Номер на жалба: 51343/99

Членове от Конвенцията: (Чл. 6) Право на справедлив съдебен процес, (чл. 6) Наказателно производство, (Чл. 6-1) Достъп до съд, (Чл. 6-1) Наказателно обвинение, (Чл. 6-1) Разумен срок

По делото Ангел Ангелов срещу България,

Европейският съд по правата на човека (Пето отделение), заседаващ като Камара в състав:

            Г-н П.ЛОРЕНЦЕН [P. Lorenzen], председател,

Г-жа С.БОТУШАРОВА  [S. Botoucharova],

Г-н В.БУТКЕВИЧ [V. Butkevych]

Г-жа М.ЦАЦА-НИКОЛОВСКА [M. Tsatsa-Nikolovska]

Г-н Р.МАРУСТЕ [R. Maruste]

Г-н Х. БОРЕГО БОРЕГО [J. Borrego Borrego],

Г-жа Р.ЙЕГЕР [R. Jaeger], съдии,

и г-жа К.ВЕСТЕРДИК [C. Westerdiek], секретар на отделението

След като обсъди въпросите в закрито заседание, проведено на 22 януари 2007 г., постановява следното решение, прието на същата дата:

ПО ПРОЦЕДУРАТА

1.  Делото е образувано по жалба (no. 51343/99) срещу Република България, подадена пред Съда съгласно чл. 34 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи (наричана по-долу за краткост Конвенцията) от българския гражданин г-н Ангел Филипов Ангелов (наричан по-долу за краткост жалбоподател) на 2 юни 1999 г.

2.  Жалбоподателят е представляван от г-н М. Екимджиев, адвокат, практикуващ в Пловдив. Българското Правителство (наричано по-долу за краткост Правителството) е представлявано от своя агент г-жа М. Караджова от Министерството на правосъдието.

3.  Жалбоподателят твърди, по-специално, че му е отказан достъп до преглед по реда на надзора (касационно производство) и че наказателното производство срещу него е било прекомерно по продължителност.

4.  С решение от 1 септември 2005 г. Съдът обявява жалбата за допустима.

5.  Жалбоподателят и Правителството представят писмени становища (Чл. 59 § 1 от Правилника на Съда).

ФАКТИТЕ

I.  ОБСТОЯТЕЛСТВАТА ПО ДЕЛОТО

6.  Жалбоподателят е роден през 1958 г. и живее в Пловдив.

7.  На 27 юли 1993 г. жалбоподателят, който е таксиметров шофьор, удря пешеходец с колата си. Жалбоподателят откарва пострадалия до най-близката болница, където той почива няколко дни по-късно въпреки усилията на лекарите.

8.  На 4 август 1993 г. или 20 октомври 1993 г. на жалбоподателя е повдигнато обвинение за убийство по непредпазливост.

9.  На неуточнена дата в началото на 1994 г. след приключване на разследването в Пловдивския окръжен съд е внесен обвинителен акт. Роднините на пострадалия се конституират като граждански ищци.

10.  След провеждане на заседание, на 18 март 1994 г. съдът признава жалбоподателя за виновен и го осъжда на една година лишаване от свобода условно. Съдът също разпорежда отнемане на шофьорската книжка на жалбоподателя за срок от две години и го осъжда да заплати обезщетение на роднините на жалбоподателя.

11.  По жалба на жалбоподателя на 10 юни 1994 г. Върховният съд отменя присъдата на долната инстанция и връща делото на фаза разследване, като дава указания на компетентните органи да назначат нова експертиза, за да изяснят някои нови факти.

12.  Подновеното разследване продължава до 5 декември 1995 г., когато в Пловдивския окръжен съд е внесен нов обвинителен акт.

13.  С присъда от 3 юни 1997 г. Окръжният съд признава жалбоподателя за виновен и го осъжда на една година лишаване от свобода условно. Съдът също разпорежда отнемане на шофьорската книжка на жалбоподателя за срок от една година.

14.  На 10 юни 1997 г. жалбоподателят обжалва пред Върховния касационен съд.

15. На 14 ноември 1997 г. Върховният касационен съд като апелативна инстанция в тричленен състав отхвърля жалбата.

16.  На 6 май 1998 г. жалбоподателят подава пред Пловдивския окръжен съд молба за преглед по реда на надзора (касационно производство), която би трябвало да се разгледа от петчленен състав на Върховния касационен съд в преходния период след измененията от 1998 г. (вж. пар. 20 по-долу).

