Права на човекаДело "МАВРОДИЙСКИ СРЕЩУ БЪЛГАРИЯ"
Номер на жалба: 43203/09
Членове от Конвенцията: (Чл. 13) Право на ефикасни правни средства за защита, (П1-1) Защита на собствеността
ПЕТО ОТДЕЛЕНИЕ
РЕШЕНИЕ ПО ДОПУСТИМОСТ
Жалба № 43203/09
Кристиян МАВРОДИЙСКИ
срещу България
Европейският съд по правата на човека (Пето отделение), заседаващ на 30 април 2019 г. като комитет в състав:
Гана Юдкивска (Ganna Yudkivska), председател,
Шифра О’Лиъри (Síofra O’Leary),
Ладо Чантурия (Lado Chanturia), съдии,
и Милан Бласко (Milan Blaško), заместник-секретар на отделението,
Като взе предвид горната жалба, подадена на 3 юли 2009 г.,
Като взе предвид становището, представено от Правителството ответник и становищата, представени в отговор от жалбоподателката,
След проведено заседание, постанови както следва:
ФАКТИТЕ
1. Жалбоподателят, г-н Кристиян Мавродийски, е германски гражданин, роден през 1974 г. и живущ в Германия. Той се представлява пред Съда от г-н Б.С. Вълчев, адвокат, практикуващ в София.
2. Българското правителство („Правителството”) се представлява от правителствения агент г-жа К. Радкова от Министерство на правосъдието.
3. На 24 май 2017 г. Правителството е уведомено за жалбата. На същия ден германското правителство е информирано за правото си да вземе участие в производството в съответствие с чл. 36 § 1 от Конвенцията и правило 44 § 1 от Правилника на Съда. То избира да не се възползва от това право.
А. Обстоятелства по делото
4. През март 1996 г. А., който е син на съдружник на бащата на жалбоподателя, купува недвижим имот в централната част на София. През октомври 1996 г. А. и жалбоподателят регистрират в България дружество с ограничена отговорност, наречено „Роял център“ ООД. На 10 декември 1996 г. А. продава горепосочения недвижим имот на дружеството, в което той и жалбоподателят имат равен дял - 50% от капитала на дружеството. Дружеството трябва да се управлява и представлява съвместно от бащата на жалбоподателя и от А.
5. Дружеството е вписано със седалище на ул. „Раковски“ № 145, София. Адресът за жалбоподателя, посочен в устава на дружеството и в решението на съда за вписване на дружеството, е неговият личен адрес в Германия.
6. Дружеството няма никаква дейност, освен да притежава недвижим имот.
1. Изключване на жалбоподателя от дружеството
7. През декември 2003 г. адвокат, действащ от името на бащата на жалбоподателя, научава, че на 5 март 2003 г. жалбоподателят е изключен от „Роял център“ ООД с решение на А., който поема дяла на жалбоподателя в капитала му. А. също е задължен да изплати на жалбоподателя паричната равностойност на неговия дял от капитала на дружеството съгласно счетоводния баланс на дружеството в края на март 2003 г. Решението за изключване на жалбоподателя е след няколко покани лично към него да участва в събранието на съдружниците. Всички покани са изпратени на адреса на дружеството на ул. „Раковски“ № 145. Решението за изключване на жалбоподателя е регистрирано от Софийски градски съд на 13 март 2003 г. На 21 март 2003 г. А. продава недвижимия имот на трето лице за цена от 40 000 евро, като след това недвижимият имот е препродаден няколко пъти.
