ЧЕТВЪРТО ОТДЕЛЕНИЕ

 

БЪРБОРСКИ СРЕЩУ БЪЛГАРИЯ

 

(Жалба № 12811/07 г.)

 

РЕШЕНИЕ

СТРАСБУРГ

26 март 2013 г.

 

ОКОНЧАТЕЛНО

 

26/06/2013 г.

 

Това решение е окончателно при условията, посочени в чл. 44, ал. 2 от Конвенцията, но може да претърпи редакционни промени.

 

По делото на Бърборски срещу България,

Европейският съд по правата на човека (Четвърто отделение), заседаващ като Отделение в състав:

       Инета Цимеле (Ineta Ziemele), председател,

       Пейви Хирвеле (Päivi Hirvelä),

       Георге Николау (George Nicolaou),

       Леди Бианку (Ledi Bianku),

       Здравка Калайджиева,

       Кшищоф Войтичек (Krzysztof Wojtyczek),

       Фарис Вехабович (Faris Vehabović), съдии,

и Лорънс Ърли (Lawrence Early), секретар на Отделението,

след проведено закрито заседание на 5 март 2013 г.,

се произнесе със следното съдебно решение, постановено на същата дата:

ПРОЦЕДУРАТА

1.  Делото е образувано по жалба (№ 12811/07 г.) срещу Република България, подадена на 16 февруари 2007 г. пред Съда на основание на чл. 34 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи  (“Конвенцията”) от българския гражданин г-н Иван Василев Бърборски (“жалбоподателя”).

2. Жалбоподателят е представляван от г-н И. Мургин – адвокат, практикуващ в град София. Българското правителство („правителството”) е представлявано от своите агенти – г-жа Н. Николова и г-жа М. Коцева от Министерството на правосъдието.

3. Жалбоподателят твърди по-специално, че задържането му от 2 октомври до 8 декември 2005 г. и след 26 януари 2007 г. е незаконосъобразно.

4. На 6 септември 2009 г. Съдът изпраща уведомление до правителството за жалбата. Съдът решава също да се произнесе едновременно по допустимостта и по съществото на жалбата (чл. 29, ал. 1 от Конвенцията).

ФАКТИТЕ

I. ОБСТОЯТЕЛСТВА ПО ДЕЛОТО

5.  Жалбоподателят е роден през 1969 г. и живее в град София.

A. Присъдите на жалбоподателя

6. С решение, което влиза в сила на 30 ноември 2004 г., Габровският окръжен съд осъжда жалбоподателя на три години лишаване от свобода по дело № 210/00.

7. С решение, което влиза в сила на 13 май 2005 г., Кърджалийският окръжен съд осъжда жалбоподателя на една година лишаване от свобода по дело № 46/04. Съдът приспада периода от една година, през който жалбоподателя е задържан в предварителния арест (от 10 юни 2003 до 10 юни 2004 г.).

Б.  Определяне на едно общо наказание

8. На неуточнена дата през 2005 г. жалбоподателят подава искане за определяне на общо наказание лишаване от свобода по двете му присъди.

9. С решение № 394 от 1 юли 2005 г. Кърджалийският районен съд налага общо наказание от три години и шест месеца лишаване от свобода. Съдът приема, че жалбоподателят е започнал да излежава присъдата си по дело № 210/00 от 10 май 2003 г. и приспада тези две години, два месеца и двадесет и девет дни, които вече са излежани, считано от 1 юли 2005 г. Освен това, тъй като заповедта за предварително задържане на жалбоподателя по дело № 46/04 е в сила, считано от 10 юни 2003 до 10 юни 2004 г., съдът приспада също и този период.

10. Жалбоподателят обжалва решението. В заседание, проведено на 29 септември 2005 г., той оттегля своята жалба. Тъй като прокуратурата не обжалва решението, производството се прекратява на същата дата и решение № 394 влиза в сила.

11. В резултат на това на същия ден районният прокурор на Кърджали дава указание на затворническите власти в София, където жалбоподателят е задържан, да го освободят, тъй като той вече е излежал изцяло присъдата си.

12. Затворническите власти не изпълняват указанията, тъй като те считат, че общата присъда лишаване от свобода на жалбоподателя не е правилно изчислена. По тяхно мнение периодът, в който е в сила разпореденото предварително задържане на жалбоподателя по дело № 46/04, е погрешно определен. В писмо от 7 октомври 2005 г. те уведомяват прокуратурата в София и Кърджали за своята констатация.

