Номер на жалба: 53988/07

Членове от Конвенцията: (Чл. 6) Право на справедлив съдебен процес, (Чл. 13) Право на ефикасни правни средства за защита, (Чл. 13) Ефикасни правни средства, (Чл. 6) Гражданско производство, (Чл. 6-1) Разумен срок

По делото на Башикарова и други срещу България,

Европейският съд по правата на човека (Четвърто отделение), заседаващ като Комитет в състав:

       Давид Тор Бьоргвинсон (David Thór Björgvinsson), председател,

       Винсент А. де Гаетано (Vincent A. De Gaetano),

       Кшищоф Войтичек (Krzysztof Wojtyczek), съдии,

и Фатош Арачи (Fatoş Aracı), заместник-секретар на Отделението,

след проведено закрито заседание на 15 януари 2013 г.,

се произнесе със следното съдебно решение, постановено на същата дата:

ПРОЦЕДУРАТА

1.  Делото е образувано по жалба (№ 53988/07 г.) срещу Република България, подадена на 30 ноември 2007 г. пред Съда на основание на чл. 34 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи  (“Конвенцията”) от трима български граждани – г-жа Зинаида Георгиева Башикарова, г-н Константин Иванов Доков и г-жа Димитрина Стоянова Джоглева-Докова (“жалбоподателите”).

2. Жалбоподателите са представлявани от г-жа С. Маргаритова-Вучкова – адвокат, практикуващ в град София. Българското правителство („правителството”) е представлявано от своя агент – г-жа Р. Николова от Министерството на правосъдието.

3. На 22 септември 2010 г. е изпратено уведомление за жалбата до правителството.

ФАКТИТЕ

I. ОБСТОЯТЕЛСТВА ПО ДЕЛОТО

4. Жалбоподателите са родени съответно през 1936, 1964 и 1969 г. и живеят в град София.

5.  През 1969 г. бащата на първата жалбоподателка купува от Столична община четиристаен апартамент с площ от 132 квадратни метра, който е станал държавна собственост по силата на национализацията, осъществена от комунистическия режим в България след 1946 г.

6.  През 1983 г. родителите на първата жалбоподателка й прехвърлят правото на собственост върху този имот.

7. На неуточнена дата в началото на 1993 г. г-жа В., наследник на бившия собственик на имота преди национализацията, предявява иск срещу първата жалбоподателка на основание чл. 7 от Закона за възстановяване собствеността върху одържавени недвижими имоти, като се стреми да докаже, че договорът, с който бащата на първата жалбоподателка е придобил апартамента, е нищожен. Г-жа В. завежда също и ревандикационен иск срещу първата жалбоподателка и нейния син – втория жалбоподател. В процесния период той също живее в апартамента  заедно със съпругата си – третата жалбоподателка – и двете й деца.

8. На 3 октомври 1995 г. Софийски районен съд прекратява производството. На 7 февруари 1996 г. Софийски градски съд обявява за недопустима жалбата срещу това решение, подадена от г-жа В. На 9 април 1997 г. Върховният касационен съд отменя решението на Софийски градски съд, като приема, че по-долустоящият съд е нарушил процесуалните правила. Впоследствие Софийски градски съд връща делото на Софийски районен съд за разглеждане по същество.

9. На 27 октомври 1999 г. Софийски районен съд се произнася с решение. Той установява, че договорът, с който бащата на първата жалбоподателка е придобил спорния имот, е нищожен, тъй като решението на административните власти да продадат жилището не е било одобрено от министъра на архитектурата и благоустройството, както се изисква по тогавашния закон, а от друго длъжностно лице. Съответно, националният съд заключава, че първата жалбоподателка не е придобила собствеността и заема жилището на невалидно законово основание; въз основа на това, той уважава ревандикационния иск на г-жа В. и разпорежда на първата и втория жалбоподатели да освободят имота.

10. На неуточнена дата в началото на 2000 г. жалбоподателите подават жалба. На 22 април 2005 г. Софийски градски съд потвърждава горното решение.

11. Въпреки че решението на Софийски градски съд не е окончателно, то подлежи на изпълнение и г-жа В. образува изпълнително производство. През ноември 2005 г. жалбоподателите освобождават апартамента.

12. В хода на производството по чл. 7 от Закона за възстановяване собствеността върху одържавени недвижими имоти и по ревандикационния иск, на 1 юни 2007 г. Върховният касационен съд постановява окончателно решение, потвърждавайки констатациите на по-долустоящите съдилища.

