Номер на жалба: 56762/00

Членове от Конвенцията: (Чл. 5) Право на свобода и сигурност, (Чл. 6) Право на справедлив съдебен процес

ЕВРОПЕЙСКИ СЪД ПО ПРАВАТА НА ЧОВЕКА

ПЕТО ОТДЕЛЕНИЕ

ДЕЛО „ДИМОВ срещу БЪЛГАРИЯ”

(Жалба № 56762/00)

РЕШЕНИЕ

СТРАСБУРГ

8 март 2007 г.

ОКОНЧАТЕЛНО

08/06/2007

Решението става окончателно при обстоятелствата по член 44, § 2 на Конвенцията. Може да бъде предмет на редакторска преработка.

По делото „ДИМОВ срещу БЪЛГАРИЯ”,

Европейският съд по правата на човека (Пето отделение), на заседание в състав:

     Г-н П. ЛОРЕНЦЕН, Председател,
     Г-жа С. БОТУШАРОВА,
     Г-н K. ЮНГВИЕРТ,
     Г-н В. БУТКЕВИЧ,
     Г-жа ЦАЦА-НИКОЛОВСКА,
     Г-н Р. МАРУСТ,

     Г-н ВИЛИЖЪР, съдии,
     и Г-жа К. УЕСТЪРДИК, Секретар на отделението,

След като заседава при закрити врата на 13 февруари 2007 г., постанови следното решение, прието на по-горе указаната дата:

ПРОЦЕДУРА

1. 1.Делото е заведено по жалба (№ 56762/00) срещу Република България, подадена в Европейската комисия по правата на човека (“Комисията”) на основание на член 34 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи (“Конвенцията) на 16 април 1999 г. от българския гражданин г-н Веселин Николов Димов (“жалбоподател”).
2. 2.Жалбоподателят е представляван от адвокати M. Eкимджиев и С. Стефанова, адвокати в Пловдив. Българското правителство (« Правителството ») е представлявано от неговия агент госпожа М. Караджова, представител на Министерството на правосъдието.
3. 3.На 26 май 2005 г. Съдът реши да съобщи жалбата на Правителството. Позовавайки се на разпоредбите на член 29 §3, Съдът реши, че ще бъдат разгледани едновременно допустимостта и съществото на делото.

ОТНОСНО ФАКТИТЕ

ОБСТОЯТЕЛСТВА ПО ДЕЛОТО

4. 4.Жалбоподателят е роден през 1962 г. и живее в Сливен. Към настоящия момент излежава присъда „лишаване от свобода” в Стара Загора.
5. A.Наказателното производство срещу жалбоподателя
6. 5.Вечерта на 15 септември 1995 г., по заповед на един следовател, жалбоподателят е арестуван в жилището на своя баща по обвинение за убийство и опит за убийство. По-конкретно, към него има съмнение, че е стрелял по две лица – мъж и жена, че е убил мъжа и е ранил тежко жената.
7. 6.След арестуването на жалбоподателя, къщата на баща му е обискирана. Вещо лице взима проба за барут от дясната ръка на заинтересованото лице.
8. 7.На следващия ден прокурор издава заповед за разследване на жалбоподателя и неговото поставяне във временния арест. Същия ден, в следобедните часове, жалбоподателят е разпитан в присъствието на служебно назначен адвокат. От протокола от разпита става ясно, че жалбоподателят е бил уведомен за фактите и законовите основания на повдигнатите срещу него обвинения.
9. 8.На 18 септември 1995 г. жалбоподателят наема адвокат по свой избор.
10. 9.На 8 март 1996 г. следователят, на който е поверена преписката, предлага делото за гледане в съда. На 4 юли 1996 г. районната прокуратура връща преписката за допълнителни следствени действия.
11. 10.На 6 декември 1996 г. следователят предлага повторно изправяне на жалбоподателя пред съда. На 6 януари 1997 г. обвинителният акт е изготвен и делото е върнато за преразглеждане от Сливенския районен съд. С решение от 9 юни 1997 г. съдът признава жалбоподателя за виновен по обвинението за убийство и опит за убийство и постановява присъда от двадесет години лишаване от свобода.
12. 11.На 16 юли 1997 г. жалбоподателят обжалва. На първо време, преписката е предадена на Върховния съд, който по време на фактите е бил компетентен да заседава по въззивната жалба. На съдебното заседание от 5 декември 1997 г. съдът констатира, че някои елементи на делото не са му изпратени и иска от районния съд да допълни преписката по делото.
13. 12.Междувременно започва прилагане на реформа на българската съдебна система. Вследствие на това Бургаският апелативен съд става компетентния съд, който може да взима решение по обжалването на решението на районния съд от жалбоподателя. На 1-ви април 1998 г. Върховният съд постановява връщането на делото на тази съдебна инстанция.
14. 13.На откритото заседание от 6 октомври 1998 г. Бургаският апелативен съд отменя решението и връща делото на Прокуратурата за допълнителни следствени действия.
15. 14.Към неуточнена дата жалбоподателят иска отстраняване на следователя, работещ по случая. На 26 май 1999 г. Прокуратурата отхвърля молбата със становище, че тя е изцяло неоснователна.
16. 15.Жалбоподателят не присъства на някои от разпитите, водени от следователя към неуточнени дати, след постановеното от съда връщане на делото за допълнителни следствени действия. На 2 юни 1999 г. заинтересованият се оплаква пред районната прокуратура и иска отстраняване на следователя, на който е поверен случая.
17. 16.С постановление от 4 юни 1999 г. прокурорът отхвърля молбата с мотива, че жалбоподателят не е пожелал да присъства на въпросните разпити.
18. 17.На 4 август 1999 г. следователят предлага връщане на делото за гледане от съда.
19. 18.Към неуточнена дата е съставен нов обвинителен акт и делото е върнато за преразглеждане в районния съд.
20. 19.Единият от съдиите от състава на районния съд е разглеждал на предишен етап въззивната жалба на жалбоподателя срещу отказа на прокуратурата да му разреши напускане на страната (справка, параграф 46 по-долу).
21. 20.На 23 януари 2001 г. заседанието е отложено поради неявяването на адвоката на обвиняемия поради болест.
22. 21.На 22 март 2001 г. се провежда съдебно заседание, където съдът изслушва девет свидетеля.
23. 22. На 29 ноември 2001 г. съдебното заседание е отложено по молба на адвоката на жалбоподателя.
24. 23.Първото заседание се състои от 22 януари до 24 януари 2002 г. Разпитани са двадесет и пет свидетеля. Освен това са изслушани и вещите лица – лекари и химик. Констатирайки, че мненията на лекарите - вещи лица се разминават по отношение на възможността една от жертвите да е стреляла сама по себе си и че протоколът, удостоверяващ вземането на проба за барут от жалбоподателя е изчезнал от преписката, съдът постановява медицинска и балистична експертиза, както и химическа експертиза. По молба на защитата е постановено и извършването на графологична и психиатрична експертиза на обвиняемия.
25. 24.На 5 март 2002 г. заседанието е отложено по молба на адвоката на жалбоподателя.
26. 25.На 18 април 2002 г. е разпитан лекарят, полагал грижи за жертвите. Освен това са разпитани и лицата, присъствали на издирването на оръжието на престъплението. Съдът добавя към преписката по делото докладите от графологичната и психиатричната експертиза на жалбоподателя.
27. 26.На заседанието, състояло се на 6 юни 2002 г., съдът включва към преписката по делото и докладите от графологичната и психиатричната експертиза на жалбоподателя. Освен това е разпитан и един свидетел.
28. 27.На 7 юни 2002 г. съдът изслушва пледоариите на страните. Същият ден, след заседание на съдебния състав, съдът признава жалбоподателя за виновен и го осъжда на седемнадесет години лишаване от свобода, както и да заплати обезщетение на една от жертвите и на родителите на другата жертва.
29. 28.Съдът се позовава на показанията на една част от свидетелите, които счита за достоверни, и на експертизите на вещите лица. При все това, той решава да не вземе под внимание становището от първата химическа експертиза, която констатира наличие на барут от пробите, взети от жалбоподателя, и че протоколът, удостоверяващ вземането на пробите, вече не се намира в преписката по делото.
30. 29.Съдът отхвърля версията на жалбоподателя, според която едната от жертвите е убила другата, след което е стреляла и по себе си, с мотива, че не е подкрепена от заключенията на вещите лица – лекари и експерти по балистика.
31. 30.На 9 юли 2002 г. жалбоподателя обжалва, оспорвайки заключенията на съда по отношение на фактите. Решението е обжалвано и от прокуратурата, която иска налагането на по-тежко наказание.
32. 31.Две заседания се състоят пред Бургаския апелативен съд, на 24септември и на 21 октомври 2002 г. По молба на защитата са изслушни двама нови свидетели.
33. 32.В отговор на молбата на съда, следователят, натоварен със случая през 1995 г., обяснява писмено, че палтото, носено от жалбоподателя в момента на извършване на престъплението, е било иззето, че е било изследвано от вещите лица, които са стигнали до заключението за липсата на следи от барут. Към неуточнена дата дрехата е върната на роднина на жалбоподателя.
34. 33.С решение на съда от 18 януари 2003 г. съдът потвърждава констатацията за вината на жалбоподателя и увеличава наказанието на двадесет години лишаване от свобода. Съдът отбелязва, че районният съд е основал своите фактически констатации върху свидетелските показания на свидетелите, както и върху експертизите на вещите лица. Той логично е отказал да вземе под внимание показанията на някои свидетели, предложени от жалбоподателя, които не са били потвърдени от другите доказателствени елементи. В заключение, съдът подчертава факта, че версията за фактите, изложена от заинтересования, противоречи на заключенията на вещите лица, които са били убедени, че жертвата не би могла да е произвела изстрелите, противно на твърденията на жалбоподателя.
35. 34.Жалбоподателят обжалва пред касационен съд със становището, че съдебните инстанции, заседаващи по същество, не са анализирали доказателствените елементи правилно. Освен това, той се оплаква от факта, че не са взети проби от палтото, което е носил по време на нарушението, Според него, това би доказало, че той не е произвел изстрелите.
36. 35.С решение от 12 юни 2003 г., Върховният касационен съд потвърждава обжалваното решение, констатирайки, че фактическите заключения се потвърждават от преписката по делото. По отношение на твърденията на жалбоподателя, според които химическият анализ на палтото би доказал неговата невинност, съдът изразява становище, че тъй като изземването на дрехата не е извършено съгласно релевантния закон, то не е част от веществените доказателства. Във всеки случай, фактът на липса на следи от барут върху последната не би хвърлил съмнение върху достоверността на заключенията на съдебните инстанции, заседаващи по същество.

