Номер на жалба: 48445/06

Членове от Конвенцията: (Чл. 5) Право на свобода и сигурност, (Чл. 5-1) Законосъобразен арест или лишаване от свобода, (Чл. 5-1-А) По силата на постановена присъда, (Чл. 5-5) Обезщетение

По делото на Асен Костов срещу България,

Европейският съд по правата на човека (Четвърто отделение), заседаващ като Отделение, състоящо се от:

          Инета Цимеле (Ineta Ziemele), Председател,

          Пейви Хирвеле (Päivi Hirvelä),

          Георге Николау (George Nicolaou),

          Леди Бианку (Ledi Bianku),

          Здравка Калайджиева,

          Кшищоф Войтичек (Krzysztof Wojtyczek),

          Фарис Вехабович (Faris Vehabović), съдии,

и Фатош Арачи (Fatoş Aracı), заместник-секретар на Отделението,

след проведено закрито заседание на 5 март 2013 г.,

се произнесе със следното съдебно решение, постановено на същата дата:

ПРОЦЕДУРАТА

1.  Делото е образувано по жалба (№48445/06 г.) срещу Република България, подадена на 21 октомври 2006 г. пред Съда на основание на чл. 34 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи  (“Конвенцията”) от българския гражданин г-н Асен Костов (“жалбоподателя”).

2. Жалбоподателят е представляван от г-н А. Атанасов – адвокат, практикуващ в Пловдив. Българското правителство („правителството”) е представлявано от своя агент, г-жа Р. Николова от Министерството на правосъдието.

3. Жалбоподателят твърди по-специално, че задържането му след срока на изтърпяване на наказанието лишаване от свобода от една година, наложено с решение от 10 май 2004 г., е незаконно; жалбоподателят твърди също, че той не е имал право на съответно обезщетение.

4.  На 7 октомври 2010 г. е изпратено уведомление за жалбата до правителството. Съдът решава да се произнесе едновременно по допустимостта и по съществото на жалбата (чл. 29, ал. 1 от Конвенцията).

ФАКТИТЕ

I. ОБСТОЯТЕЛСТВА ПО ДЕЛОТО

5.  Жалбоподателят е роден през 1961 г. и живее в село Стряма.

A. Производства, по които на жалбоподателя са наложени общи наказания с присъди

6. Жалбоподателят е осъден за редица престъпления, извършени между 1991 и 1998 г. Наказателните дела са със следните номера: 70/1995, 343/1998, 805/2001, 751/2002, 660/2002, 868/2003 и 1732/2002.

7. На 13 октомври 2003 г. Пловдивският районен съд одобрява споразумение между прокурора и подсъдимия по дело № 868/2003, съгласно което жалбоподателят се признава за виновен за грабеж и е осъден на една година затвор.

8. Жалбоподателят започва изтърпяването на присъдата си на 28 октомври 2003 г.

9. С решение от 19 декември 2003 г. по дело № 868/2003 Пловдивският районен съд налага общо наказание лишаване от свобода за две години, което включва и лишаването от свобода по четири от другите присъди на жалбоподателя (дела №№ 343/1998, 805/2001, 751/2002 и 660/2002).

10. След подадена от жалбоподателя жалба, с решение от 10 май 2004 г. Пловдивският окръжен съд отменя решението на долната инстанция. Той налага общо наказание лишаване от свобода за една година само за присъдите на жалбоподателя по дела №№ 343/1998 и 868/2003. От този срок на лишаване от свобода съдът приспада шестте месеца, които са излежани от жалбоподателя след присъдата му по дело № 343/1998. Съдът постановява също, че времето, прекарано от жалбоподателя в затвора след осъждането му по дело № 868/2003, също следва да се извади от общата присъда. Съдът не уточнява кога изтича едната година лишаване от свобода. По отношение на присъдите по дела №№ 70/1995, 805/2001, 751/2002 и 660/2002 (жалбоподателят вече е изтърпял наложеното наказание по дело № 70/1995, а изтърпяването на присъдите по останалите три дела е прекъснато) съдът заключава, че налагането на отделна обща присъда би било от полза на жалбоподателя, но че произнасянето по това от компетентността на друг районен съд.

