На 27 май 2025 г. ЕСПЧ публикува решения по делата "Педев срещу България", "Стоянова срещу България" и „Н.П. и В.П. срещу България“ (резюмета)

1.      "Педев срещу България" (жалба № 27165/21)

Жалбата се отнася до твърдяно нарушение на чл. 3 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи (забрана за нечовешко и унизително отношение) във връзка с упражнено върху жалбоподателя насилие по време на ареста му на 10 юли 2020 г., престоя му в Първо РУ на 10 срещу 11 юли и фиксирането му с белезници към леглото по време на болничния престой на 11-13 юли 2020 г. Жалбоподателят повдига оплакване и за неефективно разследване на така направените твърдения, на основание постановения отказ да се образува наказателно производство. Жалбата беше квалифицирана като жалба с особено значение (“impact case”).

Жалбоподателят, г-н Димитър Педев, е арестуван на 10 юли 2020 г. вечерта по време на антиправителствените протести, след като обижда и се държи агресивно с полицейски служители на Орлов мост. Отведен е в Първо РУ и е задържан за 24 часа. Прегледан е от лекар при задържането, както и на сутринта на 11 юли 2020 г. След сутрешния преглед жалбоподателят е хоспитализиран заради сътресение на мозъка и световъртеж. Същевременно е задържан с постановление на прокурор по обвинение за хулиганство срещу полицейските служители и е пазен в болницата от служители на ГДИН. Изписан е от болницата на 14 юли 2024 г. В рамките на около един ден, на 12 юли 2020 г.,  е бил прикован към болничното легло с белезници.

След получаването на жалбата през м. март 2022 г. е изпратено писмо до ВКП и с постановление от 1 септември 2022 г. заместник на главния прокурор образува досъдебно производство, като констатира в постановлението си, че проверката действително не е била проведена обективно, независимо и задълбочено. Тези заключения са отразени и в становището на Правителството до ЕСПЧ. Проведеното наказателно разследване приключва през 2023 г., действията по разследването се извършват от следовател, в хода му са събрани множество доказателства и са проведени редица процесуално-следствени действия. Прокурорът прекратява наказателното производство на основание, че няма извършено престъпление, а постановлението му е потвърдено на две съдебни инстанции.

Жалбоподателят повдига две оплаквания пред ЕСПЧ. Първото е, че е станал жертва на полицейско насилие при ареста му на 10 юли 2020 г. и при престоя му в полицейското управление, както и че властите не са провели ефективно разследване в тази връзка, в нарушение на чл. 3 от Конвенцията.

Второто оплакване е, че е бил обездвижен чрез белезници към болничното легло, макар и за кратък период от време, от служители на ГДИН и че властите не са провели ефективно разследване в нарушение на чл. 3.

По отношение на първото оплакване, ЕСПЧ приема, че българските власти са признали нарушение на чл. 3 от Конвенцията относно неефективността на предварителната проверка и че с постановлението на 1 септември 2022 г. ПРБ е образувала наказателно производство с цел провеждане на ефективно разследване. Съдът намира също така, че образуваното наказателно производство е било проведено в съответствие с изискванията на чл. 3 от Конвенцията за независимост (разследването е проведено от следовател, а не от полицай), пълнота (проведени са многобройни процесуално-следствени действие в разумен срок (2022-2023 г.)) и ефективно участие на пострадалото лице (жалбоподателят е участвал ефективно в производството и е получавал отговори на своите искания). Производството е прекратено поради липса на извършено престъпление, а жалбоподателят е имал възможност да обжалва прекратяването пред съд, който е потвърдил заключенията на прокурора. Следователно образуваното наказателно производство е било ефективно и е поправило недостатъците на предварителната проверка.

В този смисъл оплакването относно ефективността на разследването е отхвърлено на основание несъвместимост ratione personae, тъй като жалбоподателят е изгубил качеството си на жертва (чл. 35 §3 (а) във връзка с чл. 35 § 4 от Конвенцията).

В допълнение, ЕСПЧ установява, че в хода на разследването са били събрани доказателства, че жалбоподателят е консумирал алкохол преди задържането, проявил е агресия срещу полицаите и арестът му е оправдан. По време на престоя в управлението е бил неспокоен, опитал се е да стане от стола, на който е седял, но е паднал и се е самонаранил, полицаите са извикали лекар по тяхна инициатива. Следователно оплакването, че е нарушен материалният аспект на чл. 3 е отхвърлено като явно необосновано (чл. 35 §§ 3 (а) и 4 от Конвенцията).

