Номер на жалба: 36772/06

Членове от Конвенцията: (П1-1) Защита на собствеността

По делото на Балездрови срещу България,

Европейският съд по правата на човека (Четвърто отделение), заседаващ като комитет в състав:

          Пейви Хирвеле (Päivi Hirvelä), председател,
          Леди Бианку (Ledi Bianku),
          Здравка Калайджиева, съдии,
и Фатош Арачи (Fatoş Aracı), заместник-секретар на Отделението,

след проведено закрито заседание на 30 август 2011 г.

постанови следното решение, прието на същата дата:

ПРОЦЕДУРАТА

1.  Делото е образувано по жалба (№ 36772/06) срещу Република България, подадена пред Съда на 30 август 2006 г. на основание на чл. 34 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи (“Конвенцията”) от двама български граждани – г-жа Теодора Христова Балездрова и г-н Атанас Димитров Балездров (“жалбоподателите”).

2.  Жалбоподателите се представляват от г-н М. Екимджиев – адвокат, практикуващ в град Пловдив. Българското правителство („правителството”) се представлява от своя агент – г-жа Р. Николова от Министерството на правосъдието.

3.  На 25 февруари 2010 г. председателят на Пето отделение решава да изпрати уведомление за жалбата до правителството.

4.  След преструктурирането на отделенията на Съда на 1 февруари 2011 г. жалбата е разпределена на Четвърто отделение. В съответствие с Протокол № 14 към Конвенцията жалбата е възложена за разглеждане на комитет от трима съдии.

ФАКТИТЕ

I.  ОБСТОЯТЕЛСТВА ПО ДЕЛОТО

5.  Жалбоподателите са съпрузи, родени съответно през 1957 и 1955 г. и живеят в град Пловдив.

6.  През 1980 г. жалбоподателката придобива след делбено производство право на собственост върху къща заедно с прилежащата й земя в град Пловдив, бивша собственост на неин наследодател.

7.  Със заповед на кмета на Пловдив от 25 април 1984 г. имотите са отчуждени за строеж на жилищен блок. Заповедта е издадена на основание членове 95 и 98 от Закона за териториално и селищно устройство от 1973 г. (наричан по-нататък „Закона от 1973 г.“) и определя жалбоподателката да бъде обезщетена с тристаен апартамент в жилищна сграда, която да бъде построена от жилищностроителна кооперация и частично финансирана от държавата. Отчуждените имоти са оценени на 7 431,81 стари лева (BGL[1]).

8.  С допълнителна заповед от 5 юни 1986 г. на основание член 100 от Закона от 1973 г. (вж. параграф 17 по-долу) кметът посочва конкретно отредения на жалбоподателката апартамент, жилищната сграда, в която ще се намира и точния му размер и цена.

9.  През ноември 1986 г. жалбоподателите освобождават имота и са настанени в държавно (оборотно) жилище. Впоследствие отчуждената къща е съборена.

10.  Отреденият на жалбоподателката апартамент е оценен на 22 928 (стари) лева. През 1987 г. жалбоподателите заплащат на ЖСК част от цената. Разликата, равна на стойността на отчуждения имот на жалбоподателката, следва да се внесе от държавата.

11.  На 3 юни 1987 г. Държавна спестовна каса уведомява Българска народна банка, че всички съкооператори в жилищностроителната кооперация са заплатили дължимите от тях вноски за построяването на сградата.

12.  Строителните работи започват през 1987 г.

13.  Между 1992 и 1997 г. жилищностроителната кооперация информира кмета на Пловдив, министъра на финансите и министъра на регионалното развитие и благоустройството за увеличение в цените на строителните материали, включително чрез представената през октомври 1992 и юли 1997 г. калкулация на съответното увеличение на дължимото от държавата и общината финансиране. ЖСК обръща също внимание на държавните и общински органи върху забавянето на строителните работи и настоява държавата да изпълни задължението си да заплати своя дял от финансирането на строителните дейности.

14.  Изглежда, че между 1995 и 1997 г. Министерството на финансите заплаща дела на държавата за извършените между 1992 и 1997 г. строителни работи. Жалбоподателите и останалите съкооператори с право на апартаменти в сградата също заплащат допълнителни вноски заради увеличението в цените на строителните материали.

15.  През 1999 и 2001 г. община Пловдив и жилищностроителната кооперация сключват договори за възлагане на строителство на няколко компании. Според подписано през 2005 г. приложение към договора от 2001 г., с което се определят финансовите задължения на всяка от страните, държавата трябва да заплати пълната стойност за построяването на апартаментите на членовете на ЖСК, чиито имоти са отчуждени. В приложението се посочва също, че неизплатените финансови задължения на община Пловдив към жилищностроителната кооперация възлизат на 13 800 нови лева.

