Решения на ЕСПЧ по делата "Велев и други срещу България", "Трифонов срещу България", "Георгиев срещу България" и "Димитров срещу България" , обявени на 9 и 11 юни 2026 г. (резюме)

1.     "Велев и други срещу България" (жалба № 56007/21)

Жалбата се отнася до оплакване по чл. 9 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи, че забраната за проповядване по домовете на територията на община Шумен нарушава свободата на изповядване на религия на жалбоподателите. Жалбоподатели са Религиозно вероизповедание „Свидетели на Йехова“ и двама негови последователи.

През 2016 г. Наредба № 1 за опазване на обществения ред на територията на Община Шумен е променена. Според вносителя – общински съветник – предложението е изготвено след оплаквания на граждани във връзка с осъществяването на религиозни дейности. Наред с други промени, е въведена и забрана за осъществяване на религиозна пропаганда по домовете на гражданите. Нарушаването на забраната е закрепено с глоба в размер от 100 лв. до 1 000 лв. Разпоредбата е обжалвана през 2017 г. пред Шуменския административен съд, който отменя разпоредбите на основание липса на компетентност. Върховният административен съд връща делото и с решение от 10 февруари 2020 г. Шуменският административен съд отново отменя разпоредбата, като посочва, че тя противоречи на чл. 9 от Конвенцията, на Конституцията и на Закона за вероизповеданията, тъй като има твърде широк обхват и е непропорционална. След жалба делото е пратено във Върховния административен съд. С решение от 14 май 2021 г. ВАС отменя първоинстанционното решение. Без да разяснява какво попада в дефиницията на „религиозна пропаганда“, съдът посочва, че забраната има легитимна цел, а именно – защита на личния и семейния живот на гражданите. Съдът постановява, че зачитането на личния и семейния живот на гражданите е оправдана граница на свободата на вероизповеданието и съответно оставя в сила забраната.  

С решението ЕСПЧ разглежда възраженията на правителството относно статуса на жертва на жалбоподателите и наличието на намеса в правото по чл. 9. Съдът посочва, че не само физически лица, но и религиозни организации могат да повдигнат оплакване пред ЕСПЧ за нарушаване правото на изповядване на религията. Съдът посочва, че проповядването по домовете е основна религиозна практика на сподвижниците на РИ „Свидетели на Йехова“, а обстоятелството, че те рискуват налагането на глоба (въпреки че няма данни такава да е била наложена) обуславя статуса им на жертва по смисъла на Конвенцията и наличието на намеса в техните права. Съдът също така отхвърля възражението на правителството, че жалбоподателите са имали възможност да водят дело по Закона за защита от дискриминация.

По същество, Съдът поставя под въпрос законосъобразността на забраната по две причини: първо, не е ясно дали наистина общинският съвет има такава компетентност и второ, законът не е ясен, тъй като няма определение за „религиозна пропаганда“. В крайна сметка Съдът решава да не се занимава с този въпрос, а да премине към анализ на пропорционалността на намесата. По отношение на това, Съдът намира, че забраната има легитимна цел – защита правата на другите. Съдът намира обаче, че ограничителната за правото мярка е твърде обща и абсолютна. Тя не се ограничава до поведение, което може да е манипулативно или интрузивно. Освен това няма данни, че последователите на вероизповеданието действително злоупотребяват с тази практика, което да налага и възприемането на подобна забрана. Накрая, съдът посочва, че твърде общото противопоставяне на правото на вероизповедание посредством проповядване от врата на врата, от една страна, и правото на зачитане на личния живот, от друга, нарушава задължението на държавата за неутралност и безпристрастност по религиозни въпроси. 

В заключение, Съдът намира нарушение на чл. 9 от Конвенцията. Той не присъжда обезщетение на жалбоподателите, защото намира, че установяването на нарушение е достатъчно. Присъжда по 1000 евро на всеки от тях за разноски.

2. "Трифонов срещу България" (жалба № 57872/19)

Жалбоподателят твърди, че е нарушено правото му на зачитане на професионалната тайна по чл. 8 от Конвенцията, след като е извършен обиск в помещение, което според него е било адвокатска кантора. Българското правителство твърди, че жалбата представлява злоупотреба с правото на жалба, защото се основава на неверни факти, тъй като помещението не е било адвокатска кантора към момента на обиска, а жалбоподателят е използвал антидатиран договор за наем и други документи, за да създаде обратното впечатление.

Съдът установява, че жалбоподателят действително е представил пред националните власти и пред ЕСПЧ антидатиран договор за наем, за да създаде впечатление, че помещението е било негов адвокатски офис към момента на обиска. Въз основа на свидетелски показания и други доказателства ЕСПЧ приема, че той съзнателно е подвел съда по ключов за делото въпрос.

Жалбата е обявена за недопустима като злоупотреба с правото на жалба.

3. "Георгиев срещу България" (жалба № 55121/22)

Жалбоподателят се оплаква от полицейско насилие и липса на ефективно разследване по чл. 3 и чл. 13 от Конвенцията. Правителството възразява, че след подаване на жалбата до ЕСПЧ жалбоподателят е завел иск за обезщетение срещу полицията пред българските съдилища, но не е уведомил Съда за това. Това представлява злоупотреба с правото на жалба, защото е укрита информация, имаща значение за допустимостта и основателността на делото.

ЕСПЧ приема, че тази информация действително е била съществена за разглеждането на делото, тъй като засяга по същество твърдяното нарушение и евентуалното изчерпване на вътрешноправните средства за защита, а жалбоподателят съзнателно е укрил този факт.

Поради това жалбата е обявена за недопустима като злоупотреба с правото на жалба.

4. "Димитров срещу България" (жалба № 38707/23)

Жалбоподателят, бездомно лице, се оплаква, че властите са отказали да му издадат лична карта поради липса на постоянен адрес, както и че не са изпълнили съдебно решение, разпореждащо издаването на документа.

По време на производството пред ЕСПЧ жалбоподателят почива. Няма наследници или близки, които да заявят желание да продължат делото. Междувременно българското законодателство е изменено и е въведен институтът на „административния адрес“, който позволява на лица без постоянен адрес да получат регистрация и документи за самоличност.

ЕСПЧ приема, че вече няма основание да продължи разглеждането на делото и го заличава от списъка на делата на Съда поради смъртта на жалбоподателя и липсата на необходимост от по-нататъшно разглеждане.