По отношение на второто оплакване, ЕСПЧ установява, че няма индикации жалбоподателят да се е държал агресивно в болницата, да е опитвал да се самонарани или да избяга. Той е бил охраняван от двама надзиратели, което изглежда достатъчно за избягване на хипотетичен риск от бягство. Следователно използването на белезници за принудително обездвижване към леглото в болницата в случая на жалбоподателя, макар и в рамките на един ден, включително при посещението на майка му не е било абсолютно необходимо и че по този начин той е бил подложен на унизително отношение от служителите на ГДИН. Съдът намира нарушение на чл. 3 в материалния му аспект.

Също така жалбоподателят се е оплакал на прокурор не само за полицейското насилие, но и за действията на ГДИН. Наказателното производство обаче е засягало само въпроса за полицейското насилие. Правителството повдига възражение, че с оглед превъзбуденото състояние на жалбоподателя от предишната вечер, е имало основание надзирателите да бъдат особено бдителни. В допълнение, използването на белезници по време на законно задържане обичайно не повдига въпрос по чл. 3 от Конвенцията, още повече, че жалбоподателят е имал на разположение иск за вреди по реда на Глава седма от ЗИНЗС. Съдът отхвърля тези възражения и приема, че разследващите органи е следвало да проверят и тези твърдения. Съответно има нарушение на чл. 3 от Конвенцията в процедурния му аспект.

Съдът присъжда обезщетение от 6 500 евро за неимуществени вреди и 3 510.73 евро за разходи и разноски само за нарушението на чл. 3 поради обездвижването към болничното легло и липсата на ефективно разследване в тази връзка.

2.      „Стоянова срещу България“ (жалба № 52180/21)

Жалбата се отнася до оплакване по член 1 от Протокол № 1 към Конвенцията, че размерът на присъденото на жалбоподателката обезщетение за отчуждената ѝ за публични общински нужди земя е бил твърде нисък.

Жалбоподателката притежава една шеста от парцел с площ 164 кв. м, разположен в централната част на град Пловдив. Парцелът е бил отчужден с няколко заповеди на кмета на Община Пловдив за изграждане на улица. Що се отнася до дела на жалбоподателката, съответната заповед е от 24 януари 2023 г., като определеното й обезщетение е в размер на 12 600 лева, или 461 лева на квадратен метър.

Размерът на обезщетението е изчислен от експерт, назначен от общината, в съответствие с изискванията на Закона за общинската собственост. Вещото лице е идентифицирало седемдесет и два парцела земя, продадени през предходен период и отговарящи на законовите изисквания, за да бъдат квалифицирани като пазарно сравними, след което е избрало осем от тях, най-близки до този на жалбоподателката, за да изчисли средната цена на кв. м. от 461 лева.

Заповедта за отчуждаване е потвърдена в съдебно производство, образувано от жалбоподателката, което е приключило с окончателно решение на Административен съд - Пловдив от 8 юни 2023 г. Тъй като назначеното от съда вещо лице преизчислява по-ниска от определената от административния орган стойност на земята на жалбоподателката - 420.79 лева на кв. м., съдът е счел, че г-жа Стоянова не следва да бъде ощетена и оставя в сила първоначалната заповед за отчуждаване като законосъобразна и валидна.

С решението ЕСПЧ се съгласява с доводите на правителството, че аргументите на жалбоподателката, с които оспорва размера на присъденото ѝ обезщетение, са твърде общи. Съдът отбелязва, че  по отношение на парцелите, предмет на предишни сделки, избрани от назначения от общината експерт, жалбоподателката прави неуточнени и недоказани твърдения, които са недостатъчни, за да поставят под съмнение това, което изглежда като внимателен подбор на сравними парцели от страна на експерта. Съдът счита, че допълнителните аргументи на жалбоподателката също са общи и като цяло необосновани.

Съдът приема, че по този начин жалбоподателката не е обосновала достатъчно твърдението си, че обезщетението, изчислено съгласно Закона за общинската собственост, не е било разумно свързано с пазарната стойност на отчуждения ѝ дял. Съдът установява, че не може да се каже, че намесата в правата на жалбоподателката по член 1 от Протокол № 1 е била несъразмерна и приема жалбата за явно необоснована.

3.      "Н.П. и В.П. срещу България", жалба № 57184/22

Жалбата е подадена от г-н Н.П. и малолетната му дъщеря г-ца В.П. Тя касае неизпълнението от страна на държавата на позитивните задължения по чл. 8 от Конвенцията да осигури ефективното упражняване на семейните отношения между жалбоподателите в периода февруари 2020 г. – юни 2023 г., когато двамата почти нямат контакт помежду си, макар бащата да упражнява равни родителски права с майката.