Б.  Обжалване на мерките, целящи гарантиране на явяването на заинтересования

36. 36.Жалбоподателят е задържан на 15 септември 1995 г. Той е задържан във временния арест на следващия ден.
37. 37.Към неуточнена дата, през ноември 1995 г., жалбоподателят подава молба за освобождаване. С решение от 29 ноември 1995 г., съдът отхвърля молбата, подчертавайки сериозността на обвинението и присъдата, предвидена за такива престъпления. Съдът посочва също, че по смисъла член 152, алинея 1 от Наказателния кодекс, налагането на мярка задържане под стража е задължителна, когато, както в случая по делото, обвиняемият е разследван за тежко предумишлено убийство.
38. 38.Към не съобщена дата, жалбоподателят сезира прокуратурата с нова молба за освобождаване. На 12 декември 1995 г., молбата му е отхвърлена от районната прокуратура с мотива, че задържането на заинтересования в ареста е задължително. Прокуратурата изтъква също, че поведението на жалбоподателя по време на следствието показва, че той има намерение да възпрепятства събирането на доказателства. Освен това, някои следствени действия все още са били в процес на изпълнение, по-конкретно оръжието на престъплението все още не е било намерено. В заключение, прокурорът констатира, че предвид наличните доказателствени елементи и снетите показания, са налице достатъчни причини за съмнение, че жалбоподателят е извършил деянията, в които е обвинен.
39. 39.Обжалването на жалбоподателя на постановлението на районната прокуратура е отхвърлено от главна прокуратура на 30 януари 1996 г.
40. 40.Нова молба за освобождаване на жалбоподателя е отхвърлена от прокурор от районната прокуратура на 18 декември 1996 г. с мотива, че по смисъла на член 152, алинея 1 от Наказателно-процесуалния кодекс, задържането под стража е задължително. Сериозността на обвинението, общественият ред и интересите на следствието също са изтъкнати като мотиви.
41. 41.Към неуточнена дата, заинтересованият подава пред Върховния съд молба за освобождаване, която е отхвърлена на 5 декември 1997 г. Страните не са предоставили копие от това решение.
42. 42.След като постановява връщане на делото за допълнителни следствени действия, на 6 октомври 1998 г. Бургаският апелативен съд потвърждава proprio motu временната мярка, без да излага мотиви по този пункт.
43. 43.На 15 март 1999 г. заинтересованият отново подава жалба за освобождаване, която е разгледана по време на откритото заседание от 19 март 1999 г. На заседанието, жалбоподателят моли да му бъде назначен служебен адвокат. При все това, впоследствие той декларира, че не се противопоставя на разглеждането на жалбата му в отсъствие на адвокат.
44. 44.На 19 март 1999 г., след като заседава, районният съд постановява освобождаване на жалбоподателя при условие, че внесе гаранция. Жалбоподателят е освободен веднага след внасянето на сумата по гаранцията.
45. 45. Към несъобщена дата, през 2000 г., жалбоподателят моли прокуратурата да му разреши да напусне страната. С постановление от 5 април 2000 г. прокуратурата отказва да уважи молбата му.
46. 46.Това решение се потвърждава на крайна инстанция от Сливенския районен съд на 14 април 2000 г. Съдът отбелязва, че следствените действия ще бъдат забавени в отсъствие на обвиняемия и, че предвид сериозността на предвидените в случая присъди, заинтересованият би могъл да се укрие от съдебната власт.

В.  Условията на задържане и твърдяното лошо отношение по време на ареста и по време на задържането под стража