2. Гражданско производство, заведено от жалбоподателя за защита на неговото право на собственост
8. След като узнава в края на 2003 г. за изключването си от дружеството, през март 2004 г. жалбоподателят завежда три отделни производства: едно срещу „Роял център” ООД по чл. 74 от Търговския закон от 1991 г. (вж. параграф 20 по-долу); второ срещу А. по чл. 97, ал. 3 във връзка с чл. 431, ал. 2 от Гражданския процесуален кодекс от 1952 г. („ГПК от 1952 г.“; вж. параграфи 21 и 22 по-долу); и трето срещу „Роял център” ООД съгласно двете последно посочени разпоредби на ГПК. Тези искове са отхвърлени от съдилищата на три съдебни инстанции. Съдилищата постановяват както следва: в първото производство - че искът е подаден извън срока и че жалбоподателят няма процесуална легитимация, тъй като вече не е съдружник в дружеството; във второто производство - че приложимият ред е по чл. 74 от Търговския закон от 1991 г., а не по ГПК; и в третото производство - че решенията на съдружниците, регистрирани от съда на 13 март 2003 г., не са нищожни, не могат да бъдат оспорени по реда на ГПК въз основа на процесуални нередности.
3. Наказателно производство срещу бившия съдружник на жалбоподателя
9. По жалба на жалбоподателя на 5 март 2004 г. е образувано наказателно производство срещу А., който е обвинен в присвояване.
10. През април 2008 г. жалбоподателят предявява граждански иск (за непозволено увреждане по чл. 45 от Закона за задълженията и договорите, вж. параграф 24 по-долу) в рамките на наказателното производство. Той иска обезщетение за вреди в размер на половината от стойността на недвижимия имот, собственост на “Роял център” ООД. На 29 април 2008 г. Софийски градски съд, като отбелязва, че към момента за жалбоподателя съществува възможност да подаде отделен граждански иск, отказва да разгледа иска му за обезщетение, тъй като това ще затрудни съществено наказателния процес. Съдът намира А. за невинен през 2009 г.
11. При обжалването Апелативен съд - София признава А. за виновен за присвояване. Съдът установява, че за да заобиколи законовата забрана за чужденци да притежават земя в България (вж. параграф 23 по-долу), през 1996 г. А. и жалбоподателят създават дружество „Роял център“ ООД, което не извършва каквато и да е стопанска дейност, като единственият му актив е недвижим имот, притежаван съвместно от двамата съдружници. Между октомври 2002 г. и февруари 2003 г. А. кани жалбоподателя на събрание на съдружниците, като съзнателно изпраща покани до адрес, където жалбоподателят не може да бъде намерен. А. прави това с намерението да придобие изключителни права на собственост върху недвижимия имот и да го продаде за лична изгода, както е направил впоследствие. А. е осъден на три години лишаване от свобода, отложени по реда на чл. 66 от НК. Окончателното решение на Върховния касационен съд („ВКС“)е от 19 октомври 2010 г.
12. Жалбоподателят не предявява отделен иск за обезщетение по чл. 45 от Закона за задълженията и договорите пред гражданските съдилища.
4. Последващи производства, заведени от жалбоподателя
(а) Производство за обявяване на решенията на дружеството за нищожни
13. През март 2012 г. жалбоподателят предявява иск по чл. 124, ал. 1 от ГПК от 2007 г. (вж. параграф 28 по-долу) пред Софийски градски съд. Той безуспешно иска съдът да обяви за нищожни решенията, взети от съдружниците на дружеството на 5 март 2003 г. и да установи, че на 13 март 2003 г. съдията е регистрирал решението за изключване на жалбоподателя от „Роял център” ООД.
14. След обжалване Апелативен съд - София отменя първоинстанционното решение и решението влиза в сила на 23 юни 2014 г. Съдът намира по-конкретно, че А. не е доказал, че се е провело събрание на съдружниците. Следователно решенията, отразени в протокола от това заседание, са нищожни. Така искът на жалбоподателя е уважен.
(б) Производство за вписване на промяна в обстоятелствата в партидата на дружеството
15. Позовавайки се на окончателното решение на Апелативен съд - София, споменато в горния параграф, жалбоподателят два пъти иска Агенция по вписванията („Агенцията“) да го възстанови като съдружник в дружеството. Агенцията отказва и двата пъти, като отбеляза, че след нищожното решение от 5 март 2003 г. са взети други валидни решения и те продължават да пораждат ефект. Жалбоподателят оспорва тези откази в съда без успех.
