По делото „Димитров и Хамънов срещу България“,

Европейският съд по правата на човека (Пето отделение), на заседание в състав:

Николас Браца, председател,
Лех Гарлицки,
Лиляна Мийович,
Пайви Хирвела,
Леди Бианку,
Здравка Калайджиева,
Небойша Вучинич, съдии,
и Фатош Араци, заместник-секретар на отделението,

След като обсъди въпросите в закрито заседание, проведено на 3 май 2011 г.,

постанови следното решение, прието на същата дата:

ПО ПРОЦЕДУРАТА

1. Делото е образувано по две жалби (№ 48059/06 и № 2708/09) срещу Република България, подадени пред Съда на основание член 34 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи („Конвенцията“) от двама български граждани, Стоян Цочев Димитров и Николай Томов Хамънов („жалбоподателите“), съответно на 10 ноември 2006 г. и на 6 януари 2009 г.

2. Първият жалбоподател е представляван от А. Атанасов, адвокат, практикуващ в Пловдив. Вторият жалбоподател е представляван от М. Екимджиев и К. Бончева, също адвокати, практикуващи в Пловдив. Българското правителство („правителството“) е представлявано от своите агенти М. Коцева и Н. Николова от Министерство на правосъдието.

3. Двамата жалбоподатели твърдят, по-специално, че по образувани срещу тях наказателни производства не са били постановени решения в разумен срок и че те не са разполагали с ефективни правни средства за защита в това отношение.

4. С решение от 23 февруари 2010 г. Съдът (Пето отделение) е дал предимство на жалбите по член 41 от своя Правилник. Жалба № 2708/09 е обявена за частично недопустима, като Съдът реши да уведоми правителството за оплакванията относно продължителността на наказателното производство срещу двамата жалбоподатели и твърдяната липса на правни средства за защита в това отношение. Съдът прикани страните да коментират дали намират делото за подходящо за процедура на „пилотни решения“ (виж Broniowski v. Poland [GC], 31443/96, §§189‑94 и точки 3 и 4 от правилата за прилагане, ECHR 2004‑V, и Hutten‑Czapska v. Poland [GC] № 35014/97, §231‑39 и точки 3 и 4 от правилата за прилагане, ECHR 2006‑VIII, както и новоприетия член 61 от Правилника на Съда, приет на 21 февруари 2011 г. и влязъл в сила на 1 април 2011 г.).

5. По-късно жалбата е разпределена на Четвърто отделение на Съда след промяната в съдебните състави на 1 февруари 2011 г.

ПО ФАКТИТЕ

I. ОБСТОЯТЕЛСТВА ПО ДЕЛОТО

6. Жалбоподателите са родени съответно през 1977 г. и 1963 г. и живеят в Пловдив.

A. Наказателното производство срещу Димитров

7. На 21 септември 1995 г. Димитров е арестуван от полицията при опит да проникне в автомобил с две други лица, M.M. и С.Д. Той е отведен в полицейско управление, където прави писмено признание. M.M., който очевидно е бил и задържан, прави още признания и предава на полицията два радиокасетофона, откраднати от два автомобила, които е разбил по-рано. Същия ден, служител на полицията съставя доклад за инцидента.

8. На 1 ноември 1995 г. дознател провежда разпит на С.Д., който признава, че е извършил престъплението в съучастие с Димитров и M.M.

9. На непосочена дата през 1995 г. делото е образувано под номер 1074/95.

10. На 19 февруари 2002 г. следователят, на когото е възложено делото, провежда разпит на един от полицейските служители, арестували Димитров. На 21 февруари 2002 г. следователят провежда разпит на собственика на един от автомобилите и същия ден възлага експертиза за стойността на откраднатите стоки. Експертизата е изготвена още същия ден. На 1 март 2002 г. следователят провежда разпит на собственика на другия автомобил.

11. На 4 март 2002 г. на Димитров е повдигнато обвинение в опит за кражба, извършен в съучастие с M.M. и С.Д. Димитров е разпитан в присъствието на адвокат и се признава за виновен. Същия ден следователят разпитва С.Д. като свидетел. Изглежда, че нито на M.M., нито на С.Д. са повдигнати обвинения.

12. На 22 май 2002 г. Пловдивска районна прокуратура отбелязва, че през януари 2000 г. M.M. е напуснал България и се намира в Испания, поради което е невъзможно да се установят фактите, без той да бъде разпитан, както и че е необходимо и на него да бъде повдигнато обвинение. Прокуратурата решава да спре производството до завръщането му. На 11 април 2005 г., като отбелязва, че M.M. се е върнал от Испания на 28 март 2005 г., същата прокуратура решава да възобнови производството.

13. На 18 април 2005 г. M.M. е разпитан като свидетел. На 15 юни 2005 г. е разпитан отново в присъствието на съдия. С.Д. също е разпитан като свидетел в присъствието на съдия. Изглежда, че нито на M.M., нито на С.Д. са повдигнати обвинения.

14. На 11 юли 2005 г. Димитров получава възможност да се запознае с преписката по делото. На 19 юли 2005 г. следователят препоръчва да бъде предаден на съд и на 25 август 2005 г. Пловдивска районна прокуратура му повдига обвинение.

15. Пловдивски районен съд разглежда делото на 18 май 2006 г. Обвинението и Димитров заявяват, че са сключили споразумение за решаване на делото. Съдът одобрява споразумението, осъжда жалбоподателя на пет месеца лишаване от свобода, прекратява делото и приключва производството.

Б. Наказателното производство срещу Хамънов

16. На 11 март 1996 г. е образувано наказателно производство срещу Хамънов, управител на банков клон, и няколко други лица във връзка с редица финансови сделки. От март 1996 г. делото минава през досъдебна фаза, съдебна фаза и обжалване. След като през юни 2000 г. е върнато на етапа на досъдебното производство, през април 2003 г. делото отново е висящо пред прокуратурата. Подробният ход на производството до април 2003 г. е посочен в параграфи 11‑32 от решението на Съда по делото Хамънов срещу България (№ 44062/98, 8 април 2004).

17. През септември 2003 г. един от обвиняемите, на когото е повдигнато обвинение заедно с Хамънов, отправя искане по новия член 239a от Наказателно-процесуалния кодекс от 1974 г. (виж параграфи 38‑40 по-долу). На 31 октомври 2003 г. Пловдивски районен съд иска от Пловдивска районна прокуратура да му изпрати преписката. На 6 ноември 2003 г. тази прокуратура препраща искането на Пловдивска окръжна прокуратура, която се занимава с делото.

18. Очевидно, в резултат от горното, на 10 ноември 2003 г. Пловдивска окръжна прокуратура внася в Пловдивски окръжен съд обвинителен акт срещу Хамънов и седем други обвиняеми. Хамънов е обвинен в нарушаване на задълженията му като управител на банков клон, тъй като е извършил тридесет и пет неразрешени банкови превода в нарушение на приложимите финансови нормативни актове и е гарантирал девет записа на заповед в нарушение на решение на управителния съвет на банката, което забранява на управителите на банки да издават такива гаранции, като по този начин е причинил на банката имуществени вреди. Престъпленията са квалифицирани от обвинението като престъпление по служба по член 282 от Наказателния кодекс. Хамънов е допълнително обвинен в незаконно придобиване и притежаване на боеприпаси.

19. На 30 януари 2004 г. съдът насрочва делото за разглеждане.

20. Отложени са две заседания, насрочени за 26 април и 15 юни 2004 г., първото - тъй като държавата не е редовно призована като граждански ищец, а второто – тъй като г-н Хамънов е възпрепятстван да се яви поради заболяване.

21. Проведено е заседание от 25 до 28 октомври 2004 г. На последната посочена дата съдът отлага делото, констатирайки, че това е необходимо, за да снеме показанията на определени свидетели и вещи лица, които не са се явили, и за да изслуша допълнителни свидетели, призовани от обвинението и защитата.

22. Три заседания, насрочени за 23 февруари, 14 април и 13 юни 2005 г., не се провеждат, първото поради отсъствие на адвоката на Хамънов, а второто – поради заместване на адвоката на друг обвиняем, а третото – поради заболяване на друг обвиняем, възпрепятстван да се яви.

23. Проведено е заседание от 26 до 30 септември 2005 г. На последната дата съдът отлага делото, установявайки, че това е наложително, за да бъдат снети показанията на определени свидетели и вещи лица, които не са явили, за да бъдат изслушани допълнителни свидетели, призовани от обвинението и защитата и за да бъдат получени определени документи.

24. Две заседания, насрочени за 19 декември 2005 г. и 23 февруари 2006 г., са отложени, тъй като друг обвиняем и неговият адвокат са възпрепятствани поради заболяване.

25. Проведени са две заседания от 25 до 28 април и от 26 до 28 юни 2006 г.

26. Пловдивски окръжен съд постановява решение на 29 юни 2006 г. и излага мотивите към него през март 2007 г. Той осъжда Хамънов за гарантиране на записите на заповед на основание, че деянието съставлява умишлена безстопанственост по член 219 от Наказателния кодекс (виж параграф 51 по-долу), а не престъпление по служба по член 282 от НК. Оправдава го по обвинението във връзка с извършването на тридесет и петте банкови превода. В допълнение към това, съдът намира Хамънов за виновен за притежание на боеприпаси, но невинен за придобиването им. Във връзка с престъплението безстопанственост, съдът осъжда Хамънов на четири години и четири месеца лишаване от свобода и го лишава от право да извършва дейност като директор на търговска банка за срок от четири години и шест месеца. Във връзка с притежаването на боеприпаси го осъжда на глоба от десет лева. При определянето на размера на наказанието, наложено във връзка с престъплението безстопанственост, съдът отбелязва следното:

„Имайки предвид правната квалификация на [деянието], извършено от [г-н Хамънов] ..., [неговата] степен на обществена опасност, личността [на г-н Хаманов], дългия период, през който срещу [него] има наказателно преследване и необходимостта да бъдат постигнати целите на наказанието..., съдът счита, че [той] следва да бъде осъден в съответствие с член 54 от [Наказателния кодекс от 1968 г. – виж параграф 50 по-долу], при условията на преобладаващи смекчаващи вината обстоятелства. Съдът счита, че тези обстоятелства са чистото съдебно минало [на жалбоподателя], неговия добър характер, фактът, че [той] е в трудово правоотношение в момента на постановяване на това решение, [неговото] стабилно семейно и обществено положение, [и] частичното признание, което той прави по време на процеса. Отегчаващите вината обстоятелства [се състоят в] упоритостта, решимостта и координацията, демонстрирани от [г-н Хамънов] при извършването на [неговите] престъпни деяния.

...

С оглед на установената практика, че, когато е в допълнение към присъда за лишаване от свобода, [лишаването от право на упражняване на определена професия] не може да бъде по-кратко от срока на лишаване от свобода и имайки предвид значителния период от време, който е изтекъл от извършването на престъплението ... съдът счита, че трябва да лиши [г-н Хамънов] от правото да извършва дейност като директор на търговска банка за период от четири години и шест месеца...“

27. Между 10 и 13 юли 2006 г. Хамънов и другите обвиняеми обжалват решението, а прокурорът – подава протест срещу него.

28. На 17 май 2007 г. Пловдивски апелативен съд насрочва жалбите за разглеждане на 28 юни 2007 г. Заседанието обаче не се провежда на тази дата, тъй като друг обвиняем няма процесуален представител. Заседанието се провежда на 27 септември 2007 г.

29. Пловдивски апелативен съд постановява решението си на 23 октомври 2007 г., като изцяло потвърждава решението на по-долната инстанция.

30. Хамънов и другите обвиняеми обжалват решението по законосъобразност.

31. Заседанието пред Върховния касационен съд е насрочено за 4 април 2008 г., но е отложено, тъй като гражданският ищец не е редовно призован и тъй като друг обвиняем, който е поискал да присъства, е бил възпрепятстван да се яви. Заседанието се провежда на 9 май 2008 г.

32. Върховният касационен съд постановява решение на 9 юли 2008 г., потвърждавайки изцяло частта от решението на по-долната инстанция, отнасяща се до Хамънов.

II. ПРИЛОЖИМО ВЪТРЕШНО ПРАВО

A. Конституцията от 1991 г.

33. Член 31, ал.1 от Конституцията от 1991 г. предвижда следното:

„Всеки обвинен в престъпление следва да бъде предаден на съдебната власт в законно определения срок.“

34. Съгласно член 130 от Конституцията, Висшият съдебен съвет е основният орган, отговарящ за управлението на съдебната система (която в България включва съд, прокуратура и следствие). ВСС има правомощие наред с другото да назначава, повишава, понижава и освобождава от длъжност съдии, прокурори и следователи (член 129, ал.1 и член 130, ал.6, т.1) и да налага най-строгите дисциплинарни наказания (член 130, ал.6, т.2).

35. С изменение от 2007 г. в Конституцията се добавя нов член 132a, който предвижда създаването на Инспекторат към Висшия съдебен съвет. Инспекторатът, който се състои от главен инспектор и десет инспектори, проверява дейността на органите на съдебната власт, без да засяга независимостта на съдиите, прокурорите или следователите (член 132a, ал.6). Инспекторатът действа служебно или по инициатива на граждани, юридически лица или държавни органи (член 132a, ал.7). Инспекторатът може да отправя въпроси до компетентните органи или да прави предложения или доклади до тях (член 132a, ал. 9).

Б. Законът за съдебната власт от 2007 г.

36. Член 7, ал. 1 от Закона за съдебната власт от 2007 г. предвижда, че „[в]секи има право на справедлив и публичен процес в разумен срок и от независим и безпристрастен съд“.

37. Членове 40‑60 от Закона уреждат структурата, правомощията и действията на Инспектората към Висшия съдебен съвет (виж параграф 35 по-горе). Една от задачите на Инспектората е да проверява движението на делата и тяхното приключване в установените срокове (член 54, ал.1, т.2). Той извършва планирани годишни проверки или извънредни проверки по сигнали (член 56, ал.1). След извършването на проверка на работата на отделен съдия, прокурор или следовател, Инспекторатът изготвя акт за резултатите от проверката, съдържащ неговите констатации и препоръки, ако има такива (член 58, ал.2). Този акт за резултатите от проверката се представя на съответния съдия, прокурор или следовател и на неговия административен ръководител (член 58, ал.3). След това прекият административен ръководител в срока, посочен в акта, трябва да уведоми главния инспектор за изпълнението на препоръките (член 58, ал.4).

В. Наказателно-процесуалният кодекс от 1974 г.

38. С изменение в Наказателно-процесуалния кодекс от 1974 г., което влиза в сила през юни 2003 г., се въвежда възможността обвиняемите да поискат делото им да бъде внесено в съда, ако разследването не е приключило в срок от две години, когато обвинението е за тежко престъпление и една година – във всички останали случаи (нов член 239a). Параграф 140 от преходните разпоредби на изменението предвиждаше, че тази възможност се прилага с незабавно действие по отношение на досъдебни производства, започнали преди юни 2003 г.

39. Процедурата по този член бе следната. Обвиняемият трябваше да подаде молба до съответния първоинстанционен съд, който след това разполагаше със седем дни, за да разгледа делото и да се произнесе по искането. Той можеше да върне делото на прокурора, като му определи двумесечен срок, за да внесе обвинителен акт срещу обвиняемия или да оттегли обвиненията срещу него. Ако прокурорът не изпълнеше това изискване, съдът бе длъжен да прекрати наказателното производство срещу лицето, подало молбата. Ако прокурорът внесеше делото за разглеждане в съда, но съдът установеше, че в досъдебното производство са допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, той бе длъжен да върне делото на прокурора, който след това разполагаше с един месец, за да отстрани тези нарушения и да внесе отново делото в съда. Ако прокуратурата не внесеше отново делото в съда или не отстранеше посочените от съда нарушения, или допуснеше нови нарушения на процесуалните правила, съдът трябваше да прекрати наказателното производство.

40. Изменението от 2003 г. бе внесено в Парламента с мотива, че е необходимо, за да осигури спазване на правото на разглеждане на делата в разумен срок, гарантирано от Конвенцията.

41. В решение от 1 юли 2010 г. (реш. № 340 от 1 юли 2010 г. по к. н. д. № 271/2010 г. ВКС, I н. о.), Върховният касационен съд анализира подробно начина, по който следва да се прилага член 239a и постановява, че неприключването на производството по тази разпоредба не застрашава непременно справедливостта на съответния съдебен процес. Именно по време на съдебния процес – а не по време на досъдебната фаза на производството – обвиняемият би могъл да получи решение по повдигнатите обвинения срещу него в изцяло състезателно производство, проведено в съответствие с изискванията, наред с другото¸ на Конвенцията.

Г. Наказателно-процесуалният кодекс от 2005 г.

42. Наказателно-процесуалният кодекс от 2005 г. влиза в сила на 29 април 2006 г., като отменя Кодекса от 1974 г. Член 22 от този кодекс предвижда следното:

„1. Съдът разглежда и решава делата в разумен срок.

2. Прокурорът и разследващите органи са длъжни да осигурят провеждането на досъдебното производство в предвидените в този кодекс срокове.

3. Делата, по които обвиняемият е задържан под стража, се разследват, разглеждат и решават с предимство пред останалите дела.“

43. Членове 368 и 369 от Кодекса от 2005 г., които отменят член 239a от Кодекса от 1974 г., предвиждат следното:

Член 368 – Искане на обвиняемия до съда

„1. Ако в досъдебното производство от привличането на определено лице като обвиняем за тежко престъпление са изтекли повече от две години и повече от една година в останалите случаи, обвиняемият може да поиска делото да бъде разгледано от съда.

2. В случаите на ал.1 обвиняемият подава молба до съответния първоинстанционен съд, който незабавно изисква делото.“

Член 369 – Разглеждане на делото

„1. Съдът се произнася по молбата еднолично в седемдневен срок и когато установи основанията по чл.368, ал. 1, връща делото на прокурора, като му дава възможност в двумесечен срок да го внесе за разглеждане в съда с обвинителен акт, с предложение за освобождаване на обвиняемия от наказателна отговорност с налагане на административно наказание или със споразумение за решаване на делото, или да прекрати наказателното производство, като уведоми за това съда.

