Номер на жалба: 39034/04 г.

Членове от Конвенцията: (Чл. 6) Право на справедлив съдебен процес, (Чл. 13) Право на ефикасни правни средства за защита

 ЕВРОПЕЙСКИ СЪД ПО ПРАВАТА НА ЧОВЕКА

ПЕТО ОТДЕЛЕНИЕ

ДЕЛО "ДОРОН СРЕЩУ БЪЛГАРИЯ"

(Жалба № 39034/04 г.)

РЕШЕНИЕ

СТРАСБУРГ

14 октомври 2010 г.

Това решение е окончателно, но може да претърпи редакционни промени.

По делото на Дорон срещу България,

Европейският съд по правата на човека (Пето отделение), заседаващ като Комитет в състав:

          Райт Марусте (Rait Maruste), председател,
          Миряна Лазарова Трайковска (Mirjana Lazarova Trajkovska),
          Здравка Калайджиева, съдии,
          и Стивън Филипс (Stephen Phillips), заместник-секретар на Отделението,

след проведено закрито заседание на 21 септември 2010 г.,

се произнесе със следното съдебно решение, постановено на същата дата:

ПРОЦЕДУРАТА

1. 1. Делото е образувано по жалба (№ 39034/04 г.) срещу Република България, подадена на 25 октомври 2004 г. пред Съда на основание на чл. 34 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи (“Конвенцията”) от българския гражданин г-н Дилян Спиридонов Дорон (“жалбоподателят”).
2. 2. Жалбоподателят се представлява от г-н М. Екимджиев и г-жа К. Бончева – адвокати, практикуващи в град Пловдив. Българското правителство („правителството”) е представлявано от своите агенти – г-жа С. Атанасова, г-жа Н. Николова и г-н В. Обретенов от Министерството на правосъдието.
3. 3.  На 11 февруари 2009 г. председателят на Пето отделение решава да изпрати уведомление до правителството относно жалбата. В съответствие с Протокол № 14 жалбата е разпределена за разглеждане на Комитет от трима съдии.

