Дело "ДИМОВИ СРЕЩУ БЪЛГАРИЯ"

Номер на жалба: 52744/07

Членове от Конвенцията: (Чл. 2) Право на живот, (Чл. 2-1) Ефикасно разследване

ЕВРОПЕЙСКИ СЪД ПО ПРАВАТА НА ЧОВЕКА

ЧЕТВЪРТО ОТДЕЛЕНИЕ

ДЕЛО "ДИМОВИ СРЕЩУ БЪЛГАРИЯ"

(Жалба № 52744/07)

РЕШЕНИЕ

СТРАСБУРГ

6 ноември 2012

ОКОНЧАТЕЛНО

06/02/2013

На основание член 44 § 2 от Конвенцията, настоящото решение е окончателно. То може да бъде предмет на редакционни промени.

По делото Димови срещу България,

Европейският съд по правата на човека (Четвърто отделение), заседаващ в състав, състоящ се от:

            Лех Гарлицки (Lech Garlicki), председател,
            Давид Тор Бьоргвинсон (David Thór Björgvinsson),
            Пейви Хирвеле (Päivi Hirvelä),
            Леди Бианку (Ledi Bianku),
            Небойша Вучинич (Nebojša Vučinić),

Винсент А. де Гаетано (Vincent A. De Gaetano), съдии,
Павлина Панова, съдия ad hoc

и Фатош Арачи (Fatoş Aracı), заместник-секретар на отделението,

След обсъждане в закрито заседание на 16 октомври 2012 година,

Постановява следното решение, взето на посочената дата:

ПО ПРОЦЕДУРАТА

1. Делото е образувано по жалба (№ 52744/07) срещу Република България, подадена в Съда на 4 ноември 2007 година, на основание чл. 34 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи (наричана по-нататък „Конвенцията“), от двама български граждани, г-н Константин Димов и г-н Иван Димов.
2. На 30 юни 2011 г. г-жа Здравка Калайджиева, съдия, избран като представител на България, си прави отвод от разглеждане на делото (чл. 28 от Правилата на Съда). На 4 април 2012 г. Председателят на Четвърто отделение определя г-жа Павлина Панова в качеството й на съдия ad hoc да заседава на нейно място (членове 26 § 4 от Конвенцията и 29 § 1 от Правилата на Съда).
3. Жалбоподателите се представляват от г-н Н. Руневски, адвокат в София. Българското правителство (“Правителството”) се представлява от своя агент, г-жа Н. Николова от Министерството на правосъдието, подпомагана от г-жа В. Христова, експерт.
4. Жалбоподателите твърдят по-специално, че властите не са провели ефективно разследване на смъртта на майка им, настъпила вследствие на пожар.
5. На 19 септември 2011 г. жалбата е съобщена на Правителството. В съответствие с член 29 § 1 от Конвенцията е решено жалбата да се разгледа по същество едновременно с разглеждането на нейната допустимост.

ФАКТИТЕ

ОБСТОЯТЕЛСТВА ПО ДЕЛОТО
6. Жалбоподателите са родени съответно през 1968 и 1971 г. и живеят във Варна.
Инцидентът от 22 ноември 1989 година
7. Майката на жалбоподателите, Е. Димова, работела в Общинския съвет на профсъюзите в Разград. На 22 ноември 1989 г. сградата, в която се намирали помещенията на тази и други организации, се запалила. Екип от пожарникари се притекъл на помощ на Е. Димова, която се намирала в тежко здравословно състояние, и я отвели в болница. Там тя починала на 28 ноември 1989 г. след пневмония и мозъчни усложнения, причинени от вдишването на въглероден двуокис.

