Дело "ДИМОВА И МИНКОВА СРЕЩУ БЪЛГАРИЯ"

Номер на жалба: 30481/05

Членове от Конвенцията: (Чл. 6) Право на справедлив съдебен процес, (Чл. 13) Право на ефикасни правни средства за защита

ЕВРОПЕЙСКИ СЪД ПО ПРАВАТА НА ЧОВЕКА

ЧЕТВЪРТО ОТДЕЛЕНИЕ

ДЕЛО "ДИМОВА И МИНКОВА СРЕЩУ БЪЛГАРИЯ"

(Жалба № 30481/05)

РЕШЕНИЕ

СТРАСБУРГ

19 юли 2011 г.

Решението е окончателно, но може да претърпи редакционни промени.

По делото на Димова и Минкова срещу България,

Европейският съд по правата на човека (Четвърто отделение), заседаващ като комитет в състав:

          Пейви Хирвеле (Päivi Hirvelä), председател,
          Леди Бианку (Ledi Bianku),
          Здравка Калайджиева, съдии,
и Фатош Арачи (Fatoş Aracı), заместник-секретар на Отделението,

след проведено закрито заседание на 28 юни 2011 г.,

постанови следното решение, прието на същата дата:

ПРОЦЕДУРАТА

1.Делото е образувано по жалба (№30481/05) срещу Република България, подадена пред Съда на 1 август 2005 г. от две български гражданки – г-жа Стефана Йорданова Димова и г-жа Пенка Йорданова Минкова (наричани по-нататък “жалбоподателките”), на основание член 34 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи (наричана по-нататък “Конвенцията”).
2.Жалбоподателките се представляват от г-н М. Екимджиев и г-жа К. Бончева – адвокати, практикуващи в град Пловдив. Българското правителство (наричано по-нататък „правителството”) се представлява от г-жа Н. Николова от Министерството на правосъдието.
3.На 6 януари 2010 г. председателят на Пето отделение решава да се изпрати уведомление за жалбата до правителството. Решено е също да се разгледат едновременно допустимостта и съществото на жалбата (член 29 1 от Конвенцията).
4.След преструктурирането на отделенията на Съда на 1 февруари 2011 г. жалбата е разпределена на Четвърто отделение на Съда. В съответствие с Протокол № 14 към Конвенцията жалбата е възложена за разглеждане на комитет от трима съдии.

