Номер на жалба: 77818/12

Членове от Конвенцията: (Чл. 8) Право на зачитане на личния и семейния живот, (Чл. 8-2) Защита на правата и свободите на другите, (Чл. 8-1) Неприкосновеност на семейния живот, (Чл. 8-2) Необходимо в едно демократично общество

По делото Пенчеви срещу България,

Европейският съд по правата на човека (Четвърто отделение), заседаващ в състав:

          Гуидо Раймонди (Guido Raimondi), Председател,
          Пейви Хирвеле (Päivi Hirvelä),
          Георге Николау (George Nicolaou),
          Нона Цоцориа (Nona Tsotsoria),
          Пол Махоуни (Paul Mahoney),
          Фарис Вехабович (Faris Vehabović), съдии,
          Павлина Панова (Pavlina Panova), ad hoc съдия,
          и Франсоаз Елен-Пасо (Françoise Elens-Passos), секретар на отделението,

След закрито заседание, проведено на 20 януари 2015 г.,

Постановява следното решение, прието на същата дата:

ПРОЦЕДУРА

1.  Делото е образувано по жалба (№ 77818/12) срещу Република България, подадена в Съда на основание чл. 34 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи ("Конвенцията") от двама български граждани, г-жа Ирена Панайотова Пенчева и нейния непълнолетен син Владимир Владимиров Пенчев ("жалбоподателите"), на 16 ноември 2012 г.

2.  Жалбоподателите са представлявани от г-жа С. Разбойникова, адвокат, практикуващ в гр. София. Българското правителство („Правителството”) се представлява от правителствения агент г-жа В. Христова от Министерство на правосъдието.

3.  Жалбоподателите твърдят по-конкретно, че е налице нарушение на правото им на зачитане на семейния им живот, както и на правото на втория жалбоподател на свобода на придвижването.

4.  На 11 юни 2013 г. Правителството е уведомено за жалбата.

5.  Г-жа Здравка Калайджиева, съдията, избран от името на България, се оттегли от делото (чл. 28). Правителството съответно назначи г-жа Павлина Панова да заседава като ad hoc съдия (чл. 26, § 4 от Конвенцията и Правило 29).

ФАКТИТЕ

I.  ОБСТОЯТЕЛСТВА ПО ДЕЛОТО

6.  Жалбоподателите са родени съответно през 1979 г. и 2006 г. и живеят във  гр.Вюрцбург, Германия

А. Предварителна информация

7.  През 2009 г. двамата жалбоподатели и В.П., съпругът на първата жалбоподателка и бащата на втория жалбоподател, пътуват до Германия, за да започне девет-месечен платен стаж в държавни институции, който е предоставен на първата жалбоподателка там.

8.  На 27 февруари 2010 г. бащата заминава за България с втория жалбоподател. Той отказва да върне детето в Германия на 20 март 2010 г., въпреки че детето има билет за тази дата и е в противоречие с това, което е съгласувано с майката.

9.  В резултат на това първата жалбоподателка прекъсва обучението си и се връща в България на 25 март 2010 г., където се събира с В.П. и тяхното дете.

Б. Ограничителна заповед за защита на жалбоподателите от В.П.

10.  Първата жалбоподателка завежда съдебно производство, с което търси защита от В.П. Производството е спряно на неуточнена дата след съвместно искане от първата жалбоподателка и В.П. Производството по-късно е възобновено, след като първата жалбоподателка твърди, че тормозът продължил.

11.  Районен съд - Русе издава на 28 април 2011 г. ограничителна заповед в полза на двамата жалбоподатели, забраняваща на В.П. да се приближава до тях през следващите шест месеца. Съдът установява, че в периода между 25 март 2010 г. и 31 март 2010 г., В.П. е подлагал двамата жалбоподатели на психически тормоз. В частност, той многократно е обиждал майката пред детето, наричал я е лоша майка, не е позволявал на двамата да имат контакт без надзор от негова страна и за тази цел е заключвал вратите на банята и спалнята в апартамента през нощта. Съдът също така констатира, че В.П. е карал първата жалбоподателка да спи на пода, карал е с висока скорост с детето на предната седалка на автомобила, държал е детето през парапета на балкона, натискайки каротидната (вратната) артерия на детето, и е заплашвал първата жалбоподателка, че " ще [я] разпори от горе до долу и ще я излежи в затвора".

12.  В резултат на ограничителната заповед, В.П. няма контакт с детето от 12 май 2011 г. до 26 ноември 2011 г.

В. Обучение на първата жалбоподателка в Германия

13.  На 31 март 2010 г. двамата жалбоподатели напускат семейното жилище и първата жалбоподателка упражнява действителни родителските права върху втория жалбоподател от тогава до сега. На първата жалбоподателка първоначално е отпусната стипендия за обучение за магистърска степен в Германия през академичната 2010/2011 г. Бащата не дава съгласието си за пътуване на детето в Германия. В резултат на това вторият жалбоподател живее със своите баба и дядо по майчина линия от есента на 2010 г. насам.

14.  За да прекарва колкото е възможно повече време с детето си, първата жалбоподателка пътува често между Германия и България. Тя твърди, че между март 2010 г. и октомври 2012 г. прекарва около половината си време в България с детето си. Това се отразява негативно на обучението ѝ: тъй като тя често отсъства от лекции, за да посещава детето си, ѝ е необходимо по-дълго време, за да завърши магистърската програма, а именно две години вместо една година. Отпусната ѝ е друга стипендия за докторска степен в Германия, започваща през академичната 2012/2013 г.

Г. Бракоразводно производство

15.  На 9 април 2010 г. първата жалбоподателка подава молба за развод.

16.  На 8 октомври 2010 г. районният съд постановява, че разводът на първата жалбоподателка и нейния съпруг е по вина на В.П. и предоставя упражняването на родителските права на първата жалбоподателка. Правата за контакт на бащата са определени с оглед на възможното пребиваване на детето в Германия и са, както следва: една седмица на всеки три месеца и двадесет последователни дни през лятото, преди вторият жалбоподател да започне училище, както и половината от всяка учебна ваканция след това.

17.  След обжалване от страна на В.П., окръжният съд потвърждава констатациите на предходната съдебна инстанция. Върховният касационен съд отхвърля последващата му касационна жалба като недопустима. Решението за обявяване на развода за окончателен влиза в сила на 28 февруари 2012 г.

Д. Първо производство за пътуване на втория жалбоподател в чужбина

18.  Паралелно с бракоразводното дело, на 29 април 2010 г. първата жалбоподателка предявява иск пред окръжния съд по силата на чл. 123, § 2 от Семейния кодекс (вижте параграф 26 по-долу). Тя иска да получи съдебно решение за освобождаване от съгласието на бащата за пътуване на детето извън страната. По-конкретно тя иска разрешение свободно да напуска страната със сина си за срок от една година, считано от датата на влизане в сила на съдебното решение.