2. Ако до изтичане на двумесечния срок прокурорът не осъществи правомощията си по ал. 1 или съдът не одобри споразумението за решаване на делото, съдът изисква делото и прекратява наказателното производство срещу обвиняемия еднолично в закрито заседание с определение. След постановяване на определението наказателното производство продължава по отношение на съучастниците, както и по отношение на другите престъпления, за които лицето е привлечено като обвиняем.

3. Когато прокурорът осъществи правомощията си по ал. 1, но на досъдебното производство са допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, съдът еднолично в закрито заседание прекратява съдебното производство и връща делото на прокурора за отстраняване на нарушенията и внасяне на делото в съда в едномесечен срок.

4. Ако в срока по ал. 3 прокурорът не внесе делото за разглеждане в съда или съществените нарушения на процесуалните правила не са отстранени, или са допуснати нови, съдът еднолично в закрито заседание прекратява наказателното производство срещу обвиняемия с определение.

5. Актовете на съда по ал.2 и 4 са окончателни.“

44. На 25 март 2010 г. Парламентът отменя членове 368 и 369, считано от 28 май 2010 г.

45. На 29 април 2010 г. президентът на Република България атакува отмяната, заедно с някои други изменения в Наказателно-процесуалният кодекс от 2005 г., пред Конституционния съд. С решение от 28 септември 2010 г. (реш. № 10 от 28 септември 2010 г., по к. д. № 10/2010 г., обн., ДВ, бр. бр. 80 от 12 октомври 2010 г.) КС се произнася по жалбата във връзка, наред с другото, с член 13 от Конвенцията. Той отбелязва, че за разлика от член 6§1 от Конвенцията Конституция на Р България не прогласява изрично като основно гражданско право и правото на обвинения в престъпление на своевременно разглеждане и приключване на заведеното срещу него наказателно дело. Въпреки това, съдът анализира подробно разпоредбата на член 31, ал.1 от Конституцията (виж параграф 33 по-горе) и посочва, че тази разпоредба трябва да се тълкува като съдържаща процесуално задължение да се спазват законоустановените срокове за провеждане и приключване на досъдебната фаза на наказателното производство с оглед предаването на обвиненото в извършване на престъпление лице на съд. Tака, макар и само по отношение на първата фаза на наказателния процес, конституционната норма обслужва същата цел като член 6§1 от Конвенцията. Съдът продължава:

„По-горе беше посочено, че [отмененото правно средство за защита] е създадено и предназначено да послужи като ефективно средство по смисъла на чл.13 от КЗПЧОС за обезпечаване на правото на разглеждане на наказателното дело в „разумен срок“ в досъдебната фаза на процеса. Конституционният съд намира, че отмяната му не е противоконституционна, защото не води до липсата на дисциплиниращи процесуални срокове, каквито се визират в чл.31, ал.1 от Конституцията. И сега продължават да действат и се прилагат законово определените срокове за двата стадия на досъдебното производство – „Разследване“ и „Действия на прокурора след завършване на разследването“. ...

Отменената ... чл.368 и чл.369 от НПК имплицитно съдържа оценката на законодателя, че е неприемливо от гледна точка на разумния срок на наказателния процес едно лице да бъде държано в положението на обвиняем в досъдебното производство за повече от две години при обвинение за тежко престъпление, съответно – за повече от една година при по-леко обвинение. В повечето случаи тези срокове биха се оказали по-големи в сравнение със сроковете, определени съвкупно по сега действащите чл. 234, ал. 1 – 5 и чл. 242, ал. 3 от НПК. Обратното може да се получи само в изключителните случаи на удължаване на разследването над шест месеца от административния ръководител на окръжна или по-горна прокуратура или от оправомощено от него лице (чл.234, ал.3 от НПК). Само тогава отмяната би могла да се свърже с ограничаване на предоставено процесуално право и следователно може да се постави въпросът дали това ограничение в светлината на чл.31, ал.4 от Конституцията, съответно и чл.18 от КЗПЧОС, не надхвърля необходимото за осъществяване на правосъдието.

Конституционният съд не приема тезата на вносителите на искането, че оспорената законодателна промяна изключва защитата на правото на обвиняемия делото му да бъде разгледано в „разумен срок“ по смисъла на чл.6, т.1, изр.1 от КЗПЧОС. Приетият [през 2005 г.] нов Наказателно-процесуален кодекс въздигна като основен принцип разглеждането и решаването на делата в разумен срок, въвеждайки по отношение на органите на досъдебното производство задължението да спазват предвидените процесуални срокове (чл.22 от НПК). Чрез конституционните промени от 2006 г. и приемането на новия [Закон за съдебната власт] от 2007 г. се създадоха допълнителни правни гаранции за по-бързо разглеждане на делата и преодоляване на неоправданото им забавяне. Отмяната на [членове 368 и 369 от НПК] не засяга така описаната система от норми. Тя е мотивирана от [легитимната в светлината на чл.31, ал. 4 от Конституцията цел] да бъде усъвършенствано законодателството в интерес на доброто правосъдие.

Основната слабост на отменената процедура се състои в това, че използва формален, чисто количествен критерий за измерване на понятието „разумен срок“ на досъдебното производство. Действително в повечето случаи прилагането на такъв подход води до точна оценка – нещо напълно логично при положение, че съгласно процесуалния закон, за да бъде привлечено едно лице като обвиняем е необходимо предварително да са били събрани „достатъчно доказателства“ за неговата виновност. По отделни усложнени дела обаче, противно на обществения интерес да бъде реализирана наказателната отговорност на всеки извършител на престъпление, би могло да предостави неоправдана полза на обвиняемия – например при възникване на реални затруднения, свързани с издирване и привличане на съучастници, събиране на допълнителни доказателства, включително и чрез съдебни поръчки в чужбина, принос на обвиняемия за забавяне на процесуалното развитие и т.н. Затова неслучайно практиката на ЕСПЧ по приложението на чл. 6, т. 1 от КЗПЧОС е доста гъвкава. При преценката за разумност на релевантния период съдът прилага три критерия: фактическа и правна сложност на делото, поведението на компетентните органи и поведението на самия носител на правото (Решение от 15.07.1982 г. на ЕСПЧ по делото Екле срещу Германия, Серия A № 51; Решение от 13.07.1983 г. на ЕСПЧ по делото Цимерман и Щайнер срещу Швейцария, Серия A № 66; Решение от 26.07.2001 г. на ЕСПЧ по делото Крепс срещу Полшар и Решение от 23.10.2003 г. на ЕСПЧ по делото С.Х.К. срещу България). Възможно е накърняване на разумния срок за разглеждане на делото, въпреки формалното спазване на законово определените процесуални срокове, както е възможно и обратното – удовлетворяване на изискването за „разумен срок“ при фактическо надвишаване на процесуалните срокове. Според ЕСПЧ предписанието за разумен срок на делото се нарушава само от закъснения, за които са отговорни държавните органи. На тази основа Конституционният съд приема, че с отмяната на [членове 368 и 369] от НПК [от 2005 г.] националният законодател преследва конституционно оправдана цел – да обезпечи интересите на правосъдието, съобразявайки разбирането за „право на процес в разумен срок“ на Европейския съд по правата на човека. При това, доколкото в някои изключителни случаи при новата правна уредба би се стигнало до стесняване на правата на обвиняемия, трябва да се отчита съществуващият балансиращ механизъм, а именно – обезпечената с чл. 234, ал.8 и 9 от [НПК] отмяна на всички мерки за процесуална принуда [като задържане в досъдебна фаза или домашен арест] след изтичането на срокове, еднакви със сроковете по отменения институт.

Съществен е въпросът дали отмяната на института “Разглеждане на делото в съда по искане на обвиняемия” не създава такава празнота в правната уредба, която е несъвместима с изпълнението на изискванията по чл.13 от КЗПЧОС за наличие на ефективни правни средства за защита на правата и свободите по Конвенцията, в частност – правото на обвинения в престъпление на разглеждане на делото в разумен срок. В практиката си ЕСПЧ е възприел критерии за оценка, според които правните средства са ефективни, ако са годни да предотвратят, респективно – своевременно да преустановят нарушението, или да предоставят адекватно обезщетение за вредите, претърпени от лицето, чието право е било накърнено (виж Kudła v. Poland [GC], № 30210/96, § 158, ECHR 2000‑XI). В редица актове на същия съд е установено, че преди въвеждане на чл.239а в Наказателно-процесуалния кодекс [от 1974 г.] страната не е разполагала със средство, което да отговаря на предписанията по чл.13, във връзка с чл.6, т.1, от КЗПЧОС за обезпечаване на разумен срок за провеждане на наказателното производство в досъдебната му фаза [(виж Османов и Юсеинов срещу България, №№ 54178/00 и 59901/00, 23 септември 2004 г.; Митев срещу България, № 40063/98, 22 декември 2004 г.; и Сиджимов срещу България, № 55057/00, 27 януари 2005 г.)]. При тези изходни позиции отговорът на поставения по-горе въпрос зависи от това доколко в периода от създаването на института през 2003 г. до неговата отмяна през 2010 г. са създадени други алтернативни възможности за удовлетворяване на изискването за „ефективно средство за защита“. Според [нас] на нормативно ниво това е сторено. Чрез промяна в Конституцията [влязла в сила през февруари 2007 г.] е създаден нов, независим орган – Инспекторат към Висшия съдебен съвет, който може да действа по инициатива на всички засегнати граждани, следователно и на обвиняемите в досъдебното производство. Инспекторатът проверява дейността на органите на съдебната власт и е оправомощен да отправя сигнали, предложения и доклади до всички държавни органи, включително и компетентните органи на съдебната власт (чл. 132а, ал.6 и 9 от Конституцията). Правомощията на Инспектората са доразвити в новия [Закон за съдебната власт] като в обхвата на проверките са включени „организацията по образуването и движението на съдебните, прокурорските и следствените дела, както и приключването на делата в установените срокове“ (чл.54, ал.1, т.2 от ЗСВ). Съгласно чл.58, ал.3 от ЗСВ резултатите от проверката се предоставят не само на проверявания магистрат, но и на административния ръководител на съответния орган на съдебната власт. Последният е длъжен да уведоми главния инспектор за изпълнението на дадените препоръки в срока, определен в акта за резултатите от проверката (чл.58, ал.4 от ЗСВ). Когато се налага предотвратяване или непосредствено преодоляване на неоправдана забава във фазата на досъдебното наказателно производство, отговорен за изпълнението на предписанията на Инспектората е съответният административен ръководител от системата на прокуратурата. Той разполага с властта да вземе различни по съдържание мерки – организационни (по реда на чл.136, ал.4 от ЗСВ), дисциплинарни (налагане на някои по леки наказания по чл.311, т.1 от ЗСВ или иницииране на дисциплинарно производство пред Висшия съдебен съвет) и процесуални (отмяна или изменение на актовете на подчинените прокурори, даване на задължителни писмени указания или непосредствено извършване на необходимите процесуални действия по реда на чл.46, ал.3 от НПК [от 2005 г.] или упражняване на надзор върху действията на разследващите органи по реда на чл.196 и чл.197 от [НПК]). Следователно, може да се приеме, че отмяната на [членове 368 и 369 от НПК] не води до създаването на правен вакуум, който би бил несъвместим с чл.13 от КЗПЧОС. Разбира се, само по себе си наличието на нормативна уредба не изключва занапред рискът от осъдителни решения на ЕСПЧ по отношение на България. Всички държавни органи трябва да съобразяват обобщеното заключение, направено в мотивите на горепосоченото решение по делото „Кудла“, а именно, че изискваното от чл. 13 от КЗПЧОС правно средство трябва да бъде ефективно както по закон, така и на практика.“

Д. Законът за отговорност на държавата за вреди, причинени на граждани от 1988 г.

46. Член 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди от 1988 г. („Законът от 1988 г.”), в сила от юли 2006 г., предвижда следното:

„Държавата и общините отговарят за вредите, причинени на граждани и юридически лица от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност.“

47. Член 2, ал.1, т.2 от ЗОДОВ предвижда следното:

„Държавата отговаря за вредите, причинени на граждани от органите на [дознанието, следствието], прокуратурата и съда от незаконно:

...

2. обвинение в извършване на престъпление, ако лицето бъде оправдано или ако образуваното наказателно производство бъде прекратено поради това, че деянието не е извършено от лицето или че извършеното [от това лице] деяние не е престъпление...“

48. Лица, които са оправдани или производството срещу които е прекратено на едно от основанията, предвидени в член 2, ал.1, т.2 – които, съгласно тълкувателно решение на Върховния касационен съд (тълк. реш. № 3 от 22 април 2005 г. по тълк. гр. д. № 3/2004 г., ОСГК на ВКС), включват прекратяване поради недоказаност на обвиненията – могат да получат обезщетение поради самия факт, че срещу тях е образувано наказателно производство. Съгласно същото решение, обезщетение се дължи във връзка със самото производство и по отношение на съпътстващите мерки, като „задържане под стража” в досъдебната фаза. В решението също така се казва, че обезщетение се дължи в случаи на частично оправдаване, когато бъде установена причинно-следствена връзка между обвиненията, по отношение на които е оправдано лицето, и претърпените вреди.

49. В няколко решения, постановени между 2005 г. и 2008 г. Върховният касационен съд, при определяне на размера на вредите, които присъжда по тези искове, взема предвид, наред с другите фактори, продължителността на производството (реш. № 1599 от 22 юни 2005 г. по гр. д. № 876/2004 г., ВКС, IV г. о.; реш. № 1017 от 15 декември 2005 г. по гр. д. № 524/2004 г., ВКС, IV г. о.; реш. № 2851 от 23 януари 2006 г. по гр. д. № 2252/2004 г., ВКС, IV г. о.; реш. № 429 от 30 март 2006 г. на гр. д. № 3163/2004 г., ВКС, IV г. о.; реш. № 156 от 10 май 2006 г. по гр. д. № 2633/2004 г., ВКС, IV г. о.; реш. № 1557 от 27 декември 2006 г. по гр. д. № 2800/2005 г., ВКС, IV г. о.; реш. № 1323 от 27 ноември 2007 г. по гр. д. № 1400/2006 г., ВКС, I г. о.; реш. № 148 от 11 февруари 2008 г. по гр. д. № 1518/2007 г., ВКС, V г. о.; реш. № 692 от 12 май 2008 г. по гр. д. № 2394/2007 г., ВКС, IV г. о.). Разглеждането на тези искове е продължило общо между три и седем години.

Е. Наказателният кодекс от 1968 г.

50. Съгласно член 54, ал.1 от Наказателния кодекс от 1968 г. съдът определя наказанието в пределите, предвидени от закона за извършеното престъпление, като се ръководи от разпоредбите на общата част на този кодекс и като взема предвид степента на обществената опасност на деянието и дееца, подбудите за извършване на деянието и другите смекчаващи и отегчаващи вината обстоятелства.

51. Член 219, ал.1 от НК предвижда, че съставлява престъпление деянието, при което длъжностно лице или управител не положи достатъчно грижи за ръководенето или запазването на повереното му имущество и от това последва значителна повреда, унищожение или разпиляване на имуществото или други значителни щети на предприятието или на стопанството. Наказанието може да бъде до три години лишаване от свобода. Член 219, ал.3 предвижда, че ако деянието е извършено умишлено, наказанието е лишаване от свобода до осем години. Член 219, ал.4 предвижда, че, ако престъплението представлява особено тежък случай, наказанието е между една и пет години, ако престъплението е извършено по непредпазливост и между една и десет години, ако е извършено умишлено.

III. РЕЛЕВАНТНИ МАТЕРИАЛИ НА СЪВЕТА НА ЕВРОПА

A. Комитет на министрите

52. На 2 декември 2010 г., по време на своето 1100-тно заседание, Комитетът на министрите на Съвета на Европа прие Временна резолюция във връзка с изпълнението на решенията на Европейския съд по правата на човека относно прекомерната продължителност на съдебните производства по четиридесет и осем дела срещу България (CM/ResDH(2010)223). Резолюцията гласи следното:

„Комитетът на министрите съгласно условията на член 46, параграф 2 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи (оттук нататък наричана „Конвенцията“),

като взе предвид броя решения на Европейския съд по правата на човека („Съдът“), с които се констатира, че България нарушава член 6, параграф 1 и член 13 от Конвенцията заради прекомерната продължителност на съдебните производства и липсата на ефективно правно средство за защита в това отношение (виж Приложение III към тази резолюция);

като припомня, че прекомерните забавяния на правораздаването представляват сериозна опасност, по-специално по отношение на правовата държава и достъпа до правосъдие;

като припомня и своята Препоръка Rec(2010)3 към държавите-членки относно необходимостта от подобрение на ефективността на националните правни средства за защита във връзка с прекомерната продължителност на производствата и като подчертава важността на този въпрос, когато съдебните решения разкриват структурни проблеми, които е вероятно да породят голям брой последващи сходни нарушения на Конвенцията;

след като проучи информацията, предоставена от българските власти по отношение на мерките, предприети или предвидени в отговор на тези съдебни решения (виж Приложение I), включително статистическите данни относно продължителността на съдебните производства (виж Приложение II);

Оценка на Комитета на министрите

I. Отделни мерки

като отбелязва, че отделните мерки, предприети от държавните органи с оглед обезщетяване на жалбоподателите за установените нарушения (restitutio in integrum), по-специално, доколкото е възможно ускоряване на висящите производства след установяване на нарушения от Съда;

като отбелязва обаче със загриженост, че националните производства по седем дела са висящи пред националните съдилища и че държавните органи не са в състояние да предоставят информация относно две други дела (виж Приложение I);

ПРИЗОВАВА българските власти да предвидят възможно най-голямо ускоряване на висящите производства по тези дела с оглед приключването им във възможно най-кратки срокове и да го информират за хода на производствата по двете горепосочени дела;

II. Общи мерки

1) Мерки, насочени към намаляване на продължителността на съдебните производства

като отбелязва многобройните нарушения, установени от Съда по отношение на прекомерна продължителност на граждански и наказателни производства в България, разкриващи определени структурни проблеми в правораздаването в момента на релевантните факти;

като приветства многобройните законодателни реформи, приети от властите, за да бъдат отстранени тези структурни проблеми, и по-специално, приемането на нов наказателно-процесуален кодекс и нов граждански процесуален кодекс (виж Приложение I);

