Номер на жалба: 65028/01

Членове от Конвенцията: (Чл. 5) Право на свобода и сигурност, (Чл. 8) Право на зачитане на личния и семейния живот, (Чл. 13) Право на ефикасни правни средства за защита

По делото Башир и други  с/у България,

Европейския Съд за Правата на Човека (пето отделение), в състав от :

Г-н            П. Лоренцен, председател,

Г-жа         С. Ботушарова,

Г-н            В. БУТКЕВИЧ

Г-жа         М. ЦАЦА-НИКОЛОВСКА

Г-да          Р. Маруст,

                   Ж. Боррего Боррего

Г-жа          Р. Жаегер, съдии,

и Г-жа С. Вестердиек, секретар на отделението,

След проведено съвещание на състава на 22 май 2007 г.,

Постановява следното решение, прието на същата дата :

ПРОЦЕДУРА

1. В основата на делото стои жалба (№ 65028/01) подадена срещу Република България, с която гражданинът на тази държава г-н Шамсул Заман Башир, Г-жа Мариела Ненчева Генова-Башир, негова съпруга и Г-н Милен Шамсул Заман Башир, техен син  (”жалбоподателите”), сезират Съда на 1 септември 2000 г. по силата на член 34 от Конвенцията за правата на човека и основните свободи (”Конвенцията”).
2. Жалбоподателите се представляват от адв. Й. Грозев, адвокат от София. Българското правителство (”Правителството”) се представлява от своя агент Г-жа М. Пачева, от Министерството на правосъдието.
3. На 29 ноември 2005 г., Съдът реши да информира Правителството за жалбата. Позовавайки се на член 29 § 3 от Конвенцията, Съдът реши, че ще се произнесе едновременно по допустимостта и по същество.

ФАКТИТЕ

І. ИЗЛОЖЕНИЕ НА ФАКТИТЕ

4. Първият жалбоподател е пакистански гражданин, роден през 1969 г. и живущ в момента в Гужранвала, Пакистан. Другите двама жалбоподатели са и двамата български граждани, родени съответно през 1966 г. и 1996 г. и живеят в София.

А. Установяването на първия жалбоподател в България

5. Първият жалбоподател пристига в България през ноември 1992 г. със срочна виза. В следствие на женитбата си с жалбоподателката през 1995 г., той получава разрешение за пребиваване валидно до 24 май 2000 г. Те имат дете, третият жалбоподател, което се ражда през май 1996 г.

Б. Отнемането на разрешението за пребиваване на първия жалбоподател

6. На 2 март 2000 г., към 7 часа сутринта, първият жалбоподател е посетен от полицаи в жилището си и е поканен да се яви в областната дирекция на вътрешните работи за проверка на документите. Той веднага е отведен в центъра за задържане на възрастни и е задържан. Той е информиран, че е задържан за проверка на редовността на разрешителното му за престой.
7. На 7 март 2000 г. му връчват решение от 22 февруари 2000 г., издадено от директора на службата за документи за самоличност към министерството на вътрешните работи, разпореждащо екстрадирането му и въдворяването му в центъра за задържане до изпълнение на мярката за екстрадиране.
8. Заинтересованият е екстрадиран към Пакистан същия ден.

В. Последващо развитие след екстрадирането на първия жалбоподател

9. След своето екстрадиране, първият жалбоподател се установява в Гужранвала, Пакистан. Той обаче не може да намери стабилни работа и жилище и преживява занимавайки се с дребни работи. Поради това и поради желанието на родителите, техният син да продължи обучението си в България, жалбоподателката и третия жалбоподател остават в България. Между 2000 г. и 2006 г., те на три пъти ходят при първия жалбоподател в Пакистан и живеят там общо 16 месеца. На 15 август 2003 г., жалбоподателката ражда в София, второто дете на семейството.