Г-н Н.П. и съпругата и майка на детето му първоначално живеят в Обединеното кралство, което обаче майката напуска заедно с детето скоро след раждането му и прекъсва всякакви контакти с бащата, както и контактите му с детето. Следват поредица от паралелни граждански и наказателни производства между двамата в Обединеното кралство и в България. Г-н Н.П. сезира Прокуратурата два пъти, но досъдебно производство не е образувано с мотива, че спорът между родителите е граждански. Полицията безуспешно издирва детето, докато проверката на социалните служби установява риск от родителско отчуждение, но усилията им да възстановят контактите между бащата и детето също са безуспешни. На 4 февруари 2020 г. започва бракоразводно дело между г-н Н.П. и съпругата му, в рамките на което той иска привременни мерки през септември 2020 г., ноември 2020 г. и на 15 януари 2021 г., но съдът не се произнася по тези искания. Майката оспорва подсъдността на производството пред Пловдивския районен съд, твърдейки, че е подала иск за развод пред английските съдилища по-рано, и производството е спряно. На 27 юли 2022 г. бащата отново отправя искане за привременни мерки.  

На 15 януари 2021 г. майката започва производство пред Софийски градски съд по Хагската конвенция за гражданските аспекти на международното отвличане на деца с твърдения, че детето е незаконно задържано в България заради оттеглено съгласие на бащата да пътува в чужбина с майка си, и следва да бъде върнато в Обединеното кралство. В рамките на това производство, впоследствие прекратено заради извеждането на детето извън България от майката, на 14 юни 2021 г. бащата отново иска привременни мерки за контакт по Закона за закрила на детето, но съдът отхвърля искането му.

На 15 септември 2022 г. полицията информира г-н Н.П., че дъщеря му е била изведена незаконно към Обединеното кралство през юни 2022 г. и се намира там. През ноември 2022 г. английски съд удовлетворява искане на бащата по Хагската конвенция и детето е върнато в България през декември 2022 г., където родителите на майката известно време продължават да го крият. На 12 юни 2023 г. полицията предава детето на бащата, на 11 август 2023 г. Пловдивският районен съд налага привременни мерки и през юни 2024 г. постановява развод, и присъжда родителските права на бащата.

Правителството повдига редица възражения за недопустимост на жалбата: липса на положение на жертва към настоящия момент предвид събирането на двамата жалбоподатели и неизчерпване от страна на бащата на средството по чл. 126 от Семейния кодекс за връщане на дете, отклонено от местоживеенето си, както и липсата на искане за ограничаване или отнемане на родителските права на майката. ЕСПЧ обаче намира, че последващите благоприятни мерки не отменят факта на липсата на контакт между двамата жалбоподатели между началото на 2020 г. и юни 2023 г. Многобройните искания на бащата за привременни мерки, по които няма произнасяне, правят неприложимо и средството по чл. 126, както и евентуалното отнемане на родителските права на майката.

По естеството на оплакването по чл. 8 Съдът отбелязва, че майката реално е криела детето от бащата и от властите, така че гражданските съдилища е трябвало да вземат решение относно контактите между двамата жалбоподатели. Съдът не намира за нужно да се произнесе в кой момент и в рамките на кое производство съдилищата е трябвало да се произнесат по тези контакти, но отбелязва, че производството по връщане продължава близо две години, и не намира убедително обяснение за дългия период, в който привременни мерки не са постановени. Подобни са констатациите и по исканията за привременни мерки в рамките на бракоразводното производство. В светлината на всички производства, които неизбежно се отразяват на отношенията между родителя и малолетното дете, които са разделени за голям период от време, и в най-добрия интерес на детето съдилищата е следвало да упражнят особено старание, да действат бързо и да отговорят адекватно на специфичната динамика, за да предотвратят ситуация, в която изтеклият период от време да предопредели тези отношения. Следователно Съдът намира нарушение на чл. 8 от Конвенцията.

По отношение на оплакването по чл. 13, касаещо липса на ефективно вътрешноправно средство за защита, Съдът намира, че то не повдига отделен въпрос, а ефективността на мерките от страна на властите е оценена в рамките на чл. 8.

Съдът присъжда обезщетение от 4000 евро за неимуществени вреди и 3700 евро за разходи и разноски.

Решението по делото „Педев“ ще влезе в сила в 3 месечен срок от датата на постановяване, освен ако не бъде поискано отнасяне пред Голяма камара на съда, а това по „Н.П. и В.П. срещу България“ е в сила от датата на постановяване.