ФАКТИТЕ

I.ОБСТОЯТЕЛСТВА ПО ДЕЛОТО
5. Жалбоподателките са родени съответно през 1929 и 1937 г. и живеят в Пловдив.
6.Жалбоподателките са сестри. Техен наследодател и друго лице – П.Д., притежавали 14 688 кв. м земеделска земя, която през 1957 г. разделили на две равни части от по 7 344 кв. м. След приемането през 1991 г. на Закона за собствеността и ползването на земеделските земи жалбоподателките и наследниците на П.Д. подават поотделно заявления за възстановяване на правата им върху съответните им дялове. Заявлението на жалбоподателките е подадено на 13 март 1991 г. С решение от 5 юли 1994 г. Комисията за земеделските земи – Пловдив (наричана по-нататък „поземлената комисия“) възстановява на жалбоподателките 7 015 кв. м и отхвърля иска им за останалите 329 кв. м. С друго решение поземлената комисия възстановява на наследниците на П.Д. земя с площ 7 344 кв. м.
7.На 8 септември 1994 г. жалбоподателките обжалват пред Пловдивския районен съд, като искат от съда да признае правото им да получат възстановяване на собствеността върху целия парцел.
8.На 24 октомври 1995 г. районният съд отхвърля жалбата на жалбоподателките. Като се позовава на заключението на вещо лице, съдът се произнася, че земята е била възстановена на наследниците на П.Д. Поради това съдът заключава, че жалбоподателките е следвало да предявят иск срещу тях. Жалбоподателките не са подали молба за преглед по реда на надзора (касационна жалба пред административния съд) срещу решението от 24 октомври 1995 г.
9.На 18 август 1997 г. жалбоподателките предявяват ревандикационен иск срещу наследниците на П.Д. В исковата си молба посочват, че искат да бъдат признати за собственици на 391,5 кв. м земя и да получат владението на имота.
10.От проведените общо седемнадесет съдебни заседания между 12 ноември 1997 и 16 март 2000 г. четири са отложени по молба на жалбоподателките. Шест от останалите заседания са отложени по причини, свързани с изготвянето на възложени от съда експертизи. Поне четири други съдебни заседания са отложени за събиране на нови доказателства и за да се даде възможност на страните да се запознаят с новите доказателства.
11.На 5 април 2000 г. Пловдивският районен съд отсъжда срещу жалбоподателките. В решението си съдът отбелязва, че в исковата им молба е посочено, че искът им е с правно основание член 14 § 4 от Закона за собствеността и ползването на земеделските земи и че не е ревандикационен. От обстоятелствата, на които се основава искът, и от формулировката на исковите претенции на жалбоподателките обаче е видно, че искът е ревандикационен. Районният съд отбелязва, че поземлената комисия е възстановила 7 015 кв. м на жалбоподателките и 7 344 кв. м на ответниците. Липсващата земя не е била възстановена на ответниците, въпреки че не е ясно кому е била дадена. Съответно искът е отхвърлен.
12.На 13 април 2000 г. жалбоподателките обжалват решението от 5 април 2000 г.
13.Първото съдебно заседание на въззивния съд се провежда на 12 декември 2000 г., а второто – на 26 февруари 2001 г.
14.На 29 юни 2001 г. Пловдивският окръжен съд отхвърля жалбата на жалбоподателките. В решението си въззивният съд отбелязва, че жалбоподателките не претендират в жалбата си, че наследниците на П.Д. са получили земя в повече, и на това основание намира, че няма правен спор по смисъла на член 14 § 4 от Закона за собствеността и ползването на земеделските земи. Съдът постановява също, че не може да преценява законосъобразността на решението на поземлената комисия от 1991 г., което е влязло в сила през 1995 г.
15.След подадената от жалбоподателките касационна жалба от 2 август 2001 г. и проведеното заседание от 10 октомври 2002 г., на 4 ноември 2002 г. Върховният касационен съд отменя съдебното решение от 29 юни 2001 г. и връща делото на окръжния съд за ново разглеждане. ВКС постановява, че окръжният съд не е разгледал всички относими въпроси и дава указания да се разгледа внимателно цялата реституционна преписка.
16.На 12 септември 2003 г. окръжният съд потвърждава решението на районния съд от 5 април 2000 г. Съдът приема констатациите на по-долния по степен съд и отбелязва, че решението на поземлената комисия е влязло в сила през 1995 г.
17.След подадената от жалбоподателките касационна жалба от 15 октомври 2003 г. и проведеното заседание от 26 януари 2005 г., на 10 февруари 2005 г. Върховният касационен съд потвърждава решението на по-долния съд. Съдът подкрепя заключението на по-нисшата инстанция, че решението на поземлената комисия е влязло в сила и следователно трябва да бъде зачетено. ВКС приема също, че жалбоподателките не са доказали, че ответниците владеят процесния парцел земя, нито точното му местоположение.
II.ПРИЛОЖИМО ВЪТРЕШНО ПРАВО И СЪДЕБНА ПРАКТИКА

А. Жалби за бавност

18.Жалбите за бавност са били предвидени в член 217а на Гражданския процесуален кодекс от 1952 г., останал в сила до 1 март 2008 г. Разпоредбата била въведена с допълнение към ГПК през юли 1999 г. Жалбите за бавност трябвало да се разглеждат от председателя на по-горния по степен съд, който можел да разпорежда предприемане на конкретни мерки за ускоряване на съдебното производство.

Б. Реституция на земеделски земи

19.Законът за собствеността и ползването на земеделските земи от 1991 г. (ЗСПЗЗ) предвижда наред с другото, че лицата или техните наследници, чиито земи са били включени в трудовокооперативни земеделски стопанства или държавни земеделски стопанства, могат да подадат заявление за възстановяване на правото им на собственост върху земите при определени условия (член 10 от ЗСПЗЗ). Решенията за възстановяване на правото на собственост върху земи по ЗСПЗЗ се вземат от местната комисия за земеделските земи (член 14 § 1) и могат да се обжалват по съдебен ред (член 14 § 3).
20.Съгласно член 14 § 4 от ЗСПЗЗ при спор за материално право с участие на трети лица той трябва да бъде решен по съдебен ред в отделно производство.