Г. Опити на жалбоподателите да обжалват решението за екстрадиране

10. На 24 март и 3 април 2000 г., жалбоподателката завежда от името на своя съпруг, пред директора на службата за документи за самоличност към министерството на вътрешните работи, две жалби целящи отмяна на мярката за екстрадиране.  С писмо от 9 май 2000 г., тя е уведомена, че с три разпореждания от 22 февруари 2000 г., документа за временно пребиваващ на жалбоподателя е бил отнет, в приложение на член 40, алинея 1 (2) от закона за чужденците, който предвижда такава мярка по отношение на чуждестранни граждани, чиято дейност е от естество застрашаващо сигурността и интересите на държавата, разпоредено е неговото екстрадиране и е наложена забрана за влизане на територията на  България за десет години. Според това писмо, заинтересованият е бил замесен в трафик на хора и нелегален трансфер на хора през границите на страната.
11. Едновременно с тези жалби, жалбоподателите на 13 април сезират Софийски градски съд с жалба за отмяна на решението за екстрадиране. Те посочват, че не са били информирани за обвиненията отправени към първия жалбоподател и подчертават, че той живее в страната от 1992 г., че упражнява търговска дейност и, че семейството му зависи финансово от това. В заключение, жалбоподателите изтъкват, че осъщественото екстрадиране нарушава правото на семеен живот, гарантирано от член 8 от Конвенцията.
12. Жалбата им е върната на 2 май 2000 г. от съда с мотива, че по силата на член 47 от закона за чужденците, принудителните мерки имащи отношение към националната сигурност не подлежат на обжалване.
13. В следствие на апелативната жалба на жалбоподателите, разпореждането за недопустимост е отменено на 20 юли 2000 г. от Върховния административен съд, който връща делото на Софийски градски съд за разглеждане по същество. С решението си ВАС счита, че по този начин спорният акт нарушава конституционните права на заинтересованите и, че съдилищата са компетентни да контролират неговата валидност, въпреки текста от закона в обратен смисъл.
14. На съдебното заседание в Софийски градски съд на 29 ноември 2000 г., адвоката на жалбоподателите иска спиране на делото до постановяване на решението на Конституционния съд, който междувременно е бил сезиран с жалба целяща обявяването на член 47 от закона за чужденците за несъвместим с българската Конституция и с Европейската конвенция за правата на човека.
15. В следствие на решението на Конституционния съд, който се произнася на 23 февруари 2001 г., и отхвърля иска за несъвместимост, жалбоподателите искат, през декември 2001 г.,  възобновяване на процедурата пред Софийски градски съд. Съдът разпорежда възобновяване, но обявява жалбата за недопустима с мотива, че по силата на член 47 от закона за чужденците, принудителните мерки имащи отношение към националната сигурност не подлежат на обжалване.
16. Жалбоподателите, не предприемат обжалване на това решение, считайки, че подобно обжалване няма шанс за успех, като се има предвид решението на Конституционния съд.
17. В последствие, жалбоподателката се обръща многократно към органите на министерството на вътрешните работи, за да иска преразглеждане на случая на нейния съпруг. В частност, в следствие на решението на Европейския съд за правата на човека по делото Al-Nashif и други с/у България (решение от 20 юни 2002 г.), тя предлага да оттегли настоящата жалба, ако се разреши връщането на съпруга й.
18. На 17 септември жалбоподателката депозира пред Върховния административен съд нова жалба срещу решението за екстрадиране. Но с разпореждане от 19 януари 2006 г., тя е обявена за недопустима поради неплащане на съответните съдебни такси.

ІІ. ПРИЛОЖИМИ ВЪТРЕШНО ПРАВО И ПРАКТИКИ

А. Законът от 1998 г. за чужденците в Република България

19. Този закон урежда, влизането, престоя и статута на чуждестранните граждани. Членове 40 до 47 от закона, уреждат принудителните мерки, които могат да бъдат предприети в тази област.
20. Член 40 алинея 1 (2) определя, че разрешението за престой на чужденец може да бъде отнето с решение на Министъра на вътрешните работи или на друг упълномощен орган, поради причините изброени в член 10. Алинея 1 (1) на тази разпоредба визира хипотезите, в които чуждестранният гражданин, със своите действия е застрашил сигурността или интересите на държавата или пък, че съществуват данни, че той действа срещу сигурността и интересите на страната.
21. Според член 42, екстрадирането на чужденец, може да бъде разпоредено, когато неговото присъствие на територията представлява сериозна заплаха за националната сигурност или обществения ред. В приложение на член 44 алинея 4, по решение на Министъра на вътрешните работи, или друг упълномощен орган, съответните лица могат да бъдат задържани в центрове за задържане, докато чакат изпълнението на мярката за екстрадиране.
22. Мотивирането на подобни актове, се ограничава до цитирането на правното основание въз основа на което са били предприети.