19.  Проведени са няколко съдебни заседания. Жалбоподателката информира съда за планираното си обучение в Германия за академичната 2010/2011 г., за факта, че ѝ е отпусната стипендия, че разполага с финансови средства, за да се грижи за сина си, и че той е адаптиран към социалната среда в Германия. Тя не се позовава конкретно на разпоредба на Конвенцията; вместо това, тя изразява желанието си да живее и да се грижа за детето си, докато следва в Германия. Изглежда обаче, че тя не ограничава формално в писмен вид искането си за разрешение да пътува с детето си в Германия или която и да е друга страна.

20.  Районният съд уважава искането на първата жалбоподателка на 31 август 2010 г. Той установява по-конкретно, че няма причина да се подозира, че тя ще напусне за постоянно страната с втория жалбоподател. Той също така приема, че правата на достъп на бащата са определени с предварително съдебно определение от 3 август 2010 г. и ако първата жалбоподателка ги възпрепятства, В.П. може да заведе отделно производство във връзка с това.

21.  След обжалване от страна на В.П., окръжният съд потвърждава това решение на 7 януари 2011 г. Съдът отбелязва, че правото на втория жалбоподател на свобода на придвижване е защитено съгласно Конвенцията на ООН за правата на детето, Конституцията на Република България и Закона за българските документи за самоличност (вижте параграфи 25, 28 и 32 по-долу). Правото на свобода на придвижване може да се ограничи само в изключителни ситуации, а именно с цел защита на националната сигурност, обществения ред, народното здраве и морала или на правата и свободите на другите. Нито едно от тези изключения не е установено или дори твърдяно в случая на жалбоподателите. Съдът отбелязва, че първата жалбоподателка предлага добри материални условия за детето в Германия, че детето се е адаптирало добре по време на престоя си там преди март 2010 г., че първата жалбоподателка ще специализира по европейско право в Университета на Вюрцбург и че вторият жалбоподател се радва на значителна грижа и внимание от майка си. Съдът приема също, че доводите на В.П. относно неговите права на достъп не са свързани с настоящото производство; тези аргументи са свързани с изпълнението на бъдещо съдебно решение, в което упражняването на родителските права по отношение на втория жалбоподател трябва да бъде окончателно определено. Съдът заключава, че е в интерес на втория жалбоподател да му се издаде паспорт и да пътува с първата жалбоподателка в чужбина.

22.  При касационна жалба от страна на В.П., Върховният касационен съд отхвърля молбата на първата жалбоподателка с окончателно решение от 26 юни 2012 г. Съдът се позовава на своята добре установена и задължителна съдебна практика, според която разрешение за неограничено пътуване на дете в чужбина само с един родител не може да бъде предоставено, тъй като по принцип това никога не би могло да бъде в най-добрия интерес на детето. Причините са по-конкретно, че има риск молещият родител да заведе детето в страни, които са във война или в които има висок риск от природни бедствия, като по този начин застраши благополучието на детето, докато лишава държавата от възможността да осигури неговата защита. Такова разрешение може да бъде издадено, когато то е в интерес на детето, по отношение на конкретни дестинации и за ограничен период от време. Накрая съдът отхвърля искането на първата жалбоподателка той да определи служебно конкретни граници, в рамките на които може да бъде разрешено пътуване, като посочва, че това е обвързано с формулировката, представена в искането на жалбоподателката.

Е. Второ производство за пътуване на втория жалбоподател в чужбина

23.  На 9 юли 2012 г. първата жалбоподателка внася ново искане за разрешение за пътуване на втория жалбоподател с майка си в Германия и другите страни от Европейския съюз за период от три години без съгласието на бащата. Този път тя предявява иска си по чл. 127а от Семейния кодекс от 2009 г., която разпоредба е приета междувременно и която урежда изрично въпроса за пътуването в чужбина на малолетни и издаването на документи за самоличност за тази цел (вижте параграф 26 по-долу). Тя посочва, че последователно е улеснявала достъпа на В.П. до детето в съответствие с неговите права за контакт, определени в бракоразводното дело. Тя твърди, че тъй като тя не е могла да вземе втория жалбоподател със себе си в Германия, докато е следвала там, както детето ѝ, така и тя са били лишени от личен контакт помежду си. Тя твърди, че това се е отразило негативно на семейния им живот, тъй като тя е практически лишена от възможността да отглежда детето си, въпреки че упражняването на родителски права е било поверено на нея. Тя твърди, че докторантура ѝ в Германия, която трябва да продължи три години, считано от есента на 2012 г., ще ѝ даде необходимата гъвкавост, за да се грижи за детето си, имайки предвид, че би могла да върши по-голямата част от работата си от дома. И накрая тя посочва, че вторият жалбоподател непрекъснато иска да бъде с майка си по всяко време, тъй като той е много привързан към нея.

24.  С решение от 6 декември 2012 г. Районен съд - Русе допуска пътуването на втория жалбоподател в Германия и в рамките на Европейския съюз за ​​периода от три години, придружен от майка си. Решението не е обжалвано и влиза в сила на 29 декември 2012 г.

II.  ПРИЛОЖИМО ВЪТРЕШНО ПРАВО И ПРАКТИКА

А. Конституцията

25.  Всеки има право свободно да се придвижва по територията на България и да напуска нейните предели. Това право може да се ограничава само със закон, за защита на националната сигурност, народното здраве и правата и свободите на други граждани (чл. 35(1)).

Б. Семеен кодекс от 2009 г. и Граждански процесуален кодекс от 2007 г.

26.  Чл. 123(2) от СК гласи, че родителските права и задължения се упражняват по силата на споразумение между родителите. При разногласие между родителите, те биха могли да поставят въпроса пред районния съд, чието решение подлежи на обжалване. Чл. 127 от СК гласи, че ако родители, които не живеят заедно, не могат да постигнат съгласие относно упражняването на родителските права и задължения по отношение на тяхното дете, разногласията се решават от районния съд, чието решение подлежи на обжалване. Считано от 21 декември 2010 г., нов член 127а, въведен в СК, изрично гласи, че въпросите, свързани с пътуване на дете в чужбина и издаването на необходимите лични документи за това, се решават по общо съгласие на родителите. Ако родителите не могат да постигнат съгласие, въпросът се решава от районния съд по настоящо местоживеене на детето, чието решение подлежи на обжалване пред две висши съдебни инстанции.

27.  Чл. 310 от ГПК гласи, че между 5 юни 2009 г. и 21 декември 2010 г. искове относно пътуване на непълнолетен в чужбина при липса на родителско съгласие се разглеждат от съдилищата в бързо производство.

В. Закон за българските документи за самоличност от 1998 г.

28.  Всеки български гражданин има право да напуска страната и да се завръща в нея с паспорт (чл. 33). Това право подлежи само на такива ограничения, каквито са необходими за защитата на националната сигурност, обществения ред, общественото здраве и правата и свободите на другите.

29.  Полицията може да откаже на непълнолетно лице да напусне страната при липса на писмено съгласие за това от неговите родители (чл. 76(9)). В случай че родителите не могат да постигнат съгласие, по времето, по което жалбоподателите завеждат производството по настоящото дело, въпросът е трябвало да се реши в съответствие с чл. 123, § 2 от СК от 2009 г. Считано от 21 декември 2010 г., свързани искове трябва да се решават в съответствие с чл. 127а от СК от 2009 г.