1. Условията в Сливенската следствената служба
2. 47.От 16 септември 1995 г. до 19 март 1996 г. жалбоподателят престоява в ареста на Сливенската следствена служба. Той информира, че е бил в килия с площ 5.8 квадратни метра, която е трябвало да споделя с трима други задържани. Той твърди, че килията е била мръсна и зле осветена. Достъпът до санитарните възли е бил ограничен и задържаните е трябвало да използват кофа при задоволяване на естествените си нужди. Освен това, задържаните не са имали добра храна и легла.
3. 48.Правителството оспорва някои твърдения и представя доклад, изготвен от дирекцията на Министерство на правосъдието, на която е поверено изпълнението на присъдите, от който става ясно, че следствената служба разполага с единадесет подземни килии с площ 6 квадратни метра. В килиите има дървени легла, които задържаните трябва да споделят. Задържаните имат достъп до тоалетните и до банята. Те нямат възможност за разходки, но могат да получават списания и книги. Храната е с добро качество и в достатъчно количество; тя се приготвя в стола на местната агенция на дружество „Български държавни железници”.
4. Твърдяното лошо отношение от страна на полицаите
5. 49.Жалбоподателят твърди, че е бил ударен от полицаите в момента на неговото арестуване. Освен това, по време на разпита, състоял се на 16септември 1995 г., полицаите му нанесли жесток побой, за да измъкнат от него признания. Жалбоподателят твърди, в частност, че е бил малтретиран в продължение на часове и че е загубил съзнание на няколко пъти.
6. 50.Един доклад на фелдшера от следствената служба от дата 12декември 1999 г. удостоверява, че на 18 септември 1995 г., жалбоподателят имал два хематома с широчина от около пет сантиметра и около седем сантиметра дължина по предмишницата, както и малки хематоми по лицето, по-конкретно един хематом върху мандибулата.
7. 51.Към неуточнена дата, бащата на жалбоподателя се опаква пред военна прокуратура относно събитията от 15 септември 1995 г. На 18 март 1998 г., един прокурор от районната военна прокуратура постановява прекратяване на углавното следствие поради липса на състав на престъплението с мотивите, че се е наложило полицаите, които са задържали жалбоподателя, да използват сила, за да му сложат белезници, защото заинтересованият, на помощ на който се бил притекъл баща му, яростно се съпротивлявал. Поради това се наложило да арестуват бащата на жалбоподателя.
8. 52.Нито заинтересованият, нито баща му оспорват липсата на състав на престъплението.
9. 53.На заседанието на районния съд и на апелативния съд, жалбоподателят твърди, че е невинен и посочва, че по време на първите разпити, той е бил бит от полицаите с цел да изтръгнат от него самопризнания.
10. 54.На 8 септември 2003 г. бащата на жалбоподателя сезира полицията с нова жалба срещу полицаите, твърдейки този път, че синът му е бил бит по време на разпита, състоял се на 16 септември 1995 г. Проведено е вътрешно разследване и полицаите, визирани в жалбата, са разпитани. Освен това са разпитани лицето, заемало длъжността на директор на районното полицейско управление, вещото лице, извършило снемането на пробата за наличие на барут и председателката на районния съд, където е гледано делото, Освен това са взети и показания от следователя, на когото е поверен случая.
11. 55.Всички разпитани лица посочват, че доколкото им е известно, жалбоподателят не е бил малтретиран. Вещото лице твърди, че е снело пробите вечерта на 15 септември 1995 г. Жалбоподателят, окуражен от баща си, който се намирал в помещенията на полицейската служба, силно се съпротивлявал. Последният е бил обездвижен от двама полицаи, но вещото лице успяло да извърши вземането на пробите само от едната му ръка.
12. 56.С писмо от 7 октомври 2003 г. директорът на националната дирекция „Полиция” уведомява бащата на жалбоподателя за отказа му да даде ход на жалбата предвид събраните елементи в рамките на вътрешното разследване.
13. II.РЕЛЕВАНТНО ВЪТРЕШНО ПРАВО
14. A.Действия, доказващи наличие на лошо отношение
15. 57.Членовете от 128 до 131 на Наказателния кодекс (НК) третират по повод углавни престъпления факта за предумишленото причиняване на друго лице на тежки, средни или леки телесни повреди. Извършването на тези деяния от полицай или служител по време на изпълняване на неговите служебни задължения представлява сериозно престъпление.
16. 58.По силата на член 287 от НК, всеки служител, който използва незаконни принудителни мерки с цел да получи признание от обвиняем, свидетел или вещо лице, се наказва с лишаване от свобода до десет години.

Б.  Условия на образуване на делото

59. 59.При по-голямата част на тежките престъпления и за всички тези, за които се смята, че са извършени от служители при изпълнението на техните служебни задължения, единствено прокуратурата може да възбуди наказателно преследване (членове 56 и 192 от Наказателно-процесуалния кодекс от 1974 г. (НПК), член 161 от НК).
60. 60.Когато е сезиран с жалба от лице, което твърди, че е жертва на наказателно престъпление, прокурорът е длъжен да информира заинтересованото лице, ако откаже да разследва случая (член 194, алинея 2 от НПК). Неговото решение може да бъде обжалвано пред по-висш магистрат /прокурор/ (член 194 алинея 3). Жалбата може да бъде подадена от жертвата или от всяко друго лице.

В.  Налагане на мярка за неотклонение „временно задържане под стража”

61. 61.Член 152 от НПК, в редакцията му в момента на настъпване на фактите, предвижда налагане на мярка за неотклонение „временно задържане под стража” за лицата, обвинени в престъпление, за което се предвижда присъда лишаване от свобода. За тежките предумишлени убийства, т.е. тези, които се наказват с присъда над пет години, какъвто е случая и с престъпленията, в които е обвинен жалбоподателят, задържането се извършва служебно, оcвен когато всякакъв риск от бягство, възпрепятстване на следствието или извършване на ново престъпление бъде отстранено. По отношение на другите престъпления, задържането в ареста става единствено, когато такава опасност изглежда вероятна да се случи.
62. 62.Задържането в ареста става чрез заповед от прокурор или от следовател.

Г.  Съдебен контрол по отношение на временното задържане под стража

63. 63.Член 152, алинея 5 от НПК, в редакцията му в момента на фактите, гласи следното:

„На задържания се осигурява незабавно възможност да обжалва мярката за неотклонение пред съответния съд. Съдът се произнася в тридневен срок от подаването на жалбата с определение, което е окончателно."  

1. I.ОТНОСНО ТВЪРДЯНОТО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛЕН 3 ОТ КОНВЕНЦИЯТА
2. 64.Жалбоподателят се оплаква от условията в килиите на следствената служба в Сливен. Освен това, той твърди, че е бил бит от полицаи по време арестуването му, както и на 16 септември 1995 г. Жалбоподателят се позовава на член 3 от Конвенцията, който гласи:

„Никой не може да бъде подложен на изтезания или нечовешко или унизително отношение или наказание.”

1. A.Относно оплакването срещу условията на задържане
2. 65.Правителството оспорва някои твърдения на заинтересования относно материалните условия в ареста.
3. 66.Жалбоподателят поддържа тезата, че по време на неговия престой в килиите на Сливенския следствен арест от 16 септември 1995 г. до 18 март 1996 г. е бил обект на нечовешко и деградиращо отношение. В подкрепа на тези твърдения относно материалните условия на задържането, жалбоподателят се позовава на констатациите на Европейския комитет за защита от мъченията и нечовешките или деградиращите наказания или отношения относно условията в следствените арести, които са изложени в делото ”Кехайов срещу България” (№ 41035/98, §§43-48, 18 януари 2005).
4. 67.Съдът припомня, че по смисъла на член 35 от Конвенцията, жалбоподателят трябва да подаде жалба в срок от шест месеца, считано от датата на окончателното вътрешно решение или още на датата, в която ситуацията, от която се оплаква, е приключила, в случаите, в които българската правна система не предвижда възможност за подаване на жалба срещу ситуацията, от която се оплаква. В случая по делото, съдът не счита за необходимо да разглежда въпроса дали българското право, такова, каквото е било в сила по време на настъпване на фактите, предоставя на заинтересования възможността на получи обезщетение за своето задържане (за различен период, направете справка с ”Добрев срещу България”, № 55389/00, § 148, 10 август 2006). Достатъчно е да се отчете, че този период на задържане на заинтересования е приключил през март 1996 г., или повече от шест месеца преди подаването на жалбата на 16април 1999 г.
5. 68.Оттук следва, че това оплакване е закъсняло и следва да бъде отхвърлено в приложение на член 35 §§ 1 и 4 от Конвенцията.

