Номер на жалба: 20484/05

Членове от Конвенцията: (Чл. 6) Право на справедлив съдебен процес, (Чл. 13) Право на ефикасни правни средства за защита

По делото Арабаджиев и Алексиев срещу България,

Европейският съд по правата на човека (Пето отделение), заседаващ като Комитет в състав:

          Райт Марусте (Rait Maruste), председател,
          Миряна Лазарова Трайковска (Mirjana Lazarova Trajkovska),
          Здравка Калайджиева, съдии,
и Стивън Филипс (Stephen Phillips), заместник-секретар на Отделението,

след проведено закрито заседание на 30 ноември 2010 г.,

се произнесе със следното съдебно решение, постановено на същата дата:

ПРОЦЕДУРАТА

1. Делото е образувано по жалба (№ 20484/03 г.) срещу Република България, подадена на 10 май 2005 г. пред Съда на основание на чл. 34 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи  (“Конвенцията”) от двама български граждани – г-н Иван Делев Арабаджиев и г-н Григор Димитров Алексиев (“жалбоподателите”).

2. Жалбоподателите се представляват от г-жа С. Стефанова и г-н А. Атанасов – адвокати, практикуващи в град Пловдив. Българското правителство („правителството”) е представлявано от своя агент – г-жа М. Димова от Министерството на правосъдието.

3.  На 11 март 2009 г. председателят на Пето отделение решава да изпрати уведомление до правителството относно жалбата. В съответствие с Протокол № 14 жалбата е разпределена за разглеждане на Комитет от трима съдии.

ФАКТИТЕ

I. ОБСТОЯТЕЛСТВА ПО ДЕЛОТО

4. Жалбоподателите са родени съответно през 1963 и 1964 г. и живеят в Пловдив.

5.  На 3 октомври 1994 г. възниква конфликт между жалбоподателите и други лица, от една страна, и четирима полицаи, от друга, докато последните се опитват да арестуват издирвано лице. Първият жалбоподател е арестуван. На следващия ден е обвинен в хулиганство и възпрепятстване на органите на реда, след което е освободен под гаранция. На 10 октомври 1994 г. е разпитан вторият жалбоподател и срещу него са повдигнати същите обвинения. Делото е оставено без движение до 2002 г.

6.  През м. юли и м. август 2002 г. са разпитани няколко свидетели. През м. септември и м. ноември 2002 г. и през м. февруари и м. март 2003 г. следователят дава нова формулировка на обвиненията срещу жалбоподателите и ги разпитва повторно. На 14 юни 2003 г. прокурорът внася обвинителен акт срещу тях.

7.  Пловдивският районен съд провежда две съдебни заседания и на 18 ноември 2004 г. приема сключването на съдебно споразумение между жалбоподателите и прокуратурата и прекратява производството. Жалбоподателите са наказани с три месеца лишаване от свобода.

ПРАВОТО

II. ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛ. 6, АЛ. 1 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

8. Жалбоподателите се оплакват, че продължителността на производството срещу тях е несъвместима с изискването за „разумен срок”, предвидено в чл. 6, ал. 1 от Конвенцията, който гласи:

„Βсяко лице, при решаването на правен спор относно… основателността на каквото и да е наказателно обвинение срещу него ..., има право на ... гледане на неговото дело в разумен срок, от [a] ... съд ...”

9.  Правителството не е представило коментар.

A. Допустимост

10. Съдът отбелязва, че това оплакване не е явно необосновано по смисъла на чл. 35, ал. 3, от Конвенцията. Освен това Съдът отбелязва, че то не е недопустимо на други основания. Следователно трябва да бъде обявено за допустимо.

Б.  По същество

11.  Съдът намира, че периодът, който следва да се вземе под внимание, започва да тече от 3 октомври 1994 г. по отношение на първия жалбоподател и от 10 октомври 2004 г. по отношение на втория жалбоподател (вж. параграф 5 по-горе, също и: Малечков срещу България, № 57830/00, § 95, 28 юни 2007 г.; и Филипов срещу България, № 40495/04, § 34, 10 юни 2010 г.). По отношение и на двамата жалбоподатели периодът приключва на 18 ноември 2004 г. (вж. параграф 7 по-горе). По този начин производството е продължило десет години и един месец за фазата на досъдебното разследване и първата съдебна инстанция.