като приветства и другите мерки, предприети от властите за увеличаване на ефективността на съдебната система и, по-специално, създаването на механизми за оценка и контрол, включително събирането и анализа на статистически данни;

като отбелязва, че статистиката от 2009 г. показва намаляване на недовършените дела в българските съдилища като цяло и увеличение на броя на делата, решени в рамките на 3 месеца (виж Приложение II);

като отбелязва обаче, че според статистиката броят на недовършените дела в районните съдилища, намиращи се в областните центрове, бележи леко увеличение поради значителното увеличаване на броя на заведените дела и че тези съдилища са компетентни по половината недовършени дела в страната през 2009 г. (виж Приложение II);

като отбелязва и, че законодателните реформи, въведени между 2006 г. и 2010 г. все още не оказали в пълна степен своето въздействие върху продължителността на производствата и че е необходим по-дълъг период от време преди да бъде напълно и изцяло оценена ефективността на всички мерки;

НАСЪРЧАВА българските власти да полагат усилия за извършване на последващите действия по въведените реформи, за да консолидират положителните им ефекти, по-специално по отношение на положението в районните съдилища, разположени в областните центрове;

ПРИЗОВАВА властите да продължават да наблюдават ефектите от тези реформи докато продължават, с оглед на приемането по целесъобразност на последващи мерки, необходими за осигуряването на тяхната ефективност и да информират Комитета за това;

2) Мерки във връзка с ефективността на правните средства за защита

като припомня, че Съдът е установил редица нарушения на правото за ефективно правно средство за защита при оспорването на прекомерната продължителност на производствата в България, като разкрива определени структурни проблеми в тази област;

като припомня своята Препоръка Rec(2010)3, с която насърчава държавите да въведат правни средства за защита, които дават възможност както за ускоряване на производствата, така и за обезщетяване на заинтересуваните лица за претърпените вреди;

като отбелязва с интерес, че членове 255‑57 от Гражданския процесуален кодекс предвиждат, че, ако съдът не извърши своевременно определено процесуално действие, страната може във всяко положение на делото да подаде молба за определяне на подходящ срок за извършването му до горестоящия съд, като по този начин осигурява правно средство за защита, предназначено да ускори гражданското производство (виж Приложение I);

като отбелязва и че в наказателното право съществуват определени форми на неимуществено обезщетение, като възможността за намаляване на наказанието, когато е констатирана прекомерна продължителност на производството;

като отбелязва обаче, че понастоящем не съществува вътрешно правно средство за защита за ускоряване на твърде продължително наказателно производство или за получаване на парично обезщетение, ако е уместно (виж Приложение I);

като приветства, в този контекст, реформата, предприета от властите, насочена към въвеждане в българското право на компенсаторно правно средство за защита, когато се претендира прекомерна продължителност на съдебното производство (виж Приложение I);

ПРИКАНВА българските власти да приключат във възможно най–кратък срок реформата, предприета за въвеждане на правно средство за защита, с което се допуска обезщетение за вреди, причинени от прекомерна продължителност на съдебното производство и да информират Комитета за напредъка й и за която и да е друга мярка, която може да бъде предвидена в тази област;

като взе предвид предходното, Комитетът на министрите

РЕШАВА да възобнови прегледа на постигнатия напредък най-късно:

– до края на 2011 г., по отношение на въпроса за ефективното правно средство за защита;

– до средата на 2012 г., по отношение на въпроса за прекомерната продължителност на съдебното производство.”

53. В приложение към резолюцията е обобщена информацията, предоставена от българското правителство, относно мерките, предприети от българските власти в тази сфера. То гласи:

„I. Отделни мерки

Производствата, които все още бяха висящи пред националните съдилища към момента на постановяване на решението на Съда, са приключени по повечето дела. Към настоящия момент, все още не са приключени производствата по делата Белчев, Хамънов, Недялков, Вълков, Камбуров, Кавалови и Мерджанов. Все още се очаква информация и за хода на производствата по делата Колев и Сиджимов.

II. Общи мерки

1) Мерки, насочени към намаляване на продължителността на производствата

– Законодателни мерки

...

На 29 април 2006 г. влезе в сила нов Наказателно-процесуален кодекс („НПК“), приет през 2005 г. Подобно на новия ГПК, целта му е по-специално да ускори наказателното производство. Например, той предвижда кратки срокове за разглеждане на делото и за отлагане на разглеждането му (членове 252, 271 и 345) и по-широко използване на ускорени производства (членове 356‑361, 362‑367 и 370‑374). Съгласно доклада от 2009 г. на председателя на Върховния касационен съд относно работата на съдилищата, ускорените съдебни производства, използвани най-често през 2009 г. в областта на наказателното правораздаване, се отнасят до съкратено съдебно следствие и споразумение за решаване на делото между обвиняемия и прокуратурата (споразумение, което дава възможност за прекратяване на наказателното преследване, при условие че съдът одобри споразумението).

Другите съществени разпоредби на НПК предвиждат:

– задължение на съдилищата и разследващите органи в досъдебното производство да разглеждат наказателните дела в разумен срок; в допълнение към това, делата, по които обвиняемият е задържан под стража, се разследват, разглеждат и решават с предимство пред останалите дела (член 22);

– срокове за приключване на предварителното разследване и забрана за използване в съда на доказателства, събрани извън срока (член 234);

– въвеждане на съкратено съдебно следствие в първоинстанционните съдилища; това производство дава възможност обвиняемият да получи намаляване на присъдата, ако признае престъплението и се откаже от представянето на доказателства, при условие че е подпомаган от адвокат (когато е необходимо – назначен от съда);

– по-широка приложимост на опростеното производство, по силата на което обвиняемият може да бъде освободен от наказателна отговорност и вместо това да му бъде наложено административно наказание.

Освен това, НПК от 2005 г. е изменен през 2010 г. с цел, по-специално, избягване на (a) неоснователни връщания на етапа на предварително разследване (член 249, ал.3) и (б) отлагане на заседанието, когато представителят на обвиняемия не се явява без уважителна причина (член 94). В допълнение към това, трябва да бъде отбелязано, че възможността обвинението да добави нови обвинения по време на съдебното следствие понастоящем е разширена, дори ако тези обвинения се отнасят до други обстоятелства или до по-тежко наказуемо престъпление (член 287, ал.1).

Някои други изменения са насочени към намаляване на прекомерния формализъм на наказателното производство в България (например, отмяната на изискването следователят да изготви официален документ, съдържащ заключенията му – членове 231‑235).

– Административни мерки, предназначени за подобряване на организацията и управлението на съдилищата

Сред другите реформи, предназначени за подобряване на ефективността на българската съдебна система, следва да бъде споменато създаването през 2007 г. на електронен търговски регистър, управляван от административна агенция (виж Закона за търговския регистър, в сила от 1 юли 2007 г.). По този начин, окръжните съдилища, които отговаряха за регистрацията на търговските дружества в миналото, бяха освободени от това задължение.

Освен това, след приемането на новия Административно-процесуален кодекс през 2006 г., през 2007 г. бяха създадени 28 административни съдилища. Тези нови административни съдилища имат правомощия, които преди се упражняваха от окръжните съдилища. В допълнение към това, като ad hoc мярка, насочена към намаляване на натовареността на Върховния касационен съд, висящите пред него трудови спорове, при влизането в сила на ГПК от 2007 г., бяха прехвърлени на апелативните съдилища.

Следва да бъде отбелязано и че съдебните органи понастоящем имат достъп до националната база данни, съдържаща регистъра на населението, с което би следвало да се преодолеят определени забавяния, произтичащи от искания за информация, необходима за движението на съдебните производства.

Накрая, България е постигнала високо равнище на компютризация, предназначена да подпомогне както съдиите, така и другия персонал (за повече подробности, виж доклада от 2010 г. на Европейската комисия за ефективност на правосъдието – CEPEJ). Още повече, съдилищата продължават своите усилия за подобряване на тяхното ИТ оборудване с оглед повишаване на комуникацията със страните. Тези усилия наскоро доведоха до присъждане на наградата „Кристални везни на правосъдието“ за 2010 г. на Административен съд – Ямбол за извършената от него работа за подобряване на разбирането на потребителите за съдебното производство.

– Механизми за периодична оценка и наблюдение на работата на съдилищата

Два органа – Инспекторатът към Висшия съдебен съвет и Инспекторатът към Министерство на правосъдието – отговарят основно за наблюдението и оценката на работата на съдилищата, службите на прокуратурата и следствието.

Инспекторатът към Висшия съдебен съвет, създаден през 2007 г., се състои от главен инспектор и десет инспектори, избрани от Парламента за срокове съответно от пет и четири години (член 132a от Конституцията). Инспекторатът осъществява надзор върху административната организация на съдилищата, службите и органите на прокуратурата, които отговарят за предварителното разследване, заедно с надлежната организация на досъдебното производство и делата, висящи през прокурори и съдилища. По-специално, Инспекторатът контролира спазването на законните срокове за разглеждане на делата. Той изпълнява своите задачи (a) чрез планирани регионални инспекции и (б) чрез инспекции по конкретни въпроси. Той може и да проведе инспекции по сигнали за нередности ([членове] 54 и 56 от [Закона за съдебната власт от 2007 г.]).

След проверките Инспекторатът отправя препоръки, по-специално по отношение на спазването на сроковете, предвидени от закона за решаване на делата. Изпълнението на препоръките му се наблюдава в хода на последващи проверки. Инспекторатът може и да отправя предложения до административните органи на съдилищата и до Висшия съдебен съвет за налагането на дисциплинарни наказания на съдии, прокурори и следователи (виж „Дисциплинарни мерки“ по-долу). Работата на Инспектората се включва в доклада за напредъка на Висшия съдебен съвет.

Инспекторатът към Министерство на правосъдието осъществява надзор, наред с другото, върху начина, по който се управлява образуването и движението на делата, както и приключването на дела в законоустановените срокове. Инспекторатът организира тематични контролни проверки по програма, одобрена от Министерство на правосъдието. Той може да отправя препоръки и проверява изпълнението им в хода на последващи проверки.

Инспекторатът към Министерство на правосъдието отговаря и за надзора върху прилагането на новите ГПК и НПК. По време на вече извършените проверки, са набелязани някои от причините за процесуални забавяния и са отправени препоръки в това отношение.

Освен това, председателите на Върховния касационен съд и Върховния административен съд са задължени да представят годишни доклади за функционирането на първоинстанционните и апелативните съдилища, в допълнение към годишните доклади за дейността им (чл.114, ал.1 и 2 и чл.122, ал.1 и ал.2] от [Закона за съдебната власт от 2007 г.]). Накрая, всяка година, Висшият съдебен съвет централизира и анализира статистиката за работата на всички съдилища в страната (срв. Приложение II).

– Дисциплинарни мерки

Съгласно [Закона за съдебната власт от 2007 г.], системно неспазване на сроковете, предвидени в процесуалните закони и действие или бездействие, което неоправдано забавя производството, са дисциплинарни нарушения ([член] 307, ал.4). Висшият съдебен съвет може да налага дисциплинарни наказания (различни от забележка и порицание, които се налагат от административния ръководител) на съдии, прокурори и следователи. Държавните съдебни изпълнители и съдиите по вписванията могат да бъдат наказвани от министъра на правосъдието ([член] 311).

Властите заявяват, че през периода 2007 г. – 2009 г. броят дисциплинарни производства пред Висшия съдебен съвет нараства постоянно (13 през 2007 г., 28 през 2008 г. и 83 през 2009 г.). Например, през 2009 г. седем съдии и един административен ръководител са били наказани основно заради системно неспазване на предвидените в закона срокове. Сред тях трима съдии бяха отстранени от длъжност, а на трима други заплатите бяха намалени с 10 до 25% за периоди от до една година.

– Дългосрочни стратегии

Българските власти са приели няколко стратегии за съдебни реформи. Например, приета е стратегия за наказателна политика за периода 2010 г. – 2014 г., като основната цел е да се намали допълнително прекомерният формализъм на наказателното производство. Следва да бъде отбелязано, че измененията в НПК от 2010 г. са приети въз основа на тази стратегия (виж по-горе).

Освен това, през 2009 г. правителството приема план за преодоляване на случаите на нарушения на Конвенцията, установени от Европейския съд в решенията му по отношение на България. Този план е съставен от работна група, която включва представители на Министерство на правосъдието, както и дейци в областта на правата на човека. Сред осезаемите резултати, получени въз основа на този план, следва да бъде спомената работната група за предявяване на иск за обезщетение в случаи на прекомерна продължителност на съдебни производства (виж по-долу). През юни 2010 г. правителството приема стратегията за продължаване на съдебните реформи в България след присъединяването й към Европейския съюз.

2) Мерки във връзка с ефективността на правните средства за защита

...

– Правно средства за защита, засягащо ускоряването на наказателните производства

Разпоредбите на членове 368 и 369 от новия НПК, които включват член 239a от НПК от 1974 г., предвиждат възможността обвиняемият да поиска предаване на делото му на компетентния съд, след като изтече срок от 1 до 2 години от образуване на досъдебното производство в зависимост от тежестта на престъплението, за което е повдигнато обвинение. Съдът, пред който е внесено това искане, би могъл да нареди на органа на прокуратурата да приключи досъдебното производство в срок от два месеца или в противен случай прекратява наказателното производство.

В решението по делото Ганчев (№ 57855, §§ 26-34, 12 юли 2007 г.), Европейският съд обявява оплакването въз основа на Член 6§1 за недопустимо поради неизчерпване на вътрешните правни средства за защита, тъй като жалбоподателят не се е възползвал от правното средство за защита, предвидено в член 239a от НПК от 1974 г. Въпреки това, следва да бъде отбелязано, че в друго дело, заведено пред Европейския съд (Шишкови срещу България, № 17322/04, 25 март 2010 г.), наказателното производство за полицейско насилие е било прекратено на основание член 239a от НПК от 1974 г. По това дело Европейският съд установява нарушение на член 3 от Конвенцията.

Членове 368 и 369 са отменени, считано от 28 май 2010 г. Властите указват, в тази връзка, че отменените разпоредби са служили основно като причина за прекратяване на наказателното производство, без да гарантират пълно разследване. Те считат, че новите разпоредби във връзка с възможността за налагане на дисциплинарни наказания за системно неспазване на сроковете или за неоправдано забавяне, биха могли да бъдат разглеждани като гаранция за експедитивни наказателни производства (за повече подробности, виж отговора на правителството на становището на една НПО по този въпрос на уебсайта на Комитета на министрите: DH‑DD(2010)335).

– Компенсаторни правни средства за защита

Европейския съд последователно посочва липсата в българския закон на правно средство за защита, което да дава възможност за получаване на обезщетение за прекомерна продължителност на съдебни производства (виж, например, решението по делото Минчева срещу България, цитирано по-горе, § 107).

В тази връзка, правителството посочва, че, в контекста на изпълнението на план за преодоляване на причините за нарушенията, установени от Европейския съд в решенията по отношение на България, то е създало работна група, която да изготви законопроект за изменение на закона за отговорността на държавата и общините за вреди, причинени на граждани. Този законопроект предвижда, по-специално, предявяване на иск за обезщетение в случаи на неоснователно забавяне на производството. Тази работна група е изготвила законопроект, който предвижда, че държавата носи отговорност, освен във вече уредените случаи, когато неоснователното забавяне по граждански, наказателни и административни производства се дължи на органите на съдебната власт.

Що се отнася до наказателното производство, следва да бъде отбелязано и това, че съществуват определени форми на неимуществено обезщетение в случаи на прекомерна продължителност на производството, като например възможността за намаляване на наказанията. Тази форма на обезщетение е призната от Европейския съд като ефективно правно средство за защита при определени обстоятелства (решение по делото Бочев срещу България от 13 ноември 2008 г., § 83).“

54. Второто приложение към резолюцията съдържа статистически данни за движението на делата в българските съдилища. То гласи следното (без бележките под линия):

„I. Статистика за продължителността на съдебните производства пред българските съдилища

1) Данни за българските съдилища като цяло

Общата тенденция, която се извлича от наличните данни, показва, че, въпреки наличието на определено съживяване по отношение на броя на образуваните дела, броят на приключените дела за всички съдилища се увеличава (през 2009 г. той е с 4.59% по-висок в сравнение с 2007 г. и с 15.46% по-висок в сравнение с 2008 г.). Също така, изоставането в работата на съдилищата като цяло намалява за втора поредна година. По този начин намалението в броя на висящите дела в края на 2009 г. е с 10.26% в сравнение с 2007 г. и с 2.35% в сравнение с 2008 г.

Броят на съдиите от всички съдилища е 2,162 през 2009 г., с 1.45% повече отколкото през 2007 г. и с 1.74% повече отколкото през 2008 г.

2) Върховен касационен съд

– Наказателно отделение

Една от последиците от влизането в сила на НПК от 2005 г. е спадът в броя на образуваните дела, тъй като постановените решения на въззивна инстанция, които потвърждават решението на първоинстанционния съд вече не подлежат на контрол от Върховния касационен съд. По този начин, макар че наказателното отделение е разгледало 3,950 дела в открити заседания през 2006 г., съответните данни за 2008 г. и 2009 г. са съответно 2,081 и 1,955 дела.

През 2009 г. в наказателно отделение са заведени 131 дела повече отколкото през 2008 г., а недовършените дела също са се увеличили (от 279 дела в края на 2008 г. до 383 дела в края на 2009 г.). Това увеличение на броя на недовършените дела обаче не е оказало съществено въздействие върху продължителността на производството пред наказателно отделение. В действителност, през 2009 г. производствата по касационни жалби и искания за възобновяване на производства са отнели между 3 и 4 месеца, както и през 2008 г.

...

4) Апелативни съдилища

Броят недовършени дела в апелативните съдилища постоянно намалява. Броят висящи дела в края на 2009 г. (1,713) намалява с 45.89% в сравнение с 2007 г. и с 22.28% в сравнение с 2008 г.

5) Военни [съдилища]

Същата тенденция се наблюдава във военните [съдилища]. През 2009 г. броят недовършени дела намалява с 52.07% в сравнение с 2007 г. и с 35.20% в сравнение с 2008 г.

