Права на човекаДело "ЗЕЛЕНИ БАЛКАНИ СРЕЩУ БЪЛГАРИЯ"
Номер на жалба: 63778/00
Членове от Конвенцията: (Чл. 11) Свобода на събранията и сдружаването, (Чл. 13) Право на ефикасни правни средства за защита, (Чл. 11-1) Свобода на мирни събрания, (Чл. 11-2) Намеса, (Чл. 11-2) Предвидени от закона, (Чл. 13) Ефикасни правни средства
ЕВРОПЕЙСКИ СЪД ПО ПРАВАТА НА ЧОВЕКА
ПЕТО ОТДЕЛЕНИЕ
ДЕЛО „ЗЕЛЕНИ БАЛКАНИ СРЕЩУ БЪЛГАРИЯ”
(Жалба № 63778/00)
РЕШЕНИЕ
СТРАСБУРГ
12 април 2007 г.
ОКОНЧАТЕЛНО
12/07/2007г.
Това решение става окончателно при наличие на обстоятелствата, упоменати в чл. 44 § 2 на Конвенцията. Същото може да претърпи редакционни промени.
По делото Зелени балкани срещу България,
Европейският съд по правата на човека (Пето отделение), заседаващ като Камара в състав:
Г-н П.ЛОРЕНЦЕН [P. Lorenzen], председател,
Г-жа С.БОТУШАРОВА [S. Botoucharova],
Г-н В.БУТКЕВИЧ [V. Butkevych],
Г-жа М.ЦАЦА-НИКОЛОВСКА [M. Tsatsa-Nikolovska],
Г-н Р.МАРУСТЕ [R. Maruste],
Г-н Х. БОРЕГО БОРЕГО [J. Borrego Borrego],
Г-жа Р.ЙЕГЕР [R. Jaeger], съдии,
и г-жа К.ВЕСТЕРДИК [C. Westerdiek], секретар на отделението
След като обсъди въпросите в закрито заседание, проведено на 20 март 2007 г., постановява следното решение, прието на същата дата:
ПО ПРОЦЕДУРАТА
1. Делото е образувано по жалба (no. 63778/00) срещу Република България, подадена пред Съда съгласно чл. 34 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи (наричана по-долу за краткост Конвенцията) от “Зелени балкани” (в превод на английски език - “Green Mountains”), българска неправителствена природозащитна организация, основана през 2000 г. и базирана в гр. Пловдив (наричана по-долу за краткост организацията-жалбоподател) на 31 август 2000 г.
2. Организацията-жалбоподател е представлявана от г-н М. Екимджиев, адвокат, практикуващ в гр. Пловдив.
3. Българското правителство (наричано по-долу за краткост Правителството) е представлявано от своя агент г-жа М. Караджова от Министерството на правосъдието.
4. Организацията-жалбоподател твърди, че е налице незаконосъобразна намеса в правото й на свобода на мирните събрания заради забраната на община Пловдив на митинг, планиран за 19 април 2000 г. Тя твърди също, че не е имала ефективно вътрешноправно средство за защита по горепосоченото оплакване.
В първоначалното си изложение организацията-жалбоподател поддържа и оплаквания по чл. 6 и 8 от Конвенцията. С писмо от 15 март 2005 г. тя информира Съда, че вече не поддържа тези оплаквания.
5. На 20 май 2005 г. Съдът решава да съобщи жалбата на Правителството. Съгласно чл. 29 § 3 от Конвенцията Съдът решава да разгледа въпросите за допустимостта и по съществото на жалбата едновременно.
ФАКТИТЕ
ОБСТОЯТЕЛСТВАТА ПО ДЕЛОТО
6. На неуточнена дата община Пловдив (наричана по-долу за краткост общината) започва почистване на бреговете и коритото на река Марица, която тече през града. Процедурата включва изкореняването и унищожаването на дървесна и друга растителност, която блокира течението на реката.
7. Организацията-жалбоподател е на мнение, че действията на общината са в противоречие с националното законодателство за защита на околната среда и че безразборното изкореняване и унищожаване на дърветата и другата растителност ще наруши биологичното равновесие в реката.
8. На 18 април 2000 г. организацията-жалбоподател уведомява общината за намерението си да проведе митинг на следващия ден, 19 април, пред общината. Целта на митинга е да протестира срещу действията на общината и да поиска безразборното изкореняване и унищожаване на растителността по реката да спре, тъй като то унищожава важна алувиална дървесна растителност и ареала на редки, застрашени видове птици.
