Номер на жалба: 62540/00

Членове от Конвенцията: (Чл. 6) Право на справедлив съдебен процес, (Чл. 8) Право на зачитане на личния и семейния живот, (Чл. 13) Право на ефикасни правни средства за защита, (Чл. 8-2) Предвидимост, (Чл. 8-2) Гаранции срещу злоупотреба, (Чл. 13) Ефикасни правни средства, (Чл. 6-1) Граждански права и задължения, (Чл. 6-1) Наказателно обвинение, (Чл. 8-1) Неприкосновеност на кореспонденцията, (Чл. 8-1) Неприкосновеност на личния живот, (Чл. 8-2) Предвидено от закона

АСОЦИАЦИЯТА ЗА ЕВРОПЕЙСКА ИНТЕГРАЦИЯ И ПРАВА НА ЧОВЕКА И ЕКИМДЖИЕВ СРЕЩУ БЪЛГАРИЯ

(Жалба  № 62540/00) 

РЕШЕНИЕ 

СТРАСБУРГ 

28 юни 2007 г.

Това решение става окончателно при наличие на обстоятелствата, упоменати в чл. 44, ал. 2 на Конвенцията. Същото може да претърпи редакционни промени.

РЕШЕНИЕТО Е СТАНАЛО ОКОНЧАТЕЛНО НА 30.01.2008г..
По делото на Асоциацията за европейска интеграция и права на човека и Екимджиев срещу България

Европейският съд по правата на човека (Пето отделение), заседаващо в състав:

Г-н П. Лоренцен, председател,

Г-жа Ботушарова  [S. Botoucharova],

Г-н К. Юнгвирт [K. JUNGWIERT],

Г-н В. Буткевич [V. BUTKEVYCH],

Г-ж М. Цаца-Николовска [M. TSATSA-NIKOLOVSKA],

Г-н Р. Марусте [R. MARUSTER],

Г-н М. Вилиджър M. VILLIGER], съдии,

и г-жа С. Уестердик [C. WESTERDIEK}, секретар на отделението     

След като обсъди въпросите в закрито заседание, проведено на 5 юни 2007 г,

постановява следното решение,  което беше прието на посочената по-горе дата:

ПРОЦЕДУРА

1. Делото е образувано по жалба (№ 62540/00) срещу Република България, подадена в Съда съгласно чл. 34 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи (“Конвенцията”) на 13 септември 2000 г. Тя е подадена от Асоциацията за европейска интеграция и права на човека, сдружение с нестопанска цел, учредена през март 1998 г., със седалище в Пловдив (“Асоциацията-жалбоподател”) и от г-н Михаил Екимджиев, български гражданин, роден през 1964 г., живущ в град Пловдив (“вторият жалбоподател”).

2. Асоциацията-жалбоподател беше представена от втория жалбоподател, който е адвокат и който действаше pro se. Българското правителство (“правителството”) беше представено от правителствения агент, г-жа М. Коцева, от Министерството на правосъдието.

3. Жалбоподателите твърдят, че българското законодателство, което позволява използването на средства за тайно наблюдение нарушава техните права по чл. 6 ал.1, 8 и 13 от Конвенцията, тъй като то не съответства  на стандартите, произтичащи от съдебната практика на Съда съгласно тези разпоредби.

4. На 10 юни 2005 г. Съдът реши да уведоми правителството за подадената жалба. Съгласно разпоредбите на чл. 29 ал. 3 на Конвенцията, той реши да разгледа жалбата едновременно както по същество, така и за допустимост.

ФАКТИТЕ

І. ОБСТОЯТЕЛСТВАТА ПО ДЕЛОТО

5. Една от основните цели на асоциацията –жалбоподател е защитата на правата на човека. Вторият жалбоподаттел е адвокат. Неговата практика включва дейност като адвокат по граждански и наказателни дела в съдилищата в Пловдив и представителство на жалбоподатели в производства пред Европейския съд по правата на човека.

6. Тяхната молба е насочена срещу Закона за специални разузнавателни средства от 1997 г., законодателен акт, който понастоящем урежда използването на специални разузнавателни средства в България. Жалбоподателите не твърдят, че срещу тях в действителност за били разпоредени и приложени мерки за наблюдение, нито че те са били косвено въвлечени в мярка за наблюдение, насочена срещу други лица. Те твърдят, че съгласно закона, такъв какъвто е, те могат да бъдат подложени на такива мерки по всяко време, без никакво уведомление преди или след като въпросните мерки бъдат приложени.

ІІ. РЕЛЕВАНТНО ВЪТРЕШНО ЗАКОНОДАТЕЛСТВО И ПРАКТИКА

А. Конституцията от 1991 г.

7. Релевантни разпоредби на Конституцията от 1991 г. са:

Член 32

“(1) Личният живот на гражданите е неприкосновен. Всеки има право на защита срещу незаконна намеса в личния и семейния му живот и срещу посегателство върху неговата чест, достойнство и добро име.

(2) Никой не може да бъде следен, фотографиран, филмиран, записван или подлаган на други подобни действия без негово знание или въпреки неговото изрично несъгласие, освен в предвидените от закона случаи.”

Член 33, ал. 1

“ Жилището е неприкосновено. Без съгласието на обитателя му никой не може да влиза или да остава в него освен в случаите, изрично посочени в закона.”

Член 34

“(1) Свободата и тайната на кореспонденцията и на другите съобщения са неприкосновени.

(2) Изключения от това правило се допускат само с разрешение на съдебната власт, когато това се налага за разкриване или предотвратяване на тежки престъпления.”

Член 41, ал. 2

“Гражданите имат право на информация от държавен орган или учреждение по въпроси, които представляват за тях законен интерес, ако информацията не е държавна или друга защитена от закона тайна или не засяга чужди права.”

Член 117, ал. 2

“(2) Съдебната власт е независима. При осъществяване на своите функции съдиите, съдебните заседатели, прокурорите и следователите се подчиняват само на закона.”

B. Законът за специални разузнавателни средства от 1997 г.

8. Законът за специални разузнавателни средства от 1997 г. (ЗСРС), който понастоящем е основният законодателен акт, уреждащ използването на специални средства за наблюдение, е бил приет през октомври 1997 г. Той е претърпял малки изменения през август 1999 г. и юни 2000 г., по-големи през февруари 2003 г. и още малки изменения през април 2006 г. Неговите най-важни  разпоредби са останали обаче непокътнати от приемането им и обяснението, което следва се основава на тяхната настояща формулировка.

9. ЗСРС урежда условията, редът за използване и прилагане и контролът върху използването на специалните разузнавателни средства и получените чрез тях резултати (чл. 1 (1)). В него специалните разузнавателни средства се определят като техническите средства, които могат да бъдат използвани за изготвяне на  кинозаписи, видеозаписи, звукозаписи, фотоснимки и белязани предмети, както и оперативните способи за тяхното прилагане (чл. 2 (1)).

10. Съгласно чл. 3 (1) на ЗСРС, специалните разузнавателни средства се използват в случаите, когато това се налага за предотвратяване и разкриване на тежки престъпления (в чл. 93, ал. 7 от Наказателния кодекс от 1968 г. като“тежко престъпление" се определя това, за което по закона е предвидено наказание лишаване от свобода повече от пет години), когато необходимите данни не могат да бъдат събрани по друг начин. В чл. 4 е предвидено, че специалните разузнавателни средства могат да се използват и по отношение на дейности, свързани със защитата на националната сигурност.

11. Специалните разузнавателни средства се използват по отношение на лица, заподозрени въз основа на наличната информация, че подготвят, извършват или са извършили тежки престъпления или срещу лица, които могат несъзнателно да бъдат въвлечени в горното от заподозрените извършители. Такива средства могат да бъдат използвани също и срещу лица и обекти, свързани с националната сигурност (чл. 12 (1)). Тези средства могат да бъдат използвани също и по отношение на лица,  които са дали писмено съгласие за това, за опазване на техния живот или имущество (чл. 12 (2)).

12. Единствено следните органи могат да поискат използване на специални разузнавателни средства и да използват събраните чрез тях данни и веществени доказателствени средства съобразно тяхната компетентност: (i) Национална служба "Сигурност" и Национална служба "Полиция" към Министерството на вътрешните работи, както и службите на националните и териториални дирекции на това министерство; (ii) служби "Военна информация" и "Военна полиция и военно контраразузнаване" към министерството на отбраната; (iii) Националната разузнавателна служба; (iv) Националната следствена служба, Столичната следствена служба и окръжните следствени служби; (v) главният прокурор, Върховната касационна прокуратура, Върховната административна прокуратура, Военноапелативната прокуратура, апелативните прокуратури, Софийската градска прокуратура и окръжните и военноокръжните прокуратури (чл. 13 (1) и (2)).

13. Процедурата за прилагането на специални разузнавателни средства започва с писмено искане от ръководителя на съответната служба. В искането трябва подробно да бъдат посочени обстоятелствата, даващи основание да се предполага, че се подготвя, извършва или е извършено тежко престъпление, които налагат използването им. Трябва също така да се даде пълно описание на извършените до момента действия и резултатите от предварителната проверка или разследването. То трябва да съдържа данни, позволяващи идентифицирането на лицата или обектите, спрямо които ще се използват, срока и оперативните способи, които следва да се из ползват. И накрая искането трябва да посочва  името на  длъжностно лицето, което да бъде уведомявано за получените резултати (чл. 14 (1)).