Б. Жалбите срещу принудителните мерки в приложение на закона

1. В момента на фактите по случая

23. Към момента на постановяването на оспорваните решения, член 47 от закона сочи, че принудителните мерки имащи директно отношение към сигурността на страната, не подлежат на никакво обжалване. За другите принудителни мерки, член 46 препраща към закона за административното производство, който предвижда възможността за оспорване редовността на административните актове по йерархически и съдебен път.
24. През декември 2000 г., Парламентът приема тълкувателен закон за член 47 от закона за чужденците, поради различаващите се практики на съдилищата по този текст. Всъщност, някои съдилища отказвали каквото и да е разглеждане на актове приети в приложение на член 40 алинея 1 (2), докато други разглеждали, дали основанията за подобни мерки действително се отнасяли до националната сигурност.
25. Този закон, в единствения си член постановява:

„Не подлежат на обжалване, не съдържат фактическо основание и подлежат на незабавно изпълнение заповедите, издадени на основание чл.40, ал.1, т.2 във връзка с чл.10, ал.1, т.1, на основание чл.42 или на основание чл.10, ал.1, т.1 от Закона за чужденците в Република България, с които се налагат принудителни административни мерки, непосредствено свързани със сигурността на страната. Преценката на съда дали даден административен акт е непосредствено свързан със сигурността на страната, се изчерпва само с посоченото в заповедта правно основание за нейното издаване. Това означава, че съдът не може да разглежда жалби срещу такива заповеди и същите се оставят без разглеждане на основание чл.20, ал.1, т.5 от Закона за Върховния административен съд или на основание чл.34, т.1 и 4 от Закона за административното производство. Съдът не може да събира доказателства за фактите и обстоятелствата, мотивирали органа, издал заповедта. В случаите, когато е допуснато разглеждане, съдът е длъжен да прекрати производството.”

26.  Освен това, Конституционният съд е сезиран с искане целящо да се обяви член 47 от закона за чужденците за несъвместим с българската Конституция и Европейската конвенция за правата на човека, но не успява да постигне болшинство, съдиите гласували  за и против искането, са равен брой.

27.  Съдиите гласували в полза на съвместимостта са счели, че националната сигурност е легитимна цел , която трябва да бъде поставена преди правата и свободите на индивида. Освен това, решенията имащи отношение към националната сигурност, съдържали конфиденциални данни, които трябвало да се защитават.

28.  Съдиите гласували в полза на несъвместимостта, подчертавали, че ограничаването на права гарантирани от Конституцията, би трябвало да бъде абсолютно необходимо за преследваната цел, какъвто не бил случая що се отнася до пълната липса на контрол върху решенията за екстрадиране. Освен това, отсъствието на гаранции срещу произволни и незаконни решения на администрацията били в противоречие с Конвенцията, доколкото разпоредбите относно престоя на чужденци били в състояние да нарушат гарантираните от членове 3 и 8 от Конвенцията права .

2.     Последващи развития

29.  С изменението на закона за чужденците от 27 април 2001 г., член 47 е премахнат и член 46 въвежда възможността да се обжалва всеки акт постановен в приложение на закона, по йерархичен път пред Министъра на вътрешните работи, който не спира изпълнението.

30.  Мерките за отнемане на разрешително за престой или забрана до националната територия с мотиви визирани в член 10 алинея 1 (1), а именно дейности застрашаващи или противоречащи на националната сигурност или на интересите на държавата, остават изключени от съдебен контрол. Те всъщност остават без мотивиране и не е предвиден никакъв контрол за техните последствия върху личния и семейния живот на заинтересования.

31.  По късно, решение на Върховния административен съд от 8 май 2003 г., приема, в следствие на решението на Съда по делото Al-Nashif и други с/у България (n^o 5093/99, 20 юни 2002 г.), че вътрешните съдилища са компетентни да разглеждат жалби срещу този тип актове, когато засегнатото лице се позове на нарушаване на член 8 от Конвенцията (виж в същия смисъл, Опр. № 8910/01.11.2004 г. по адм. д. № 7722/2004 г., ВАС, V отд., Опр. № 706/29.01.2004 г. по адм. д. № 11313/2003 г., ВАС, V отд., Опр. № 4883/28.05.2004 г. по адм. д. № 3572/2004 г., ВАС, V отд.). Върховният съд уточнява, че Министърът на вътрешните работи не е независим орган и, че само съдилищата разполагат с необходимата степен на независимост, за да осъществяват контрол върху административните актове.

