Номер на жалба: 39143/06

Членове от Конвенцията: (Чл. 6) Право на справедлив съдебен процес, (чл. 6) Наказателно производство, (Чл. 6-1) Разумен срок

По делото Желев cрещу България,

Европейският съд по правата на човека (Четвърто отделение), заседаващ в състав:

          Георге Николау (George Nicolaou), председател,
          Здравка Калайджиева,
          Фарис Вехабович (Faris Vehabović), съдии,
          и Фатош Арачи (Fatoş Aracı), заместник-секретар на Отделението,

след обсъждане в закрито заседание на 11 декември 2012 г.,

постанови следното решение, взето на посочената дата:

ПРОЦЕДУРАТА

1.  Делото е образувано по жалба (№ 39143/06) срещу Република България, подадена в Съда на основание чл. 34 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи („Конвенцията“) от българския гражданин г-н Атанас Георгиев Желев („жалбоподателят“) на 21 септември 2006 г.

2.  Жалбоподателят се представлява от г-жа Д. К. Русева, адвокат в Шумен. Българското правителство („Правителството“) се представлява от своя агент г-жа Н. Николова, впоследствие заместена от г-жа M. Koцевa, от Министерството на правосъдието.

3.  На 24 ноември 2010 г. председателят на бившето Пето отделение реши да съобщи жалбата на Правителството.

4.  На 1 февруари 2011 г. Съдът промени състава на отделенията си. Делото бе разпределено на измененото по този начин Четвърто отделение.

ФАКТИТЕ

I.  ОБСТОЯТЕЛСТВА ПО ДЕЛОТО

5.  Жалбоподателят е роден през 1951 г. и живее в Силистра.

6.  На 15 април 1995 г. става пътна злополука с автомобила на жалбоподателя на пътя, свързващ Силистра с Русе. Заинтересованото лице и друго лице на име С.В. са открити в безсъзнание на мястото на злополуката от двама други автомобилисти.

7.  На 17 април 1995 г. е образувано наказателно производство срещу неизвестно лице. На 7 август 1995 г. на жалбоподателя е повдигнато обвинение за причиняване на телесна повреда на С.В. по време на пътната злополука, която е предизвикал на 15 април 1995 г. след употреба на алкохол.

8.  Впоследствие делото е върнато на два пъти на следствената служба от окръжния прокурор за допълнително разследване: на 17 юли 1998 и на 26 април 1999 г. По време на разследването разследващите органи правят оглед на мястото на инцидента, поръчват няколко експертизи, правят две възстановки и разпитват четиринадесет свидетели.

9.  През май 2000 г. жалбоподателят е изправен на съд пред Силистренския районен съд за причиняване на тежка телесна повреда на С.В. по време на пътно-транспортно произшествие, причинено от него след употреба на алкохол.

10.  С решение от 6 юни 2000 г. Силистренският районен съд оправдава жалбоподателя за повдигнатите срещу него обвинения поради липса на доказателства, че именно той е шофирал претърпялата злополука кола. С.В. обжалва пред Силистренския окръжен съд.

11.  След публикация в пресата от 15 октомври 2001 г. за наказателното преследване срещу жалбоподателя всички съдии от Силистренския окръжен съд си правят отвод по делото. На 19 ноември 2001 г. Върховният касационен съд решава да разпредели наказателното дело на Русенския окръжен съд.

12.  Русенският окръжен съд гледа делото между 24 януари 2002 и 26 януари 2004 г. Заседанието е отлагано на два пъти поради отсъствие на гражданския ищец и един път поради отсъствие на жалбоподателя. Определените от окръжния съд през ноември 2002 г. вещи лица предават доклада си през юни 2003 г.

13.  С решение от 26 януари 2004 г. Русенският окръжен съд потвърждава оправдателната присъда на жалбоподателя. С.В. подава касационна жалба.

14.  С решение от 9 декември 2004 г. Върховният касационен съд обезсилва решението на окръжния съд и връща делото за ново разглеждане. Върховното съдилище нарежда на по-низшата инстанция да направи нова експертиза, която да отговори на въпроса кой е шофирал претърпялата злополука кола.

15.  На 13 януари 2005 г. Русенският окръжен съд нарежда нова експертиза на същите вещи лица, които вече са дали заключение при предишното гледане на делото. Вещите лица представят заключенията си на съдебното заседание на 17 март 2005 г. Въз основа на материалите по делото, на показанията на свидетелите за събитията, на установените наранявания по телата на жалбоподателя и на С.В., и като отчитат положението на телата в момента, когато са ги открили свидетелите, вещите лица преценяват, че именно жалбоподателят е шофирал в момента на злополуката, а С.В. се е намирал на предната седалка вдясно.

