Номер на жалба: 32238/04

Членове от Конвенцията: (Чл. 6) Право на справедлив съдебен процес, (чл. 6) Наказателно производство, (Чл. 6-3-C) Безплатна служебна защита, (Чл. 6-3-c) Не разполага със средства, (Чл. 6-3-c) Когато интересите на правосъдието го изискват

По делото „Здравко Станев срещу България“,

Европейският съд по правата на човека (Четвърто отделение), на заседание в състав:

          Лех Гарлицки, Председател,
          Давид Тор Бьоргвинсон,
          Пайви Хирвела,
          Георге Николау,

     Небойша Вучинич,
     Винсент А. Де Гаетано съдии,
     Павлина Панова, ad hoc съдия,
     и Фатош Арачи, Заместник секретар на отделението,

След като заседава при закрити врата на 16 октомври 2012 г.,

постанови следното решение, прието на указаната по-горе дата:

ПРОЦЕДУРА

1.  Делото е заведено по жалба (№ 32238/04) срещу Република България, подадена в Съда на основание на член 34 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи („Конвенцията“) от Здравко Костов Станев.

2.  Жалбоподателят е представляван пред Съда от г-н Н. Руневски, адвокат, практикуващ в София. Българското правителство („Правителството“) е представлявано от своя Агент г-жа М. Димова.

3.  На 16 юни  2008 г. Здравка Калайджиева, съдията, избрана за България, се оттегля от заседаване по делото. Съответно на 28 септември 2012 г. Председателят на Четвърто отделение назначава Павлина Панова да заседава като ad hoc съдия от списъка с три лица, определени от България като допустими да служат като такива съдии (член 26 § 4 от Конвенцията и член 29 § 1 от Правилника на Съда).

4.  Междувременно на 19 октомври 2009 г. жалбата е съобщена на Правителството. Освен това е взето решение за едновременно произнасяне по допустимостта и основателността на жалбата (член 29 § 1 от Конвенцията).

ОТНОСНО ФАКТИТЕ

I.  ОБСТОЯТЕЛСТВА ПО ДЕЛОТО

5.  Жалбоподателят е роден през 1951 г. и живее в Казанлък.

A.  Предистория

6.  Жалбоподателят представлява баща си по деликтен иск срещу местното горско стопанство. На заседание, проведено през декември 2001 г., той възразява срещу решението на съдийката, която разглежда делото и която е председател на Казанлъшки районен съд, да назначи графологична експертиза на фотокопиран документ. Съдийката отхвърля възражението му и жалбоподателят внася жалба.

7.  На 7 декември 2001 г., с цел, както твърди, да илюстрира абсурдността на определението на съдийката, жалбоподателят внася в съда фотокопия на две декларации с молба те да бъдат приложени към жалбата му. В първата, за която се твърди, че е от съдийката, се казва, че тя е принудила жалбоподателя да я изготви и че за да го обезщети за причинените страдания и вреди, тя се задължава да му заплати 5 000 щатски долара (USD). Във втората, за която се твърди, че е от директора и от служител от горското стопанство, се посочва, че те дължат на жалбоподателя 5 000 щатски долара. На 18 декември 2001 г. жалбоподателят внася в съда нов документ, за който се твърди, че е от юрисконсулта на горското стопанство, и в който се посочва, че последният е принудил съдийката да извърши определени действия във връзка с делото и че същият дължи на жалбоподателя 10 000 щатски долара.

8.  И трите документа, представени под формата на фотокопия, носят подписи, за които се твърди, че са подписи на съответните лица.

Б.  Наказателното производство срещу жалбоподателя

9.  Съдийката препраща делото на органите на прокуратурата, които образуват разследване срещу жалбоподателя по обвинения в подправяне. Съдийката, длъжностните лица и юрисконсултът от горското стопанство също завеждат граждански искове срещу него.