в) производство за непозволено увреждане за косвена отговорност
(i) На първа инстанция
16. На 25 март 2016 г. жалбоподателят започва производство пред Софийски окръжен съд на основание чл. 49 от Закона за задълженията и договорите срещу Софийски градски съд като юридическо лице косвено отговорно за действията на съдията от този съд, вписал решението за изключване на жалбоподателя на 13 март 2003 г. (вж. параграф 7 по-горе). Първоначално той претендира обезщетение от около 13 000 евро, а по-късно го увеличава до 50 000 евро. Жалбоподателят твърди, че претърпяната от него загуба не може да бъде отстранена, като се има предвид, че всички правни събития, които настъпват след решението за вписване, не могат да бъдат променени, както се вижда от неуспешните му опити да бъде вписан отново като съдружник в дружеството (параграф 15 по-горе). Софийски окръжен съд отхвърля иска му на 5 април 2017 г.
(ii) На втора инстанция
17. Това решение е потвърдено при обжалването от Апелативен съд - София на 22 март 2018 г. Въззивният съд констатира по-конкретно следното. Ако се допусне, че съдията е натоварена от съда да изпълнява задълженията си, вписването на промените в дружеството, поискано от А., може да се счита за незаконосъобразно, тъй като тя не е установила надлежно дали жалбоподателят е призован правилно на събранието на съдружниците. Това действие е довело до имуществени вреди, тъй като жалбоподателят е бил възпрепятстван да получи парите, съответстващи на неговия дял в капитала на дружеството, а вината се предполага по закон. Причинно-следствена връзка между акта на вписване от страна на съдията и вредите, причинени на жалбоподателя, обаче не може да бъде установена. По-конкретно, продажбата от А. на актива на дружеството – недвижимия имот и неизплащането на дела на жалбоподателя, като вместо това присвоил всички приходи от тази продажба, са извършени след решението на съдията за вписване. Следователно вредите не са пряк резултат от решението на съдията, а са безспорно причинени от действията на А.
(iii) На касационна (трета) инстанция
18. На 27 декември 2018 г. ВКС приема касационната жалба, подадена от жалбоподателя срещу решението на Софийски апелативен съд от 22 март 2018 г. Производството е висящо.
Б. Приложимо вътрешно право и практика
19. Законовите разпоредби относно правата на съдружниците в дружества с ограничена отговорност и търговския регистър са изложени по делото „Шести май инженеринг“ ООД и други срещу България (№ 17854/04, §§ 49-51 и § § 55–57, 20 септември 2011 г.).
20. По-конкретно, съгласно чл. 74, ал. 1 от Търговския закон, всеки съдружник или акционер може да предяви иск пред окръжния съд по седалището на дружеството за отмяна на решението на общото събрание, когато то противоречи на императивните разпоредби на закона или на учредителния договор, съответно на устава на дружеството.
21. По време на събитията производствата по вписване относно търговски дружества, са несъстезателни съдебни производства, в които само една страна моли съда да издаде определено решение. Решението на съда, удовлетворяващо молбата, не подлежи на обжалване (чл. 431. ал. 1 от ГПК от 1952 г., действащ по това време). Ако решението засяга правата на трета страна, тази страна би могла да защити правата си в общо състезателно производство по реда на чл. 431. ал. 2 от ГПК от 1952 г. Ответникът в това производство е този, който се е възползвал от решението за вписване. Ако съдилищата уважат установителен иск, че вписването в регистъра е недопустимо или недействително или вписаните елементи не съответстват на действително предприети действия, съдът по вписването трябва да заличи вписването служебно или по искане на заинтересована страна (чл. 498 от ГПК от 1952 г.).
22. Съгласно чл. 97, ал. 3 от ГПК от 1952 г. физическо лице може да предяви установителен иск за действителността на документ.
23. Съгласно чл. 29 от Закона за собствеността, както е формулиран по време на събитията, чужденци и чуждестранни юридически лица не могат да придобиват собственост върху земя в България.