30.  Заявлението за издаване на паспорт на малолетно или непълнолетно лице трябва да се направи лично и от родителите или настойници на непълнолетно лице (чл. 45). Полицията трябва да издаде паспорт в срок от 30 дни от датата на заявлението (чл. 48).

Г. Приложима съдебна практика

31.  Върховният касационен съд се е произнесъл в редица решения, постановени в отговор на искове, предявени в рамките на СК, че разрешение за пътуване на дете в чужбина при липса на съгласие на двамата родители за неограничен период от време и до неуточнена дестинация може да не се предоставя (вижте наред с много други реш. № 697 на ВКС по гр. д. № 1052/2010 от 01.11.2010 г., IV г. о.; реш. № 982/2009 на ВКС по гр. д. № 900/2009 от 15.03.2010 г.,, IV г. о.; реш. № 418 на ВКС по гр. д. № 1091/2008 от 17.07.2009 г.,, I г. о.).

III.  ПРИЛОЖИМИ МАТЕРИАЛИ НА МЕЖДУНАРОДНОТО ПРАВО

А. Защита на правата на детето

1.  Конвенция на ООН за правата на детето

32.  Конвенцията е ратифицирана в България на 3 юни 1991 г. Тя гласи следното:

Член 3

"1.  Висшите интереси на детето са първостепенно съображение във всички действия, отнасящи се до децата, независимо дали са предприети от обществени или частни институции за социално подпомагане, от съдилищата, административните или законодателните органи."

Член 10

"1.  В съответствие със задължението на държавите - страни по Конвенцията, съгласно член 9, точка 1 всяка молба от дете или от неговите родители да влязат или да напуснат една държава - страна по Конвенцията, с цел събиране на семейство се разглежда по положителен, хуманен и експедитивен начин. Държавите - страни по Конвенцията, освен това осигуряват представянето на такава молба да не води до неблагоприятни последствия за нейните автори и за членовете на техните семейства.

2.  Детето, чиито родители живеят в различни държави, има право да поддържа лични отношения и преки контакти с двамата си родители редовно освен при изключителни обстоятелства. За тази цел и в съответствие със задължението си съгласно член 9, точка 1 държавите - страни по Конвенцията, зачитат правото на детето или на неговите родители да напускат която и да е страна, включително собствената си, и да влизат в своята собствена страна. Правото да напускат която и да е страна подлежи само на тези ограничения, които са предписани от закона и които са необходими за защита на националната сигурност, обществения ред, общественото здраве или морал или правата и свободите на други лица, и които са съвместими с другите права, признати в тази Конвенция."

Член 18

"1.  Държавите - страни по Конвенцията, полагат всички усилия за осигуряване признаването на принципа, съгласно който двамата родители носят обща отговорност за отглеждането и развитието на детето. Родителите или според случая законните настойници носят първостепенна отговорност за отглеждането и развитието на детето. Висшите интереси на детето са тяхна основна грижа.

2.  Харта на основните права на Европейския съюз

33.  В хартата, която става правно обвързваща с влизането в сила на Договора от Лисабон на 1 декември 2009 г., съдържа следното:

Чл. 24 – Права на детето

"...

2.  При всички действия, които се предприемат от публичните власти или частни институции по отношение на децата, висшият интерес на детето трябва да бъде от първостепенно значение.

3.  Всяко дете има право да поддържа редовно лични отношения и преки контакти с двамата си родители, освен когато това е против неговия интерес."

3.  Хагската конвенция от 25 октомври 1980 г. за гражданските аспекти на международното отвличане на деца (в сила по отношение на България от 1 август 2003 г.)

Член 1

"Тази конвенция има за цел:

а) да осигури незабавното връщане на децата, прехвърлени незаконно или задържани в някоя от договарящите държави; и

б) да гарантира ефективното спазване на законите, свързани с упражняването на родителските права и правото на лични отношения, на една договаряща държава от другите договарящи държави."

Член 3

Прехвърлянето или задържането на дете се счита за незаконно, когато:

а) е извършено в нарушение на правото на упражняване на родителски права, предоставено както съвместно, така и поотделно на лице, институция или друг орган, съгласно законите на държавата, в която детето е имало обичайно местопребиваване непосредствено преди прехвърлянето или задържането му; и

б) по време на прехвърлянето или задържането това право е било ефективно упражнявано съвместно или поотделно или би било упражнявано по този начин, ако не е било извършено прехвърлянето или задържането."

Б. Понятие за "висши интереси" на детето

34.  Понятието за висшите интереси на детето произтича от втория принцип на Декларацията за правата на детето от 20 ноември 1959 г., който гласи следното:

"Детето ще се ползва от специална защита и на него ще му бъдат предоставени възможности и улеснения, чрез закона или чрез други средства, които да му позволят да се развива физически, умствено, морално, духовно и социално по здравословен и нормален начин и в условия на свобода и достойнство. При приемането на законите за тази цел най-доброто осигуряване на интересите на детето трябва да бъде най-висше съображение."

35.  Терминът се използва отново през 1989 г. в чл. 3, § 1 от Конвенцията на ООН за правата на детето:

Висшите интереси на детето са първостепенно съображение във всички действия, отнасящи се до децата, независимо дали са предприети от обществени или частни институции за социално подпомагане, от съдилищата, административните или законодателните органи."

36.  Според "Насоките за определяне висшите интереси на детето“, издадени от Върховния комисариат на ООН за бежанците през 2008 г.:

"Терминът "висши интереси" описва като цяло благосъстоянието на детето. Такова благосъстояние се определя от различни индивидуални обстоятелства, като например възрастта, нивото на зрялост на детето, наличието или отсъствието на родители, околната среда и преживяванията на детето."

37.  Принципът на "висшите интереси на детето" също е заложен в чл. 5 и 16 от Конвенцията за премахване на всички форми на дискриминация по отношение на жените (КПВФДЖ). Чл. 5(б) изисква Държавите-участнички да приемат всички надлежни мерки с цел:

"да осигурят щото семейното възпитание да включва в себе си правилно разбиране на майчинството като социална функция и признаване на общата отговорност на мъжете и жените във възпитанието и развитието на своите деца при условие, че във всички случаи интересите на децата бъдат преобладаващи."

38.  Чл. 16(г) от КПВФДЖ гласи, че в всички мъже и жени трябва да имат

"еднакви права и задължения като родители независимо от тяхното семейно положение по въпроси, засягащи техните деца; [и] във всички случаи интересите на децата са преобладаващи."

39.  Въпреки че принципът не се появява в Международния пакт за граждански и политически права, Комитетът по правата на човека в неговите Общи бележки 17 и 19 се позовава на "висшия интерес" на детето в случай на раздяла или развод на неговите или нейните родители. В своя Общ коментар № 17 (приет през 1989 г.) Комитетът посочва, че ако един брак бъде разтрогнат, трябва да се вземат мерки с оглед запазване на най-висшия интерес на децата, за да се гарантират, доколкото е възможно, лични отношения с двамата родители. В своя Общ коментар 19 (приет през 1990 г.) Комитетът посочва, че всяко дискриминационно третиране по отношение на развод, родителски права, права на посещение и т.н. трябва да бъде забранено, освен ако най-висшият интерес на детето не изисква друго.