Б.  Относно оплакването за твърдяното лошо отношение

1. Аргументи на страните
2. 69.Правителството изтъква неизчерпването на вътрешно правните възможности за обжалване. То посочва, че съгласно българските закони лошото отношение е престъпление. Следователно, заинтересованият е имал възможността да сезира военна прокуратура с жалба по повод твърдяното лошо отношение. Независимо от това, жалбоподателят, представляван от опитен адвокат през цялото наказателно производство, е избрал да не използва тази възможност.
3. 70.За сметка на това баща му, действащ без пълномощно, подал две жалби, съответно през 1995 г. и през 2003 г. Първата от тези жалби, въпреки че е неоснователна в останалата й част, е отхвърлена от военна прокуратура. По отношение на втората, тя довела до вътрешно разследване, което констатирало, че твърденията на бащата на заинтересования не съвпадат с показанията на лицата, участвали в арестуването или видели жалбоподателя малко след задържането му в ареста. При все това, дори бащата на жалбоподателя не е изчерпал законните възможности за обжалване, тъй като не е обжалвал постановлението на военна прокуратура, нито се е опитал да подаде нова жалба, след като е бил уведомен за заключенията на вътрешното разследване.
4. 71.В допълнение, Правителството изразява становището, че тази част от жалбата е явно необоснована и с цел злоупотреба. То подчертава, че в доказателство на думите си жалбоподателят представя само едно медицинско свидетелство, издадено няколко години след арестуването му. Към това се прибавя и фактът, че прегледът на жалбоподателя се е състоял три дни след арестуването му. Следователно, констатациите, фигуриращи в документа, не са достоверни.
5. 72.Жалбоподателят възразява, че дори медицинското удостоверение да е издадено четири години и половина след арестуването му става ясно, че констатациите, фигуриращи в него, фигурират и медицинските регистри на следствения арест.
6. 73.По отношение на факта, че е бил прегледан два дни след наложената му мярка за неотклонение временно задържане под стража, то това не било по негова вина. По време на фактите, той бил в ареста и не можел да решава кога да бъде медицинския му преглед. В действителност, той би могъл да заподозре, че полицаите всъщност са отложили датата на медицинския преглед с надеждата, че белезите ще изчезнат междувременно.
7. 74.В заключение, жалбоподателят отчита, че Правителството не е представило копие от постановлението на военна прокуратура, издадено вследствие на жалбата на баща му. Жалбоподателят твърди, че тази жалба никога не е била разгледана. Следователно, според него има и нарушение на задължението от страна на държавата да води ефикасно следствие.
8. Преценка на съда
9. a)Относно предмета на спора
10. 75.Съдът веднага отчита, че оплакването, позоваващо се на член 13, относно твърденията за пропуска на прокуратурата да се произнесе по жалбата на бащата на жалбоподателя през 1996 г., е било подадено след известяването на жалбата на Правителството-ответник, което не е било приканено да представи становище по този пункт. Съдът счита следователно, че това оплакване остава извън предмета на спора и че не следва да бъде разглеждано отделно (справка ”Скубенко срещу Украйна” (дек), №41152/98, 6 април 2004).

б)  относно изключението за неизчерпване

76. 76.Съдът припомня, че правилото за неизчерпване на средствата за вътрешноправно обжалване, изложено в член 35 от Конвенцията, налага на лицата, желаещи да подадат жалба срещу държавата пред съдебен орган или международен арбитражен съд задължението да използват преди това възможностите, които съдебната система на тяхната страна предоставя. По този начин оплакването, с което лицето иска да сезира Съда, трябва първо да бъде повдигнато, поне по естество, във формите и сроковете, предписани във вътрешното право, пред съответните държавни власти (справка ”Костов срещу България” (дек.), № 45980/99, 1-ви юли 2004).
77. 77.За да можем да твърдим, че той е спазил това правило, даден жалбоподател трябва да е изчерпал наличните възможности за обжалване, които са достатъчни да му предоставят обезщетение за твърдяните от него нарушения (решение ”Аксьой срещу Турция” от 18 декември 1996, ”Сборник с решения и постановления” 1996-VI, стр.2275-2276, §§ 51-52). В частност, за излагане на оплакване от твърдяно претърпяна в ареста вреда, наказателното производство предоставя по правило адекватна и достатъчна възможност за обжалване за нуждите на член 35 § 1 от Конвенцията (”Асенов и другите срещу България”, решение от 28 октомври 1998, ”Сборник 1998-VIII, p. 3175, § 86).
78. 78.Съдът констатира, че жалбоподателят не е подал пред компетентните власти на прокуратурата или следствието жалба с цел започване на наказателно преследване срещу полицаите, причинили твърдяното лошо отношение. Този подход е бил предприет от неговия баща, който е сезирал Сливенската военна прокуратура по отношение на събитията от 15 септември 1995 г. В случая е ненужно да се разглежда въпроса дали бащата на заинтересования е имал право валидно да го представлява, предвид това че при всички положения оплакването е било недопустимо поради причините, изложени по-долу.
79. 79.Съдът отчита, че с постановление от 18 март 1998 г. прокурор от районната военна прокуратура е постановил липса на състав на престъплението с мотивите, че полицаите, които са арестували жалбоподателя, е трябвало да използват сила, за да му поставят белезниците, тъй като заинтересованият, чийто баща му се притекал на помощ, яростно се съпротивлявал. Той не може да приеме твърденията на заинтересования, според които жалбата на баща му никога не е била разглеждана. Ако е истина, както твърди жалбоподателя, че Правителството не е предоставило копие от постановлението, се налага да констатираме, че един екземпляр от този документ е бил приложен към жалбата, подадена от заинтересования. Следователно, последният е бил уведомен.
80. 80.Обаче, в постановлението е указано, че то може да бъде обжалвано. При все това, нито жалбоподателят, нито баща му са счели за необходимо да обжалват постановената липса на състав на престъплението, противоположно на изискването за изчерпване на вътрешноправните възможности за обжалване (справка ”Кемеров срещу България” (дек.), № 44041/98, 2 септември 2004).
81. 81.Тъй като заинтересованият не е сезирал прокуратурата след това, Съдът не счита за необходимо да се произнася по въпроса дали е могъл, както твърди Правителството, да подаде жалба, след като баща му е бил уведомен за резултатите от вътрешното разследване на Министерството на вътрешните работи.
82. 82.В заключение, Съдът констатира, че жалбоподателят е декларирал, че е бил бит от полицията по време на хода на наказателното производство срещу него. При все това, това производство очевидно не е имало за цел да предоставя съответното потвърждение за неговите твърдения за наличи на нарушения на член 3 от Конвенцията (справка по-горе цитираното решение ”Костов”). За останалата част, заинтересованият не представя доказателства в подкрепа на своите твърдения.
83. 83.Предвид тези обстоятелства, Съдът счита, че по делото жалбоподателят не е изчерпал валидно възможностите за обжалване, които са му предоставени от българското право, откъдето следва, че изключението, повдигнато от Правителството трябва да бъде уважено.
84. 84.Този пункт на жалбата трябва да бъде отхвърлен, поради неизчерпване на възможностите за обжалване, предвидени в българското право, в приложение на член 35 §§ 1 и 4 от Конвенцията.
85. II.ОТНОСНО ТВЪРДЯНИТЕ НАРУШЕНИЯ НА ЧЛЕН 5 ОТ КОНВЕНЦИЯТА
86. 85.Жалбоподателят цитира няколко нарушения на член 5. Неговите релевантни части гласят следното:

« 1.  Всеки има право на свобода и сигурност. Никой не може да бъде лишен от свобода освен в следните случаи и само в съответствие с процедури, предвидени от закона:

 (...)

с) законен арест или лишаване от свобода на лице с цел да се осигури явяването му пред предвидената в закона институция при обосновано подозрение за извършване на престъпление или когато обосновано е призната необходимостта да се предотврати извършване на престъпление или укриване след извършване на престъпление;

 (...)