16.  Адвокатът на жалбоподателя поисква от съда да нареди на вещите лица да направят допълнителна експертиза и да определят каква би била телесната повреда на жалбоподателя, ако се предположи, че той се е намирал на предната седалка вдясно или на задната седалка на автомобила. Окръжният съд отказва да нареди исканата допълнителна експертиза на основание, че вещите лица вече са отговорили на въпросите как са причинени различните телесни повреди на жалбоподателя и на С.В. и къде точно са седели двамата в момента на злополуката.

17.  На 17 март 2005 г. Русенският окръжен съд произнася присъдата. Жалбоподателят е признат за виновен за извършеното деяние и осъден условно на една година и шест месеца лишаване от свобода. Съдът приема, че установяването на обстоятелствата е било затруднено от липсата на очевидци, както и от факта, че жалбоподателят и С.В. са нямали никакъв спомен за злополуката. Все пак заключенията на вещите лица за вида и произхода на раните на жалбоподателя и на С.В., както и показанията на свидетелите, оказали се първи на местопроизшествието, позволявали да се заключи, че жалбоподателят, който шофирал, е загубил контрол над волана и че С.В. се е намирал на предната седалка вдясно, когато автомобилът изскочил от пътя. Медицинските доказателства показвали също така, че съдържанието на алкохол в кръвта на заинтересованото лице било над допустимата граница според вътрешното законодателство. Жалбоподателят подава касационна жалба.

18.  С решение от 7 април 2006 г. Върховният касационен съд отхвърля жалбата и потвърждава изцяло фактическите и правни изводи на по-долната инстанция. Върховното съдилище приема, че окръжният съд нашироко е мотивирал решението си, че е взел предвид всички относими доказателства в установяването на обстоятелствата и че изцяло е спазил процесуалните и материалноправни норми на вътрешното право.

ПРАВОТО

I.  ОТНОСНО ТВЪРДЯНОТО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛЕН 6 § 1 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

19.  Жалбоподателят твърди, че продължителността на производството не е отговаряла на принципа за „разумен срок“, предвиден в член 6 § 1 от Конвенцията и гласящ следното:

„Βсяко лице, при решаването на правен спор относно (...) основателността на каквото и да е наказателно обвинение срещу него, има право на (...) гледане на неговото дело в разумен срок от (...) съд“.

20.  Правителството се противопоставя на тази теза. То поддържа, че оплакването е недопустимо поради неизчерпване на вътрешноправните средства за защита и че във всеки случай продължителността на наказателното производство не е била прекомерна.

A.  Допустимост

21.  Правителството повдига възражение за неизчерпване на вътрешноправните средства за защита. Правителството поддържа, в частност, че заинтересованото лице не е завело иск за претърпени вреди по член 2 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди или по член 45 от Закона за задълженията и договорите. То не е подало жалба и срещу бавното наказателно производство пред министъра на правосъдието или Висшия съдебен съвет, осъществяващи надзор над доброто функциониране на съдебната система.

22.  Съдът вече е имал случаи неколкократно да заявява, че освен жалбата по член 239a от стария НПК и членове 368 и 369 от новия НПК, българското право не е предвиждало никакво правно средство за защита, способно да ускори хода на висящо наказателно производство (вж. Димитров и Хамънов срещу България (Dimitrov et Hamanov c. Bulgarie), № 48059/06 и № 2708/09, §§ 92 – 95, 10 май 2011, с препратките). Но Правителството не цитира това специфично средство и Съдът отбелязва, че във всеки случай то не е било приложимо в положението на жалбоподателя, тъй като е можело да ускори само досъдебната фаза от наказателния процес (вж. решение Димитров и Хамънов, горецитирано, §§ 92 и 93, в края), а при въвеждането му във вътрешното право през юни 2003 г. въпросното наказателно производство се е намирало вече в съдебна фаза (вж. параграф 12 по-горе). Съдът е имал също случай неколкократно да заяви, че българското право не е предлагало никакво обезщетяващо правно средство, способно да поправи прекомерната продължителност на наказателно производство (вж. Димитров и Хамънов, горецитирано, §§ 96 – 98, с препратките). Съдът счита, че същите мотиви са валидни и в конкретния случай и че следователно е редно възражението на Правителството за неизчерпване да се отхвърли.