ПО ПРАВО

І. ОТНОСНО ПРЕТЕНДИРАНОТО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛЕН 8 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

32.  Жалбоподателите считат, че екстрадирането на първия жалбоподател е засегнало техния личен и семеен живот в нарушение на член 8 от Конвенцията. Член 8 е редактиран както следва.

„1.  Βсеки  има  право  на  неприкосновеност  на  личния  и  семейния  си живот, на жилището и на тайната на кореспонденцията.

2.  Намесата на държавните власти в упражняването на това право е недопустима, освен в случаите, предвидени в закона и необходими в  едно  демократично  общество  в  интерес  на  националната  и

обществената сигурност или на икономическото благосъстояние на страната,  за предотвратяване на  безредици или престъпления,  за защита  на  здравето  и  морала  или  на  правата  и  свободите  на

другите.”

А. Тези на страните

33.  Жалбоподателите поддържат, че осъществената намеса в тяхното право на личен и семеен живот, не е отговаряло на законовите изисквания на член 8, поради липса на яснота и предвидимост на понятието „национална сигурност” и поради отсъствието на гаранции срещу самоволност в приложимата вътрешна регламентация. Те подчертават в частност, че първият жалбоподател не е бил информиран за причините за отнемане на неговото разрешително за престой, че въпросните административни актове не са били подкрепени с никакво доказателство и, че не е имало възможност да бъдат обжалвани пред съд.

34.  Първият жалбоподател оспорва, да е бил заплаха за сигурността на страната по какъвто и да е начин и счита, че се е държал като добър гражданин.  Така, че предприетите по негово отношение мерки не са преследвали никаква законна цел и са нанесли несъразмерно посегателства на семейния му живот. Неговата съпруга и синът му не са могли да го последват в Пакистан, доколкото не говорят езика и не познават културата на тази страна, а и той самият не е бил в стабилно положение там.

35.  Правителството не представя становище.

Б. Оценка на Съда

1.     По допустимостта

36.  Съдът счита, че настоящата жалба не е очевидно неоснователна по смисъла на член 35 § 3 от Конвенцията.  Той отчита освен това, че не среща никакъв друг мотив за недопустимост. Така, че следва да се обяви за допустима.

2.     По същество

37.  Съдът констатира, че към момента на отнемането на правото му на престой през 2000 г., жалбоподателят е живеел от осем години в България, където се е бил установил легално. Той е упражнявал търговска дейност и е бил женен от 1995 г., за жалбоподателката, българска гражданка, и са имали един син – третия жалбоподател. При тези обстоятелства, Съдът счита, че отнемането на правото на престой, екстрадирането и забраната за достъп до територията, предприети по отношение на първия жалбоподател, представляват намеса в правото на заинтересования на личен и семеен живот.

38.  От тук нататък, Съдът трябва да провери дали въпросната намеса е спазила изискванията на втория параграф от член 8.

39.  По въпроса да се знае дали приложената мярка е била „предвидена от закона”, Съдът отбелязва, че законът за чужденците от 1998 г. предвижда отнемането на разрешителното за престой поради, между другото, дейности насочени срещу сигурността и интересите на страната (член 40 алинея 1, във връзка с член 10 алинея 1 (1) от закона). Той позволява на властите да отменят разрешително за престой с немотивиран административен акт, издаден без всякаква състезателна процедура и неподлежащ на обжалване.

40.  В случая, разрешителното за престой на жалбоподателя е било отнето с решение посочващо единствено цитираните по-горе разпоредби от закона за чужденците, без той да бъде информиран за фактите, на които се опира това решение. Освен това изрично е посочено, че това решение не подлежи на обжалване.