ФАКТИТЕ

1. ОБСТОЯТЕЛСТВА ПО ДЕЛОТО
2. 4. Жалбоподателят е роден през 1953 г. и живее в град София.
3. Наказателното производство срещу жалбоподателя
4. 5.  На 7 март 1994 г. жалбоподателят е обвинен в подпомагане и подбудителство при длъжностно присвояване в особено големи размери. В хода на наказателното производство са повдигнати обвинения срещу няколко лица за злоупотреба със служебно положение и длъжностно присвояване.
5. 6.  На 8 март 1994 г. жалбоподателят е разпитан във връзка с горните обвинения, като е извършено претърсване на служебните му помещения.
6. 7.  На 11, 15, 23 и 24 март 1994 г. са разпитани жалбоподателят, някои от другите обвинени и свидетели.
7. 8.  На 28 март 1994 г. жалбоподателят е обвинен и за документна измама, като е разпитан в тази връзка и му е определена парична гаранция.
8. 9.  В периода от м. април до м. ноември 1994 г. са извършени поне петнадесет разпита и едно претърсване, като още няколко лица са обвинени в злоупотреба със служебно положение и длъжностно присвояване.
9. 10.   Тъй като жалбоподателят не заплаща гаранцията и не е открит за разпит, към неопределена дата през 1994 г. българските власти предприемат национално и международно издирване с помощта на Интерпол.
10. 11.  На 5 декември 1994 г. жалбоподателят е открит в Швейцария, а на 26 януари 1996 г. е екстрадиран в България.
11. 12.  Междувременно наказателното производство срещу него не е приключило и между 9 ноември 1994 и 8 януари 1996 г. са проведени не по-малко от четиринадесет разпита и са назначени две съдебни експертизи.
12. 13.  На 26 януари 1996 г. жалбоподателят е разпитан и са му предявени разкритията от разследването.
13. 14.  От м. януари до м. октомври 1996 г. са извършени поредица от разпити и някои други следствени действия, като обвиненията срещу жалбоподателя са разделени от обвиненията срещу останалите замесени лица.
14. 15.  На 5 юли 1997 г. прокурор от Софийска градска прокуратура сваля някои от обвиненията срещу жалбоподателя и съставя обвинителен акт. Така единственото обвинение срещу жалбоподателя, което остава в сила, е за документна измама в особено големи размери, в резултат на която той незаконно е получил голяма сума пари.
15. 16.  На 5 септември 1997 г. обвинителният акт е внесен в Софийски градски съд.
16. 17.  В хода на първото съдебно заседание на 5 март 1998 г. се установява, че жалбоподателят е върнал твърдяната присвоена сума на засегнатото дружество.
17. 18.  В периода от 5 март 1998 до 12 януари 1999 г. Софийски градски съд провежда не по-малко от четиринадесет съдебни заседания.
18. 19.  С решение от 12 януари 1999 г. Софийски градски съд оправдава жалбоподателя.
19. 20.  Прокурорът обжалва решението.
20. 21.  Софийски апелативен съд провежда не по-малко от три съдебни заседания. С решение от 13 март 2000 г. съдът потвърждава оправдателното решение.
21. 22.  Прокурорът обжалва решението пред висшестоящия съд. На 22 май 2000 г. Върховният касационен съд провежда съдебно заседание.
22. 23.  С решение от 3 октомври 2001 г. Върховният касационен съд отменя решението на Софийски апелативен съд заради процесуални нарушения и връща делото за повторно разглеждане.
23. 24.  При повторното гледане на делото Софийски апелативен съд провежда съдебни заседания на 20 май и 23 септември 2002 г.
24. 25.  С решение от 21 ноември 2003 г. Апелативният съд потвърждава решението на Софийски градски съд от 12 януари 1999 г.
25. 26.  Върховният касационен съд също се произнася утвърдително в окончателно решение от 24 юни 2004 г.
26. 27.  Очевидно в хода на производството срещу жалбоподателя не са повдигнати граждански искове.

Б.  Изземване на парите

28. 28.  По време на претърсването на служебните помещения на жалбоподателя, проведено на 8 март 1994 г., е иззет метален сейф. На 11 май 1994 г. следовател от Националната следствена служба отваря сейфа и иззема сумата от 986 444 стари българки лева (BGL) (което по това време е равностойността на 41 874 германски марки или 21 410 евро). В протокола от изземването от 11 май 1994 г. е отбелязано, че сумата е иззета по силата на чл. 156 от Наказателно-процесуалния кодекс (НПК) от 1974 г. Сумата е депозирана по специална банкова сметка, по която не се начислява лихва.
29. 29.  След приключване на наказателното производство срещу жалбоподателя, същият изисква връщането на иззетата сума.
30. 30.  С решение от 2 септември 2004 г. Софийски градски съд разпорежда сумата да се върне на жалбоподателя. Съдът установява, че в хода на наказателното производство срещу жалбоподателя не са повдигнати граждански искове и не са наложени обезпечителни мерки. Жалбоподателят получава 986,40 нови български лева (BGN) или приблизително 504 евро, което е равностойността на иззетата сума след деноминацията през 1999 г.
31. ПРИЛОЖИМО ВЪТРЕШНО ЗАКОНОДАТЕЛСТВО И ПРАКТИКА
32. Средства за правна защита срещу прекомерната продължителност на наказателното производство
33. 31.  Разпоредбите на вътрешното право по отношение на средствата за защита срещу прекомерната продължителност на наказателното производство са обобщени в параграфи 34 – 42 от решението на Съда по делото Атанасов и Овчаров срещу България, № 61596/00, 17 януари 2008 г.