6) Окръжни съдилища и Софийски градски [с]ъд

Създаването през 2007 г. на 28 административни съдилища, както и на агенция, която отговаря за вписванията в търговския регистър, довежда да значително намаляване на броя на делата, образувани от окръжните съдилища през 2009 г. (с 42.73% по-малко отколкото през 2007 г. и с 2.64% по-малко отколкото през 2008 г.). Висящите дела в края на 2009 г. са 23,392, стойност, която е с 31.76% по-малка, отколкото през 2007 г. и с 15.99% по-малка в сравнение с 2008 г.

7) Районни съдилища, разположение в областните центрове

Недовършените дела в тези съдилища в края на 2009 г. с нараснали с 1.05% в сравнение с 2007 г. и със 7.03% в сравнение с 2008 г. Това увеличение се дължи на нарасналия брой дела, които е трябвало да решат през 2009 г. (с 23.05% повече отколкото през 2007 г. и с 18.29% повече през 2008 г.), и въпреки че по-голям брой дела са приключени през тази година (с 28.36% повече отколкото през 2007 г. и с 20.70% повече отколкото през 2008 г.).

През 2009 г. районните съдилища, разположени в областните центрове са образували 285,547 дела; 94,317 дела са образувани в Софийски районен съд, т.е. 33% от всички новообразувани дела в съдилищата от тази категория.

8) Районни съдилища, разположени извън областните центрове

Недовършените дела в тези съдилища в края на 2009 г. са спаднали (с 12.64% в сравнение с 2007 г. и със 7.54% в сравнение с 2008 г.), независимо от увеличението в броя на делата, които е трябвало да решават (с 11.30% повече отколкото през 2007 г. и с 15% повече отколкото през 2008 г.).

Тази тенденция се дължи на увеличението в броя на прекратените дела през 2009 г. (с 16.47% повече отколкото през 2007 г. и с 19.72% повече отколкото през 2008 г,). Трябва също така да бъде отбелязано, че през 2009 г., 92,541 дела са приключени в рамките на три месеца, стойност, която е с 22.88% по-висока в сравнение с 2007 г. и с 25.71% по-висока, отколкото за 2008 г.

...

II. Статистика за продължителността на досъдебните производства

През 2009 г. делата, по които се води досъдебно производство, са 213,151, стойност, която е с 4% по-висока, отколкото за 2008 г. Разследванията, започнали през 2009, са 139,894, с 6% повече отколкото за 2008 г. Разследванията, започнали през годината, представляват 66% от разследванията, които са в ход през 2009 г. Недовършените дела в началото на 2009 г. са 73,257 разследвани дела. Недовършените дела в края на 2009 г. са 52,511 разследвани дела (спрямо 59,048 през 2007 г.).

По отношение на дела, по които е спряно разследването, техният брой спада от 961,713 през януари 2007 г. до 654,334 в края на 2009 г. В 98% от тези дела, причината за спирането е невъзможността да бъде установен извършителят на престъпното деяние.”

Б. Парламентарна асамблея

55. В резолюция 1787 (2011) относно прилагането на решенията на Съда, приета на 26 януари 2011 г., Парламентарната асамблея на Съвета на Европа отбелязва „със сериозна загриженост“ продължаващото наличие на „съществени недостатъци в системата, които предизвикват повтарящи се констатации на нарушения на Конвенцията и които сериозно подкопават правовата държава“ в някои държави-членки на Съвета на Европа. Едно от тях е „прекомерната продължителност на съдебните производства“ (параграф 5.1). Асамблеята, по-специално, насърчава България, наред с другото, да „полага усилия за разрешаване на проблема с прекомерната продължителност на съдебните производства“ (параграф 7.1 in fine).

ПРАВНИ ИЗВОДИ

I. ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛЕН 6§1 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

56. Жалбоподателите се оплакват, че по образуваното срещу тях наказателно производство не е постановено решение в разумен срок. Те се позовават на член 6§1 от Конвенцията, който, по-специално, предвижда:

„Всяко лице, при решаването на ... каквото и да е наказателно обвинение срещу него, има право на ... гледане на неговото дело в разумен срок от ... съд ...“

A. По допустимостта

1. Оплакване на Димитров

57. Правителството обръща внимание на факта, че Димитров е сключил споразумение за решаване на делото с прокуратурата, като по този начин се е ползвал от по-благоприятното третиране като последица от това споразумение. Правителството посочва, че споразуменията за решаване на делото имат за цел да предотвратят продължителни производства и изискват изричния отказ на обвиняемия от правото му на съдебно разглеждане на делото.

58. Жалбоподателите твърдят, че не е имало признаци, че продължителността на производството е оказала влияние при приключването на делото със споразумение за решаване на делото или че тази продължителност е била взета предвид от Пловдивски районен съд при одобряване на споразумението.

59. Съдът отбелязва, че едно благоприятно за жалбоподателя решение или мярка поначало не са достатъчни, за да лишат жалбоподателя от положението му на пострадал, освен ако националните органи са признали – изрично или по същество – нарушение на Конвенцията и след това са предоставили обезщетение за същото (виж, наред с много други източници, Scordino v. Italy (№ 1) [GC], № 36813/97,§ 180, ECHR 2006‑V). Съдът не се съмнява, че споразумението за решаване на делото между Димитров и прокуратурата (виж параграф 15 по-горе) е възпрепятствало последващо забавяне в постановяването на решение по образувано наказателно производство срещу него. Освен това споразумение вероятно е довело до по-леко наказание от това, което би получил, ако делото му би било гледано от съд. Обща черта на европейските наказателни правораздавателни системи е, че обвиняемият получава присъда с намалено наказание при споразумение за решаване на делото преди съдебния процес (виж Babar Ahmad and Others v. the United Kingdom (dec.), №№ 24027/07, 11949/08 и 36742/08, § 168, 6 юли 2010 г., с допълнителни позовавания). Споразумението за решаване на делото обаче не може да се счита за признание от страна на властите за това, че не са постановили решение по образувано наказателно производство срещу Димитров в разумен срок или че по този начин са му предоставили изрично и измеримо обезщетение във връзка с това (виж, съответно, Козаров срещу „Бивша Югославска Република Македония“ (dec.), № 64229/ 01, 10 ноември 2005 г.).

60. Поради това Димитров все пак може да бъде считан за пострадал от твърдяното нарушение на неговото право на гледане на делото му в разумен срок.

61. Освен това, Съдът счита, че оплакването на Димитров не е явно необосновано по смисъла на член 35§3 (a) от Конвенцията или недопустимо на други основания. Поради това то трябва да бъде обявено за допустимо.

2. Оплакване на Хамънов

62. Правителството твърди, че Хамънов не би могъл да твърди, че е пострадал от нарушение на правото му на гледане на делото му в разумен срок. Правителството посочва, че когато осъжда жалбоподателя, Пловдивски окръжен съд посочва като смекчаващо вината обстоятелство продължителния период от време, през който той е обект на наказателно преследване. Като взема предвид всички отегчаващи и смекчаващи вината обстоятелства, съдът налага присъда под средната, предвидена по отношение на основното престъпление, за което е осъден Хамънов. Този подход е представителен за една установена практика на българските съдилища в последните години. Според правителството, това дело би могло да бъде разграничено от делата Младенов срещу България (№ 58775/00, § 32, 12 октомври 2006 г.) и Шереметов срещу България (№ 16880/02, § 34, 22 май 2008 г.), по които Съдът не е убеден, че властите са признали нарушението на изискването за разумен срок по член 6§1, в три аспекта. На първо място, Съдът вече е установил по делото Хамънов (цитирано по-горе), че производството е било неоснователно продължително, и тази констатация е била взета предвид от националните съдилища. На второ място, наказателното производство срещу Хамънов е със значителна сложност. На трето място, частта от производството, проведена след решението на Съда по делото Хамънов (цитирано по-горе), не е била неоснователно продължителна.

63. Жалбоподателите отговарят, че краткото и общо изложение, представено от Пловдивски окръжен съд, не представлява признание, че член 6§1 от Конвенцията е нарушен. По-специално, съдът не посочва, че продължителността на производството се дължи на поведението на властите и не указва каква тежест е придал на тази продължителност при намаляването на присъдата на Хамънов. Жалбоподателите не следва да бъдат лишавани от положението си на пострадали в резултат от простото споменаване на продължителността на производството в мотивите на националните съдилища за тяхната присъда, тъй като Съдът не би бил в състояние да оцени степента, в която е взет предвид този фактор. Според жалбоподателите, загубата на положението на пострадали при тези обстоятелства следва да се основава на ясно указание от националните съдилища относно тежестта на фактора продължителност при намаляването на присъдата и ясно признаване на нарушението на член 6§1от тези съдилища.

64. Според практиката на Съда, смекчаване на присъдата, извършено заради прекомерната продължителност на производството, може да лиши съответното лице от положението му на пострадал, когато националните органи признаят по достатъчно ясен начин неспазването на изискването за разумен срок по член 6§1 и предоставят обезщетение, като намалят присъдата по изричен и измерим начин (виж Eckle v. Germany, 15 юли 1982 г., § 66, Серия A № 51, и, по-наскоро, Бочев срещу България, № 73481/01,§ 81, 13 ноември 2008 г., с допълнителни позовавания).

65. В настоящия случай Съдът не е убеден, че изявлението на Пловдивски окръжен съд представлява такова признание. Този съд не е анализирал въпросът в никакви подробности, не се е позовал на член 6§1 и не е констатирал, че прекомерната продължителност на производството е нарушила правото на Хамънов на гледане на делото му в разумен срок (виж параграф 26 по-горе). Въпреки че е признал, че наказателното преследване срещу Хамънов е продължило дълго време и е посочил, че е изтекъл дълъг период от време от извършването на престъплението, той не споменава дали това се дължи на поведението на властите (виж делото Младенов, § 32, и делото Шереметов, § 34, и двете цитирани по-горе, и сравни с Хаджийки и Илиев срещу България (dec.), №№ 68454/01 и 68456/01, 2 юни 2005 г.; Терзийски и други срещу България (dec.), № 1509/05, 30 септември 2008 г.; Бочев, цитирано по-горе, §§ 16, 18 и 82; и Пфайер срещу България (dec.), № 24733/04, 10 ноември 2009 г.).

66. Съдът не е убеден също така, че констатацията на Пловдивски окръжен съд относно продължителността на производството срещу Хамънов има решаващо и измеримо въздействие върху присъдата му. Видно от мотивите му, този съд взема предвид продължителността на производството наред с редица други смекчаващи вината обстоятелства (виж параграф 26 по-горе). Макар да е вярно, че с присъдата на Хамънов е определено наказание под средното, предвидено от Наказателния кодекс от 1968 г. за основното престъпление, за което е осъден (виж параграф 51 по-горе), от мотивите на съда не е ясно дали елементът време/забавяне представлява главно основание за намаляване на размера на наказанието. Поради това Съдът не може да установи, че намаляването, обусловено от фактора продължителност, е измеримо и има решаващо значение за присъдата на Хамънов. Поради това не може да се счита, че той е получил измеримо обезщетение за твърдяното нарушение на неговото право на гледане на делото в разумен срок (виж Jensen v. Denmark (dec.), № 48470/99, ECHR 2001‑X; Lehtonen v. Finland, № 11704/03, § 16, 13 юни 2006 г.; Donner v. Austria, № 32407/04, § 27, 22 февруари 2007 г.; Taavitsainen v. Finland, № 25597/07, §§ 30 и 31, 8 декември 2009 г., и сравни Dželili v. Germany, № 65745/01, §§ 101‑03, 10 ноември 2005 г.; Cordier v. Germany (dec.), № 71741/01, 19 януари 2006 г.; Бочев, цитирано по-горе, § 83; Kaletsch v. Germany (dec.), № 31890/06, 23 юни 2009 г.; и Stein v. Germany (dec.), № 12895/05, 7 юли 2009 г.). Освен това въпросът дали твърдяното обезщетение е достатъчно да поправи нарушение, произтичащо от цялата продължителност на производството, може да бъде разрешен само при приключването на това производство. Намаляването на присъдата на Хамънов от първоинстанционния съд не би могло да бъде обезщетение за каквито и да е било забавяния, настъпили след това, когато делото е разгледано на въззивна инстанция (виж Uoti v. Finland, № 61222/00, § 31, 9 януари 2007 г.).

67. Фактът, че този Съд вече е установил нарушение на изискването за разумен срок по член 6§1 във връзка с по-ранна фаза на наказателното производство срещу Хамънов, е неотносим в този контекст. Същото се отнася за твърденията, че делото е сложно и че производството след решението на Съда по делото Хамънов (цитирано по-горе) не е неоснователно продължително. Те засягат съществото на жалбата и са без значение при определяне на това дали жалбоподателят запазва положението си на пострадал (виж, съответно, Corigliano v. Italy, 10 декември 1982 г., § 31, Серия A № 57).

68. От това следва, че възражението на правителството трябва да бъде отхвърлено.

69. Освен това Съдът счита, че оплакването на Хамънов не е очевидно необосновано по смисъла на член 35§3 (a) от Конвенцията или недопустимо на каквото и да е друг основание. Поради това то трябва да бъде обявено за допустимо.

Б. По съществото

1. Общи принципи

70. Гаранцията за „разумен срок“ по член 6§1 има за цел да гарантира общественото доверие в правораздаването. Другата цел на гаранцията е да защити всички страни в съдебното производство от прекомерни процесуални забавяния; по-специално по наказателни дела, тя е предназначена да избегне положение, при което лице, на което е повдигнато обвинение в извършване на престъпление, се намира прекалено дълго в състояние на несигурност по отношение на съдбата си (виж Stögmüller v. Austria, 10 ноември 1969 г., стр.40, § 5, Серия A № 9). Тя подчертава важността на правораздаването без забавяния, които могат да застрашат неговата ефективност и надеждност (виж Guincho v. Portugal, 10 юли 1984 г., § 38 in fine, Серия A № 81; H. v. France, 24 октомври 1989 г., § 58, Серия A № 162‑A; Moreira de Azevedo v. Portugal, 23 октомври 1990 г., § 74, Серия A № 189; Katte Klitsche de la Grange v. Italy, 27 октомври 1994 г., § 61, Серия A № 293‑B; Bottazzi v. Italy [GC], № 34884/97, § 22, ECHR 1999‑V; Niederböster v. Germany, № 39547/98, § 44, ECHR 2003‑IV (извлечения); и Scordino (№ 1), цитирано по-горе, § 224).

71. Разумният характер на продължителността на производството трябва да бъде преценен в светлината на конкретните обстоятелства по всяко дело и с оглед на следните критерии: сложността на делото, поведението на жалбоподателя и съответните органи и на какво е бил изложен жалбоподателят в процеса (виж, наред с другите източници, Scordino (№ 1), цитирано по-горе, § 177).

72. Държавите имат единствено задължението да организират своите съдебни системи по начин, по който техните съдилища да могат да отговорят на всяко от изискванията на член 6§1 от Конвенцията, включително задължението да разглеждат делата в разумен срок (виж, наред с много други източници, Bottazzi, § 22, и Scordino (№ 1), § 183, и двете цитирани по-горе). Те отговарят за забавяния, дължащи се на поведението на техни съдебни или други органи (виж, например, Foley v. the United Kingdom, № 39197/98, §§ 38‑39, 22 октомври 2002 г.). Те отговарят, също така, за забавяния в представянето на становищата на назначените от съда вещи лица (виж Capuano v. Italy, 25 юни 1988 г., § 32, Серия A № 119, и Nibbio v. Italy, 26 февруари 1992 г., § 18, Серия A № 228 A). По този начин държавата може да бъде обявена за отговорна не само за забавяния в движението на дадено дело, но също така и за неувеличаване на ресурсите в отговор на изоставащите дела или за структурни недостатъци в своята съдебна система, които предизвикват забавяния (виж Zimmermann and Steiner v. Switzerland, 13 юли 1983 г., §§ 29‑32, Серия A № 66; Guincho, цитирано по-горе, §§ 39‑41; и Pammel v. Germany, 1 юли 1997 г., §§ 69‑72, Доклади по решения и определения 1997‑IV). Справянето с проблема с неоснователното забавяне в съдебното производство може да наложи на държавата да предприеме редица законодателни, организационни, бюджетни и други мерки.

73. В тази връзка, трябва да бъде подчертано, че неразглеждането на конкретно дело в рамките на разумен срок не е непременно резултат от пропуски от страна на отделни съдии, прокурори или разследващи органи. Например, макар в някои случаи забавянията да се дължат на небрежност от страна на разследващия орган, прокурора или съдията, който отговаря за конкретно дело (виж, например, B. v. Austria, цитирано по-горе, §§ 52‑54, и Reinhardt and Slimane-Kaïd v. France, 31 март 1998 г., § 100, Reports 1998‑II), в други случаи забавянията могат да произтичат от това, че държавата не е предоставила достатъчно ресурси на съдебната система (виж, например, Zimmermann and Steiner, цитирано по-горе, §§ 30‑32), или не е разпределила делата по ефективен начин (виж, например, Georgiadis v. Cyprus, № 50516/99, § 46, 14 май 2002 г.).

2. Делото на Димитров

74. Срещу Димитров е повдигнато „обвинение“ от деня, в който е арестуван и признава, че е участвал в извършването на престъплението – 21 септември 1995 г. (виж параграф 7 по-горе; и, по отношение на ареста като начален момент, виж Ewing v. the United Kingdom, № 11224/84, доклад на Комисията от 6 октомври 1987 г., Решения и доклади (DR) 56, стр.71, на стр.стр.84‑85, § 145, и Crowther v. the United Kingdom, № 53741/00, §§ 8 и 26, 1 февруари 2005 г.; по отношение на разпита и признанието в полицията като начален момент, виж Howarth v. the United Kingdom, № 38081/97, §§ 8, 9 и 20, 21 септември 2000 г.; Martins and Garcia Alves v. Portugal, № 37528/97, §§ 9, 10 и 20, 16 ноември 2000 г.; Мяшев срещу България, № 43428/02, § 15, 8 януари 2009 г.; Янков и Манчев срещу България, №№ 27207/04 и 15614/05, §§ 18 и 24, 22 октомври 2009 г.; Стефанов и Юруков срещу България, № 25382/04, §§ 4 и 14, 1 април 2010 г.; и Рангелов и Стефанов срещу България, № 23240/04, §§ 5 и 14, 1 април 2010 г.). Производството приключва на 18 май 2006 г. (виж параграф 15 по-горе). Така срокът, който трябва да бъде взет предвид, е продължил десет години и почти осем месеца, за досъдебно производство и една съдебна инстанция.

