Превод на решението на ЕСПЧ по делото "Национално турско обединение и Кунгюн срещу България", жалба № 4776/08

На Портала "Права на човека" и на страницата на Министерството на правосъдието е публикуван преводът на решението на ЕСПЧ по делото "Национално турско обединение и Кунгюн срещу България", жалба № 4776/08. 

Жалбоподателите твърдят, че отказът за регистрация на сдружението-жалбоподател представлява неоправдано и дискриминационно нарушение на тяхното право на свободно сдружаване, гарантирано по член 11 (свобода на сдружаване), както и че отказът за регистрация на сдружението-жалбоподател, поради позоваването на национално турско малцинство, е израз на дискриминационно отношение на българските съдебни органи и представлява дискриминация, забранена от чл. 14 от Конвенцията. Твърдят, че сдруженията на други малцинства, и по-специално ромско и еврейско, са станали предмет на регистрация.

С решение от 21 юни 2006 г. Пловдивският окръжен съд е отказал да регистрира като сдружение с нестопанска цел "Национално турско обединение", като е постановил, че една от целите на сдружението е политическа - в нарушение на забраната по чл. 12, ал. 2 и чл. 44, ал. 2 и 3 от Конституцията на Република България. В устава също така се посочвало като цел на сдружението извършването на стопанска дейност. Имало неяснота и относно представителството. Пловдивският апелативен съд е потвърдил първоинстанционното решение. Той е приел също, че името на сдружението не отговаря на изискванията на чл. 7, ал. 2 от ЗЮЛНЦ. Върховният касационен съд е потвърдил решението на апелативния съд. Той е счел, че "развитието на политическия плурализъм с оглед демократизацията и демонополизацията на турската общност" представлява политическа цел. Това се потвърждавало от други пасажи на устава, в които се обявявал фактът, че политическата партия "Движение за права и свободи" "упражнява пълна власт в етнически смесени региони". ВКС е приел също, че целите на сдружението са насочени срещу националната сигурност в нарушение на чл. 44 от Конвенцията. Той е отбелязал, че уставът прокламира желанието да се "отхвърли българският етнически модел". Риск за националната сигурност прозирал и от самото име на сдружението.

Страсбург отбелязва, че за да откаже регистрацията на сдружението-жалбоподател, Върховният касационен съд се е обосновал с два мотива: 1) фактът, че целите на сдружението съдържат политически характер и че възнамерява да извършва политически дейности и 2) обстоятелството, че целите и името на сдружението противоречат на чл. 44 от Конституцията и представляват опасност за националната сигурност. 

ЕСПЧ посочва, че както вече е постановявал в предишни свои решения срещу България, мотивът за политическия характер на целите на сдружението не може да оправдае отказ за регистрация на сдружение. Обявената цел на сдружението-жалбоподател да "допринася за развитието на политическия плурализъм в страната" в действителност не означава, че сдружението иска да участва в изборите и в упражняването на власт, в противен случай на учредителите оправдано би могла да бъде наложена по-строгата правна форма на политическа партия. 

ЕСПЧ намира, че употребата на термините "национално турско" в името на сдружението не изглежда да поставя в опасност териториалната цялост или единството на българската нация, заложени в Конституцията. Също така Съдът не вижда как оспорването от сдружението-жалбоподател на "монопола" на една политическа партия в етнически смесените райони би могло да представлява риск за етническия мир и следователно да застрашава сигурността на страната. Освен това Съдът отбелязва, че чл. 44, ал. 2 от Конституцията се отнася до "дейностите" на дадена организация, а не само до целите, които обявява. Следователно в конкретния случай, националните съдебни органи не споменават за дейност на сдружението-жалбоподател или на членовете му, която би могла да застраши териториалната цялост или единството на нацията, нито за дейност или изказване, които биха могли да бъдат сметнати като призив към омраза или насилие. Заключението им относно заплахата, която сдружението-жалбоподател би могло да представлява за сигурността на държавата, изглежда се основава на общи предположения. Ако след регистрацията сдружението извършва дейности в нарушение на чл. 44 от Конституцията, налице е възможността по чл. 13, ал. 1, т. 3, б. „б“ от ЗЮЛНЦ, а именно окръжният съд да го прекрати. Само предположението, че сдружението би могло да осъществява подобни дейности, не оправдава отказа за регистрация.

С оглед изложеното и като се позовава на своя преходна практика по делата "ОМО Илинден и други срещу България" и "Жечев срещу България", Страсбург приема, че отказът за регистрация на сдружението-жалбоподател не е бил „необходим в едно демократично общество“ и е в нарушение на член 11 от Конвенцията. Съдът не намира за необходимо да разглежда оплакването по член 14 от Конвенцията, поради това, че то се основава на същите обстоятелства.