24. Общите законови правила относно непозволеното увреждане са уредени в чл. 45 до чл. 54 от Закона за задълженията и договорите от 1951 г. Чл. 45, ал. 1 гласи, че всеки е длъжен да поправи вредите, които виновно е причинил другиму. Чл. 49 гласи, че този, който е възложил на друго лице някаква работа, отговаря за вредите, причинени от него при или по повод изпълнението на тази работа. Давностният срок за иск за непозволено увреждане е пет години от момента, в който извършителят е открит.
25. Съгласно чл. 63, ал. 1, б. б) от ГПК от 1952 г., възпроизведен в чл. 83, ал. 2 от ГПК от 2007 г., такси и разноски в производството по ГПК не се внасят от физически лица, за които съдът е преценил, че не разполагат с достатъчно средства да ги заплатят. При разглеждане на основанията за това освобождаване съдът взема предвид доходите на лицата, стойността на имотите им, семейното положение и здравословното състояние, дали са трудово заети и на каква възраст са. Съгласно чл. 64, ал. 1 от ГПК от 1952 г. съдебните такси, платени от ищеца, и разноските за един адвокат, се възстановяват от ответника пропорционално на уважената част от иска.
26. Съгласно чл. 222 от ГПК 1952 г., възпроизведен в чл. 300 от ГПК от 2007 г., влязлата в сила присъда на наказателния съд е задължителна за гражданския съд, който разглежда гражданските последици от деянието, относно това дали деянието е извършено, неговата противоправност и виновността на дееца. Гражданските съдилища са обвързани от фактите, свързани с наказателната отговорност на дееца, както са установени от наказателния съд (вж. наред с много други, реш. № 668 от 20.12.2018 г. на ОС Пловдив по т. д. № 426/2018 г).
27. Съгласно Закона за правната помощ от 2005 г. лицата могат да търсят правна помощ по граждански (наред с други) дела, като целта на закона е да гарантира равен достъп до правосъдие за всички.
28. Съгласно чл. 124, ал. 1 от ГПК от 2007 г., физическо лице може да предяви иск, за да възстанови правото си, когато то е нарушено, или за да установи съществуването или несъществуването на правно отношение или на право, когато има интерес от това.
ОПЛАКВАНИЯ
29. Жалбоподателят се оплаква по чл. 1 от Протокол № 1 към Конвенцията и по чл. 13 от Конвенцията във връзка с предходната разпоредба, че държавата не е защитила правото му на собственост, тъй като не е разполагал с процесуални гаранции, осигуряващи ефективна защита на това право, нито ефективно вътрешноправно средство за защита в тази връзка.
ПРАВОТО
А. Твърдяно нарушение на чл. 1 от Протокол № 1 към Конвенцията
30. По отношение на оплакването си, че държавата не е защитила правото му на собственост, жалбоподателят се позовава на чл. 1 от Протокол № 1 към Конвенцията, който в относимите си части гласи:
„Βсяко физическо или юридическо лице има право мирно да се ползва от своите притежания. Никой не може да бъде лишен от своите притежания освен в интерес на обществото и съгласно условията, предвидени в закона и в общите принципи на международното право.
Предходните разпоредби не накърняват по никакъв начин правото на държавите да въвеждат такива закони, каквито сметнат за необходими за осъществяването на контрол върху ползването на притежанията в съответствие с общия интерес или за осигуряване на плащането на данъци или други постъпления или глоби.“
1. Становища на страните
(а) Правителството
31. Според Правителството жалбата следва да бъде отхвърлена поради неизчерпване на вътрешноправните средства за защита. Жалбоподателят не е завел иск за непозволено увреждане по чл. 45 от Закона за задълженията и договорите от 1951 г. (вж. параграф 24 по-горе), с което да търси обезщетение от А. - виновното физическо лице. Като се има предвид, че А. е обвинен в присвояване, най-логичното, стандартно и непротиворечиво правно средство за възстановяване на претърпени загуби би било иск за непозволено увреждане срещу него.