16.  Частта от сградата, в която се намира тристайният апартамент на жалбоподателката, е завършена и получава разрешение за ползване на 23 юли 2007 г. През същия месец жалбоподателката и семейството й се нанасят в жилището. На 5 юни 2008 г. жалбоподателката получава нотариален акт за апартамента, в който се посочва, че пазарната му стойност е 41 745,82 (нови) лева (21 344 евро).

II.  ПРИЛОЖИМО ВЪТРЕШНО ПРАВО И ПРАКТИКА

17.  Приложимото вътрешно право и съдебна практика са обобщени в решенията на Съда по делата Кирилова и други с/у България (Kirilova and Others v. Bulgaria) от 9 юни 2005 г. (№№ 42908/98, 44038/98, 44816/98 и 7319/02, §§ 72 – 83) и по делото Лазаров с/у България (Lazarov v. Bulgaria) от 22 май 2008 г. (№ 21352/02, § 19).

18.  Съгласно член 13 § 2 от действащия през съответния период Семеен кодекс от 1968 г. недвижимите или движими вещи и права върху вещи, придобити от единия съпруг през време на брака по наследство, остават лична собственост на съпруга, който ги е придобил.

19.  Съгласно член 16 § 4 от Hаредба № 5 oт 11 февруари 1986 г. за набиране и разходване на средствата по фонд “Жилищно строителство” разликите в цените на отчуждените недвижими имоти, определени към момента на отчуждаването, и заплащаните от собствениците на отчуждените имоти цени за дадените им в обезщетение жилища се покриват от държавата след представяне от жилищностроителната кооперация на справка с оценка на разликата.

ПРАВОТО

I.  ТВЪРДЕНИЕ ЗА НАРУШЕНИЕ НА ЧЛЕН 1 ОТ ПРОТОКОЛ № 1 КЪМ КОНВЕНЦИЯТА

20.  Жалбоподателите се оплакват, че поради бездействието си държавните и общинските органи са се забавили прекомерно дълго да им предоставят апартамента, на който са имали право като обезщетение за отчуждения имот на жалбоподателката, в нарушение на член 1 от Протокол № 1 към Конвенцията, който гласи:

“Βсяко физическо или юридическо лице има право мирно да се ползва от своите притежания. Никой не може да бъде лишен от своите притежания освен в интерес на обществото и съгласно условията, предвидени в закона и в общите принципи на международното право.

Предходните разпоредби не накърняват по никакъв начин правото на държавите да въвеждат такива закони, каквито сметнат за необходими за осъществяването на контрол върху ползването на притежанията в съответствие с общия интерес или за осигуряване на плащането на данъци или други постъпления или глоби.“

A.    Допустимост

1.  Статут на жертва на втория жалбоподател

21.  Правителството изтъква, че вторият жалбоподател не може да се представя за жертва на твърдяното нарушение на Конвенцията. Твърди се също, че отчужденият имот е принадлежал само на жалбоподателката и че само тя е вписана в имотния регистър като собственик на предоставения й в обезщетение апартамент. Затова правителството счита, че правата на собственост на втория жалбоподател не са засегнати от въпросните събития.

22.  Жалбоподателите изтъкват, че предоставеният в обезщетение за отчуждените имоти на жалбоподателката апартамент е съсобствен, тъй като към момента на придобиването на имотите през 1980 г. са били съпрузи, а заплатените за строежа средства са от семейния бюджет.

23.  Съдът отбелязва, че макар да са придобити през време на брака й, отчуждените имоти са наследени от жалбоподателката и съгласно разпоредбите на вътрешното право са принадлежали само на нея (вж. параграфи 6 и 18 по-горе). Освен това само тя е обезщетена с апартамента (вж. параграф 8 по-горе) и само тя е вписана като собственик в издадения след завършването на апартамента нотариален акт (вж. параграф 16 по-горе). Вторият жалбоподател няма придобито право на собственост върху имота.

24.  Съдът счита по тази причина, че жалбата от името на втория жалбоподател е несъвместима ratione personae с разпоредбите на Конвенцията по смисъла на член 35 § 3, буква „a“ и трябва да бъде отхвърлена в съответствие с член 35 § 4. Съдът счита и ще визира по-нататък „жалбоподателката“ като единствен жалбоподател.