17.  На неуточнена дата Пловдивският окръжен съд изпраща молбата и делото във Върховния касационен съд.

18.  На 24 март 1999 г. съдия от Върховния касационен съд отхвърля молбата като неподадена в срок и разпорежда връщането на делото в Окръжния съд. Разпореждането е направено на стандартен формуляр, в който се казва, че молбата е отхвърлена като неподадена в срок, без да се споменават никакви дати. Името на съдията, издал разпореждането, не се посочва.

II.  ОТНОСИМО ВЪТРЕШНО ПРАВО И ПРАКТИКА

19.  Според Наказателно-процесуалния кодекс и практиката жалби се подават в деловодството на съда, чието решение се обжалва. Този съд изпраща жалбата заедно с делото до по-горния съд, който има право да разгледа жалбата.

20.  С изменение на Наказателно-процесуалния кодекс, обнародвано на 20 февруари 1998 г. и в сила от 1 април 1998 г., системата за обжалване на присъди е реформирана. Според пар. 37 § 2 от Преходните разпоредби на Закона за изменение на Наказателно-процесуалния кодекс срокът за подаване на молба или предложение за преглед по реда на надзора (касационно производство) за присъди, постановени до влизането в сила на ЗИН, е шест месеца от влизането им в сила. Според чл. 371 (1) от НПК в тогавашната му редакция решенията на апелативната инстанция, които потвърждават първоинстанционната присъда, влизат в сила от деня на постановяване.

ПРАВОТО

I.  ТВЪРДЕНИЕ ЗА ОТКАЗАН ДОСТЪП ДО ПРЕГЛЕД ПО РЕДА НА НАДЗОРА (КАСАЦИОННО ПРОИЗВОДСТВО)

A.  Становищата на страните

21.  Жалбоподателят твърди, че разпореждането от 24 март 1999 г., което отхвърля касационната му жалба като неподадена в срок, е неправилно, тъй като жалбата всъщност е подадена в съответния срок. Съдията, взел решението за отхвърляне, вероятно е взел предвид датата, на която молбата за преглед по реда на надзора е изпратена от Пловдивския окръжен съд до Върховния касационен съд, а не датата, на която жалбоподателят я е подал пред Пловдивския окръжен съд.

22.  Жалбоподателят твърди, че в резултат на това му е отказан достъп до преглед по реда на надзора (касационно производство), така че не е имал ефективно правно средство за защита в това отношение. За това си оплакване той се позовава на чл. 6 и 13 от Конвенцията.

23.  Правителството не коментира твърдението на жалбоподателя, че разпореждането от 24 март 1999 г. е неправилно.

24.  То обаче твърди в своите бележки по съществото на жалбата, представени след като Съдът обявява жалбата за допустима на 1 септември 2005 г., че жалбоподателят е можел да обжалва разпореждането от 24 март 1999 г., но не го е направил. Правителството пояснява, че по българското право всяко решение, което прекратява или спира наказателно производство, подлежи на обжалване. Ето защо жалбоподателят е имал достъп до процедура, чрез която е можел да оспори отхвърлянето на жалбата си, така че твърденията му по чл. 6 и 13 за нарушение на правото му на достъп до съд и за липса на ефективно правно средство за защита в това отношение са необосновани.

25.  В отговор на възражението на Правителството жалбоподателят твърди, че разпореждането от 24 март 1999 г. не е подлежало на обжалване, тъй като е издадено в рамките на производство пред петчленен състав на Върховния касационен съд, най-висшият съд в страната. Общото правило, споменато от Правителството, засяга възможността да се обжалва пред “по-горния съд”, но в случая не съществува по-горна инстанция.

Б. Оценката на Съда

1. Правна характеристика на оплакването и възражението на Правителството

26.  Обсъжданото производство по настоящото дело засяга решаването на основателността на наказателно обвинение спрямо жалбоподателя. Следователно, приложим е чл. 6 § 1 от Конвенцията. Не е нужно да се установява дали тази разпоредба е приложима също така в гражданскоправния си аспект, тъй като страните не са изяснили дали касационната жалба на жалбоподателя е касаела гражданския иск срещу жалбоподателя в рамките на наказателното производство (вж. пар. 9, 10 и 16 по-горе).