75. Критериите за оценка на разумността на този период са посочени в параграф 71 по-горе.

76. Жалбоподателите представят редица аргументи относно начина, по който следва да се прилагат тези критерии в настоящия случай. Правителството, от своя страна, признава, че наказателното производство срещу Димитров е било прекомерно дълго, главно в резултат от забавяния, дължащи се на властите.

77. Съдът отбелязва, че поне между 1995 г. и 2002 г., наказателното производство срещу Димитров очевидно не е имало съществено въздействие върху него: няма данни за него да е имало каквито и да е практически последици или вреди в резултат от факта, че е бил обект на висящо наказателно производство. В същото време не изглежда да е бил изложен на риск да бъде осъден на тежко наказание. Въпреки това, не може да бъде подминат фактът, че делото не представлява особена сложност, че поведението на Димитров не е било източник на каквито и да е било забавяния и че властите са отговорни – пряко или косвено – за всички забавяния. Между ноември 1995 г. и февруари 2002 г. делото остава без движение без видима причина (виж параграфи 8, 9 и 10 по-горе). Периодът на липса на активност между май 2002 г. и март 2005 г., макар на пръв поглед поради обективна причина – това, че ключов свидетел и евентуален съобвиняем се намира в чужбина – не може да се счита за основателно забавяне, като се има предвид, че лицето е могло да бъде разпитано през петте години между образуването на производството през 1995 г. и момента, в който напуска България през 2000 г. (виж параграфи 12 и 13 по-горе). Накрая, почти десет месеца минават между внасянето на обвинителния акт и първото съдебно заседание, на което съдът одобрява споразумението за решаване на делото между Димитров и прокуратурата (виж параграфи 14 и 15 по-горе). Правителството не представя никакво обяснение за тази празнота.

78. Следователно налице е нарушение на член 6§1 от Конвенцията.

3. Делото на Хамънов

79. Това е втора жалба от Хамънов. Първата му жалба се отнася, наред с други неща, до продължителността на наказателното производство срещу него. По тази жалба е постановено решение, в което Съдът констатира, наред с други неща, нарушение на правото на Хамънов на гледане на делото му в разумен срок. Заключението на Съда е основано на продължителността на производството от момента на образуването му през март 1996 г. до последната информация от страните през април 2003 г. (виж делото Хамънов, цитирано по-горе, §§11‑32 и 102‑07). Въпреки че поначало, когато преценява дали производството е с разумна продължителност, Съдът взема предвид действителната му продължителност до постановяването на решение по него (виж Pailot v. France, 22 април 1998 г., § 57, Доклади 1998‑II; S.A.GE.MA S.N.C. v. Italy, № 40184/98, § 11, 27 април 2000 г.; Rotondi v. Italy, № 38113/97, § 13, 27 април 2000 г.; S.A. v. Portugal, № 36421/97, § 22, 27 юли 2000 г.; и Geraldes Barba v. Portugal, № 61009/00, § 32, 4 ноември 2004 г.), в този случай Съдът не отчита периода между май 2003 г., датата на последната информация от страните, и 18 март 2004 г, датата на постановяване на решение по делото (виж делото Хамънов, цитирано по-горе, §§ 102‑03). Разглежданият период в настоящия случай започва през април 2003 г. (виж параграф 16 по-горе). Производството приключва на 9 юли 2008 г. (виж параграф 32 по-горе). Следователно, срокът, който следва да бъде отчетен в този случай, е пет години и приблизително три месеца за три съдебни инстанции.

80. Критериите за оценка на разумността на този срок са посочени в параграф 71 по-горе.

81. Страните представят редица аргументи относно начина, по който тези критерии следва да се прилагат в конкретния случай.

82. Съдът на първо място отбелязва, че степента на риска, на което е бил изложен жалбоподателят – осъждане на тежко наказание и дълъг срок на лишаване от свобода - е несъмнена. Изглежда, също така, че производството е имало отражение върху възможността за жалбоподателя да упражнява своята професия.

83. От друга страна, Съдът отбелязва, че по делото Хамънов (цитирано по-горе, § 104), е посочил, че делото, което включва няколко лица, обвинени в извършването на престъпления във връзка с финансови сделки, се характеризира с фактическа и правна сложност. С оглед на това, срок от малко над пет години и три месеца за три съдебни инстанции не изглежда prima facie неразумен.

84. Въпреки това, не може да бъде пропуснат фактът, че този срок следва наказателно производство срещу Хамънов, което вече е продължило повече от седем години, а Съдът е счел този за неразумно продължителен поради редица неоснователни забавяния (виж Richard v. France, 22 април 1998 г., § 66, Reports 1998‑II; Leterme v. France, 29 април 1998 г., § 70, Доклади 1998‑III; Henra v. France, 29 април 1998 г., § 70, Доклади 1998‑II; Ada Maccari v. Italy, № 44464/98, § 11, 1 март 2001 г.; S.A.GE.MA S.N.C, цитирано по-горе, § 12, Rotondi, цитирано по-горе § 14; Lutz v. France (№ 2), № 49531/99, § 22, 17 юни 2003 г.; и Geraldes Barba, цитирано по-горе, § 38). Няма сериозни забавяния в производството пред Върховния касационен съд (виж параграфи 29‑32 по-горе). Същото обаче не може да бъде казано за производството пред Пловдивски окръжен съд и Пловдивски апелативен съд. Пловдивски окръжен съд провежда единадесет заседания. Едно от тях е отложено по вина на властите, четири – по вина на лице, обвинено заедно с Хамънов, две – по вина на Хамънов, и още две – поради необходимост от събиране на допълнителни доказателства, като в резултат на това делото се гледа от този съд в продължение на повече от две години и половина (виж параграфи 18‑25 по-горе). Следва промеждутък от около четиринадесет месеца между подаването на жалбите срещу решението на Пловдивски окръжен съд и момента, в който Пловдивски апелативен съд разглежда тези жалби (виж параграф 28 по-горе). Част от това забавяне очевидно се дължи на късното излагане на мотивите на решението на Пловдивски окръжен съд (виж параграф 26 in limine по-горе). Съдът счита, че властите са могли да направят повече за ускоряване на разглеждането на делото, което е започнало още през март 1996 г. и вече е било блокирано от значителни забавяния (виж Хамънов, цитирано по-горе, §105).

85. С оглед на предходното, Съдът стига до заключението, че по наказателното производство срещу Хамънов не е постановено решение в разумен срок. Следователно налице е нарушение на член 6§1 от Конвенцията.

II. ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛЕН 13 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

86. Жалбоподателите се оплакват, че не са разполагали с ефективни правни средства за защита срещу прекомерната продължителност на наказателното производство срещу тях. Те се позовават на член 13 от Конвенцията, който предвижда следното:

„Βсеки, чиито права и свободи, провъзгласени в тази Конвенция, са нарушени, има право на ефикасни правни средства за тяхната защита пред съответните национални власти, дори и нарушението да е извършено от лица, действащи при упражняване на служебни функции.“

A. Доводи на страните

87. Правителството не е разгледало това оплакване в своето становище.

88. Жалбоподателите твърдят, че към съответния момент българският закон не предвижда никакви правни средства за защита, които да им позволяват да ускорят производството срещу тях или да получат подходящо обезщетение за прекомерната му продължителност. За разлика от Гражданския процесуален кодекс от 1952 г., Наказателно-процесуалният кодекс от 1974 г. не предвижда „жалба за бавност“. Няма възможност да се претендира обезщетение по член 2 от Закона от 1988 г., тъй като в него не предвидена прекомерната продължителност на наказателното производство като основание за иск. Българските съдилища тълкуват стриктно основанията за иск съгласно тази разпоредба; това е видно от тълкувателно решение на Върховния касационен съд № 3 от 2005 г.

Б. Оценката на Съда

1. Допустимост на оплакванията

89. Съдът счита, че оплакванията на жалбоподателите не са очевидно необосновани по смисъла на член 35§3 (a) от Конвенцията или недопустими на каквото и да е друго основание. Поради това, те трябва да бъдат обявени за допустими.

2. Общи принципи

90. Прилагането на член 13 от Конвенцията в този контекст започва с решението на Съда по делото Kudła v. Poland ([GC], № 30210/96, §§ 146‑60, ECHR 2000‑XI). Изчерпателно потвърждение на съответните принципи, установени в делото Kudła и производните решения, може да бъде намерено в решение на Съда по делото Sürmeli v. Germany ([GC], № 75529/01, §§ 97‑101, ECHR 2006‑VII, с допълнителни позовавания):

(a) Съгласно член 1 от Конвенцията, който предвижда, че „[в]исокодоговарящите страни осигуряват на всяко лице под тяхна юрисдикция правата и свободите, определени в част I на тази Конвенция“, главната отговорност за прилагането и упражняването на правата и свободите, гарантирани от Конвенцията, е възложена на националните органи. Така механизмът за подаване на жалба пред Съда е субсидиарен спрямо националните системи за защита на правата на човека. Този субсидиарен характер е посочен в член 13 и член 35 § 1 от Конвенцията;

(б) Член 13 от Конвенцията гарантира наличието на вътрешно правно средство за защита за осъществяване на съдържанието на правата и свободите по Конвенцията, независимо в каква форма са обезпечени в националния правопорядък. Така действието на член 13 е да изисква предвиждането на вътрешно правно средство за защита, което да урежда съдържането на „спорно оплакване“ по Конвенцията и да предоставя подходящо удовлетворение. Ефективността на едно правно средство по смисъла на член 13 не зависи от увереността в благоприятно решение за жалбоподателя. Също така, дори ако едно право средство само по себе си не изпълнява изцяло изискванията на член 13, съвкупността от всички правни средства за защита, предвидени съгласно вътрешното право, би могла да изпълнява тази функция. Следователно е необходимо да се определя за всеки отделен случай дали средствата, с които разполагат страните по един съдебен процес съгласно вътрешното право са „ефективни“ в смисъл предотвратяващи твърдяното нарушение или неговото продължаване или предоставящи адекватно обезщетение за нарушение, което вече е настъпило;

(в) Правните средства за защита, с които разполагат участниците в съдебни процеси на национално равнище за подаване на жалба поради продължителността на производството, са „ефективни“ по смисъла на член 13 от Конвенцията, ако възпрепятстват твърдяното нарушение или неговото продължаване или предвиждат адекватно обезщетение за всяко вече настъпило нарушение. Следователно едно правно средство за защита е ефективно, ако може да бъде използвано за ускоряване на постановяването на решение от съдилищата, които разглеждат делото или да предостави на участника в съдебния процес адекватно обезщетение за вече настъпили забавяния (по тази точка, виж също Mifsud v. France (dec.) [GC], № 57220/00, ECHR 2002‑VIII);

(г) В абсолютно изражение най-доброто решение безспорно е превенцията, както в много области. Когато съдебната система съдържа недостатъци по отношение на изискването за разумен срок в член 6§1 от Конвенцията, най-ефективното решение е правно средство за защита, предназначено за ускоряване на производството, за да се предотврати прекомерната му продължителност. Това правно средство за защита предлага безспорно предимство пред правно средство за защита, което предоставя само обезщетение, тъй като възпрепятства и установяването на последващи нарушения по отношение на същата група производства, а не само предоставя обезщетение за нарушението a posteriori, какъвто е случаят при компенсаторното правно средство за защита. Някои държави са разбрали отлично ситуацията, като са избрали комбинация между два вида правни средства за защита – един, предназначен да ускори производството и друг – да предостави обезщетение (по този въпрос, виж също Scordino (№ 1), цитирано по-горе, § 186);

(д) Когато вътрешноправната система съдържа разпоредба за предявяване на иск срещу държавата, този иск трябва да остане ефективно, достатъчно и достъпно правно средство за защита по отношение на прекомерната продължителност на съдебното производство, като неговата достатъчност може да бъде засегната от прекомерни забавяния и зависи от равнището на обезщетението.

3. Прилагане на тези принципи спрямо настоящото дело

91. С оглед на констатациите му по член 6§1 (виж параграфи 78 и 85 по-горе), Съдът счита, че оплакванията на жалбоподателите относно продължителността на наказателното производство срещу тях са спорни. Следователно те са разполагали с ефективно правно средство за защита в това отношение.

92. Възможността делото на обвиняемия да бъде внесено за разглеждане от съд или производството по това дело да бъде прекратено, ако предварителното разследване продължава прекалено дълго (виж параграфи 38‑40 по-горе) е единственото правно средство, което Съдът намира, в определени ситуации, за ефективно във връзка с продължителността на наказателното производство в България (виж Ганчев срещу България, № 57855/00, §§ 23‑34, 12 април 2007 г.; Йордан Йорданов и други срещу България, № 23530/02, §§ 65‑67, 2 юли 2009 г.; и Герджиков срещу България, № 41008/04, § 31, 4 февруари 2010 г.). То обаче не би могло да предостави адекватно обезщетение на никой от жалбоподателите.

93. По-голямата част от забавянето по делото на Димитров настъпва преди въвеждането на това правно средство за защита през юни 2003 г. (виж параграфи 8‑10 по-горе) и не е могло да бъде компенсирано чрез него (виж Митев срещу България, № 40063/98, § 158, 22 декември 2004 г.; Сиджимов срещу България, № 55057/00, § 40, 27 януари 2005 г.; Каров срещу България, № 45964/99, § 74 in fine, 16 ноември 2006 г.; Василев и други срещу България, № 61257/00, §§ 29 и 37‑40, 8 ноември 2007 г.; Атанасов и Овчаров срещу България, № 61596/00, §§ 57‑58, 17 януари 2008 г.; Янков срещу България (№ 2), № 70728/01, § 57, 7 февруари 2008 г.; Гавазов срещу България, № 54659/00, §§ 164‑65, 6 март 2008 г.; Иван Христов срещу България, № 32461/02, §§ 36‑37 и 45‑48, 20 март 2008 г.; Балабанов срещу България, № 70843/01, § 30, 3 юли 2008 г.; Янков и Манчев срещу България, №№ 27207/04 и 15614/05, § 32, 22 октомври 2009 г.; Румен Георгиев срещу България, № 27240/04, § 17, 14 октомври 2010 г.; Кашавелов срещу България, № 891/05, § 51, 20 януари 2011 г.; и Македонски срещу България, № 36036/04, § 58, 20 януари 2011 г.). Тази процедура също не е могла да отстрани забавяния, настъпили по време на съдебната фаза на производството срещу Димитров.

94. Същото се отнася за Хамънов, чийто случай е добър пример за потенциала и ограниченията на правното средство за защита. Едно от другите обвинени с него лица използва правното средство за защита скоро след въвеждането му, като искането му служи като стимул за органите на прокуратурата да внесат своевременно обвинителен акт срещу осемте обвиняеми (виж параграф 17 по-горе). То обаче не предвижда обезщетение за Хамънов за забавянията, които са настъпили преди това и не ускорява – и в действителност, не би могло – да ускори производството или да предотврати забавяния по време на последващото дело и обжалвания.

95. В множество решения Съдът е констатирал, че освен горепосоченото правно средство за защита не съществуват ускоряващи правни средства за защита по отношение на продължителността на наказателното производство в България (виж Османов и Юсеинов срещу България, №№ 54178/00 и 59901/00, § 38, 23 септември 2004 г.; Митев, цитирано по-горе, §§ 158‑59; Сиджимов, цитирано по-горе, §§ 40‑41; Попов срещу България, № 48137/99, § 91, 1 декември 2005 г.; Налбантова срещу България, № 38106/02, § 34, 27 септември 2007 г.; Карамитров и други срещу България, № 53321/99, § 58, 10 януари 2008 г.; Атанасов и Овчаров, цитирано по-горе, §§ 56 и 57; Красимир Йорданов срещу България, № 50899/99, § 35, 15 февруари 2007 г.; Гавазов, цитирано по-горе, §§ 164‑65; Петров срещу България, № 15197/02, § 62, 22 май 2008 г.; Киров срещу България, № 5182/02, § 81, 22 май 2008 г.; Шереметов, цитирано по-горе, § 52; Балабанов, цитирано по-горе, §§ 30 и 32; Мяшев, цитирано по-горе, § 22; Валентин Иванов срещу България, № 76942/01, § 36, 26 март 2009 г.; и Янков и Манчев, цитирано по-горе, § 32).

96. Съдът е отбелязвал многократно и липсата на компенсаторни правни средства за защита (виж Османов и Юсеинов, § 41; Митев, § 160; Сиджимов, § 42; и Попов, § 91, всички цитирани по-горе; Каров срещу България, № 45964/99,§ 74 in limine, 16 ноември 2006 г.; Налбантова, § 35; Карамитров и други, §§ 59 и 60; и Атанасов и Овчаров, §§ 59 и 60; Янков (№ 2), §§ 58 и 59; Красимир Йорданов, § 35; Гавазов, § 166; Петров, § 63; Киров, § 80; Шереметов, § 53; Балабанов, § 31; Мяшев, § 22; Валентин Иванов, § 36; и Янков и Манчев, § 33, всички цитирани по-горе). По редица дела българското правителство твърди, че Законът от 1988 г. може да предостави ефективно правно средство за защита в това отношение. Този закон обаче не предвижда изрично отговорност на властите за прекомерна продължителност на производствата (виж параграф 47 по-горе). Поради това, по редица дела Съдът отхвърля аргумента на правителството, като отбелязва, че правителството не е в състояние да цитира национална практика в подкрепа на твърденията си (виж Налбантова, цитирано по-горе, §§ 25 и 35; Дойнов срещу България, № 68356/01, §§ 31‑37, 27 септември 2007 г.; Карамитров и други, §§ 47, 59 и 60; Атанасов и Овчаров, § 44, 59 и 60; Киров, § 80; и Балабанов, §§ 20 и 31, всички цитирани по-горе; както и Мирчев и други срещу България, № 71605/01, §§ 16‑18, 27 ноември 2008 г.; Герджиков, цитирано по-горе, § 31; Ф.Г. срещу България, № 17911/03, §§ 22 и 32, 4 март 2010 г.; Филипов срещу България, № 40495/04, §§ 32 и 44, 10 юни 2010 г.; Коновски срещу България, № 33231/04, § 31, 2 септември 2010 г.; и Македонски, цитирано по-горе, §§ 28‑29 и 59).