Б. Наказателното производство във връзка със смъртта на Е. Димова

8. На 22 ноември 1989 г., в деня на инцидента, е образувано наказателно производство срещу неизвестно лице за причиняване на пожар по непредпазливост. На 9 май 1990 г. районният прокурор на Разград прекратява производството. Той отбелязва по-специално, че съгласно доклада от проверката на инспектора от общинските служби за защита от пожари, датиращ от месец март 1989 г., електрическата инсталация е страдала от няколко пропуска в нормите за сигурност. Инспекторът е дал на председателя на общинския съвет на профсъюзите, Т. Т., инструкции за привеждане на системата в изправност. Той посочил също така, че е необходимо да се преустанови използването на допълнителни електрически уреди, тъй като те претоварвали капацитета на системата. Няколко дни преди пожара, тъй като отоплителната система била повредена, T. T. бил разрешил включването на допълнителни електрически печки с ограничена мощност, като в същото време призовал за бдителност, поради риска от пожар.
9. Според техническа експертиза, направена в рамките на разследването, в деня на пожара електрическата мрежа е била претоварена от множество допълнителни електрически печки. Един от бушоните бил прегрял и предпазителят му бил изгорял, като това причинило късо съединение, което запалило електрическото табло.
10. Прокурорът отбелязал също така, че електрическата поддръжка на сградата не е била поверена на професионалист и че подмяната на бушоните е била извършена от неквалифицирани работници. От тук той счел, че не било гарантирано, че новите бушони били адекватни на напрежението на електрическата мрежа. Следователно на работниците, които извършили подмяната, можело да се потърси наказателна отговорност за причиняване на пожар по непредпазливост. В същото време нямало никакъв начин те да бъдат идентифицирани, нито да се определи в кой момент е била извършена подмяната.
11. Прокурорът счел също така, че отговорни за пожара можели да бъдат хората, които са включили допълнителни електрически печки, с което са допринесли за претоварването на системата и за получилото се късо съединение, но и в този случай практически било невъзможно те да бъдат идентифицирани.
12. След обжалване от страна на съпруга на Е. Димова, бащата на жалбоподателите, постановлението за прекратяване на районния прокурор било потвърдено на 11 септември 1990 г. от окръжния прокурор. На 29 октомври 1990 г. бащата на жалбоподателите подал жалба до главния прокурор.
13. С постановление от 12 декември 1990 г. главният прокурор върнал делото на районния прокурор с указание за извършване на допълнителни следствени действия.
14. Били извършени нови следствени действия. С постановление от 30 април 1991 г. районният прокурор стигнал до заключението, че на Т. Т. не може да бъде търсена наказателна отговорност за инцидента и отново прекратил делото. Той констатирал, че Т.Т., предупреден за лошото функциониране на електрическата мрежа през март 1989 г., бил поръчал извършването на проучване, с цел да подобри сигурността на помещенията и това проучване е било в ход по време на пожара. Следователно, той е бил взел необходимите мерки, което го освобождавало от отговорност. Освен това, по време на огледа на помещенията след инцидента, било установено, че печките, които допринесли за претоварването на мрежата, били включени в помещения, заети от други организации, които не се намирали под управлението на Т.Т.
15. На 8 август 1991 г. бащата на жалбоподателите обжалвал постановлението от 30 април 1991 г. пред окръжния прокурор. Той настоял върху факта, че е трябвало да насочат наказателното производство срещу Т. Т. и пожарникарите с мотива, че последните не са се притекли на Е. Димова със старание. Той заключил, че не било ясно установено, че пожарът бил причинен от късо съединение на електрическото табло.