Б.  Мерки за обезпечаване на граждански искове в хода на наказателното производство

32. 32.  Член 156 на НПК, който е действал в периода между 1974 и 1999 г., предвижда обезпечителни мерки, за да се гарантира удовлетворяването на граждански искове срещу извършителя, заплащането на глоби или изпълнението на разпореждания за конфискация. По отношение на производството по обезпечението, както и на обжалването пред по-горна инстанция, се прилагат разпоредбите на Гражданския процесуален кодекс (ГПК) от 1952 г.
33. 33.  В случай че в законно установения срок не бъде предявен граждански иск, заинтересована страна може да поиска от съда освобождаване на гаранцията (чл. 322 от ГПК).

В.  Обжалване на постановленията на следователя

34. 34.  Член 181 от НПК предвижда, че постановленията на разследващия орган се обжалват пред прокурора, а постановленията на прокурора могат да се обжалват пред прокурор от горестоящата прокуратура.

Г.  Веществени доказателства в наказателното производство

35. 35.  В членове 133 – 137 се съдържат разпоредбите за изземване на документи и други предмети, които могат да се окажат съществени за наказателното производство. Съгласно чл. 106 от НПК като веществени доказателства могат да се събират вещи и други предмети, които се пазят от органите, докато завърши наказателното производство. Предметите могат да бъдат върнати на правоимащите преди да завърши наказателното производство, само когато това няма да затрудни разкриването на обективната истина (чл. 108 § 2). Считано от 1 януари 2000 г., чл. 108 от НПК се изменя, като се пояснява, че прокуратурата дава разрешение за връщането на иззети предмети и се въвежда право на обжалване пред съда в случай на отказ.

ПРАВОТО

1. ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛ. 6, АЛ. 1 ОТ КОНВЕНЦИЯТА
2. 36. Жалбоподателят се оплаква, че продължителността на производството е несъвместима с изискването за „разумен срок”, предвидено в чл. 6, ал. 1, от Конвенцията, която гласи:

„Βсяко лице, при решаването на правен спор относно… основателността на каквото и да е наказателно обвинение срещу него ..., има право на ... гледане на неговото дело в разумен срок, от [a] ... съд ...”

37. 37.  Правителството твърди, че делото е било сложно и затова е отнело време, а като е избягал от страната, жалбоподателят е допринесъл за забавянето на производството.
38. Период, който следва да се вземе под внимание
39. 38.  Периодът, който следва да се вземе под внимание, започва на 7 март 1994 г., когато жалбоподателят е обвинен в подпомагане и подбудителство при длъжностно присвояване в особено големи размери (вж. параграф 5 по-горе). Краят на този период е на 24 юни 2004 г., когато Върховният касационен съд постановява окончателно решение по делото (вж. параграф 26 по-горе). Това ще рече, че производството е продължило десет години, три месеца и седемнадесет дни за фазата на досъдебното разследване и гледането на делото на три съдебни инстанции.

Б. Допустимост

39. 39. Съдът отбелязва, че оплакването на жалбоподателя по чл. 6, ал. 1, не е явно необосновано по смисъла на чл. 35, ал. 3, от Конвенцията и не е недопустимо на други основания. Следователно трябва да бъде обявено за допустимо.

В.  По същество

40. 40. Съдът припомня, че разумната продължителност на производството следва да се преценява в светлината на обстоятелствата по делото и с оглед на следните критерии: сложността на делото, поведението на жалбоподателите и на съответните власти (вж., наред с много други източници, Пелисие и Саси срещу Франция (Pélissier and Sassi v. France) [ГК], № 25444/94, § 67, ЕСПЧ 1999-II).
41. 41.  Съдът отбелязва, че общата продължителност на производството по настоящото дело е повече от десет години.
42. 42.  Съдът приема, че делото е относително сложно, като първоначално са повдигнати обвинения срещу няколко лица, разпитани са редица свидетели и са възложени експертизи.
43. 43.  Що се отнася до поведението на жалбоподателя, Съдът намира, че значително забавяне във фазата на досъдебното разследване се дължи на неговото отсъствие от страната, което трае повече от година (вж. параграфи 10 – 12 по-горе).
44. 44.  От друга страна обаче, Съдът отчита редица моменти на забава на производството по вина на властите, като например забавяне с около три години поради връщане на делото за процесуални нарушения (вж. параграф 23 по-горе) и закъснение с около година и два месеца между последното съдебно заседание пред Софийски апелативен съд от 23 септември 2002 г. и постановяването на окончателното решение на съда на 21 ноември 2003 г. (вж. параграфи 24 и 25 по-горе). Съдът отбелязва също, че Върховният касационен съд не е разгледал делото с нужната експедитивност (вж. параграфи 21 – 23 по-горе).
45. 45. Предвид гореизложеното, както и на основание на съдебната си практика по този въпрос, общото времетраене на производството и забавата по вина на властите, Съдът счита, че по настоящото дело продължителността на производството не отговаря на изискването за „разумен срок”.