9. С писмо от 19 април 2000 г. общината информира организацията-жалбоподател, че няма да позволи митинга да се проведе по план. Пълният текст на писмото, подписано от секретаря на общината, гласи следното:
“Информираме Ви, че община Пловдив не разрешава провеждането на [планирания] митинг.”
10. По-късно същия ден полицаи посещават офисите на организацията-жалбоподател и се сдобиват с подписани декларации от ръководителите й, че са известени за забраната и няма да организират митинга, както е планирано.
11. Организацията-жалбоподател не провежда митинг на 19 април 2000 г. и разчистването на бреговете и коритото на река Марица продължава необезпокоявано.
12. На 26 април 2000 г. организацията-жалбоподател обжалва забраната на общината за провеждането на митинга. Жалбата е подадена пред общината, която не я препраща, както изисква съответното законодателство, до националните съдилища заедно с всички относими документи.
13. На 7 юни 2000 г. организацията-жалбоподател изпраща препис от жалбата си до Пловдивския районен съд.
14. На 21 юни 2000 г. Пловдивският районен съд отправя искане до общината да му изпрати преписката и всички други документи относно митинга, планиран от организацията-жалбоподател.
15. Общината изпраща исканите документи на Пловдивския районен съд на 22 юни 2000 г., с изключение на жалбата на организацията-жалбоподател от 26 април 2000 г.
16. На 5 юли 2000 г. Пловдивският районен съд отправя искане до общината да му изпрати и жалбата на организацията-жалбоподател от 26 април 2000 г. На същата дата той дава и указания на организацията-жалбоподател да плати изискваната съдебна такса, което тя прави на 9 октомври 2000 г.
17. На 25 октомври 2000 г. общината изпраща на Пловдивския районен съд жалбата на организацията-жалбоподател от 26 април 2000 г.
18. Пловдивският районен съд разглежда жалбата на организацията-жалбоподател на заседание на 24 януари 2001 г.
19. С решение от 28 март 2001 г. Пловдивският районен съд обявява за нищожна забраната на общината на митинга, планиран от организацията-жалбоподател за 19 април 2000 г. Решението установява, че забраната е издадена в нарушение на Закона за събранията, митингите и манифестациите, тъй като произхожда не от кмета, а от секретаря на общината. Нещо повече, тя не споменава нито едно от законовите основания за издаване на такива забрани.
20. Организацията-жалбоподател твърди, и Правителството не оспорва, че е уведомено за решението на Пловдивския районен съд на 10 юли 2001 г.
21. Срещу решението от 28 март 2001 г. не е подадена жалба, така че то става окончателно на неуточнена дата.
Б. Относимо вътрешно законодателство и практика
1. Конституцията от 1991 г. и Законът за събранията, митингите и манифестациите от 1990 г.
22. Относимите разпоредби на Конституцията от 1991 г. и на Закона за събранията, митингите и манифестациите от 1990 г. са обобщени в решението на Съда по делото The United Macedonian Organisation Ilinden and Ivanov v.
2. Законът за административното производство от 1979 г.
23. През обсъждания период чл.39 (1) от Закона за административното производство гласи, че административният орган, чийто акт се обжалва, е длъжен да изпрати жалбата или протеста на компетентния съд в тридневен срок от получаването им заедно с цялата преписка по въпроса. Според втората алинея на разпоредбата, ако в този срок преписката не бъде изпратена на съда, жалбоподателят може да изпрати препис от жалбата направо до съда.
3. Законът за отговорността на държавата за вреди, причинени на граждани от 1988 г.
24. Преди 1 януари 2006 г. Законът за отговорността на държавата за вреди, причинени на граждани от 1988 г. (ЗОДВПГ) гласи, inter alia, че държавата отговаря за вредите, причинени на граждани, от (a) незаконосъобразни актове, действия или бездействия на нейни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност; (б) органите на следствието, прокуратурата и съдилищата (чл. 1 и 2: вж. Решение № 1307 от 21.10.2003 г. по гр. д. № 2136/2002 г., V г. о. на ВКС and Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2005 г. по т. гр. д. № 3/2004 г., ОСГК на ВКС).
25. Понастоящем държавата и общините отговарят също за вредите, причинени и на юридически лица от незаконосъобразните актове, действия или бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност (чл. 1). Изменението не покрива назад във времето вредите, причинени преди датата на влизането му в сила.