13. През април 2007 г. вторият жалбоподател и семейството му са настанени в общински апартамент на регулирани цени. Първата жалбоподателка също кандидатства за общинско жилище, но й е отказано. Ето защо тя се премества да живее при семейството на сина си.

14. Скоро след решението на Върховния касационен съд от 1 юни 2007 г. първата жалбоподателка подава искане за получаване на компенсаторни записи. През февруари 2009 г. тя получава компенсаторни записи за 81 200 лева (BGN), която сума е равна на около 42 000 евро (EUR), в съответствие с оценката на имота от август 2008 г., извършена от лицензиран оценител. През юли 2009 г. първата жалбоподателка получава от Министерство на финансите пълната стойност на компенсаторните записи в брой.

II.  ПРИЛОЖИМИ ПРЕДИСТОРИЯ, ВЪТРЕШНО ПРАВО И ПРАКТИКА

15. Приложимите предистория, вътрешно право и практика по отношение на ефекта на реституцията за трети лица, както и относно прилагането на чл. 7 от Закона за възстановяване собствеността върху одържавени недвижими имоти, са обобщени в решението на Съда по делото Великови и други срещу България (Velikovi and Others v. Bulgaria), № 43278/98, № 45437/99, № 48014/99, № 48380/99, № 51362/99, № 53367/99, № 60036/00, № 73465/01 и № 194/02, 15 март 2007 г.

16. Приложимото вътрешно право и практика относно мерките, насочени към ускоряване на гражданското производство, са обобщени в решението на Съда по делото Фингър срещу България (Finger v. Bulgaria), № 37346/05, §§ 43 и 55, 10 май 2011 г.

ПРАВОТО

I. ПРЕДВАРИТЕЛНА ПОЗИЦИЯ

17. Жалбоподателите настояват Съда да изключи от разглеждане становището на правителството по допустимостта и по съществото на жалбата, като се има предвид, че то е получено от Съда на 18 април 2011 г., а срокът за представяне на становище е изтекъл на 25 февруари 2011 г.

18. Съдът отбелязва, че наистина в момента на уведомяване на правителството за настоящата жалба, е посочил, че то трябва да представи своето становище относно допустимостта и по съществото на жалбата до 25 февруари 2011 г. И становището на правителството на български език е с пощенско клеймо от точно тази дата. На 18 април 2011 г. е получен преводът на това становище на английски език, както е видно от печата за получаването му от страна на Съда.

19. Съответно, Съдът намира, че становището на правителството е представено в срок и няма причина то да бъде изключено от преписката по делото.

II. ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛ. 1 ОТ ПРОТОКОЛ № 1

20. Позовавайки се на чл. 6, ал. 1, чл. 8 и чл. 13 от Конвенцията и чл. 1 от Протокол № 1, първата жалбоподателка се оплаква, че е лишена от собствеността на апартамента си произволно, не по нейна вина и без адекватно обезщетение.

21. Съдът е на мнение, че жалбата, подобна на тази по делото Великови и други, цитирано по-горе, както и на поредица последващи дела (вж., например, Симова и Георгиев срещу България (Simova and Georgiev v. Bulgaria), № 55722/00, 12 февруари 2009 г.; Панайотова срещу България (Panayotova v. Bulgaria), № 27636/04, 2 юли 2009 г.; Маджаров срещу България (Madzharov v. Bulgaria), № 40149/05, 2 септември 2010 г.; Джагарова и други срещу България (Dzhagarova and Others v. Bulgaria) (реш.), № 5191/05, 3 март 2009 г.), е най-подходящо да бъде разгледана само по чл. 1 от Протокол № 1, който гласи следното:

„Βсяко физическо или юридическо лице има право мирно да се ползва от своите притежания. Никой не може да бъде лишен от своите притежания освен в интерес на обществото и съгласно условията, предвидени в закона и в общите принципи на международното право.

Предходните разпоредби не накърняват по никакъв начин правото на държавите да въвеждат такива закони, каквито сметнат за необходими за осъществяването на контрол върху ползването на притежанията в съответствие с общия интерес или за осигуряване на плащането на данъци или други постъпления или глоби.”

Допустимост

22. Прилагайки подхода, развит по делото Великови и други (цитирано по-горе, §§ 159 – 192), Съдът счита, че спорните събития представляват намеса в правото на собственост на първата жалбоподателка, тъй като съдилищата са постановили, че тя не е придобила валидно имота и живее в апартамента без валидно правно основание; съответно, те я осъждат да го освободи (вж. параграфи 9 –12 по-горе).