41.  А Съдът вече е посочвал, че когато става въпрос за засягане на основни права, националният закон ще бъде в противоречие с върховенството на правото, ако правото на преценка предоставено на изпълнителната власт, не познава граници (виж цитираното решение Al-Nashif и други, § 119 и, mutatis mutandis, Lupsaс/у Румъния, n^o 10337/04, §§ 41 и 42, ЕСПЧ 2006‑...). В редица дела водени срещу България, Съдът е достигал до извода за нарушаване на член 8 от Конвенцията, поради факта, че приложимото законодателство не предоставя достатъчни гаранции срещу произволно посегателство срещу основните права гарантирани от Конвенцията и от тук, не отговаря на условието за законност предвидено в член 8 (цитирания Al-Nashif и други, §§ 119-129 ; Musa и други с/у България, n^o 61259/00, §§ 60-64, 11 януари 2007 г.).

42.  По мнението на Съда, същите забележки са валидни и в настоящия случай. Той констатира, че незаконната намеса не е била „предвидена в закона” по смисъла на член 8 § 2 от Конвенцията.

43.  Тази констатация е достатъчна за Съда, за да заключи, че е налице нарушение на член 8. Като следствие, не е необходимо да се търси, дали въпросната намеса е преследвала „законова цел” или пък е била „необходима в едно демократично общество”.

ІІ. ОТНОСНО ПРЕТЕНДИРАНОТО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛЕН 13 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

44.  Жалбоподателите поддържат, че съгласно вътрешното право не съществува възможност за жалба, която да може да отговори на техните претенции основани на член 8 от Конвенцията. Те се позовават на член 13 който гласи:

„Βсеки, чиито права и свободи, провъзгласени в тази Конвенция, са нарушени,  има  право  на  ефикасни  правни  средства  за  тяхната защита пред съответните национални власти, дори и нарушението

да  е  извършено  от  лица,  действуващи  при  упражняване  на служебни функции.”

А. Тези на страните

45. Жалбоподателите излагат, че решението за екстрадиране и забрана на достъпа до националната територия не е могло да бъде обжалвано, по силата на закона за чужденците и на решението на Конституционния съд от 23 февруари 2001 г. В следствие на това, жалбите, които са завели са били обявени за недопустими и оставени без разглеждане от съда. Ако в своето решение от 8 май 2003 г., Върховният административен съд е счел, че въпросните решения са можели да бъдат обжалвани по съдебен ред, жалбоподателите считат, че подобно обжалване остава трудно на практика, че неговата ефективност е несигурна и, че от всяко положение не би могло да възмезди продължителното нарушаване на правата им.
46. Правителството не представя становище.

Б. Оценка на Съда

1. По допустимостта

47. Съдът счита че тази жалба не е очевидно неоснователна по смисъла на член 35 § 3 от Конвенцията.  Той отчита освен това, че не среща никакъв друг мотив за недопустимост. Така, че би следвало да се обяви за допустима.

2. По същество

48. Съдът припомня, че член 13 от Конвенцията гарантира съществуването във вътрешното право на възможност за обжалване, която позволява да се защитят правата и свободите от Конвенцията, така както те са провъзгласени. Така че, тази разпоредба изисква възможност за обжалване предвидена във вътрешното законодателство, която да оправомощава национална инстанция да разгледа жалбата основана на Конвенцията и, която да предложи подходящо обезщетение. Тази „инстанция” не е задължително да бъде при всички случаи съдебна инстанция в чистия смисъл на термина. Все пак обаче, нейните права и процесуалните гаранции които предлага, се вземат предвид, за да се определи дали обжалването е ефективно (Rotaru с/у Румъния [GC], n^o 28341/95, §§ 67 à 69, ЕСПЧ 2000-V).
49. Що се отнася до конкретния случай, Съдът отбелязва, че по силата на закона действащ на времето, решенията разпореждащи отнемането на разрешително за престой, екстрадиране или забрана за достъп до територията с мотиви свързани с националната сигурност, не са подлежали на съдебно обжалване и, че жалбата отправена от жалбоподателите е била обявена за недопустима на тази основа, без да бъде разгледана по същество.
50. Що се отнася до възможността за обжалване пред по-горния административен орган, Съдът вече е отчел, че подобно обжалване не отговаря на изискванията на член 13 (цитирания Al-Nashif и други, §§ 135-138). Нищо в настоящия случай, не може да отклони Съда от това заключение.
51. Съдът отчита последвалото значително развитие на вътрешното правораздаване, което след решението на Върховния административен съд от 8 май 2003 г., приема за разглеждане жалби срещу подобни мерки, когато те се позовават на нарушаване на правата гарантирани от член 8 от Конвенцията. Без да се произнася по ефикасността  на подобни жалби след промените в правораздаването, Съдът констатира, че в конкретния случай жалбата внесена от жалбоподателите е била обявена за недопустима, без разглеждане по същество, в съответствие със състоянието на законодателството и правораздаването по онова време. Освен това, съдът не е информиран за никаква друга възможност позволяваща да се оспорва въпросното решение.
52. Въз основа на това, може да се заключи, че е налице нарушение на член 13.

