Номер на жалба: 24760/94

Членове от Конвенцията: (Чл. 3) Забрана на изтезанията, (Чл. 5) Право на свобода и сигурност, (Чл. 6) Право на справедлив съдебен процес, (Чл. 13) Право на ефикасни правни средства за защита, (Чл. 3) Нечовешко отношение, (Чл. 3) Положителни задължения, (Чл. 13) Ефикасни правни средства, (Чл. 6) Гражданско производство, (Чл. 6-1) Достъп до съд, (Чл. 5-1) Законосъобразен арест или лишаване от свобода, (Чл. 5-3) Съдия или длъжностно лице, упълномощено от закона да изпълнява съдебни функции, (Чл. 5-3) Основателност на задържането преди делото, (Чл. 5-3) Гледане на делото в разумен срок , (Чл. 5-4) Преглед на законосъобразността на задържане, (Чл. 5-4) Обжалване

Дело Асенов и други срещу България
(Assenov v. Bulgaria)
Решение от 28 октомври 1998 г.
(Пълен текст на решението)

I. СЪБИТИЯТА ОТ И СЛЕД 19 СЕПТЕМВРИ 1992 Г.
А. Предварителни възражения
1. Твърдение за неизчерпване на вътрешноправните средства
Тъй като е изчерпал всички възможни вътрешноправни средства, предоставени му от наказателно-правосъдната система без да успее да предизвика наказателно преследване срещу полицейските служители, за които твърди, че са го малтретирали, жалбоподателят не е длъжен, да се опитва да получи удовлетворение като предяви граждански иск за обезщетение.
Заключение: възражението се отхвърля (единодушно)
2. Твърдение за злоупотреба с правото на жалба
Няма доказателства за злоупотреба с правото на жалба.
Заключение: възражението се отхвърля (единодушно)

Б. По същество
1. Чл. 3 от Конвенцията
(а) Твърдения за малтретиране от полицията
Въз основа на представените доказателства е невъзможно да се установи дали уврежданията на жалбоподателя са били причинени от полицията, както той твърди.
Заключение: няма нарушение, основаващо се на твърдението за малтретиране от страна на полицията (осем гласа на един).
(b) Адекватност на разследването
Когато едно лице повдига защитимо твърдение, че е било малтретирано в нарушение на чл. 3, тази разпоредба прочетена във връзка с чл.1, предполага и изисква задължение за ефективно официално разследване.
Заключение: нарушение основано на пропуска да се проведе ефективно официално разследване (единодушно).
2. Чл. 6, т. 1 от Конвенцията
Жалбоподател твърди, че всяко гражданско дело за обезщетение, заведено от него във връзка с твърдяното малтретиране от полицията би било спряно съгласно чл.182, б."д" ГПК - от представената на Съда съдебна практика се вижда, че гражданските съдилища не са обвързани от решението на органите на прокуратурата за прекратяване на наказателното производство.
Заключение: няма нарушение (единодушно).
3. Чл. 13 от Конвенцията
Когато едно лице има защитимо твърдение, че е бил малтретиран в нарушение на чл. 3, идеята за ефикасно средство за защита включва освен обективно, всестранно и пълно разследване от вида, който изисква чл. 3, и ефикасен достъп на оплакващия се до разследването, както и заплащането на обезщетение, когато това е уместно.
Заключение: нарушение (единодушно).

II. СЪБИТИЯТА ОТ И СЛЕД ЮЛИ 1995 Г.
А. Предварителни възражения на правителството
1. Твърдение за неизчерпване на вътрешноправните средства
Жалбоподател подал редица молби за освобождаване до прокурорсктите органи и Шуменския районен съд.
Заключение: възражението се отхвърля (единодушно).
2. Твърдение за злоупотреба с правото на жалба
Няма доказателства за злоупотреба с правото на жалба.
Заключение: възражението се отхвърля (единодушно)
Б. По същество
1. чл. 3 от Конвенцията
Съдът може да разгледа във връзка с чл. 3 оплакване за условията в ареста повдигнато по чл. 5, т. 1 - трябва да се преценяват условията, взети в тяхната съвкупност - не се установява условията да са били достатъчно тежки, че да се достигне нивото на чл. 3.
Заключение: няма нарушение (осем гласа на един).
2. чл. 5, т. 1 от Конвенцията
Жалбоподател, задържан по обосновано подозрение за извършване на престъпление - няма доказателства, че задържането е било незаконно според българското право.
Заключение: няма нарушение (единодушно).
3. чл. 5, т. 3 от Конвенцията
(а) Правото на лицето да бъде изправено своевременно пред съд или "друго длъжностно лице"
Следоветел, чиито решения могат да бъдат отменени от прокурор, не е достатъчно независим.
Заключение: нарушение (единодушно).
(б) Правото на гледане на делото в разумен срок или на освобождаване преди гледане на делото
Жалбоподател, задържан по време на предварителното производство за около две години - опасенията на националните власти, че той може отново да извърши престъпление не са били лишени от основание - за една година, всъщност не е било извършено нито едно следствено действие - властите не са действали с дължимата старателност.
Заключение: нарушение (единодушно).
4. чл. 5, т. 4 от Конвенцията
Жалбоподател, който не може да иска от съд разглеждането на законността на продължаващото си задържане повече от веднъж - разглеждането на законността не е станало в публично заседание.
Заключение: нарушение (единодушно).
5. чл. 25, т. 1 от Конвенцията
Двама от жалбоподалите са били разпитвани от полицията или прокурорските органи за жалбата им до Комисията, заставяйки ги да отрекат, че са подавали каквато и да е жалба чрез клетвена декларация - жалбата съдържа сериозни твърдения за неправомерно поведение от страна на същите тези органи - в същото време, първиятжалбоподател е бил задържан под стража под контрола на органите на прокуратурата - при всички обстоятелства разпитването представлява неприемлив натиск.
Заключение: нарушение (единодушно).

III. ЧЛЕН 50 ОТ КОНВЕНЦИЯТА
А. Имуществени вреди - на първия жалбоподател е присъдена определена сума.
Б. Разноски - присъдени са изцяло претендираните суми.
Заключение: Държавата-ответник се задължава да заплати определените суми на жалбоподателите (единодушно).

В НАСТОЯЩЕТО РЕШЕНИЕ СЪДЪТ СЕ ПОЗОВАВА НА СЛЕДНИТЕ РЕШЕНИЯ ОТ СВОЯТА ПРАКТИКА:

18.1.1978, Ireland v. the United Kingdom;
4.12.1979, Schiesser v. Switzerland;
21.10.1986, Sanchez-Reisse v. Switzerland;
29.11.1988, Brogan v. the United Kingdom;
5.10.1989, Bezicheri v. Italy;
23.10.1990, Huber v. Switzerland;
12.12.1991, Toth v. Austria;
12.5.1992, Megyeri v. Germany;
26.11.1992, Brincat v. Italy;
23.3.1995, Loizidou v. Turkey (Preliminary Objections);
13.7.1995, Kampanis v. Greece;
27.9.1995, McCann and Others v. the United Kingdom;
4.12.1995, Ribitsch v. Austria;
18.12.1996, Aksoy v. Turkey;
25.2.1997, Findlay v. the United Kingdom;
16.9.1997, Akdivar and Others v. Turkey;
19.2.1998, Guerra v. Italy;
19.2.1998, Kaya v. Turkey;
25.5.1998, Kurt v. Turkey;
9.6.1998, Tekin v. Turkey;
2. 9. 1998, Erkalo v. the Netherlands;
2.9.1998, Yasa v. Turkey;
23.9.1998, A. v. the United Kingdom

По делото Асенов и други срещу България
Европейския Съд по Правата на човека, заседаващ в съответствие с чл. 43 от Конвенцията за защита првата на човека и основните свободи ("Конвенцията") и съответните разпоредби от Правилата на Съда, като Отделението е било в състав от следните съдии:
Г-н Р. Бернхард, Председател,
Г-н Л.-E. Петити,
Г-жа E. Палм,
Г-н A.Б. Бака,
Г-н Г. Mифсуд Боничи,
Г-н Дж. Maкарчик,
Г-н Д. Гочев,
Г-н П. ван Дайк,
Г-н В. Туманов,
и в присъствието на
г-н Х. Петцхолд, секретар, и г-н П.Дж. Махоуни, заместник-секретар.