32. Освен това съответните правни разпоредби предоставят достатъчна защита срещу произволна намеса в правото на собственост и властите в настоящия случай са спазили свързаните си с тях задължения. Жалбоподателят не демонстрира стандарта на грижа на pater familias, който се очаква от всички лица, участващи в дружества, тъй като той не участва ефективно в управлението на дружеството в противоречие с устава на самото дружество. Освен това, за разлика от съдружниците в „Шести май“, цитирано по-горе, които се опитват да оспорят решението на общото събрание почти веднага след като то е вписано, жалбоподателят отлага този иск с около година в сравнение както със законово приложимия давностен срок, така и с разпоредбите за свикване на общо събрание в устава на дружеството.
(б) Жалбоподателят
33. Жалбоподателят не е съгласен. Той твърди, че е предявил граждански иск срещу бившия си съдружник в наказателното производство срещу последния и съдът е отказал да го разгледа (вж. параграф 10 по-горе). Освен това той завежда граждански иск за косвена отговорност срещу съда без да постигне успех (вж. параграфи 16-18 по-горе). Ефективната защита на правото му на собственост трябва да включва процесуални гаранции или за възстановяване, или за обезщетение за откраднатото имущество.
34. Жалбоподателят подчертава още, че дружеството не е имало друго имущество освен недвижимия имот и никога не е имало търговска дейност от какъвто и да е вид. По този начин дружеството може да бъде идентифицирано с недвижимия имот. Целта на извършителя е била конкретно да вземе земята. Следователно фокусът трябва да остане върху разглеждане на лишаването на жалбоподателя от имуществото му, а не да бъде преместван към разглеждане на правото му на неговия дял в дружеството. Дори ако в националното законодателство съществува възможност той да възстанови участието си в дружеството, това би било безполезно, тъй като дружеството вече не притежава въпросния недвижим имот.
35. Освен това производството по чл. 74 от Търговския закон не е ефективно и констатацията на националните съдилища, че решението от 13 март 2003 г. е нищожно (вж. параграф 14 по-горе), не може да възстанови статуквото.
36. Той не е завел отделен иск за непозволено увреждане срещу извършителя, защото то щяло да бъде безрезултатно. По-конкретно, той трябвало да чака години, тъй като искът му можел да бъде разгледан едва след приключване на наказателното производство. Той е трябвало да плати много за адвокатски хонорар, както и за плоска съдебна такса в размер на 4% от размера на исканото от него обезщетение за вреди (в случая около 40 000 евро), като тази сума трябва да бъде изплатена предварително. И на последно място, дори и да би постигнал успех с такъв отделен иск, той не би успял да получи нищо, като се има предвид, че А. е прехвърлил двата си апартамента на трети лица, преди да открадне дружеството. По този начин той не е разполагал с бързо и ефективно вътрешноправно средство за защита не само на дяла си в дружеството, но и на недвижимия си имот.
2. Преценката на Съда
37. Съдът отбелязва, че съгласно чл. 1 от Протокол № 1 към Конвенцията държавата трябва да гарантира в своята национална правна система, че правото на собственост е достатъчно защитено от закона и че са осигурени адекватни средства за защита, при които жертвата на намеса може да потърси възстановяване на нарушените си права, включително, когато е целесъобразно, с искане на обезщетение за всяка претърпяна загуба (вж. Blumberga v. Latvia, № 70930/01, § 67, 14 октомври 2008 г., и Chadzitaskos and Franta v. the Czech Republic, № 7398/07, 31244/07, 11993/08 и 3957/09, § 48, 27 септември 2012 г.). Въпреки това, добре установена част от практиката на Съда е и фактът, че държавите са не могат да отговарят пред международен орган за своите действия, преди да са имали възможност да коригират проблемите чрез собствената си правна система, и тези, които желаят да се обърнат към надзорната юрисдикция на Съда по отношение на оплаквания срещу държава, са задължени да използват първо средствата за защита, предоставени от националната правна система (вж. Vučković and Others v. Serbia (предварително възражение) [GC], № 17153/11 и 29 други, § 70 и цитираните в него решения, 25 март 2014 г.).