2. На всеки арестуван трябва незабавно да бъдат съобщени на разбираем за него език основанията за арестуването му и всички обвинения, които му се предявяват.
3. Всяко лице, арестувано или лишено от свобода в съответствие с разпоредбите на т. 1 (с) на този член, трябва своевременно да бъде изправено пред съдия или пред длъжностно лице, упълномощено от закона да изпълнява съдебни функции, и има право на гледане на неговото дело в разумен срок или на освобождаване преди гледането на неговото дело в съда. Освобождаването може да бъде обусловено от даването на гаранции за явяване в съда.
4. Всяко арестувано или лишено от свобода лице има право да обжалва законността на неговото задържане в съда, който е задължен в кратък срок да се произнесе; в случай, че задържането е неправомерно, съдът е длъжен да нареди незабавното освобождаване на задържаното лице.“
5. A.Относно твърдяното нарушение на член 5 § 1 от Конвенцията
6. 86.Жалбоподателят се оплаква, че е задържан без заповед от следовател или прокурор, въпреки изискванията на българското право.
7. 87.Съдът отчита, че твърденията на заинтересования не се потвърждават от елементите по преписката, от която излиза, че арестуването на жалбоподателя е по заповед на следовател от 15 септември 1995 г. (параграф 6 по-горе). Впоследствие, на 16 септември 1995 г., прокурор му налага мярка за неотклонение временно задържане под стража на основание на правилника в сила по време на настъпване на фактите (параграф 7). Следователно, нищо не дава основание да се смята, че разпоредбите на българското право не са били спазени.
8. 88.Оттук, Съдът счита за уместно да обяви този пункт от жалбата за явно необоснована. Следователно, той трябва да бъде отхвърлен на основание на член 35 §§ 1 и 4 от Конвенцията.

Б.  Относно твърдяното нарушение на член 5 § 2 от Конвенцията

89. 89.Жалбоподателят твърди, че не е бил информиран за причината на неговото арестуване и за обвиненията, повдигнати срещу него, противно на разпоредбите на член 5 §2 от Конвенцията.
90. 90.Съдът констатира, че жалбоподателят е бил официално уведомен за фактическото и законово основание за неговото арестуване на 16 септември 1995 г. към един часа следобед, когато е бил откаран и във временния арест и разпитан по повод фактите, за които е обвинен (справка параграф 7).
91. 91.При тези обстоятелства, Съдът счита, че по този пункт, жалбата е неоснователна и трябва да бъде отхвърлена в приложение на член 35 §§3 и 4 от Конвенцията.

В.  Относно твърдяното нарушение на член 5 § 3 от Конвенцията

1. Аргументи на страните
2. 92.Жалбоподателят твърди, че не е зачетено неговото право да бъде съден в разумен срок или освободен по време на производството.
3. 93.Правителството отбелязва, че жалбоподателят е арестуван на 16септември 1995 г. Той е признат за виновен и осъден с присъда лишаване от свобода с решение от 9 юли 1997 г. Позовавайки се на делото ”Вемхоф срещу Германия” (решение от 27 юни 1968 г., серия A № 7), Правителството изразява становище, че на тази дата е приключило задържането, наложено на основание на член 5 § 1 c). Впоследствие, вече няма основание за прилагането на член 5 § 3.
4. 94.Правителството отбелязва освен това, че жалбоподателят е подал четири жалби срещу задържането му; всичките те са били разгледани през месец декември 1996 г. Тъй като жалбоподателят не е подал други молби за освобождаване преди издаването на присъдата, Правителството счита, че той не е изчерпал вътрешноправните възможности за обжалване.
5. 95.Жалбоподателят не оспорва тезата на Правителството относно периода, който следва да бъде отчетен за целите на член 5 § 3.
6. 96.Допускайки съществуването на основателни причини той да бъде смятан за извършител на престъпление, Съдът припомня, че с течение на времето това вече не е достатъчно, за да се обоснове задържането и че властите трябва да изложат други релевантни и достатъчни причини. Въпреки това, българските власти са приложили единствено презумпцията, предвидена в член 152 на бившия Наказателно-процесуален кодекс.
7. 97.Заинтересованият счита, че случаят по делото е идентичен с този по делото ”Илийков срещу България” (№33977/96, §§ 77 до 87, 26 юли 2001 г.), в което Съдът стига до заключението за наличие на нарушение на член 5 § 3 от Конвенцията.
8. Преценка на Съда
9. a)Относно допустимостта
10. 98.По отношение на изключението за неизчерпване, повдигнато от Правителството, Съдът констатира, че жалбоподателят е сезирал прокуратурата, компетентна да постанови неговото освобождаване по време на настъпване на фактите, с три молби за освобождаване. Не можем да не отчетем факта, че през 1997 г. жалбоподателят също е сезирал Върховния съд с жалба срещу задържането, въпреки че неговото задържане навремето не е било на основание приложението на член 5 § 1 c). В заключение, Съдът отбелязва, че вследствие на отменянето на решението на районния съд, апелативният съд служебно разглежда необходимостта от продължаване на мярката на задържане на жалбоподателя.
11. 99.При тези обстоятелства, Съдът счита, че жалбоподателят редовно е използвал наличните възможности за обжалване и че следва да се отхвърли изключението на Правителството.
12. 100.Освен това, Съдът констатира, че в този си пункт жалбата не е явно необоснована по смисъла на член 35 § 3 от Конвенцията и не се противопоставя на нито един друг мотив за недопустимост. Следователно, Съдът я обявява за допустима.