ПРОИЗВОДСТВО
1. Делото е внесено за разглеждане в Съда от Европейската Комисия по правата на човека ("Комисията") на 22 септември 1997 г., в тримесечния период, указан в чл. 32, т. 1 и чл. 47 от Конвенцията. Първоначалната жалба (N: 24760/94) срещу Република България е депозирана пред Комисията в съответствие с чл. 25 от трима български граждани - г-н Антон Асенов, г-жа Фиданка Иванова и г-н Стефан Иванов на 6 септември 1993 г.
Искането на Комисията се основава на чл. 44 и чл. 48 и на декларацията, с която България признава задължителната юрисдикция на Съда (чл. 46). Предмет на искането е било да се постанови решение относно това дали фактите по делото разкриват нарушение от страна на държавата-ответник на задълженията й по чл. 3, чл. 5, чл. 6, чл. 13, чл. 14 и чл. 25 от Конвенцията.
2. В отговор на запитването, направено съгласно Правило 33, т.3 (d) от Правилата на Съда "А", жалбоподателите са заявили, че желаят да вземат участие в производството, и че са упълномощили адвокат, които да ги представлява (Правило 30).
3. При образуването на Отделението в него ex officio са включени г-н Д. Гочев, българския съдия (чл. 43 от Конвенцията) и г-н Р. Бернхард, който е бил заместник-председател на Съда (Правило 21, т.4 (b)). На 25 септември 1997 г., в присъствието на секретаря, председателят на Съда, г-н Р. Рисдал, е изтеглил чрез жребии имената на останалите седем члена, а именно г-н Л.-E. Петити, г-жа E. Палм, г-н A. Б. Бака, г-н Г. Мифсуд Боничи, г-н Дж. Макарчик, г-н П. ван Дайк и г-н В. Туманов.
4. Председателя на Отделението (Правило 21, т.6), г-н Р. Бернхард, чрез секретаря е консултирал Представителя на българското правителство ("правителството"), адвоката на жалбоподателите и делегата на Комисията относно организацията на производството (Правила 37, т.1 и 38). В съответствие с допълнително издадената заповед, секретарят е получил писмените бележки на жалпободателите и правителството на 9 март 1998 г.
5. Съответно на 2 и 13 февруари 1998 г. г-н Бернхард, позволил на European Roma Rights Center и Amnesty International да представят писмени становища (Правило 37, т.2). Те са били получени от секретаря на 29 и 30 април 1998 г.
6. Съгласно решението на председателя, публичното заседание се проведе в Сградата на правата на човека, в Страсбург, на 25 юни 1998 г. Преди тази дата Съдът е провел предварително заседание.
Пред Съда се явиха:
(а) за правителството:
г-жа В. Джиджева, Министерство на правосъдието, Представител;
(б) за Комисията:
г-н М. Новицки, Делегат;
(в) за жалбоподателите:
г-жа З. Калайджиева, Представител.
Съдът е изслушал обръщенията на г-н Новицки, г-жа Калайджиева и г-жа Джиджева.

ФАКТИТЕ

I. ОБСТОЯТЕЛСТВАТА ПО СЛУЧАЯ
7. Жалбоподателите са семейство българи от ромски произход, които живеят в гр. Шумен, България.
Г-н Антон Асенов е роден през 1978 г., а неговите родители, г-жа Фиданка Иванова и г-н Стефан Иванов са родени съответно през 1956 г. и 1952 г.

А. Събитията от и след 19 септември 1992 г.
1. Арест и задържане
8. На 19 септември 1992 г., докато играел хазарт на площада в Шумен, г-н Асенов (тогава 14-годишен) бил задържан от полицай, който в момента не бил на служба, и отведен до близката автогара, откъдето полицаят се обадил за подкрепление.
9. Впоследствие дошли родителите на г-н Асенов, които работели на автогарата, и поискали освобождаването му. За да покаже, че сам ще предприеме необходимите мерки за да накаже сина си, г-н Иванов взел една дървена летва и ударил сина си. В това време пристигнали други двама полицаи. Жалбоподателите твърдят, че тези двама полицаи удряли момчето с палки. Между родителите на момчето и полицията започнала разправия, въпреки, че явно самият г-н Асенов не се подчинявал и не се е държал агресивно. На него и баща му били сложени белезници и двамата били насила вкарани в полицейската кола. Те били отведени от автогарата в полицейското управление, където били задържани за около 2 часа, след което били освободени без да им бъдат повдигнати обвинения. Г-н Асенов твърди, че в управлението бил бит от служители с пистолет-играчка и палки и удрян с юмруци в корема.

2. Медицинско удостоверение
10. На 21 септември 1992 г. - първия работен ден след инцидента, жалбоподателите посетили съдебно-медицински експерт. Пред него те обяснили, че г-н Асенов бил бит от трима полицаи с палки и с дръжката на пистолет и че майка му била ударена с палка. Лекарят прегледал двамата жалбоподатели и им издал медицински удостоверения.
11. В удостоверението на първия жалбоподател се казва, че момчето има лентовидно кръвонасядане по външната страна на дясната мишница с дължина около 5 cм и ширина около 1 cм; три лентовидни кръвонасядания от дясната страна на гърдите, всяко от тях дълго 6 см и широко 1 см, както и пет ожулвания, всяко дълго по 5 см; друго натъртване по лявата скапула - дълго около 4 см; кръвонасядане с площ с диаметър 2 см от задната страна на главата.
В удостоверението, издадено на г-жа Иванова се казва, че тя има натъртване на лявото бедро с дължина около 5 см. Лекарят заключил, че нараняванията е могло да бъдат получени по начина, описан от жалбоподателите.