Ето защо е налице нарушение на чл. 6, ал. 1.

1. ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛ. 13 ОТ КОНВЕНЦИЯТА
2. 46. По-нататък жалбоподателят се оплаква относно липсата на ефикасни средства за правна защита по отношение на прекомерната продължителност на производството срещу него. Той се позовава на чл. 13 от Конвенцията, който гласи:

„Βсеки, чиито права и свободи, провъзгласени в тази Конвенция, са нарушени, има право на ефикасни правни средства за тяхната защита пред съответните национални власти, дори и нарушението да е извършено от лица, действащи при упражняване на служебни функции.”

47. 47.  Правителството не представя коментар.
48. 48. Съдът отбелязва, че оплакването на жалбоподателя по чл. 13 не е явно необосновано по смисъла на чл. 35, ал. 3 от Конвенцията и не е недопустимо на други основания. Следователно трябва да бъде обявено за допустимо.
49. 49.  Съдът отново напомня, че член 13 гарантира ефикасни правни средства за защита пред съответните национални власти за твърдяно нарушение на изискването по чл. 6, ал. 1 – делото да бъде разгледано в разумен срок (вж. Кудла срещу Полша (Kudła v. Poland) [ГК], № 30210/96, § 156, ЕСПЧ 2000-XI). Като се позовава на мотивите си по други решения срещу България, където намира, че при сходни обстоятелства българското право не предоставя ефикасни правни средства за защита (вж. например Сиджимов срещу, № 55057/00, §§ 40 – 43, 27 януари 2005 г., Атанасов и Овчаров срещу България, цитирано по-горе §§ 57 – 61 и Янков и Манчев срещу България, №№ 27207/04 и 15614/05, §§ 32 – 34, 22 октомври 2009 г.), Съдът не вижда причина да достигне до различно заключение по настоящото дело.
50. 50.  В този смисъл е налице нарушение на чл. 13 от Конвенцията.

III. ТВЪРДЕНИ НАРУШЕНИЯ НА ЧЛ. 1 ОТ ПРОТОКОЛ № 1 И ЧЛЕН 13

51. 51.  Жалбоподателят предявява оплакване по чл. 1 от Протокол № 1, че в нарушение на чл. 156 от НПК изземването на сумата от 986 444 стари лева (BGL) е било разпоредено от следовател, а не от съда. По-нататък той се оплаква, че в резултат на продължителното наказателно производство, на инфлацията и на деноминацията на националната валута през 1999 г., тази сума се е обезценила. Той поддържа твърдението, че не е могъл да получи лихва върху иззетата сума, в резултат на което е претърпял загуба. Също така той предявява оплакване по чл. 13, че не е разполагал с ефикасни средства за правна защита по отношение на оплакването по чл. 1 от Протокол № 1.
52. 52.  Член 1 от Протокол № 1 гласи:

„Βсяко физическо или юридическо лице има право мирно да се ползва от своите притежания. Никой не може да бъде лишен от своите притежания освен в интерес на обществото и съгласно условията, предвидени в закона и в общите принципи на международното право.

Предходните разпоредби не накърняват по никакъв начин правото на държавите да въвеждат такива закони, каквито сметнат за необходими за осъществяването на контрол върху ползването на притежанията в съответствие с общия интерес или за осигуряване на плащането на данъци или други постъпления или глоби.”