ПРАВОТО
26. Организацията-жалбоподател се оплаква, че е налице незаконосъобразна намеса в правото й на свобода на мирните събрания, уредено от чл. 11 от Конвенцията, заради забраната от страна на общината на митинга, планиран за 19 април 2000 г. Организацията се оплаква също от липсата на ефективно вътрешноправно средство за защита по оплакването й по чл. 11 от Конвенцията заради това, че националните съдилища са обявили забраната на митинга за нищожна почти година след планираната дата на събитието, а също и заради невъзможността да се търси обезщетение за действията на общината.
Чл. 11 и 13 от Конвенцията гласят, както следва:
Член 11
“1. Βсеки има право на свобода на мирните събрания и на свободно сдружаване, включително правото да образува и членува в професионални съюзи за защита на своите интереси.
2. Упражняването на това право не подлежи на никакви ограничения, освен на тези, предвидени в закона и необходими в едно демократично общество в интерес на националната или обществената сигурност, за предотвратяване на безредици или престъпления, за защитата на здравето и морала или на правата и свободите на другите. Този член не изключва въвеждането на законни ограничения върху упражняването на тези права от служещите във въоръжените сили, полицията или държавната администрация.”
Член 13
“Βсеки, чиито права и свободи, провъзгласени в тази Конвенция, са нарушени, има право на ефикасни правни средства за тяхната защита пред съответните национални власти, дори и нарушението да е извършено от лица, действуващи при упражняване на служебни функции.”
A. Предварително възражение за неизчерпване на вътрешноправните средства за защита
27. Правителството твърди, че организацията-жалбоподател не е изчерпила наличните вътрешноправни средства за защита, тъй като не е обжалвала решението на Пловдивския районен съд от 28 март 2001 г., от което очевидно не е била удовлетворена.
28. Жалбоподателят отговаря, че позицията на Правителството е противоречива, тъй като то настоява, че организацията е трябвало да обжалва гореспоменатото решение, за да получи адекватно удовлетворение по оплакванията си по Конвенцията. Властите обаче твърдят също така, че въпросното решение следва така или иначе да се смята за цялостно удовлетворение срещу твърдяната намеса в правата на организацията-жалбоподател по Конвенцията (вж. пар. 30 по-долу). Ето защо организацията-жалбоподател смята възражението на Правителството за противоречиво, необосновано и моли за неговото отхвърляне.
29. Съдът намира, че Правителството не е успяло да докаже, че организацията-жалбоподател е имала право да обжалва решението на Пловдивския районен съд от 28 март 2001 г. (вж. пар. 21 по-горе), като се има предвид, че решенията на националните съдилища по чл. 12 (6) от Закона за събранията, митингите и манифестациите от 1990 г. са окончателни (вж. пар. 22 по-горе). Нещо повече , властите не са указали как подобно обжалване би осигурило удовлетворение за организацията-жалбоподател по повод оплакванията й пред този Съд.
Следователно, възражението на Правителството следва да бъде отхвърлено.
Б. По-нататъшни изложения на страните
30. Правителството се съгласява, че е имало намеса в правото на организацията-жалбоподател на свобода на мирните събрания, гарантирано от чл. 11 от Конвенцията. Властите обаче твърдят, че за тази намеса е получено пълно удовлетворение чрез решението на Пловдивския районен съд от 28 март 2001 г., с което забраната е обявена за нищожна.
Отделно, Правителството твърди, че организацията-жалбоподател е допринесла за твърдяното забавяне от страна на националните съдилища, тъй като е подала препис от жалбата си със закъснение и погрешно до Районния съд, вместо да го подаде до Окръжния съд веднага след като общината не изпълнява задължението си сама да препрати жалбата. Отбелязва се също, че организацията-жалбоподател не е заплатила веднага изискваните съдебни такси. Правителството заявява също, че, след като получава преписката от общината и съдебните такси биват платени, Районният съд разглежда жалбата в едно заседание и излиза своевременно с решение.
Правителството отбелязва също, че организацията-жалбоподател е можела да организира подобен митинг в друг ден, но така и не го е направила.
Най-сетне, властите твърдят, че ако организацията-жалбоподател смята, че е претърпяла вреди в резултат на забраната на нейния митинг, е следвало да подаде иск за непозволено увреждане, който според Правителството е ефективно вътрешноправно средство за защита.