б)  По естество

101. 101.По отношение на срока на задържането, Съдът констатира, че периодът, който трябва да бъде взет предвид е започнал на 15 септември 1995 г., дата на арестуване на жалбоподателя. По отношение на края на въпросния период, Съдът припомня, че решението за постановяване на присъда представлява по принцип края на периода, който следва да бъде взет предвид във връзка с член 5  3 (справка ”И.A. срещу Франциия”, решение от 23 септември 1998 г., Сброник с решения и постановления 1998‑VII, §§ 97-98 и „Кудла срещу Полша” [GC], № 30210/96, § 104, ЕСПЧ 2000‑XI). Това междувпрочем не се оспорва от страните.
102. 102.По делото, жалбоподателят получава присъда двадесет години затвор с решение на районния съд от 9 юли 1997 г. При все това, това решение е отменено на 6 октомври 1998 г. Вторият период, който следва да бъде отчетен обхваща следователно времето между последната дата и 19март 1999 г., дата на която жалбоподателят е освободен след внасяне на сумата, определена като гаранция. Общо, жалбоподателят е прекарал две години и три месеца във временния арест (за изчисляване на общата продължителност в подобен случай справка ”Кемач срещу Франция” (№ 1 и № 2), решение от 27 ноември 1991 г., серия A № 218 и, по-скоро, ”Балтачи срещу Турция”, № 495/02, 18 юли 2006 г.).
103. 103.Съдът припомня, че съгласно постоянната съдебна практика, държавните власти са длъжни да следят в даден случай срокът на временното задържане на дадено обвинено лице да не надхвърля разумния срок. За тази цел, те трябва да преценят всички обстоятелства, които биха могли да разкрият или да отстранят съществуването на истинско изискване от обществен интерес, което да оправдава, предвид презумпцията за невинност, едно изключение от правилото за спазване на принципите на личната свобода и да го отчитат в техните решения за мярката за неотклонение временно задържане под стража. Предимно на основание на мотивите, фигуриращи в тези решения, както и на достоверните факти, посочени от заинтересования в неговите жалби, Съдът трябва да определи дали е налице или не нарушение на член 5 § 3 от Конвенцията (справка ”Божилов срещу България”, №  45114/98, § 51, 22 декември 2004 г.).
104. 104.Продължителното наличие на основателни причини за съмнение, че арестуваното лице е извършило престъпление е едно условие sine qua non за редовността на задържането в ареста. При все това, след известно време, то не е достатъчно. В този случай Съдът трябва да установи дали другите възприети мотиви от съдебните власти продължават да са законово основание за лишаването от свобода. Когато същите се окажат « релевантни » и « достатъчни », той търси освен това дали компетентните български власти са положили «особено усърдие » при воденето на процесуалните действие (справка, освен другите, „Лабита срещу Италия” [GC], № 26772/95, §§ 152-153, ЕСПЧ 2000-IV).
105. 105.Съдът отчита, че в случая по делото не се оспорва дали през целия спорен период съществуват основателни причини да се подозира, че жалбоподателят е извършил тежко криминално престъпление.
106. 106.По отношение на оправданието за задържането на жалбоподателя в ареста, Съдът отбелязва, че по време на фактите, член 152 от българския Наказателно-процесуален кодекс установява презумпцията, че временното задържане е оправдана мярка в случай на определени тежки престъпления, освен ако заинтересованият не успее да установи, че всяка опасност от бягство, възпрепятстване на следствието и извършване на ново престъпление могат да бъдат изключени, като задължението да го докаже остава негово задължение (справка ”Илийков срещу България”, № 33977/96, §§ 79‑83, 26 юли 2001 г.).
107. 107.Съдът повтаря становището си, че дадена система за автоматично налагане на мярката за неотклонение временно задържане под стража би противоречала сама по себе на член 5 3; когато вътрешното законодателство предвижда презумпция, както в случая по делото, Съдът трябва поне да провери дали властите са в състояние да докажат съществуването на конкретни факти, които биха оправдали незачитането на правото на спазване на личната свобода (по-горе цитираното решение ”Илийков” , § 84).
108. 108.По делото, прокурорите се позовават на тази презумпция при обосновката на задържането, но също така е констатирано в постановлението от 12 декември 1995 г., че поведението на жалбоподателя по време на следствието сочи, че той е имал намерение да попречи на събирането на доказателства, докато някои следствени действия все още е предстояло да бъдат извършени, по-конкретно оръжието на престъплението е трябвало да бъде открито. Тези обстоятелства са били считани за представляващи опасност за бягство и, в частност, възпрепятстване на откриването на истината.
109. 109.Съдът допуска, че изложените от прокурора мотиви не са лишени от основание и са могли да оправдаят задържането на първо време.
110. 110.Същевременно, рискът от бягство и възпрепятстване на следствието намалявал задължително с течение на времето, в частност след приключването на предварителното следствие през декември 1996 г.
111. 111.В случая по делото, компетентните власти изглежда не са взели предвид това обстоятелство. Следва да отбележим по този пункт, че на 16 декември 1996 г., прокуратурата е отхвърлила жалбата на заинтересования с мотива inter alia, че винаги съществува риск от бягство и възпрепятстване на правосъдието. Въпреки това, за разлика от постановлението от 12 декември 1995 г., прокурорът не уточнява причината или предмета /обекта/ на текущите следствени актове, пречещи на освобождаването на заинтересования. Следва да припомним, че изложени по толкова общ и абстрактен начин, нуждите на правосъдието не са достатъчни, за да обосноват задържането в ареста (справка ”Клуут срещу Белгия”, решение от 12 декември 1991 г., серия A № 225, стр. 16, §44).
112. 112.В заключение, мярката се потвърждава от апелативния съд на 6октомври 1998 г., след отмяна на решението на районния съд, без каквато и да е особена обосновка, въпреки че жалбоподателят е бил задържан от повече от три години, от които около една година и десет месеца в приложение на член 5 § 1 c).
113. 113.Предвид предходно казаното, Съдът счита, че българските власти не са обосновали продължителността на задържането на жалбоподателя с релевантни и достатъчни причини. При тези обстоятелства е ненужно да се разглежда дали производството е било проведено с необходимото усърдие.
114. 114.Оттук следва, че е налице нарушение на член 5 3.

Г.  Относно твърдяното нарушение на член 5 § 4 от Конвенцията

115. 115.Жалбоподателят твърди, че не е могъл да обжалва своето задържане. Той се оплаква също от отказа на Сливенския районен съд да му назначи служебен адвокат за заседанието от 19 март 1999 г.
116. 116.Относно първото оплакване на жалбоподателя, Съдът отчита, че той се оплаква като цяло, че не е имал възможност да обжалва мярката за неотклонение временно задържане под стража. При все това, от елементите по преписката излиза, че той е обжалвал наложената му мярка няколко пъти. Освен това, няма данни съдилищата да са отказали да разгледат неговите жалби.
117. 117.Оплакването е неоснователно и следва да бъде отхвърлено като явно необосновано в приложение на член 35 §§ 3 и 4 от Конвенцията.
118. 118.По отношение на оплакването за твърдяния отказ на районния съд да назначи служебен адвокат за заседанието от 19 март 1999 г., допускайки, че защитата от адвокат може да бъде причислена към другите основни гаранции на производството, които трябва да съпътстват всяко обжалване, предвидено в член 5 § 4 от Конвенцията (справка ”Уукам Мудефо срещу Франция”, №10868/84, доклад на Комисията от 8 юли 1987 г., §§ 87-91 и, по-скоро, ”Стефън Джордън срещу Обединеното кралство”, (дек.), № 30280/96, 27 април 1999 г.), Съдът отчита на първо място, че  заинтересованият е оттеглил молбата си за назначаване на служебен адвокат. Той констатира, освен това, че съдът е уважил молбата за освобождаване на жалбоподателя.
119. 119.Оттук следва, че заинтересованият не може да претендира, че е жертва на нарушение по смисъла на член 34 от Конвенцията. Следователно, жалбата в този си пункт следва да бъде отхвърлена като неоснователна, на основание на член 35 §§ 3 и 4 от Конвенцията.

III.  ОТНОСНО ТВЪРДЯНИТЕ НАРУШЕНИЯ НА ЧЛЕН 6 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

120. 120.Жалбоподателят отправя също и други оплаквания, като се позовава на член 6 от Конвенцията, чиито релевантни части гласят следното:

« 1.  Βсяко лице, при решаването на правен спор относно неговите граждански права и задължения или основателността на каквото и да е наказателно обвинение срещу него, има право на справедливо и публично гледане на неговото дело в разумен срок от независим и безпристрастен съд, създаден в съответствие със закона. Съдебното решение се обявява публично, но пресата и публиката могат да бъдат отстранявани по време на целия или на част от съдебния процес в интерес на нравствеността, обществената и националната сигурност в едно демократично общество, когато това се изисква от интересите на непълнолетните лица или за защита на личния живот на страните по делото или, само в необходимата според съда степен, в случаите, когато поради особени обстоятелства публичността би нанесла вреда на интересите на правосъдието.”

(...)

3. Βсяко лице, обвинено в извършване на престъпление, има минимум следните права:

(...)