ЗАКОНЪТ

I. ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛ. 8 ОТ КОНВЕНЦИЯТА И ЧЛ. 2 ОТ ПРОТОКОЛ № 4 КЪМ КОНВЕНЦИЯТА

40.  Жалбоподателите се оплакват от неспособността им да водят семеен живот заедно в резултат на невъзможността за повече от две години и половина от 29 април 2010 г. и към момента на подаване на жалбата им до Съда на 16 ноември 2012 г. вторият жалбоподател да напусне страната, за да се присъедини към майка си в Германия. Те се позовават на чл. 8 от Конвенцията, който в относимите си части гласи следното:

"1.  Βсеки има право на неприкосновеност на личния и семейния си живот...

2.  Намесата на държавните власти в упражняването на това право е недопустима, освен в случаите, предвидени в закона и необходими в едно демократично общество в интерес на националната и обществената сигурност или на икономическото благосъстояние на страната, за предотвратяване на безредици или престъпления, за защита на здравето и морала или на правата и свободите на другите.

41.  Вторият жалбоподател също се оплаква, че неспособността му за продължителен период от време да напусне страната в резултат на производствата пред гражданските съдилища, които завършват с решението от 26 юни 2012 г. на Върховния касационен съд, отказващо неговото пътуване, е нарушила правото му на свобода на придвижване. Той се позовава на чл. 2 от Протокол № 4 към Конвенцията, който в относимите си части гласи следното:

"...

2.  Βсеки е свободен да напусне пределите на всяка държава, включително и на своята.

3.  Упражняването на [това право] не подлежи на никакви ограничения, освен на тези, предвидени в закона и необходими в едно демократично общество в интерес на националната или обществената сигурност, за поддържане на обществения ред, за предотвратяване на престъпления, за защитата на здравето и морала или на правата и свободите на другите..."

A.  Допустимост

1.  Становище на Правителството

42.  Правителството твърди първо, че Съдът трябва да отхвърли жалбата, тъй като жалбоподателите вече не са жертви предвид факта, че през декември 2012 г. Районен съд - Русе позволява пътуване на детето в рамките на Европейския съюз за срок от три години. На второ място то заявява, че делото трябва да бъде заличено от списъка на делата пред Съда на основание чл. 37, § 1(б) от Конвенцията, тъй като проблемът е бил решен.

2.  Становище на страните

43.  Жалбоподателите не са съгласни. По-конкретно те посочват, че вторият жалбоподател може единствено да напусне страната, придружен от майка си, защото бащата не е обжалвал разрешението на първоинстанционния съд, предоставящ разрешение за пътуване на детето през декември 2012 г. Този съд нито изрично признава нарушение на право по Конвенцията, нито предоставя обезщетение за него.

3.  Преценка на Съда

44.  Съдът отбелязва, че към края на декември 2012 г., когато решението на Районен съд - Русе влиза в сила, вторият жалбоподател може да пътува с майка си в Германия и другите страни от Европейския съюз (вижте параграф 24 по-горе).

45.  Поради това трябва да се определи дали жалбата следва да бъде отхвърлена като несъвместима ratione personae с разпоредбите на Конвенцията на основанието, че жалбоподателите не могат вече да твърдят, че са "жертви" по смисъла на чл. 34 на нарушение на Конвенцията. В това отношение Съдът е длъжен да провери дали е налице признание от страна на органите, най-малко по същество, за нарушение в периода между април 2010 г. и декември 2012 г. на правата, защитени от Конвенцията, и дали е предоставено подходящо и достатъчно обезщетение (вижте наред с другото Eckle v. Germany, 15 юли 1982 г., § 66, Серия A № 51; Normann v. Denmark (решение за допустимост), № 44704/98, 14 юни 2001 г.; Jensen and Rasmussen v. Denmark (решение за допустимост), № 52620/99, 20 март 2003 г.; Nardone v. Italy (решение за допустимост), № 34368/02, 25 ноември 2004 г.).

46.  Що се отнася до първото условие по-горе, а именно установяването на нарушение от страна на националните органи, Съдът отбелязва, че въпреки че Районен съд - Русе допуска пътуване на втория жалбоподател през декември 2012 г., той прави това, без да признае каквото и да било предходно нарушение на Конвенцията, изрично или по същество. В действителност Районен съд - Русе не може да се произнесе по въпроса дали отказът да се даде възможност за пътуване в първото производство или времето, необходимо за завършване на това производство (вижте параграфи 18-22 по-горе) е било в нарушение на Конвенцията, тъй като в производството, заведено от първата жалбоподателка по чл. 127а от СК, той може да се произнесе само по отношение на новото искане за пътуване на детето в чужбина.

47.  По същата причина, по отношение на второто условие за подходящо и достатъчно обезщетение, Районен съд - Русе не може да присъди каквото и да било парично обезщетение за нарушение на правото на жалбоподателите на зачитане на семейния им живот, произтичащо от натрупаното закъснение или отказ да се даде възможност за пътуване на детето в първото производство.

48.  С оглед на изложеното по-горе, възражението на Правителството за статута на жертва на жалбоподателите следва да се отхвърли.

49.  За Съда остава да разгледа второто възражение на Правителството за недопустимост, а именно че делото трябва да бъде заличено от списъка на Съда на делата по чл. 37, § 1(б) от Конвенцията, тъй като въпросът вече е решен. В това отношение следва да се провери първо дали обстоятелствата, от които се оплакват жалбоподателите, все още са налице, и второ – дали последиците от евентуално нарушение на Конвенцията поради тези обстоятелства също са коригирани (вижте Pisano v. Italy (заличаване) [GC], № 36732/97, § 42, 24 октомври 2002 г.). Съдът отбелязва, че докато на втория жалбоподател в крайна сметка е позволено да напуска страната с майка си, това се случва повече от две години и половина след като жалбоподателите са се обърнали към съдилищата. През това време двамата жалбоподатели са разделени и лишени от възможността да се радват на безпрепятствен семеен живот заедно. Както беше отбелязано по-горе, националният съд, който в крайна сметка позволява пътуването на втория жалбоподател с окончателно решение от декември 2012 г., не е имал право по закон и не е присъдил на практика никакво обезщетение за натрупаното закъснение. В светлината на тези съображения, Съдът заключава, че възражението на Правителството на основание, че въпросът е решен, трябва да се отхвърли.

50.  Съдът освен това установява, че оплакването не е явно необосновано по смисъла на чл. 35 § 3(а) от Конвенцията. Той отбелязва още, че то не е недопустимо на други основания. Следователно то трябва да бъде обявено за допустимо.