23. Намесата се основава на разпоредба от Закона за възстановяване собствеността върху одържавени недвижими имоти, която преследва важна цел в обществен интерес – да се възстанови справедливостта и зачитането на върховенството на закона. Както и по делото Великови и други (цитирано по-горе, § 167), при конкретните обстоятелства въпросът дали съответният закон е достатъчно ясен и предвидим не може да бъде отделен от въпроса за пропорционалността.

24. Съдът отбелязва още, че титулът за собственост на първата жалбоподателка е оспорен в рамките на съответния едногодишен срок след приемането на Закона за възстановяване собствеността върху одържавени недвижими имоти през 1992 г. Следователно настоящият случай не съдържа отклонение от преходния характер на реституционното законодателство.

25. Националните съдилища постановяват, че договорът, с който бащата на първата жалбоподателка е придобил собствеността на апартамента през 1969 г., е нищожен и недействителен на единственото основание, че документът за продажба не е подписан от длъжностно лице, разполагащо със съответните правомощия (вж. параграф 9 по-горе). Този недостатък очевидно е по вина на властите, а не на първата жалбоподателка или на баща й (вж. Великови и други, §§ 218 и 223, както и Маджаров, § 23, и двете цитирани по-горе; Пешеви срещу България (Peshevi v. Bulgaria), № 29722/04, § 20, 2 юли 2009 г.). В случаи като този справедливият баланс, изискуем съгласно чл. 1 от Протокол № 1, не може да бъде постигнат без адекватно обезщетение. При оценката дали първата жалбоподателка е имала на свое разположение адекватно обезщетение Съдът трябва да вземе предвид конкретните обстоятелства по съответното дело (вж. Великови и други, цитирано по-горе, § 231, и Георгиеви срещу България (Georgievi v. Bulgaria), № 10913/04, § 36, 7 януари 2010 г.).

26. В конкретния случай през февруари 2009 г. първата жалбоподателка получава компенсационни записи за 81 200 лева в съответствие с оценка на стойността на апартамента, извършена през август 2008 г. от лицензиран експерт. Няколко месеца по-късно тя получава от Министерство на финансите пълната стойност на компенсационните записи в брой. Ето защо, като се вземе предвид значението на законните цели, преследвани от Закона за възстановяване собствеността върху одържавени недвижими имоти и особената сложност, която е налице при регулиране на реституирането на национализирани имоти след десетки години тоталитарно управление, намесата в правото на собственост на първата жалбоподателка не изглежда непропорционално и не противоречи по друг начин на чл. 1 от Протокол № 1 към Конвенцията (вж. Великови и други, § 234, и Джагарова и други (реш.), и двете цитирани по-горе; Борназови срещу България (Bornazovi v. Bulgaria) (реш.), № 59993/00, 18 септември 2007 г.; Иванови срещу България (Ivanovi v. Bulgaria) (реш.), № 14226/04, 16 септември 2008 г.; Якимови срещу България (Yakimovi v. Bulgaria) (реш.), № 26560/05, 3 февруари 2009 г.).

27. От това следва, че оплакването е явно необосновано и трябва да бъде отхвърлено в съответствие с чл. 35, ал. 3, б. „а“ и ал. 4 от Конвенцията.

III. ТВЪРДЯНИ НАРУШЕНИЯ НА КОНВЕНЦИЯТА ВЪВ ВРЪЗКА С ПРОДЪЛЖИТЕЛНОСТТА НА ГРАЖДАНСКОТО ПРОИЗВОДСТВО

28. Първата и втория жалбоподатели, които са страни по гражданското производство, описано в параграфи 7 – 12 по-горе, се оплакват още и от продължителността на това производство и липсата на ефикасни правни средства за защита в това отношение, позовавайки се на чл. 6, ал. 1 и чл. 13 от Конвенцията, които гласят, както следва:

Чл. 6, ал. 1

„Всяко лице при решаването на правен спор относно неговите граждански права и задължения … има право на … гледане на неговото дело в разумен срок от … съд …“

Чл. 13

„Βсеки, чиито права и свободи, провъзгласени в тази Конвенция, са нарушени, има право на ефикасни правни средства за тяхната защита пред съответните национални власти, дори и нарушението да е извършено от лица, действащи при упражняване на служебни функции.“

A. Допустимост

29. Правителството твърди, че първата и вторият жалбоподатели не са изчерпали вътрешноправните средства за защита във връзка с оплакването си по чл. 6, ал. 1 от Конвенцията, тъй като не са се възползвали от процедурата „жалба за бавност“, предвидена в чл. 217а от Гражданския процесуален кодекс от 1952 г., който е в сила в процесния период.