11. След решението от 10 май 2004 г. жалбоподателят, позовавайки се на чл. 425 от Наказателно-процесуалния кодекс от 1974 г., подава искане за прекъсване на изпълнението на присъдата му лишаване от свобода. На 14 май 2004 г. Окръжната прокуратура отхвърля искането с мотива, че предстои да му бъде наложена обща присъда по четири други дела.

12. Жалбоподателят е освободен на 1 юни 2004 г., когато влиза в сила решението от 10 май 2004 г., което не е обжалвано от жалбоподателя или органите на прокуратурата.

13. На неуточнена дата през 2005 г. започва ново производството, в което да бъде наложена обща присъда на жалбоподателя по дело № 1732/2002, което не е взето предвид при предишните производства.

14. С решение от 13 декември 2005 г. Пловдивският районен съд налага обща присъда от една година и три месеца лишаване от свобода за присъдите на жалбоподателя по дела №№ 343/1998, 1732/2002 и 868/2003. На 21 април 2006 г. Пловдивският окръжен съд потвърждава това решение.

15. От документите по делото не става ясно дали е наложена обща присъда по дела №№ 70/1995, 805/2001, 751/2002 и 660/2002.

Б.  Производство по Закона за отговорността на държавата и общините за вреди относно законосъобразността на задържането на жалбоподателя

16. На 1 октомври 2004 г. жалбоподателят подава иск за обезщетение по Закона за отговорността на държавата и общините за вреди от 1988 г. („Законът от 1988 г.”) срещу Пловдивския районен съд и прокуратурата. Той твърди, че по силата на решението от 10 май 2004 г. е осъден на една година затвор, но в действителност е излежал една година, два месеца и десет дни.

17. В свое решение от 13 май 2005 г. Пазарджишкият окръжен съд приема, че след приспадане на излежаното време и намаляване на наказанието, отчитайки дните, през които жалбоподателят е работил в затвора, той е излежал два месеца и десет дни повече от срока на наложената му с решението от 10 май 2004 г. присъда. Съдът обаче постановява, че тъй като е висящо производството, в което на жалбоподателя ще бъде наложено ново общо наказание за някои от присъдите му, прекараният в затвора период от време, който е в повече от наложеното с решението от 10 май 2004 г. наказание, следва да се вземе под внимание при налагане на общото наказание по останалите присъди. Поради това съдът отхвърля жалбата и осъжда жалбоподателя да заплати сумата от 480 български лева (BGN) за съдебни такси.

18. Жалбоподателят обжалва това решение. Той заявява, че като добавя още една присъда и налага по-продължителна обща присъда, решението от 21 април 2006 г. противоречи на решението от 10 май 2004 г. С решение от 12 декември 2008 г. Пловдивският апелативен съд потвърждава констатацията на първоинстанционния съд и осъжда жалбоподателя да заплати допълнително 240 лв. за съдебни такси. Съдът се мотивира, че задържането на жалбоподателя е законно, защото присъдата му по дело № 1732/2002 не е била взета предвид в решението от 10 май 2004 г., както е трябвало – недостатък, коригиран с решението от 21 април 2006 г., а освен това през месец май 2004 г. производството, в което е следвало да се наложи нова обща присъда, все още не е било завършено.

19. Впоследствие жалбоподателят обжалва решението за законосъобразност, твърдейки, че размерът на съдебните такси, които е осъден да заплати, е в нарушение на измененията на Закона от 1988 г., влезли в сила на 30 май 2008 г.

20. С решение от 5 февруари 2010 г. Върховният касационен съд (ВКС) отказва да уважи жалбата за законосъобразност на жалбоподателя и потвърждава решението на по-долната инстанция. По отношение на оплакването за съдебните такси, ВКС разпорежда започване на отделно производство.

21. С окончателно решение от 6 юли 2010 г. Върховният касационен съд уважава жалбата на жалбоподателя по отношение на съдебните такси. Съдът прилага чл. 9а и параграф 9 от заключителните разпоредби на Закона от 1988 г. (вж. параграф 25 по-долу) и постановява, че следва да се приложи проста съдебна такса в размер на 15 лв.