ІІ. ОТНОСНО ПРЕТЕНДИРАНОТО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛЕН 5 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

53.  Първият жалбоподател повдига също така няколко оплаквания въз основа на член 5 от Конвенцията във връзка с неговия арест и задържане. Съответните пасажи от член 5 гласят следното:

„1.  Βсеки има  право  на  свобода  и  сигурност.  Никой  не може  да бъде лишен от свобода, освен в следните случаи и по реда, предвидени от закона:

(...)

f)  законосъобразен  арест  или  лишаване  от  свобода  на  дадено лице,  с  цел  да  се  предотврати  незаконното  му  влизане  в страната,  или  на  лице,  против  което  се  предприемат  действия за неговото депортиране или екстрадиране.

2.  На  всеки  арестуван  трябва  незабавно  да  бъдат  съобщени  на разбираем  за  него  език  основанията  за  арестуването му  и  всички обвинения, които му се предявяват.

(...)

4.  Βсеки  арестуван  или  лишен  от  свобода  има  право  да  обжалва законосъобразността  на  своето  задържане  в  съда,  който  е задължен в кратък срок да се произнесе; в случай че задържането е

неправомерно,  съдът  е  длъжен  да  нареди  незабавното освобождаване на задържаното лице.”

А. Тези на страните

54. Първият жалбоподател счита, че задържането му в центъра за задържане между 2 и 7 март 2000 г., не е в съответствие с член 5 § 1, доколкото законът определящ задържането с цел екстрадиране не уточнява при какви обстоятелства подобно задържане е възможно и оставя място за произволни решения. Той подчертава, че не е бил информиран за мотивите за своя арест и не е получил решението за задържане преди 7 март 2000 г.,  в нарушение на член 5 §1 и 5 § 2 от Конвенцията. Той позовава, също така, и на член 5 § 4, за да посочи, че не е имал ефективна възможност да оспори законността на задържането си.
55. Правителството не представя становище.

Б. Оценка на Съда

1. Оплакването въз основа на  член 5 § 1

56. Съдът припомня, че за да бъде едно задържане в съответствие с член 5 § 1 f) от Конвенцията е достатъчно да има започната процедура по екстрадиране и задържането да стане в края на нейното приложение. Така, че няма защо да се търси, дали първоначалното решение за екстрадиране се оправдава или не по отношение на вътрешното законодателство или на Конвенцията, или дали задържането може да се счита за настина необходимо, например за да се избегне риска от укриване или престъпление (Chahal с/у Великобритания, решение от 15 ноември 1996 г., сборник решения 1996‑V, с. 1862, § 112). Още повече, че не може да се каже дали процедурата е била водена от властите с необходимото старание (цитирания Chahal, с. 1863, § 113).
57. Що се отнася до това дали задържането е било осъществено „по законов ред”, по смисъла на член 5 § 1, Съдът припомня, че нова изискване включва, на първо място, всеки арест или задържане да имат законово основание във вътрешното право и от друга страна да са в съответствие с целта на член 5, която е да защитава индивида срещу произволни решения (Dougoz с/у Гърция, n^o 40907/98, § 54, ЕСПЧ 2001-II).
58. Що се отнася до настоящия случай, Съдът констатира, че по силата на член 44 алинея 4 от закона за чужденците, едно лице може да бъде поставено в център за задържане в очакване на неговото изгонване или екстрадиране, по решение на Министъра или на друго упълномощено лице и, че първият жалбоподател е бил арестуван и задържан в приложение на такова решение. Така, че от този момент задържането е имало законово основание по вътрешното право и Съдът не разполага с елементи сочещи, че властите са действали произволно или злонамерено при изпълнението на това решение.
59. От тук следва, че това оплакване е очевидно необосновано и следва да бъде отхвърлен в приложение на член 35 §§ 3 и 4 от Конвенцията.