27.  Както Съдът установи в решението си по допустимостта на настоящото дело (Anguelov v. Bulgaria (dec.), no. 51343/99, 1 September 2005), оплакването на жалбоподателя следва да се разгледа в светлината на чл. 6 § 1 от Конвенцията, разпоредбата, която гарантира правото на достъп до съд. Доколкото оплакването се опира на чл. 13 във връзка с чл. 6 (извън изискването за разумен срок), чл. 6 се смята за lex specialis (вж. напр., решението по делото Barry v. Ireland, no. 18273/04, § 29, 15 December 2005).

28.  Доколкото възражението на Правителството, че жалбоподателят не е обжалвал разпореждането от 24 март 1999 г., може да се сметне за искане жалбата да се отхвърли поради неизчерпване на вътрешноправните средства за защита, Съдът отбелязва, че Правителството не е предоставило становище на стадия по допустимостта и повдига това възражение за пръв път в изложението си по съществото на жалбата. Според чл. 55 от Правилника на Съда всяко възражение за недопустимост следва, доколкото характерът му и обстоятелствата позволяват, да бъде повдигнато от Договарящата страна-ответник в становището й по допустимостта на жалбата (вж. решенията по делата K. and T. v. Finland [GC], no. 25702/94, § 145, ECHR 2001-VII и N.C. v. Italy [GC], no. 24952/94, § 44, ECHR 2002-X).

29.  По настоящото дело обаче Съдът смята, че възражението на Правителството се отнася и до съществото на жалбата, бидейки доказателство, че разпореждането от 24 март 1999 г. не е преградило достъпа на жалбоподателя до преглед по реда на надзора (касационно производство), тъй като е имало други правни средства за осигуряване на такъв достъп. Съдът ще разгледа този въпрос по-долу в светлината на чл. 6 § 1 от Конвенцията.

2.  По съществото на оплакването

30.  В относимата си част чл. 6 § 1 от Конвенцията гласи:

„Βсяко  лице,  при  решаването  на ... основателността на каквото и да е наказателно обвинение срещу него, има право на справедливо... гледане на неговото дело... от... съд,  създаден  в  съответствие  със  закона.”

31.  Съдът подчертава, че чл. 6 от Конвенцията не задължава Договарящите страни да създават апелативни или касационни съдилища. Където обаче такива съдилища съществуват, следва да се спазват гаранциите на чл. 6, например гаранцията за ефективно право на достъп до съд за страните по правни спорове (вж. решенията по делата Brualla Gómez de la Torre v. Spain, judgment of 19 December 1997, Reports of Judgments and Decisions 1997-VIII, p. 2956, § 37 и Kozlica v. Croatia, no. 29182/03, § 32, 2 November 2006).

32.  По настоящото дело на жалбоподателя се дава достъп до преглед по реда на надзора (касационно производство) само доколкото му се съобщава, че жалбата му не е подадена в срок. Подобен „достъп” сам по себе си не изпълнява изискванията на чл. 6 § 1 от Конвенцията (вж. решението по делото Ashingdane v. the United Kingdom, judgment of 28 May 1985, Series A no. 93, p. 24, §§ 56 and 57).

33.  Като отхвърля молбата на жалбоподателя за преглед по реда на надзора (касационна жалба) на формални основания, националният съд прилага съответната разпоредба, поставяща срок за започване на преглед по реда на надзора (касационно производство) (вж. пар. 20 по-горе). Жалбоподателят не оспорва срока като такъв, но твърди, че съдията, издал разпореждането от 24 март 1999 г., е взел произволно решение.

34.  Още в началото Съдът подчертава, че не е негова задача да заема мястото на националните съдилища. Работа на националните власти, и особено на съдилищата, е да разрешават проблеми по тълкуването на вътрешното законодателство. Ролята на Съда е ограничена до това да провери дали последиците от това тълкуване на съвместими с Конвенцията (вж. решението по делото Miragall Escolano and Others v. Spain, no. 38366/97, §§ 33-39, ECHR 2000-I).

35.  Правото на достъп до съд по самата си природа изисква уредба от страна на държавата и може да подлежи на ограничения. Все пак, прилаганите ограничения не следва да ограничават достъпа на лицата по такъв начин или в такава степен, че самата същност на правото да е нарушена. Едно ограничение би нарушило Конвенцията, ако не преследва легитимна цел и няма разумна пропорционална връзка между приложените средства и преследваната цел (вж., освен другите източници, решенията по делата Kreuz v. Poland, no. 28249/95, §§ 52-57, ECHR 2001‑VI и Liakopoulou v. Greece, no. 20627/04, §§ 19-25, 24 May 2006).