16. С постановление от 8 ноември 1991 г. окръжният прокурор отменил частично постановлението на районния прокурор. Той указал, че Т. Т. следвало да бъде разпитан и разпоредил извършването на допълнителни следствени действия. Той потвърдил постановлението на районния прокурор в частта относно установяването на причината за пожара.
17. На 9 януари 1992 г. Т. Т. бил разпитан. С определение от 10 декември 1992 г. районният прокурор преценил, че не било доказано, че последният не бил изпълнил задълженията си относно сигурността на помещенията и прекратил процедурата в тази част. Той изпратил делото за останалото на разследващите служби за наказателно преследване срещу неизвестен извършител.
18. Бащата на жалбоподателите обжалвал това постановление. На 1 март 1993 г. окръжният прокурор го отменил с мотива, че съществували доказателства, ангажиращи отговорността на Т. Т. Той констатирал пропуски в разследването и разпоредил извършването на допълнителна техническа експертиза, както и изслушването на свидетели.
19. На неуточнена дата T. T. отново бил разпитан.
20. С постановление от 28 декември 1994 г. районният прокурор счел, че отговорността на последния не била установена. Той прекратил производството срещу Т.Т. и оставил висящо наказателното производство в частта му срещу неизвестния извършител.
21. На 18 май 1995 г., след обжалване от бащата на жалбоподателите, окръжният прокурор потвърдил постановлението на районния прокурор.
22. На 4 юли 1996 г. постановленията от 28 декември 1994 г. и от 18 май 1995 г. били отменени от главния прокурор. Последният указал на районния прокурор да повдигне обвинение срещу Т.Т.
23. На 25 юли 1997 г., констатирайки, че обвинителният акт не бил изготвен, главният прокурор разпоредил на окръжния прокурор да вземе мерки в тази връзка.
24. На 15 август 1997 г. районният прокурор предявил в районния съд обвинителен акт срещу Т.Т. за допускане на пожар по непредпазливост, причинил смъртта на Е. Димова.
25. На първото заседание, проведено на 2 февруари 1998 г., жалбоподателите поискали да бъдат конституирани като частни обвинители и граждански ищци в наказателното производство. На неуточнена дата молбите им били удовлетворени.
26. В периода от 2 февруари 1998 г. до 27 юни 2002 г. районният съд насрочва дванадесет заседания, от които най-малко седем били отложени, поради отсъствие на някои свидетели, експерти или на обвиняемия, както и поради отвод на съдия.
27. На неуточнена дата през 2003 г. делото било върнато за допълнително разследване през 2003 г.
28. С решение от 20 септември 2006 г. районният съд оправдал T.T. и отхвърлил иска за обезщетяване на вреди и загуби на жалбоподателите. Съдът приел по-специално, че като се вземат предвид множеството допълнителни и непротиворечиви доказателства по делото, не било възможно да се заключи по безспорен и убедителен начин, че Т. Т. може да бъде държан наказателно отговорен за пожара. Претоварването на електрическата мрежа е можело да бъде резултат от няколко фактора – фактът, че системата е била много стара, че износените части са били заменени от неквалифицирани работници, че множество допълнителни уреди са били включени, в това число и от хора, които не зависели от управлението на Т.Т. Освен това Т.Т. представлявал само една от множеството организации, които се помещавали в сградата и които използвали една и съща електрическа система. Следователно, не било възможно да се установи със сигурност дали отговорността за инцидента може да бъде на Т.Т., или каква е неговата част от тази отговорност.
29. С решение от 11 юни 2007 г. Шуменският окръжен съд потвърдил решението на районния съд с мотива, че не било установено, че обвиняемият бил отговорен за инкриминираното действие. Съдилищата се основали на показанията на обвиняемия и на свидетелите, на техническите експертизи, на протоколите от инспекциите на мястото на инцидента и на снимките.
ПРИЛОЖИМО ВЪТРЕШНО ПРАВО И ПРАКТИКА
Наказателният кодекс от 1968 година
30. Наказателният кодекс, в редакцията му към момента на събитията, предвижда наказание лишаване от свобода до пет години за палеж по непредпазливост, от който е последвала смърт (чл. 331 във връзка с чл. 330).