II. ПРИЛОЖИМО ВЪТРЕШНО ПРАВО

22. Чл. 25, ал. 1 от Наказателния кодекс от 1968 г. предвижда, че когато едно лице е осъдено с две или повече отделни присъди, се налага общо наказание лишаване от свобода, ако всички престъпления са извършени преди влизане в сила на първата присъда. Съгласно ал. 2 на тази разпоредба, ако наказанието по някоя от присъдите е изтърпяно, то се приспада, ако е от вида на определеното за изтърпяване общо наказание. Ал. 4 предвижда, че в случай, че лицето е било освободено от изтърпяване на наказанието, наложено по една или повече от присъдите, съдът при налагането на общото наказание лишаване от свобода следва да реши дали то да бъде изтърпяно ефективно.

23. Чл. 371 от Наказателно-процесуалния кодекс от 1974 г. („Кодекса от 1974 г.”) (в сила до 29 април 2006 г., когато бива заменен от нов кодекс) предвижда, че присъдите и решенията се привеждат в изпълнение след влизането им в сила. Препис от присъдата се изпраща на прокурора, който е компетентен да предприеме необходимите мерки за нейното изпълнение; в случай на наказание лишаване от свобода прокурорът разпорежда затворническите власти да задържат затворника в изпълнение на присъдата (чл. 375, ал. 2 от Кодекса от 1974 г.).

24. Чл. 425 от Кодекса от 1974 г. предвижда, освен другото, че изпълнението на наказанието лишаване от свобода може да бъде прекъснато при изключителни причини от семеен или обществен характер. Съгласно чл. 426, ал. 1 от Кодекса от 1974 г. предложения за прекъсване може да прави началникът на затвора, а самото изпълнение на наказанието се прекъсва от компетентния прокурор.

25. Приложимите разпоредби на Закона за отговорността на държавата и общините за вреди от 1988 г. („Законът от 1988 г.”) по отношение на съдебните такси са обобщени в параграфи 19 – 21 от решението на Съда по делото Станков срещу България (Stankov v. Bulgaria) (№68490/01, ЕСПЧ 2007-VIII).

26. Законът от 1988 г. е изменен, считано от 30 май 2008 г., като чрез новия чл. 9а е въведена проста съдебна такса за делата, заведени по закона, независимо от размера на иска. Съгласно параграф 9 от заключителните разпоредби на Закона от 1988 г., чл. 9а се прилага за висящите към момента на въвеждането му производства.

ПРАВОТО

I. ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛ. 5, АЛ. 1 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

27. Жалбоподателят твърди, че задържането му след изтичане на наказанието една година лишаване от свобода, наложено му с решението от 10 май 2004 г., е незаконно. Той се позовава на чл. 5, ал. 1, б. „а” от Конвенцията, който гласи следното:

„1. Βсеки има право на свобода и сигурност. Никой не може да бъде лишен от свобода, освен в следните случаи и по реда, предвиден от закона:

a)          законосъобразно лишаване от свобода по силата на постановена от компетентен съд присъда;

...”

28.  Правителството оспорва този довод.

A. Допустимост

29.  Съдът счита, че жалбата не е явно необоснована по смисъла на чл. 35, ал. 3, т. „а” от Конвенцията или недопустима на други основания. Следователно тя трябва да бъде обявена за допустима.

Б.  По същество

1.  Становищата на страните

a. Правителството

30. Правителството твърди, че задържането на жалбоподателя през цялото време е в съответствие с изискванията на чл. 5, ал. 1, б. „а”, защото той е задържан на 28 октомври 2003 г. за да изтърпяване на присъда от една година лишаване от свобода, наложена по дело № 868/2003. Според решението от 10 май 2004 г. срокът на лишаване от свобода по тази присъда изтича на 28 април 2004 г. Обаче, тъй като това решение става окончателно едва на 1 юни 2004 г., жалбоподателят е задържан преди тази дата по силата на присъдата си по дело № 868/2003. Дори да се приеме, че жалбоподателят е прекарал в затвора по-дълъг период от време от предвидения в наложеното с решението от 10 май 2004 г. наказание, следва да се има предвид, че процесът на налагане на общо наказание за всички присъди на жалбоподателя не завършва с това решение. В тази връзка правителството посочва, че жалбоподателят е имал редица неизтърпяни присъди, за които е предстояло определяне на едно общо наказание – факт, с който жалбоподателят е бил наясно, – както и че целият период на задържане на жалбоподателя до 1 юни 2004 г. в крайна сметка е щял да бъде приспаднат от общата присъда.