В. Разлика между установителния иск по член 14 § 4 от ЗСПЗЗ и ревандикационен иск

21.Според практиката на Върховния съд и на Върховния касационен съд двата иска се различават по това, че предмет на установителния иск по член 14 § 4 е да се изследва правото на собственост върху спорния парцел земеделска земя към момента на включването му в ТКЗС и впоследствие да се определи лицето или лицата, които имат право да претендират за възстановяване на правото на собственост върху него, докато с ревандикационния иск се изисква от съдилищата да определят собственика към момента на образуване на съдебното производство (решение № 410 от 10 януари 1994 г. по гражданско дело №397/93 на Върховния съд, 5-членен състав; решение № 670 от 31 март 1997 г. по гражданско дело № 196/96 на Върховния съд, четвърто гражданско отделение; oпределение № 1051 от 23 септември 2009 г. по гражданско дело № 941/2009 г. на Върховния касационен съд).

ПРАВОТО

I.ПО ТВЪРДЕНИЯТА ЗА НАРУШЕНИЯ НА КОНВЕНЦИЯТА ВЪВ ВРЪЗКА С ПРОДЪЛЖИТЕЛНОСТТА НА ПРОИЗВОДСТВОТО ОТ 1997 ДО 2005 Г.
22.Жалбоподателките се оплакват, че с продължителността на ревандикационното производство са били нарушени правата им, защитени по силата на член 6 § 1, член 13 и член 1 от Протокол № 1 към Конвенцията.
23.Относимите части на член 6 § 1 гласят следното:

„Βсяко лице, при решаването на правен спор относно неговите граждански права и задължения ... има право на... гледане на неговото дело в разумен срок, от ... съд ...“

Член 13 гласи следното:

„Βсеки, чиито права и свободи, провъзгласени в тази Конвенция, са нарушени, има право на ефикасни правни средства за тяхната защита пред съответните национални власти, дори и нарушението да е извършено от лица, действащи при упражняване на служебни функции.“

Член 1 от Протокол № 1 гласи следното:

“Βсяко физическо или юридическо лице има право мирно да се ползва от своите притежания. Никой не може да бъде лишен от своите притежания освен в интерес на обществото и съгласно условията, предвидени в закона и в общите принципи на международното право.

Предходните разпоредби не накърняват по никакъв начин правото на държавите да въвеждат такива закони, каквито сметнат за необходими за осъществяването на контрол върху ползването на притежанията в съответствие с общия интерес или за осигуряване на плащането на данъци или други постъпления или глоби.“

24.Правителството оспорва това твърдение.

А. Допустимост

25. Съдът отбелязва, че оплакванията не са явно необосновани по смисъла на член35 3 от Конвенцията, както и че не са недопустими на други основания. Следователно трябва да бъдат обявени за допустими.