12. Съдът припомня, че разумността на продължителността на производството следва да се преценява в светлината на обстоятелствата по делото и с оглед на следните критерии: сложността на делото, поведението на жалбоподателите и на съответните власти (вж., наред с много други източници, Пелисие и Саси срещу Франция [ГК], № 25444/94, § 67, ЕСПЧ 1999-II).

13. Съдът често е установявал наличието на нарушения на чл. 6, ал. 1 от Конвенцията по дела, повдигащи въпроси, сходни с този по настоящото дело (вж., наред с много други източници, Янков и Манчев срещу България, № № 27207/04 и 15614/05, §§ 17 – 26, 22 октомври 2009 г.; и Стефанов и Юруков срещу България, № 25382/04, § 17, 1 април 2010 г.). Настоящото дело не е сложно и няма основание да се смята, че забавянето на производството е по вина на жалбоподателите. Основната причина, поради която обвиненията срещу тях не са били окончателно формулирани за такъв дълъг период, е фактът, че от м. октомври 1994 г. до м. юли 2002 г. по делото няма движение (вж. параграфи 5 и 6 по-горе). Правителството не е представило каквото и да е обяснение за този период.

14. Като взе предвид гореизложените съображения и своята установена практика по този въпрос, Съдът счита, че продължителността на производството срещу жалбоподателите е прекомерна и не отговаря на изискването за „разумен срок”.

15. Ето защо е налице нарушение на чл. 6, ал. 1 от Конвенцията.

I. ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛ. 13 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

16. По-нататък жалбоподателите се оплакват относно липсата на ефикасни средства за правна защита по отношение на прекомерната продължителност на производството срещу тях. Те се позовават на чл. 13 от Конвенцията, който гласи:

„Βсеки, чиито права и свободи, провъзгласени в тази Конвенция, са нарушени, има право на ефикасни правни средства за тяхната защита пред съответните национални власти, дори и нарушението да е извършено от лица, действащи при упражняване на служебни функции.”

17.  Правителството не е представило коментар.

18.  Съдът отбелязва, че настоящото оплакване е във връзка с оплакването, разгледано по-горе, и следователно трябва да бъде обявено за допустимо.

19.  Съдът отново напомня, че член 13 гарантира ефикасни правни средства за защита пред съответните национални власти за твърдяно нарушение на изискването по чл. 6, ал. 1 делото да бъде разгледано в разумен срок (вж. Кудла срещу Полша (Kudła v. Poland) [ГК], № 30210/96, § 156, ЕСПЧ 2000-XI). Като се позовава на мотивите си по други решения срещу България, където намира, че за съответния период и при сходни обстоятелства българското право не предоставя ефикасни правни средства за защита (вж. например: Сиджимов срещу Българияa, №  55057/00, § 40 – 43, 27 януари 2005 г.; и Янков и Манчев срещу България, цитирани по-горе, §§ 32 – 34), Съдът не вижда причина да достигне до различно заключение по настоящото дело.

20.  В този смисъл е налице нарушение на чл. 13 от Конвенцията.

IV. ПРИЛОЖЕНИЕ НА ЧЛ. 41 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

21.  Член 41 от Конвенцията гласи:

„Ако Съдът установи нарушение на Конвенцията или на Протоколите към нея и ако вътрешното право на съответната Βисокодоговаряща страна допуска само частично обезщетение, Съдът, ако е необходимо, постановява предоставянето на справедливо обезщетение на потърпевшата страна.“

A. Вреди

22.  Жалбоподателите претендират 20 000 евро (EUR) за неимуществени вреди, претърпени в резултат на прекомерната продължителност на производството срещу тях. Жалбоподателите освен това претендират 6 000 евро (EUR) за неимуществени вреди, претърпени в резултат от липсата на ефикасни средства за правна защита срещу прекомерната продължителност на производството.