1. Становищата на страните
2. 53.  Правителството твърди, inter alia, че жалбоподателят изобщо не се е оплаквал пред националния съд относно изземването на парите и не е обжалвал действията на разследващите органи във връзка с изземването. Той не е предявявал и иск за лихва върху иззетата сума. Това означава, че жалбоподателят не е изчерпал вътрешноправните средства за защита преди да внесе жалба в Съда.
3. 54. Жалбоподателят твърди, че не е разполагал с ефикасни вътрешноправни средства за защита по отношение на оплакването по чл. 1 от Протокол № 1. Той настоява, че по силата на чл. 156 от НПК разследващите органи и прокуратурата са задължени да предприемат мерки, за да се гарантира удовлетворяването на граждански искове срещу извършителите на престъпни деяния, поради което всякакви искове и молби за връщане на иззетата сума или обжалване на изземването нямат никакви изгледи за успех.
4. 55.   Жалбоподателят твърди също, че изземването е било незаконно, тъй като, ако се приеме, че е било извършено съгласно чл. 156 от НПК, то решението за това не е постановено от съда, а ако се приеме, че е било извършено съгласно чл. 133 от НПК, иззетите предмети не са били от значение за наказателното производство. Той твърди също, че изземването е довело до загуба в размер на 20 905,87 евро, което представлява разликата в стойността на иззетата и върнатата сума.

Б.  Преценката на Съда

56. 56.  Съдът отбелязва, че жалбоподателят изобщо не се е оплаквал пред националните власти относно изземването на парите. Неговите оплаквания по чл. 1 от Протокол № 1 се повдигат за първи път директно пред Съда.
57. 57.  Съдът отбелязва, че съгласно българското право, независимо от основанията и реда на изземването, всички постановления на следователя могат да се обжалват пред прокурор, а постановленията на прокурора могат да се обжалват пред прокурор от горестоящата прокуратура (вж. параграф 34 по-горе). Поради това Съдът смята, че жалбоподателят е могъл да оспори прокурорското постановление за изземването на сумата. Освен това, независимо дали сумата е била иззета като гаранция, или като веществено доказателство, жалбоподателят винаги е имал възможност да изиска връщането и́ от прокурора или от съда (вж. параграфи 32, 33 и 35 по-горе). При все това, той не се е опитал да се възползва от нито едно от тези правни средства за защита. Що се отнася до аргумента му, че не би имал изгледи за успех (вж. параграф 54 по-горе), Съдът отново напомня, че наличието единствено на съмнения относно потенциалния успех на определено правно средство за защита, което не е безспорно неефективно, не представлява основателна причина за неизчерпването на вътрешноправните средства за защита (вж., наред с много други източници, Акдивар и други срещу Турция (Akdivar and Others v. Turkey), 16 септември 1996 г., § 71, Доклади за съдебни решения и определения, 1996‑IV; Алауи и други срещу Германия (Allaoui and Others v. Germany) (реш.), № 44911/98, 19 януари 1999 г.; и Муазез Епьоздемир (Muazzez Epözdemir v. Turkey) (реш.), № 57039/00, 31 януари 2002 г.).
58. 58. Предвид гореизложеното Съдът счита, че жалбоподателят не е изчерпал вътрешноправните средства за защита, с които е разполагал по отношение на оплакването по чл. 1 от Протокол № 1. Следователно това оплакване трябва да бъде отхвърлено в съответствие с чл. 35, ал. 1 и ал. 4 от Конвенцията. От това следва, че оплакването на жалбоподателя по чл. 13 трябва да бъде отхвърлено като явно необосновано в съответствие с чл. 35, ал. 3 и ал. 4 от Конвенцията.
59. ПРИЛОЖЕНИЕ НА ЧЛ. 41 ОТ КОНВЕНЦИЯТА
60. 59.  Член 41 от Конвенцията гласи:

„Ако Съдът установи нарушение на Конвенцията или на Протоколите към нея и ако вътрешното право на съответната Βисокодоговаряща страна допуска само частично обезщетение, Съдът, ако е необходимо, постановява предоставянето на справедливо обезщетение на потърпевшата страна.“

1. Вреди
2. 60.  Жалбоподателят претендира 17 000 евро (EUR) за неимуществени вреди, претърпени в резултат от прекомерната продължителност на наказателното производство и липсата на ефикасни средства за правна защита срещу тази прекомерна продължителност.
3. 61.  Правителството оспорва тази претенция с аргумента, че е прекомерна.
4. 62.  Съдът отчита, че жалбоподателят би следвало да е претърпял неимуществени вреди в резултат от установените нарушения (вж. параграфи 45 и 50 по-горе). Произнасяйки се по справедливост и като взема предвид всички обстоятелства по делото, Съдът присъжда 2 400 евро по настоящия иск.

Б.  Разноски

63. 63.  Жалбоподателят претендира 2 730 евро за адвокатски хонорари в производството пред Съда, 17 евро за пощенски разходи и 52 евро за канцеларски материали. В подкрепа на искането си жалбоподателят представя договор за процесуално представителство и почасова справка за тридесет и девет часа правна работа при тарифа от 70 евро на час. Жалбоподателят моли присъдената му за разноски сума, която надхвърля 1 000 евро, да се заплати директно на неговите адвокати.
64. 64.  Правителството оспорва тези претенции с аргумента, че са прекомерни.
65. 65. Според практиката на Съда жалбоподателят има право на възстановяване на разноски само доколкото е доказано, че същите са действително и по необходимост направени и са в разумен размер. В този случай, като се имат предвид внесените документи по делото и горните критерии, Съдът намира за разумно да присъди сумата от 600 евро за разноски по всички искове.

В.  Лихва за забава

66. 66.  Съдът счита за подходящо лихвата за забава да бъде изчислена на основата на пределния лихвен процент по заеми на Европейската централна банка, с добавени три процентни пункта.

ПО ИЗЛОЖЕНИТЕ СЪОБРАЖЕНИЯ СЪДЪТ ЕДИНОДУШНО:

1. Обявява оплакванията относно продължителността на наказателното производство срещу жалбоподателя и липсата на ефикасни вътрешноправни средства за защита за допустими, а останалата част от жалбата – за недопустима;

2. Постановява, че е налице нарушение на чл. 6, ал. 1 от Конвенцията поради прекомерната продължителност на производството;

3. Постановява, че е налице нарушение на чл. 13 във връзка с чл. 6, ал. 1 от Конвенцията поради липсата на ефикасни средства за правна защита срещу прекомерната продължителност на наказателното производство;

4. Постановява

(a)  ответната държава да заплати на жалбоподателя в срок до три месеца от датата на влизане в сила на съдебното решение съгласно чл. 44, ал. 2 от Конвенцията долупосочените суми, преобразувани в левова равностойност по курса към датата на плащането;

(i)  EUR 2 400 (две хиляди и четиристотин евро) за неимуществени вреди, заедно с всички данъци, които могат да бъдат дължими;

(i)  EUR 600 (шестстотин евро) за разноски, заедно с всички данъци, които могат да бъдат дължими от жалбоподателя.

(б)  след изтичане на указания тримесечен срок до извършване на плащането, върху горната сума се дължи проста лихва в размер, равен на пределния лихвен процент по заеми на Европейската централна банка за периода на забава, с добавени три процентни пункта;

5. Отхвърля останалата част от иска на жалбоподателя за справедливо обезщетение.

Изготвено на английски език и оповестено в писмен вид на 14 октомври 2010 г. в съответствие с чл. 77, ал. 2 и 3 от Правилника на Съда.

Стивън Филипс                                                                   Райт Марусте
Заместник-секретар на Отделението                                  Председател

Дата на постановяване: 14.10.2010 г.

Вид на решението: По същество

Досие в HUDOC: http://hudoc.echr.coe.int/eng?i=001-100960