2.  Възражение на правителството за неизчерпване на вътрешноправните средства за защита

25.  Правителството твърди още, че жалбоподателката не е изчерпала всички вътрешноправни средства за защита. Изтъква се по-конкретно, че тя е могла да поиска промяна на заповедта, за да бъде обезщетена в брой, с по-малък апартамент или с апартамент на друго място. Според правителството жалбоподателката е могла да заведе иск по Закона за отговорността на държавата и общините за вреди и да претендира обезщетение за претърпените вреди вследствие на забавата за предоставяне на дължимия й апартамент.

26.  Съдът отбелязва, че изложените от правителството възражения и доводи са отхвърлени в подобни предишни дела (вж. решението по посоченото по-горе дело Кирилова и други с/у България, §§ 110 – 120; решението по делото Антонови с/у България от 1 октомври 2009 г., № 20827/02, § 24) и не вижда причина за различно заключение по настоящото дело. Съдът отбелязва по-специално, че посочената от правителството съдебна практика на националните съдилища не се отнася до присъждане на вреди, произтичащи от забавено обезщетение за отчужден имот и поради това не може да се използва в подкрепа на твърдението, че иск по Закона за отговорността на държавата и общините за вреди е ефективно правно средство за защита на жалбоподателката при обстоятелствата по настоящото дело.

27.  От това следва, че възражението на правителството за неизчерпване на вътрешноправните средства за защита относно оплакването на жалбоподателката по член 1 от Протокол № 1 трябва да се отхвърли. Съдът отбелязва също, че жалбата не е явно необоснована по смисъла на чл. 35 § 3 от Конвенцията, нито е недопустима на други основания. Следователно трябва да бъде обявена за допустима.

B.    По същество

1.  Становищата на страните

28.  Жалбоподателката изтъква, че забавеното предоставяне на необходимото финансиране от държавата и общината е направило невъзможно повече от двадесет години придобиването на отредения й апартамент в обезщетение за отчуждените имоти, с което е нарушено правото й по член 1 от Протокол № 1.

29.  Правителството посочва, че делото се различава значително от посоченото по-горе дело Кирилова и други с/у България, тъй като в настоящия случай държавата не е била задължена да построи предоставения в обезщетение на жалбоподателката апартамент. Изтъква се още, че община Пловдив по никакъв начин не е забавила изграждането на жилищната сграда и е осигурила финансиране според наличните й средства. Като се позовава на Hаредба № 5 oт 11 февруари 1986 г., правителството привежда и довода, че не е установено дали жалбоподателката или жилищностроителната кооперация са подали изискваната по наредбата справка, за да се осигури финансиране от държавата. Накрая правителството обръща внимание, че между 2001 и 2007 г. изпълнението на строителните работи е било навременно и апартаментът е предаден на жалбоподателката през юли 2007 г.

2.  Преценката на Съда

30.  От самото начало Съдът отбелязва, че както в делото Кирилова и други с/у България, а и в последващите дела Лазаров с/у България и Антонови с/у България, жалбоподателката в настоящия случай има придобито право върху предоставения й апартамент в обезщетение за отчуждения имот (вж. параграф 8 по-горе).

31.  Що се отнася до обхвата на делото, Съдът отбелязва, че то не се занимава, а и Съдът няма компетентност ratione temporis да разглежда въпросите, свързани с отнемането на имота на жалбоподателката през 1984 г. или достатъчността на определеното по онова време обезщетение. Следователно държавното вмешателство не може да се приравнява с лишаване от притежания по смисъла на второто изречение от първия параграф на член 1 от Протокол № 1. Вместо това твърдяната намеса в правото на жалбоподателката мирно да се ползва от своите притежания се състои в забавеното й обезщетение в периода след 7 септември 1992 г. – датата, от която Конвенцията и Протокол № 1 влизат в сила за България. Затова Съдът ще разгледа държавната намеса в контекста на първото изречение от първия параграф на член 1 (вж. посочените по-горе решения по делата Кирилова и други с/у България, §§ 104 и 105, Лазаров с/у България, § 28 и Антонови с/у България, § 29).

32.  Съдът трябва следователно да установи дали забавеното обезщетяване на жалбоподателката за отчуждения й имот е нарушило справедливия баланс, който трябва да се постигне между нуждите на обществения интерес и изискванията за защита на основните права на индивида (вж. посоченото по-горе решение по делото Кирилова и други с/у България, § 106).

33.  Съдът отбелязва в тази връзка, че за разлика от посочените по-горе дела, където органите на държавната и общинската власт са били задължени да построят апартаментите, предоставени в обезщетение за отчуждените имоти на жалбоподателите, в настоящия случай задължението на държавата, определено по време на отчуждаването, е било да предостави финансиране, а самото построяване на апартамента на жалбоподателката е трябвало да се извърши от ЖСК.