36.  Макар сроковете да са по принцип легитимни ограничения на правото на достъп до съд, начинът, по който се прилагат по дадено дело, може да доведе до нарушение на чл. 6 § 1 от Конвенцията (вж. решението по делото Miragall Escolano and Others v. Spain, цитирано по-горе).

37.  По настоящото дело разпореждането от 24 март 1999 г., отхвърлящо молбата на жалбоподателя за преглед по реда на надзора (касационна жалба) като неподадена в срок, не съдържа мотиви. То е издадено на стандартен формуляр, в който не се споменават никакви дати. При тези обстоятелства, за да прецени дали това решение препятства без основание правото на жалбоподателя на достъп до преглед по реда на надзора (касационно производство), Съдът следва да направи собствена преценка на относимите факти. От материалите, с които Съдът разполага, става ясно, че относимият срок започва да тече на 14 ноември 1997 г., датата на постановяване на апелативното решение, и изтича на 14 май 1998 г. Жалбоподателят подава касационна жалба на 6 май 1998 г. (вж. пар. 15 и 16 по-горе). Съдът отбелязва също, че в бележките си Правителството не оспорва твърдението на жалбоподателя, че жалбата е подадена в срок.

38.  Въз основа на горното Съдът намира за установено с достатъчна сигурност, че жалбоподателят всъщност е подал молбата за преглед по реда на надзора (касационната жалба) в рамките на съответния срок. Следователно, разпореждането от 24 март 1999 г., отхвърлящо жалбата като неподадена в срок, не може да се смята за обосновано прилагане на легитимно процесуално ограничение на правото на жалбоподателя на достъп до съд. Нещо повече, фактът, че разпореждането не съдържа датите, на които според решаващия съдия е започнал и изтекъл относимият срок, и датата, на която е подадена жалбата (вж. пар. 18 по-горе), трудно може да покрие стандартите на чл. 6 от Конвенцията, който, според установената практика на Съда, въплъщава като принцип на доброто правосъдие изискването, че съдебните решения следва да излагат адекватно своите мотиви (вж. решението по делото García Ruiz v. Spain [GC], no. 30544/96, § 26, ECHR 1999‑I).

39.  Вярно е, че Правителството твърди, че жалбоподателят е можел да получи достъп до преглед по реда на надзора (касационно производство), ако е подал жалба до по-висока съдебна инстанция срещу разпореждането от 24 март 1999 г. Аргументът на Правителството обаче се базира само на общия принцип, че решенията, прекратяващи наказателно производство по българското право, подлежат на обжалване, и не е подкрепено с примери от относима практика (вж. пар. 24 по-горе). Правителството не изяснява дали възможността за обжалване е налице спрямо разпореждания – както в случая на жалбоподателя – на съдия в рамките на производство пред петчленен състав на Върховния касационен съд, най-висшата съдебна инстанция, а също и пред кой орган е можел да обжалва жалбоподателят. Правителството също така не изяснява целесъобразността на такава жалба според преходните разпоредби на промените в Наказателно-процесуалния кодекс от 1998 г., приложими в случая (вж. пар. 20 по-горе). Правото на достъп до съд обаче не следва да е залегнало само в правото като принцип, а трябва и да е осигурено с достатъчна сигурност на практика.

40.  Ето защо Съдът намира, че е налице нарушение на правото на жалбоподателя на достъп до съд по чл. 6 § 1 от Конвенцията.

II.  ПРОДЪЛЖИТЕЛНОСТ НА ПРОИЗВОДСТВОТО

A.  Становищата на страните

41.  Жалбоподателят твърди, че относимият период от време започва на 20 октомври 1993 г., когато са му повдигнати обвинения, и завършва на 24 март 1999 г., когато касационната му жалба е отхвърлена.

42.  Жалбоподателят смята, че производството не представлява правна или фактическа сложност и че след решението от 10 юни 1994 г. прокуратурата работи година и половина по делото, въпреки  че единствената й задача е да назначи нова експертиза. Нещо повече, новото съдебно производство също е прекомерно продължително – година и половина.

43.  Правителството твърди, че относимият период започва на 4 август 1993 г., когато – според Правителството – на жалбоподателя са повдигнати обвинения, и завършва на 14 ноември 1997 г., датата на постановяване на второто решение на апелативната инстанция.