10.  Всички съдии от Казанлъшки районен съд се оттеглят от делото и то е прехвърлено в Старозагорски районен съд. На 23 септември 2002 г. този съд връща делото на органите на прокуратурата за отстраняване на процесуални грешки. На 7 май 2003 г. органите на прокуратурата повдигат обвинение срещу жалбоподателя, като обвинението се свежда до използване на подправен документ в нарушение на Член 316 от Наказателния кодекс (вж. Релевантно вътрешно право по-долу).

11.  По искане на Председателя на Казанлъшки районен съд, на 5 юни 2003 г. Върховният касационен съд нарежда прехвърлянето на делото в Новозагорски районен съд, който е в друг съдебен район, тъй като това би премахнало необходимостта съдиите да се оттеглят от делото дори на въззивна инстанция.

12.  На 1 юли 2003 г. жалбоподателят възразява срещу обвинителния акт. Той твърди, наред с другото, че е внесъл копията на документите, за да покаже неприложимостта на графологичната експертиза при фотокопия.

13.  Делото се провежда на две дати през лятото на 2003 г.

14.  В решение от 30 септември 2003 г. Новозагорски районен съд намира жалбоподателя за виновен. Вместо да постанови наказателна санкция, той заменя наказателната му отговорност с административна глоба в размер на 500 български лева (лв.). Освен това го осъжда да плати на гражданските ищци обезщетение за неимуществени вреди в следните размери: 10 000 лв. на съдийката (целия претендиран размер), 5 000 лв. на юрисконсулта, 1 200 лв. на директора на горското стопанство и 700 лв. на длъжностното лице от тази служба.

15.  За да стигне до това решение, районният съд установява, че жалбоподателят съзнателно е използвал подправени документи с оглед на подобряване на неговото процесуално положение по делото срещу горското стопанство. Тъй като няма доказателства, че той е изготвил документите, не може да бъде държан отговорен за това. Използвайки ги обаче, той е разбирал неправомерния характер на своите действия и е искал да настъпят отрицателни последици, за да спечели гражданското дело. Действието му е особено сериозно, тъй като е подкопало почтеността на съдебния процес. Освен това допълнително отегчаващи вината обстоятелства са големите суми, посочени в документите, и фактът, че са били свързани с професионалния капацитет на лицата, посочени в тях.

16.  При преценката на размера на вредите, съдът отбелязва, че жалбоподателят е безработен и не притежава никакво имущество, което би обосновало минимална глоба. Що се отнася обаче до иска на съдийката за обезщетение за вреди, съдът счита, че действието на жалбоподателя е накърнило нейната репутация и професионалния й авторитет. Декларацията, за която се твърди, че е от нея, е станала известна на всички съдии и членове на персонала на съда, в който тя работи, както и на онези членове на съда, които са гледали жалбата срещу определението й. Тя е станала известна и на следователите и прокурорите, които са разглеждали наказателното дело срещу жалбоподателя. Съдийката е със седемнадесет години стаж, единадесет от които като председател на съда; по тази причина твърдението, че е действала незаконно при разглеждането на дела, е било изключително увреждащо. Деянието на жалбоподателя е засегнало и доверието на обществото в съдебната система в момент, в който тя е била подложена на много критики.

17.  Жалбоподателят обжалва на основание на недостатъчни доказателства в подкрепа на заключенията на съда. Той моли съда да разпореди на обвинението да представи оригиналите на оспорените документи с оглед на тяхната графологична експертиза и иска разрешение за повторен разпит на ищците и вещите лица и за призоваване на свидетели и привеждане на допълнителни доказателства. Накрая той моли да му бъде назначен защитник.

18.  В решение от 11 ноември 2003 г. Сливенски окръжен съд постановява, че не е необходима експертиза на подписите на документите, тъй като жалбоподателят не е обвинен в подправянето им, а просто ги е използвал. Във всеки случай е невъзможно обвинението да бъде принудено да представи оригиналите, тъй като това очевидно не е можело да бъде направено без съдействието на лицето, което е използвало фотокопията. Не е необходим повторен разпит, тъй като жалбоподателят е получил възможността да задава въпроси по време на процеса, но не го е направил. Накрая, невъзможно е да се прецени необходимостта от допълнителни свидетели, тъй като жалбоподателят не е посочил самоличността им.