2. Оплакване основано на член 5 § 2

а) по допустимостта

60. Съдът счита че това оплакване не е очевидно неоснователено по смисъла на член 35 § 3 от Конвенцията.  Той отчита, освен това, че не среща никакъв друг мотив за недопустимост. Така, че би следвало да се обяви за допустим.

б) по същество

61.  Съдът припомня, че член 5 § 2 определя една елементарна гаранция: всяко задържано лице трябва да знае защо е било лишено от свобода. Интегрирана в системата на защита, която предлага член 5, тя задължава на това лице да му се окажат, на прост и достъпен за него език,  правните и фактическите причини за лишаването му от свобода, с цел то да може да оспори законността пред съд по силата на параграф 4. Заинтересованият трябва да разполага с тези сведения в „най-кратки срокове”. За да се определи дали лицето ги е получило достатъчно рано, трябва да се имат предвид особеностите на всеки конкретен случай (Čonka с/у  Белгия, n^o 51564/99, § 50, ЕСПЧ 2002‑I).

62.  В конкретния случай, според думите на първия жалбоподател, полицаите са му оказали, че го очакват и го задържат с цел проверка на личните му документи, поради нередност, която те не уточняват. Чак на шестия ден от неговото задържане, непосредствено преди неговото екстрадиране, му е връчено решението за екстрадиране. Правителството не предостави елементи посочващи, че информация относно правните и фактически мотиви за задържането са били предоставени на жалбоподателя в по-ранен момент. От тук, и като се имат предвид конкретните обстоятелства, Съдът счита, че първият жалбоподател не е бил информиран за причините за неговия арест „в най-кратки срокове”, както го изисква член 5 § 2.

63.  От това следва, че е налице нарушение на тази разпоредба.

3. Оплакване въз основа на  член 5 §4

а) по допустимостта

64. Съдът счита че това оплакване не е очевидно неоснователен по смисъла на член 35 § 3 от Конвенцията.  Той отчита освен това, че не среща никакъв друг мотив за недопустимост. Така, че би следвало да се обяви за допустимо.

б) по същество

65. Член 5 § 4 изисква да се дадат на всяко задържано лице гаранции в съответствие със естеството на лишаването от свобода за което става дума. Що се отнася до задържането в рамките на процедура по екстрадиране, Съдът изисква заинтересованото лице да разполага с възможност да изиска съдебен контрол за законността, по смисъла на Конвенцията, който да бъде бърз и евентуално, да може да доведе до неговото освобождаване (виж наскоро, Mubilanzila Mayeka и Kaniki Mitunga с/у Белгия, n^o 13178/03, § 112, ЕСПЧ 2006‑...).
66. В делото Al-Nashif и други, споменато по-горе, Съдът заключи за нарушаване на член 5 § 4 поради отсъствието на съдебен контрол на задържането с цел екстрадиране, когато то е било решено с мотивите за национална сигурност, като се отбелязва че квалификацията „национална сигурност” зависи единствено от компетентните органи на министерството на вътрешните работи и не подлежи на никакъв контрол от независим орган (§§ 93-98 от цитираното решение). Съдът не вижда основание в конкретния случай да счита различно.
67. Съдът подчертава, освен това, че в настоящото дело, първият жалбоподател не е бил информиран за точните мотиви за неговото задържане и не му е била дадена възможност да се срещне с адвокат с цел да обсъди каквато и да е възможност за обжалване срещу задържането си.
68. В светлината на тези забележки, Съдът заключава, че е налице нарушение на член 5 § 4.

ІV. ОТНОСНО ПРИЛОЖЕНИЕТО НА ЧЛЕН 41 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

69. По смисъла на член 41 от Конвенцията,

„Ако Съдът установи, че е имало нарушение на Конвенцията или на протоколите  към  нея  и  ако  вътрешното  право  на  съответната Βисокодоговаряща  страна  допуска  само  частично  обезщетение, Съдът,  ако  е  необходимо,  постановява  предоставянето  на справедливо обезщетение на потърпевшата страна.”