13. На 18 ноември 2005 г. Върховната касационна прокуратура (ВКП) дава указания на прокуратурата в Кърджали да поиска от районния съд да тълкува решението си, така че да изясни дали периодът на предварителното задържане на жалбоподателя по дело № 46/04 е трябвало да бъде приспаднат.

14. На 2 декември 2005 г. искането е отхвърлено от Кърджалийския районен съд, който постановява, че решението му е ясно.

15. На същата дата ВКП дава указания на районния прокурор на Кърджали да разпореди освобождаването на жалбоподателя. Той също така заявява, че като се има предвид, че общият срок на двете присъди е погрешно изчислен, следва да се разгледа възможността за възобновяване на производството, за да се определи обща присъда. Копие от писмото е изпратено на адвоката на жалбоподателя.

16. Жалбоподателят е освободен от затвора на 8 декември 2005 г.

В.  Възобновяване на производството за определяне на общо наказание

17. В писмо от 12 декември 2005 г. затворническите власти в София информират ВКП, че в резултат на неправилно изчисление на срока лишаване от свобода от страна на Кърджалийския районен съд, жалбоподателят е излежал два месеца и единадесет дни повече от срока на лишаване от свобода, определен от съда.

18. На 10 април 2006 г. Върховната прокуратура внася искане съгласно чл. 362 от Наказателно-процесуалния кодекс от 1974 г. за възобновяване на производството, за да се определи общо наказание за двете присъди на жалбоподателя.

19. С окончателно решение от 10 октомври 2006 г. Върховният касационен съд уважава искането. Съдът постановява, че периодът, през който жалбоподателя е задържан в следствения арест по дело № 46/04, е погрешно определен, тъй като той едновременно с това е излежавал присъда по дело № 210/00.

20. На 26 януари 2007 г. жалбоподателят е върнат в затвора за изтърпяване на остатъка от присъдата си.

II. ПРИЛОЖИМО ВЪТРЕШНО ПРАВО

21. Чл. 25, ал. 1 от Наказателния кодекс от 1968 г. предвижда, че когато едно лице е осъдено за две или повече отделни престъпления, ще бъде наложена обща присъда, ако всички престъпления са извършени преди влизане в сила на първата присъда. Ал. 2 от същата разпоредба гласи, че времето, което е изтърпяно от първата присъда, ще бъде приспаднато от времето, което остава да се изтърпи по общата присъда.

22. Чл. 59, ал. 1 от Кодекса предвижда, че срокът на предварителното задържане ще бъде приспаднат от общата присъда.

23. Чл. 371 от Наказателно-процесуалния кодекс от 1974 г. („Кодекса от 1974 г.“) (в сила до 29 април 2006 г., когато е заменен от нов Кодекс) гласи, че присъдите и решенията се изпълняват след като са влезли в сила. Копие от решението се изпраща на прокурора, който е компетентен да предприеме необходимите мерки за неговото изпълнение; в случай на наказание лишаване от свобода прокурорът нарежда на затворническите власти да задържат затворника в изпълнение на присъдата (чл. 375, ал. 2 от Кодекса от 1974 г.).

24. Чл. 361, ал. 1 от Кодекса от 1974 г. гласи, че Главният прокурор може да поиска възобновяване на наказателното производство. Чл. 360, ал. 1 предвижда, че искането трябва да се подаде в срок от една година от влизането в сила на съответната присъда. Съгласно чл. 362, ал. 2, т. 5 искане може да бъде подадено по отношение на присъди, решения и определения, които не са били предмет на касационно разглеждане, на същите основания като тези, приложими към касационните жалби. Тези разпоредби са заменени с чл. 420, ал. 1, чл. 421, ал. 1 и чл. 422, ал. 1, т. 5 от Наказателно-процесуалния кодекс, приет на 29 април 2006 г. Формулировката на новите членове е почти идентична с тази на предишните, с изключение на срока за подаване на искания за възобновяване на производството, който е определен на шест месеца.

25. Чл. 2 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди от 1988 г. („Законът от 1988 г.“) предвижда, доколкото е приложим:

„Държавата отговаря за вредите, причинени на [граждани] от органите на … следствието, прокуратурата, съда … при:

...

6.  изпълнение на наложено наказание над определения срок или размер.”

ПРАВОТО

I. ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛ. 5, АЛ. 1 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

26.  Жалбоподателят се оплаква, че неговото задържане от 2 октомври 2005 до 8 декември 2005 г. е незаконно, в нарушение на чл. 5, ал. 1, б. „а“ от Конвенцията, който гласи следното:

„1. Βсеки има право на свобода и сигурност. Никой не може да бъде лишен от свобода, освен в следните случаи и по реда, предвиден от закона:

 (a)  законосъобразно лишаване от свобода по силата на постановена от компетентен съд присъда;

...”