19.  Съдът също така отказва да назначи защитник на жалбоподателя. Той отбелязва, че последният не може да си позволи такъв, но интересите на правосъдието не изискват да му бъде предоставяна безплатна правна помощ, тъй като той има завършено висше образование, а обвиненията срещу него не са много сериозни.

20.  В кратко писмено изложение, внесено на 1 декември 2003 г., жалбоподателят твърди, че съдът от по-долна инстанция е сбъркал в преценката си на доказателствата и е направил произволни фактически констатации. По-специално не е посочил на какво основание е заключил, че жалбоподателят е използвал документите, за да спечели гражданското дело, виждайки, че той не е претендирал сумите, посочени в тях, а просто ги е използвал, за да илюстрира теоретично твърдение. Мотивите на съда граничат с абсурда и в частта им относно определянето на тежестта на деянието и съдът разглежда по недопустим начин гражданските искове.

21.  В окончателно решение от 9 декември 2003 г. Сливенски окръжен съд потвърждава решението на съда от по-долна инстанция. Той постановява, че последният правилно е допуснал и анализирал доказателствата, не е пропуснал да събере относими доказателства, извършил е точни фактически констатации и правилно е заключил, че, като използва подправени документи, за да спечели гражданското дело, жалбоподателят е извършил престъплението с пряк умисъл. Не е имало съществени процесуални нарушения. По-специално, не е погрешно жалбоподателят да бъде съден и едва след това да му бъде наложено административно наказание, нито да бъдат разгледани гражданските искове срещу него, тъй като всички вреди, които директно произтичат от правонарушението – в този случай моралното страдание на ищците – трябва да бъдат обезщетени. Съдът не е допуснал грешки и при определянето на размера на обезщетението за вреди.

II.  РЕЛЕВАНТНО ВЪТРЕШНО ПРАВО

22.  Член 316 от Наказателния кодекс от 1968 г. предвижда, че лице, което използва неистински или преправен документ, но за съставянето му от него не може да се търси наказателна отговорност, се наказва с лишаване от свобода за период от до две години.

23.  В точки 1 до 6 от член 70, ал.1 от Наказателнопроцесуалния кодекс от 1974 г. се изброяват определени хипотези, в които на обвиняем, което не се представлява от защитник, трябва да бъде осигурен защитник, назначен от съда. Нито една от тези хипотези няма отношение към фактите по настоящото дело. На 1 януари 2000 г. е добавена нова точка 7, като част от цялостно основно изменение на Кодекса, чиято цел е да го приведе в съответствие с Конвенцията. То се основава на член 6 § 3 (c) от Конвенцията и предвижда, че е задължително да бъде назначен защитник, ако обвиняемият не може да си позволи защитник, но желае да има такъв и интересите на правосъдието изискват това.

24.  Във производството, образувано по жалба, съдилищата нямат право да влошават положението на обвиняемия при липса на протест от страна на обвинението (членове 333, ал. 4, 334, ал. 2 и 335, ал. 2 от Наказателнопроцесуалния кодекс от 1974 г.).

ПРАВНИ ИЗВОДИ

I.  ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛЕН 6 § 3 (c) ОТ КОНВЕНЦИЯТА

25.  Жалбоподателят се оплаква, че неосигуряването на правна помощ за него е нарушило правата му по член 6 § 3 (c) от Конвенцията, който гласи следното:

„Всяко лице, обвинено в извършване на престъпление, има минимум следните права:

...

(c)  да се защитава лично или да ползува адвокат по свой избор; ако не разполага със средства за заплащане на адвокат, да му бъде предоставена безплатно служебна защита, когато го изискват интересите на правосъдието.“

26.  Правителството оспорва този довод.

