Превод на решението на ЕСПЧ по дело "Мавродийски срещу България"

На 30.04.2019 г. Европейският съд по правата на човека постанови решение по жалба "Мавродийски срещу България", № 43203/09.

През 1996 г. жалбоподателят, немски гражданин, и г-н А. регистрират дружество със седалище в гр. София, в което всеки от учредителите държи половината от дяловете. А. продава на дружеството предварително закупена от него земя. Дружеството не извършва никаква търговска дейност, а служи единствено за избягване на забраната за придобиване на земя от чужденци.

През 2003 г. жалбоподателят научава, че с решение на А. по-рано същата година е изключен от дружеството. Решението е предшествано от няколко покани до него да участва в общо събрание, като всички са изпратени на адреса на дружеството в гр. София. Решението е вписано от СГС на 13 март 2003, а на 21 март А. продава на трето лице земята. 

През 2004 г. жалбоподателят предявява иск по чл. 74 от Търговския закон, както и два отделни иска по чл. 97, ал. 3 от ГПК (отм.) срещу А. и срещу дружеството, като и трите са отхвърлени от съдилищата. По жалба на г-н Мавродийски, срещу А. е  образувано и наказателно производство, в рамките на което жалбоподателят предявява иск по чл. 45 от ЗЗД за обезщетение в размер на половината от стойността на земята. СГС не приема гражданския иск за съвместно разглеждане, но посочва изрично, че искът може да се предяви отделно. През 2009 г. САС осъжда А. за обсебване. Жалбоподателят не предявява отделен иск по чл. 45 ЗЗД.

През 2012 г. жалбоподателят предявява иск за прогласяване на нищожност на решението на общото събрание, който е уважен. Вследствие на това, той два пъти иска от Агенцията по вписванията да бъде вписан като съдружник, но агенцията отказва, защото след процесното решение от общото събрание са взети други решения, които не са обявени за нищожни. През 2016 г. жалбоподателят завежда иск по чл. 49 ЗЗД срещу СГС като работодател на съдията, вписал решението за изключването му. Делото е все още висящо пред ВКС.

Пред ЕСПЧ г-н Мавродийски се оплаква по чл. 1 от Протокол № 1 към Конвенцията и по чл. 13, че държавата не е защитила правото му на собственост и че той не е разполагал с ефективни средства за защита в тази връзка.

Съдът възприема становището на Правителството, че не е изчерпано наличното средство за защита. В частност, ЕСПЧ посочва, че за разлика от делото Шести май Инженеринг, дружеството не е имало друго имущество и не е извършвало търговска дейност, както и че жалбоподателят не е участвал активно в управлението му. От друга страна, по същество оплакването касае невъзможността за жалбоподателя да получи половината от стойността на земята, която отдавна е била продадена на трето лице. Ето защо производствата за прогласяване на нищожност на решението и възстановяването на жалбоподателя като съдружник не са били в състояние да го снабдят с адекватно обезщетение. Жалбоподателят обаче не е предявил иск по чл. 45 от ЗЗД срещу А., което е стандартното средство за претендиране на вреди от частни лица. Аргументите на жалбоподателя, че производството по такъв иск би било прекомерно тежко за него, са отхвърлени от Съда, с оглед задължителната сила на присъдата за гражданските съдилища, възможността за освобождаване от държавна такса, за предоставяне на правна помощ, правилата за разпределяне на разноските и принудително изпълнение.

Предвид изложеното, ЕСПЧ отхвърля оплакването по чл. 1 от Протокол № 1 поради неизчерпване на наличните вътрешноправни средства за защита, а по чл. 13 - като явно необосновано. 

Решението е достъпно на български на humanrights.bg и mjs.bg.