A. Допустимост

1.  Спазване на правилото за шест месеца

27. Правителството твърди, че жалбата е подадена след изтичането на шестмесечния срок, предвиден в чл. 35, ал. 1 от Конвенцията. По-специално, то твърди, че жалбоподателят е трябвало да подаде жалбата си след освобождаването му от затвора през декември 2005 г. Вместо това той бездейства до 2007 г.

28. Жалбоподателят оспорва твърдението на правителството.

29. Съдът отбелязва, че жалбоподателят е освободен от затвора на 8 декември 2005 г. (вж. параграф 16 по-горе). Освен това той отбелязва, че в кореспонденцията от 2 декември 2005 г. Върховната касационна прокуратура ясно заявява, че възнамерява да подаде искане за възобновяване на производството, за да се определи обща присъда. Такова искане действително е направено на 10 април 2006 г. (вж. параграф 15 по-горе). При тези обстоятелства не изглежда неразумно, че жалбоподателят е чакал изхода на възобновеното производство преди да подаде жалбата си до Съда. Това производство приключва на 10 октомври 2006 г., а жалбата му е подадена на 16 февруари 2007 г. Следователно тя е подадена в срок.

30. Поради това Съдът отхвърля предварителното възражение на правителството по отношение на правилото за шестте месеца.

2.  Изчерпване на вътрешноправните средства за защита

31. Правителството, позовавайки се на вътрешна съдебна практика, твърди също, че жалбоподателят не е изчерпал вътрешноправните средства за защита, тъй като не е завел иск по чл. 2, т. 6 от Закона от 1988 г.

32. Жалбоподателят възразява.

33. Съдът отбелязва, че в случаите, когато задържането на едно лице се простира отвъд периода на неговата присъда (вж. параграф 25 по-горе), обезщетение за вреди може да се претендира по чл. 2, т. 6 от Закона от 1988 г. В конкретния случай обаче Върховният касационен съд постановява в решението си от 10 октомври 2006 г., че срокът на лишаване от свобода, наложен на жалбоподателя не е правилно изчислен и той е върнат в затвора. С оглед на това решение излежаното време от жалбоподателя не изглежда да превишава присъдата лишаване от свобода, наложена от националните съдилища. Освен това вътрешната съдебна практика, посочена от правителството, не се отнася до обстоятелства като тези по настоящото дело. Поради това Съдът не може да подкрепи твърдението, че един иск на основание на Закона от 1988 г. би бил ефикасно правно средство за защита на жалбоподателя с оглед на обстоятелствата в конкретния случай.

34. От това следва, че възражението на правителството, че не са изчерпани вътрешноправните средства за защита трябва да бъде отхвърлено.

35. В заключение, Съдът отбелязва, че това оплакване не е явно необосновано по смисъла на чл. 35, ал. 3, б. „а“ от Конвенцията. Освен това той отбелязва, че то не е недопустимо и на други основания. Следователно трябва да бъде обявено за допустимо.

Б.  По същество

36. Жалбоподателят твърди, че задържането му между 2 октомври и 8 декември 2005 г. е незаконно, тъй като срокът на наказанието лишаване от свобода, наложено с решение № 394, е изтекъл.

37. Правителството твърди, че управата на Софийския затвор не отказва произволно да освободи жалбоподателя, а по-скоро установява, че присъдата му лишаване от свобода не е правилно изчислена и съответно предупреждава прокуратурата. Правителството поддържа, че жалбоподателят е оттеглил жалбата си срещу решение № 394, което довежда до това, че то влиза в сила. Въпреки това погрешно решение, властите все пак освобождават жалбоподателя на 8 декември 2005 г. По-късно, когато производството е възобновено, целият период на задържане на жалбоподателя е приспаднат от остатъка от присъдата му. Поради това той не е задържан незаконно, а в съответствие с процедурата, предвидена от закона по смисъла на Конвенцията.

38. Съдът подчертава, че чл. 5 съдържа основно човешко право, а именно защита на индивида срещу произволна намеса от страна на държавата в правото му на свобода. Букви „а“ до „е“ на чл. 5, ал. 1 съдържат изчерпателен списък на допустимите основания, на които лицата могат да бъдат лишавани от свобода. Лишаването от свобода не би било съвместимо с чл. 5, ал. 1, ако не попада в едно от тези основания (вж. неотдавнашното решение по делото Остин и други срещу Обединеното кралство (Austin and Others v. the United Kingdom) [ГК], № 39692/09, № 40713/09 и № 41008/09, § 60, 15 март 2012 г.).