A.  Допустимост

27.  Правителството твърди, че жалбоподателят е можел да представи допълнителни доказателства пред Сливенски окръжен съд, който, в случай че счете доказателствата за убедителни и достатъчни, би могъл да преразгледа акта си от 11 ноември 2003 г. Следователно то твърди, че оплакването е недопустимо, тъй като жалбоподателят не е изчерпал вътрешноправните средства за защита съгласно изискванията на член 35 § 1 от Конвенцията.

28.  Жалбоподателят оспорва довода на Правителството въз основа на това, че не е имало конкретно основание за обжалване на акта от 11 ноември 2003 г.

29.  Съдът припомня, че правилото за изчерпване на вътрешноправните средства за защита в член 35 § 1 от Конвенцията изисква жалбоподателите първо да използват правните средства за защита, предоставени от националната правна система, като по този начин освободят държавите от необходимостта да отговарят пред Съда за своите действия, преди да са имали възможност да коригират положението чрез своята собствена правна система. Тежестта на доказване е за Правителството, което претендира неизчерпване – то трябва да убеди Съда, че в съответния момент е съществувало ефикасно правно средство за защита на теория и на практика, а именно, че правното средство е било достъпно, в състояние да осигури обезщетение за оплакванията на жалбоподателя и че е предлагало разумни перспективи за успех (вж. T. v. the United Kingdom [GC], no. 24724/94, § 55, 16 декември 1999 г.). Член 35 трябва да бъде прилаган и за да отрази практическите реалности на позицията на жалбоподателя, за да гарантира ефективната защита на правата и свободите, гарантирани от Конвенцията (вж. Hilal v. the United Kingdom (dec.), no. 45276/99, 8 февруари 2000 г.).

30.  Освен това Съдът припомня, че когато съществуват няколко правни средства за защита, жалбоподателят не е длъжен да използва повече от едно (вж., наред с други източници, Karakó v. Hungary, no. 39311/05, § 14, 28 април 2009 г.). Също така не може да се очаква от жалбоподателя постоянно да отправя жалби към един и същ орган, когато предходните жалби са били безуспешни (вж. N.A. v. the United Kingdom, no. 25904/07, § 91, 17 юли 2008 г.).

31.  По настоящото дело Съдът отбелязва, че „правното средство за защита“, споменато от Правителството, всъщност не е жалба пред по-горен съд, а молба пред същия съд за преразглеждане на негово по-ранно решение. Както е посочено в параграф 30 по-горе, член 35 § 1 от Конвенцията принципно не изисква от жалбоподателите да подават други жалби пред съд или друг орган, който вече е отхвърлил предходна жалба. Освен това Съдът отбелязва, че тъй като Сливенският окръжен съд е приел, че жалбоподателят няма средства, за да плати за правна помощ, единственият елемент от решението, който той е могъл да оспори, е бил констатацията, че предоставянето на правна помощ не е в интерес на правосъдието. Тъй като това е правен, а не фактически въпрос, е трудно да си представим какви доказателства той би могъл да представи пред Окръжния съд, за да го убеди да преразгледа своя акт от 11 ноември 2003 г.

32.  Следователно Правителството не е убедило Съда, че на теория и на практика в съответния момент е било на разположение ефикасно правно средство за защита, което да е достъпно, способно да предостави обезщетение за оплакванията на жалбоподателя и да предлага разумни перспективи за успех. Поради това той отхвърля твърдението на Правителството, че жалбоподателят не е изчерпал вътрешноправните средства за защита.

33.  Освен това Съдът отбелязва, че оплакването не е явно необосновано по смисъла на член 35 § 3 (a) от Конвенцията. Освен това, доколкото не е недопустимо на каквото и да било друго основание, то трябва да бъде обявено за допустимо.