14. Искането се предоставя на председателите на Софийския градски съд и на съответните окръжни съдилища или на надлежно упълномощен от тях заместник-председател (за военнослужещите молбата се предоставя на председателя или заместник-председателя на съответния окръжен военен съд), които могат да издадат разрешение чл. 15 (1)). Ако те откажат да издадат разрешение, искането може да бъде представено отново до председателя или изрично упълномощен от него заместник-председател на съответния апелативен съд (чл. 15 (3)). Решението за издаване на разрешение трябва да бъде взето незабавно след получаване на искането, а оригиналите на искането и на писменото разрешение трябва да бъдат върнати на службата, която е направила искането (чл. 15 (2)).

15. След издаването на писменото разрешение министърът на вътрешните работи или писмено упълномощеният от него заместник-министър дава писмено разпореждане за прилагане на специалните разузнавателни средства (чл. 16)).  В неотложни случаи тази стъпка от процедурата може да бъде изпусната и прилагането на специални разузнавателни средства може да започне веднага след получаване на писменото разрешение (чл. 17).  В този случай обаче  министърът или заместник–министъра  трябва да бъдат незабавно уведомени (ibid).

16. В чл. 18 (1) на ЗСРС е предвидено изключение от гореописаната процедура в случаите на непосредствена опасност от извършване на тежки умишлени престъпления или когато съществува непосредствена заплаха за националната сигурност. В такива случаи  министърът на вътрешните работи или упълномощеният от него заместник-министър  могат да разпоредят прилагането на специални разузнавателни средства без разпореждане на съда. Използването на тези средства се прекратява, ако в срок от 24 часа не бъде издадено разрешение (чл. 18 (2)).  В такъв случай, председателят или заместник-председателят на съответния съд решават дали събраната информация следва да бъдат съхранявани или унищожени (ibid.). Той или тя могат по този начин да потвърдят със задна дата използването на специални разузнавателни средства (чл. 18 (3)).

17. Министърът на вътрешните работи или писмено упълномощеният от него заместник-министър на вътрешните работи може да прекрати прилагането на специални разузнавателни средства по всяко време преди запланувания край на наблюдението.  В такъв случай председателят или заместник-председателят на съответния съд трябва да бъдат писмено уведомени (чл. 19).

18.  Единствените служби, които са  упълномощени да прилагат специални разузнавателни средства са дирекция "Оперативно-техническа информация", дирекция "Оперативно издирване" и дирекция "Защита на средствата за връзка" на Министерството на вътрешните работи (чл. 20 (1)). Националната разузнавателна служба и разузнавателните служби на Министерството на отбраната могат обаче също  да използват специални разузнавателни средства при изпълнение на техните служебни задължения (чл. 20 (2)).

19.  Специалните разузнавателни средства могат да бъдат използвани до два месеца (чл. 21 (1)). В случай на необходимост този срок може да бъде продължен от председателя или заместник-председателя на съответния съд до шест месеца, с ново разрешение (чл. 21 (2)).

20.  Използването на специалните разузнавателни средства трябва да бъде прекратено след изтичане на срока, посочен в разрешението след като е постигната предвидената цел с използването им или когато използването им не дава резултати (чл. 22 (1)).

21.  Съдържанието на информацията, получена като резултат от прилагането на специалните разузнавателни средства трябва да бъде записана върху материален носител (чл. 24). След това, непосредствено след получаването й, тя трябва да бъде отразена в писмена форма от органа, който в действителност е използвал средствата (чл. 25 (1)). Документът за резултатите, който трябва да  отразява точно и вярно съдържанието на записа  се изпраща на органа, който е поискал използването на такива средства, по възможност заедно със снимки и записи (чл. 25 (2), (3) и (4)). В срока на прилагането на специалните разузнавателни средства материалните носители трябва да бъдат съхранявани в службите, които са ги използвали  (чл. 25 (5)).

22.  Ако в края на срока на разрешеното наблюдение за постигнати резултати, службата, която е използвала разузнавателните средства изготвя протокол за веществени доказателствени средства (чл. 27). Същото се прави ако предвидената цел е постигната преди изтичането на срока съгласно писмено искане от органа, който е поискал мерките (чл. 26). Обратно, ако използването на средствата е безрезултатно, органът, който е поискал тяхното използване уведомява писмено службата, която ги прилага, че тяхното използване трябва да бъде прекратено. В такъв случай не се изготвя протокол за веществени доказателства, а събраната информация се унищожава (чл. 28 (1) и (2)).

23.  Протоколът за веществените доказателствени средства трябва да съответства на изискванията на Наказателно-процесуалния кодекс (чл. 29 (1)). Той трябва да бъде подписан от ръководителя на службата, която е приложила средствата  (чл. 29 (2)) и да отразява искането за тяхното използване, разпореждането на министъра или на заместник-министъра и разрешението на съда за използването им (чл. 29 (3)). Протоколът трябва да съдържа времето и мястото на прилагането на специалните разузнавателни средства, видовете използвани оперативни способи и технически средства, получените данни, текстовото възпроизвеждане на съдържанието на вещественото доказателствено средство и физическите условия, при които са били възприети резултатите от ползването (чл. 29 (4)). Веществените доказателствени средства са неразделна част от протокола (чл. 29 (5)). Получените по този начин веществени доказателствени средства се съхраняват от органите на Министерството на вътрешните работи до образуване на досъдебно производство. След образуване на досъдебното производство веществените доказателствени средства се съхраняват от съответните органи на съдебната власт (чл. 31 (1) и (2)). Информацията, която не се използва за изготвяне на веществени доказателствени средства, трябва да бъде унищожена от дирекцията, която е използвала средствата в 10 - дневен срок и унищожаването й трябва да бъде записано в протокол чл. 31 (3)).

24. При получаване на резултати извън направеното искане за тяхното използване и ако резултатите попадат в компетентността на други органи, които могат да поискат използването на такива средства (вж. т. 12 по-горе), се уведомява незабавно министърът на вътрешните работи или надлежно упълномощеният от него заместник-министър. Тогава той или тя решават как да бъде използвана  събраната информация  (чл. 30).

25. Информацията, получена чрез използването на специални разузнавателни средства, не могат да бъдат използвани за друго освен за предотвратяване и разкриване на престъпления или за събиране на доказателства за извършване на престъпления, при условията и по реда, посочени в закона (чл. 32).

26. Всички лица, на които е станала известна информация за използването на специални разузнавателни средства, при условията и по реда на ЗСРС, както и събраните данни, са длъжни да не ги разгласяват чл. 33).

27. Цялостният контрол върху използването на специалните разузнавателни средства и на събраната информация е възложен на министъра на вътрешните работи, който може да дава указания относно прилагането на ЗСРС (чл. 34 (1) и параграф 2 от заключителните разпоредби на Закона). Дирекциите, които прилагат тези средства могат също  да извършват проверки за установяване дали тези разузнавателни средства са били използвани  неправомерното (чл. 34 (2).

28. Към днешна дата няма публикувани в Държавен вестник инструкции или правилници за прилагането на ЗСРС.

С. Решение на Конституционния съд по дело № 17/1997 г.

29. С решение от 10 февруари 1998 г., публикувано в Държавен вестник на 17 февруари 1998 г. (реш. № 1 от 10 февруари 1998 г. по конституционно дело № 17 от 1997 г., обн. ДВ, бр. 19 от 17 февруари 1998 г.) Конституционният съд е отхвърлил искането на главния прокурор за обявяване на членове 18 (1), 19, 30 и 34 (1) от ЗСРС за противоречащи на чл. 34 ал. 2 и 117 ал. 1 от Конституцията.

30. Съдът е започнал като е отбелязал, че специалните разузнавателни средства, уредени със ЗСРС, означават намеса в личния живот, жилището и кореспонденцията, като всички те се допускат съгласно чл. 32 ал. 2, 33 и 34 ал. 2 от Конституцията (вж. т. 7 по-горе).

31. След това съдът продължава с разглеждане на чл. 18 (1) от ЗСРС, който разрешава, при известни условия, използването на специални разузнавателни средства преди издаване на разрешение от съда. Той приема, че чл. 34 ал. 2 от Конституцията не може да бъде тълкуван, че е необходимо предварително разрешение във всеки случай. Опасността от злоупотреба от страна на изпълнителната власт се намалява от факта, че възможността от освобождаване от задължението за предварителен съдебен контрол е много ограничена и че е задължителен непосредствен последващ контрол. Това състояние на нещата е в съответствие също и с чл. 8 от Конвенцията и чл. 17 от Международния пакт за гражданските и политически права. По мнението на съда, в ЗСРС е предвидена даже по-голяма защита отколкото в тези инструменти.

32. Що се отнася до чл. 19 от ЗСРС, съдът постановява че възможността министърът на вътрешните работи да прекрати използването на специални разузнавателни средства не нарушава чл. 117 ал. 2 от Конституцията. Докато чл. 34 ал.2 от Конституцията и чл. 15 от ЗСРС предвиждат, че единствено съдебната власт има правомощия да издава разрешения за използването на такива средства, тя не е единствената държавна власт, която може да разпореди прекратяването на тяхното използване. Така че прерогативите на министъра не представляват посегателство върху независимостта  на съдебната власт.

33. По отношение на чл. 30 от ЗСРС, съдът приема, че неговият истински смесъл, взет в контекста на Закона като цяло, не е че министърът на вътрешните работи може да разпореди отново използването на специални разузнавателни средства, ако са получени резултати, извън обсега на искането. Той трябва да се тълкува по-скоро като позволяващ на министъра на вътрешните работи да реши на кои органи за изпрати вече получените резултати. Така че неговите правомощия в  това отношение не са в нарушение на чл. 117 ал. 2 от Конституцията.