б.  Жалбоподателят

31. Жалбоподателят оспорва твърденията на правителството. Той посочва, че задържането му след изтичане на общото наказание, наложено с решението от 10 май 2004 г., а именно от 21 март до 1 юни 2004 г., произтича от решението от 19 декември 2003 г., което според него е неправилно, и от нежеланието на прокуратурата да прекъсне изпълнението на присъдата му. Освен това той твърди, противно на твърдението на правителството, че решението от 10 май 2004 г. е влязло в сила и е станало задължително за властите още при неговото постановяване. Задържането му между 21 март и 1 юни 2004 г. не може да бъде оправдано от факта, че то е приспаднато от срока на наказанието лишаване от свобода, наложено с решението от 21 април 2006 г., тъй като това решение е неправилно и е в противоречие с решението от 10 май 2004 г., което вече е било влязло в сила. Задържането му по време на въпросния период не може да бъде обосновано и с аргумента, че към момента на постановяване на решението от 10 май 2004 г. жалбоподателят е бил наясно, че има неизтърпяни присъди, за които предстои налагането на общо наказание.

2.  Преценката на Съда

32. Съдът подчертава, че чл. 5 е посветен на основно право на човека, а именно защитата на индивида срещу произволна намеса от страна на държавата в правото му на свобода. Букви (а) до (f) на чл. 5, ал. 1 съдържат изчерпателен списък на допустимите основания, въз основа на които лицата могат да бъдат лишени от свобода, без това лишаване от свобода да е несъвместимо с чл. 5, ал. 1, освен ако не попада в една от следните категории (вж. неотдавнашното решение по делото Остин и други срещу Обединеното кралство (Austin and Others v. the United Kingdom) [ГК], №39692/09, 40713/09 и 41008/09, § 60, 15 март 2012 г.).

33. Съдът отбелязва, че на 28 октомври 2003 г. жалбоподателят започва изтърпяване на едногодишна присъда, наложена му в съответствие със споразумението между прокурора и подсъдимия от 13 октомври 2003 г. по дело № 868/2003 (виж параграф 7 по-горе). Задържането му след тази дата следователно попада в приложното поле на чл. 5, ал. 1, б. „а”.

34. Съдът отбелязва още, че с решението от 10 май 2004 г. е наложено общо наказание лишаване от свобода от една година за две от присъдите на жалбоподателя, включително тази по дело № 868/2003 (вж. параграф 10 по-горе). Той е освободен на 1 юни 2004 г. Според правителството общият срок на наказанието лишаване от свобода, наложено с решението от 10 май 2004 г., изтича на 28 април 2004 г. (вж. параграф 29 по-горе).

35. Съдът счита, че по време на задържането на жалбоподателя съществуват два периода, които трябва да бъдат разграничени. Първият е периодът от 28 октомври 2003 до 10 май 2004 г. През това време жалбоподателят е задържан по силата на присъдата си по дело № 868/2003 за срок от една година – в съответствие със споразумението между прокурора и подсъдимия от 13 октомври 2003 г. (вж. параграф 7 по-горе).

36. Вторият период е между 10 май и 1 юни 2004 г. През този период жалбоподателят е задържан, въпреки че общото наказание лишаване от свобода, наложено с решението от 10 май 2004 г. (което включва присъдата по дело № 868/2003), е изтекъл. Властите отказват да го освободят, обосновавайки отказа си с неизтърпените му присъди (вж. параграф 11 по-горе).

37. Така основният въпрос по настоящото дело, с оглед решението от 10 май 2004 г., е дали задържането на жалбоподателя до 1 юни 2004 г. е оправдано по смисъла на чл. 5, ал. 1, б. „а”.