Б. По същество

Член 6§ 1
26. Жалбоподателките се оплакват, че продължителността на ревандикационното производство е била несъвместима с изискването за „разумен срок“, заложено в член 61 от Конвенцията.
27.Подлежащият на разглеждане период е започнал на 18 август 1997 г. и е приключил на 10 февруари 2005 г. Следователно производството е продължило почти седем години и шест месеца пред три съдебни инстанции.
28.Съдът припомня, че преценката дали продължителността на съдебното производство е разумна трябва да се направи в контекста на обстоятелствата по делото и с оглед на следните критерии: сложността на делото, поведението на жалбоподателките и съответните държавни органи, и правния интерес на жалбоподателките в съдебния спор (вж., наред с много други източници, решението по дело Фридлендър срещу Франция (Frydlender v. France) [ГК], № 30979/96, § 43, ЕКПЧ 2000-VII).
29.Съдът често установява нарушения на член 6 § 1 от Конвенцията по дела, в които се повдигат сходни въпроси с този в настоящото дело (вж. посоченото по-горе дело Фридлендър и решението по делото на Кабакчиеви срещу България, № 8812/07, 6 май 2010 г.).
30.Като разгледа внимателно всички предоставени му материали, Съдът счита, че правителството не е привело убедителни факти или доводи, навеждащи на различно заключение по настоящото дело. Отбелязва се по-конкретно, че делото е било забавено с общо над две години и шест месеца, докато е било висящо пред Върховния касационен съд (вж. параграфи 15 и 17 по-горе). Делото е било върнато също така за ново разглеждане заради неразгледани от Пловдивския окръжен съд важни обстоятелства (вж. параграф 15 по-горе). Съдът счита, че с изключение на период от около четири месеца (вж. параграф 10 по-горе) жалбоподателките не носят отговорност за някакво съществено забавяне. Поради това, като взе предвид съдебната си практика по този въпрос, Съдът счита, че в настоящия случай продължителността на съдебното производство е била прекомерна и не отговаря на изискването за „разумен срок“.
31.Следователно е налице нарушение на член 6 § 1 от Конвенцията.
Член 13
32. Жалбоподателките се оплакват също по смисъла на член 13 от Конвенцията, че не са разполагали с ефикасно вътрешноправно средство за защита относно продължителността на съдопроизводството.
33. Правителството изтъква, че жалбоподателките не са подали „жалба за бавност“ (вж. параграф 18 по-горе), която в техния случай е била ефикасно средство за правна защита.
34.Жалбоподателките опонират, че това правно средство не е било ефикасно и че българското законодателство не предвижда други средства за правна защита.
35.Съдът припомня, че член 13 гарантира наличието на ефикасно правно средство за защита пред съответните национални власти в случай на вероятно основателно твърдение за нарушение на изискването по член 6 § 1 за гледане на делото в разумен срок (вж. решението по делото Кудла срещу Полша (Kudła v. Poland) [ГК], № 30210/96, § 156, ЕСПЧ 2000-XI). Съдът отбелязва, че приведените от правителството възражения и доводи са били отхвърлени в предишни подобни дела (вж. горепосоченото решение по делото на Кабакчиеви, 52 и решенията по делата Павлова срещу България, № 39855/03, § 31, 14 януари 2010 г. и Коцева‑Денчева срещу България, № 12499/05, § 28, 10 юни 2010 г.) и не вижда причина за различно заключение по настоящото дело.
36.Съдът счита съответно, че в настоящия случай е налице нарушение на член13 от Конвенцията.
Член 1 от Протокол № 1
37. Жалбоподателките се оплакват също, че с продължителността на съдопроизводството е било нарушено правото им на мирно ползване от своите притежания, гарантирано от член 1 от Протокол № 1.
38.Правителството оспорва това твърдение.
39.Като взе предвид заключението си по член 6 § 1, Съдът счита, че не е необходимо да се разглежда дали е налице нарушение на член 1 от Протокол № 1 (вж. решението по делата Занги срещу Италия (Zanghì v. Italy), 19 февруари 1991 г., § 23, серия A № 194-C, Камбуров срещу България, № 55350/00, § 73, 14февруари 2008 г. и Мария Иванова срещу България, № 10905/04, § 28, 18 март 2010 г.).
II.ПО ТВЪРДЕНИЯТА ЗА НАРУШЕНИЯ НА КОНВЕНЦИЯТА ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАКЛЮЧЕНИЯТА НА НАЦИОНАЛНИТЕ СЪДИЛИЩА
40.Жалбоподателките твърдят, че заключенията на националните съдилища в двете съдебни производства са били противоречиви и че в резултат от това са били лишени от действителен достъп до съд относно претендираното им право да получат възстановяване на собствеността върху парцел от 329 или 391 кв. м. Оплакват се също, че в резултат от това са били лишени от своите притежания и че не са разполагали с ефикасни правни средства за защита в това отношение. Позовават се на член 6 § 1, член 1 от Протокол № 1 и член 13 от Конвенцията.
41.Относимите части на член 6 § 1 гласят следното:

Член 1 от Протокол № 1 гласи следното:

Член 13 гласи следното:

Становища на страните
42.Правителството поддържа, че националните съдилища са разгледали по същество предявените искове на жалбоподателките и са ги отхвърлили.
43.Жалбоподателките изразяват несъгласие. Като се позовават на заключенията на Съда по делото Костадин Михайлов срещу България (№ 17868/07, 27 март 2008 г.), те претендират, че заключенията на националните съдилища са били противоречиви относно съществуването на правен спор с наследниците на П.Д. за 329 кв. м земя. Следвайки указанията на Пловдивския районен съд в решението му от 24 октомври 1995 г., те са завели дело срещу наследниците на П.Д. Като се има предвид обаче приложеният от същия съд подход – да постанови окончателно съдебно решение за отхвърляне на иска им въпреки заключението, че не е могъл да го разгледа по същество, съдебните инстанции в последвалото ревандикационно производство не са имали друг избор, освен да се произнесат, че жалбоподателките имат право на собственост единствено върху възстановената им от поземлената комисия земя.
Преценката на Съда
44.Съдът счита, че не е възможно да се разгледат оплакванията на жалбоподателките за отказан достъп до съд, лишаване от собственост и липса на ефикасни средства за правна защита, без да се направи ясно разграничение между двете отделни производства пред националните съдебни инстанции, които са предмет на жалбата. Противно на становището на жалбоподателките двете съдебни производства, макар да касаят една и съща по площ земя (329 или 391 кв. м), в действителност са много различни, тъй като касаят различни права и имат много различно правно значение и последици.
45.По-конкретно срещупоставените страни в приключилото през 1995 г. съдебно производство са били жалбоподателките и поземлената комисия, а поставеният за разглеждане правен спор е касаел претендираното право на жалбоподателките да им бъде възстановена по ЗСПЗЗ собствеността върху парцел колективизирана земеделска земя. В това производство националните власти е трябвало да установят дали наследодателите на жалбоподателките са притежавали процесната земя преди колективизацията и дали са били изпълнени други конкретни условия, посочени в ЗСПЗЗ (вж. параграф 19 по-горе).
46.Предмет на второто съдебно производство (1997 – 2005) е бил предявеният от жалбоподателките иск срещу частни лица – наследниците на П.Д. Исковата претенция на жалбоподателките в това производство е била, че те са законните собственици на процесния парцел и че ответниците нямат право да го владеят.

47 Тъй като това са били две напълно различни дела, Съдът ще разгледа по-долу оплакванията, свързани с отделните права, предявени от жалбоподателките във всяко от двете съдебни производства.

(а) Оплаквания, свързани с претендираното право на реституция по ЗСПЗЗ

48.Съдът отбелязва, че през 1995 г. Пловдивският районен съд е отхвърлил реституционния иск на жалбоподателките за 329 кв. м земя. Жалбоподателките не са подали молба за преглед по реда на надзора (касационна жалба) (срв. делото на Янакиев срещу България, № 40476/98, § 65, 10 август 2006 г., с допълнителни позовавания). При отсъствието на възражение от страна на правителството относно изчерпването на всички вътрешноправни средства за защита не е необходимо да се разглежда дали тази молба е била средство за правна защита, което е трябвало да бъде изчерпано в конкретните обстоятелства по настоящото дело (вж. с необходимите промени делото на Бевакуа и С. срещу България, №71127/01, §§ 58 и 87, 12 юни 2008 г.).
49.Във всеки случай, доколкото жалбоподателките считат, че районният съд е допуснал грешка с постановяването на решение по същество, и доколкото виждат нарушение на Конвенцията в това отношение, включително що се отнася до претендираното лишаване от собственост, то жалбата им до Съда е трябвало да бъде депозирана в шестмесечен срък след влизането в сила на решението от октомври 1995 г. Това е така, защото всички събития, свързани с реституционния иск на жалбоподателките по ЗСПЗЗ, по който противостоящи страни са били само жалбоподателките и поземлената комисия, са приключили през 1995 г. Съдебното производство от 1997 до 2005 г. между жалбоподателките и наследниците на П.Д. е имало друг предмет и не е могло да доведе до каквото и било решение относно претендираното право на жалбоподателките по ЗСПЗЗ.
50.Следователно тази част от оплакванията на жалбоподателките по член 6 § 1, член 1 от Протокол № 1 и член 13 е подадена след изтичането на установения срок и трябва да бъде отхвърлена съгласно член 35 §§ 1 и 4 от Конвенцията.

(б) Оплаквания, свързани с ревандикационния иск срещу наследниците на П.Д.