Б.  По съществото

34.  Жалбоподателят се оплаква, че решението на Окръжния съд да не му назначи защитник е нарушило правото му по член 6 § 3 (c) от Конвенцията. По-специално, той се оплаква, че като безработен без доходи, той не е можел да си позволи свой собствен защитник. Освен това се оплаква, че интересите на правосъдието изискват назначаването на защитник от негово име. Във връзка с това той твърди, че престъплението, в което е обвинен, е сериозно и че съгласно Наказателния кодекс, е наказуемо с лишаване от свобода за срок от до две години. Накрая, той твърди, че процесът е бил достатъчно сложен, за да изисква назначаването на защитник от съда.

35.  Правителството твърди, че жалбоподателят не е доказал, че му липсват финансови средства да назначи защитник. Освен това то твърди, че интересите на правосъдието не изискват предоставянето на безплатна правна помощ в настоящия случай, тъй като: на първо място, делото, заведено срещу жалбоподателя, не е нито сериозно, нито сложно; на второ място, жалбоподателят е представляван в производството пред Новозагорски районен съд и не са представени нови доказателства пред Сливенски окръжен съд; на трето място, жалбоподателят има добро образование и е в добро здраве; и накрая, за разлика от жалбоподателя по делото Райков срещу България (№ 35185/03, 22 октомври 2009 г.), жалбоподателят по настоящото дело не е изправен пред заплахата от лишаване от свобода, тъй като Новозагорски районен съд вече е заменил наказателната отговорност с административна отговорност.

36.  Съдът повтаря, че правото на обвинените в извършването на престъпления на безплатна правна помощ, е обусловено от две условия: съответните лица трябва да нямат достатъчно средства, за да платят за правна помощ и интересите на правосъдието трябва да изискват те да получат такава помощ (вж., наред с други източници, Pham Hoang v. France, 25 септември 1992 г., § 39, Серия A no. 243)

37.  Съдът отбелязва, че въпреки доводите, представени от Правителството в неговото становище, Сливенският окръжен съд ясно е установил, че жалбоподателят е безработен и не разполага с достатъчно средства, за да назначи защитник (вж. параграфи 20 и 32 по-горе). Във всеки случай Съдът отбелязва, че Правителството не е обосновало довода, представен в становището му, че жалбоподателят всъщност е имал достатъчно средства, за да си наеме адвокат. Следователно Съдът приема, че жалбоподателят не е разполагал с достатъчно средства, за да плати за правна помощ.

38.  Що се отнася до това дали интересите на правосъдието са изисквали жалбоподателят да получи безплатна правна помощ под формата на назначен от съда защитник, Съдът припомня, че трябва да бъде взета предвид тежестта на санкцията, която жалбоподателят може да понесе, сложността на делото и личното положение на жалбоподателя (вж., например, Quaranta v. Switzerland, 24 май 1991 г., § 33, Серия A no. 205). Съдът постановява, че когато става дума за лишаване от свобода, интересите на правосъдието по принцип изискват процесуално представителство и ако ответникът не може да плати за него сам, по право трябва да бъдат предоставени публични средства (вж. Benham v. the United Kingdom, 10 юни 1996 г., §§ 60 ‑ 61, Reports of Judgments and Decisions 1996‑III); това обаче не означава, че публични средства не трябва да бъдат предоставяни, когато не става дума за лишаване от свобода (вж. например Barsom and Varli v. Sweden (dec.), №№ 40766/06 и 40831/06, 4 януари 2008 г.).

39.  В настоящия случай, въпреки че жалбоподателят първоначално е рискувал да бъде осъден на лишаване от свобода за срок от до две години, Новозагорски районен съд не му налага лишаване от свобода, а глоба в размер на 500 лв. и в отговор на гражданските искове за обезщетение за вреди го осъжда да плати на увредените лица обезщетение за неимуществени вреди в общ размер на 16 900 лв. Тъй като обвинението не внася протест срещу това решение, Сливенският окръжен съд не би могъл да наложи по-тежко наказание на жалбоподателя. Следователно лишаването от свобода не е на дневен ред в производството пред Сливенския окръжен съд. Въпреки това наложената на жалбоподателя глоба е в размер на приблизително 250 евро (EUR), а обезщетението за вреди, което трябва да плати, е в размер на повече от 8 000 евро, което е значителна сума с оглед на финансовото му положение.