Б. Основателност

1.  А. Становища на страните

(а) Становище на Правителството

51.  Правителството твърди, че няма нарушение нито на чл. 8 от Конвенцията, нито на чл. 2 от Протокол № 4 към Конвенцията. То твърди, че отказът на Върховния касационен съд на 26 юни 2012 г. да позволи пътуване на втория жалбоподател е строго приложение на закона, както и че той се основава на постоянната практика на най-висшият съд в подобни случаи, която включва анализ на пропорционалността на съответните обстоятелства. То също така посочва, че на втория жалбоподател е било позволено да пътува в чужбина с майка си в резултат на окончателното решение на Районен съд - Русе от декември 2012 г.

(б) Становище на жалбоподателите

52.  Жалбоподателите не са съгласни. Те твърдят по-конкретно, че законът, който урежда пътуването на непълнолетни лица в чужбина, трябва да даде възможност за пътуване със съгласието само на единия родител, както го прави по отношение на пътуванията на детето в рамките на страната или по отношение на други решения за живота на детето, като например къде детето живее, учи или кой е неговият или нейният лекар, като всички тези решения могат да бъдат взети самостоятелно от родителя, притежаващ родителските права. Алтернативно, твърдят жалбоподателите, законът трябва да прави разлика между причините за или времетраенето на пътуването или по отношение на това кой от родителите полага основната грижа за детето. Освен това жалбоподателите твърдят, че Върховният касационен съд не е извършил анализ на пропорционалността на всички съответни обстоятелства в решението си от 26 юни 2012 г. Те твърдят, че вместо това най-висшият съд се е ограничил просто да се позове на своята неизменна практика в подобни случаи при прилагане на съответните правни разпоредби по СК от 2009 г. и на ЗБДС от 1998 г. Същността на тази практика е, че разрешение за неограничено пътуване на непълнолетно лице в чужбина не бива да се предоставя, независимо от това дали съответното пътуване е с кратка продължителност или постоянно заселване в чужбина. Жалбоподателите освен това твърдят, че това производство е продължило твърде дълго време. Накрая, въпреки че Районен съд - Русе позволява пътуването през декември 2012 г., това се случва твърде късно.

2.  Преценка на Съда

(а) Чл. 8 от Конвенцията.

(i)  Общи принципи

     53.  На първо място Съдът отбелязва, че възможността на родител и дете да се радват на взаимната си компания представлява основен елемент от семейния живот и е защитен по силата на чл. 8 от Конвенцията (вижте Monory v. Romania and Hungary, № 71099/01, § 70, 05 април 2005 г.; Iosub Caras v. Romania, № 7198/04, §§ 28-29, 27 юли 2006 г.). Според установената практика на Съда, вътрешни мерки, които възпрепятстват възможността на родител и дете да се радват на взаимната си компания представлява намеса в правото на зачитане на семейния живот (вижте наред с другото решението по W. v. the United Kingdom, стр. 27, § 59; McMichael v. the United Kingdom, 24 февруари 1995 г., § 86, Серия А, № 307B; Hoffmann v. Austria, решение от 23 юни 1993 г., Серия А, № 255-C, стр. 58, § 29; Palau-Martinez v. France, № 4927/01, § 30, ЕСПЧ 2003-XII).

54.  Всяка подобна намеса би представлявала нарушение на този член, освен ако не е на първо място "в съответствие със закона". Фразата "в съответствие със закона" не просто прави препратка обратно към вътрешното законодателство, но също така се отнася до качеството на закона, като изисква от него да бъде ясен, достъпен и предвидим. Нещо повече, намесата трябва да преследва цели, които са легитимни съгласно ал. 2 от чл. 8 и могат да бъдат разглеждани като "необходими в едно демократично общество". Необходимост предполага, че намесата отговаря на належаща социална необходимост и по-конкретно че тя е пропорционална на преследваната легитимна цел (вижте W. v. the United Kingdom, 8 юли 1987 г., § 60, Серия А, № 121). Това от своя страна изисква от властите да бъдат изтъкнати "относими" и "достатъчни" основания, за да се оправдае намесата.

55.  Следва да се има предвид справедливия баланс, който трябва да бъде постигнат между конкуриращи се интереси, тези на детето и на двамата родители, в рамките на свободата на преценка, предоставена на държавите в подобни случаи (вижте Maumousseau and Washington v. France, № 39388/05, § 62, 6 декември 2007 г.; W. v. the United Kingdom, цитирано по-горе, § 59; Keegan v. Ireland, 26 май 1994 г., § 49, Серия А, № 290). Не е задача на Съда да замества компетентните местни власти в регулиране на спорове, свързани с контакти, местоживеене или пътуване; той по-скоро трябва да преразгледа в рамките на Конвенцията решенията, които тези органи са взели при упражняването на своите правомощия за преценка. При оценката на тези решения, Съдът следва да провери по-конкретно дали националните съдилища провеждат задълбочен преглед на цялата семейна ситуация и на цяла поредица от фактори, по-специално от фактическо, емоционално, психологическо, материално и медицинско естество, и дали правят балансирана и разумна оценка на съответните интереси на всяко лице, с постоянна грижа за определяне на това какво би било най-доброто решение за детето (вижте Neulinger and Shuruk v. Switzerland [GC], № 41615/07, § 139, 6 юли 2010 г.).

56.  Без съмнение, съображението с висшите интереси на детето е от решаващо значение (вижте Diamante and Pelliccioni, цитирано по-горе, § 176, 27 септември 2011 г.; Zawadka, цитирано по-горе, § 54; Hokkanen v. Finland, 23 септември 1994 г., § 55, Серия A № 299-A). В момента има широк консенсус – включително и в международното право – в подкрепа на идеята, че във всички решения, отнасящи се до децата, техните интереси трябва да бъдат от първостепенно значение (X v. Latvia [GC], № 27853/09, § 96, ЕСПЧ 2013 г.).

57.  Съдът подчертава също, че за да се осигури "зачитане" на семейния живот по смисъла на чл. 8, реалните обстоятелства на всеки отделен случай трябва да се вземат под внимание, за да се избегне механичното прилагане на националното право в определена ситуация (вижте с необходимите промени , № 39051/03, § 86, 13 декември 2007 г.).

58.  И накрая, в провеждането на своя преглед в контекста на чл. 8, Съдът също би взел предвид дължината на процеса на вземане на решения на националните власти, включително съдебното производство. Съдът подчертава, че по тази точка, по въпроси, отнасящи се до събирането на деца с техните родители, за адекватността на дадена мярка също така трябва да се съди по бързината на нейното изпълнение, като такива случаи изискват спешно решаване, тъй като с течение на времето може да има непоправими последици за отношенията между децата и родителя, който не живее с тях (вижте Iosub Caras v. Romania, № 7198/04, § 38, 27 юли 2006 г.).

(ii) Приложение на горните принципи към настоящото дело

59.  Съдът отбелязва, че за жалбоподателите, които са майка и дете, възможността да продължават да живеят заедно е основно съображение, което очевидно попада в обхвата на техния семеен живот по смисъла на чл. 8 от Конвенцията (вижте наред с много други дела Maire v. Portugal, № 48206/99, § 68, ЕСПЧ 2003VII).