1. c) да се защитава лично или да ползува адвокат по свой избор; ако не разполага със средства за заплащане на адвокат, да му бъде предоставена безплатно служебна защита, когато го изискват интересите на правосъдието;
2. d) да участвува в разпита или да изисква разпит на свидетелите, свидетелствуващи против него, и да изисква призоваването и разпита на свидетелите на защитата да се извършват при същите условия;”
3. A.Относно оплакването срещу срока на производството на основание на член 6 § 1)
4. Аргументи на страните
5. 121. Жалбоподателят се оплаква от продължителността на наказателното производство срещу него.
6. 122. Правителството изтъква, че делото е доста сложно, съдилищата са изслушали седемнадесет свидетеля и са организирали множество очни ставки. От друга страна те са постановили извършването на няколко експертизи, често по молба на жалбоподателя.
7. 123. Правителството подчертава, че делото е разгледано от шест инстанции, като първото решение на районния съд е отменено от апелативния съд. То изтъква също, че гледането на делото е забавено, поради реформата на съдебната система, стартирала през април 1998 г.
8. 124.  В заключение, Правителството изразява становище, че с изключение на закъснението, дължащо се на реформата на българската съдебна система, производството е протекло с редовна ритмичност. Властите не са били причина за нито едно значително закъснение. За сметка на това, жалбоподателят е подал няколко молби, чиято цел очевидно, е била продължаване разследването на случая. Правителството отбелязва в частност, че заинтересованият е поискал отстраняване на следователя и прокурора, на които е поверен случая. Освен това, някои от заседанията са отложени по молба на неговия адвокат.
9. 125.Жалбоподателят отговаря, че общия срок на производството - седем години и девет месеца – е прекалено голям. Към това се прибавят и няколко големи закъснения по вина на българските власти, в частност, период от около пет месеца по време на етапа на следствието (4 юли 1996 – 6 декември 1996), по време на който следствените органи са разпитали само няколко свидетеля.
10. 126.  Впоследствие, обжалването от негова страна на първото решение на районния съд се е състояло повече от една година и три месеца след подаването на жалбата. Жалбоподателят счита, че това закъснение се дължи основно на пропуска на районния съд да предаде на Върховния съд пълната преписка.
11. 127.Жалбоподателят отбелязва също, че следствените действия, извършени вследствие на връщането на делото от районния съд, не са достатъчни, за да оправдаят десет месечния срок (6 октомври 1998 – 4 август 1999) на този етап на производството. Към това се прибавя и факта, че изготвянето на нов обвинителен акт е отнело повече от една година.
12. 128.Заинтересованият допуска, че е бил причината за две отсрочвания на делото по време на новото му разглеждане от районния съд. При все това, той подчертава, че общият срок на тези закъснения възлиза едва на четири месеца.
13. 129.  Жалбоподателят приканва съда да обяви наличието на нарушение.
14. Преценка на Съда
15. a)Относно допустимостта
16. 130.Съдът констатира, че това оплакване не е явно необосновано по смисъла на член 35 § 3 от Конвенцията. Той отчита, освен това, че то не се противопоставя на нито един друг мотив за недопустимост. Следователно, Съдът счита за уместно да го обяви за допустимо.

б)  По естество

131. 131. Съдът припомня, че в наказателните дела, периодът, който трябва да бъде отчетен предвид «разумния срок» започва от момента, в който дадено лице бъде « обвинено ». « Обвинението », по смисъла на член 6 § 1, може да бъде определено « като официалното уведомление от страна на една компетентна власт за осъдителното й отношение, че лицето е извършило наказателно престъпление », идея, която съответства също и на понятието за « значимите последици » по отношение на положението на заподозрения (справка, по-конкретно, ”Екл срещу Германия”, решение от 15 юли 1982 г., серия A, № 51, стр. 33, § 73).
132. 132.  С случая по делото, жалбоподателят е арестуван за убийство и опит за убийство на 15 септември 1995 г. Всъщност това е и началото на срока.
133. 133.  Производството приключва на 12 юни 2003 г., дата на обявяване на решението на Върховния касационен съд. Следователно периодът се обхваща близо седем години и девет месеца, по време на които делото е разглеждано два пъти от районния съд и апелативния съд и веднъж от Върховния касационен съд.
134. 134.Съдът припомня, че разумният характер на срока на дадено производство се преценява според обстоятелствата по делото и предвид критериите, определени от съдебната практика на Съда, в частност сложността на делото, поведението на жалбоподателя и поведението на компетентните власти (справка, освен много други дела, ”Пелисие и Саси срещу Франция” [GC], № 25444/94, § 67, ЕСПЧ 1999-II).
135. 135.По отношение на сложността на делото, Съдът констатира, че то е било относително сложно от фактическа и правна гледна точка. Жалбоподателят никога не признал фактите и настоявал, че престъплението е извършено от една от жертвите, която впоследствие е наранила и самата себе си. Съдилищата е трябвало щателно да търсят доказателства и да използват възможността за постановяване на серия от експертизи, за да преценят верността на различните изложени версии.
136. 136.  По отношение на поведението на жалбоподателя, Съдът отбелязва, че той е бил в основата на две отлагания на делото. При все това общият срок на така причинените закъснения, по-малко от четири месеца, не е достатъчен, за да обясни срока на спорното производство.
137. 137.  Относно поведението на българските власти, Съдът отчита веднага два дълги периода на бездействие от тяхна страна. Той отбелязва, че първата жалба на жалбоподателя е разгледана едва около една година и три месеца след подаването й. Съдът е готов да приеме, че това забавяне се дължи отчасти на реформата на българската съдебна система. При все това, трябва да констатираме, че тази реформа се прилага едва от 1-ви април 1998 г. Срокът преди тази дата се дължи на пропуска на районния съд да изпрати всички елементи от преписката на Върховния съд.
138. 138.Впоследствие, следва да се вземе предвид и втория период на бездействие, който започва на 4август 1999 г., дата на която следователят предлага връщането на делото в съда, до 23 януари 2001 г., дата на първото заседание на районния съд. Единственото действие, извършено през този период изглежда е било изготвянето на обвинителния акт, като Правителството не е предоставило други становища по случая.
139. 139.  Към това се прибавя и факта, че делото е връщано два пъти за изпълнение на нови следствени актове. В заключение, следствието продължило повече от три години, период, който изглежда прекалено голям, дори при вземане предвид на трудностите, свързани с установяването на фактите.
140. 140.  В заключение, Съдът отчита, че считано от месец януари 2001 г., производството е протекло с редовен ритъм. Независимо от това, въпреки че юрисдикциите, запознати с делото през тази последна фаза на процеса, са показали усърдие, вече натрупаните закъснения не са могли да бъдат компенсирани. Следователно, общият срок на производството е станал прекалено голям.
141. 141.Предвид изложеното и предвид общите елементи, с които разполага, Съдът счита, че срокът на спорното производство не отговаря на изискването за разумен срок.
142. 142.Оттук и заключението, че е налице нарушение на член 6 § 1 в този пункт на жалбата.

Б.  Относно оплакванията за справедливостта на производството (член 6 §§ 1 и 3 c) и d)