3. Разследването, проведено от районната дирекция на вътрешните работи
12. На 2 октомври 1992 г., г-жа Иванова подала оплакване до РДВР, че сина й е бил бит на автогарата и в полицейското управление и поискала да бъде повдигнато обвинение срещу отговорните служители. (вж. § 58 по-долу)
13. Жалбата била разгледана от подполковник П. - инспектор от отдел "Личен състав" в РДВР. На 15 октомври 1992 г. подполковник П. изслушал жалбоподателите и изготвил протоколи за показанията им. Г-н Асенов бил изслушан в присъствието на педагога г-н Г. В показанията си жалбоподателите описали събитията, изложени в параграфи 8 и 9 по-горе.
14. Подполковник П. наредил също така на тримата полицаи, присъствали на автогарата и на служителя, който е бил дежурен в полицейското управление, да представят писмени обяснения по случая. Те направили това на 21, 22 и 26 октомври 1992 г.
Според тези обяснения сержант Б., който не бил дежурен по време на инцидента и бил без униформа, преминавал през централната автогара и видял няколко човека да играят хазарт. Той арестувал г-н Асенов и го отвел в сградата на автогарата, откъдето повикал дежурен полицай. През това време дошъл г-н Иванов, който, крещейки по момчето го ударил два-три пъти по гърба с дървена летва. Той и съпругата му, която пристигнала малко след това, започнали да дърпат момчето и да протестират срещу задържането на сина си. Когато пристигнали сержанти С. и В., бащата крещял, ругаел и заплашвал полицаите, които му казали да се успокои и го поканили да дойде доброволно в управлението. Междувремено се била събрала тълпа от около 15-20 роми; на инцидента присъствали и приблизително двайсет шофьори от автогарата. Тъй като г-н Иванов продължавал да се държи грубо, полицейските служители го принудили със сила да им се подчини, сложили му белезници и отвели него и сина му в полицейскското управление.
Там служителят С. съставил протокол за конфискация на 100 лева от г-н Асенов и след това освободил двамата жалбоподатели. Не било истина, че те били бити в управлението.
15. На 26 октомври 1992 г. подполковник П., получил и писмените показания на ръководител движение на автогарата. В него тя свидетелствала, че един полицай довел едно момче и я помолил да телефонира в полицията за кола. Тя не си спомняла да е имало някакви скандали.
16. Въз основа на тези доказателства на 6 ноември 1992 г. подполковник П. изготвил справка относно извършената проверка, в която излагал накратко фактите и стигал до заключението, че момчето е било бито от баща си.
17. На 13 ноември 1992 г. Директорът на РДВР изпратил писмо до жалбоподателите, в което се казвало, че поведението на полицейските служители е било законосъобразно, поради което той няма да предприема мерки за образуването на наказателно производство срещу тях.

4. Разследването, проведено от Окръжната Военна Прокуратура
18. На 12 декември 1992 г. жалбоподателите подали жалба до Окръжната военна прокуратура във Варна (ОкВП) с искане за наказателно преследване срещу твърдените извършители.
19. На 30 декември 1992 г. ОкВП възложила на следовател Г.от военната следствена служба в Шумен да извърши проверка.
20. На 8 февруари 1993 г. следователят Г. писмено наредил на директора на полицията в Шумен да събере обяснения от жалбоподателите и полицейските служители и да му докладва. Тъй като по този случай вече била извършвана проверка, на 15 февруари 1993 г. от РДВР изпратили на следователя всички вече събрани материали.
21. Спори се по въпроса дали следователят Г. е изслушал лично жалбоподателите. Правителството твърди, че ги е изслушал, но по делото няма документи за това.
22. На 20 март 1993 г. следователят Г. изготвил справка, в която резюмирал фактите на една страница и предлагал да не се образува предварително производство срещу служителите, защото твърденията не били доказани и доказателствата по случая били "противоречиви".
23. Въз основа на заключението на следователя, с постановление от 24 март 1993 г. ОкВП отказала да образува наказателно производство. В постановлението се казвало, inter alia, че г-н Иванов е удрял сина си, крещял му и го дърпал, в неподчинение на полицейските заповеди, което е довело до задържането на двамата жалбоподатели (вж. §55 по-долу) и че доказателствата, събрани от свидетели на инцидента, не потвърждават използването на физическа сила от полицията срещу момчето.

5. Обжалване до Прокуратурата на военните сили
24. На 15 април 1993 г. жалбоподателите се обърнали към Прокуратурата на военните сили (ПВС). Те твърдели, че от постановлението за отказ се вижда, че единствените разпитани свидетели били заподозрените полицаи; че медицинските свидетелства не са били взети предвид, както и че не е вярно, че г-н Асенов и баща му не са се подчинявали на полицейските заповеди.
25. Жалбата била подадена чрез ОкВП, от където на 30 април била препратена до ПВС, придружена от писмо, с което се изказвало становище, че жалбата следва да бъде отхвърлена. Копие от това писмо било изпратено на жалбоподателите.
26. На 21 май 1993 г., изглежда след запознаване с материалите по преписката, ПВС отказала да образува наказателно производство срещу полицейските служители на същите основания, както и по-долната прокуратура. В постановлението се казвало, inter alia,:
"В преписката е приложено медицинско удостоверение, от което е видно, че върху тялото на непълнолетния са налице кръвонасядания, сочещи лека телесна повреда, а по механизъм отговарящи да са получени от удари с твърд лентовиден предмет.
Заместник окръжният прокурор правилно е преценил, че дори и да има нанесени удари по тялото на непълнолетния, същите са в резултат на неподчинение на милиционерското взискване. Упражненото физическо насилие и помощни средства са при условията на чл.24, ал.1, т.1 и 2 от действащия Закон за националната полиция." [вж. §56 по-долу]

6. Допълнително разследване от Окръжна Военна Прокуратура
27. Явно в резултат на продължаващите оплаквания от жалбоподателите и на натиск от страна на Министерството на правосъдието за преразглеждане на въпроса, на 13 юли 1993 г. ПВС изпратила писмо до ОкВП със становище, че предварителната проверка относно твърдяното незаконосъобразно поведение на полицаите би следвало да включва и разпит на независими свидетели и че поради това е необходимо да се извърши допълнителна проверка по случая.
28. ОкВП взели показания от един автобусен шофьор и от служител на автогарата - съответно на 29 и 30 юли 1993 г. Шофьорът заявил, че е видял мъж от ромски произход да удря сина си с летва. Когато пристигнала полицейската кола, бащата се нахвърлил върху полицаите и започнал да се бие. Шофьорът бил хванал ръката на бащата, за да предотврати удрарите срещу полицаите. Той не бил видял никой от полицаите да удря момчето. Другият свидетел имал смътен спомен за събитията и не можел да каже дали бащата е удрял сина си или не, както и дали полицаите са ги били.
29. Това допълнително разследване не завършило с постановяването на някакво формално решение. Резултатът от него не бил съобщен на жалбоподателите.

7. Жалба до Главния прокурор
30. На 20 юни 1994 г. жалбоподателите подали жалба до Главния прокурор на България. В нея те отново излагали своята версия за събитията, допълвайки че побоят над г-н Асенов е бил придружен от обиди свързани с ромския произход на жалбоподателите. Те подчертавали също, че е имало редица свидетели на инцидента, но не са били направени никакви усилия да бъдат взети техните показания. Те поддържали, че има противоречие между констатациите на ОкВП, че не е била използвана физическа сила и заключението на ПВС, че е била употребена такава, но тя била законна и твърдели, че е налице нарушение на чл. 3, чл. 6 и чл. 14 от Конвенцията.
31. Тази жалба изглежда е била препратена до ПВС, от където адвокатът на жалбоподателите получил писмо от 28 юни 1994 г., в което се заявявало, че няма основание за отмяна на предишното решение.

В. Арестуването на г-н Асенов на 27 юли 1995 г. и последвалото задържане
1. Арест, задържане и разследване
32. През януари 1995 г., г-н Асенов бил разпитван от Шуменските следствени органи във връзка със серия кражби и грабежи.
33. Той бил арестуван на 27 юли 1995 г. и на следващия ден в присъствието на адвоката му и прокурора К., бил разпитан от следовател и му било повдигнато обвинение за извършването на десет или повече взломни кражби, за които се твърдяло, че са били извършени между 9 януари и 2 май 1995 г., както и за шест грабежа, извършени между 10 септември 1994 г. и 24 юли 1995 г. - всички включващи нападение на минувачи по улицата. Г-н Асенов признавал повечето от кражбите, но отричал да е извършил грабежите.
Спрямо него била взета мярка за неотклонение задържане под стража. Тази мярка била потвърдена същия ден от друг прокурор, А. (вж. §69 по-долу).
34. На 27 юли, 2, 7 и 15 август 1995 г. жалбоподателят бил разпознат от жертви на четири грабежа. При всяко от разпознаванията присъствал адвокат. На 28 август 1995 г. вещо лице, назначено от следователя, представило заключение относно стойността на предметите, за които се твърдяло, че са откраднати от първия жалбоподател и неговите съучастници. На неизвестна дата към това обвинение били присъединени и други, отнасящи се до други кражби, в които г-н Асенов бил заподозрян като съучастник.
Изглежда в процеса на разследването са били разпитани около 60 свидетели и предполагаеми жертви, но след септември 1995 г. не били събирани никакви доказателства.