60.  След това той отбелязва, че първото производство за разрешаване на пътуване на детето в чужбина е продължило от 29 април 2010 г. до 26 юни 2012 г., което е почти две години и два месеца за три съдебни инстанции. Производството приключва с отказа на Върховния касационен съд да позволи пътуване на детето извън България само с майка си (вижте параграф 22 по-горе). Второто производство е заведено от жалбоподателите през юли 2012 г. и завършва с решение от 6 декември 2012 г., в която Районен съд - Русе позволява пътуване на детето, придружено от неговата майка, в Германия и в рамките на Европейския съюз за ​​период от три години. Решението не е обжалвано и влиза в сила на 29 декември 2012 г.

(а) Дали е налице намеса

61.  Съдът отбелязва, че отказът на Върховния касационен съд от 26 юни 2012 г. и времето, необходимо на съдилищата да вземат решение, е попречило на жалбоподателите да бъдат заедно, докато първата жалбоподателка е следвала в Германия. Ето защо е налице намеса в правото на двамата жалбоподатели на защита на семейния им живот по чл. 8 (вижте с необходимите промени Diamante and Pelliccioni v. San Marino, № 32250/08, § 181, 27 септември 2011 г.; Šneersone and Kampanella v. Italy, № 14737/09, § 88, 12 юли 2011 г.).

(б) Дали намесата е "в съответствие със закона"

62.  След това Съдът отбелязва, че намесата е предвидена от закона, а именно чл. 123, § 2 от СК от 2009 г. във връзка с чл. 76(9) на ЗБДС от 1998 г. (вижте параграфи 26 и 29 по-горе).

63.  Що се отнася до качеството на закона и по-конкретно дали той е достатъчно ясен, точен и предвидим, Съдът отбелязва, че гореспоменатата разпоредба на СК изисква изрично съгласие на двамата родители за всички въпроси, свързани с упражняването на родителските права. Въпреки че този член е формулиран доста общо, от вътрешната съдебната практика е ясно, че тези въпроси включват решения за пътуване на детето в чужбина и издаване на паспорт на детето (вижте параграф 31 по-горе). В допълнение, чл. 76(9) на ЗБДС изрично дава право на полицията да забрани пътуванията на непълнолетно лице в случай на отсъствие на съответното родителско съгласие и постановява, че когато такова съгласие липсва, въпросът се решава от гражданските съдилища. Вярно е, че както жалбоподателите изтъкват, никоя от тези разпоредби не прави разлика между причините за или времетраенето на пътуването или по отношение на това кой от родителите полага основната грижа за детето. Съдът припомня в тази връзка, че той трябва да се ограничи, доколкото е възможно, до проучване на конкретното дело пред него, като неговата задача не е да прави преглед на националното законодателство in abstracto, а да определи дали начинът, по който то се прилага, е довел до нарушение на Конвенцията (вижте Olsson v. Sweden (№ 1), 24 март 1988 г., § 54, Серия А, № 130).

64.  С оглед на гореизложеното, Съдът заключава, че посочените по-горе законови разпоредби са достатъчно ясни и достъпни, както и последиците от тяхното прилагане са предвидими. Следователно намесата е "в съответствие със закона"

(в) Дали намесата преследва легитимна цел

65.  Съдът приема, че намесата преследва легитимната цел на защита на правата на другите; в този конкретен случай, баща на втория жалбоподател.

(г) Дали намесата е "необходима в едно демократично общество"

66.  Остава Съдът да определи дали въпросната намеса е "необходима в едно демократично общество" по смисъла на чл. 8, § 2 от Конвенцията. Това означава да се определи дали когато се прави баланс между конкуриращи се интереси, властите вземат под внимание висшите интереси на детето в рамките на свободата на преценка, предоставена на държавата по тези въпроси (вижте параграфи 55-58 по-горе).

67.  На първо място Съдът отбелязва, че жалбоподателите се оплакват, че самият относим закон, прилаган от националните съдилища в настоящия случай, налага несъразмерно ограничаване на правото им на зачитане на семейния им живот. Това е така, защото законът съдържа условие, при ползването на което съгласието на двамата родители трябва да бъде представено за всеки вид и продължителност на пътуване в чужбина на детето им. По мнение на Съда, това изискване като такова не изглежда да налага неразумно или непропорционално ограничение на правото на жалбоподателите на семеен живот, имайки предвид, че държавата е призвана да гарантира справедлив баланс между конкуриращи се интереси – тези на детето, на двамата родители, както и на обществения ред (вижте наред с много други Maumousseau and Washington, цитирано по-горе, § 62). Това е особено валидно, като се има предвид, че Съдът е призоваван на няколко пъти да се произнася по оплаквания, внесени от родител, чието дете е било изведено в чужбина от другия родител без знанието или съгласието на първия. В тези случаи, като се позовава на изискванията на Хагската конвенция за гражданските аспекти на международното отвличане на деца, Съдът многократно е констатирал, че възможността на родител и дете да се радват на взаимната си компания представлява основен елемент от семейния живот по чл. 8, дори когато взаимоотношенията между родителите са разрушени (вижте от друга страна Karrer v. Romania, № 16965/10, § 37, 21 февруари 2012 г. и Bianchi v. Switzerland, № 7548/04, § 78, 22 юни 2006 г., по отношение на които са подадени жалби от родител, чието дете е било отвлечено от другия родител; вижте от друга страна Neulinger and Shuruk v. Switzerland [GC], № 41615/07, 6 юли 2010 г., както и Šneersone and Kampanella v. Italy, № 14737/09, 12 юли 2011 г. и B. v. Belgium, № 4320/11, 10 юли 2012 г., по отношение на жалби, подадени от отвличащия родител).

68.  След това Съдът отбелязва, че в конкретния случай двете по-ниски съдебни инстанция дават право за пътуване на детето в чужбина при липса на съгласие на бащата (вижте параграфи 20 и 21 по-горе). Те правят това след извършване на подробен анализ на положението на семейството и установявайки, че пътуването ще бъде в интерес на втория жалбоподател.

69.  Най-високата съдебна инстанция обаче отказва да позволи пътуване на детето. Тя се позовава на своята установената съдебна практика, според която разрешение за неограничено пътуване на дете в чужбина само с единия родител не може да бъде предоставено. Това е така, защото по принцип това никога не би могло да бъде в най-добрия интерес на детето предвид това, че молещият родител може да заведе детето на място с висок риск, като по този начин застраши неговото или нейното благополучие, докато лишава държавата от възможността да осигури защита на детето. Съдът отбелязва, че при разглеждането на искането за пътуване на втория жалбоподател, Върховният касационен съд не се позовава на факта, че бащата има наложена му в миналото ограничителна заповед и че във всеки случай той на практика не полага грижи за детето, дори когато майката е в чужбина, за да продължава образованието си. По същия начин, при оценката на най-добрия интерес на детето, най-висшият национален съд не прави каквото и да било позоваване на елементи на психологическо, емоционално, материално или медицинско естество. По този начин съдът не извършва оценка на качествата на майката и вида на грижите, които е предоставяла на детето. Нито пък съдът проучва дали има реален и конкретен риск за детето, ако то пътува с майка си в чужбина. Освен това съдът пренебрегва информацията, че детето се е адаптирало към детската градина в Германия и че майка му има финансовите средства, за да му предложи подходящи условия за живот там, или че правото на достъп на бащата е било определено по начин, съвместим с това детето да живее с майка си в Германия (вижте параграф 16 по-горе).