34. Относно чл. 34 (1) на ЗСРС, с който се предоставя на министъра на вътрешните работи цялостният контрол върху системата, съдът отбелязва, че е невъзможно да бъде натоварено с такива функции друго министерство, още по-малко орган, който не е към изпълнителната власт,  защото това би нарушило равенството между трите части на държавната власт. Това произтича също от параграф 2 на заключителните разпоредби на ЗСРС, който позволява на министъра да дава указания за неговото прилагане. Освен това, логиката на системата, която е очевидна от текста на чл. 31 от Закона, изисква министърът да отговаря за контролирането на използването на специалните разузнавателни средства до момента, в който събраните с тях данни се предават на съдебните органи. Поради това, съдебният контрол върху информацията, събрана по този начин не се накърнява и ситуацията, която се получава в резултат на това е в съответствие с чл. 117 ал. 2 от Конституцията.

35. Двама съдии са подписали с частично особено мнение.

36. Единият от тях е на мнение, че  чл. 34 (1) от Закон за специални разузнавателни средства,  с който контролът върху използването на специални разузнавателни средства се възлага на министъра на вътрешните работи е неконституционосъобразен. По негово мнение, тази разпоредба не е достатъчно точно формулирана и правомощията, която тя предоставя на министъра не са ясно очертани. След прочитането на ЗСРС изцяло, следва, че министърът има правомощия по отношение както на използването, така и на контрола върху използването на специални разузнавателни средства, което е недопустимо. Липсата на външен контрол в резултат на това означава, че чл. 34 (1) противоречи на Конституцията. Когато в закона се говори за контрол върху системата, това означава контрол както върху нейното функциониране като цяло, така и контрол в конкретни случаи. Даването на контролни функции на министъра, който играе ключова роля също и във функционирането на системата, не предоставя достатъчно гаранции срещу произволното използване на специални разузнавателни средства.

37. Другият съдия, подписал с особено мнение счита, че чл. 18 (1) на ЗСРС е неконституционосъобразен затова, че позволява на министъра на вътрешните работи да дава разпореждания за използването на специални разузнавателни средства преди предварително за това да е издадено разрешение от съдебната власт дори в случаи, когато тяхното използване би нарушило свободата на кореспонденцията или други съобщения. По негово мнение чл. 34 ал. 2 от Конституцията, който защитава тези свободи, изисква предварително разрешение от съда във всички случаи.

D. Наказателно-процесуалният кодекс от 1974 г. и 2005 г.

38. Членове 111-13а на Наказателно-процесуалния кодекс от 1974 г. (“Кодекса от 1974 г.”) също регулира използването на специални разузнавателни средства във връзка с висящи наказателни производства. Те съвпадат почти дословно с разпоредбите на ЗСРС. Единствената разлика е, че чл. 111b ал.6 предвижда, че съдията, който е издал  разрешението трябва да бъде информиран писмено когато бъде преустановено използването на средствата. Ако тяхното използване е било безрезултатно, той или тя трябва да разпоредят унищожаването на събраните данни.

39.  Тези разпоредби са заменени с членове 172-77 на Наказателно-процесуалния кодекс от 2005 г. (“Кодексът от 2005 г.”), който е влязъл в сила на 29 април 2006 г.

40.  С член 172 ал.ал.1 и 2 на Кодекса от 2005 г. разследващите органи могат да използват специални разузнавателни средства за разследване на някои тежки престъпления, които са изчерпателно изброени, ако съответните обстоятелства не могат да бъдат установени по друг начин или установяването им е свързано с изключителни трудности. Тези средства могат да бъдат използвани за срок най-много от два месеца (чл. 175, ал. 3., който може, в случай на необходимост, да бъде продължен с четири месеца (чл. 175, ал. 4).

41.  Процедурата започва с подаването на писмено мотивирано искане от прокурора, който отговаря за делото (чл. 173, ал. 1). Искането трябва да съдържа информация за престъплението, което се разследва, описание на извършените до момента действия и резултатите от тях, данни за лицата или обектите, спрямо които ще се прилагат специалните разузнавателни средства, оперативните способи, които следва да се приложат и срока на използването (чл. 173, ал. 2). Разрешението за използване на специални разузнавателни средства се дава предварително от председателя на съответния окръжен съд или от изрично оправомощен от него  заместник-председател (чл. 174, ал. 1). Той или тя трябва да издаде разрешително или да откаже да направи това незабавно след получаване на искането с мотивирано разпореждане (чл. 174, ал. 3). Ако той или тя откаже, искането може да бъде предоставено отново на председателя на съответния апелативен съд или на изрично оправомощен от него  заместник-председател (чл. 174, ал. 4). Всички искания и разрешения се записват в специален регистър, който не е публичен (чл. 174 ал. 6). В Кодекса от 2005 г. няма разпоредби за изключения от тази процедура, освен в случай на агент под прикритие, който в неотложни случаи може да започне да действа съгласно разпореждане на прокурора, което трябва да бъде потвърдено от съответния съдия в срок до 24 часа (чл. 173 ал. 4).

42.  След издаването на разрешението, специалните разузнавателни средства се прилагат съгласно разпоредбите на ЗСРС (чл. 175 ал. 1). Съдията, който е издал разрешението трябва да бъде уведомен в писмена форма, когато използването на средствата бъде прекратено. Ако тяхното използване е било безрезултатно, съдията разпорежда унищожаването на получените данни (чл. 175 ал. 6).

Е. Релевантни разпоредби на Закона за класифицираната информация от 2002 г.

43. В Закона за класифицираната информация от 2002 г. (ЗЗКИ), който е влязъл в сила през април 2002 г. и изменян няколко пъти след това, е предвидена цялостна рамки за създаването, обработването и съхраняването на класифицирана информация, както и условията и реда за предоставяне на достъп до такава информация (чл. 1 (1). „Класифицираната информация” включва информация, представляваща държавна или служебна тайна (чл. 1 (3)).

44. В член 25 „държавната тайна” е определена като „информация, определена в приложение № 1 [към Закона], нерегламентираният достъп до която би създал опасност за или би увредил интересите на Република България, свързани с националната сигурност, отбраната, външната политика или защитата на конституционно установения ред”. Приложение № 1 към Закона съдържа списък на категориите информация, подлежаща на класификация като държавна тайна. По този начин информацията за специалните разузнавателни средства (техническите устройства и/или начина на тяхното използване) използвани съгласно закона е държавна тайна (т. 6, част ІІ от Приложение № 1). Това се отнася и за данните, получени в резултат на използването на такива средства  (т. 8, част ІІ от Приложение № 1).

45. В член 26 (1) „служебната тайна” е определена като „информация, създавана или съхранявана от държавните органи или органите на местното самоуправление, която не е държавна тайна, но нерегламентираният достъп до която би се отразил неблагоприятно на интересите на държавата или би увредил друг правнозащитен интерес”. Съгласно чл. 26 (2)  информацията, подлежаща на класификация като служебна тайна, трябва да бъде определена със закон.

46. В чл. 34 (1) се определят срокове за защита на класифицираната информация. Те са различни - от тридесет години за информация, маркирана с гриф за сигурност "Строго секретно” до две години за информация, класифицирана като „служебна тайна”. Тези срокове могат да бъдат удължени, но с не повече от първоначално определените (чл. 34 (2)). След изтичане на тези срокове достъпът до тази информация се осъществява по реда на Закона за достъп до обществена информация от 2000 г. (чл. 34 (3)).

47. Когато информацията е класифицирана, достъп до нея може да има само при известни условия и от ограничен кръг лица, които в повечето случаи трябва да минат на проверка за сигурност и получават разрешително за достъп до секретната информация  (чл. 36-71).

48.                В чл. 33 (3) е предвидено, че класифицираната информация не може да бъде унищожавана преди изтичането на една година след срока за защитата й. Унищожаването на такава информация е възможна само по силата на решение на Държавната комисия по сигурността на информацията, направено съгласно  предложение на специална комисия (чл. 33 (4)). Решението на Комисията подлежи на съдебно обжалване пред Върховния административен съд (чл. 34 (5)).

F. Решението на Върховния административен съд по дело № 9881/2003 г.

49. В окончателното решение от 12 февруари 2004 (реш. № 1195 от 12 февруари 2004 г. по адм. д. № 9881/2003 г.), издадено по жалба от лице, на което е бил отказан достъп до информация за това дали е било издадено разрешение за използването на специални разузнавателни средства срещу него през периода 1 януари 1996 – 1 ноември 2001 г., Върховният административен съд постановява, че въпреки че чл. 41 от Конституцията гарантира правото на получаване на информация от държавен орган, това право подлежи на ограничения когато, например, тази информация представлява държавна или служебна тайна. От чл. 33 на ЗСРС е видно, че информация за използването на специални разузнавателни средства не може да бъде разкривана. Така отказът за предоставяне на исканата информация е бил направен в съответствие с чл. 32, ал. 2 от Конституцията и чл. 6 от Конвенцията. Аргументът на жалбоподателя, че отказът е в нарушение на Закона за защита на личните данни от 2002 г. е неуместен, тъй като данните, събрани съгласно ЗСРС са извън сферата на Закона за защита на личните данни (ЗЗЛД) от 2002 г., така както е и информацията дали е било разрешено ползването на специални разузнавателни средства. Другите аргументи на жалбоподателя, че исканата информация не е била държавна или служебна тайна по смисъла на чл. 25 и 26 от ЗЗЛД и освен това е могла да бъде разпространена, поради изтичането на две годишния срок по чл. 34 (1) (4) на този закон, са също безполезни, тъй като Законът няма обратно действие.