44.  Правителството твърди, че предварителното разследване и първото съдебно производство са били бързи. Нещо повече, цялостната продължителност на производството не е била прекомерна: делото е минало два пъти през всички стадии, извършени са многобройни действия по разследване, възложени са експертизи, събрани са други доказателства, а заседания са провеждани през разумни интервали от време.

Б. Оценката на Съда

45. Съдът отбелязва, че датата, на която жалбоподателят е разбрал за обвиненията срещу него, е неясна. Никоя от страните не е представила съответни документи. Жалбоподателят твърди, че е обвинен на 20 октомври 1993 г., докато според Правителството това е станало на 4 август 1993 г. С оглед на заключението си по-долу Съдът смята, че може да остави този въпрос отворен.

46. Що се отнася до края на относимия период, Съдът намира, че съответната дата е 24 март 1999 г., когато касационната жалба на жалбоподателя е отхвърлена (вж. пар. 18 по-горе).

47. Следователно, производството е продължило пет години и пет месеца или пет години и седем месеца и половина. Съдът ще оцени разумността на продължителността на производството в светлината на обстоятелствата по делото и с оглед на критериите, изложени в неговата практика, и особено сложността на делото и поведението на съответните власти (вж. решенията по делата Portington v. Greece, judgment of 23 September 1998, Reports 1998-VI, p. 2630, § 21 и Kudła v. Poland [GC], no. 30210/96, § 124, ECHR 2000-XI).

48.  Въз основа на информацията, подадена от страните, Съдът смята, че делото не е било особено сложно.

49.  Съдът отбелязва два периода, по време на които са настъпили забавяния, които могат да се вменят във вина на властите. На първо място, той отбелязва, че новото разследване от страна на прокуратурата отнема година и половина, от юли 1994 г. до декември 1995 г., период, който може да се сметне за прекомерно продължителен, като се има предвид, че задачата на прокуратурата е просто възлагане на нова експертиза и нова оценка на доказателствата въз основа на заключенията й (вж. пар. 11 и 12 по-горе). На второ място, що се отнася до производството по молбата на жалбоподателя за преглед по реда на надзора (касационно производство), която е отхвърлена на процесуално основание без никакви мотиви девет месеца, след като е подадена (вж. пар. 16-18 по-горе), Съдът взема предвид, че това е станало в преходен период на процесуална реформа (вж. пар. 20 по-горе), но смята, че поне част от забавянето може да се вмени във вина на властите, които имат задължението да организират правната си система по начин, съответстващ на изискванията на чл. 6 от Конвенцията (вж. решението по делото Arvelakis v. Greece, no. 41354/98, § 26, 12 April 2001).

50. Що се отнася до второто разглеждане на делото пред Окръжния съд, което отнема година и половина, до юни 1997 г., Съдът не е в състояние да достигне до сигурни заключения, тъй като страните не са обосновали относимите факти. Той все пак отбелязва, че жалбоподателят не е оспорил становището на Правителството, че са възложени експертизи, разгледани са други доказателства и са били проведени заседания през разумни интервали от време.

51.  Съдът отбелязва също, че след образуването на наказателно производство през 1993 г. делото преминава през предварително разследване и две нива съдебни инстанции за много кратко време, до юни 1994 г. (вж. пар. 8-11 по-горе). Властите показват особена бързина през този период. Те действат бързо и при прегледа на жалбата на жалбоподателя срещу присъдата на Окръжния съд от 10 юни 1997 г.: решението на апелативната инстанция е произнесено пет месеца по-късно, на 17 ноември 1997 г. (вж. пар. 14 и 15 по-горе).

52.  Съдът отбелязва също, че жалбоподателят е подал молба за преглед по реда на надзора (касационна жалба) на 6 май 1998 г., почти шест месеца след произнасянето на решението на апелативната инстанция от 14 ноември 1997 г. – забавяне, което не може да се вмени във вина на властите (вж. пар. 15 и 16 по-горе).

53. В заключение, като оценява всички относими фактори, Съдът е на мнение, че при обстоятелствата на настоящото дело кумулативният ефект на забавянията, които могат да се вменят във вина на властите, не е достатъчен, за да се установи нарушение на чл. 6 § 1 от Конвенцията. По-специално, Съдът отдава значение на бързото разглеждане на делото по време на първото съдебно производство и през 1997 г., както и на общата продължителност на производството, която не е прекомерна като такава. Ето защо Съдът установява, че производството не е превишило границите на “разумния срок” по смисъла на чл. 6 § 1 от Конвенцията. Следователно, не е налице нарушение на тази разпоредба.