70.  В допълнение Върховният касационен съд постановява, че разглеждането на молбата е ограничено от самото формулиране на писменото заявление, подадено от първата жалбоподателка. Той постановява, че като се има предвид, че майката е потърсила само разрешение за пътуване на детето с нея за една година, но не е посочила точната дестинация, разрешение за пътуване не може да бъде предоставено. Въпреки че първата жалбоподателка изяснява в доказателствата и устни аргументи, представени пред съда, че желае да заведе детето в Германия, за да живее с нея, докато тя следва, съдът основава своя отказ на техническа грешка, направена от нея при подаване на заявлението, и по-конкретно неуспехът ѝ да уточни в писмен вид Германия като страна на местоназначение, към която е поискано пътуване. Накрая, въпреки че подканен от първата жалбоподателка да направи това, съдът отказва да определи служебно конкретни граници, в които може да бъде разрешено пътуване.

71.  Съдът намира, че гореспоменатите фактори, взети заедно, хвърлят съмнения относно адекватността на оценката на последната инстанция на националния съд на най-добрите интереси на детето (вижте с необходимите промени Šneersone и Kampanella, цитирано по-горе, § 95). При тези обстоятелства Съдът не може да не заключи, че анализът на най-висшия национален съд не е достатъчно задълбочен и че вместо това, той е заел нещо, което би могло да се опише като прекалено формалистичен подход (вижте с необходимите промени в контекста на чл. 6, Koskina and Others v. Greece, № 2602/06, § 24, 21 февруари 2008 г.; Vasilakis v. Greece, № 25145/05, § 32, 17 януари 2008 г.; Efstathiou and Others v. Greece, № 36998/02, § 33, 27 юли 2006 г.; Běleš and Others v. the Czech Republic, № 47273/99, § 69, ЕСПЧ 2002‑IX; Zvolský and Zvolská v. the Czech Republic, № 46129/99, § 55, ЕСПЧ 2002‑IX).

72.  Остава за Съда да разгледа продължителността, която отнема на съда да се произнесе по искането за пътуване.

73.  Той отбелязва, че в рамките на съдебното производство по чл. 123 § 2 от СК от 2009 г., на съдилищата отнема повече от две години между 29 април 2010 г. и 26 юни 2012 г., за да се произнесат по искането на първата жалбоподателка за пътуване на детето ѝ (вижте параграфи 18-22 по-горе). Освен това, тъй като впоследствие първата жалбоподателка завежда друго производство по новоприетия чл. 127а от СК от 2009 г., това ново производство продължава почти шест месеца, преди да приключи на 29 декември 2012 г., когато решението на първоинстанционния съд влиза в сила. Следователно в продължение на почти две години и осем месеца общо детето не е в състояние да пътува, за да се присъедини към майка си. Като се има предвид, че въпросните производства са били решаващи за правото и на двамата жалбоподатели на семеен живот по чл. 8 и по-конкретно за възможността им да продължат да живеят заедно и да се радват взаимно на компанията си, Съдът счита, че те трябва да се водят с особено усърдие (вижте точка 58 по-горе). С оглед на много ранната възраст на втория жалбоподател и привързаността му към първата жалбоподателка, Съдът счита, че е необходима известна спешност работата на националните власти по искането за пътуване на жалбоподателите.

74.  Съдът отбелязва в тази връзка, че от 21 декември 2010 г. (вижте параграф 27 по-горе), ГПК от 2007 г. вече не съдържа максимален срок за завършване на такова производство, нито пък СК от 2009 г., приложим към момента, предвижда каквато и да било форма на бързо разглеждане на молбите в тези производства. Освен това, въпреки че искането е направено на 29 април 2010 г., тоест по времето, когато съдилищата трябва да го разгледат при бързо производство (вижте параграф 27 по-горе), те не го правят. Нито пък съдилищата разглеждат искането в хода на производството пред тях с бързината, изисквана от обстоятелствата в случая на жалбоподателите. Като се има предвид, че жалбоподателите живеят в две различни държави, докато първата жалбоподателка следва там, времето, което отнема на съдилищата да се произнесат по искането за пътуване, има сериозно отрицателно въздействие върху способността на жалбоподателите да живеят заедно и допринася за свързаните затруднения, преживени на тях. По-конкретно, такава ситуация на продължителна раздяла не е уважителна към правото им на семеен живот, имайки предвид, че здравословното и хармонично развитие на детето изисква постоянното участие на майка му, която тя не би могла да предостави лично, и че майката трябва да изтърпи емоционалната тежест да не са в състояние да се грижи за детето си ежедневно. Правителството не представя задоволително обяснение за това забавяне.

(д) Заключение

75.  С оглед на всички изложени по-горе съображения, Съдът намира, че процесът на вземане на решения на национално равнище е несъвършен поради следните причини: а) не е извършен реален анализ в решението на последната съдебна инстанция от 26 юни 2012 г. с оглед на това да се оценят най-добрите интереси на детето, а искането за пътуване на жалбоподателите вместо това е отхвърлено на изглежда формалистични основания; и б) съдебните производства, решаващи за пътуването на втория жалбоподател, са продължили прекалено дълго.

76.  Следователно е налице нарушение на чл. 8 от Конвенцията.

(б) Чл. 2 от Протокол № 4 към Конвенцията

77.  Съдът счита, че макар това оплакване да е допустимо, не се повдига отделен проблем по тази разпоредба, тъй като изтъкнатите фактически обстоятелства са същите като тези по оплакването, разгледано по силата на чл. 8, по отношение на което е установено нарушение. Следователно Съдът не вижда необходимост да прецени дали също така е налице нарушение на тази разпоредба.

II.  ДРУГИ ТВЪРДЕНИ НАРУШЕНИЯ НА КОНВЕНЦИЯТА

78.  Позовавайки се на чл. 6 § 1 от Конвенцията, жалбоподателите се оплакват, че в производството пред Върховния касационен съд е несправедливо, тъй като решението на съда не е достатъчно мотивирано. Позовавайки се освен това на чл. 13, те се оплакват, че не разполагат с ефективно вътрешно правно средство за защита по отношение на оплакването си по чл. 8.

79.  Като взема предвид констатациите в параграф 75 по-горе, Съдът счита, че тези оплаквания трябва да бъдат обявени за допустими, но че не е необходимо да ги разглежда по същество (вижте с необходимите промени Laino v. Italy [GC], № 33158/96, § 25, ЕСПЧ 1999‑I; Canea Catholic Church v. Greece, 16 декември 1997 г., § 50, Доклади 1997‑VIII; Ruianu v. Romania, № 34647/97, § 75, 17 юни 2003 г.; Öcalan v. Turkey (№ 2), № 24069/03, 197/04, 6201/06 и 10464/07, § 213, 18 март 2014 г.).