51.Що се отнася до оплакването, че жалбоподателките не са имали достъп до съд за решаването на правния спор относно претендираното им право на собственост, Съдът отбелязва, че в решенията си по делото от 1997 до 2005 г. съдебните инстанции са отхвърлили като недоказани претенциите на жалбоподателките, че са собственици на 329 или 391 кв. м земя и че парцелът е във владение на ответниците. Изводите и заключенията им са били основани на цялостен анализ на всички относими доводи, приведени от жалбоподателките и на разпоредбите на вътрешното право (вж. параграфи от 9 до 17 по-горе). Следователно настоящото дело се различава значително от делото на Костадин Михайлов срещу България (посочено по-горе,40), на което се позовават жалбоподателките, където националните съдилища „на два пъти са отхвърлили делото по чисто процедурни причини, без да засегнат съществото на правния спор“.
52.Като взе предвид горните съображения, Съдът не може да не отбележи, че поставеният от жалбоподателките за решаване в съдебното производство от 1997 до 2005 г. правен спор между тях и наследниците на П.Д. е бил предмет на задълбочен правен анализ и е бил решен с правно обвързващо съдебно решение.
53.Следователно тази част от оплакването на жалбоподателките по член 6 1 е явно необоснована и трябва да бъде отхвърлена в съответствие с чл. 35 §§ 3 и 4 от Конвенцията.
54.Що се отнася до оплакването по член 1 от Протокол № 1, достатъчно е да се отбележи, че претенцията на жалбоподателките за собствеността на процесния имот е била отхвърлена от националните съдилища с мотивирани решения, които не са произволни (вж. параграф 51 по-горе). Поради това Съдът намира, че те не са притежавали „собственост“ по смисъла на член 1 от Протокол № 1.
55.Следователно тази част от оплакването на жалбоподателките по член 1 от Протокол № 1 е несъвместима ratione materiae с разпоредбите на Конвенцията по смисъла на член 35 § 3(a) и трябва да бъде отхвърлена в съответствие с член 35 § 4.
56.Що се отнася до оплакването на жалбоподателките по член 13, Съдът отбелязва, че съгласно съдебната му практика член 13 се прилага само когато дадено лице има обоснована жалба, че е потърпевша страна от нарушение на гарантирано от Конвенцията право. Като взе предвид заключението си по член 1 от Протокол № 1 (вж. параграфи 50 и 55 по-горе), Съдът намира, че жалбоподателките нямат обоснована жалба. Затова член 13 е неприложим в техния случай (вж., наред с много други източници, делото Банкс и други срещу Обединеното кралство (Banks and Others v.the United Kingdom) (реш.), № 21387/05, 6 февруари 2007 г.).
57.Следователно горепосочената част от оплакването по член 13 е несъвместима ratione materiae с разпоредбите на Конвенцията по смисъла на член 35 § 3(a) и трябва да бъде отхвърлена в съответствие с член 35 § 4.

III. ПО ОСТАНАЛИТЕ ОПЛАКВАНИЯ НА ЖАЛБОПОДАТЕЛКИТЕ

58.Жалбоподателките се оплакват, че продължителността на първото дело, приключило с окончателното решение на Пловдивския районен съд от 24 октомври 1995 г., е била прекомерна и в резултат от това са били нарушени правата им на собственост. Позовават се на член 6 1, член 13 и член 1 от Протокол № 1 към Конвенцията.
59.Съдът отбелязва, че шестмесечният срок по член 351 от Конвенцията е започнал да тече на 24 октомври 1995 г. Жалбоподателките са подали жалбата си до Съда на 1 август 2005 г., повече от шест месеца след тази дата.
60.Следователно тези оплаквания са подадени след изтичането на установения срок и трябва да бъдат отхвърлени съгласно член 35 §§ 1 и 4 от Конвенцията.
IV.ОТНОСНО ПРИЛОЖЕНИЕТО НА ЧЛЕН 41 ОТ КОНВЕНЦИЯТА
61. Член 41 от Конвенцията предвижда:

„Ако Съдът установи нарушение на Конвенцията или на Протоколите към нея и ако вътрешното право на съответната Βисокодоговаряща страна допуска само частично обезщетение, Съдът, ако е необходимо, постановява предоставянето на справедливо обезщетение на потърпевшата страна.”

А. Вреди

62.Всяка от жалбоподателките претендира обезщетение в размер на 8 000 евро за неимуществените вреди, претърпени вследствие от прекомерната продължителност на съдебното производство в нарушение на член 6 § 1 от Конвенцията и липсата на средства за правна защита в това отношение, с което са им били причинени стрес, угнетеност и чувство за безизходност и безпомощност.
63.Правителството оспорва исковите претенции като прекомерни и необосновани и счита, че констатацията за нарушение на Конвенцията би била достатъчно справедливо обезщетение за жалбоподателките.
64.Съдът счита, че жалбоподателките несъмнено са претърпели известни неимуществени вреди поради прекомерната продължителност на производството по заведения от тях ревандикационен иск и липсата на ефикасни средства за правна защита в това отношение. Като взе предвид конкретните обстоятелства и присъдените по подобни дела обезщетения, и решавайки по справедливост съгласно изискването на член 41, Съдът присъжда на всяка от жалбоподателките по 1 200 евро плюс евентуално платимите налози (общо 2 400 евро).