39. Чл. 5, ал. 1, б. „а“ позволява законосъобразно лишаване от свобода след осъждане от страна на компетентен съд. Целта на задържането трябва да бъде изпълнението на наказание лишаване от свобода, наложено от съда.

40. Съдът отбелязва, че жалбоподателят е задържан в изпълнение на присъда, постановена от компетентен съд (вж. параграфи 6 и 9 по-горе). От това следва, че задържането му попада в приложното поле на чл. 5, ал. 1, б. „а“. Няма съмнение, че присъдата е законосъобразна съгласно българското законодателство; нито може да се твърди, че задържането му не съответства на целта на задържането съгласно тази разпоредба от Конвенцията.

41. Съдът отбелязва, че решение № 394, което е влиза в сила на 29 септември 2005 г., налага едно общо наказание за двете присъди на жалбоподателя. Жалбоподателят е освободен на 8 декември 2005 г., което според управата на Софийския затвор е два месеца и единадесет дни след изтичане на срока на наказанието, наложено с решение № 394 (вж. параграф 17 по-горе). Самият жалбоподател твърди, че той е трябвало да бъде освободен на 2 октомври 2005 г.

42. Поради това Съдът трябва да установи дали задържането на жалбоподателя между 2 октомври и 8 декември 2005 г. е в съответствие с изискванията на чл. 5, ал. 1, б. „а“.

43. Правителството твърди, че управата на Софийския затвор отказва да освободи жалбоподателя, тъй като установява, че Кърджалийският районен съд е изчислил неправилно продължителността на присъдата лишаване от свобода, която той следва да изтърпи. Затворническите власти обаче не могат да бъдат считани за „компетентен съд“ по смисъла на чл. 5, ал. 1, б. „а“ и решението им да задържат жалбоподателя не може да послужи като основание за задържането му по смисъла на тази разпоредба от Конвенцията.

44. Правителството също така твърди, че периодът на задържане на жалбоподателя до 8 декември 2005 г. е приспаднат от остатъка от срока на лишаване от свобода, определен с окончателното решение от 10 октомври 2006 г. (вж. параграф 19 по-горе). Съдът обаче не е убеден, че горното твърдение оправдава задържането на жалбоподателя между 2 октомври и 8 декември 2005 г. През този период лишаването от свобода на жалбоподателя е уредено с решение № 394 и не се оспорва от страна на правителството, че така определеният срок е изтекъл преди освобождаването на жалбоподателя на 8 декември 2005 г. Доколкото правителството твърди, че решение № 394 е погрешно, Съдът счита за важно да отбележи, че органите на прокуратурата са имали възможност да подадат жалба срещу него, но не са го направили. При липса на такова обжалване оспорваното решение е влязло в сила и подлежи на изпълнение. Вярно е, че органите на прокуратурата са поискали възобновяване на производството и че в това производство националният съд се съгласява с органите на прокуратурата и констатира, че срокът лишаване от свобода на жалбоподателя наистина е неправилно изчислен (вж. параграф 19 по-горе). При все това такова пост фактум поправяне на грешката относно задържането на жалбоподателя по време на въпросния период не променя факта, че съгласно чл. 5, ал. 1 задържането следва да бъде обосновано през целия му срок на действие. Съдът счита, че преди постановяване на решението от 10 октомври 2006 г. оценката от страна на прокуратурата и затворническите власти за решението на Кърджалийския районен съд не е достатъчна, за да оправдае задържането на жалбоподателя по време на разглеждания период.

45. С оглед на горните съображения Съдът намира, че задържането на жалбоподателя в периода от 2 октомври до 8 декември 2005 г. след изтичане на наказанието, наложено с решение № 394, не е направено „по силата на постановена от компетентен съд присъда“ по смисъла на чл. 5, ал. 1, б. „а“. Ето защо е налице нарушение на чл. 5, ал. 1 от Конвенцията.

II. ДРУГИ ТВЪРДЯНИ НАРУШЕНИЯ НА КОНВЕНЦИЯТА

46. Последно жалбоподателят се оплаква на основание на чл. 5, ал. 1, б. „а“, че задържането му за изтърпяване на остатъка от присъдата, определена с решението на Върховния касационен съд от 10 октомври 2006 г., е незаконно. Той също така се оплаква, като се позовава на чл. 5, ал. 4 и чл. 13, че не е имал възможност да обжалва законността на задържането си след решението на Върховния касационен съд от 10 октомври 2006 г.