Б. Образуване на предварително производство

31. Съгласно чл. 192 от Наказателно-процесуалния кодекс (НПК) от 1974 г., в сила към момента на събитията, предварителното производство е можело да бъде образувано само от прокурор или от следовател, действащи вследствие на подадена тъжба или по своя собствена инициатива. Нарушението в дадения случай подлежало на преследване от страна на прокурора.
32. Съгласно чл. 237, ал. 6, в редакцията преди 1 януари 2000 г., пострадалият можел да обжалва постановлението за прекратяване на наказателното производство пред висшестоящия прокурор. Пострадалите не разполагали с никакво друго средство за оспорване отказа от образуване на разследване.

В. Завеждане на граждански иск

33. Пострадалият от престъпление има възможността да предяви иск за обезщетение за вреди, претърпени от престъплението, като се конституира като граждански ищец в наказателното производство (чл. 60, ал. 1 от НПК от 1974 г.). Конституирането на граждански ищец не се допуска, ако гражданските юрисдикции вече са били сезирани с такъв иск. От друга страна, разглеждането на гражданския иск не трябва да има за ефект отлагане на наказателното производство; в такъв случай наказателната юрисдикция може да откаже разглеждането на присъединения граждански иск (чл. 64, ал. 2 от НПК от 1974 г.). Наказателната юрисдикция се произнася по гражданския иск в присъдата си. Новият кодекс от 2006 г. запазва тези принципи.
34. Пострадалият може също така да подаде молбата си за обезщетение директно пред гражданските юрисдикции. В този случай, имайки предвид, че гражданските юрисдикции са обвързани с окончателните присъди на наказателните юрисдикции по отношение на извършването на деянието и вината на дееца (чл. 372, ал. 2, от НПК и чл. 222 от Гражданския процесуален кодекс от 1952[1] – ГПК), производството се спира до изясняване на изхода от наказателното производство (чл. 182, ал. 1, б. “д” от ГПК от 1952 г.). Тези принципи са запазени в чл. 229, ал. 1 и чл. 300 от новия ГПК.