143. 143.Жалбоподателят твърди, че българските съдебни инстанции не са разгледали различни аргументи, изложени от него, в частност относно пропуска на следствието и прокуратурата да постановят химическа експертиза на палтото и благонадеждността на някои свидетели. Той се оплаква освен това, че районният съд е основал своите фактически заключения върху копия, а не върху оригиналите на някои експертизи на вещите лица. Жалбоподателят поддържа също, че неговото дело не е гледано от безпристрастен съд, защото председателят на съдебния състав, който постановил присъдата от 7 юни 2002 г., вече е бил разглеждал неговата жалба срещу отказа на прокуратурата да му позволи да напусне страната. И накрая, той се оплаква, че не е могъл да се консултира с адвокат по свой избор в момента на арестуването му, нито да разпита свидетелите на обвинението и на подсъдимия на етапа на следствието, което противоречи на член 6 § 3 c) и d).
144. 144.  Относно оплакването във връзка с мотивите на решенията на българските инстанции, Съдът отчита, че те са разгледали аргументите на жалбоподателя и изчерпателно са мотивирали решенията си в частта им относно доказателствените елементи, които следва да бъдат взети под внимание. Следователно жалбата в този й пункт е неоснователна.
145. 145.По отношение на факта, че районният съд не е предприел постъпки, за да получи оригиналите на някои експертизи, Съдът отбелязва, че жалбоподателят не посочва по какъв начин този пропуск е нанесъл вреда на неговото право на справедлив процес и че при всички положения заинтересованият не е изчерпал вътрешноправните възможности за обжалване, тъй като не е изтъкнал това оплакване пред апелативния и касационния съд.
146. 146.По отношение на твърдението за пристрастността на председателя на районния съд, Съдът припомня, че фактът, че един съдия вече е взимал решение преди делото, не може само по себе си да оправдае опасенията за неговата безпристрастност (справка ”Фей срещу Австрия”, решение от 24февруари 1993 г., серия A № 255‑A, § 30). От друга страна, нищо не сочи, че по делото съществуват особени обстоятелства, които биха могли да доведат до различно заключение (справка, а сontrario, ”Хаусшилд” срещу Дания, решение от 24 май 1989 г., серия A № 154).
147. 147.В частност, от постановлението от 14 април 2000 г. не става ясно, дали съдиите, сезирани с молбата за отменяне на мярката, са имали задачата да стигнат до заключението, дали предоставените елементи по делото и гледани пред тях са били достатъчни, за да се постанови присъда. Напротив, те са се концентрирали единствено върху въпроса дали съществува риск от бягство, предвид повдигнатите обвинения и присъдите, които е могъл да получи жалбоподателят. Оттук следва, че това оплакване е явно необосновано.
148. 148.  И накрая, по отношение на жалбата, подвигната на основание на член 6 § 3 c) и d) от Конвенцията, Съдът отчита, че жалбоподателят е имал адвокат по свой избор считано от 18 септември 1995 г. и че е могъл да разпитва свидетели на обвинението и на подсъдимия по време на гледането на делото от съдилищата. По мнение на Съда, тези обстоятелства са били достатъчни за гарантиране на справедливостта на делото (cправка ”Имбриосция срещу Швейцария”, решение от 24ноември 1993 г., серияA № 275, § 38). Тези оплаквания са следователно явно необосновани.
149. 149.Предвид гореизложеното, жалбата в частта й за справедливостта на процеса трябва да бъде отхвърлена, в приложение на член 35 §§ 1, 3 и 4 от Конвенцията.
150. ОТНОСНО ПРИЛОЖЕНИЕТО НА ЧЛЕН 41 ОТ КОНВЕНЦИЯТА
151. 150.По смисъла на член 41 от Конвенцията,

« Ако Съдът установи, че е имало нарушение на Конвенцията или на протоколите към нея и ако вътрешното право на съответната Βисокодоговаряща  страна допуска  само частично  обезщетение, Съдът,    ако    е    необходимо,    постановява    предоставянето    на справедливо обезщетение на потърпевшата страна. »

1. Вреди
2. 151.Жалбоподателят претендира за обезщетение на стойност 16600 евро за нанесените му неимуществени вреди, от които 10 000 евро за твърдяните нарушения на член 3, 1 600 евро за нарушението на  член 5 § 3 и 5 000 за нарушението на член 6 § 1. Освен това,  жалбоподателят претендира за 550 000 лева за финансовите загуби, които по неговите думи му е причинило завеждането на спорното производство, изтъквайки че не е могъл да работи през периода след арестуването му и че започването на наказателното производство срещи него му е попречило да сключи договор за особено изгоден внос на трактори.
3. 152.   Правителството поддържа становище, че сумите по претенциите са прекалено завишени и моли Съда да вземе предвид обичайно присъжданите суми в българските дела от такъв тип.
4. 153.Съдът отбелязва, че молбата за обезщетение за нанесени неимуществени вреди не е подкрепена от нито едно доказателство и се основава основно върху загуба на търговски възможности, които по своята същност са спекулативни. Впоследствие, Съдът я отхвърля.
5. 154.  Съдът обаче признава, че заинтересованият е претърпял неимуществена вреда вследствие на констатираните нарушения на Конвенцията. Предвид обстоятелствата по делото, Съдът, заседаващ по справедливост, присъжда на жалбоподателя 1700 евро на нанесените му неимуществени вреди.

Б.  Разноски по делото

155. 155.  Жалбоподателят претендира също и за 1361 евро за направените от него разноски по делото, от които 1 260 евро за хонорари на адвоката и 101 евро за пощенски разходи и превод. Той представя споразумение за изплащане на хонорари, сключено с Адв. Екимджиев, и разбивка на часовете адвокатски труд – 18 часа при хонорар 70 евро на час. Той моли присъдените суми като разноски по делото да бъдат директно преведени на неговия адвокат.
156. 156.   Правителството оспорва поисканата сума като хонорари на адвоката, която сума то счита за прекалено завишена, предвид обичайно прилаганата за България. Освен това, то отбелязва, че жалбоподателят не е представил фактури, съответстващи на претендирано направените разноски по делото.
157. 157.  Съгласно съдебната практика на Съда, на жалбоподателя могат да бъдат присъдени разноски по делото единствено, ако е доказано, че те са реални, ако са били необходими и тяхната стойност е в рамките на разумното. Предвид обстоятелствата по делото, с които Съдът разполага, и критериите, изложении по-горе, както и факта, че някои пунктове от жалбата не са били уважени, Съдът счита сумата от 700 евро за разумна като компенсация за производството пред Съда и я присъжда на жалбоподателя.

В.  Лихва за забава

158. 158.Съдът намира за уместно, лихвата за просрочване да е базирана на пределната лихва по заеми на Централната европейска банка, към които следва да се добавят три процентни пункта.

КАТО ВЗЕ ПРЕДВИД ГОРЕПОСОЧЕНИТЕ СЪОБРАЖЕНИЯ, СЪДЪТ ЕДИНОДУШНО,

1. Обявява жалбата за допустима в частта си по повод оплакването, основаващо се на член 5§ 3, във връзка с продължителността на временното задържане под стража, и в частта по повод оплакването, основаващо се на член 6 § 1, във връзка с продължителността на наказателното производство, и за недопустима в останалата част от претенцията ;

2. Установява нарушение на член 5 § 3 от Конвенцията;

3. Установява нарушение на член 6 § 1 от Конвенцията;

4. Установява
5. a)че Ответната държава следва да заплати на жалбоподателите в тримесечен срок от датата на влизане на решението в сила, съгласно член44, § 2 от Конвенцията, следните суми, които да бъдат изчислени в лева, при обеменния курс, приложим към дата на изплащането :
6. 1700 евро (хиляда и седемстотин евро) за нанесени неимуществени вреди ;
7. 700 евро (седемстотин евро) за извършените от жалбоподателя съдебни разноски по делото, които да бъдат преведени по посочената от адвоката на жалбоподателя банкова сметка (Адв. Екимджиев) в България;

iii.  евентуалните данъци и такси върху посочените по-горе суми ;

б)  от датата на изтичане на гореспоменатите три месеца до разплащането, ще се дължи проста лихва върху сумата при ниво, равно на пределната лихва по заеми на Европейската централна банка по време на просрочения период плюс три процентни пункта;

5. Отхвърля останалата част от претенцията на жалбоподателя за обезщетение по справедливост.

Изготвено на френски език и известено писмено на 8 март 2007 г., в съответствие с член 77, §§ 2 и 3 от Правилника на Съда.

       Клаудиа УЕСТЪРДИК                               ПЕЕР ЛОРЕНЦЕН  Секретар на Отделението                           Председател

Дата на постановяване: 8.3.2007 г.

Вид на решението: По същество

Досие в HUDOC: http://hudoc.echr.coe.int/eng?i=001-79735