30. Жалбоподателите твърдят, че процедурата не би представлявала ефективна правна защита в техния случай, защото тя е въведена през юли 1999 г., само няколко месеца преди решението на първата инстанция по тяхното дело (вж. параграф 9 по-горе). В допълнение, това правно средство за защита не е приложимо пред Върховния касационен съд.

31. Съдът смята, че въпросът за изчерпване на вътрешноправните средства за защита е тясно свързан със същността на оплакването на първата и втория жалбоподатели по чл. 13 от Конвенцията. Следователно този въпрос трябва да се присъедини към разглеждането на делото по същество (вж. Фингър, цитирано по-горе, § 64).

32. В допълнение, Съдът отбелязва, че настоящите оплаквания не са явно необосновани по смисъла на чл. 35, ал. 3, б. „а“ от Конвенцията, нито са недопустими на друго основание. Следователно те трябва да бъдат обявени за допустими.

Б.  По същество

1.  Оплакването по чл. 13

33. Страните не представят становища по съществото на това оплакване.

34. Чл. 13 от Конвенцията гарантира ефикасно правно средство за защита пред националните власти за твърдяно нарушение на изискването по чл. 6, ал. 1 за разглеждане на делото в разумен срок. Правните средства за защита, които са на разположение на страните в съдебния процес на национално ниво, са „ефикасни“ по смисъла на чл. 13, ако предотвратяват твърдяното нарушение или неговото продължаване или предоставят адекватна защита за всяко нарушение, което вече е извършено (вж. Кудла срещу Полша (Kudła v. Poland) [ГК], № 30210/96, §§ 156 – 157, ЕСПЧ 2000-XI).

35. Съдът счита, без да разглежда дали изискването за разумен срок по чл. 6, ал. 1 от Конвенцията е спазено, че оплакването на първата и втория жалбоподатели относно продължителността на производството е на пръв поглед „защитимо“. Поради това те имат право на ефикасно вътрешноправно средство за защита в това отношение.

36. В процесния период единственото ускоряващо средство за защита по българското право е „жалбата за бавност“ по чл. 217а от  Гражданския процесуален кодекс от 1952 г. Обаче, тъй като е въведена през юли 1999 г., в конкретния случай тя не би могла да доведе до ускоряване на производството пред Софийски районен съд, което приключва през октомври 1999 г. Освен това правното средство за защита изглежда е неприложимо в производството пред Върховния касационен съд (вж. Павлова срещу България (Pavlova v. Bulgaria), № 39855/03, § 31, 14 януари 2010 г.; Мария Иванова срещу България (Maria Ivanova v. Bulgaria), № 10905/04, § 35; Фингър, цитирано по-горе, § 87).

37. Производството по настоящото дело е висящо пред второинстанционния Софийски градски съд от 2000 до 2005 г. (вж. параграф 10 по-горе). Съдът припомня, че той вече е приел, че в редица случаи, например когато закъсненията се дължат на пропуск на съдилищата да организират правилното разглеждане на делото или когато производството е продължило твърде дълго, без да има установими периоди на бездействие, правното средство за защита съгласно чл. 217а от Гражданския процесуален кодекс, макар да е приложимо по принцип, не може да осигури ефективна обезвреда (вж. Фингър, цитирано по-горе, § 87). По настоящото дело Съдът не е информиран за хода на производството пред Софийски градски съд, както и за причините за настъпилото забавяне, и не може да достигне до заключение дали въпросното правно средство за защита е могло ефикасно да ускори производството.

38. Въпреки това той отбелязва, че към 2000 г., когато делото стига до Софийски градски съд, натрупаните закъснения вече са значителни предвид факта, че делото е заведено в началото на 1993 г. (вж. параграф 7 по-горе). Нещо повече, след като делото стига до Върховния касационен съд, възниква по-нататъшно забавяне от още две години (вж. параграфи 10 и 12 по-горе). Поради това Съдът счита, че макар да е могло по принцип да намали до известна степен срока за разглеждане на делото от Софийски градски съд, правното средство за защита в конкретния случай не би имало съществен ефект върху продължителността на производството като цяло.

