Превод на решението на ЕСПЧ по делото "Димова и Пеева срещу България", жалба № 20440/11
С Решение от 19 януари 2017 г., постановено по делото "Димова и Пеева срещу България", жалба № 20440/11, Европейският съд по правата на човека прие, че българската държава не е нарушила чл. 8 от Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи. Решението на Страсбург представлява интерес с оглед констатациите на ЕСПЧ относно разрешаване на спор при разногласие между родители по чл. 127а, ал. 1 СК за пътуване на дете в чужбина.
Жалбоподателките - майка и дъщеря - твърдят, че отказът на Върховния касационен съд да разреши на дъщерята да пътува в чужбина нарушава правото им на зачитане на личния и семейния живот, както и че нямат ефективно правно средство за защита в това отношение.
След развода майката е получила родителските права върху малолетната дъщеря, а на бащата е бил определен стандартен режим на лични отношения. Бащата е отказал да даде съгласие за неограничено пътуване на дъщерята в чужбина до навършване на 18-годишна възраст. Майката е направила искане до националния съд да даде заместващо съгласие на бащата за неограничено пътуване на детето извън страната. С окончателно решение ВКС е отхвърлил молбата на майката за издаване на такова разрешение.
ЕСПЧ намира, че за разлика от обстоятелствата по делото "Пенчеви срещу България", в случая невъзможността детето да последва майка си в Обединеното кралство представлява намеса само в правата на майката по чл. 8. Страсбург констатира, че ВКС е изпълнил задължението си по чл. 8 от Конвенцията да се произнесе по въпроси, които засягат упражняването на правата, защитени от тази разпоредба, като е извършил преценка на индивидуалните обстоятелства по случая през призмата на най-добрия интерес на детето. Въпреки че анализът на ВКС в настоящия случай действително не е бил подробен, ЕСПЧ смята, че ВКС е разгледал конкретната ситуация и е взел решение, което не може да бъде определено като произволно. ЕСПЧ отбелязва, че нито жалбоподателките се оплакват, нито Правителството разглежда въпроса за продължителността на производството за вземане на решение за пътуването на детето, което Съдът намира за фактор от значение при оценяване на пропорционалността на решението за отказ на пътуване. При тези обстоятелства Съдът не счита, че трябва да разглежда този въпрос по своя инициатива.
По отношение на оплакването за липса на ефективно правно средство за защита, ЕСПЧ констатира, че отказът на националния съд да разреши пътуването на детето се намира в основата на оплакването на жалбоподателките по чл. 13. Въпросите, свързани с отказа на съда да разреши пътуването, са разгледани в решението на ЕСПЧ, в съответствие с чл. 8. Поради това Съдът счита, че не възниква отделен въпрос по чл. 13 от Конвенцията.
Права на човека