38. В по-ранно дело срещу България, свързано с превземане на дружество, чийто източник е държавната намеса под формата на произволно решение на съдия (вж. „Шести май“, цитирано по-горе, § 81), Съдът е изследвал въпроса дали националното законодателство предоставя на жалбоподателите процедури за защита и стигайки до заключението, че наличните процедури са неефективни при тези обстоятелства, той констатира нарушение на чл. 1 от Протокол № 1 към Конвенцията (пак там, § 91).
39. Важното настоящия случай е, че дружеството „Роял център” ООД никога не е имало търговска дейност или други авоари освен недвижимия имот и жалбоподателят не е бил активен в дружеството (вж. параграфи 6, 11 и 34 по-горе ). Невъзможността той да получи паричната стойност на половината от недвижимия имот на дружеството е в основата на оплакванията му пред Съда (вж. параграф 34 по-горе). Той също така подчертава пред Съда, че дори ако в националното законодателство съществува възможност той да си възвърне участието в дружеството, това би било безполезно, тъй като дружеството вече не притежава недвижимия имот (пак там).
40. Следователно, Съдът намира, че конкретните обстоятелства по това дело го отличават от ситуацията в „Шести май“, където жалбоподателите са били активни съдружници, които са имали за цел да предотвратят намаляването на стойността на дяловете си в дружеството и да възстановят правата си на съдружници. Различните граждански производства, започнати от настоящия жалбоподател на национално ниво, по-конкретно за обявяването на решението за неговото изключване за недействително и за неговото възстановяване в дружеството (вж. параграфи 8, 14 и 15 по-горе), не изглежда, както твърди самият жалбоподател (вж. параграф 35 по-горе), да са можели да му осигурят достатъчно обезщетение. Причината за това е, че имотът, който е в същността на оплакването на жалбоподателя, отдавна е бил изваден от капитала на дружеството. Освен това Съдът отбелязва, че Правителството не твърди, че производството за косвена отговорност на съответния съд, дори и в крайна сметка да е успешно (а то все още е висящо, вж. параграфи 16-18 по-горе), би било достатъчно, за да компенсира загубата на жалбоподателя, и така да представлява ефективно правно средство за защита в този случай. Следователно не е необходимо да се разглежда дали това производство представлява правно средство за защита, което да бъде изчерпано при конкретните обстоятелства по настоящото дело (вж. по подобен начин Бевакуа и С. срещу България, № 71127/01, § 58, 12 юни 2008 г.).
41. Съответно, като се има предвид, че жалбоподателят е бил ефективно лишен от имуществото си и това е в основата на жалбата му, Съдът трябва да установи дали на национално ниво са налице достатъчни средства за защита, за да може той да потърси възстановяване на нарушените си права, включително чрез претендиране на обезщетение за всяка понесена загуба (вж. параграф 37 по-горе). По-конкретно след като разбира, че е станал жертва на измама, той е трябвало да разполага със средствата по закон и на практика да потърси обезщетение за загубите си.
42. Производството за непозволено увреждане, насочено срещу евентуално виновно физическо лице, е класическият начин в България за претендиране на вреди срещу лица, които не са държавни органи, и държавата го е осигурила (вж. параграф 24 по-горе). Най-важното е, че жалбоподателят е пропуснал да предяви класически иск за непозволено увреждане срещу бившия си съдружник по чл. 45 от Закона за задълженията и договорите извън наказателното производство срещу последния (вж. параграф 12 по-горе). Това се е случило въпреки изричното становище на наказателния съд, че съществува възможност да се предяви отделен граждански иск (вж. параграф 10 по-горе).
43. Жалбоподателят твърди, че завеждането на отделен иск за непозволено увреждане би представлявало прекомерна индивидуална тежест за него поради причините, изложени в параграф 36 по-горе.
44. По отношение на аргумента му относно продължителността на производството, Съдът го намира за неубедителен, като се има предвид, че той е изчакал няколко години, преди да започне друго производство на национално ниво (вж. параграфи 13 и 16 по-горе) и не се оплаква в това отношение.