40.  Освен това, въпреки че е безспорно, че жалбоподателят е с висше образование, не се посочва той да е учил право и като се има предвид, че делото не е с най-висока степен на сложност, съответните разглеждани въпроси включват правилата за допустимост на доказателствата, процесуалните правила и значението на умисъла. В допълнение към това Съдът отбелязва, че жалбоподателят е обвинен в престъпление, което включва поставяне под съмнение на висш служител на съдебната система и което поставя под въпрос почтеността на съдебния процес в България. Освен това националните съдилища изглежда е трябвало да разглеждат гражданските искове за обезщетение за вреди в хода на наказателното дело. В този контекст един квалифициран юрист несъмнено би бил в състояние да води делото с по-голяма яснота и да се противопоставя по-ефективно на аргументите, представени от обвинението (вж. Artico v. Italy, 13 май 1980 г., § 34, Серия A no.37). Фактът, че жалбоподателят, като образован човек, може да е бил в състояние да разбере делото, не променя факта, че без услугите на практикуващ юрист той почти не е бил в състояние да се защитава ефективно (вж. Pakelli v. Germany, 25 април 1983 г., §§ 37 – 37, Серия A no. 64, и Boner v. the United Kingdom, 28 октомври 1994 г., § 41, Серия A no. 300-B).

41.  Поради това Съдът приема, че в настоящото дело интересите на правосъдието изискват, с оглед на справедливо гледане на делото, жалбоподателят да се е възползвал от безплатно процесуално представителство по време на делото пред Сливенския окръжен съд. Следователно е налице нарушение на член 6 § 3 (c) от Конвенцията.

II.  ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛЕН 6 § 1 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

42.  Жалбоподателят внася оплакване по член 6 § 1 от Конвенцията, че делото срещу него е било несправедливо, тъй като властите не са разпоредили експертиза на подправените документи; прокурорът му е повдигнал обвинение в престъпление, вместо да го санкционира по административен ред; съдилищата не са анализирали доказателствата правилно и са направили произволни фактически констатации; съдилищата не са разгледали неговите доводи; съдилищата погрешно са разгледали гражданските искове в хода на наказателното дело; присъдените обезщетения за вреди са прекомерни; и съдиите са тенденциозни.

43.  Член 6 § 1 предвижда следното в релевантната си част:

„Всяко лице, при решаването на ... каквото и да е наказателно обвинение срещу него, има право на справедливо ... гледане ... от ... съд ...“

44.  Съдът е разгледал това оплакване, но счита, в контекста на всички материали, с които разполага, и доколкото въпросите, за които се отнасят оплакванията, са в неговата компетентност, че то не разкрива наличието на нарушение на правата и свободите, изложени в Конвенцията или нейните Протоколи.

45.  Следователно тази част от жалбата е очевидно необоснована и трябва да бъде отхвърлена съгласно член 35 §§ 3 (a) и 4 от Конвенцията.

III.  ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛЕН 13 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

46.  Жалбоподателят внася също така оплакване съгласно член 13 от Конвенцията във връзка с твърдените нарушения на член 6 § 1 и член 6 § 3 от Конвенцията.

47.  Член 13 от Конвенцията предвижда, че:

„Βсеки, чиито права и свободи, провъзгласени в тази Конвенция, са нарушени, има право на ефикасни правни средства за тяхната защита пред съответните национални власти, дори и нарушението да е извършено от лица, действуващи при упражняване на служебни функции.“

48.  Съдът е разгледал това оплакване, но счита, в контекста на всички материали, с които разполага, и доколкото въпросите, за които се отнасят оплакванията, са в неговата компетентност, че то не разкрива наличието на нарушение на правата и свободите, изложени в Конвенцията или нейните Протоколи.

49.  Следователно тази част от жалбата е очевидно необоснована и трябва да бъде отхвърлена съгласно член 35 §§ 3 и 4 от Конвенцията.

