Решения на ЕСПЧ по делата „ТИТА 04“ ЕООД срещу България“ (жалба № 51897/21) и „Димитров срещу България“ (жалба № 44635/21) (резюме)

1. „ТИТА 04“ ЕООД срещу България“ (жалба № 51897/21)

Делото е образувано по жалба на „ТИТА 04“ ЕООД , с която дружеството твърди нарушение на правото на достъп до съд по чл. 6, § 1 от Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи. Жалбоподателят оспорва отказа на българските административни съдилища да разгледат по същество жалбата му срещу изменение на подробен устройствен план (ПУП).

„ТИТА 04“ ЕООД притежава поземлен имот в с. Елховец, използван за дейности по производство, съхранение и транспорт на дървен материал. Според дружеството достъпът на тежкотоварни автомобили до имота е бил възможен благодарение на съществуващо открито пространство пред него, формирано от ъгъла между улицата и съседния имот.

През март 2020 г. кметът на населеното място одобрява изменение на ПУП, с което 47 кв. м от това пространство са придадени към съседен имот. Според дружеството това изменение практически прави невъзможен достъпа на тежкотоварни автомобили до неговия имот. „ТИТА 04“ ЕООД оспорва изменението на ПУП по съдебен ред. Българските административни съдилища, включително с окончателно решение на Върховния административен съд от 8 април 2021 г., приемат, че дружеството няма правен интерес да обжалва. Съдилищата посочват, че изменението не засяга границите на имота на дружеството, не променя предназначението на неговия имот; и не попада в хипотезите на чл. 131, ал. 2 от ЗУТ, които предоставят право на оспорване на съседи. Аргументите на дружеството относно затруднения достъп на тежкотоварни автомобили са счетени за правно ирелевантни.

ЕСПЧ разглежда най-напред въпроса дали чл. 6, § 1 от Конвенцията е приложим. Съдът припомня, че за приложимостта на тази разпоредба е необходимо да съществува спор относно право, което е признато от вътрешното право.

Съдът приема, че:

• изменението на ПУП не е засегнало пряко имуществото на дружеството, тъй като не са променени нито границите, нито предназначението на неговия имот;
• не е установено изменението да е довело до липса на нормален достъп до имота или до несъответствие с нормативните изисквания за уличната мрежа;
• използването на свободното пространство пред имота не представлява субективно право на дружеството, признато или защитимо по националното право.

ЕСПЧ отбелязва, че спорното пространство е общинска собственост и макар дружеството фактически да се е ползвало от него, то не е разполагало с правно защитимо право върху тази площ.

ЕСПЧ приема също, че по делото не е налице спор относно „гражданско право“ по смисъла на чл. 6, § 1 от Конвенцията. Поради това разпоредбата е неприложима, а жалбата е обявена за недопустима ratione materiae съгласно чл. 35, § 3, б. „а“ от Конвенцията.

Решението потвърждава практиката на Съда, че правото на достъп до съд по чл. 6, § 1 от Конвенцията се прилага само когато спорът засяга право, което е признато от вътрешното право. Фактически ползи или икономически неудобства, които не произтичат от правно защитимо субективно право, не са достатъчни, за да обусловят приложимостта на гаранциите по чл. 6 от Конвенцията.

2. „Димитров срещу България“ (жалба № 44635/21)

Делото касае твърдения, че жалбоподателят не е успял да се противопостави на дейността на автосервиз – източник на прекомерен шум и замърсяване, разположен в имот срещу неговата къща. Жалбоподателят е подал редица оплаквания пред местните власти, които обаче към съответния момент не установили нарушения на приложимите правила за здраве и безопасност. Г-н Димитров освен това подал жалба срещу заповедта за одобряване на частичното изменение на ПУП на имота, в който е разположен автосервиза. Административните съдилища оставили неговата жалба без разглеждане, приемайки, че като собственик на имот, разположен през улица спрямо имота, за който е одобрено изменение на ПУП, той не е сред заинтересованите лица съгласно чл. 131, ал. 2 от ЗУТ.

Пред ЕСПЧ жалбоподателят повдига оплаквания по член 8 (право на зачитане на личния и семейния живот) и член 13 (право на ефективи правни средства за защита) от Конвенцията, като твърди, че националните власти не са предприели действия срещу неудобствата, които той е принуден да търпи вследствие дейността на автосервиза. Той повдига оплакване и по член 6 § 1 (право на справедлив съдебен процес, в частност достъп до съд) от Конвенцията поради това, че подадената от него жалба срещу заповедта за одобряване на изменението на ПУП, е оставена без разглеждане.

При комуникиране на делото на българската страна през м. ноември 2024 г., Съдът отправя към страните и конкретен въпрос дали предявяването на негаторен иск по чл. 109 от Закона за собствеността би представлявал ефективно средство за защита в настоящия случай.

В своето становище по допустимостта и основателността на жалбата правителството предостави на Съда информация, че в хода на проучване на обстоятелствата по делото, се разбира, че още през м. април 2023 г., жалбоподателят е предявил такъв иск срещу собствениците на автосервиза и делото е висящо на първа инстанция. Впоследствие жалбоподателят потвърждава този факт и представя вече постановените решения на първа и втора инстанция, които са в негова полза – ответниците са осъдени да прекратят използването на техния имот като автосервиз и да се въздържат от подобни дейности занапред.

В производството пред ЕСПЧ, наред с останалите доводи, правителството повдига и възражение за злоупотреба с правото на жалба във връзка с горните факти.

Съдът потвърждава задължението на жалбоподателите да го информират за всяко релевантно развитие, настъпило докато производството е висящо. В настоящия случай, г-н Димитров не е предоставил информация за предявения от него иск по чл. 109 от ЗС, чиято цел е именно прекратяване на твърдените неудобства в нарушение на правото му на неприкосновеност на неговото жилище. Същевременно, Съдът изрично е поискал страните по делото да коментират възможността за предявяване на такъв иск, което показва, че е считал въпросът за съществен.

Пропускът на жалбоподателя да предостави тази информация е довел до комуникиране на жалбата на ответното правителство без Съдът да е бил изцяло запознат с релевантните обстоятелства. Според Съда са налице достатъчно основания, за да приеме, че жалбоподателят умишлено му е попречил да получи пълна представа за фактите по делото. Поради това ЕСПЧ приема възражението на правителството, че поведението на жалбоподателя представлява злоупотреба с правото на индивидуална жалба по смисъла на член 35, § 3 (а) от Конвенцията и обявява жалбата за недопустима.

Решенията са окончателни.