97. Естествено, Съдът не може да пропусне, че в своята скорошна практика Върховният касационен съд, когато допуска искове за обезщетение, заведени съгласно член 2, ал.1, т.2 от Закона от 1988 г. от лица, които са били оправдани или производството срещу които е било прекратено, при определяне на размера на вредите, наред с другите фактори, взема предвид продължителността на производството (виж параграф 49 по-горе). Съдът обаче е на мнение, че тези искове не могат да бъдат считани за ефективно правно средство за защита по отношение на прекомерната продължителност на наказателното производство поради няколко причини. Първо, правното основание на тези искове не е нарушение на правото на гледане на делото в разумен срок, а фактът, че производството е довело до оправдателна присъда или е било прекратено (виж параграф 48 по-горе и сравни с Gonzalez Marín v. Spain (dec.) № 39521/98, ECHR 1999‑VII; Mifsud, цитирано по-горе; и Paulino Tomás v. Portugal (dec.), № 58698/00, ECHR 2003‑VIII). Следователно, той не може да се разглежда като път, по който лицата, срещу които е образувано наказателно производство, могат да защитят своето право на гледане на делото им в разумен срок (виж Ommer v. Germany (№ 1), № 10597/03, §§ 41‑43 и 75, 13 ноември 2008 г., и Ommer v. Germany (№ 2), № 26073/03, §§ 37‑40 и 62, 13 ноември 2008 г., както и съответно Пеев срещу България, № 64209/01, §§ 72‑73, 26 юли 2007 г.). На второ място – и този въпрос е тясно свързан с първия – не е ясно каква тежест придават националните съдилища при изчисляване на размера на вредите на продължителността на производството спрямо другите относими фактори, като продължителност на съответното задържане в досъдебното производство или въздействието на производството върху личния или семейния живот на лицето (виж параграф 48 по-горе). По този начин е невъзможно да се установи дали равнището на присъденото на жалбоподателя обезщетение във връзка с продължителността на производството е разумно (виж Scordino (№ 1), цитирано по-горе, § 206, и Simaldone v. Italy, № 22644/03, § 30, 31 март 2009 г.). На трето място, тези искове не попадат в приложното поле на съкратеното производство, а се разглеждат съгласно общите правила на гражданското производство от поне две, а евентуално и три, съдебни инстанции, в резултат от което производството може да продължи няколко години (виж параграф 49 in fine по-горе). Подобен период от време е несъвместим с изискването правното средство за защита да бъде достатъчно бързо (виж делото McFarlane, цитирано по-горе, § 123). На четвърто място, тези искове могат да бъдат предявени само след приключване на наказателното производство, а не докато последното е все още висящо (виж Robert Lesjak v. Slovenia, № 33946/03, §§ 52‑53, 21 юли 2009 г.). Накрая, тези искове могат да бъдат разглеждани само от съдилищата, срещу които са насочени, като всички присъдени по тези искове суми се изплащат от бюджета на въпросните съдилища. И двете посочени обстоятелства могат да породят сериозни съмнения във връзка с липсата на обективност и безпристрастност на съдилищата, които разглеждат тези искове (виж Михалков срещу България, № 67719/01, §§ 45‑51, 10 април 2008 г.). Следователно, исковете по член 2, ал.1, т.2 от Закона от 1988 г. не могат да бъдат взети предвид за целите на член 13 от Конвенцията, но всички обезщетения, присъдени в рамките на такива производства, могат да бъдат релевантни по отношение на присъждането на справедливо обезщетение по член 41 от Конвенцията (виж, съответно, Hornsby v. Greece, 19 март 1997 г., § 37 in fine, Доклади за решения и определения 1997‑II, и Iatridis v. Greece [GC], № 31107/96, § 47, ECHR 1999‑II).

98. Накрая, следва да бъде споменато – и приветствано – че Законът за съдебната власт от 2007 г. изрично признава в член 7, ал.1 правото на „гледане на делото в разумен срок“ (виж параграф 36 по-горе) и че Наказателно-процесуалният кодекс от 2005 г. предвижда в член 22, задължение за съдилищата да „разглеждат и решават делата в разумен срок“, а за прокурорите и разследващите органи – да осигурят „провеждането на досъдебното производство в предвидените в този кодекс срокове“ (виж параграф 42 по-горе). Въпреки това, не изглежда да съществува механизъм, чрез който засегнатите граждани да могат да защитят това право или да получат обезщетение за неспазване на това задължение.

99. С оглед на предходните съображения, Съдът достига до заключението, че жалбоподателите не са разполагали с ефективни правни средства за защита във връзка с оплакванията им относно продължителността на наказателното производство срещу тях. Следователно е налице нарушение на член 13 от Конвенцията.

III. ПРИЛОЖЕНИЕ НА ЧЛЕН 46 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

100. Съдът намира за уместно да разгледа настоящото дело по член 46 от Конвенцията, който гласи следното:

„1. Βисокодоговарящите страни се задължават да изпълняват окончателното решение на Съда по всяко дело, по което те са страна.

2. Окончателното решение на Съда се изпраща на Комитета на министрите, който следи за неговото изпълнение.“

A. Доводи на страните

1. Правителството

101. Правителството заявява, че проблемите, изложени във връзка с разглежданите в настоящото дело две групи наказателни производства, не са от такова естество, че да изискват приемането на пилотно решение. Самият факт на постановяване на множество решения, в които Съдът е намерил, че България нарушава своето задължение да осигури на жалбоподателите процес в разумен срок, не доказва наличие на проблем в системата. Следва да се има предвид, че двете жалби се отнасят до производства, състояли се в периода между 1996 г. и 2009 г. Преценката дали те са индикация за структурен проблем изисква разглеждане на реформата на системата на наказателното правораздаване, извършена през този период. Много от тези реформи, започнали през 1999 г., са резултат от решения на Съда. Нарастващият брой осъдителни решения срещу България и големият брой висящи жалби ясно сочат не само проблеми с българската система на наказателно правораздаване, но и увеличаваща се популярност на Съда. Друг факт, доказващ липсата на структурен проблем, е, че Комитетът на министрите не е приел временна резолюция във връзка с групата български дела относно продължителността на производствата. Следователно, е необходимо повече време, за да се прецени ефектът от текущата реформа на съдебната система и отражението на новоприетите процесуални правила.

102. Статистиката, подготвена от Висшия съдебен съвет за 2009 г. е много окуражителна в това отношение. Тази статистика показва, че през 2009 г. броят на новите дела в съдебната система се е увеличил с 12.04% спрямо 2008 г., въпреки че 71,000 фирмени дела са изтеглени от системата след реформата на търговския регистър. Броят дела, приключени през 2009 г., се е увеличил с 15.46% спрямо приключените през 2008 г.; тази стойност се дължи основно на окръжните съдилища, където увеличението е с 20%. Броят дела, приключени за по-малко от три месеца, също се е увеличил през 2009 г., като е достигнал с 22.62% повече отколкото през 2008 г. През 2009 г. броят на делата, довели до съдебно решение, се е увеличил с 19%. Въпреки огромното увеличение на входящите дела, броят на неприключените дела в края на 2009 г. е намалял с 2,500 в сравнение с предходната година.

103. Допълнителни мерки, предприети от властите за справяне с проблема, са отразени в скорошното приемане на „Концепция за наказателната политика на Република България за периода 2010‑2014 г.“ и „Концепция за преодоляване на причините за осъдителните решения на Европейския съд по правата на човека срещу България и за решаване на проблемите, произтичащи от тях“, приети от правителството през март 2009 г. Една от целите на първата концепция е намаляването на формалностите в наказателното производство. Целта на втората е създаването на пътна карта за преодоляване на проблемите, които водят до решения, в които Съдът констатира, че България е в нарушение на своите задължения по Конвенцията. Тази концепция е изготвена от работна група, състояща се от висши държавни длъжностни лица и изтъкнати дейци в областта на защитата на правата на човека. Тя разглежда конкретно въпроса с неоснователната продължителност и предлага решения за преодоляването му и за въвеждането на ефективни правни средства за защита срещу нея. Въз основа на тази концепция, работна група е призована да предложи изменения в Закона от 1988 г. През май 2010 г. тази група изготвя проектозакон, но работата по него все още не е завършила. Този проектозакон, по-конкретно, предвижда добавянето на неоправдано забавяне по наказателните, гражданските и административните дела като основание за иск, с което се поражда отговорност на държавата.

104. Други фактори са цялостното наблюдение, осъществявано от Инспектората на Министерство на правосъдието и от новосъздадения инспекторат към Висшия съдебен съвет, увеличеното използване на дисциплинарни наказания срещу съдии и подобреното продължаващо правно обучение, осигурявано на съдиите.

105. Според правителството, всичко, посочено по-горе, доказва, че българските власти предприемат ефективни мерки, за да предотвратят повтарящи се нарушения на правото на гледане на делото в разумен срок. Въпреки това, Правителството заявява, че би приветствало всякакви препоръки от Съда с оглед преодоляване на въпросите, повдигнати от делото.

2. Жалбоподателите

106. Жалбоподателите твърдят, че прекомерната продължителност на производството в България е проблем на системата, който изисква подходящ отговор от Съда. Те отбелязват, че Съдът е установил нарушения на изискването за разумен срок на член 6 § 1 по редица дела, свързани с производства, проведени между 1993 г. и 2009 г. Въпреки това, българската държава не е направила достатъчно, за да се справи с проблема. Делото на Хамънов е явен пример за това. Законодателните реформи са в известна степен хаотични, както се вижда от измененията в политиката в тази област при различните правителства. Статистиката, предоставена от правителството, е непълна; тя не съдържа данни за неоправдани забавяния и не може да служи като база за извода, че проблемът е разрешен. Не е ясно дали и кога мерките, предвидени в двете концепции, споменати от правителството, ще бъдат приложени. Фактът, че проектозаконът за изменение на Закона от 1988 г. не е внесен в парламента повече от година, показвал липсата на политическа воля за въвеждане на тези мерки. Не може да се приеме, че инспекторатите към Министерство на правосъдието и към Висшия съдебен съвет биха осигурили решение на проблема. Правителството не е посочило конкретни примери, в които намесите на тези органи са довели до ускоряване на производството. Тези органи са единствено компетентни да анализират работата на съдилищата и да правят предложения за дисциплинарни мерки, но не и да дават задължителни указания за по-бързо придвижване на отделните дела.

107. Освен това жалбоподателите твърдят, че е ясно, че българският закон не осигурява правни средства за защита по отношение на прекомерната продължителност на наказателното производство. Няма възможност да се претендира обезщетение по отношение на тези въпроси съгласно Закона от 1988 г., който се тълкува стриктно от българските съдилища.

Б. Оценката на Съда

1. Приложими принципи

108. Обобщение на принципите, приложими спрямо „пилотните“ решения, може да бъде открито в решенията на Съда по делата Broniowski (цитирано по-горе, §§ 188‑94), Бурдов срещу Русия (№ 2) (№ 33509/04, §§ 125‑28, ECHR 2009‑...), Olaru and Others v. Moldova (№№ 476/07, 22539/05, 17911/08 и 13136/07, §§ 49‑49, 28 юли 2009 г.), Rumpf v. Germany (№ 46344/06, §§ 59‑61, 2 септември 2010 г.) и Vassilios Athanasiou and Others v. Greece (№ 50973/08, §§ 39‑42, 21 декември 2010 г.), както и в новоприетия член 61 от Правилника на Съда (въведен от Съда на 21 февруари 2011 г. и влязъл в сила на 1 април 2011 г.).

2. Приложение на тези принципи спрямо настоящото дело

(a) Целесъобразност на „пилотната“ процедура в настоящия контекст

109. Настоящото дело е подобно на други дела, напр. Scordino (№ 1), Vassilios Athanasiou и Rumpf (всички цитирани по-горе), които също се отнасят за неоснователно дълги производства и липсата на ефективни правни средства за защита в това отношение. Освен това, повторяемостта и устойчивият характер на основния проблем, големият брой лица в България, които могат да бъдат засегнати от него и необходимостта да се предостави на тези лица подходящо обезщетение на национално равнище, са все фактори, които благоприятстват прилагането на процедурата за „пилотни” решения в този случай.

(б) Съществуване на практика, несъвместима с Конвенцията

110. След първото си решение относно продължителността на наказателното производство в България (виж Илийков срещу България, № 33977/96,§ 111‑18, 26 юли 2001 г.), Съдът установява нарушения на изискването за разумен срок по наказателни производства в над осемдесет дела (виж Приложение 1). Четиридесет и едно дела, отнасящи се за такива жалби, са довели до сключване на споразумения за доброволно уреждане на спора или са заличени от списъка на Съда въз основа на едностранни декларации от правителството (виж Приложение 2). Според информацията в базата данни на Съда за управление на делата, понастоящем съществуват приблизително двеста дела срещу България, чакащи първо разглеждане, които съдържат оплакване относно продължителността на наказателното производство. Посочените по-горе цифри показват наличието на проблем в системата (виж, наред с другите източници, Bottazzi v. Italy [GC], № 34884/97, § 22, ECHR 1999‑V; Lukenda v. Slovenia, № 23032/02, §§ 90‑93, ECHR 2005‑X; и Rumpf, цитирано по-горе, §§ 64‑70). Действително, съвсем скоро – на 26 януари 2011 – проблемът е отбелязан „със сериозна загриженост“ от Парламентарната асамблея на Съвета на Европа, която настоятелно призовава България да „полага усилия за разрешаване на проблема с прекомерната продължителност на съдебните производства“ (виж параграф 55 по-горе).

111. Правителството твърди, че проблемът е преодолян наскоро в резултат от приемането на ново законодателство и редица организационни мерки. Съдът приветства всички мерки, които са в състояние да предотвратят забавяния на бъдещи производства, но трябва – също така – да изкаже две съображения във връзка с това твърдение.

112. На първо място, в своята Временна резолюция от 2 декември 2010 г. Комитетът на министрите, след като разглежда информацията – включително статистиката – предоставена от българските власти, отбелязва, че законодателните реформи, въведени между 2006 г. и 2010 г., все още не са оказали пълното си въздействие върху продължителността на производството и че е необходим по-дълъг период, преди да може да бъде напълно оценена ефективността на предприетите мерки (виж параграф 52 по-горе). Тъй като статистиката, представена от Правителството пред Съда за доказване на това, че проблемът с прекомерната продължителност на производството в България е решен, до голяма степен е идентична на статистиката, предоставена от него на Комитета на министрите, Съдът не вижда причина да стига до заключение, което се различава от заключението на Комитета. Съдът счита също, че е прекалено рано да се прави извод, че мерките, предприети от българската държава за предотвратяване на неоснователно продължителни производства – макар че определено трябва да бъдат насърчени – са довели до осезаеми резултати. Всъщност, статистиката, предоставена от правителството, не съдържа данни за средната продължителност на наказателното производство за България (виж параграфи 54 и 102 по-горе).

113. На второ място, с оглед естеството на проблема, въвеждането на мерки, предназначени да гарантират, че разглеждането на наказателните дела няма да бъде ненужно забавяно в бъдеще, не може да отстрани проблемите, породени от забавянията, възникнали преди въвеждането на тези мерки.

114. Поради тези причини, Съдът, въпреки че приветства постоянните усилия на българската държава да подобри скоростта на разглеждане на наказателните дела и желанието на правителството да сключва споразумения за доброволно уреждане на спора по тези жалби, счита, че проблемът с прекомерната продължителност на наказателното производство в България не може, на този етап, да се счита за напълно разрешен.

115. Функцията на Съда не е да изразява становище относно българската система на наказателно правораздаване. Високодоговарящите държави се ползват със значителна свобода в избора на средства, които да гарантират, че техните съдебни системи са в съответствие с изискванията на член 6 от Конвенцията (виж König v. Germany, 28 юни 1978 г., § 100, Серия A № 27, и, по-скоро, Taxquet v. Belgium [GC], № 926/05, §§ 83 и 84, 16 ноември 2010 г.). Още повече, неоснователната продължителност на производствата е многоаспектен проблем, който може да се дължи на голям брой фактори – както от правно, така и от логистично естество. Някои от тях – като недостатъчния брой съдии, прокурори, разследващи органи или административен персонал, неадекватните съдебни помещения, извънредно сложните процедури, процесуалните вратички, позволяващи неоснователни отлагания или лошото управление на делата – могат да бъдат вътрешни за съдебната система, докато други – като забавеното представяне на заключения на вещи лица и неосигуряването в разумен срок от властите на документи, необходими като доказателство – могат да бъдат външни за тази система. Поради това, Съдът ще се въздържи от указване на каквито и да е конкретни мерки, които да бъдат предприети от държавата ответник за справяне с проблема. Комитетът на министрите е в по-добра позиция и разполага с по-добри инструменти за наблюдение на мерките, които трябва да бъдат приети от България в това отношение (виж, съответно, Burdov (№ 2), §§ 136 и 137, и Olaru and Others, § 57, и двете цитирани по-горе, както и Юрий Николаевич Иванов срещу Украйна, № 40450/04, §§ 90‑92, ECHR 2009‑... (извлечения)). Действително, видно от Временната резолюция от 2 декември 2010 г. и от първото Приложение към нея, Комитетът вече прави това и ще продължава по този път в сътрудничество с националните власти (виж параграфи 52 и 53 по-горе). Като пример Съдът би посочил скорошното приемане на законови разпоредби, които обявяват правото на „гледане на делото в разумен срок“ (виж параграф 36 по-горе) и задължението на съдилищата да „разглеждат и решават делата в разумен срок“ (виж параграф 42 по-горе).