А. Вреди

70.           Тримата жалбоподатели претндират 40 000 евро за морални вреди, които са понесли в следствие на нарушаване на членове 8, 13 и 5. Те претендират 10 000 евро обезщетение за пропуснати ползи и за разходи свързани с екстрадирането на първия жалбоподател и разделянето на семейството и най-вече за транспортни разходи и настаняване по време на престоите на жалбоподателката и децата в Пакистан. Те представят пред Съда визи и паспорти, доказващи осъществените пътувания в Пакистан.

71.           Правителството не представи становище.

72.           По отношение на материалните вреди, посочвани от жалбоподателите, Съдът  не констатира никаква пряка причинна връзка между констатираните нарушения и изтъкваните загуби на доходи. За сметка на това, Съдът приема, че екстрадирането на първия жалбоподател е довело до някои разходи, за да могат членовете на семейството да се виждат, но констатира, че тези разходи не са точно изчислени нито подкрепени с оправдателни документи. Що се отнася до моралната вреда, Съдът счита, че жалбоподателите безспорно са понесли такава вреда поради нарушаване на членове 5 §§ 2 и 4, 8 и 13 на Конвенцията. В същото време, Съдът отбелязва, че в следствие на промяната на съдебната практика с решението на Върховния административен съд от 8 май 2003 г., жалбоподателите по принцип имат възможността да направят нови постъпки пред тази юрисдикция и да поискат преразглеждане на техния случай. Като се имат предвид тези забележки и всички елементи с които разполага, Съдът присъжда на жалбоподателите обща сума от 6 000 евро за всички вреди.

Б. Разходи

73. Жалбоподателите претендират, също така, 3 000 евро за извършени разходи, както пред вътрешното правосъдие така и пред Съда. Те представят хонорарен договор с техния адвокат и разбивка за извършената работа от него за 38 часа при часова ставка от 80 евро
74. . Правителството не представи становище.
75. Според съдебната практика на Съда, един жалбоподател може да получи възстановяване на разходите си, когато може да се удостовери тяхната реална стойност, тяхната необходимост и разумния им размер. В случая, като се имат предвид елементите с които разполага, и горепосочените критерии, Съдът счита за разумна сумата от 1 500 евро за всички разходи и ги присъжда на жалбоподателите.

В. Мораторна лихва

76. Съдът счита за уместно да базира мораторната лихва върху лихвеният процент по пределното кредитно улеснение на Централната европейска банка увеличена с три процентни пункта.

С ТЕЗИ МОТИВИ, СЪДЪТ, ЕДИНОДУШНО,

1. Обябява жалбата за допустима с мотивите извлечени от членове 8, 13, 5 § 2 и 5 § 4  и за недопустима в останалата част;

2. Постановява, че е налице нарушение на член 8 от Конвенцията;

3. Постановява, че е налице нарушение на член 13 във връзка с член 8 от Конвенцията;

4. Постановява, че е налице нарушение на член 5 § 2;

5. Постановява, че е налице нарушение на член 5 § 4;

6. Постановява

а) че държавата ответник трябва да изплати на жалбоподателя, в срок от три месеца след като решението стане окончателно, съгласно член 44 § 2 от Конвенцията, следните суми, обърнати в български лева според курса на датата на изплащане:

i.               6 000 евро (шест хиляди евро) за материални и морални вреди;

ii.             1 500 евро (хиляда и петстотин  евро) за разходи;

iii.            Всички суми, които биха могли да бъдат изискуеми като данъци върху тези суми;

б) след изтичането на този срок и до изплащането им, тези суми ще бъдат олихвявани с проста лихва с лихвеният процент по пределното кредитно улеснение на Централната европейска банка, валиден през този период, увеличен с три процентни пункта;

7. Отхвърля искането за справедливо обезщетение над тези суми.

Съставено на френски език, след това съобщено писмено на 12 юни 2007 г. в приложение на член 77 §§ 2 и 3 на правилника.

Клаудиа ВЕСТЕРДИЕК                                           Пеер ЛОРЕНЦЕН

Секретар                                                                    Председател

Дата на постановяване: 14.6.2007 г.

Вид на решението: По същество

Досие в HUDOC: http://hudoc.echr.coe.int/eng?i=001-81059