31. Организацията-жалбоподател отговаря, че не е относимо колко време й е отнело да изпрати препис от жалбата си на националните съдилища. Относимото според нея е, че общината е забранила митинга от 19 април 2000 г. незаконосъобразно, без да изтъква никакви основания. След това е ангажирала полицията, за да накара ръководството на организацията да подпише декларации, че няма да нарушава забраната. Ето защо организацията-жалбоподател смята за несъществено каквото и да било забавяне от нейна страна при упражняването на правото за изпращане на препис от жалбата до националните съдилища, след като общината не им препраща преписката.
В допълнение, организацията-жалбоподател твърди, че общината е проточила производството пред Районния съд с поне четири месеца, тъй като не е изпратила своевременно на съда пълната преписка относно митинга. Организацията отбелязва също, че митингът от 19 април 2000 г. е планиран така, че да съвпадне с действията на общината по почистване бреговете и коритото на река Марица. Заради горепосоченото забавяне при изпращането до Районния съд на изискваните документи обаче съдебният преглед на действията на общината става излишен. Тази ситуация се задълбочава допълнително от Районния съд, който, въпреки изискването на Закона за събранията, митингите и манифестациите жалбите да се разглеждат в рамките на пет дни, разглежда жалбата едва на 24 януари 2001 г., макар да получава изискваните документи на 25 октомври 2000 г. В допълнение, въпреки простата и ясна същност на делото, минават още два месеца, преди националният съд да издаде решение на 28 март 2001 г. В заключение, организацията-жалбоподател е на мнение, че всяко забавяне от нейна страна се компенсира многократно от факта, че властите не разглеждат жалбата своевременно.
Що се отнася до това дали намесата в правото на свобода на мирни събрания е уредена в закона, организацията-жалбоподател се позовава на констатациите в решение на Пловдивския районен съд от 28 март 2001 г., където съдът отбелязва, че забраната на общината е издадена в нарушение на Закона за събранията, митингите и манифестациите. С оглед на посоченото по-горе, организацията-жалбоподател не смята за нужно да разглежда дали намесата е била необходима в едно демократично общество, нито дали е била пропорционална. Въпреки това, като отбелязва, че Правителството не претендира намесата да е имала законна цел, организацията се позовава на констатациите на Съда по делото Stankov and the United Macedonian Organisation Ilinden v.
В. Допустимост
32. Що се отнася до положението на организацията-жалбоподател като жертва на нарушение след решението на националния съд от 28 март 2001 г., Съдът припомня постановката от практиката си, че едно решение или мярка, благоприятна за даден жалбоподател, по принцип не е достатъчна, за да лиши жалбоподателя от положението му на „жертва”, освен ако националните власти не са признали, изрично или на практика, и предоставили удовлетворение за нарушението на Конвенцията (вж., mutatis mutandis, решенията по делата Amuur v. France, judgment of 25 June 1996, Reports of Judgments and Decisions 1996‑III, p. 846, § 36; Dalban v. Romania [GC], no. 28114/95, § 44, ECHR 1999‑VI и Roşca v. Moldova, no. 6267/02, §§ 18-22, 22 March 2005).
33. По настоящото делото Съдът отбелязва, че в решението си от 28 март 2001 г. Пловдивският районен съд обявява забраната на общината за нищожна поради техническа подробност, а именно, че не е издадена от кмета, а от секретаря (вж. пар. 19 по-горе). Въпреки че установява, че забраната е незаконно издадена, националният съд нито признава нарушението на правото на организацията-жалбоподател на свобода на мирните събрания, нито предоставя удовлетворение (вж. пар. 19 по-горе). Нещо повече, той обявява забраната за нищожна почти година след планираното събитие, когато, според организацията-жалбоподател, нуждата от такъв митинг вече не съществува (вж. пар. 31 по-горе).
34. Като има предвид горното, Съдът констатира, че решението на националния съд от 28 март 2001 г. не лишава организацията-жалбоподател от положението й на „жертва” (вж., mutatis mutandis, решенията по делата Christians against Racism and Fascism v. the United Kingdom, no. 8440/78, Commission decision of 16 July 1980, Decisions and Reports 21, p. 138; Christian Democratic People's Party (1) v. Moldova (dec.), no. 28793/02, 22 March 2005; и, за подобно разсъждение във връзка с изчерпването на вътрешноправните средства, Stankov and United Macedonian Organisation “Ilinden” v. Bulgaria, nos. 29221/95 and 29225/95, Commission decision of 29 June 1998, unreported).