III.  ПРИЛАГАНЕ НА ЧЛЕН 41 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

80.  Чл. 41 от Конвенцията гласи:

"Ако Съдът установи нарушение на Конвенцията или на Протоколите към нея и ако вътрешното право на съответната Βисокодоговаряща страна допуска само частично обезщетение, Съдът, ако е необходимо, постановява предоставянето на справедливо обезщетение на потърпевшата страна."

А. Обезщетение за вреди

81.  Жалбоподателите претендират за 3 393 евро по отношение на имуществени вреди. По-конкретно те твърдят, че тази сума е изразходвана от първата жалбоподателка, за да плати за четиридесет двупосочни пътувания между гр. Вюрцбург, Германия и гр. Русе, България, за да прекарва време с детето си в периода между октомври 2010 г. и октомври 2012 г. Те твърдят, че пътуването е наложено от невъзможността за майката и детето да бъдат заедно в Германия в резултат на приложимата вътрешна процедура, която те трябва да следват. Те също така претендират за 6 000 евро обезщетение за неимуществени вреди за всеки, за които твърдят, че са претърпели в резултат на това, че е трябвало да изтърпят да са отделени един от друг за повече от две години в момент, когато вторият жалбоподател е бил много малък и е имал конкретна нужда от ежедневните грижи на майка си.

82.  Правителството твърди, че горните претенции са прекомерни и недоказани.

83.  Съдът разпознава причинна връзка между установеното нарушение и твърдените имуществени вреди предвид факта, че в отсъствието на нарушението първата жалбоподателка не е трябвало да пътува до България, за да бъде с детето си по време на посочения период. Въпреки това, въз основа на писмените доказателства, изложени пред него, и по-конкретно резервациите за самолети и влакове, представени от жалбоподателката, Съдът удовлетворява тази претенция само частично, присъждайки 1 101 евро обезщетение за имуществени вреди. Въпреки че може да се предположи, че първата жалбоподателка е направила допълнителни разходи, свързани с пътуването си, като тя претендира за разходи, свързани с пътувания с автомобил и билети, които не пази, документите, представени от нея, доказват само горната сума.

84.  Освен това Съдът приема, че жалбоподателите трябва да са претърпели разочарование и емоционално страдание в резултат на невъзможността им да живеят заедно в продължение на повече от две години, по отношение на което е било установено нарушение. Следователно присъжда на жалбоподателите общо 7 500 евро по отношение на неимуществени вреди.

Б. Разходи и разноски

85.  Жалбоподателите претендират също за общо 3 454 евро за разходи и разноски. По-конкретно в тази сума са включва 654 евро за разходи и разноски, направени от първата жалбоподателка в контекста на националните производства, 80 евро за пощенски разходи и 2 760 евро за правни такси, направени в контекста на производството пред Съда, което обхваща по-конкретно проучване на вътрешната съдебна практика и практиката по Конвенцията, подготовка на жалбата и на последващите становища, представени пред Съда.

86.  Правителството твърди, че претенцията е прекомерна и недоказана. То иска от Съда значително да намали сумата, платима за правни такси.

87.  Според съдебната практика на Съда, жалбоподателят има право на възстановяване на разходи и разноски само доколкото е доказано, че те са били действително необходимо направени и са в разумен размер. Съдът изисква подробни сметки и фактури, които са достатъчно детайлни, за да може да се определи до каква степен горните изисквания са изпълнени.

88.  В настоящото дело, що се отнася до вътрешните разходи и разноски, Съдът припомня, че ще уважи такива претенции само дотолкова, доколкото те се отнасят до нарушенията, които е установил. Няма доказателства, че жалбоподателите са направили каквито и да било разходи и разноски пред националните органи при търсенето на обезщетение във връзка с нарушението на Конвенцията, установено в настоящото дело. Съответно Съдът отхвърля тази претенция.

89.  По отношение на претенцията за разходи и разноски, направени пред този Съд, като се имат предвид документите, с които разполага, и горните критерии, Съдът счита за разумно да присъди 2 495 евро. Това съответства на 80 евро за пощенски разходи и 2 415 евро за правни такси, направени в продължение на 34 часа и половина работа в контекста на производството пред Съда. Последната сума е постигната с позоваване на часовата ставка от 70 евро, която се прилага по отношение на хонорарите на адвокатите на жалбоподатели в последните дела срещу България със сравнима сложност (вижте Булвес АД срещу България, № 3991/03, § 85, 22 януари 2009 г., и Мутишев и други срещу България, № 18967/03, § 160, 3 декември 2009 г.).

В. Лихва за забава

90.  Съдът счита за уместно лихвата за забава да бъде обвързана с пределната ставка по заеми на Европейската централна банка, към която се добавят три процентни пункта.

ПО ТЕЗИ СЪОБРАЖЕНИЯ СЪДЪТ ЕДИНОДУШНО

1.  Обявява оплакванията по чл. 8, чл. 6 § 1 и чл. 13 във връзка с чл. 8 от Конвенцията, както и по чл. 2от Протокол № 4 от Конвенцията за допустими;

2.  Приема, че е налице нарушение на чл. 8 от Конвенцията по отношение на двамата жалбоподатели;

3.  Приема, че не е необходимо да се разглежда основателността на оплакванията по чл. 2 от Протокол № 4 към Конвенцията, по чл. 6 § 1 от Конвенцията и чл. 13 във връзка с чл. 8 от Конвенцията;

4.  Приема

(а) че държавата-ответник трябва да заплати на жалбоподателите в срок от три месеца от датата, на която решението стане окончателно в съответствие с член 44, § 2 от Конвенцията, следните суми, които се изчисляват в български лева по курса към датата на плащането:

(i) 1 101 евро (хиляда и сто и едно евро) общо за жалбоподателите, плюс всякакви данъци, които биха могли да се начислят, по отношение на имуществени вреди;

(ii) 7 500 евро (седем хиляди и петстотин евро) общо за жалбоподателите, плюс всякакви данъци, които биха могли да се начислят, по отношение на неимуществени вреди;

(iii)  2 495 (две хиляди четиристотин деветдесет и пет евро) общо за жалбоподателите, плюс всякакви данъци, които биха могли да се начислят, по отношение на разходи и разноски, като тази сума трябва да се заплати директно в банковата сметка на представителя на жалбоподателите;

(б) че от изтичането на упоменатия по-горе тримесечен срок до плащането се дължи проста лихва върху горепосочените суми в размер, равен на пределната ставка по заеми на Европейската централна банка по време на периода на забава, към която се добавят три процентни пункта;

5.  Отхвърля останалата част от иска на жалбоподателите за справедливо обезщетение.

Изготвено на английски език и оповестено писмено на 10 февруари 2015 г., в съответствие с Правило 77, §§ 2 и 3 от Правилника на Съда.

Франсоаз Елен-Пасо                                                         Гуидо Раймонди
Секретар на отделението                                                     Председател

Дата на постановяване: 10.2.2015 г.

Вид на решението: По същество

Досие в HUDOC: http://hudoc.echr.coe.int/eng?i=001-150999