47. Съдът разгледа оплакванията, подадени от жалбоподателя. В светлината на всички материали, с които разполага, и дотолкова, доколкото въпросите, от които се оплаква жалбоподателят, са в рамките на неговата компетентност, Съдът намира, че те не разкриват никаква проява на нарушаване на правата и свободите, изложени в Конвенцията или нейните протоколи.

48. От това следва, че тази част от жалбата следва да се отхвърли като явно необоснована, в съответствие с чл. 35, ал. 3, б. „а“ и ал. 4 от Конвенцията.

III. ПРИЛОЖЕНИЕ НА ЧЛ. 41 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

49.  Чл. 41 от Конвенцията гласи:

„Ако Съдът установи нарушение на Конвенцията или на Протоколите към нея и ако вътрешното право на съответната Βисокодоговаряща страна допуска само частично обезщетение, Съдът, ако е необходимо, постановява предоставянето на справедливо обезщетение на потърпевшата страна.”

A.  Вреди

50. Жалбоподателят претендира 2 000 евро (EUR) обезщетение за имуществени вреди, представляващи загуба на доходи. Той не представя никакви документи или конкретни подробности по отношение на това твърдение. Той претендира също така и 10 000 евро обезщетение за неимуществените вреди, представляващи стрес и безпокойство, които той е понесъл в резултат на незаконното му задържане.

51. Правителството твърди, че претенциите са необосновани и прекомерни.

52. Съдът счита, че искът на жалбоподателя за имуществени вреди е необоснован. Поради това той го отхвърля.

53. Съдът счита, че жалбоподателят сигурно е претърпял неимуществени вреди, които са в резултат на нарушението на Конвенцията по неговото дело. Обаче, като взе предвид факта, че целият период на задържане на жалбоподателя, по отношение на който Съдът е установил нарушение на Конвенцията, се приспада от остатъка от присъдата му, Съдът счита, че с оглед на обстоятелствата в конкретния случай констатирането на нарушение представлява достатъчно справедливо обезщетение за жалбоподателя по отношение на неимуществени вреди.

Б.  Разноски

54. Жалбоподателят претендира също 700 евро за разноски, направени пред националните съдилища, и 500 евро за разноски, направени пред Съда. Той твърди, че не притежава никакви документи или разписки по отношение на разходите, направени в националното производство, тъй като не е очаквал, че ще бъдат необходими за целите на производството пред Съда. Не са представени също и документи в подкрепа на искането за разноски, направени пред Съда; жалбоподателят твърди, че той ще плати тези разходи след приключване на производството.

55. Правителството оспорва твърденията, като посочва, че те не са подкрепени с никакви документи.

56. Според практиката на Съда жалбоподателят има право на възстановяване на разноски само доколкото е доказано, че те са били действително направени и необходими, и са в разумен размер. По настоящото дело, при липса на писмени доказателства по отношение на разноските, Съдът счита, че твърденията на жалбоподателя са необосновани. Поради това той отхвърля иска за разноски.

В.  Лихва за забава

57.  Съдът счита за подходящо лихвата за забава да бъде изчислена на основата на пределния лихвен процент по заеми на Европейската централна банка, с добавени три процентни пункта.

ПО ИЗЛОЖЕНИТЕ СЪОБРАЖЕНИЯ СЪДЪТ ЕДИНОДУШНО

1.  Обявява за допустима жалбата относно незаконосъобразността на задържането на жалбоподателя между 2 октомври и 8 декември 2005 г., а останалата част от жалбата за недопустима;

 

2.  Постановява, че е налице нарушение на чл. 5, ал. 1 от Конвенцията;

 

3.  Постановява, че установяването на нарушение на чл. 5, ал. 1 представлява достатъчно справедливо обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от жалбоподателя;

 

4.  Отхвърля останалата част от иска на жалбоподателя за справедливо обезщетение и разноски.

Изготвено на английски език и оповестено в писмен вид на 26 март 2013 г. в съответствие с чл. 77, ал. 2 и 3 от Правилника на Съда.

                Фатош Арачи                                                       Инета Цимеле
Заместник-секретар на Отделението                                 Председател

 

В съответствие с чл. 45, ал. 2 от Конвенцията и чл. 74, ал. 2 от Правилника на Съда към настоящото решение е приложено особеното мнение на съдия И. Цимеле.

I.Z.
F.A.