D. Решението на Върховния административен съд по дело № 996/2004 г.

50. В окончателното решение от 15 май 2004 г. (реш. № 4408 от 15 май 2004 г. по адм. д. № 996/2004 г.), издадено по жалба на същото лице както по дело № 9881/2003 г. (вж. т. 49 по-горе), относно повторен отказ да бъде информиран за мерките за тайното наблюдение върху него, Върховният административен съд намира че неговото искане за такава информация е било правилно отхвърлено, тъй като информацията, отнасяща се до специалните разузнавателни средства и данните, получени чрез използването им е държавна тайна по смисъла на чл. 25 от ЗЗЛД и точки 6 и 8 от част ІІ на Приложение № 1 към ЗЗЛД (вж. точки 43-45 по-горе). От друга страна, евентуално получените данни съгласно разрешение за използване на специални разузнавателни средства, както и самото разрешение, представляват служебна тайна по смисъла на чл. 26 (1) от ЗЗЛД. Това следва също и от забраната за разпространяване на информация за специалните разузнавателни средства, предвидена в чл. 33 на ЗСРС. Съдът продължава като твърди, че фактът, че използването на специални разузнавателни средства може да бъде разрешено само от председателите на окръжните съдилища е достатъчен, за да гарантира независим съдебен преглед на дейностите на изпълнителната власт и предоставя достатъчни гаранции срещу ограничаване на правата на гражданите, за което няма разрешение.

Н. Наказателният кодекс от 1968 г.

51. В чл. 145а на Наказателния кодекс от 1968 г. се криминализира използването на информация, събрана чрез специални разузнавателни средства за други цели, освен за опазване на държавната сигурност или за целите на борбата с престъпността. Престъплението се утежнява, ако е било извършено от длъжностно лице, което е придобило информацията или тя му е станала известна в кръга на изпълнението на неговите служебни задължения (ал. 2 от същия член). Престъпление е също и незаконосъобразното използване на информация, получена чрез тези средства, с цел да се заблуди орган на съдебната власт (чл. 287а, ал. 1 (4) от Кодекса). Не се съобщава за съдебна практика по приложението на тези текстове.

І. Релевантни официални доклади и публикации във вестниците

52. В края на 2000 г. Върховната касационна прокуратура е направила специално проучване за използването на специални разузнавателни средства от Министерството на вътрешните работи за периода 1 януари 1999 г. – 1 януари 2001 г. Докато е течало проучването, прокурорът, натоварен с него, е дал интервю, публикувано в ежедневника Труд на 24 ноември 2000 г., в което той казва, че Министерството на вътрешните работи пречи на проучването. Докладът от проучването, което е завършило през януари 2001 г., е бил предоставен на Народното събрание, Министерския съвет, Висшия съдебен съвет и Министерството на вътрешните работи, но очевидно не е бил предоставен на разположение на обществеността. Въпреки това, се е получило изтичане на информация за някои от констатациите и те са били съобщени от ежедневниците. В този доклад се казва, че общият брой разрешителни за използване на специални разузнавателни средства за периода 1 януари 1999 г. – 1 януари 2001 г. е бил над 10,000 и в тази цифра не се включва подслушването на мобилни телефони. От тях само 267 или 269 впоследствие са предоставили данни за използване в наказателни производства. В 243 от случаите специалните разузнавателни средства са били използвани срещу лица, по отношение на които не е имало основание за подозрение, че те са извършили тежко умишлено престъпление. В редица случаи разпорежданията за прилагането на такива средства не са били подписани от самия министър на вътрешните работи, а от неизвестни лица от негово име. В 36 случая датите на молбите за разрешение и на самите разрешения са били променени. В 28 случая разрешенията нямат номер. В някои случаи има разрешение за мерки, които са били изпълнени повече от двадесет и четири часа преди неговото издаване. В два случая лицата, по отношение на които са били издадени разрешенията, не са били подследствени.

53. В интервю, публикувано от ежедневника Труд на 26 януари 2001 г., министърът на вътрешните работи казва, че през тринадесетте месеца на заемания от него пост той е подписал 4,000 разпореждания за използване на специални разузнавателни средства.

54. През периода декември 2002 – февруари 2003 г. различни вестници са съобщили за редица случаи, при които се твърди, че службите на Министерството на вътрешните работи са използвали неправомерно специални разузнавателни средства. Твърденията включват незаконно подслушване на телефони на лидери на опозицията, журналисти, бивш конституционен съдия и други съдии. В интервю, публикувано на 11 декември 2002 г. министърът на правосъдието е казал, че „в България се извършват огромен брой подслушвания на телефони, но очевидно за цели, различни от тези на наказателното производство”.

ПРАВОТО

1.             ДОПУСТИМОСТ

А. Становищата на страните

55. Правителството оспорва на асоциацията-жалбоподател статута на жертва по смисъла на чл. 34 от Конвенцията. По негово мнение, юридическите лица не могат да се позовават на защитата по чл. 8 от Конвенцията. Правителството се позова на предишното решение на Комисията по делото Scientolgy Kirche Deutschland v. Germany (№ 34614/97, Решение на Комисията от 7 април 1997 г., необявено в сборника на съдебните решения).

56. Жалбоподателите отговарят, че ако трябва да се допусне, че юридическите лица нямат личен или семеен живот по смисъла на чл. 8 от Конвенцията, същото не е вярно за кореспонденцията, под формата на поща или телефонни или електронни съобщения. По-нататък те подчертават, че асоциацията-жалбоподател е „организация, която следи да няма нарушения на правата на човека”. Тя е инициирала дела за нарушение на правата на човека, на които често властите са гледали с възмущение и враждебност. В състава на асоциацията са работили няколко адвокати, добре познати заради критиките, които те са отправяли към властите. Голяма част от нейната кореспонденция се е водила с националните и международни организации за защита на човешките права, както и с лица, които са търсили правен съвет, някои от които са били затворници. Поради това, много вероятно е, че техните съобщения – които на практика не се различават от тези на адвокатите, работещи за нея – биха могли да бъдат наблюдавани. Освен това, тъй като всички тези съобщения са били между адвокати и клиенти и тяхното наблюдаване би могло да се отрази върху правата, предвидени в чл. 6 на Конвенцията, Съдът трябваше са приложи по строги стандарти при преценката на потенциалната намеса в тяхното упражняване.

В. Преценката на Съда

57. Член 34 от Конвенцията предвижда следното:

„Съдът  може  да  бъде  сезиран  с  жалба  от  всяко  лице, неправителствена  организация  или  група  лица,  които  твърдят,  че са жертва на нарушение от страна на някоя от Βисокодоговарящите страни,  на  правата,  провъзгласени в  Конвенцията  или  в протоколите към нея. „

58. Съдът счита, че това дело прилича много на делата Клас и други срещи Германия [Klass and Others v. Germany], Малоне срещу Обединеното кралство [Malone v. the United Kingdom] и Вебер и Саравия срещу Германия [Weber and Saravia v. Germany]. По всички тези дела съдът е постановил, че доколкото законът е установил система за наблюдение, съгласно която пощата и телекомуникациите на всички лица във въпросната страна могат потенциално да бъдат контролирани, без дори те да знаят, освен ако е имало или някаква недискретност, или последващо уведомление, той засяга пряко всички ползватели или потенциални ползватели на пощенските и телекомуникационните услуги в тази страна. Затова Съдът е приел, че едно лице може, при известни условия, да претендира, че е жертва на нарушение, причина за което е единствено съществуването на тайни мерки или на законодателство, което разрешава такива мерки, без да трябва да твърди, че такива мерки са действително приложени към него или нея (вж. Klass and Others, решение от 6 септември 1978 г., Серия А, № 28, стр. 16-20, точки 30-38; Malone v. the United Kingdom, решение от 2 август 1984 г., Серия А № 82, стр.31, т. 64; и Weber and Saravia v. Germany (декември, № 54934/00, точки 78 и 79, ЕСПЧ 2006 г.-...)

59. В съответствие със своята практика по тези дела, Съдът намира, че вторият жалбоподател, който е физическо лице, може да претендира, че е жертва, по смисъла на чл. 34, поради самото съществуване на законодателство в България, разрешаващо тайно наблюдение. В тази връзка той отбелязва, че жалбоподателите не твърдят, че мерките за наблюдение са били действително приложени към тях; затова в случая е неподходящо да се приложи тест за разумна вероятност, за да се определи дали те могат да претендират, че са жертви на нарушение на техните права по чл. 8 (вж. Халфорд срещу Обединеното кралство [Halfors v. the United Kingdom], решение от 25 юни 1997 г., Доклад за присъдите и решенията 1997-ІІІ, стр. 1018-19, точки 55-57).

60. Що се отнася до асоциацията-жалбоподател, Съдът отбелязва, че той вече е приел, че юридическото лице има право на зачитане на неговото „жилище” по смисъла на чл. 8, ал. 1 от Конвенцията (вж. Сосиете Колас Ест и други срещу Франция [Societe Colas Est and others v. France], № 37971/97, т. 41, ЕСПЧ 2002-ІІІ; Бък срещу Германия [Buck v. Germany], № 41604/98, т. 31, 28 април 2005 г.; и Кент Фармасютикълс Лимитид и други срещу Обединеното кралство [Kent Pharmaceuticals Limited and Others v. the United Kingdom], (дек.), № 9355/03, 11 октомври 2005 г.). Поради това асоциацията-жалбоподател, противно на това, което казва правителството, не е изцяло лишена от защитата на чл. 8 просто поради факта, че тя е юридическо лице. Въпреки че може да има  съмнения за това дали, тъй като е такова лице, тя може да има „личен живот” по смисъла на тази разпоредба, може да се каже, че неговата поща и други съобщения, които се разглеждат по настоящото дело, се включват в понятието „кореспонденция”, което се прилага равностойно за съобщения, идващи от частни и бизнес помещения (вж. Halford, цитирано по-горе, стр. 1016, т. 44; Алмоес и други срещу Нидерланция [Aalmoes and Others v. the Netherlands], (дек.) № 16269/02, 25 ноември 2004 г.; и Weber and Saravia, цитирано по-горе, ал. 77, с допълнителни препратки). Бившата комисия вече е изказала мнение при обстоятелства, идентични на тези от настоящото дело, че жалбоподателите, които са юридически лица могат да имат опасения, че са подложени на тайно наблюдение. Тя е приела съответно, че те могат да претендират, че са жертви (вж. Мерш и други сpещу Люксембург [Mersch and Others v. Luxembourg], №№ 10439-41/83, 10452/83 и 10512/83, Решение на Комисията от 10 май 1985 г., Решения и доклади (DR) 43, стр. 34, на стр. 113-14). Поради това асоциацията-жалбоподател има право на защитата, предвидена в чл. 8.