34.  Затова Съдът счита за целесъобразно да се направи разграничение между периода, когато държавата и общината са били задължени да предоставят средства на ЖСК, която да ги вложи в строителството на апартамента на жалбоподателката, и периода след подписване на договорите през 1999 и 2001 г., както и на приложението от 2005 г. (вж. параграф 15 по-горе), когато държавата и общината стават страна по договора за построяване на апартамента.

35.  Що се отнася до първия период, Съдът не счита, че държавата и общината могат да бъдат държани отговорни за забавянето на строежа и предаването на апартамента на жалбоподателката единствено заради забавянето на дължимите от тях плащания, тъй като самите строителни работи е трябвало да се извършат от трета страна по договор с ЖСК.

36.  След подписването на договорите през 1999 и 2001 г. обаче и на приложението от 2005 г. държавата и общината стават договорно задължени да изпълнят строителството на апартамента на жалбоподателката (вж. параграф 15 по-горе). Нещо повече, съгласно подписаното през 2005 г. приложение и до голяма степен както при посочените по-горе дела Кирилова и други с/у България, Лазаров с/у България и Антонови с/у България те са били изцяло отговорни за построяването на апартаментите на ония съкооператори в ЖСК, чиито имоти – както на жалбоподателката – са били отчуждени.

37.  Съдът отбелязва в тази връзка нередовния характер на финансирането от държавата (вж. параграфи 14 и 15 по-горе), както и че към 2005 г. все още е имало неизпълнени финансови задължения от нейна страна. Съдът отбелязва също, че правителството не оспорва, че жалбоподателката и жилищностроителната кооперация са изплатили своя дял във финансирането на строежа и не представя подробности в подкрепа на твърдението си, че изпълнението на строителните работи е било навременно. При това положение Съдът не може да не приеме заключението, че именно забавянето от страна на държавните и общинските власти при осигуряване на необходимото финансиране в съчетание с дълго продължилото им пасивно отношение е възпрепятствало жалбоподателката повече от осем години да получи предоставения й апартамент в обезщетение за отчуждения й имот.

38.  В решенията по посочените по-горе дела Кирилова и други с/у България и Лазаров с/у България Съдът е постановил, че изискваният съгласно член 1 от Протокол № 1 справедлив баланс е бил накърнен заради дългите забавяния при предоставянето на имотите, пасивното отношение на властите и несигурността, пред която са били изправени в продължение на много години жалбоподателите, които вследствие от това са били обременени с извънредна и непомерна тежест (вж. посочените по-горе решения по делата Кирилова и други с/у България, § 123, Лазаров с/у България, § 32 и Антонови с/у България, § 30). Като отбелязва различимата особеност на настоящото дело (вж. параграфи 33 и 35 по-горе), Съдът не вижда причина за различно заключение предвид забавеното повече от осем години предаване на апартамента на жалбоподателката след момента, в който община Пловдив се ангажира директно с изпълнението на строителните работи.

39.  Налице е съответно нарушение на член 1 от Протокол № 1 към Конвенцията.

II.  ПРИЛОЖЕНИЕ НА ЧЛЕН 41 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

40.  Член 41 от Конвенцията гласи:

„Ако Съдът установи нарушение на Конвенцията или на Протоколите към нея и ако вътрешното право на съответната Βисокодоговаряща страна допуска само частично обезщетение, Съдът, ако е необходимо, постановява предоставянето на справедливо обезщетение на потърпевшата страна.”

A.    Вреди

1.  Имуществени вреди

41.  Жалбоподателката претендира 43 275 евро като обезщетение за имуществени вреди, произтичащи от невъзможността да ползва предоставения й в обезщетение апартамент. Сумата представлява пропуснати от жалбоподателката ползи от неотдаване под наем между 1991 и 2007 г.

42.  Правителството оспорва тези претенции.

43.  Съдът намира за уместно да възприеме същия подход като този в решенията по делата Кирилова и други с/у България (справедливо обезщетение) (№№ 42908/98, 44038/98, 44816/98 и 7319/02, 14 юни 2007 г.) и посочените по-горе дела Лазаров с/у България (§§ 37 – 45) и Антонови с/у България ((§§ 33 – 42).