ПО ОТНОШЕНИЕ НА ПРАВОТО

ОТНОСНО ТВЪРДЯНОТО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛ. 2 ОТ КОНВЕНЦИЯТА
35. Жалбоподателите твърдят, че разследването на обстоятелствата около смъртта на майка им не е било ефективно. Те цитират чл. 2 от Конвенцията, който гласи:

„1. Правото на живот на всеки се защитава от закона. (...)“

Допустимост
36. Опирайки се на заключенията, до които е стигнал Съдът по делото Блечич срещу Хърватска (Blečić c. Croatie) ([ГО], № 59532/00, 63-69, ЕСПЧ 2006‑III), Правителството прави предварително възражение, изведено от несъвместимостта ratione temporis с Конвенцията на оплакването по чл. 2. Правителството стига до заключението, че повечето от действията по разследването са извършени непосредствено след смъртта на пострадалата и преди ратификацията на Конвенцията от България на 7 септември 1992 г.
37. Жалбоподателите отговарят, че от момента на ратифициране на Конвенцията от страна на България, процедурното задължение на властите, произтичащо от чл. 2, се прилага към всички висящи наказателни производства и че водените в дадения случай разследвания не правят изключение, още повече, че те са продължили около петнадесет години след датата на ратификацията.
38. Съдът припомня принципите, изложени в неговото решение Шилих срещу Словения (Šilih c. Slovénie), според които процедурното задължение, което се съдържа в чл. 2, да се води ефективно разследване, се е превърнало в отделно и независимо задължение. Въпреки че се отнася за действия, засягащи материалните аспекти на чл. 2, то може да се превърне в констатация за отделна и независима „намеса“, по смисъла на решението Блечич (вече цитирано, § 88). В този смисъл, то може да бъде възприето като отделно задължение, произтичащо от чл. 2, което може да се наложи на Държавата, дори когато смъртта на лицето е настъпила преди датата на влизане в сила на Конвенцията по отношение на тази Държава (Шилих срещу Словения, [ГО], № 71463/01, §§ 159-160, 9 април 2009 г.).
39. В същото време, предвид принципа за правна сигурност, времевият обхват на компетентност на Съда да провери спазването на процедурното задължение, произтичащо от чл. 2, по отношение на смърт, настъпила преди критичната дата, не е неограничен (пак там, §161).
40. На първо място, в случай на смърт, настъпила преди критичната дата, единствено действията и/или бездействията от процедурно естество, следващи тази дата, могат да бъдат във времевия обхват на компетентност на Съда. На второ място, за да могат процедурните задължения, наложени от чл. 2, да бъдат приложими, трябва да съществува реална връзка между смъртния случай и влизането в сила на Конвенцията по отношение на ответната държава. Също така трябва да бъде установено, че съществена част от процедурните мерки, изисквани от тази норма – като ефективно разследване по отношение на смъртта на засегнатото лице – са били, или е трябвало да бъдат предприети, след критичната дата. Все пак, Съдът не изключва, че при някои обстоятелства, тази връзка може също така да почива върху необходимостта да се провери дали предложените от Конвенцията гаранции и ценностите, на които тя се опира, са опазвани по реален и ефективен начин (пак там, §§162-163).
41. В дадения случай Съдът отбелязва, че производството, започнато срещу неизвестно лице за пожар, предизвикан по непредпазливост, е започнало бързо след инцидента през 1989 г., но е продължило след 7 септември 1992 г., датата на ратификацията на Конвенцията от България, и е станало предмет на окончателна присъда от окръжния съд чак на 11 юни 2007 г.
42. Прилагайки към обстоятелствата в дадения случай изложените по-горе принципи, Съдът изтъква, че ако смъртта на майката на жалбоподателите е настъпила около три години преди влизането в сила на Конвенцията по отношение на България, то цялото производство пред наказателните юрисдикции е протекло след тази дата, както и съществена част от досъдебното производство – между момента на ратификацията и 1997 г. Вярно е, че наказателното производство е започнало в края на 1989 г., когато прокуратурата е започнала наказателно разследване за причините за пожара, че множество разследващи действия са извършени тогава и че Т.Т. е разпитан на 9 януари 1992 г. (параграфи 8-17 по-горе). При все това, разследването е продължило след 1992 г., тоест след критичната дата (параграфи 17 и следващите, по-горе).
43. Съдът отбелязва, че процедурното оплакване на жалбоподателите, изведено от чл. 2, се отнася основно до гореописаното производство, което се е развило след влизане в сила на Конвенцията по отношение на България и чийто предмет е бил точно да установи обстоятелствата около смъртта, както и всяка евентуална отговорност.
44. В светлината на изложените разсъждения, Съдът счита, че е компетентен ratione temporis, за да се произнесе по отношение на твърдяното нарушение на чл. 2 в неговия процедурен аспект. Той ще се ограничи да изследва дали фактите, настъпили след влизане в сила на Конвенцията по отношение на България, разкриват нарушение на тази норма.
45. От тук следва, че предварителното възражение на Правителството трябва да бъде отхвърлено. Тъй като оплакването не е засегнато от никакъв друг мотив за недопустимост, то следва да бъде обявено за допустимо.