116. Въпреки това, остава въпросът за съществуването – или липсата – на ефективни правни средства за защита в това отношение (виж, съответно, Burdov (№ 2), § 138, и Olaru and Others, § 58, и двете цитирани по-горе). В своята временна резолюция, Комитетът на министрите разглежда въпроса и установява, че съществуват „определени структурни проблеми в тази област“ (виж параграф 52 по-горе). Действително, всяко непълно прилагане на гаранциите на член 13 би подкопало действието на субсидиарния характер на Съда в системата на Конвенцията и, по-общо, би отслабило ефективното функциониране – и на национално и на международно ниво – на режима за защита на правата на човека, създадена с Конвенцията (виж McFarlane v. Ireland ([GC], № 31333/06, § 112, ECHR 2010‑..., с допълнителни позовавания).

117. Съдът вече установи, че в България не съществува правно средство за защита, чрез което обвиняемите, засегнати от прекомерната продължителност на наказателните производства срещу тях, да могат да получат обезщетение (виж параграфи 96‑98 по-горе). Той също така отбеляза, че няма ускоряващи правни средства за защита (виж параграф 95 по-горе).

118. Не съществува и правно средство за защита, което да позволява намаляване на присъдата с оглед натрупаните забавяния. По някои дела, българските съдилища намаляват присъдите въз основа на общите разпоредби на Наказателния кодекс, които уреждат индивидуализацията на наказанието (виж параграф 50 по-горе). Тази практика обаче, често е резултат от виждането на съдилищата, че след като е изтекъл дълъг период от време от извършването на престъплението, целите на наказанието и общественият интерес не изискват строги присъди. По този начин, макар в някои случаи съдилищата ясно да се произнасят, че намаляването е с цел обезщетение за нарушаването на правото на гледане на делото в разумен срок, в други, както е при делото на Хамънов, те не правят това (виж параграфи 26, 65 и 66 по-горе). Тъй като тази практика не е основана на изрични законови текстове или на утвърдена съдебна практика, по правило не изяснява въпроса дали присъдата е намалена по изричен и измерим начин, така че да бъдат отчетени ненужни забавяния и, най-важното, не представлява правна възможност за засегнатите лица, не може за момента да се счита за ефективно правно средство за защита. В допълнение към това, следва да бъде отбелязано, че тя очевидно може да бъде използвана само ако производството завърши с осъдителна присъда (виж Ommer (№ 1), цитирано по-горе, § 71).

119. Единственото правно средство за защита, което Съдът намира за ефективно, поне в някои ограничени случаи, е била процедурата по член 239a от Наказателно-процесуалния кодекс от 1974 г., въведена през юни 2003 г. (виж параграфи 38‑40 и 92 по-горе). През април 2006 г. тази процедура е отменена от почти идентична процедура, уредена в членове 368‑69 от Наказателно-процесуалния кодекс от 2005 г. (виж параграф 43 по-горе). Това правно средство за защита би могло да има ускоряваща функция (да ускори разглеждането на делото от съда) или компенсаторна функция (да доведе до прекратяване на производството). То обаче имаше определени ограничения. В качеството си на ускоряващо правно средство за защита би могло да предотврати бъдещо забавяне само в досъдебното производство и с него разполагаше само лицето, срещу което официално е повдигнато обвинение. Това е добре илюстрирано в производството по делото на Хамънов (виж параграф 17 по-горе). В допълнение към това, както изглежда, то не би могло да предотврати забавяния, произтичащи от връщания на делата на досъдебна фаза – основен източник на забавяне по някои български наказателни дела (виж Янков (№ 2), цитирано по-горе, § 51). Когато функционира като компенсаторно правно средство, то не би могло да компенсира забавяния, възникнали преди въвеждането му през юни 2003 г. (виж делата, цитирани в параграф 93 по-горе). Накрая, както правилно е отбелязано от българския Конституционен съд (виж параграф 45 по-горе), това правно средство за защита използва формален критерий, за да измери „разумния срок“, който в някои случаи би могъл, противно на обществения интерес извършителите на престъплението да бъдат предадени на съд, да доведе до ненадлежно прекратяване на наказателното преследване. Също така, както е изтъкнато от Върховния касационен съд, то би могло да доведе до противоречие с правото на справедлив съдебен процес (виж параграф 41 по-горе).

120. Във всеки случай, това производство е отменено считано от 28 май 2010 г. (виж параграфи 44 и 45 по-горе). Следователно, в момента изглежда, че в България не съществува каквото и да е правно средство за защита по отношение на прекомерната продължителност на наказателното производство.

121. Що се отнася до възможността за проверки от Инспектората към Висшия съдебен съвет по сигнали от граждани (виж параграфи 35, 37 и 45 по-горе), Съдът приветства въвеждането на този механизъм – по-специално възможността Инспекторатът да проверява дали съдиите, прокурорите и разследващите органи са разгледали възложените им дела в законоустановените срокове. Въпреки това, съгласно утвърдената практика на Съда, тези механизми не могат да се считат за ефективно правно средство, тъй като не предоставят на заинтересуваните лица лично право да принудят държавата да упражнява своите надзорни правомощия (виж Gibas v. Poland, № 24559/94, Решение на Комисията от 6 септември 1995 г., DR 82, стр.76, на стр.82; Kuchař and Štis v. the Czech Republic (dec.), № 37527/97, 23 май 2000 г.; Horvat v. Croatia, № 51585/99, § 47, ECHR 2001‑VIII; Hartman v. the Czech Republic, № 53341/99, § 66, ECHR 2003‑VIII (извлечения); Джангозов, цитирано по-горе, § 56; Османов и Юсеинов, цитирано по-горе, § 39; Рачеви срещу България, № 47877/99, § 101, 23 септември 2004 г.; Сиджимов, цитирано по-горе, § 41; и Sürmeli, цитирано по-горе, § 109).

122. Следователно е ясна необходимостта от въвеждането на правно средство за защита или на поредица от правни средства за защита по отношение на прекомерната продължителност на наказателното производство. Въпреки това, въвеждането на ускоряващо правно средство за защита, само по себе си, не би било достатъчно. Действително, по делото Scordino (№ 1) (цитирано по-горе, § 186) Съдът отбелязва, че „някои държави като Австрия, Хърватия, Испания, Полша и Словакия са разбрали отлично ситуацията като са избрали да въведат комбинация от двата вида правни средства за защита – средство, предназначено за ускоряване на производството и средство, предназначено да предостави обезщетение“. Той заявява също, че е ясно, че за държави, в които вече съществуват проблеми с продължителността на производството, едно правно средство за защита, чиято цел е да ускори производството – макар и да е желателно за в бъдеще – не може да бъде достатъчно за компенсиране на ситуация, в която производството очевидно вече е прекалено продължително (пак там, § 185). Тази позиция е потвърдена в три последващи дела срещу Словения (виж Žunič v. Slovenia (dec.), № 24342/04, 18 октомври 2007 г.; Tomažič v. Slovenia, № 38350/02, § 37 in fine, 13 декември 2007 г.; и Robert Lesjak, цитирано по-горе, § 36). С оглед на гореизложеното, България може да бъде считана за държава, в която вече съществуват проблеми с продължителността на производството. Поради това, трябва да бъде въведено правно средство за защита, което да осигури обезщетение за минали забавяния. Действително, Комитетът на министрите съвсем наскоро призова българските власти „да приключат във възможно най-кратки срокове реформата, предприета за въвеждане на правно средство за защита, чрез което може да бъде предоставяно обезщетение за вреди, причинени от прекомерна продължителност на съдебното производство“ (виж параграф 52 по-горе) и понастоящем българските власти работят по проектозакон в тази област (виж параграфи 53 и 103 по-горе). Съдът би допълнил, че въвеждането на ефективни национални правни средства за защита в тази област би било особено важно с оглед принципа на субсидиарността, така че гражданите да не бъдат систематично принуждавани да сезират Съда в Страсбург с жалби, които иначе биха могли, и според Съда – много по-целесъобразно – да бъдат разглеждани в рамките на националната правна система (виж Kudła, § 155, и Scordino (№ 1), § 188, и двете цитирани по-горе).

123. Затова Съдът счита за подходящо да даде указания на правителството, за да му помогне при изпълнението на неговото задължение по член 46§1 от Конвенцията.

(в) Общи мерки, които трябва да бъдат приети

124. Съдът отбелязва в самото начало, че при условията на мониторинг от Комитета на министрите, държавата ответник е свободна да избере средствата, чрез които да изпълнява своето задължение по член 46§1 от Конвенцията. Въпреки това, тези средства трябва да бъдат съвместими със заключенията, изложени в решението на Съда (виж, наред с другите източници, Burdov (№ 2), § 136; Rumpf, § 71; и Vassilios Athanasiou and Others, § 54, всички цитирани по-горе).

125. С оглед на сходството в ситуациите по настоящото дело и по делото Vassilios Athanasiou and Others (цитирано по-горе, § 55, с допълнителни позовавания), Съдът се позовава на описанието, направено в цитираното решение, на ключовите характеристики на ефективното компенсаторно правно средство за защита:

– процесуалните правила, регулиращи разглеждането на такъв иск, трябва да бъдат в съответствие с принципа на справедливост, заложен в член 6 от Конвенцията;

– правилата, регулиращи разноските, не трябва да възлагат прекомерна тежест за страните в процеса, когато искът им е основателен;

– искът за обезщетение трябва да бъде разгледан в разумен срок. В тази връзка, може да бъде обмислено разглеждането на тези искове да се урежда от специални правила, които се различават от общия ред за разглеждане на искове за вреди, за да се избегне рискът, ако се разглеждат по общия ред на гражданския процес, правното средство за защита да се окаже недостатъчно бързо (виж Scordino (№ 1), цитирано по-горе, § 200; Vidas v. Croatia, № 40383/04, §§ 36‑37, 3 юли 2008 г.; и McFarlane, цитирано по-горе, § 123);

– равнището на обезщетение не трябва да бъде неоправдано в сравнение с присъжданото от Съда по подобни дела (по този въпрос, виж също Magura v. Slovakia, № 44068/02, § 34, 13 юни 2006 г.; Rišková v. Slovakia, № 58174/00, § 89, 22 август 2006 г.; Šidlová v. Slovakia, № 50224/99, § 58, 26 септември 2006 г.; и Simaldone, цитирано по-горе, § 30). Във връзка с този критерий, следва да бъде отбелязано, че националните власти или съдилища са явно в по-добра позиция от Съда да определят съществуването и размера на имуществените вреди. Във връзка с неимуществените вреди, съществува категорична, но оборима презумпция, че прекомерно дългото производство води до настъпване на такива вреди. Въпреки че в някои случаи продължителността на производството може да доведе само до минимални неимуществени вреди или изобщо да не доведе до неимуществени вреди, националният орган или съдът, който разглежда въпроса, трябва да обоснове своето решение да присъди по-ниско обезщетение или да не присъди обезщетение, като изтъкне достатъчно причини в съответствие с критериите, изложени в практиката на този Съд;

– обезщетението трябва да бъде изплатено своевременно и, по принцип, не по-късно от шест месеца от датата на влизане в сила на решението, с което се присъжда обезщетението (по този въпрос, виж като скорошен източник, Gaglione and Others v. Italy, № 45867/07, §§ 34‑44, 21 декември 2010 г.).

126. Съдът би желал да подчертае освен това, че за да бъде наистина ефективно и съответстващо на принципа за субсидиарност, едно компенсаторно правно средство за защита трябва да има обратно действие и да предоставя обезщетение във връзка със забавяния, датиращи отпреди въвеждането му както при производства, които са все още висящи, така и при производства, които са приключили, но по които лицата, обвинени в извършване на престъпление, вече са отправили искане до Съда или могат да сторят това (виж Brusco v. Italy (dec.), № 69789/01, ECHR 2001‑IX; Nogolica v. Croatia (dec.), № 77784/01, ECHR 2002‑VIII; Charzyński v. Poland (dec.), № 15212/03, §§ 20, 23, 36 и 40, ECHR 2005‑V; Michalak v. Poland (dec.), № 24549/03, §§ 20, 23, 37 и 41, 1 март 2005 г.; Vokurka v. the Czech Republic (dec.), № 40552/02, §§ 11 in fine и 62, 16 октомври 2007 г.; Grzinčič v. Slovenia, № 26867/02, § 48 и 57‑68, ECHR 2007‑V (извлечения); и Korenjak v. Slovenia (dec.), № 463/03, § 39 и 63‑71, 15 май 2007 г.).

127. Като пример, Съдът би посочил правни средства за защита въведени през последните години в Полша (виж Charzyński, цитирано по-горе, §§ 12‑23), Чешката република (виж Vokurka, цитирано по-горе, § 11), Словения (виж Grzinčič, цитирано по-горе, §§ 36‑48) и Хърватия (виж Nogolica, цитирано по-горе).

128. Друга мярка, която в определени случаи, би могла да компенсира минали забавяния, е възможността осъденият да получи намаляване на наложеното наказание (виж Scordino (№ 1), цитирано по-горе, § 186). Ефективността на тази мярка не зависи от това дали тя е резултат от законодателни изменения или от установена практика на националните съдилища. Въпреки това, за да може да обезщети нарушението на правото на обвиняемия на гледане на делото му в разумен срок, тази мярка трябва да отговаря на три условия. На първо място, съдилищата трябва да признаят неспазването на изискването за разумен срок на член 6§1 по достатъчно ясен начин. На второ място, те трябва да предоставят обезщетение, като намалят присъдата по изричен и измерим начин. На последно място, възможността да се иска такова намаляване, независимо дали въз основа на изричен законов текст, или трайно установена практика, трябва да е установена като право за осъденото лице. Естествено, това не означава, че съдилищата като правило трябва да уважават тези искания; в ситуации, при които намаляването на присъдата не би било подходяща мярка, те могат да отхвърлят искането, след което обвиняемият да има възможността да търси други форми на поправяне на вредите, като парично обезщетение.

129. Обратно, по дела с извънредно забавяне или забавяне, което е било изключително увреждащо за обвиняемия, може дори да се обмисли възможност за прекратяване на производството (виж Sprotte v. Germany (dec.), № 72438/01, 17 ноември 2005 г.), при условие че общественият интерес няма да бъде накърнен от това прекратяване.

130. Подобни мерки могат да бъдат предвидени и в контекста на споразумение за решаване на делото между обвиняемия и прокуратурата.

131. Съдът стига до извода, че България трябва да въведе правно средство за защита или комбинация от правни средства за защита по отношение на неоснователната продължителност на наказателните производства. Тези правни средства за защита трябва да съответстват на принципите, изложени по-горе, и да бъдат на разположение в срок от дванадесет месеца от датата на влизане в сила на настоящото решение.

(г) Процедура, която да се следва по подобни дела

132. Една от целите на тази процедура за „пилотно“ решение е да позволи възможно най-бързо обезщетяване на национално равнище на лицата, засегнати от структурния проблем, установен в пилотното решение. Поради това, в едно пилотно решение Съдът е в положение да реши каква процедура да бъде следвана в случаите, произтичащи от същия проблем в системата (виж Burdov (№ 2), § 142; Olaru and Others, § 59; Юрий Николаевич Иванов, § 95; и Rumpf, § 74, всички цитирани по-горе).

133. По настоящото дело, Съдът не счита за уместно да отлага разглеждането на подобни дела в очакване да бъдат приложени съответните мерки от държавата ответник. Продължаването на разглеждането на всички дела за прекомерна продължителност на производствата по обичайния начин няма да попречи на изпълнението на задължението на държавата ответник да спазва своите задължения по Конвенцията и, по-специално, тези, които произтичат от настоящото решение (виж Rumpf, § 75, и Vassilios Athanasiou and Others, § 58, и двете цитирани по-горе).

IV. ПРИЛОЖЕНИЕ НА ЧЛЕН 41 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

134. Член 41 от Конвенцията предвижда следното:

„Ако Съдът установи, че е имало нарушение на Конвенцията или на Протоколите към нея и ако вътрешното право на съответната Βисокодоговаряща страна допуска само частично обезщетение, Съдът, ако е необходимо, постановява предоставянето на справедливо обезщетение на потърпевшата страна.“

A. Вреди

135. Димитров претендира 10 000 евро (EUR), представляващи обезщетение за неимуществени вреди, причинени от нарушението на член 6§1 от Конвенцията, и 3000 евро, представляващи обезщетение за неимуществените вреди, причинени от нарушението на член 13 от Конвенцията.

136. Хамънов претендира 6000 евро, представляващи обезщетение за неимуществени вреди, причинени от нарушението на член 6§1 от Конвенцията, и 3000 евро, представляващи обезщетение за неимуществените вреди, причинени от нарушението на член 13 от Конвенцията.

137. Правителството твърди, че исковете са прекомерно завишени и изтъква, че жалбоподателите имат право на обезщетение само за вредите, претърпени в резултат от продължителността на производството срещу тях. Правителството се позовава на обезщетения, присъдени в предходни подобни дела срещу България и призовава Съда да постанови подобно решение.

138. Съдът счита, че жалбоподателите трябва да са претърпели определени неимуществени вреди в резултат от прекомерната продължителност на наказателното производство срещу тях и липсата на ефективно правно средство в това отношение. Като взема предвид конкретните обстоятелства по двете дела, фактът, че Хамънов вече е получил обезщетение за неимуществените вреди, претърпени в резултат на прекомерната продължителност на наказателното производство срещу него преди април 2003 г. (виж Хамънов, цитирано по-горе, § 111), както и присъдените суми по предишни подобни дела, и като отсъжда по справедливост съгласно изискванията по член 41, Съдът присъжда 6400 евро на Димитров и 600 евро на Хамънов. Към тези суми следва да се добавят данъците, с който може да бъде обложено въпросното обезщетение.

Б. Разноски

139. Димитров претендира възстановяване на 2683 евро, платени като адвокатски хонорари за тридесет и осем часа и двадесет минути работа по производството пред Съда, при почасова ставка от 70 евро и 52 евро за други разноски, като пощенски разноски, офис консумативи и фотокопия. Димитров е поискал всяка присъдена по това перо сума да бъде заплатена директно на неговия процесуален представител, A. Атанасов. Той представя договор за определяне на хонорара между него и процесуалните му представители, график и договор за преводачески услуги.