23.  Правителството оспорва тези претенции.

24.  Съдът счита, че жалбоподателите би трябвало да са претърпели неимуществени вреди в резултат на прекомерната продължителност на производството срещу тях и липсата на ефикасни средства за правна защита в тази връзка. Като взе предвид конкретните обстоятелства и сумите, присъдени по предходни подобни дела, произнасяйки се по справедливост, както се изисква по силата на чл. 41 от Конвенцията, Съдът присъжда на всеки от жалбоподателите по 2 500 евро, заедно с всички данъци, които могат да бъдат дължими.

Б.  Разноски

25.  Жалбоподателите претендират 3 150 евро за адвокатски хонорари в производството пред Съда и 155 евро за други разходи, сред които превод на становищата, пощенски разходи и канцеларски материали. В подкрепа на искането си те представят договор със своите адвокати и почасов график за четиридесет и пет часа правна работа, при тарифа от 70 евро на час. Жалбоподателите молят сумата, присъдена за разноски по настоящия иск, да се заплати директно на техните адвокати – г-жа Стефанова и г-н Атанасов.

26.  Правителството оспорва тези претенции с аргумента, че са прекалено високи.

27. Според практиката на Съда жалбоподател има право на възстановяване на разноски само доколкото е доказано, че същите са действително и по необходимост направени и са в разумен размер. В този случай, като има предвид внесените документи по делото и горните критерии, Съдът намира за разумно да присъди сумата от 500 евро за разноски по всички искове. Тази сума ще бъде преведена директно по банковата сметка на процесуалните представители на жалбоподателите – г-жа Стефанова и г-н Атанасов.

В.  Лихва за забава

28.  Съдът счита за подходящо лихвата за забава да бъде изчислена на основата на пределния лихвен процент по заеми на Европейската централна банка, с добавени три процентни пункта.

ПО ИЗЛОЖЕНИТЕ СЪОБРАЖЕНИЯ СЪДЪТ ЕДИНОДУШНО

1.  Обявява жалбата за допустима;

2.  Постановява, че е налице нарушение на чл. 6, ал. 1 от Конвенцията поради прекомерната продължителност на наказателното производство срещу жалбоподателите;

3.  Постановява, че е налице нарушение на чл. 13, ал. 1 от Конвенцията поради липсата на ефикасни средства за правна защита срещу прекомерната продължителност на производството;

4.  Постановява

(a)  ответната държава да заплати на жалбоподателите в срок до три месеца от датата на влизане в сила на съдебното решение съгласно чл. 44, ал. 2 от Конвенцията долупосочените суми, преобразувани в левова равностойност по курса към датата на плащането;

(i)  на г-н Арабаджиев – EUR 2 500 (две хиляди и петстотин евро) за неимуществени вреди, заедно с всички данъци, които могат да бъдат дължими;

(ii)  на г-н Алексиев – EUR 2 500 (две хиляди и петстотин евро) за неимуществени вреди, заедно с всички данъци, които могат да бъдат дължими;

(iii)  EUR 500 (петстотин евро) за разноски общо на двамата жалбоподатели, заедно с всички данъци, дължими върху тази сума, които да бъдат преведени директно по банковата сметка на техните процесуални представители г-жа Стефанова и г-н Атанасов;

(б)  след изтичане на указания тримесечен срок до извършване на плащането върху горната сума се дължи проста лихва в размер, равен на пределния лихвен процент по заеми на Европейската централна банка за периода на забава, с добавени три процентни пункта;

5.  Отхвърля останалата част от исковите претенции за справедливо обезщетение.

Изготвено на английски език и оповестено в писмен вид на 21 декември 2010 г. в съответствие с чл. 77, ал. 2 и 3 от Правилника на Съда.

       Стивън Филипс                                                             Райт Марусте

Заместник-секретар на Отделението                              Председател 

Дата на постановяване: 21.12.2010 г.

Вид на решението: По същество

Досие в HUDOC: http://hudoc.echr.coe.int/eng?i=001-102379