2. Предварително задържане, юли 1995 г. - юли 1997 г.
35. Между 27 юли 1995 г. и 25 март 1996 г. г-н Асенов бил задържан в Шуменското полицейско управление.
Спори се между страните относно условията на задържането му. Жалбоподателят твърди, че е бил държан в килия с размери 3 м х 1.80 м, в която бил с други двама до четирима задържани; че килията била почти изцяло под нивото на земята, със силно ограничен достъп на светлина и чист въздух; че там не можел да прави никакви физически упражнения или да извършва някаква дейност; и че е бил извеждан от килията само два пъти дневно - за да отиде до тоалетната. Правителството твърди, че размерите на килията са били 4.60 м х 3.50 м и че жалбоподателят е бил в нея само с още един задържан.
36. Жалбоподателят подавал редица молби за освобождаване до органите на предварителното производство, подчертавайки, inter alia, и факта, че не е било нужно да се събират повече доказателства, че има здравословни проблеми, които са се задълбочили поради условията в ареста, както и че има две малки деца. Изглежда някои от тези жалби са били преценявани самостоятелно, а други са били групирани и разглеждани няколко месеца след подаването им.
37. На 21 август 1995 г. г-н Асенов бил прегледан от лекар, който установил, че той е здрав. На 20 септември 1995 г. бил прегледан отново от кардиолог в Окръжната болница в Шумен, който заключил, че жалбоподателят "не страда от никаква сърдечна болест - нито вродена, нито придобита" и че "няма пречка да остане в ареста, по отношение на сърдечно-съдовия му статус".
38. На 11 септмеври 1995 г. г-н Асенов подал молба до Шуменския Районен Съд за изменение на мярката му за неотклонение(вж. § 72-76 по-долу).
На 19 септември в закрито заседание районният съдия оставил молбата без уважение, изтъквайки, inter alia, че срещу г-н Асенов са повдигнати обвинения в извършването на сериозни престъпления, и че, ако бъде освободен, продължаващата му престъпна дейност представлява опасност от извършването на нови престъпления.
39. На 13 октомври районният прокурор оставил без уважение две молби за освобождаване на г-н Асенов. Този отказ бил потвърден на 19 октомври 1995 г. от окръжния прокурор.
40. Жалбоподателите обжалвали отказа пред Главна прокуратура, твърдейки, inter alia, че срещу тях има "кампания" заради жалбата им до Комисията.
В постановлението си от 8 декември 1995 г. Главна прокуратура отхвърля аргументите на жалбоподателите и казва, че въпреки че разследването е било приключило към септември 1995 г., все още е необходимо г-н Асенов да бъде задържан, защото има реална опасност той да възобнови престъпната си дейност. Изказано е и становище, че продължителното задържане в помещенията на шуменската полиция би било вредно за "физическото и психическото развитие" на жалбоподателя и поради това той трябва да бъде преместен в поправителния дом за непълнолетни в Бойчиновци.
Преместването станало три месеца и половина по-късно - на 25 март 1996 г.
41. На неупомената дата през 1996 г. г-н Асенов отново обжалвал задържането си под стража пред Шуменския районен съд.
На 28 март 1996 г. съдът изискал материалите по делото от районна прокуратура. Отбелязвайки, че на 19 септември 1995 г. вече е била разгледана една молба, съдът отхвърлил молбата като недопустима. (вж. § 75 по-долу)
42. На 21 март 1996 г. следователят отделил следствено дело по обвиненията в грабеж и във връзка с това разпитал г-н Асенов и потвърдил продължаващото задържане под стража. На следващия ден следователят изготвил заключително постановление с мнение за предаване на съд, в което излагал фактите по делото за грабежите.
43. На 3 юли 1996 г. от районна прокуратура върнали делото на следователя с указания да бъде разпитан още един свидетел. На 23 август 1996 г. следователят върнал делото, защото свидетелят междувременно бил починал. На 26 септември 1996 г. районния прокурор изготвил обвинителен акт по делото, който депозирал в шуменския районен съд четири дни по-късно. В първото съдебно заседание на 6 февруари 1997 г. били изслушани четирима свидетели и поради неявяването на други двама делото било отложено за 29 май 1997 г.
44. Междувременно на 20 септември 1996 г. следователят приключил предварителното разследване по делото за кражбите с взлом. На 25 октомври 1996 г. делото било пратено на Районна прокуратура с мнение за предаване на съд на г-н Асенов. Изглежда на 31 януари 1997 г. делото за кражбите с влом е било върнато за допълнително разследване.
45. Между 5 юли и 24 септември 1996 г.- преди да бъде прехвърлен в затвора в Белене, г-н Асенов отново бил върнат в Шуменското полицейско управление.
46. През 1996 г. жалбоподателите продължили да подават молби до органите на прокуратурата за освобождаването на г-н Асенов. С постановления от 21 февруари и 17 юни 1996 г. тези молби били отхвърлени от окръжния прокурор, с доводите, че в молбите не се сочат нови аргументи, че ако бъде пуснат на свобода, все още има опасност жалбоподателят да поднови престъпната си дейност и че делата скоро ще бъдат внесени в съда. На 8 октомври 1996 г. районната прокуратура отхвърлила още една молба за изменение на мярката за неотклонение.
47. На 4 ноември 1996 г. районният съдия по делото за грабежите разгледал молба от г-н Асенов за освобождаването му в закрито заседание. Съдията отказал да освободи г-н Асенов, отчитайки сериозността и броя на престъпленията, за които са му били повдигнати обвинения, както и това, че разглеждането на делото в съда ще започне скоро.
48. През юли 1997 г. г-н Асенов бил осъден за извършването на четири улични грабежа на 30 месеца лишаване от свобода.
Доколкото е известно на Съда, във връзка с повдигнатите срещу него обвинения за взломните кражби, все още не е изготвен обвинителен акт.