140. Хамънов претендира възстановяване на 1820 евро, платени като адвокатски хонорари за двадесет и шест часа работа по производството пред Съда, при почасова ставка от 70 евро на час и 322,64 евро за други разноски, като пощенски разноски, офис консумативи, превод на документи и фотокопия. Хамънов е поискал 153 евро от адвокатския хонорар да бъдат заплатени директно на него (тъй като той вече е заплатил тази сума на своите адвокати), а останалите 1667 евро да бъдат платени на неговите процесуални представители, M. Екимджиев и К. Бончева. Освен това той е поискал сумата, присъдена за други разноски да бъде изплатена на неговите адвокати. Той представя график за работата, извършена от неговите процесуални представители, договор за преводачески услуги и пощенски квитанции.

141. Правителството не оспорва броя часове, таксувани от адвокатите на жалбоподателите, но твърди, че почасовата ставка, която прилагат, е няколко пъти по-висока от обичайната в България.

142. Според практиката на Съда, разноските, претендирани съгласно член 41, трябва да бъдат действителни и необходими и да са в разумен размер.

143. Когато разглежда иск за справедливо обезщетение, Съдът не е обвързан от националните мащаби или стандарти (виж, като скорошен източник, Милева и други срещу България, №№ 43449/02 и 21475/04, §§ 123 и 125, 25 ноември 2010 г.). Още повече, почасовата ставка, приложена от адвокатите на жалбоподателите, е сравнима с тези, таксувани в скорошни дела срещу България с подобна сложност (виж Великови и други срещу България, №№ 43278/98, 45437/99, 48014/99, 48380/99, 51362/99, 53367/99, 60036/00, 73465/01 и 194/02, §§ 268 и 274, 15 март 2007 г.; Светият синод на Българската православна църква (Митрополит Инокентий) и други срещу България, №№ 412/03 и 35677/04, § 183, 22 януари 2009 г.; „Булвес“ АД срещу България, № 3991/03, § 85, 22 януари 2009 г.; Колеви срещу България, № 1108/02, § 221, 5 ноември 2009 г.; и Мутишев и други срещу България, № 18967/03, § 160, 3 декември 2009 г.). Следователно тази ставка може да се счита за разумна. С оглед на това и като се има предвид, че поради своя „пилотен“ характер случаят повдига много въпроси, които надхвърлят сложността на обичайно поставяните в едно нормално дело, касаещо продължителност на съдебно производство, Съдът присъжда на жалбоподателите пълните суми, претендирани за съдебни разноски: 2683 евро на Димитров и 1820 евро на Хамънов. Сумата, присъдена на Димитров, следва да бъде внесена по банковата сметка на неговия процесуален представител, А. Атанасов. 1667 евро от сумата, присъдена на Хамънов, следва да бъде внесена по банковата сметка на неговите процесуални представители, М. Екимджиев и К. Бончева, а останалите 153 евро следва да бъдат платени на самия жалбоподател.

144. Вземайки предвид документите, с които разполага, Съдът присъжда на Хамънов 260 евро за други разноски и присъжда на Димитров 40 евро във връзка с други разноски.

C. Лихва за забава

145. Съдът намира за уместно, лихвата за забава следва да бъде определена въз основа на пределната лихва по кредити на Европейската централна банка, увеличена с три процентни пункта.

КАТО ВЗЕ ПРЕДВИД ГОРЕПОСОЧЕНИТЕ СЪОБРАЖЕНИЯ, СЪДЪТ ЕДИНОДУШНО

1. Обявява оплакванията относно продължителността на наказателното производство срещу двамата жалбоподатели и твърдяната липса на ефективни правни средства за защита в това отношение за допустими;

 

2. Приема, че е допуснато нарушение на член 6§1 от Конвенцията по отношение на Димитров;

 

3. Приема, че е допуснато нарушение на член 6§1 от Конвенцията по отношение на Хамънов;

 

4. Приема, че е допуснато на член 13 от Конвенцията по отношение на двамата жалбоподатели;

 

5. Приема, че нарушенията на член 6§1 и член 13 от Конвенцията произтичат от несъвместима с Конвенцията практика, състояща се в неоснователна продължителност на наказателното производство в България и невъвеждане от България на ефективно правно средство, което да позволява на лицата, обвинени в извършването на престъпление, да получат надлежно обезщетение в това отношение;

 

6. Приема, че държавата ответник в срок от дванадесет месеца от датата на влизане в сила на настоящото решение съгласно член 44§2 от Конвенцията, трябва да въведе ефективно правно средство за защита, което е в съответствие с изискванията, предвидени в настоящото решение;

 

7. Приема, че

(a) държавата ответник трябва да изплати на жалбоподателя, в срок от три месеца от датата на влизане в сила на настоящото решението съгласно член 44§2 от Конвенцията, следните суми, които се изчисляват в български лева по курса към датата на изплащането им:

(i) на Димитров - EUR 6400 (шест хиляди и четиристотин евро), ведно с данъците, с които би била обложена тази сума, за неимуществени вреди;

(ii) на Хамънов - EUR 600 (шестстотин евро), ведно с данъците, с които би била обложена тази сума, за неимуществени вреди;

(iii) на Димитров - EUR 2 723 (две хиляди седемстотин двадесет и три евро), ведно с данъците, с които би била обложена тази сума, за разноски, платими по банковата сметка на неговия процесуален представител, A. Атанасов;

(iv) на Хамънов -EUR 2 080 (две хиляди и осемдесет евро), ведно с данъците, с които би била обложена тази сума, за разноски, EUR 153 (сто петдесет и три евро) от които платими на самия жалбоподател, а останалите EUR 1 927 (хиляда деветстотин двадесет и седем евро) - по банковата сметка на неговите процесуални представители, М. Екимджиев и К. Бончева;

(б) от изтичането на гореспоменатите три месеца до плащането се дължи обикновена лихва върху горните суми в размер пределната лихва по кредити на Европейската централна банка за срока на забавата, увеличена с три процентни пункта;

 

8. Отхвърля в останалата им част исканията на жалбоподателите за справедливо обезщетение.

Изготвено на английски език и съобщено писмено на 10 май 2011 г., в съответствие с член 77§§2 и 3 от Правилника на Съда.

Фатош АрациНиколас Браца
Заместник-секретарПредседател

ПРИЛОЖЕНИЕ 1

(решения срещу България, по които Съдът е установил нарушения на изискването за „разумен срок“ във връзка с постановяването на решения по образувано наказателно производство срещу жалбоподателите):

1. Илийков срещу България, № 33977/96, §§ 111‑18, 26 юли 2001 г.
2. Китов срещу България, № 37104/97, §§ 66‑75 и 78‑85, 3 април 2003 г.
3. Христов срещу България, № 35436/97, §§ 123 и 124, 31 юли 2003 г.
4. Ал Акиди срещу България, № 35825/97, §§ 92 и 93, 31 юли 2003 г.
5. С.Х.К. срещу България, № 37355/97, §§ 26‑39, 23 октомври 2003 г.
6. Янков срещу България, № 39084/97, §§ 204‑07, 11 декември 2003 г.
7. Белчев срещу България, № 39270/98, §§ 99‑104, 8 април 2004 г.
8. Хамънов срещу България, № 44062/98, §§ 102‑07, 8 април 2004 г.
9. Вачев срещу България, № 42987/98, §§ 84‑97, 8 юли 2004 г.
10. Жбанов срещу България, № 45563/99, §§ 34‑41, 22 юли 2004 г.
11. Османов и Юсеинов срещу България, №№ 54178/00 и 59901/00, §§ 23‑30, 23 септември 2004 г.
12. Куйбишев срещу България, № 39271/98, §§ 82‑87, 30 септември 2004 г.
13. Николова срещу България (№ 2), № 40896/98, §§ 79‑90, 30 септември 2004 г.
14. Митев срещу България, № 40063/98, §§ 143‑52, 22 декември 2004 г.
15. Илиев срещу България, № 48870/99, §§ 53 и 56‑62, 22 декември 2004 г.
16. Е.М.К. срещу България, № 43231/98, §§ 139‑45, 18 януари 2005 г.
17. Сиджимов срещу България, № 55057/00, §§ 34‑36, 27 януари 2005 г.
18. Колев срещу България, № 50326/99, §§ 91‑99, 28 април 2005 г.
19. Асенов срещу България, № 42026/98, §§ 91‑98 и 101‑08, 15 юли 2005 г.
20. Недялков срещу България, № 44241/98, §§ 85‑95, 3 ноември 2005 г.
21. Попов срещу България, № 48137/99, §§ 82‑86, 1 декември 2005 г.
22. Йовчев срещу България, № 41211/98, §§ 115‑20, 2 февруари 2006 г.
23. Василев срещу България, № 59913/00, §§ 89‑96, 2 февруари 2006 г.
24. Пеков срещу България, № 50358/99, §§ 101‑08, 30 март 2006 г.
25. Васко Йорданов Димитров срещу България, № 50401/99, §§ 32‑42, 3 май 2006 г.
26. Тошев срещу България, № 56308/00, §§ 84‑92, 10 август 2006 г.
27. Содаджиев срещу България, № 58733/00, §§ 18‑22, 5 октомври 2006 г.
28. Младенов срещу България, № 58775/00, §§ 38‑45, 12 октомври 2006 г.
29. Калпачка срещу България, № 49163/99, §§ 64‑67, 71‑74, 77‑78 и 82‑85, 2 ноември 2006 г.
30. Каров срещу България, № 45964/99, §§ 58‑66, 16 ноември 2006 г.
31. Йосифов срещу България, № 47279/99, §§ 63‑74, 7 декември 2006 г.
32. Христова срещу България, № 60859/00, §§ 144‑57, 7 декември 2006 г.
33. Резов срещу България, № 56337/00, §§ 49‑52 и 56‑61, 15 февруари 2007 г.
34. Красимир Йорданов срещу България, № 50899/99, §§ 29‑33, 15 февруари 2007 г.
35. Димов срещу България, № 56762/00, §§ 131‑42, 8 март 2007 г.
36. Терзиев срещу България, № 62594/00, §§ 29‑36, 12 април 2007 г.
37. Васил Ангелов срещу България, № 61662/00, §§ 20‑30, 12 април 2007 г.
38. Иванов срещу България, № 67189/01, §§ 38‑47, 24 май 2007 г.
39. Никола Николов срещу България, № 68079/01, §§ 67‑75, 14 юни 2007 г.
40. Дойнов срещу България, № 68356/01, §§ 28‑30 и 40‑41, 27 септември 2007 г.
41. Налбантова срещу България, № 38106/02, §§ 30 и 31, 27 септември 2007 г.
42. Карагьозов срещу България, № 65051/01, §§ 38‑40, 25 октомври 2007 г.
43. Василев и други срещу България, № 61257/00, §§ 31‑41, 8 ноември 2007 г.
44. Кармо срещу България, № 76965/01, §§ 22 и 23, 6 декември 2007 г.
45. Карамитров и други срещу България, № 53321/99, §§ 54‑56, 10 януари 2008 г.
46. Атанасов и Овчаров срещу България, № 61596/00, §§ 52‑54, 17 януари 2008 г.
47. Янков срещу България (№ 2), № 70728/01, §§ 44‑52, 7 февруари 2008 г.
48. Гавазов срещу България, № 54659/00, §§ 158‑61, 6 март 2008 г.
49. Иван Христов срещу България, № 32461/02, §§ 40‑55, 20 март 2008 г.
50. Шереметов срещу България, № 16880/02, §§ 37‑45, 22 май 2008 г.
51. Киров срещу България, № 5182/02, §§ 65‑72, 22 май 2008 г.
52. Петров срещу България, № 15197/02, §§ 30‑34, 22 май 2008 г.
53. Рашид срещу България (№ 2), № 74792/01, §§ 78‑83, 5 юни 2008 г.
54. Балабанов срещу България, № 70843/01, §§ 23‑26, 3 юли 2008 г.
55. Васил Петров срещу България, № 57883/00, §§ 94‑98, 31 юли 2008 г.
56. Стойне Христов срещу България (№ 2), № 36244/02, §§ 27‑36, 16 октомври 2008 г.
57. Мирчев и други срещу България, № 71605/01, §§ 20‑22, 27 ноември 2008 г.
58. Мяшев срещу България, № 43428/02, §§ 14‑18, 8 януари 2009 г.
59. Вълков срещу България, № 72636/01, §§ 46‑52, 8 януари 2009 г.
60. Лисев срещу България, № 30380/03, §§ 37‑42, 26 февруари 2009 г.
61. Валентин Иванов срещу България, № 76942/01, §§ 28 и 30‑33, 26 март 2009 г.
62. Рангелов срещу България, № 14387/03, §§ 52‑57, 23 април 2009 г.
63. Йордан Йорданов и други срещу България, № 23530/02, §§ 57‑61, 2 юли 2009 г.
64. Янков и Манчев срещу България, №№ 27207/04 и 15614/05, §§ 17‑26, 22 октомври 2009 г.
65. Спас Тодоров срещу България, № 38299/05, §§ 34 и 36‑47, 5 ноември 2009 г.
66. Максим Димитров срещу България, № 36552/03, §§ 20‑28, 7 януари 2010 г.
67. Герджиков срещу България, № 41008/04, §§ 20‑27, 4 февруари 2010 г.
68. Ф.Г. срещу България, № 17911/03, §§ 24‑27, 4 март 2010 г.
69. Рангелов и Стефанов срещу България, № 23240/04, §§ 14‑17, 1 април 2010 г.
70. Стефанов и Юруков срещу България, № 25382/04, §§ 14‑17, 1 април 2010 г.
71. Костов и Янков срещу България, № 1509/05, §§ 18‑21, 22 април 2010 г.
72. Филипов срещу България, № 40495/04, §§ 34‑39, 10 юни 2010 г.
73. Коновски срещу България, № 33231/04, §§ 22‑25, 2 септември 2010 г.
74. Янков и други срещу България, № 4570/05, §§ 20‑24 и 26‑28, 23 септември 2010 г.
75. Румен Георгиев срещу България, № 27240/04, §§ 22‑28, 14 октомври 2010 г.
76. Дорон срещу България, № 39034/04, §§ 38 и 40‑45, 14 октомври 2010 г.
77. Ангелов и други срещу България, № 43586/04, §§ 18‑23, 4 ноември 2010 г.
78. Начев срещу България, № 27402/05, §§ 36‑42, 21 декември 2010
79. Арабаджиев и Алексиев срещу България, № 20484/05, §§ 11‑15, 21 декември 2010 г.
80. Кашавелов срещу България, № 891/05, §§ 44‑47, 20 януари 2011
81. Македонски срещу България, № 36036/04, §§ 49 и 51‑55, 20 януари 2011 г.

ПРИЛОЖЕНИЕ 2:

(жалби относно твърдени нарушения на изискването за „разумен срок“ във връзка с постановяването на решения по образувано наказателно производство срещу жалбоподателите, които са били заличени от списъка на Съда след споразумения за доброволно уреждане на спора или едностранни декларации от правителството):

1. Петков срещу България (dec.), № 10786/02, 9 май 2007 г.
2. Якимов срещу България (dec.), № 22124/02, 4 септември 2007 г.
3. Пирянков срещу България (dec.), № 74481/01, 4 септември 2007 г.
4. Георгиев срещу България (dec.), № 70721/01, 27 ноември 2007 г.
5. Иван Иванов срещу България, № 53746/00, 10 януари 2008 г.
6. Станев срещу България (dec.), № 1115/03, 15 януари 2008 г.
7. Татаров срещу България (dec.), № 19189/03, 15 януари 2008 г.
8. Иванов срещу България (dec.), № 21560/03, 18 март 2008 г.
9. Кондев срещу България (dec.), № 21533/03, 1 април 2008 г.
10. Трифонов срещу България (dec.), № 39049/03, 22 април 2008 г.
11. Карамитова срещу България (dec.), № 579/03, 29 април 2008 г.
12. Найден Костов срещу България (dec.), № 11063/03, 20 януари 2009 г.
13. Кискинов срещу България (dec.), № 36051/03, 3 март 2009 г.
14. Цветкова срещу България (dec.), № 16501/04, 10 март 2009 г.
15. Стоименов срещу България (dec.), № 19351/04, 31 март 2009 г.
16. Илиев срещу България (dec.), № 11342/04, 16 юни 2009 г.
17. Петков срещу България (dec.), № 33733/04, 16 юни 2009 г.
18. Радев срещу България (dec.), № 10909/04, 25 август 2009 г.
19. Богоев срещу България (dec.), № 42025/04, 25 август 2009 г.
20. Танова срещу България (dec.), № 30478/05, 13 октомври 2009 г.
21. Райков срещу България (dec.), № 28990/04, 9 февруари 2010 г.
22. Генов срещу България (dec.), № 34675/04, 2 март 2010 г.
23. Андонов срещу България (dec.), № 34877/05, 23 март 2010 г.
24. Щерев срещу България (dec.), № 10353/05, 23 март 2010 г.
25. Лазаров срещу България (dec.), № 42923/04, 4 май 2010 г.
26. Сребърнов срещу България (dec.), № 36321/05, 4 май 2010 г.
27. Киряков срещу България (dec.), № 36504/05, 4 май 2010 г.
28. Антонов срещу България (dec.), № 43064/05, 18 май 2010 г.
29. Иванов срещу България (dec.), № 27397/05, 18 май 2010 г.
30. Дукова срещу България (dec.), № 36318/05, 15 юни 2010 г.
31. Ленко Йорданов срещу България (dec.), № 1143/03, 6 юли 2010 г.
32. Иванов срещу България (dec.), № 8930/05, 31 август 2010 г.
33. Огнянов и други срещу България (dec.), № 24572/05, 31 август 2010 г.
34. Йорданова и други срещу България (dec.), № 8919/05, 31 август 2010 г.
35. Попов и други срещу България (dec.), № 2042/05, 31 август 2010 г.
36. Краев срещу България (dec.), № 43007/04, 5 октомври 2010 г.
37. Георгиев срещу България (dec.), № 38066/06, 5 октомври 2010 г.
38. Енчо Петков срещу България (dec.), № 30506/04, 2 ноември 2010 г.
39. Червенякова срещу България (dec.), № 42953/06, 2 ноември 2010 г.
40. Танко Тодоров срещу България (dec.), № 38454/04, 31 януари 2011 г.
41. Динчев срещу България (dec.), № 12109/06, 31 януари 2011 г.