38. Съдът отбелязва, че решението от 10 май 2004 г. влиза в сила на 1 юни 2004 г. и че жалбоподателят е освободен на тази дата. При все това не може да се пренебрегне фактът, че към 10 май 2004 г. националните власти са били наясно, че срокът на наказанието на жалбоподателя е изтекъл. Въпреки този факт и въпреки че не са обжалвали решението, което са могли да направят, органите на прокуратурата отказват да освободят жалбоподателя, позовавайки се на необходимостта да бъде наложено общо наказание за няколко от другите му присъди. Налагането на общо наказание обаче се прави от компетентния съд, а не от прокуратурата. Следователно Съдът не е убеден, че при липсата на съответна заповед за изпълнение на друга присъда (вж. параграф 23 по-горе) прокурорът трябва да се е позова на бъдещи действия на съда като основание за задържане на жалбоподателя.

39. По-нататък правителството твърди, че задържането на жалбоподателя след изтичане на общото наказание лишаване от свобода, наложено с решението от 10 май 2004 г., във всеки случай ще бъде приспаднато от времето, оставащо за изтърпяване в затвора по наказанието, наложено с решението от 21 април 2006 г. В този смисъл, подчертавайки, че трябва да има оправдание за нечие задържане за цялата му продължителност, Съдът счита, че макар този въпрос да би могъл да е от значение за анализа по чл. 41, такова валидиране със задна дата на задържането на жалбоподателя през въпросния период не може да се приеме за оправдано.

40. На последно място, правителството заявява, че към момента на постановяване на решението от 10 май 2004 г. жалбоподателят е бил напълно наясно с присъдата си по дело № 1732/2002, но въпреки това не е поискал от националния съд тя да се вземе предвид при налагането на общата присъда. Съдът от своя страна отбелязва, че органите на прокуратурата също не са информирали националния съд за тази присъда. Освен това, след като присъдата по дело №1732/2002 е взета под внимание, наказанието на жалбоподателя е увеличено (вж. параграф 14 по-горе). Пред наличието на подобна възможност за увеличаване на наказанието, от жалбоподателя не може да се очаква да поеме курс на действие, който би могъл да влоши положението му.

41. Горните съображения са достатъчни Съдът да приеме, че задържането на жалбоподателя след решението от 10 май 2004 г., въпреки че това решение е влязло в сила на 1 юни 2004 г., не е оправдано по смисъла на чл. 5, ал. 1, б. „а” от Конвенцията.

42. Ето защо е налице нарушение на чл. 5, ал. 1 от Конвенцията.

II. ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛ. 5, АЛ. 5 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

43. Жалбоподателят се оплаква, че не е имал право на обезщетение за това, че е бил задържан в нарушение на разпоредбата на чл. 5. Той се позовава на чл. 5, ал. 5 от Конвенцията, който гласи следното:

„ Βсяко лице, арестувано или лишено от свобода в нарушение на изискванията на този член, има право на обезщетение.”

44. Правителството оспорва твърденията на жалбоподателя. То посочва, че жалбоподателят е можел да обжалва решението от 10 май 2004 г., искайки от националните съдилища да наложат едно общо наказание за останалите му присъди; можел е да поиска от началника на затвора да предложи прекъсване на изпълнението на наказанието му, а също и да подаде жалба по реда на Закона от 1988 г.

A. Допустимост

45. Съдът отбелязва, че е установил нарушение на чл. 5, ал. 1, б. „а” от Конвенцията (вж. параграф 41 по-горе). Следователно приложим е и чл. 5, ал. 5 (вж. Навущанов срещу България (Navushtanov v. Bulgaria), №57847/00, § 78, 24 май 2007 г.).

46. Съдът отбелязва също, че жалбата не е явно необоснована по смисъла на чл. 35, ал. 3, т. „а” от Конвенцията или недопустима на други основания. Следователно тя трябва да бъде обявена за допустима.

Б.  По същество

47. С оглед на горното, Съдът трябва да установи дали българското законодателство предоставя на жалбоподателя право на обезщетение за нарушението на чл. 5 от Конвенцията в неговия случай.