III.  ПРИЛОЖЕНИЕ НА ЧЛ. 41 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

54.  Чл. 41 от Конвенцията гласи:

„Ако Съдът установи, че е имало нарушение на Конвенцията или на протоколите  към  нея  и  ако  вътрешното  право  на  съответната Βисокодоговаряща  страна  допуска  само  частично  обезщетение, Съдът,  ако  е  необходимо,  постановява  предоставянето  на справедливо обезщетение на потърпевшата страна.”

A. Вреди

55. Жалбоподателят претендира за 5000 евро обезщетение за неимуществени вреди, произтекли от отхвърлянето на касационната му жалба. Той се позовава на присъждания по други дела и отбелязва също, че Съдът следва да има предвид факта, че през последните няколко години в България е налице значителен икономически растеж и съпътстващо нарастване на цените и заплатите, което оправдава по-високо обезщетение от тези, присъдени по подобни дела срещу България преди няколко години.

56.  Правителството не предоставя коментар на някой от официалните езици на Съда, както се изисква по чл. 34 § 4 от Правилника на Съда.

57.  Съдът приема, че необоснованият отказ срещу правото на жалбоподателя на достъп до касационно производство изисква присъждане на обезщетение за неимуществени вреди. Той обаче смята, че претенцията е прекомерна. Решавайки по справедливост, Съдът присъжда 800 евро обезщетение за неимуществени вреди.

Б. Разходи и разноски

58.  Жалбоподателят претендира за 1190 евро за 17 часа адвокатска работа по делото при часова ставка от 70 евро. Той претендира също за 38 евро пощенски и копирни разходи. Жалбоподателят представя споразумение за изплащане на адвокатски хонорар между него и адвоката му, отчет за работата по часове и пощенски разписки. Той моли присъдените разходи и разноски да се платят директно на адвоката му, г-н М. Екимджиев.

59.  Правителството не предоставя коментар на някой от официалните езици на Съда, както се изисква по чл. 34 § 4 от Правилника на Съда.

60. Съдът смята, че часовете работа, за които се претендира, като се има предвид ниското ниво на сложност на случая, са прекомерни. Той взема предвид също, че по едно от двете оплаквания на жалбоподателя не е налице нарушение на Конвенцията. Съдът решава да присъди 500 евро за разходи и разноски.

В. Лихва за забава

61.  Съдът счита за уместно лихвата за неизпълнение да бъде обвързана с пределната ставка по заеми на Европейската централна банка, към която се добавят три процентни пункта.

ПО ТЕЗИ СЪОБРАЖЕНИЯ СЪДЪТ ЕДИНОДУШНО

1.  Отхвърля предварителното възражение на Правителството;

2.  Приема, че е налице нарушение на чл. 6 § 1 от Конвенцията (що се отнася до достъпа до съд);

3.  Приема, че не е налице нарушение на чл. 6 § 1 от Конвенцията (продължителност на производството);

4.  Приема

(a)   че държавата-ответник следва да плати на жалбоподателя, в рамките на три месеца, след като настоящото решение стане окончателно по смисъла на чл. 44 § 2 от Конвенцията, следните суми:

(i) 800 (осемстотин) евро обезщетение за неимуществени вреди;

(ii) 500 (петстотин) евро за разходи и разноски, платими на банковата сметка на адвоката на жалбоподателя;

(iii) всякакви данъци, които биха могли да бъдат наложени върху горните суми;

(б)  че от изтичането на упоменатия по-горе тримесечен срок до плащането се дължи проста лихва върху горепосочените суми в размер равен на пределната ставка по заеми на Европейската централна банка, към която се добавят три процентни пункта;

5.  Отхвърля останалата част от претенцията на жалбоподателя за справедливо удовлетворение.

Изготвено на английски език и съобщено писмено на 15 февруари 2007 г., в съответствие с член 77, §§ 2 и 3 от Правилника на Съда.

    Клаудия Вестердик                                                         Пер Лоренцен
            Секретар                                                                   Председател

Дата на постановяване: 15.2.2007 г.

Вид на решението: По същество

Досие в HUDOC: http://hudoc.echr.coe.int/eng?i=001-79494