61. Освен това, за разлика от ситуацията по делата Scientology Kirche Deutchland (цитирано по-горе) и Хербек енд Асошиейшън „Лига за правата на човека” срещу Белгия [Herbecq and Association “Lligue des droits de l’homme” v. Belgium], №№ 32200/96 и 32201/96, Решение на Комисията от 14 януари 1998 г., DR 92-А, стр. 92), правата по чл. 8, които се разглеждат в настоящото дело са тези на асоциацията-жалбоподател, а не на нейните членове. Затова има достатъчно пряка връзка между асоциацията като такава и твърдяните нарушения на Конвенцията. От тук следва, че тя може да претендира, че е жертва по смисъла на чл. 34 от Конвенцията.

62. По тази причина възражението на правителството трябва да бъде отхвърлено.

63. Съдът счита също така, че жалбата не е очевидно необоснована по смисъла на чл. 35 ал. 3 от Конвенцията, нито недопустима на каквото и да е друго основание. Поради това тя трябва да бъде обявена за допустима.

ІІ. ТРЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛ. 8 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

64. Жалбоподателите твърдят, че като дава на властите голяма свобода на преценка за събиране и използване на информацията, получена чрез тайно наблюдение и като не предвижда достатъчни гаранции срещу злоупотреба, ЗСРС е довел, единствено поради това, че съществува, до нарушение на чл. 8 от Конвенцията. В член 8 се казва следното:

„1.  Βсеки  има  право  на  неприкосновеност  на  личния … си живот, … и на тайната на кореспонденцията си.

2.  Намесата на държавните власти в упражняването на това право е недопустима, освен в случаите, предвидени в закона и необходими в  едно  демократично  общество  в  интерес  на  националната  и обществената сигурност или на икономическото благосъстояние на страната,  за предотвратяване на  безредици или престъпления,  за защита  на  здравето  и  морала  или  на  правата  и  свободите  на другите.”

А. Становища на страните

65. Жалбодотелите приемат, че Конституцията от 1991 г. и ЗСРС дават основание за оспорваното нарушение на техните права по чл. 8. Те са на мнение обаче, че това не е достатъчно да обясни, че нарушението е направено „съгласно закона”. Практиката на съда изисква много подробно национално законодателство за специалните разузнавателни средства и е дори по-взискателна, когато става дума за следене на адвокати и техните кантори. Членове 16, 18 (1) и 34 от ЗСРС са особено проблемни в това отношение. В действителност, в своето особено мнение съдията от Конституционния съд намира, че чл. 34 (1) от ЗСРС, който поверява контрола върху системата на използването на специалните разузнавателни средства единствено на министъра на вътрешните работи, не предвижда достатъчни гаранции срещу произволно нарушение на правата на личен живот и кореспонденция. Тази липса на ефективен контрол се засилва още повече от неясните разпоредби на чл. 34 (2) на ЗСРС. По същия начин чл. 30 от Закона дава на министъра пълна свобода на действие да решава какво да прави със събраната информация, която е извън направеното искане за използване на специални разузнавателни средства. Така е и с много други текстове. Член 18 от ЗСРС не установява процедура за информиране на съдебната власт, че е започнало наблюдение без нейното предварително разрешение, нито процедура за запознаването й със събраните данни. Освен това, тази разпоредба позволява на министъра да издава неограничен брой последователни разпореждания за наблюдение, като по този начин дава възможност за следене без разрешение на съда за продължителен период от време. В ЗСРС не се предвижда съдебен контрол върху унищожаването на материали, които не са използвани като доказателства в наказателното производство, нито контрол върху задължението на службите, прилагащи специалните разузнавателни средства да прекратят тяхното използване съгласно искането на агенцията, която е поискала това. В Закона не  се посочват подробно процедурите за получаване ex post facto на разрешение от съда за използването на специални разузнавателни средства, разпоредено от министъра на вътрешните работи в неотложни случаи, за записването на получените необработени данни и за унищожаване на неизползваните данни. С него не се забранява издаването на последователни разпореждания въз основа на едни и същи факти и по този начин се дава възможност за заобикаляне на шест месечния срок за използване на специалните разузнавателни средства.

66. Относно необходимостта от намеса, жалбоподателите подчертават, че броят на случаите на използване на специални разузнавателни средства е изключително висок, както показва докладът на Върховната касационна прокуратура и различните интервюта, дадени от високопоставени длъжностни лица. Така е и с броя на нарушенията на ЗСРС. Друго материално обстоятелство е пълната липса на уведомяване на заинтересуваните лица и съпътстващата произтичащата от това  невъзможност за получаване на каквато и да е информация по въпроса.

67. Правителството твърди, че намесата е разрешена от Конституцията от 1991 г. и ЗСРС и има за цел да защитава националната сигурност и да предотвратява безредици и престъпления. По закон специални разузнавателни средства могат да бъдат използвани само по отношение на определена категория лица. Има специална процедура за защита срещу произволни действия. Това включва и мотивирано искане до съдия, който е единственият служител, имащ правомощия да разреши използването на специални разузнавателни средства. Изключения от този предварителен съдебен контрол е възможно само в неотложни случаи. Дори и в такива случаи, наблюдението трябва да бъде разпоредено от министъра на вътрешните работи и одобрено ex post facto от съдия. През 1997 г. ЗСРС е бил оспорен пред Конституционния съд, който е постановил, че Законът е в съответствие с Конституцията от 1991 г. Фактът, че законът не предвижда уведомление на заинтересуваните лица напълно съответства на установеното от този Съд по делото Klass and Others (цитиран по-горе). Това че жалбоподателите са взели за основание доклада на Върховната касационна прокуратура е погрешно, тъй като този доклад се отнася само за някои случаи, когато е нарушен ЗСРС и съответно не е уместен за обосноваване на въпроса пред Съда в настоящото дело.

68. Накратко казано, правителството е на мнение, че тъй като злоупотреби не могат да бъдат напълно изключени, в ЗСРС се предвиждат съответни гаранции срещу незаконосъобразните нарушения на правата на физическите лица. Извън съмнение е, че предотвратяването и разкриването на някои престъпления и защитата на националната сигурност е немислима без използването на специални разузнавателни средства. Със ЗСРС се запазва деликатният баланс между тези цели и спазването на правата, залегнали в чл. 8 на Конвенцията.

В. Преценката на Съда

1.     Имало ли е намеса?

69. Като се ръководи от своята установена съдебна практика по въпроса (вж. Klass and others, стр. 21, т. 41, Malone, стр. 34, т. 64; и Weber and Saravia, точки 77-79, всички цитирани по-горе) Съдът приема, че съществуването на законодателство, позволяващо тайно наблюдение води само по себе си до намеса в упражняването  на правата на жалбоподателите съгласно чл. 8 на Конвенцията. В действителност този въпрос не беше оспорен от страните.

70. Поради това е необходимо да бъде разгледан въпросът дали тази намеса е оправдана съгласно условията на ал. 2 от този член: дали тя е „в съответствие със закона” и „необходима в едно демократично общество” за една от целите, изброени в тази алинея.

2.     Оправдана ли е намесата?

71. Изразът „предвидени в закона”, както се използва в чл. 8 ал. 2, не изисква само оспорваната мярка да има някакво основание съгласно националния закон. Той се отнася също и за качеството на този закон, като се изисква той да бъде достъпен за заинтересуваното лице, който при това трябва да има възможност да предвиди последиците му за него или нея и да бъде в съответствие с върховенството на закона (вж. измежду многото други авторитетни източници, Malone, цитирано по-горе, Круслин срещу Франция [Kruslin v. France], решение от 24 април 1990 г., серия А, № 176-А, стр. 20, т. 27, Хювиг срещу Франция [Huvig v. France], решение от 24 април 1990 г., серия А, № 176-В, стр. 52, т. 26; Коп срещу Швейцария [Kopp v. Switzerland], решение от 25 март 1998 г., Доклади [Reports]1998-ІІ, стр. 540, т. 55; Аман срещу Швейцария [Amann v. Switzerland], [GC], № 27798/95, т. 50, ЕСПЧ 2000-ІІ).

72. Очевидно е, че ЗСРС предоставя правна основа за вмешателството. Затова първото изискване не поставя никакъв проблем.

73. Второто изискване, законът да бъде достъпен, също не поставя никакъв проблем.

74. Що се отнася до третото изискване, предвидимостта и съответствието с върховенството на закона, Съдът отбелязва следните принципи, произтичащи от  неговата съдебна практика .