48. Съдът отбелязва твърдението на правителството, че е трябвало жалбоподателят да поиска налагането на общо наказание за останалите си присъди. Според правителството периодът, който жалбоподателят е изтърпял в повече от наказанието, наложено с решението на 10 май 2004 г., по този начин би могъл да бъде приспаднат от общата присъда. Освен това то заявява, че жалбоподателят не е поискал от затворническите власти да предложат прекъсване на изпълнението на наказанието му.

49. Съдът по-горе вече е отбелязал (вж. параграф 39), че не може да се очаква жалбоподателят да предприеме действие, което би могло да влоши положението му. Затова възможността да поиска от съдилищата да му наложат общо наказание за останалите му присъди не може да се разглежда като средство, отговарящо на изискванията на чл. 5, ал. 5. Що се отнася до втория изтъкнат от правителството довод, следва да се отбележи, че след решението от 10 май 2004 г. жалбоподателят се е обърнал към прокуратурата с искане да се прекъсне изпълнението на присъдата му (вж. параграф 11 по-горе), но без резултат.

50. Остава да се прецени дали искът за обезщетение по Закона от 1988 г. може да се разглежда като предоставящ на жалбоподателя право на обезщетение. В действителност жалбоподателят е предявил такъв иск. Докато производството е висящо, един от ответниците – прокуратурата – иска образуването на ново производството, по което на жалбоподателя да бъде наложено общо наказание за присъдите му, които вече са предмет на решението от 10 май 2004 г. Прокуратурата настоява в общото наказание да се включи и присъдата на жалбоподателя по дело № 1732/2002. Това мотивира националните съдилища да постановят, че задържането на жалбоподателя не е незаконно.

51. С оглед на горното, Съдът не може да прави предположения дали органите на прокуратурата ще образуват ново производство, по което да бъде наложено общо наказание за някои от присъдите на жалбоподателя, като „репресивна мярка” заради неговия иск за обезщетение или за да му противодействат (вж. подобен подход във: Филева срещу България (Fileva v. Bulgaria), №3503/06, § 43, 3 април 2012 г.).

52. Факт е обаче, че искът на жалбоподателя за обезщетение за вреди е отхвърлен с оглед на увеличената присъда, наложена му с решението от 21 април 2006 г. (вж. параграф 20 по-горе). По този начин, предвид констатациите на националните съдилища (вж. параграф 18 по-горе), жалбоподателят не е имал възможност да докаже иска си, че е претърпял вреди в резултат на нарушаване на правото му по чл. 5, ал. 1.

53. От това следва, че Законът от 1988 г., както е тълкуван и приложен от националните съдилища в случая на жалбоподателя, не му предоставя право на обезщетение.

54. Поради това е налице нарушение на чл. 5, ал. 5 от Конвенцията.

III. ДРУГИ ТВЪРДЯНИ НАРУШЕНИЯ НА КОНВЕНЦИЯТА

55. На последно място, жалбоподателят се оплаква по чл. 6, ал. 1 от Конвенцията и чл. 1 от Протокол № 1 към Конвенцията, че двете производства – едното, завършило с решението от 21 април 2006 г., и другото по Закона от 1988 г. – са несправедливи; оплаква се също от размера на съдебните такси, които е осъден да заплати в производството за обезщетение за вреди.

56. Съдът разгледа подадените от жалбоподателя оплаквания. В светлината обаче на всички материали, с които разполага, и дотолкова, доколкото са от неговата компетентност въпросите, които са предмет на оплакването, Съдът намира, че няма данни за наличие на нарушение на правата и свободите, предвидени в Конвенцията или протоколите към нея.

57. От това следва, че тази част от жалбата трябва да бъде отхвърлена като явно необоснована, в съответствие с чл. 35, ал. 3, б. „а” и ал. 4 от Конвенцията.

II. ПРИЛОЖЕНИЕ НА ЧЛ.  41 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

58.  Чл. 41 от Конвенцията гласи:

„Ако Съдът установи нарушение на Конвенцията или на Протоколите към нея и ако вътрешното право на съответната Βисокодоговаряща страна допуска само частично обезщетение, Съдът, ако е необходимо, постановява предоставянето на справедливо обезщетение на потърпевшата страна.“

A. Вреди

59. Жалбоподателят претендира 368 евро като обезщетение за имуществени вреди, равняващи се на направените от него разходи в националното производство. Той не представя никакви разходооправдателни документи или подробности във връзка с това твърдение. Той също така претендира 12 000 евро като обезщетение за неимуществени вреди.