39. В процесния период българското законодателство не предвижда други правни средства за защита по отношение на продължителността на производството, били те ускоряващи или компенсаторни (вж. Фингър, цитирано по-горе, § 89).

40. Съдът следователно счита, че е налице нарушение на чл. 13 от Конвенцията.

41. В съответствие с това той отхвърля възражението на правителството, че първата и вторият жалбоподатели не са изчерпали вътрешноправните средства за защита, присъединено към разглеждането на делото по същество по чл. 13 (вж. параграф 31 по-горе).

2.  Оплакването по чл. 6, ал. 1

42. Правителството счита, че първата и вторият жалбоподатели са виновни за някои от забавянията в производството, тъй като, на първо място, те на няколко пъти между 1994 и 1997 г. са искали отлагане на съдебните заседания, и на второ място, са повдигали необосновани доводи, които съдилищата е трябвало да разгледат. Правителството във всеки случай е на мнение, че производството не е било прекалено продължително, предвид неговата сложност и факта, че правният интерес на първата и втория жалбоподатели по делото не е бил особено значим.

43. Жалбоподателите оспорват тези доводи.

44. Съдът отбелязва, че срокът, който трябва да се вземе предвид, започва на неуточнена дата в началото на 1993 г. и приключва на 1 юни 2007 г. (вж. параграфи 7 и 12 по-горе). Така то продължава повече от четиринадесет години за три инстанции.

45. Съдът припомня, че разумността на продължителността на производството трябва да се преценява в светлината на обстоятелствата по делото и с оглед на следните критерии: сложността на делото, поведението на жалбоподателите и на съответните органи и правния интерес за жалбоподателите в спора (вж., наред с много други източници, решението по делото Фридлендър срещу Франция (Frydlender v. France) [ГК], № 30979/96, § 43, ЕСПЧ 2000-VII).

46. Съдът често е установявал нарушения на чл. 6, ал. 1 от Конвенцията по дела, повдигащи въпроси, подобни на този в настоящото дело (вж. Фридлендър, цитирано по-горе), включително срещу България (вж., наред с много други, Фингър, цитирано по-горе; Маринова и Радева срещу България (Marinova and Radeva v. Bulgaria), № 20568/02, 2 юли 2009 г.; Джагарова и други срещу България (Dzhagarova and Others v. Bulgaria), № 5191/05, 2 септември 2010 г.). След като разгледа всички представени пред него материали, Съдът счита, че правителството не представя достатъчно аргументи, които да убедят Съда да достигне до различно заключение по настоящото дело. Той отбелязва по-специално, че макар някои съдебни заседания между 1994 и 1997 г. да са отложени вероятно по искане на жалбоподателите, както е посочено от правителството, през въпросния период делото е прехвърляно между различни инстанции, които са решавали неговата допустимост (вж. параграф 8 по-горе), и отлагането на определени съдебни заседания не би могло да причини каквото и да е съществено забавяне. Съдът също така не може да приеме аргумента на правителството, че жалбоподателите причиняват неоправдани забавяния чрез навеждане на необосновани доводи; не изглежда жалбоподателите да са правили друго, освен да се опитват активно да се защитават срещу твърденията на ищеца срещу тях.

47. Накрая Съдът отбелязва, че делото не изглежда да е особено сложно (вж. подобните искове срещу жалбоподателите по делото Джагарова и други, цитирано по-горе, § 16).

48. Като взе предвид съдебната си практика по този въпрос, Съдът счита, че по настоящото дело продължителността на производството е прекомерна и не отговаря на изискването за „разумен срок“.

49. Ето защо е налице нарушение на чл. 6, ал. 1 от Конвенцията по отношение на първата и втория жалбоподатели.

IV. ДРУГИ ТВЪРДЯНИ НАРУШЕНИЯ НА КОНВЕНЦИЯТА

50. Вторият и третата жалбоподатели се оплакват също по чл. 8 (право на неприкосновеност на жилището) и чл. 13 от Конвенцията, че са изгонени от апартамента на първата жалбоподателка след решението на Софийски градски съд от 22 април 2005 г. и не им е осигурено веднага общинско жилище (вж. параграфи 11 и 13 по-горе). В допълнение, вторият жалбоподател се оплаква на основание чл. 6, ал. 1, че гражданското производство срещу него и майка му е несправедливо.