75. Във връзка с тайните мерки за следене, законът трябва да бъде достатъчно ясен в своите определения, за да даде на гражданите съответно указание за условията и обстоятелствата, при които властите имат право да прибягват до тази тайна и потенциално опасна намеса в упражняването на правото на личен живот и кореспонденция (вж. измежду другите авторитетни източници, Malоne, цитирано по-горе, стр. 32, т. 67; Валенцуела Контрерас срещу Испания [Valenzuela Contreras v. Spain], решение от 30 юли 1998 г., Докладите от 1998-V, стр. 1925, т. 46 (iii); и Хан срещу Обединеното кралство [Khan v. the United Kingdom], № 35394/97, т. 26, ЕСПЧ 2000-V). Поради риска от злоупотреба, присъщ на всяка система за тайно наблюдение, такива мерки трябва да се основават на особено прецизен закон. От съществено значение е да има ясни, подробни правила по въпроса, по-специално поради това, че наличната техника за използване става все по-сложна (вж. Kruslin, стр. 23, т. 33; Huvig, стр. 55, т. 32; Amann, ал. 56 in fine; и Weber and Saravia, т. 93, всички цитирани по-горе).

76. За да гарантира ефективното изпълнение на горните принципи, Съдът е разработил следните минимални гаранции, които трябва да бъдат ясно изложени в писан закон, за да се избягват злоупотреби: естеството на престъпленията, които могат да дадат повод за издаване на разпореждане за прихващане на информация; определение на категориите лица, които подлежат на контрол на тяхната кореспонденция; ограничение на продължителността на това наблюдение; процедурата за разглеждане, използване и съхраняване на получените данни, която трябва де бъде следвана; предпазните мерки, които трябва да бъдат взети при съобщаване на данните на други страни; и обстоятелствата, при които получените данни могат или трябва да бъдат заличени или записите унищожени (вж. Weber and Saravia, цитирано по-горе, т. 95, с допълнителни препратки).

77. Освен това, във връзка с мерките за тайно наблюдение от публичните власти, поради липсата на публичен контрол и риска от злоупотреба с власт, националното законодателство трябва да предвиди някаква защита срещу произволна намеса, водеща до нарушение на правата по чл. 8 (вж. Klass and Оthers, цитирано по-горе, стр. 25-26, точки 54-56; mutatis mutandis, Линдер срещу Швейцария [Leander v. Switzerland], решение от 26 март 1987 г., серия А, № 116, стр. 25-27, точки 60-67; Halford, цитирано по-горе, стр. 1017, т. 49, Kopp, цитирано по-горе, стр. 541, т. 64; и Weber and Saravia, цитирано по-горе, т. 94). Съдът трябва да бъде убеден, че съществуват достатъчни и ефективни гаранции срещу злоупотреба. Тази преценка зависи от всички обстоятелства по делото, като например характера, обсега и продължителността на вероятните мерки, основанията, които се изискват, за да бъдат те разпоредени, компетентните  органи, които  ги разрешават, прилагат и контролират и какви видове правни средства за защита предвижда националното законодателство (вж. Klass and others, цитирано по-горе, стр. 23, т. 50).

78. Като се обръща към фактите по настоящото дело, Съдът отбелязва, че докато в някои отношения българският закон съответства напълно на горните изисквания, в други отношения той не ги удовлетворява.

79. ЗСРС ограничава целите, за които специални разузнавателни средства могат да бъдат използвани: предотвратяване и разкриване на тежки престъпления или защита на националната сигурност (вж. т. 10 по-горе; вж. също Klass and others, цитирано по-горе, стр. 24, т. 51; и Кристи срещу Обединеното кралство [Christie v. the United Kingdom], № 21482/93, Решение на Комисията от 27 юни 1994 г. DR-А, стр. 119, на стр. 121-22). Освен това, такова наблюдение може да бъде използвано само ако има основания за подозрение, че се планира тежко престъпление или е извършено и само ако се счита, че установяването на фактите по друг начин няма да бъде успешно (вж. т. 10 по-горе; вж. също Klass and Others, цитирано по-горе, стр. 24, т. 51). Това последно изискване обаче очевидно се прилага само във връзка с борбата с престъпно поведение, а не при защита на националната сигурност (вж. т. 10 по-горе).

80. Използването на специални разузнавателни средства може да бъде разрешено само на основата на писмено искане, в което се посочват причините и което може да бъде направено само от ръководителите на съответните служби. Искането трябва да идентифицира лицата или обектите, които трябва да бъдат поставени под наблюдение. В него трябва ясно да се описват също и основанията за подозренията, че тези лица планират, или извършват, или са извършили престъпление. И накрая, в искането трябва да бъде посочена продължителността на предлаганото използване на специални разузнавателни средства и оперативните средства, които трябва да бъдат използвани, както и всички свързани с това следствени действия (вж. т. 13 по-горе).

81. Разпореждането, с което се разрешава използването на специални разузнавателни средства може да бъде издадено от окръжен или апелативен съд (вж. т. 14 по-горе). Това разрешение от съда трябва по принцип да бъде дадено преди да започне използването на специалните разузнавателни средства. По правило, то трябва да бъде последвано от разпореждане на министъра на вътрешните работи или от специално упълномощен заместник (вж. т. 15 по-горе).

82. Изключения от описаната по-горе процедура са възможни в неотложни случаи: тогава разрешението се дава от министъра на вътрешните работи или от специално упълномощен заместник. Разрешение на съда обаче трябва да бъде издадено не по-късно от двадесет и четири часа след това (вж. т. 16 по-горе). Въпреки твърденията на жалбоподателите, очевидно в ЗСРС е предвидено това изключение да бъде използвано предпазливо (ограничено) и само в достатъчно добре обосновани случаи.

83. Използване на специални разузнавателни средства може да бъде разрешено най-много за 2 месеца. Този срок може да бъде продължен до шест месеца, само ако има подадено ново искане и ново разрешение (вж. т. 19 по-горе).

84. Така изглежда, че по време на първия етап, когато се издава разрешение за използването на специални разузнавателни средства, ако ЗСРС се спазва стриктно – в частност, ако се внимава да не се разтяга понятието „национална сигурност” извън неговото истинско значение (вж. Christie, цитирано по-горе, стр. 134; и, mutatis mutandis, Ал-Нашиф срещу България [Al-Nashif v. Bulgaria], № 50963/99, т. 124, 20 юни 2002 г.) – Законът предвижда реални гаранции срещу произволно или безразборно следене. Съдът обаче трябва да разгледа въпроса също така дали тези гаранции са на лице на по-късните етапи, когато наблюдението се извършва действително или вече е приключило. По този въпрос той отбелязва следните елементи:

85. За разлика от системата на тайно наблюдение, която се разглежда по делото Klass and others (цитирано по-горе, стр. 31, т. 70; вж. също Weber and Saravia, т. 57), ЗСРС не предвижда никакъв преглед на изпълнението на мерките за тайно наблюдение от орган или длъжностно лице, което е или извън службите, прилагащи специалните разузнавателни средства или поне за което се изисква да има известни качества, гарантиращи неговата независимост и спазване на върховенството на закона. Съгласно ЗСРС никой извън службите, прилагащи на практика специалните разузнавателни средства не проверява такива въпроси като дали тези служби в действителност спазват разрешението, което позволява използването на такива средства, или дали те възпроизвеждат точно (вярно) оригиналните данни в писмения запис. Също така, няма независим преглед дали оригиналните данни са действително унищожени в законния десетдневен срок, ако използването на специални разузнавателни средства не е дало резултати (вж., като пример за обратното, Klass and Others, стр.11, т. 20; и Weber and Saravia, т. 100; и Aalmoes and Others, всички цитирани по-горе). Напротив, като че ли всички тези дейности се извършват само от служители на Министерството на вътрешните работи (вж. точки 18, 21 и 22 по-горе). Вярно е, че в чл. 111b ал. 6 на Кодекса от 1974 г. се предвижда, че съдията, който е издал разрешение за наблюдение трябва да бъде информиран, кога използването на специални разузнавателни средства е приключило. Това е предвидено и в чл. 175 ал. 6 от Кодекса от 2005 г. Вярно е също, че съществува задължение съгласно чл. 19 от ЗСРС да се информира съдията, издал разрешението, когато използването на специални разузнавателни средства е прекратено преди края на разрешения период (вж. точки 38 и 42 по-горе). В текстовете няма обаче разпоредба за запознаване на съдията с резултатите от наблюдението и от него или нея не се изисква да направят преглед дали изискванията на закона са били спазени. Освен това, очевидно разпоредбите на Кодексите от 1974 г. и от 2005 г. са приложими само в контекста на висящи наказателни производства и не се отнасят за всички ситуации, предвидени от ЗСРС, като например използването на специални разузнавателни средства за защита на националната сигурност.

86. Друг въпрос, който заслужава да бъде споменат в тази връзка е несъмнената липса на правилници, определящи със съответната степен на точност начина на проверка на данните,  получени чрез използване на специални разузнавателни средства, или процедурите за запазване на тяхната цялост и секретност и процедурите за тяхното унищожаване (вж. като пример за обратното, Weber and Saravia, точки 45-50; и Aalmoes and Others, и двете дела цитирани по-горе).

87. Съдът отбелязва още, че цялостният контрол  върху системата на използване на специални разузнавателни средства е поверена единствено на министъра на вътрешните работи (вж. точка 27 по-горе) – който не само че е политически назначен и е член на изпълнителната власт, но участва пряко във възлагането на използване на специални разузнавателни средства - не на независими органи, като например специален съвет, избран от Парламента и на независима комисия, какъвто е случаят по делото Klass and Others (цитирано по-горе, стр. 12, т. 21 и стр. 24-25, т. 53) или специален пълномощник, който заема или има право да заема висока съдебна длъжност, какъвто е случаят по делото Christie (цитирано по-горе, стр. 123-30, 135 и 137), или контролна комисия, състояща се от лица, с квалификация равна на квалификацията на върховен съдия, какъвто е случаят по делото Л. срещу Норвегия [L. v. Norway] (№ 13564/88, Решение на Комисията от 8 юни 1990 г., DR 65, стр. 219, стр. 215-16 и 220). Съдията от Конституционния съд дал особено мнение има сериозни опасения във връзка с тази пълна липса на външен контрол (вж. т. 36 по-горе, и mutatis mutandis, Al-Nashif, цитирано по-горе, т. 127).