Б. Разноски

65.Жалбоподотелките искат да им бъдат възстановени разходи в размер на 2 927 евро за адвокатски възнаграждения (при часова ставка от 70 евро), пощенски разходи, разходи за превод и канцеларски разходи, направени от тях във връзка с производството пред Съда. В подкрепа на исковата си претенция представят договор за процесуално представителство, отчет за отработеното време и договор за преводни услуги. Молят присъдената от Съда сума по това искане да бъде платена по банковата сметка на техния представител г-н Екимджиев с изключение на 409 евро, които са му предплатили авансово.
66.Жалбоподателките претендират също 128 евро за направения разход за доклад за оценка на имота, изготвен от експерт-оценител на недвижими имоти и представен от тях във връзка с оплакването по член 1 от Протокол № 1 относно твърдението им за противоречиви заключения на националните съдилища, което бе отхвърлено от Съда (вж. параграфи 50 и 55 по-горе).
67.Правителството оспорва исковите претенции като прекомерни.
68.Съгласно практиката на Съда жалбоподател има право на възстановяване на разходи и съдебни разноски единствено доколкото е доказано, че са действително и по необходимост направени и са в разумен размер. По настоящото дело, като взе предвид документите, с които разполага, гореизложените критерии и обстоятелството, че допуснатите от него оплаквания касаят продължителността на съдебното производство, Съдът счита за разумно да присъди сумата от 600 евро за разходите по всички искове. 191 евро от тази сума следва да бъдат платени директно в банковата сметка на процесуалния представител на жалбоподателките г-н М. Екимджиев.

В. Лихва за забава

69.Съдът счита за целесъобразно лихвата за забава да се изчислява на основата на пределния лихвен процент по заеми на Европейската централна банка с добавени три процентни пункта.

ПОРАДИ ИЗЛОЖЕНИТЕ СЪОБРАЖЕНИЯ СЪДЪТ ЕДИНОДУШНО:

Обявява оплакванията по член 6 § 1, член 13 и член 1 от Протокол № 1 към Конвенцията относно продължителността на ревандикационното производство за допустими, а останалата част от жалбата – за недопустима;

Приема, че е налице нарушение на член 6 § 1 от Конвенцията заради прекомерната продължителност на ревандикационното производство;

Приема, че е налице нарушение на член13 във връзка с член 6 § 1 от Конвенцията заради липсата на ефикасно средство за правна защита срещу прекомерната продължителност на ревандикационното производство;

Приема, че не е необходимо да разглежда отделно оплакването по член 1 от Протокол № 1;

Постановява:

(а) ответната държава да заплати на жалбоподателките в тримесечен срок следните суми в левова равностойност по курса към датата на плащането:

(i) € 1 200 (хиляда и двеста евро) плюс евентуално платимите налози на първата жалбоподателка и € 1 200 (хиляда и двеста евро) плюс евентуално платимите налози на втората жалбоподателка – за неимуществени вреди;

(ii) € 600 (шестстотин евро) за разходи и съдебни разноски плюс евентуално дължимите от жалбоподателките налози, от които 191 евро да бъдат преведени директно в банковата сметка на процесуалния представител на жалбоподателките – г-н Екимджиев;

(б) след изтичане на горепосочения тримесечен срок до извършване на разплащането върху горните суми се дължи проста лихва в размер, равен на пределния лихвен процент по заеми на Европейската централна банка за периода на забава, плюс три процентни пункта;

Отхвърля останалата част от исковата претенция на жалбоподателките за справедливо обезщетение.

Изготвено на английски език и оповестено в писмен вид на 19 юли 2011 г. в съответствие с член 77 §§ 2 и 3 от Правилника на Съда.

Фатош Арачи Пейви Хирвеле
Заместник-секретар Председател

Дата на постановяване: 19.7.2011 г.

Вид на решението: По същество

Досие в HUDOC: http://hudoc.echr.coe.int/eng?i=001-105703