60. Правителството оспорва тези претенции като прекомерни. То счита, че установяването на нарушение представлява достатъчно справедливо удовлетворение за жалбоподателя.

61. Съдът счита претенцията на жалбоподателя за имуществени вреди за недоказана и затова отхвърля този иск. От друга страна, той счита, че жалбоподателят трябва да е претърпял неимуществени вреди в резултат на нарушението на Конвенцията в неговия случай. В тази връзка Съдът взема предвид, че периодът на задържане на жалбоподателя до 1 юни 2004 г., по отношение на който Съдът е установил нарушение на Конвенцията, се приспада от срока на наказанието лишаване от свобода, наложено с решението от 21 април 2006 г. Съдът обаче отдава значение и на факта, че в конкретния случай срокът на задържане на жалбоподателя през въпросния период е могъл да бъде приспаднат едва след увеличението на присъдата му лишаване от свобода, което е осъществено с решението от 21 април 2006 г. Поради това Съдът присъжда на жалбоподателя сумата от 2 000 евро за неимуществени вреди.

Б.  Разноски

62. Жалбоподателят претендира също 3 360 евро за правната работа, извършена от неговия процесуален представител в производството пред Съда, както и 52 евро за пощенски и канцеларски разходи. В подкрепа на искането си той представя договор за процесуално представителство при часова ставка от 80 евро и работен график.

63. Правителството оспорва тези претенции като прекомерни.

64. Според практиката на Съда, жалбоподателят има право на възстановяване на разноски само доколкото е доказано, че те са били действително направени и необходими и са в разумен размер. По настоящото дело, като взе предвид документите, с които разполага, и горните критерии, както и невъзможността жалбоподателят да представи всички необходими документи, например фактури и разписки за направените пощенски и канцеларски разходи, Съдът счита за разумно да присъди сумата от 1 500 евро за производството пред Съда.

В.  Лихва за забава

65.  Съдът счита за подходящо лихвата за забава да бъде изчислена на основата на пределния лихвен процент по заеми на Европейската централна банка, с добавени три процентни пункта.

ПО ИЗЛОЖЕНИТЕ СЪОБРАЖЕНИЯ СЪДЪТ ЕДИНОДУШНО

1.  Обявява жалбата по чл. 5, ал. 1 и чл. 5, ал. 5 за допустима, а останалата част от жалбата за недопустима;

2.  Постановява, че е налице нарушение на чл. 5, ал. 1 от Конвенцията;

3.  Постановява, че е налице нарушение на чл. 5, ал. 5 от Конвенцията;

4.  Постановява

(a)  ответната държава да заплати на жалбоподателя в срок от три месеца от датата на влизане в сила на съдебното решение долупосочените суми в левова равностойност към датата на плащането, в съответствие с чл. 44, ал. 2 от Конвенцията:

(i)  ЕUR 2 000 (две хиляди евро) за неимуществени вреди, заедно с всички данъци, които могат да бъдат дължими от жалбоподателя върху тази сума;

(iii) EUR 1 500 (хиляда и петстотин евро) за разноски, заедно с всички данъци, които могат да бъдат дължими от жалбоподателя върху тази сума;

(б)  след изтичане на горецитирания тримесечен срок до извършване на плащането ще бъде дължима обикновена лихва върху горната сума в размер, равен на пределния лихвен процент по заеми на Европейската централна банка за периода на забава, с добавени три процентни пункта;

5.  Охвърля останалата част от иска на жалбоподателя за справедливо обезщетение.

Изготвено на английски език и оповестено в писмен вид на 26 март 2013 г., в съответствие с чл. 77, ал. 2 и 3 от Правилника на Съда.

                    Фатош Арачи                                                   Инета Цимеле
Заместник-секретар на Отделението                                 Председател

Дата на постановяване: 26.3.2013 г.

Вид на решението: По същество

Досие в HUDOC: http://hudoc.echr.coe.int/eng?i=001-117634