С. Събитията след подаването на жалбата до Комисията
49. Оплакванията на жалбоподателите били депозирани в Комисията на 6 септември 1993 г. През март 1995 г. те подписали пред нотариус декларация за имуществено състояние на български език, която изрично е свързана с жалбата им до Комисията и отправената във връзка с нея молба за отпускане на правна помощ.
50. На 15 май, 23 май и 8 септември 1995 г. два ежедневника публикували статии за делото. Под заглавия, в които се обявява, че комарджия от ромски произход "съди България в Страсбург", две от статиите, обясняват inter alia, че в отговор на въпроси на журналисти, жалбоподателите били отрекли да са подавали жалба до Комисията. Статиите заключават, че може би някои ромски активисти водят делото по своя инициатива и са подвели Амнести Интернешънъл.
51. На неизвестна дата органи на прокуратурата или полицията се обърнали към жалбоподателите и поискали от тях да декларират дали са подавали жалба до Комисията. На 8 септември 1995 г. вторият и третият жалбоподател подписали декларация пред нотариус, в която отричат да са пращали жалба до Комисията. В нея те заявяват, че си спомнят, че през 1992 или 1993 г. са подписали някакви документи, изготвени от правозащитни организации. На тях, обаче, не им били дадени копия от документите и те не знаели съдържанието им. Единият от документите бил на чужд език.
52. Впоследствие тази декларация явно е била представена на прокурорските органи. На 19 септември 1995 г. от ПВС съобщили за нея на Министерството на външните работи.
53. От протокола за разпит на г-н Асенов след ареста му на 28.07.95 г. се вижда, че пред следователя той е говорил за събитията от 19 септември 1992 г., като е казал:
"През 1992 г. ... бях бит от полицаи .. [на автогарата]. След това си извадих медицинско и баща ми писа жалба до началника на полицията. Не му обърнаха внимание и той я подаде във военна прокуратура. Там също не обърнаха внимание. След това баща ми разбра, че в в града има хора от някаква международна организация за защита правата на човека. Баща ми ме заведе там и им показа как съм бит. По-точно, баща ми след като ме освободиха от полицията ме заведе първо при тези хора. След това писа жалбите до полицията и прокуратурата."
Тъй като в протокола са записани само изявленията на г-н Асенов, не може да се установи дали това твърдение е било направено в отговор на поставен въпрос.

II. ПРИЛОЖИМО ВЪТРЕШНО ЗАКОНОДАТЕЛСТВО И ПРАКТИКА
А. Хазарт
54. Според българското законодателство, участието в хазартни игри е административно нарушение, за което лица под 16-годишна възраст не отговарят. (чл. 2, ал. 2 от Закона срещу спекулата).

В. Правомощията на полицията по отношение на ареста и задържането от 1992 г.
55. Чл. 20, ал. 1 от Закона за националната полиция (1976 г.), който се е прилагал по това време предвижда, че полицейските служители могат да отвеждат в поделенията на Националната полиция или в народните съвети само лица:
"1. на които не може да се установи самоличността;
2. които буйстват, грубо нарушават обществения ред и не се подчиняват след устно предупреждение;
3. които отказват без уважителни причини да се явят в поделение на Националната полиция, след като са били редовно призовани по реда на чл. 16;
4. които съзнателно възпрепятстват органите на Националната полиция да изпълняват задълженията си;
5. които носят или употребяват без надлежно разрешение огнестрелно или хладно оръжие или други общоопасни средства;
6. в други случаи, предвидени в законите."
Според чл. 20, ал. 2 от този закон, във всеки от тези случаи полицията незабавно извършва необходимата проверка и лицето се освобождава не по-късно от 3 часа след довеждането му, освен ако не се налага да се вземат други законосъобразни мерки по отношение на него.
56. Чл. 24, ал. 1 регламентира употребата на сила от полицейските служители. Употребата на сила, "съответстваща на характера и тежестта на нарушението и оказаната съпротива" (чл. 24, ал. 2) е позволена за:
"1. за прекратяване на буйство или друго грубо нарушение на обществения ред;
2. при явно противодействие на милиционерско изискване или забрана, направени в изпълнение на разпоредба на закон;
3. при задържане и конвоиране на лица, когато има опасност да избягат или да посегнат на своя живот или на живота на друго лице;"

С. Средства за защита в случай на малтретиране от страна на полицията
1. Наказателноправни средства
57. Чл.190 от Наказателно-процесуалния кодекс (НПК) гласи:
"Достатъчно данни за образуване на предварително производство са налице, когато може да се направи основателно предположение, че е извършено престъпление."
58. В случаите на по-тежки престъпления, както и при всички престъпления, извършени от държавен служител, при упражняването на неговите правомощия, наказателното производство не може да се инициира от частно лице, а единствено по решение на прокурор. (чл. 192 НПК и чл. 282-285 НК).
Съгласно чл. 192 и чл. 194(3) НПК, когато прокурорът откаже да образува наказателно производство, такова може да се образува от по-горния прокурор по жалба на заинтересуваното лице или ex officio.
59. Пострадалият от престъплението може да се включи в производството като граждански ищец, с цел да получи обезщетение (чл. 60-64, гл. II НПК)
2. Гражданскоправни средства
60. Чл. 45 от Закона за задълженията и договорите предвижда, че всеки претърпял вреди може да търси обещетение чрез завеждане на гражданско дело срещу лицето, виновно причинило вредите. Според Закона за отговорността на държавата за вреди, претърпени от граждани всяко лице, претърпяло вреди, причинени от незаконен акт на държавен служител, може да заведе дело срещу съответния държавен орган.
61. Чл.чл. 182, б."д" и 183 от Гражданско-процесуалният кодекс предвижда, че съдът, разглеждащ едно гражданско дело:
"Чл. 182. ... спира производството:
д) когато при разглеждането на едно гражданско дело се разкрият престъпни обстоятелства, от установяването на които зависи изходът на гражданския спор;
Чл. 183. (1) Производството се възобновява служебно или по искане на една от страните, след като бъдат отстранени пречките за движението му.."
Чл. 222 ГПК предвижда:
"Влязлата в сила присъда на наказателния съд е задължителна за гражданския съд, който разглежда гражданските последици от деянието, относно това дали е извършено деянието, неговата противоправност и виновността на дееца."
62. Страните са представили пред съда редица решения на Върховния съд на България относно приложението на гореспоменатите разпоредби.
В решение N: 3421/18.01.1980 г. по дело N: 1366/79, I гражданско отделение на ВС постановява:
"По принцип фактът на престъплението може да се установи само по реда на НПК. Затова съдът съгласно чл. 182, б. "д" ГПК е длъжен да спре гражданското дело, когато спорното право е обусловено от факт, който според наказателния кодекс е престъпление. Спирането на гражданското дело се прави, за да се зачете присъдата по наказателното дело. Тя трябва да бъде зачетена по гражданските дела във всички случаи без оглед на престъплението, до което се отнася. Задължителната сила на присъдата е прогласена с чл. 222 ГПК."
В тълкувателно решение N: 142/1966 г,. ОСГК на ВС постановява:
"Макар наказателното преследване да е прекратено от прокуратурата поради това, че е признато, че обвиненият не е виновен за приписваното му деяние, гражданският съд, като се произнася относно гражданските последици от същото деяние, не е обвързан от тази констатация на прокуратурата и с оглед на доказателствата по гражданския процес може да приеме друга фактическа констатация, например, че непозволеното увреждане е резултат на поведението именно на същото лице, наказателното преследване срещу което е било прекратено.
Но понеже в тези случаи се създава несъответствие между становището на прокуратурата и това на съда, в Гражданския процесуален кодекс е предвиден способ, с който може да се отстрани това противоречие в известни случаи. Това е чл. 182, б. "д" ГПК, според който, ако при разглеждане на гражданското дело се разкрият престъпни обстоятелства, от установяването на които зависи изходът на гражданския спор, гражданският съд е длъжен да спре производството по гражданското дело ..."
В тълкувателно решение N: 11/3.01.1967 г. (годишен сборник 1967) ОСГК на ВС постановява:
" .. поначало в гражданския процес не може да се установява дали дадено деяние съставлява престъпление. Но когато наказателното преследване е прекратено поради някое от основанията в чл. 6 (21) НПК, според който наказателното преследване се прекратява, след смъртта на твърдения извършител, изтичането на предвидената в закона давност или при амнистия, наказателният съд не се произнася по това дали деянието съставлява престъпление. В тези случаи законът в чл. 97, ал. 4 ГПК предоставя на гражданския съд да се произнесе с установителен иск в отделен процес относно това дали извършеното деяние е престъпление и кой е извършителят."
В решение N: 817 от 13.XII.1988 г. по гр. д. N: 725/88 г., относно вреди причинени от автотранспортно поризшествие, IV гражданско отделение на ВС постановява:
"За да отхвърли иска първоинстанционният съд е приел, че за пътно транспротно произшествие единствена вина има ищцата, която изскочила внезапно на около десетина метра пред автомобила, за да пресече пътното платно, поради което въпреки взетите от водача мерки ударът не е предотвратен.
Тези изводи са приети преди всичко от обстоятелството, че следственото дело против ответника за търсене на наказателна отговорност е прекратено поради недоказаност и несъставомерност на обвинението и липса на вина.
Като е основано решението на прекратеното следствено дело, е нарушена разпоредбата на чл. 222 ГПК, съгласно която само влязла в сила присъда на наказателния съд е задължителна за гражданския съд, който разглежда гражданските последици от деянието относно това дали то е извършено, неговата противоправност и виновността на дееца. Постановлението на прокурор за прекратяването на следствието няма доказателствена стойност и становището му не е задължително за съда, разглеждащ гражданскоправните последици от деянието. Щом като липсва присъда на наказателния съд, с която ответникът да е признат за невинен да е причинил на ищцата телесното увреждане, то съдът е длъжен с всички позволени от ГПК доказателствени средства да установява виновността или невиновността на ответника. Постановлението на прокурора за прекратяване на следствието няма никаква доказателствена стойност, която да установява, че ответникът е невинен за автотранспортното произшествие."