88. Още повече, че начинът, по който министърът извършва този контрол не е ясно посочен в закона. Нито ЗСРС, нито който и да е друг закон установява процедура, регулираща действията на министъра в това отношение. Министърът не е издал никакви правилници или инструкции по въпроса, които да са на разположение на обществеността (вж. точка 28 по-горе). Освен това не се изисква нито министърът, нито някое друго длъжностно лице да докладва редовно на независим орган или на обществото за цялостната работа на системата или за мерките, прилагани в отделни случаи (вж. като пример за обратното, Klass and Others, стр. 12, т. 21 in limine и стр. 25, т. 53; Christie, стр. 123-28 и 137;  и L. v. Norway, стр. 216, всички цитирани по-горе).

89. Съдът отбелязва по-нататък, че ако събраните  данни попадат извън обсега на искането за използване на специални разузнавателни средства, министърът на вътрешните работи е този, който решава, по свое усмотрение и без никакъв независим контрол, какво трябва да бъде направено с тях (вж. т. 24 по-горе); вж. също, mutatis mutandis, Kopp, цитирано по-горе, стр. 543, т. 74). Напротив, немският закон, както е изменен от германския федерален конституционен съд, е подчинил предаването  на събраните данни на други служби при много точни условия и е натоварил със задължението да проверява наличието на тези условия длъжностно лице, имащо право да заема съдебна длъжност. Спазването на съответните изисквания също се проверява от специална независима комисия, създадена съгласно германския закон (вж. Weber and Saravia, цитирано по-горе, точки 125-28).

90. И накрая, Съдът отбелязва, че съгласно българския закон лицата, подложени на тайно наблюдение не са уведомявани за този факт по никое време и при никакви обстоятелства. Съгласно практиката на Съда, фактът, че заинтересуваните лица, обект на такива мерки не се уведомяват за тях докато тече наблюдението или дори след като то е приключило, не може сам по себе си да даде основание да се направи заключение, че намесата не е оправдана съгласно условията на чл. 8 ал. 2, тъй като самата липса на осведоменост за наблюдението осигурява нейната ефективност. Обаче, веднага щом като може да се направи такова уведомление, без това да създаде риск за постигане на целта на наблюдението след неговото приключване, на заинтересуваното лице трябва да бъде предоставена информация (вж. Klass and Others, стр. 27, т. 58; mutatis mutandis, Leander, стр. 27, т. 66; и съвсем пресният случай, Weber and Saravia, т. 135, всички цитирани по-горе). Наистина германското законодателство, което се разглежда в делата Klass and Others и Weber and Saravia, както е изменено от Германския федерален конституционен съд, предвижда такова уведомление (вж. Klass and Others, стр. 8, т. 11 и стр. 11, т. 19; и Weber and Saravia, точки 51-54). Положението в делото Leander е подобно (вж., mutatis mutandis,  Leaner, цитирано по-горе, стр. 14-15, т. 31).

91. За разлика от това, в ЗСРС не се предвижда уведомление на лицата, подложени на тайно наблюдение при никакви обстоятелства и по което и да е време на наблюдението. Напротив, в чл. 33 от ЗСРС, както е разтълкуван от Върховния административен съд, забранява изрично разкриването на информация дали лицето е било подложено на наблюдение, или дори дали за тази цел е било издадено разрешение (вж. точки 26, 49 и 50 по-горе). В действителност такава информация се счита за класифицирана (вж. точки 43-45, 49 и 50 по-горе). Резултатът от това е, че освен ако те впоследствие са наказателно преследвани въз основа на информацията, събрана чрез тайно наблюдение, или освен ако е  имало изтичане на информация, заинтересуваните лица не могат да научат дали някога са били наблюдавани и съответно нямат възможност да потърсят възмездяване за незаконосъобразна намеса в упражняването на техните права по чл. 8. Така в българския закон на се предвиждат достатъчни гаранции срещу неправилно използване на специалните разузнавателни средства.

92. Като отбеляза  тези недостатъци, сега Съдът трябва да провери, доколкото наличната информация позволява това, дали те дават отражение върху действителното функциониране на системата за използване на специални разузнавателни средства, която съществува в България. В тази връзка, Съдът отбелязва, че българската Върховна касационна прокуратура очевидно е разкрила, в доклад от януари 2001 г., че са станали многобройни злоупотреби. Съгласно този доклад, за един период от около двадесет и четири месеца, от 1 януари 1999 г. до 1 януари 2001 г., са били издадени повече от 10, 000 разрешения и този брой дори не включва подслушванията на мобилни телефони (за население по-малко от 8,000,000). Освен това, само 267 или  269 впоследствие са били използвани в наказателни производства. Забелязани се доста голям брой нарушения на закона (вж. точка 52 по-горе). И още, в интервю, публикувано на 26 януари 2001 г. тогавашният министър на вътрешните работи е признал, че по време на тринадесет месечния си мандат той е подписал 4,000 разпореждания за прилагане на специални разузнавателни средства (вж. т. 53 по-горе). Обратното, в делото Malone (цитирано по-горе, стр. 25, т. 53 и стр. 36, т. 79), се счита, че броят на издадените разрешения е относително малък (400 разрешителни за телефонни подслушвания и по-малко от 100 разрешителни за контролиране на кореспонденция годишно за периода 1969-79 г., за повече от 26, 428,000 телефонни линии в цялата страна). Тези разлики правят силно впечатление, дори ако се отчита развитието на средства за комуникация и повишаването на терористичните  дейности през последните години. Те показват също така, че системата на тайното наблюдение в България най-меко казано се използва прекомерно, което може да се дължи отчасти на несъответстващите гаранции, които законът предвижда. За разлика от това, в делото Klass and Others (цитирано по-горе, стр. 28, т. 59) и в делото Christie (цитирано по-горе, стр. 137) няма указания, че следваната практика не е в точно съответствие със закона.

93. На фона на това,  Съдът прави заключение, че българският закон не предвижда достатъчни гаранции срещу опасността от злоупотреба, което е присъщо на всяка система за тайно наблюдение. Поради това намесата в упражняването на  правата по чл. 8 на жалбоподателите не е “съгласно закона” по смисъла на ал. 2 от тази разпоредба. Това заключение премахва необходимостта Съдът да определи дали намесата е била “необходима в едно демократично общество” за една от целrте, изброени там (вж. Malone, стр. 37, т. 82; Kruslin, стр. 25, т.37; Huving, стр. 57, т. 36; и Khan, т. 28, всички цитирани по-горе).

94. По тази причина нарушение на чл. 8 от Конвенцията е имало.

ІІІ. ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛЕН 13 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

95. Жалбоподателите твърдят, че поради липсата на информация дали са били подложени на тайно наблюдение, те не са могли да потърсят никакво обезщетение за това, в нарушение на чл. 13 от Конвенцията. В чл. 13 се казва:

“Βсеки, чиито права и свободи, провъзгласени в тази Конвенция, са нарушени,  има  право  на  ефикасни  правни  средства  за  тяхната защита пред съответните национални власти, дори и нарушението да  е  извършено  от  лица,  действуващи  при  упражняване  на служебни функции. “

96. Нито жалбоподателите, нито правителството са представили становище по това оплакване.

97. Член 13 от Конвенцията изисква, когато лице аргументирано твърди, че е било жертва на нарушение на правата, провъзгласени в Конвенцията, то трябва да има средство за правна защита пред националните власти, както за да може да се реши неговата претенция, така и, в зависимост от случая, да получи обезщетение (вж. измежду много други авторитетни източници, делото Leander, цитирано по-горе, стр. 29, т. 77 (1)).

98. Във връзка със своите констатации в  съответствие с чл. 8 от Конвенцията, Съдът счита, че в оплакването на жалбоподателите се съдържа оправдана претенция съгласно Конвенцията и че, съответно, те са имали право на ефективно правно средства за защита, за да могат да упражняват своите права по този член (ibid., стр. 30, т. 79.

99. Съгласно практиката на органите на Конвенцията, в контекста на тайното наблюдение, ефективни правни средства за защита означава, средство за съдебна защита, което е толкова ефективно, колкото то може има отношение към ограничения обхват на правото за сезиране на съда, присъщо на такава система (вж. делото Klass and Others, стр. 31, т. 69; mutatis mutandis, Leander, стр. 30, т. 78 in fine; и Mersch and Others, стр. 118, всички цитирани по-горе). По тази причина Съдът трябва да провери дали в българския закон съществуват правни средства за защита, които са ефективни в този ограничен смисъл. В тази връзка, Съдът отбелязва, че преглед на данните от наблюдението може да се извърши в три етапа: когато бъде разпоредено за първи път, когато се извършва или след като то е приключило.

100.        Очевидно е, че когато наблюдението е разпоредено и докато то тече, не е възможно уведомление на заинтересуваните лица, тъй като такова уведомление би изложило на риск ефективността на наблюдението. Така че те са лишени по необходимост от възможността да оспорват конкретни марки, разпоредени или извършвани срещу тях. Това обаче не означава, че въобще е невъзможно да се предоставят ограничени защитни средства, например, когато производството е тайно и когато не се дават мотиви, а на заинтересуваните лица не е съобщено, дали те в действителност са били наблюдавани – дори на този етап. Пример за такива правни средства за защита могат да бъдат намерени в делото Klass and Others, където самите лица, които смятат, че са под надзор могат, въпреки че само в изключителни случаи, да се оплачат на комисията, наблюдаваща системата за използване на специални разузнавателни средства, а също така и да се обърнат към Германския федерален конституционен съд (вж. Klass and Others, стр. 31, т. 70; и Weber and Saravia, т. 57), в Christie, където е възможно сезиране на специален трибунал (вж. Christie, цитирано по-горе, стр. 122-23, 128-29 и 136-37), в Mersch and Others, където е възможно да се обжалва пред Държавния  съвет (вж. делото Mersch and Others, цитирано по-горе, стр. 118) и в L. V. Norway, където е възможно да се подават жалби до контролна комисия (вж. делото L. v. Norway, цитирано по-горе, стр. 216 и 220). За разлика от това, в българския закон такъв механизъм не е предвиден, нито пък в него се съдържа, както вече беше констатирано (вж. точки 84 - 92 по-горе) достатъчно ефективен механизъм, с който да се контролира използването на специалните разузнавателни средства.

