображенията за усложняване на производството са такива непреодолими причини, предвид теоретичната възможност всички лица да бъдат съдени от обикновен съд. Накрая, макар ВКС да е разгледал възраженията на жалбоподателя, той не би могъл да се произнесе в противоречие със закона, от който произлиза компетентността на военните съдилища в подобни случаи.

С оглед на гореизложеното, ЕСПЧ намира нарушение на чл. 6 от Конвенцията и присъжда на жалбоподателя сумата от 2500 евро за претърпените от него неимуществени вреди, както и 1500 евро за разходи и разноски.

Българският превод на решението е достъпен на humanrights.bg и на mjs.bg.