D. Престъпления, за които се твърди, че са извършени от г-н Асенов в периода 1994-1995 г.
63. Във връзка с твърдените кражби с взлом срещу г-н Асенов е било повдигнато обвинение за това, че като непълнолетен в съучастие и при условията на продължавано престъпление е извършил взломни кражби, изразяващи се във влизане в заключени помещения, като отнетото имущество е на значителна стойност. Максималното наказание за това престъпление е три години лишаване от свобода (чл. 195, ал.1, т. 3 и т. 5 и ал. 2 във връзка с чл. 26, ал. 1 и чл. 63, ал. 1, т. 3 НК (1968 г.).
64. Във връзка с твърдените грабежи срещу него е било повдигнато обвинение, че като непълнолетен в съучастие и при условията на продължавано престъпление е извършил грабежи, изразяващи се във отнемане на вещ, придружено с употреба на сила или заплашване. Наказанието е до пет години лишаване от свобода (чл. 198, ал. 1 във връзка с чл. 26, ал. 1 и чл. 63, ал. 1, т. 2 НК).
65. Съгласно чл. 23-25 НК максималната присъда, която е можело да бъде наложена на г-н Асенов при едно евентуално осъждане по всички повдигнати срещу него обвинения е била шест години и половина лишаване от свобода.

Е. Органите на прокуратурата
66. Съгласно относимите разпоредби на НПК и правната теория и практика прокурорът осъществява двойна функция в наказателното производство.
По време на предварителното производство той упражнява надзор над следователя. Той е компетентен, inter alia, да дава задължителни инструкции на следователя; да участва в разпитите, претърсванията или всяко друго следствено действие извършено от следователя; да изземе следственото дело от един следовател и да го предаде на друг или да проведе сам цялото разследавне или части от него. Той също може да реши дали да прекрати производството или не, да нареди допълнително разследване или да изготви обвинителен акт и да го внесе в съда.
В съдебната фаза той е натоварен със задачата да обвинява подсъдимия.
67. Следователят има определена независимост от прокурора по отношение на методите си на работа и конкретните следствени действия, но упражнява своята функция под ръководството и надзора на последния (чл. 48, ал. 2 и чл. 201 НПК). Ако следовател възразява срещу указанията на прокурора той може да се обърне към по-горния прокурор, чието решение е окончателно и задължително.
68. Съгласно чл. 86 НПК прокурорът и следователят са длъжни да събират както обвинителни, така и оневиняващи доказателствата. По време на наказателното производство прокурорът е длъжен да "осъществява надзор за законност" (чл. 43 НПК).

F. Разпоредби относно предварителното задържане
1. Правомощието на прокурорските органи да задържат под стража
69. Обвиняем, включително непълнолетен, може да бъде задържан под стража по решение на следовател или прокурор, но непълнолетните могат да бъдат задържани под стража само при изключителни обстоятелства. Когато решението за задържане е взето от следовател без предварителното съгласие на прокурор, то трябва да бъде одобрено от прокурор в срок от 24 часа. Обикновено прокурорът формира своето решение въз основа на документите по делото без да изслуша обвиняемия (чл.чл. 152, 172, 201-203 и 377-378 НПК).
70. Следствието по наказателни дела трябва да бъде приключено в срок от 2 месеца. Продължаването на този срок до шест месеца може да бъде одобрено от окръжния прокурор, а в изключителни случаи Главният прокурор може да продължи разследването до девет месеца. Ако срокът бъде удължен, прокурорът трябва да реши дали да задържи обвиняемиа в ареста (чл. 222 НПК).
71. Законът не съдържа пречки за участието на прокурора, който е взел решение за задържането на един обвиняем под стража или е одобрил такова решение на следовател, като представител на обвинението в последващите етапи на наказателното производство. В практиката това се случва често.
2. Съдебен контрол над предварителното задържане
72. Всеки задържан под стража има възможност веднага да подаде жалба срещу наложеното задържане до компетентния съд. Съдът трябва да се произнесе в срок от три дни от подаването на жалбата (чл. 152, ал. 5 НПК).
73. Според действащата по времето на задържането на г-н Асенов съдебна практика, съдът разглежда жалбите срещу задържането под стража в закрито заседание, без участие на страните. Ако жалбата бъде отхвърлена, съдът не уведомява задържания за взетото решение.
74. Според мнението на Първо наказателно отделение на Върховния Съд, при вземането на решения по такива жалби, съдът не следва да проверява дали съществуват достатъчно данни в подкрепа на обвиненията срещу обвиняемия, а да изследва само законосъобразността на постановлението за задържането. Постановлението за задържане на лице, обвинено в извършване на престъпление, за което се предвижда наказание лишаване от свобода под 10 години, е законосъобразно, когато има "реална опасност" обвиняемият да се укрие или да извърши друго престъпление (Определение N: 24 по дело N: 268/95).
75. В решение от 17 септември 1992 г. Първо наказателно отделение на Върховния Съд е постановено, че наложената мярка задържане под стража може да бъде обжалвана пред съд само веднъж. Нова жалба е възможна само когато задържаният е бил освободен и впоследствие отново задържан. Във всички други случаи, ако е налице изменение на обстоятелствата, задържаният може да подаде молба за освобождаването си до прокурорските органи (решение N: 94 по дело N: 754/92 г.)
76. Периодичен съдебен контрол на законосъобразността на задържането е възможен едва в съдебната фаза на наказателното производство, когато съдът може да решава дали да освободи обвиняемия или не.