101.        Относно наличността на правни средства за защита след приключването на  наблюдението, Съдът отбелязва, че за разлика от законодателството, което се разглежда в Klass and Others, и Weber and Saravia, както е изменено от германския Федерален конституционен съд (вж. Klass and Others, стр. 8, т. 11; и Weber and Saravia, точки 51-54 и 136, и двете цитирани по-горе), в ЗСРС не се предвижда уведомление на заинтересуваните лица в никой момент и при никакви обстоятелства. Напротив, в две решения от 12 февруари и 15 май 2004 г . Върховният административен съд се е произнесъл, че информацията дали е издадено разпореждане за използване на специални разузнавателни средства не се разкрива. Във второто решение се казва, че тази информация е класифицирана (вж. точки 49 и 50 по-горе). Така излиза, че освен ако впоследствие не е образувано наказателно производство или ако не е имало изтичане на информация, лицето никога и при никакви обстоятелства не се уведомява за факта, че неговата или нейната кореспонденция са били наблюдавани. Резултатът от липсата на информация е този, че заинтересуваните лица не могат да потърсят никакво обезщетение във връзка с използването на специални разузнавателни средства срещу тях.

102.        Освен това, правителството не е дало никаква информация за правните средства за защита – като например молба за обяснително решение или действие за обезщетяване – която би могла да бъде на разположение на заинтересуваните лица, ако те открият някакви мерки срещу тях (вж. Хюит и Харман срещу Обединеното кралство [Hewitt and Harman v. the United Kingdom], № 12175/86, Доклада на Комисията от 9 май 1989 г., DR 67, стр. 1031 т. 55). В Klass and Others съществуването на такива средства за защита не будят никакво съмнение (вж. Klass and Others, стр. 31, т. 71; вж. също Weber and Saravia, т. 61, и двете дела цитирани по-горе).

103.        Предвид на горните съображения, Съдът прави заключение, че българският закон не предоставя ефективни правни средства за защита срещу използването на специални разузнавателни средства. Поради това нарушение на чл. 13 от Конвенцията е имало.

ІV. ТВЪРДАНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛ. 6 АЛ. 1 НА КОНВЕНЦИЯТА

104.        Жалбоподателите се оплакват, в съответствие с чл. 6 ал. 1 от Конвенцията, че поради това, че по закон те не са били уведомени в никой момент за използването на специални разузнавателни средства срещу тях, те не са могли да потърсят обезщетение срещу това пред съдилищата. Член 6 ал. 1 предвижда следното:

“Βсяко  лице,  при  решаването  на  правен  спор  относно  неговите граждански права и задължения или основателността на каквото и да е наказателно обвинение срещу него, има право на справедливо и публично гледане на неговото дело в разумен срок от независим и  безпристрастен  съд,  създаден  в  съответствие  със  закона. “

105.        Нито жалбоподателите, нито правителство са дали становище по това оплакване.

106.        Първият въпрос, който трябва да бъде решен е приложимостта на чл. 6 ал. 1. Съдът отбелязва, че той не е изразил мнение по въпроса в своето решение по делото Klass and Others, където е направено подобно оплакване (вж. Klass and Others, стр. 32-33, т. 75). Предишната Комисия обаче се е произнесла за това в своя доклад по същото дело. Тя е постановила, че чл. 6 ал. 1 не е приложим нито в неговите граждански, нито в наказателните аспекти (вж. Klass and Others, Доклад на Комисията, серия В, № 26, стр. 35-37, точки 57-61). Съдът не вижда нищо в обстоятелствата по настоящото дело, което би могло да промени това заключение.

107.        Поради това нарушение на чл. 6  ал. 1 от Конвенцията е нямало.

V. ПРИЛАГАНЕ НА ЧЛЕН 41 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

108.        В член 41 на Конвенцията е предвидено:

“Ако Съдът установи, че е имало нарушение на Конвенцията или на протоколите  към  нея  и  ако  вътрешното  право  на  съответната Βисокодоговаряща  страна  допуска  само  частично  обезщетение, Съдът,  ако  е  необходимо,  постановява  предоставянето  на справедливо обезщетение на потърпевшата страна. “

А. Вреди

109.        Жалбоподателите заявяват, че са поискали от правителството да гарантира, че законодателството за използването на специални разузнавателни средства ще бъде приведено в съответствие със стандартите, произтичащи от практиката на Съда в срок от шест месеца. Тъй като това не е било изпълнено, те претендират за 5,000 евро за нематериални щети.

110.        Правителството не е изпратило становище по тези искове.

111.        Съдът подчертава че във връзка с изпълнението на решения съгласно чл. 46 от Конвенцията, с решение, в което той констатира нарушение на Конвенцията или нейните Протоколи, налага на ответната държава правното задължение не само да заплати на заинтересуваните лица всички суми, присъдени за справедливо удовлетворение, но също така и да избере, при условията на контрол от Комитета на министрите, общите и/или, в зависимост от случая, индивидуалните мерки, които трябва да бъдат приети в неговия  вътрешен правен ред, за да се сложи край на нарушението, констатирано от Съда и да направи всички възможни обезщетения за неговите последствия по такъв начин, че да възстанови колкото е възможно по-скоро съществуващото положение преди нарушението (вж. измежду другите авторитетни източници, Асанидзе срещу Грузия, [Assanidze v. Georgia] [GC], № 71503/01, т. 198, ЕСПЧ 2004-ІІ; и Иласку срещу Молдова и Русия [Iliascu v. Moldova and Russia] [GC], № 48787/99, т. 487, ЕСПЧ 2004-VІІ). Освен това, като ратифицират Конвенцията, Договарящите държави се задължават да гарантират, че тяхното вътрешно законодателство е в съответствие с нея (вж. Маестри срещу Италия, [Maestri v. Italy], [GC], № 39748/98, т. 47, ЕСПЧ 2004-І). Съдът не вижда  причина при тези обстоятелства да предположи, че правителството няма да изпълни своето задължение по чл. 46, ал. 1 на Конвенцията, да изпълни своевременно решението на Съда, щом като то стане окончателно и задължително. Затова той не вижда причина да вземе каквото и да е решение за обезщетение на жалбоподателите.

В. Разходи и разноски

112.        Жалбоподателите не са подали конкретен иск за възстановяване на разходите и като казват, че делото е свързано с доста голям обем работа, оставят въпроса на преценката на съда.

113.        Правителството не е изразило мнение по въпроса.

114.    Съдът отбелязва, че всички становища по делото са били изготвени от управителя на асоциацията-жалбоподател и от втория жалбоподател. Съдът не може да присъди разходи по отношение на часовете които самите жалбоподатели са прекарали работейки по делото, тъй като това време не представлява разходи, направени действително от тях (вж. Стийл и Морис срещу Обединеното кралство, [Steel and Morris v. the United Kingdom], № 68416/01, т. 112, ЕСПЧ 2005-ІІ, с още препратки). От друга страна, Съдът счита за разумно да предположи, че жалбоподателите са направили известни разходи за водене на делото. Съдът намира за разумно да присъди общо 1,000 евро, плюс всякакви данъци и такси, които биха могли да бъдат дължими.

C.    Лихва за просрочване

115.        Съдът намира за уместно, лихвата за просрочване да е базирана на пределната лихва по заеми на Централната европейска банка, към които следва да се добавят три процентни пункта.

КАТО ВЗЕ ПРЕДВИД ГОРЕПОСОЧЕНИТЕ СЪОБРАЖЕНИЯ, СЪДЪТ ЕДИНОДУШНО

1.    Обявява жалбата за допустима.

2.    Установява нарушение на Член 8 от Конвенцията.

3.    Установява нарушение на Член 13 от Конвенцията.

4.    Установява, че не е на лице  нарушение на Член 6 ал. 1 от Конвенцията.

5.    Отсъжда

(a)  че Ответната държава следва да заплати общо на жалбоподателите в тримесечен срок от датата на влизане на решението в сила, съгласно член  44, ал. 2 от Конвенцията сумата от EUR 1,000 за разходи и разноски плюс всякакви евентуални данъци или такси, дължими върху тази сума.

(b) от датата на изтичане на гореспоменатите три месеца до разплащането, ще се дължи проста лихва върху сумата при ниво, равно на пределната лихва по заеми на Европейската централна банка по време на просрочения период плюс три процентни пункта;

6.    Отхвърля останалата част от претенцията на жалбоподателите за справедливо обезщетение.

Изготвено на английски език и известено писмено на 28 юни 2006 г., в съответствие с член 77, точки 2 и 3 от Правилника на Съда.

Клаудия Уестердик                                                           Пиър Лoренцен
           Секретар                                                                       Председател

Решение по делото на Асоциацията за европейска интеграция и права на човека и Екимджиев срещу България

Дата на постановяване: 28.6.2007 г.

Вид на решението: По същество

Досие в HUDOC: http://hudoc.echr.coe.int/eng?i=001-81323