Б. По същество

46. Жалбоподателите считат, че разследването на обстоятелствата около смъртта на майка им не е било водено по ефективен начин. Те считат, че властите са се ограничили до хипотезата за смърт, причинена по непредпазливост, игнорирайки по този начин хипотезата за умишлено убийство. Те изтъкват също така, че производството е продължило прекомерно поради поведението на властите.
47. Правителството поддържа, че разследването е започнало незабавно след инцидента и че от самото начало са извършени множество следствени действия. Заключението на властите, според което обвиняемият не е предизвикал смъртта на майката на жалбоподателите по непредпазливост, се основавало на задълбочения и ефективен анализ на множеството събрани доказателства.
48. Съдът отново потвърждава, че в първата фраза на първия параграф на чл. 2 се съдържа позитивното задължение за държавите да предприемат всички необходими мерки за опазване живота на лицата под тяхна юрисдикция. За Съда това задължение трябва да бъде интерпретирано като валидно в контекста на всяка дейност, публична или не, способна да застраши правото на живот (Онерйълдъз срещу Турция (Öneryıldız c. Turquie) [ГО], № 48939/99, § 71, ЕСПЧ 2004‑XII, и Анна Тодорова срещу България, №23302/03, § 72, 24 май 2011). Съдът припомня също така, че съгласно чл. 2 от Конвенцията, държавата има задължението да се увери, че ще се проведе официално ефективно разследване, когато има причини да се вярва, че дадено лице е получило потенциално смъртоносни рани при подозрителни обстоятелства. Това задължение е налице също така и в случаите, когато тежкият инцидент не включва държавните власти (Менсън срещу Обединеното кралство (Menson c. Royaume-Uni) (реш.), № 47916/99, ЕСПЧ 2003‑V ; Ангелова и Илиев срещу България, № 55523/00, §§ 92-93, 26 юли 2007, и Сеидова и други срещу България, № 310/04, §§ 48‑49, 18 ноември 2010).
49. За да може едно разследване, водено по повод убийство, да се приеме за ефективно, то трябва да позволи да се стигне до идентифициране и евентуално до наказване на отговорните лица (Огюр срещу Турция (Oğur c. Turquie) [ГО], № 21594/93, § 88, ЕСПЧ 1999‑III). Тук става дума за задължение не на резултата, а на средствата. Властите трябва да са предприели мерките, които са им били достъпни, така че да могат да съберат доказателствата, касаещи инцидента (виж например Салман срещу Турция (Salman c. Turquie) [ГО], № 21986/93, § 106, ЕСПЧ 2000‑VII, Танрикулу срещу Турция (Tanrıkulu c. Turquie) [ГО], № 23763/94, § 109, ЕСПЧ 1999-IV, Гюл срещу Турция (Gül c. Turquie), № 22676/93, § 89, 14 декември 2000 година, и Гюнгьор срещу Турция (Güngör c. Turquie), № 28290/95, § 69, 22 март 2005). Всеки недостатък на разследването, който може да навреди на способността да се установи причината за смъртта на пострадалата или на идентифицирането на отговорното за нея лице или лица, може да доведе до заключение за неговата неефективност (Хю Джордан срещу Обединеното кралство (Hugh Jordan c. Royaume-Uni), № 24746/94, § 127, ЕСПЧ 2001‑III (извадки)). В този контекст е налице имплицитно изискване за бързина и разумна старателност. Съществено е разследването да се проведе в кратки срокове, когато става въпрос за смъртен случай при спорни обстоятелства, тъй като с времето количеството и качеството на достъпните доказателства неминуемо намалява, а изявата на липса на старателност хвърля съмнение върху добросъвестността при воденото разследване и продължава изпитанието, през което преминава семейството на покойника (Пол и Одри Едуардс срещу Обединеното кралство (Paul et Audrey Edwards c. Royaume-Uni), №46477/99, § 86, ЕСПЧ 2002‑II, и Сеидова и други, вече цитирано, § 51).
50. Връщайки се към настоящия случай, Съдът констатира, че майката на жалбоподателите е починала на 28 ноември 1989 г. вследствие на белодробна пневмония и мозъчни усложнения, предизвикани от вдишването на въглероден двуокис по време на пожара, избухнал на работното й място (параграф 7 по-горе). Още в деня на пожара е започнато разследване, или на 22 ноември 1989 г. (параграф 8 по-горе). Обстоятелствата по случая показват, че няколко разследващи действия са били ускорени, като изслушването на свидетели, технически експертизи и оглед на местата.
51. Съдът отбелязва относно критиките, изразени от жалбоподателите по повод избора на предпочитани насоки в разследването и оценката на събраните доказателства, че предвид резултатите от разследването, не би трябвало да бъдат обвинявани властите, че са отхвърлили хипотезата за умишлено убийство. От тук, тези точки на несъгласие между жалбоподателите и властите не биха били достатъчни за да докажат съществуването на пропуски в разследването или недостатъци, възпрепятстващи възможността за установяване на обстоятелствата около смъртта на майката на жалбоподателите (Ал Файед срещу Франция (Al Fayed c. France) (реш.), № 38501/02, 27 септември 2007).
52. От друга страна, Съдът посочва, че наказателното производство е приключило след повече от седемнадесет години след смъртта на майката на жалбоподателите, или петнадесет години след ратификацията на Конвенцията от България. Тази обща прекомерна продължителност на процедурата хвърля сериозно съмнение върху ефикасността на разследването (виж Анна Тодорова, вече цитирано, §§ 76 и 79, където Съдът е преценил, че продължителността от повече от десет години на едно наказателно производство във връзка със смърт по време на автомобилна катастрофа е била прекомерна). Съдът изтъква по-специално, че делото е било прехвърляно на няколко пъти между прокурорите и е било предадено най-накрая в съда след около седем години досъдебно производство. След което са били необходими още около десет години на съда, заседаващ в две инстанции, за да се произнесе с окончателна присъда. Съдът не открива елементи, които да позволят констатацията, че жалбоподателите са можели да повлияят с поведението си на продължителността на производството.
53. Тези разсъждения са достатъчни за Съда, за да стигне до заключението, че ответната държава не е изпълнила задължението си да проведе ефективно разследване, както следва от чл. 2 на Конвенцията.
54. Следователно е налице нарушение на тази норма.
ОТНОСНО ТВЪРДЯНОТО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛ. 6 § 1 ОТ КОНВЕНЦИЯТА
55. Жалбоподателите се оплакват също така от продължителността на наказателното производство, проведено по случая, в което те са били конституирани като граждански ищци. Те посочват чл. 6 § 1 от Конвенцията, чиито съответни части гласят следното:

„1. Βсяко лице, има право на (...) гледане на неговото дело в разумен срок, от (...) съд (...).“

56. Правителството оспорва тази теза.
57. Предвид констатираното относно чл. 2 (параграф 54 по-горе), Съдът счита, че в дадения случай не трябва да се изследва дали е налице нарушение на чл. 6 § 1 от Конвенцията (виж, наред с други, Бирзиковски срещу Полша (Byrzykowski c. Pologne), № 11562/05, § 121, 27 юни 2006, Шилих, вече цитирано, § 261, и Анна Тодорова, вече цитирано, § 87).