ПРОИЗВОДСТВО ПРЕД КОМИСИЯТА

77. Жалбоподателите са се обърнали към Комисията на 6 септември 1993 г. Те се оплакват на основание чл. 3, чл. 6, т. 1 и чл. 13 от Конвенцията от твърдяното малтретиране от полицията на г-н Асенов през 1992 г., и от липсата на ефикасни вътрешноправни мерки в това отношение; на основание чл. 3 и чл. 5, т. 1, 3 и 4 от задържането му под стража след м. юли 1995 г.; и на основание чл. 25 - от действията на органите на прокуратурата във връзка с жалбата им до Комисията.
78. Комисията е обявила жалбата (N: 24760/94) за допустима на 27 юни 1996 г. В доклада си от 10 юли 1997 г. (чл. 31) тя изразява становище по отношение на събитията от септември 1992 г. - че не е налице нарушение на чл. 3 (с шестнайсет гласа на един), че е налице нарушение на чл. 13 (единодушно) и че е нямало нарушение на чл. 6 (единодушно).
По отношение на събитията след 1995 г., Комисията изразява единодушно становище, че не е налице нарушение на чл. 5, т. 1, както и на чл. 3, но че е налице нарушение на чл. 5, т. 3 и 4 и че България не се е съобразила с поетото си задължение по чл. 25.

СТАНОВИЩА ПРЕД СЪДА

79. В представеното писмено становище, както и в съдебното заседание правителството моли Съда да отхвърли оплакванията на жалбоподателите.
Г-н Асенов моли Съда да постанови, че по отношение на него е налице нарушение на чл. 3, чл. 5, чл. 6, чл. 13, а по отношение на него и родителите му - на чл. 25 от Конвенцията, както и на тримата жалбоподатели да бъде присъдено справедливо обезщетение по чл. 50.

ПО ОТНОШЕНИЕ НА ПРАВОТО

I. ЖАЛБОПОДАТЕЛИТЕ
80. В заседанието пред Съда представителят на жалбоподателите пояснява, че, въпреки че с оглед на процедурите пред Комисията родителите на г-н Асенов са се присъединили към оплакванията му, това е сторено, единствено защото по онова време той е бил непълнолетен и следователно е бил недееспособен по българското право. Понастоящем г-н Асенов следва да бъде считан за единствен жалбоподател по отношение на всички оплаквания с изключение на това по чл. 25 от Конвенцията, което той е отправил заедно с родителите си.
81. Ето защо, с изключение на оплакванията по чл. 25, по отношение на всички оплаквания Съдът ще се произнесе единствено относно това налице ли са нарушения на правата на г-н Асенов. Във връзка с оплакването по чл. 25 Съдът ще разгледа и положението на г-н Иванов и г-жа Иванова.

II. СЪБИТИЯТА ОТ И СЛЕД 19 СЕПТЕМВРИ 1992 Г.
А. Предварителни възражения на правителството
1. Твърдение за неизчерпване на вътрешноправните средства
82. Правителството твърди, че оплакването на г-н Асенов по чл. 3 във връзка със събитията от 19 септември 1992 г. е следвало да бъде обявено за недопустимо поради неизчерпване на вътрешноправните средства, съгласно чл. 26 от Конвенцията, според който:
"Комисията може да започне работа по дадено дело само след изчерпване на всички вътрешноправни средства за защита в съответствие с общопризнатите норми на международното право..".
Правителството твърди, че освен искането за образуване на наказателно производство срещу полицаите, жалбоподателят е могъл да подаде и граждански иск на основание чл. 45 от Закона за задълженията и договорите или да заведе административно дело по Закона за отговорнстта на държавата.
83. В заседанието пред Съда жалбоподателят заявява, че е трудно човек да си представи какви биха били допълнителните стъпки, които може да се очаква от него да предприеме, за да бъдат задействани формално предвидените от българския закон средства за защита.
84. В решението си по допустимостта Комисията припомня, че едно парично обезщетение не може да компенсира изцяло нарушението на чл. 3. Тя е намерила, че с оплакването си до РДВР и всички нива на органите на прокуратурата жалбоподателите са направили всичко, което е зависело от тях, за образуването на наказателно производство срещу полицаите, като по този начин са предоставили своето оплакване в ръцете на органите, които са били единствено компетентни да се занимаят с него.
85. Съдът напомня, че правилото за изчерпване на вътрешноправните средства, за които говори чл. 26 от Конвенцията, задължава онези, които искат да подадат оплакване срещу държавата пред международен съдебен или арбитражен орган първо да изчерпят средствата за защита, предоставени им от националната правна система, и по този начин да се освободят държавите от задължението да отговарят за своите действия пред международен орган, преди да са имали възможността да поправят нещата чрез собствените си правни системи. За да се спази това правило, от жалбоподателя се очаква да прибегне до наличните обикновени средства за защита, достатъчни, за да компенсират твърдяното нарушение (вж. решението по делото Аксой срещу Турция от 18.12.1996г., публикувано в Reports of Judgments and Decisions 1996-VI, стр. 2275-2276, §§ 51-52).
86. Съдът напомня, че според българското право е невъзможно самото лице, което се оплаква от престъпление, извършено от държавни служители по време на изпълнение на служебните им задължения, да образува наказателно производство срещу тях (вж. § 58 по-горе). Той отбелязва, че жалбоподателите са отправили многобройни жалби до органите на прокуратурата на всички нива, с искание за пълно разследване на твърденията на г-н Асенов за малтретиране от полицията и за повдигане на обвинение срещу участвалите полицаи (вж. §§ 12-31 по-горе).
Съдът счита, че след като е изчерпал всички предоставени му от наказателно-правосъдната система възможности и при положение, че не е имало наказателно производство във връзка с оплакванията му, жалбоподателят не е бил длъжен, да се впуска в други опити да получи удовлетворение като предяви граждански иск за обезщетение.
От тук следва, че предварителното възражение на правителството следва да бъде отхвърлено.
2. Твърдение за злоупотреба с правото на жалба
87. Освен това, според правителството, твърденията на жалбоподателя не са били подкрепени с доказателства и са имали за цел да подведат Комисията, което съставлявало злоупотреба с правото на жалба. Жалбата, следователно, трябвало да бъде отхвърлена на основание чл. 27, т. 2 от Конвенцията, който гласи:
"Комисията счита за недопустима всяка жалба, ... която тя счете за несъвместима с разпоредбите на тази Конвенция, за явно необоснована или представляваща злоупотреба с правото на жалба."
88. В решението си по допустимостта, след като е разгледала оплакванията на жалбоподателя, Комисията е изразила становището, че те повдигат сериозни въпроси по фактите и правото, изискващи цялостното разглеждане на делото по същество.
89. Съдът не намира основания за твърдения, че настоящето дело било представено пред Комисията в злоупотреба с правото на жалба.
Ето защо, той отхвърля преварителните възражения на правителството.