23.  Съдът констатира също така, че оплакването очевидно не е неоснователно по смисъла на член 35 § 3 (a) от Конвенцията и че не среща никакво друго основание за недопустимост. Следователно е редно да бъде обявено за допустимо.

Б.  По същество

24.  Периодът, който следва да се разгледа, е започнал на 7 август 1995 г. с повдигането на обвинение на жалбоподателя и е приключил на 7 април 2006 г., когато Върховният касационен съд е произнесъл решението си. Следователно е продължил десет години и осем месеца на три инстанции.

25.  Съдът припомня, че разумният характер на продължителността на дадено производство се преценява в зависимост от обстоятелствата по делото и въз основа на установените критерии в неговата практика, а именно сложност на делото, поведение на жалбоподателя и поведение на компетентните органи (вж, наред с други,  Пелисие и Саси срещу Франция (Pélissier et Sassi c. France) [ГК], № 25444/94, § 67, ЕСПЧ 1999-II)

26.  Съдът многократно е разглеждал дела, повдигащи въпроси, сходни с тези по конкретното дело, и е установявал нарушение на член 6 § 1 от Конвенцията, включително по дела срещу България (вж. Пелисие и Саси, горецитирано, Димитров и Хамънов , горецитирано, § 110 и Приложение 1, с препратките).

27.  След като разгледа всички предоставени му материали, Съдът счита, че Правителството не е изложило нито един факт или аргумент, водещ към различен извод в настоящия случай. Той констатира, че въпросното дело не се е отличавало с особена сложност, че жалбоподателят е бил причина само за едно отлагане на съдебно заседание и че основното забавяне по производството се е дължало на повтарящите се връщания на делото за допълнително разследване и за ново разглеждане от окръжния съд поради различни пропуски на органите, осъществяващи наказателното преследване (вж. параграфи 7 – 18, по-горе). Като изхожда от тези констатации и собствената си практика по въпроса, Съдът счита, че в конкретния случай продължителността на производството по спора е прекомерна и не отговаря на изискването за „разумен срок“.

28.  Следователно налице е нарушение на член 6 § 1 от Конвенцията.

II.  ОТНОСНО ДРУГИТЕ ТВЪРДЯНИ  НАРУШЕНИЯ

29.  Жалбоподателят се жалва, от друга страна, че вината му не е била установена по убедителен и законосъобразен начин, както и от отказа на окръжния съд да зададе на вещите лица предложените от него допълнителни въпроси.

30.  Съдът разгледа и тези оплаквания на жалбоподателя. Като изхожда от всички предоставени му материали и доколкото е компетентен  да разглежда повдигнатите твърдения, Съдът не открива никакво видимо нарушение на гарантираните от Конвенцията и Протоколите към нея права и свободи. От което следва, че тази част ог жалбата е очевидно неоснователна и следва да бъде отхвърлена на основание член 35 §§ 3 (a) и 4 от Конвенцията.

III.  ОТНОСНО ПРИЛОЖЕНИЕТО НА ЧЛЕН 41 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

31.  Съгласно член 41 от Конвенцията,

„Ако Съдът установи нарушение на Конвенцията или на Протоколите към нея и ако вътрешното право на съответната Βисокодоговаряща страна допуска само частично обезщетение, Съдът, ако е необходимо, постановява предоставянето на справедливо обезщетение на потърпевшата страна.”

32. Жалбоподателят не е предявил никаква претенция за справедливо обезщетение. Ето защо Съдът счита, че не следва да му присъжда сума на това основание.

ПО ИЗЛОЖЕНИТЕ СЪОБРАЖЕНИЯ СЪДЪТ ЕДИНОДУШНО

1.  Отхвърля повдигнатото от Правителството възражение за неизчерпване на вътрешноправните средства за защита;

2.  Обявява жалбата за допустима по отношение на оплакването от прекомерната продължителност на наказателното производство и за недопустима в останалата й част;

3.  Постановява, че е налице нарушение на член 6 § 1 от Конвенцията.

Изготвено на френски език и съобщено писмено на 15 януари 2013 г. съгласно член 77 §§ 2 и 3 от Правилника на Съда.

   Фатош Арачи                                                                   Георге Николау
Заместник-секретар                                                              Председател

Дата на постановяване: 15.1.2013 г.

Вид на решението: По същество

Досие в HUDOC: http://hudoc.echr.coe.int/eng?i=001-116089