IV.  ПРИЛОЖЕНИЕ НА ЧЛЕН 41 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

50.  Член 41 от Конвенцията предвижда следното:

„Ако Съдът установи, че е имало нарушение на Конвенцията или на Протоколите към нея и ако вътрешното право на съответната Βисокодоговаряща страна допуска само частично обезщетение, Съдът, ако е необходимо, постановява предоставянето на справедливо обезщетение на потърпевшата страна.“

A.  Вреди

51.  Жалбоподателят претендира 20 000 евро (EUR) за неимуществени вреди и 16 900 български лева (лв.) за имуществени вреди (представляващи уважените граждански искове срещу него).

52.  Правителството твърди, че тези искове са необосновани и прекомерни.

53.  Във връзка с иска за имуществени вреди, Съдът отбелязва, че оплакването на жалбоподателя пред Съда по член 6 § 3 (c) от Конвенцията се отнася само до наказателното дело. Съдията присъжда обезщетение за вреди в отговор на гражданските искове, заведени от увредените страни. Следователно Съдът не вижда каквато и да било причинно-следствена връзка между констатираното нарушение и твърдените имуществени вреди; поради това той отхвърля този иск. От друга страна, той счита, че трябва да се приеме, че жалбоподателят е претърпял известни неимуществени вреди в резултат от нарушението на правото му на правна помощ. Поради това присъжда на жалбоподателя 1 000 евро за неимуществени вреди.

Б.  Разходи и разноски

54.  Жалбоподателят претендира и 2 626 евро за разходите и разноските, извършени пред Съда.

55.  Правителството счита тази сума за прекомерна.

56.  Съгласно практиката на Съда, жалбоподателят има право на възстановяване на разходите и разноските единствено доколкото е било доказано, че те са действително и по необходимост направени и са разумни като количество. В настоящото дело, с оглед на документите, с които разполага, и горепосочените критерии, Съдът счита за основателно да присъди сумата от 1 600 евро за разходи и разноски по делото пред Съда.

В.  Лихва за забава

57.  Съдът намира за уместно лихвата за просрочване да е базирана на пределната лихва по заеми на Европейската централна банка, към която следва да се добавят три процентни пункта.

ПО ТЕЗИ СЪОБРАЖЕНИЯ, СЪДЪТ ЕДИНОДУШНО

1.  Обявява оплакването по член 6 § 3 (c) от Конвенцията за допустимо, а останалата част от жалбата – за недопустима;

2.  Приема, че е налице нарушение на член 6 § 3 (c) от Конвенцията;

3.  Приема,

(a)  че държавата ответник следва да плати на жалбоподателя, в срок от три месеца, считано от датата, на която решението стане окончателно по смисъла на член 44 § 2 от Конвенцията, следните суми, които се конвертират във валутата на държавата ответник по курса, който е в сила към датата на плащане:

(i)  EUR 1 000 (хиляда евро), плюс всякакви данъци, които биха могли да бъдат наложени върху тази сума, за неимуществени вреди;

(ii)  EUR 1 500 (хиляда и петстотин евро), плюс всякакви данъци, които биха могли да бъдат наложени върху тази сума на жалбоподателя, за разходи и разноски;

(б)  че от изтичането на гореспоменатите три месеца до плащането се дължи обикновена лихва върху горните суми в размер, равен на пределната лихва по заеми на Европейската централна банка за периода на просрочие плюс три процентни пункта;

4.  Отхвърля останалата част от претенциите на жалбоподателя за справедливо обезщетение.

Изготвено на английски език и съобщено писмено на 6 ноември 2012 г., в съответствие с член 77 §§ 2 и 3 от Правилника на Съда.

   Фатош Арачи                                                                     Лех Гарлицки
Заместник-секретар на отделението                                   Председател

Дата на постановяване: 6.11.2012 г.

Вид на решението: По същество

Досие в HUDOC: http://hudoc.echr.coe.int/eng?i=001-114259