III. ОТНОСНО ДРУГИТЕ ТВЪРДЯНИ НАРУШЕНИЯ

58. Жалбоподателите оспорват, по смисъла на чл. 6, квалификацията на прокуратурата на спорното нарушение, което е довело до освобождаване на обвиняемия и до невъзможността да се получи обезщетение за вреди. Те уточняват, че не са могли да поискат промяна на тази квалификация.
59. Що се отнася до тази част на жалбата, като има предвид всички данни, с които разполага, и дотолкова, доколкото е в неговата компетентност да познава направените твърдения, Съдът не открива никаква проява на нарушение на правата и свободите, гарантирани от Конвенцията или Протоколите към нея. От тук следва, че тези оплаквания са очевидно неоснователни и трябва да бъдат отхвърлени, съгласно чл. 35 §§ 3 и 4 от Конвенцията.
ОТНОСНО ПРИЛОЖЕНИЕТО НА ЧЛ. 41 ОТ КОНВЕНЦИЯТА
60. Съгласно чл.41 от Конвенцията,

„Ако Съдът установи нарушение на Конвенцията или на Протоколите към нея и ако вътрешното право на съответната Βисокодоговаряща страна допуска само частично обезщетение, Съдът, ако е необходимо, постановява предоставянето на справедливо обезщетение на потърпевшата страна.“

Вреди
61. Жалбоподателите претендират за сумата от по 150 000 евро на всеки за понесени неимуществени вреди.
62. Правителството оспорва претенциите им.
63. Съдът отбелязва, че ответната държава не е отговорна за смъртта на майката на жалбоподателите. Все пак обаче, тя не е осигурила ясен отговор във връзка с обстоятелствата около пожара, предизвикал смъртта на посоченото лице. Съдът счита, че жалбоподателите са били несправедливо лишени по този повод. Отсъждайки по справедливост, Съдът счита, че трябва да бъдат присъдени по 6 000 евро на всеки жалбоподател, за понесени неимуществени вреди.

Б. Разходи и разноски

64. Жалбоподателите претендират също така за 3 308 евро за разходи и разноски, направени пред Съда. В тази връзка те представят сметка за адвокатски хонорар за положени 40 часа труд с почасова ставка от 80 евро, или общо 3 200 евро. Те искат също така, като представят документи, възстановяване на разходите за превод в размер на 80 евро и разходи за куриер в размер на около 28 евро (54,30 български лева (BGN)).
65. Правителството намира тези претенции за прекомерни.
66. Съгласно практиката на Съда, всеки жалбоподател има право на възстановяване на разходите и разноските само дотолкова, доколкото е доказал, че те са понесени действително и са необходими, както и че са разумни по своя размер. В дадения случай, предвид представените доказателства, споменатите по-горе критерии и сложността на делото, Съдът счита за разумна сумата от 1 500 евро и я присъжда на жалбоподателите.

В. Лихва за забава

67. Съдът счита за уместно лихвата за забава да се основава на максималния процент по заемите на Европейската централна банка, към която следва да се добавят три процентни пункта.

ПО ТЕЗИ ПРИЧИНИ, СЪДЪТ ЕДИНОДУШНО,

Обявява жалбата за допустима по отношение на оплакването изведено от чл. 2 на Конвенцията и недопустима в останалата й част;

Постановява, че е налице нарушение на член 2 от Конвенцията в процесуален аспект;

Постановява, че не следва да разгледа оплакването по чл. 6 § 1 от Конвенцията относно продължителността на наказателното производство, в което жалбоподателите са конституирани като граждански ищци;

Постановява
a) че Държавата ответник следва да плати на жалбоподателите, в рамките на три месеца от датата, на която решението влезе в сила в съответствие с член 44 § 2 от Конвенцията следните суми, които да бъдат конвертирани в български лева по курса, приложим към датата на плащането им:
6 000 евро (шест хиляди евро) плюс всички данъци, които могат да бъдат наложени, за имуществени вреди;
1 500 евро (хиляда и петстотин евро) плюс всички данъци, които могат да бъдат наложени, за разходи и разноски;
b) че от датата на изтичане на гореспоменатия срок до изплащането се дължи проста лихва върху горепосочената сума в размер, равен на пределната ставка по заеми на Европейската централна банка по време на просрочения период плюс три процентни пункта;

Отхвърля останалата част от претенцията за справедливо обезщетение.

Изготвено на френски език и съобщено писмено на 6 ноември 2012 година, съгласно чл. 77 §§ 2 и 3 от Правилника на Съда.

Фатош Арачи Лех Гарлицки
Заместник-секретар Председател

[1]. Отменен след влизане в сила на новия кодекс от 1 март 2008 г.

Дата на постановяване: 6.11.2012 г.

Вид на решението: По същество

Досие в HUDOC: http://hudoc.echr.coe.int/eng?i=001-114242