44.  Относно претенцията за пропуснати ползи от неотдаване под наем Съдът отбелязва, че жалбоподателката не е показала, че тя или семейството й са разполагали с друго жилище и че тя следователно би отдавала апартамента под наем. Освен това жалбоподателката, която е получила временно (оборотно) общинско жилище, не претендира, че тя или семейството й са направили разходи за намиране на жилище, докато бъде завършен апартаментът. Съдът счита все пак, че жалбоподателката е претърпяла известна загуба на възможност поради невъзможността да използва и разполага с апартамента за прекомерно дълъг срок (вж. посоченото по-горе решение по делото Кирилова и други с/у България (справедливо обезщетение), § 33). Решавайки по справедливост, Съдът присъжда 2 000 евро по този иск.

2.  Неимуществени вреди

45.  Жалбоподателката претендира 20 000 евро като обезщетение за неимуществени вреди. Тя твърди, че дълго е изпитвала безпокойство и отчаяние.

46.  Правителството оспорва претенциите като прекомерни и спекулативни. Според правителството констатирането на нарушение на Конвенцията би представлявало достатъчно справедливо обезщетение за жалбоподателката.

47.  Съдът счита, че нарушението на член 1 от Протокол № 1 сигурно е причинило на жалбоподателката неимуществени вреди. По тази причина, като взема предвид срока на констатираното като нарушение на Конвенцията забавяне и решавайки по справедливост, Съдът присъжда на жалбоподателката 2 500 евро по този иск.

B.  Разноски

48.  Жалбоподателката претендира и 3 717,95 евро за направени по делото разходи и разноски, в това число 3 413,20 евро за адвокатски хонорар, 228,45 евро за превод и канцеларски разходи, и 76,70 евро за доклад за оценка. В подкрепа на тази си претенция представя договор за процесуално представителство, отчет за вложеното работно време, договор за превод и пощенски квитанции. Иска присъдената от Съда сума по този иск да бъде преведена в сметката на нейния представител – г-н М. Екимджиев, без заплатените авансово от нея 400 евро за адвокатския хонорар и 76,71 евро разходи за доклада за оценка.

49.  Правителството оспорва тези искове като прекомерни.

50.  Съгласно практиката на Съда жалбоподателите имат право на възстановяване на разходи и разноски единствено доколкото е доказано, че са действително и по необходимост направени и са в разумен размер. Предвид представените на Съда документи и установената практика Съдът счита за разумно да присъди сумата от 2 000 евро за разходи и разноски по всички пера. 1 523,30 евро от тази сума да бъдат платени директно по банковата сметка на процесуалния представител на жалбоподателката, г-н М. Екимджиев.

C.  Лихва за забава

51.  Съдът счита за целесъобразно лихвата за забава да се изчислява на основата на пределния лихвен процент по заеми на Европейската централна банка с добавени три процентни пункта

ПОРАДИ ТЕЗИ СЪОБРАЖЕНИЯ СЪДЪТ ЕДИНОДУШНО:

1.  Обявява за допустима подадената от г-жа Теодора Белездрова жалба съгласно член 1 от Протокол № 1 в частта й за продължителното забавяне от страна на държавата и общината да я обезщетят за отчуждения й имот и обявява останалата част от жалбата за недопустима;

2.  Приема, че е налице нарушение на член 1 от Протокол № 1 към Конвенцията;

3.  Постановява:

(a)  ответната държава да заплати на г-жа Балездрова в срок от три месеца долупосочените суми в левова равностойност по курса към датата на плащането:

(i) EUR 2 000 (две хиляди евро) за имуществени вреди ведно с всякакви евентуално платими върху тази сума налози;

(ii) EUR 2 500 (две хиляди и петстотин евро) за неимуществени вреди ведно с всички евентуално платими върху сумата налози;

(iii) EUR 2 000 (две хиляди евро) за разходи и разноски ведно с всички налози, които може да са дължими върху тази сума от жалбоподателката, от които 1 523,30 евро платими директно в банковата сметка на процесуалния й представител;

(b)  след изтичане на горепосочения тримесечен срок до извършване на плащането върху горните суми се дължи проста лихва в размер, равен на пределния лихвен процент по заеми на Европейската централна банка за периода на забава, плюс три процентни пункта;

4.  Отхвърля останалата част от претенцията на жалбоподателката за справедливо обезщетение.

Изготвено на английски език и оповестено в писмен вид на 20 септември 2011 г. в съответствие с член 77 §§ 2 и 3 от Правилника на Съда.

  Фатош Арачи                                                                    Пейви Хирвеле

Заместник-секретар на отделението                                  Председател

Дата на постановяване: 20.9.2011 г.

Вид на решението: По същество

Досие в HUDOC: http://hudoc.echr.coe.int/eng?i=001-106288