51. В светлината на всички материали, с които разполага, и доколкото въпросите, от които се оплакват жалбоподателите, са в рамките на неговата компетентност, Съдът намира, че те не разкриват никаква проява на нарушаване на правата и свободите, изложени в Конвенцията или нейните протоколи. От това следва, че тази част от жалбата е явно необоснована и трябва да бъде отхвърлена в съответствие с чл. 35, ал. 3, б. „а“ и ал. 4 от Конвенцията.

V.  ПРИЛОЖЕНИЕ НА ЧЛ. 41 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

52.  Чл. 41 от Конвенцията гласи:

„Ако Съдът установи нарушение на Конвенцията или на Протоколите към нея и ако вътрешното право на съответната Βисокодоговаряща страна допуска само частично обезщетение, Съдът, ако е необходимо, постановява предоставянето на справедливо обезщетение на потърпевшата страна.”

A.  Вреди

53. Жалбоподателите претендират обезщетение за неимуществени вреди, произтичащи от продължителността на производството, в размер на 10 000 евро (EUR) за първата жалбоподателка и 5 000 евро общо за втория жалбоподател и третата жалбоподателка.

54. Правителството оспорва исковете.

55. Съдът отбелязва, че той е установил нарушения на чл. 6, ал. 1 и чл. 13 от Конвенцията само по отношение на първата и втория жалбоподатели. Той счита, че те сигурно са претърпели неимуществени вреди и, отсъждайки по справедливост, присъжда на първата жалбоподателка 4 800 евро по този иск. Що се отнася до втория жалбоподател, като приема, че той претендира за себе си 2 500 евро, Съдът му присъжда тази сума в пълен размер.

Б.  Разноски

56. Жалбоподателите претендират 1 530 евро за разноски за работата на техните адвокати в производството пред Съда, както и 229,50 лева за пощенски разходи и превод.

57. Правителството оспорва тези твърдения.

58. Като взе предвид документите, с които разполага, съдебната си практика и факта, че е установил нарушения на Конвенцията единствено по отношение на продължителността на производството, Съдът счита за разумно да присъди сумата от 600 евро, покриваща разноските по всички искове.

В.  Лихва за забава

59.  Съдът счита за подходящо лихвата за забава да бъде изчислена на основата на пределния лихвен процент по заеми на Европейската централна банка, с добавени три процентни пункта.

ПО ИЗЛОЖЕНИТЕ СЪОБРАЖЕНИЯ СЪДЪТ ЕДИНОДУШНО

1.  Присъединява възражението на правителството за неизчерпване на вътрешноправните средства за защита към разглеждането на делото по същество;

2.  Обявява за допустима жалбата на първата и втория жалбоподатели по чл. 6, ал. 1 и чл. 13 от Конвенцията относно прекомерната продължителност на производството, а останалата част от жалбата за недопустима;

3.  Отхвърля възражението на правителството за неизчерпване на вътрешноправните средства за защита и постановява, че е налице нарушение на чл. 13 от Конвенцията;

4.  Постановява, че е налице нарушение на чл. 6, ал. 1 от Конвенцията;

5.  Постановява

(a) ответната държава да заплати в срок от три месеца от датата на влизане в сила на съдебното решение долупосочените суми в левова равностойност към датата на плащането:

(i)  EUR 4 800 (четири хиляди и осемстотин евро) на първата жалбоподателка – г-жа  Зинаида Георгиева Башикарова, и EUR 2 500 (две хиляди и петстотин евро) на втория жалбоподател – г-н Константин Иванов Доков, за неимуществени вреди, заедно с всички данъци, които могат да бъдат дължими върху тази сума;

(ii)  EUR 600 (шестстотин евро) на първата и втория жалбоподатели за разноски, заедно с всички данъци, които могат да бъдат дължими от двамата жалбоподатели върху тази сума;

(б)  след изтичане на горецитирания тримесечен срок до извършване на плащането ще бъде дължима обикновена лихва върху горната сума в размер, равен на пределния лихвен процент по заеми на Европейската централна банка за периода на забава, с добавени три процентни пункта;

6.  Отхвърля останалата част от иска за справедливо обезщетение.

Изготвено на английски език и оповестено в писмен вид на 5 февруари 2013 г. в съответствие с чл. 77, ал. 2 и 3 от Правилника на Съда.

  Фатош Арачи                                                       Давид Тор Бьоргвинсон                                                                                          Председател

Дата на постановяване: 5.2.2013 г.

Вид на решението: По същество

Досие в HUDOC: http://hudoc.echr.coe.int/eng?i=001-116185