45. Освен това, според българското законодателство, окончателното решение на наказателния съд е задължително за гражданския съд, който разглежда гражданските последици от престъпното деяние (вж. параграф 26 по-горе). Следователно, това, че е трябвало да изчака края на наказателното производство, в което лицето, което го е измамило, е било признато за виновно, преди да може да бъде разгледан отделен граждански иск срещу това лице, в действителност би било от полза за жалбоподателя.
46. Що се отнася до аргумента за прекомерните разходи в такова производство, Съдът отбелязва, че българското законодателство допуска отмяна на 4-процентната съдебната такса в случаите на ищци, които нямат достатъчно средства (вж. параграф 25 по-горе). А що се отнася до необходимостта от заплащане на адвокатско възнаграждение, за да се заведе иск за непозволено увреждане, тези разходи следва да бъдат покрити от ответника в края на производството, пропорционално на уважената част от иска (пак там). Освен това ищците могат да кандидатстват за правна помощ (вж. параграф 27 по-горе).
47. И накрая, що се отнася до аргумента, че той не би могъл да вземе никакви пари от бившия си съдружник А., дори да се приеме, че в момента, в който жалбоподателят научил за измамата, А. не е имал недвижими активи, дълг, признат със съдебно решение срещу А., би бил обект на принудително изпълнение съгласно националното законодателство и срещу всяко друго имущество, включително банкови сметки, други активи или бъдещи доходи. Следователно, въз основа на материалите пред Съда, не може да се заключи, че дълг, признат с гражданско съдебно решение в полза на жалбоподателя, би останал неизпълнен.
48. С оглед на гореизложеното, Съдът намира, че наличното вътрешноправно средство за защита - искът за непозволено увреждане срещу виновното физическо лице, е можело да поправи пряко спорното положение, като се има предвид, че основното оплакване на жалбоподателя се отнася до невъзможността му да получи паричната стойност на половината от актива на дружеството. Това правно средство не е явно безполезно и жалбоподателят не го е използвал. С оглед на важността на принципа на субсидиарност (вж. Burmych and Others v. Ukraine (заличаване) [GC], № 46852/13 и следваща, § 218, 12 октомври 2017 г.), Съдът констатира, че той не е изчерпал наличните вътрешноправни средства за защита и не изглежда да има изключителни обстоятелства, които да го освободят от задължението да го направи.
49. От това следва, че оплакването му по чл. 1 от Протокол № 1 трябва да бъде отхвърлено съгласно чл. 35 §§ 1 и 4 от Конвенцията поради неизчерпване на вътрешноправните средства за защита.
Б. Твърдяно нарушение на чл. 13 от Конвенцията
50. Жалбоподателят се оплака също, че не е имал ефективно вътрешноправно средства за защита за оплакването си, разгледано по-горе. Относимата разпоредба на чл. 13 от Конституцията гласи:
„Βсеки, чиито права и свободи, провъзгласени в тази Конвенция, са нарушени, има право на ефикасни правни средства за тяхната защита пред съответните национални власти, дори и нарушението да е извършено от лица, действащи при упражняване на служебни функции.“
51. Съдът вече констатира, че на разположение на жалбоподателя има ефективно правно средство за защита (вж. параграфи 48 по-горе). Следователно, оплакването му по чл. 13 във връзка с чл. 1 от Протокол № 1 е явно необосновано.
52. От това следва, че това оплакване трябва да бъде отхвърлено в съответствие с чл. 35 §§ 3 (а) и 4 от Конвенцията.
По тези съображения Съдът единодушно
Обявява жалбата за недопустима.
Изготвено на английски език и съобщено писмено на 23 май 2019 г.
Милан Бласко Гана Юдкивска
заместник-секретар председател
Дата на постановяване: 30.4.2019 г.
Вид на решението: По допустимост
Досие в HUDOC: http://hudoc.echr.coe.int/eng?i=001-193525