В. ПО СЪЩЕСТВО
1. Твърдение за нарушение на чл. 3 от Конвенцията
90. Г-н Асенов поддържа, че събитията от 19 септември 1992 г. дават основания за твърдения за нарушения на чл. 3 от Конвенцията, който гласи:
"Никой не може да бъде подложен на изтезания или нечовешко или унизително отнасяне или наказание."
Той поддържа, че тази разпоредба е била нарушена на две основания. Първо, той моли Съда да разгледа и обсъди сам медицинските удостоверения и свидетелските показания, които, според него, показвали, че е бил жестоко бит от полицаите.
Второ, заедно с представилите становища организации (вж. § 5 по-горе), г-н Асенов моли Съда да постанови, че тогава, когато съществуват основания да се вярва, че е бил извършен акт на изтезание, или на нечовешко или унизително отнасяне или наказание, неизвършването на навременно и безпристрастно разследване от страна на компетентните национални власти, само по себе си съставлява нарушение на чл. 3.
91. Правителството изтъква, че медицинското свидетелство на жалбоподателя не било надеждно, тъй като е издадено два дни след въпросния инцидент. Във всеки случай, нараняванията, описани в него, както и отсъствието на медицинско свидетелство по отношение на г-н Иванов, съответствали на показанията на свидетелите, че бащата е бил сина си с тънка дървена летва.
92. При оценката на представените пред нея доказателства, Комисията се е придържала към установения принцип, че, когато едно лице твърди, че са му били причинени увреждания докато е било задържано, правителството има задължение да представи пълно и достатъчно обяснение за това как са били причинени уврежданията (вж. решението по делото Рибич срещу Австрия от 4.12.1995г., Series A no. 336, стр.25-26, § 34, и споменатото по-горе решение по делото Аксой срещу Турция, стр. 2278, §61). Тя е приела, inter alia, че на автогарата е възникнал скандал между полицаите и г-н Иванов, в стремежа си да покаже, че сам ще накаже момчето, ударил сина си с летва, както и че двамата жалбоподатели са били задържани в полицейското управление за около два часа. Комисията, обаче - след повече от четири и половина години от тези събития, както и поради липсата на достатъчно независимо и навременно разследване от националните власти, не е била в състояние да установи чия версия за събитията е по-правдоподобна. Ето защо, тя не е намерила нарушение на чл. 3
93. Както Съдът е отбелязвал нееднократно, чл. 3 закриля една от основните ценности на демократичното общество. Конвенцията налага абсолютна забрана на изтезанията, нечовешкото или унизително отнасяне или наказание, дори и при най-трудни обстоятелства - като борбата с тероризма или престъпността. За разлика от повечето материалноправни разпоредби на Конвенцията и на Протоколи 1 и 4, чл. 3 не допуска изключения и не позволява освобождаването на държавата от това задължение на основание чл. 15 - дори при извънредно положение, застрашаващо съществуването на нацията (вж.споменатото решение по делото Аксой, стр. 2278, § 62).
94. Съдът припомня, че за да попадне в обхвата на чл. 3, малтретирането трябва да достига до определена степен. Преценката на този минимум е относителна - тя зависи от всички обстоятелства по делото като продължителност на малтретирането, физически и/или психически последици от него, а в някои случаи и от пола, възрастта и здравословното състояние на жертвата. По отношение на лишено от свобода лице, употребата на физическа сила, която не е била предизвикана конкретно от поведението на самия задържан, засяга човешкото достойнство и по принцип е посегателство върху уреденото в чл. 3 право (вж. решението по делото Текин срещу Турция от 9.7.1998г., публикувано в Reports 1998-..., §§ 52 и 53).
95. Съдът счита, че степента на наранявания, намерена от лекаря, прегледал г-н Асенов (вж. §11 по-горе), сочи увреждания, причинени било от бащата или било от полицията, които са достатъчно сериозни, че да достигат до малтретиране по смисъла на чл.3 (вж. например решението по делото А. срещу Обединеното кралство от 23.9.1998 г., публикувано в Reports 1998 ..., § 21 и посоченото по-горе решение по делото Рибич, §§ 13 и 39). Остава да се прецени дали държавата следва да отговаря по чл. 3 за тези наранявания.
(а) Твърдения за малтретиране от полицията
96. Съдът припомня, че на базата на представените й доказателства Комисията не е била в състояние да установи как са били причинени нараняванията на жалбоподателя. (вж. § 92 по-горе)
97. Съдът отбелязва, че лекарят, прегледал г-Асенов два дни след като бил освободен от задържането, е намерил че белезите по тялото му показват, че тези наранявания са били причинени от удари с твърд предмет (вж. § 26 по-горе). Жалбоподателят твърдял, че тези наранявания са били причинени от полицаи, които му нанесли удари с палки.
98. Съдът счита, че тъй като не се спори, че на 19 септември 1992 г. жалбоподателят е станал жертва на насилие от какъвто и да било източник, както и че не са правени възражения, че нараняванията са причинени по-късно - между тази дата и медицинския му преглед, справедливо е да се приеме, че той е получил нараняванията на 19 септември 1992 г. във връзка с арестуването му.
99. Съдът по-нататък отбелязва, че офицерът, който го е арестувал, е заявил в показанията си, че е видял г-н Иванов да удря сина си два или три пъти с летва по гърба (вж. § 14 по-горе). Не се отрича от жалбоподателите, че г-н Иванов е ударил г-н Асенов по този начин, но се отрича, че той е извършил това с такава сила и толкова пъти, че да е причинил нараняванията, описани в медицинското свидетелство. След подаденото на 2 октомври 1992 г. оплакване от г-жа Иванова, представител на РДВР е разпитал жалбоподателите и е взел обяснения от извършилия ареста и другите двама замесени в инцидента офицери, които не са присъствали когато г-н Иванов е удрял г-н Асенов (също там). Единственият независим свидетел, когото РДВР е разпитал по това време, не могъл да си спомни каквото и да било произшествие на автогарата (също там).
През юли 1993 г., без това да е било известно на жалбоподателите, били взети показания от други две лица, които присъствали на автогарата. Единият от тях има смътни спомени за въпросните събития. Другият - автобусен шофьор, си спомня че е видял г-н Иванов да бие сина си с летва, макар да не уточнява колко дълъг или силен е бил този бой (вж. § 28 по-горе).
Освен жалбоподателите, никой от свидетелите, не твърди да е видял полицаите да удрят г-н Асенов.
100. Съдът, подобно на Комисията (вж. § 92 по-горе), намира за невъзможно да установи въз основа на представените доказателства дали уврежданията на жалбоподателя са били причинени от полицията, както той твърди.
(b) Адекватност на разследването
101. Съдът обаче счита, че взети заедно, медицинското свидетелство, показанията на г-н Асенов, фактът, че той е бил задържан за два часа в полицейското управление, както и липсата на свидетелски показания, които да установят, че г-н Иванов е бил сина си с такава жестокост, че да причини описаните наранявания, дават основание за сериозно подозрение, че тези увреждания могат да са причинени от полицията.
102. При тези обстоятелства, Съдът счита, че когато едно лице твърди, че е било малтретирано от полицията или от други държавни служители незаконно и в нарушение на чл. 3, тази разпоредба, във връзка с общото задължение на държавата по чл. 1 от Конвенцията да "осигури на всяко лице под своята юрисдикция правата и свободите, определени в Конвенцията", предполага и изисква задължение за ефективно официално разследване. Както и по чл. 2, изпълнението на това задължение, трябва да е годно да доведе до издирването и наказването на отговорните лица (вж. по отношение на чл. 2 от Конвенцията делото Маккен и други срещу Обединеното кралство от 27.09.1995, публикувано в Series A no. 324, стр.. 49, §161, Кайа срещу Турция - решение от 19.02.1998, публикувано в Reports 1998-..., стр.. ..., §86 и решението по Йаша срещу Турция от 2.09.1998, публикувано в Reports 1998-..., стр..., § 98). Ако това не беше така, независимо от фундаменталното си значение (вж. § 93 по-горе), общата правна забрана на изтезанията и нечовешкото или унизително отношение би била по същество неефективна и в някои случаи би станало възможно практически безнаказаното нарушение от страна на представители на държавата на правата на лица под техен контрол.
103. Съдът отбелязва, че след оплакването на г-жа Иванова държавните органи са извършили някаква проверка на нейните твърдения.

Дата на постановяване: 28.10.1998 г.

Вид на решението: По същество

Досие в HUDOC: http://hudoc.echr.coe.int/eng?i=001-62813