35. В заключение, Съдът намира, че оплакванията на жалбоподателя по чл. 11 и 13 от Конвенцията не са явно необосновани по смисъла на чл. 35 § 3 от Конвенцията. Те не са недопустими и на нито едно друго основание. Ето защо те следва да бъдат обявени за допустими.
Г. По същество
1. Твърдяно нарушение на чл. 11 от Конвенцията
36. Страните са съгласни, че е имало намеса в упражняването на правото на организацията-жалбоподател на свобода на мирните събрания по смисъла на втората алинея на чл. 11 от Конвенцията (вж. пар. 30 и 31 по-горе). Това виждане се споделя от Съда.
(б) Била ли е намесата оправдана
37. Съдът подчертава, че подобна намеса би представлявала нарушение на чл. 11 от Конвенцията, освен ако не е „предвидена в закона”, не преследва една или повече легитимни цели по ал. 2 и не е „необходима в едно демократично общество” за постигането на тези цели.
38. Съдът отбелязва, че в своето решение от 28 март 2001 г. Пловдивският районен съд е установил, че забраната на общината на митинга на организацията-жалбоподател от 19 април 2000 г. е издадена в нарушение на Закона за събранията, митингите и манифестациите (вж. пар. 19 по-горе). Съответно, тази забрана представлява намеса в упражняването на правото на организацията-жалбоподател на свобода на мирните събрания, която не е „предвидена в закона” по смисъла на втората алинея на чл. 11 от Конвенцията.
39. В светлината на това заключение от Съда не се изисква да определи дали намесата преследва една или повече легитимни цели по ал. 2 и дали е била „необходима в едно демократично общество” за постигането на тези цели (вж., mutatis mutandis, за подобно заключение по чл. 8 от Конвенцията, решенията по делата Malone v. the United Kingdom, judgment of 2 August 1984, Series A no. 82, p. 37, § 82, Khan v. the United Kingdom, no. 35394/97, § 28, ECHR 2000‑V и Yordanov v. Bulgaria, no. 56856/00, § 116, 10 August 2006; както и, по отношение на чл. 1 от Протокол No. 1 към Конвенцията, Amat-G Ltd and Mebaghishvili v.
40. Също така не е от значение, както твърди Правителството, дали организацията-жалбоподател е можела да организира подобен митинг в друг ден, тъй като забраненото събитие е било планирано да съвпадне с почистването на бреговете и коритото на местната река (вж. пар. 30 и 31 по-горе).
41. Като има предвид посоченото по-горе, Съдът констатира, че е налице нарушение на чл. 11 от Конвенцията заради незаконосъобразната забрана от страна на общината на митинга на организацията-жалбоподател от 19 април 2000 г.
2. Твърдяно нарушение на чл. 13 от Конвенцията
42. Съдът подчертава, че чл. 13 от Конвенцията гарантира наличието на национално ниво на правни средства за защита, които да приложат на практика същината на правата и свободите по Конвенцията в каквато и форма те да са осигурени във вътрешноправния ред. Така че резултатът от действието на чл. 13 е осигуряването на вътрешноправно средство за защита на “защитима претенция” по Конвенцията и подходящо обезщетение, макар Договарящите страни да имат известна свобода на преценка при изпълнението на задълженията си по тази разпоредба. Обхватът на задължението по чл. 13 варира в зависимост от същината на оплакването на жалбоподателя по Конвенцията. Въпреки това средството за защита, изисквано от чл. 13, следва да бъде “ефективно” на практика, както и по закон (вж. решенията по делата Aksoy v.
43. Съдът подчертава също, че, по принцип, искове за вреди в националните съдилища могат да осигурят ефективно правно средство за защита при незаконосъобразни действия или небрежност от страна на властите (вж., напр., решенията по делата Hugh Jordan v. the United Kingdom, no. 24746/94, §§ 162-63, ECHR 2001‑III (extracts) и Paul and Audrey Edwards v. the United Kingdom, no. 46477/99, § 99, ECHR 2002‑II).
44. Още отначало Съдът отбелязва, че организацията-жалбоподател е имала на разположение процедура по Закона за събранията, митингите и манифестациите, който предвижда преглед пред съд в рамките на пет дни на забраната на общината за провеждане на митинга (вж. пар. 22 по-горе). Организацията-жалбоподател се възползва от тази процедура и обжалва въпросната забрана на 26 април 2000 г. (вж. пар. 12 по-горе). Националният съд обаче не разглежда жалбата на организацията-жалбоподател в законовия петдневен срок. Всъщност той издава решение и обявява забраната на общината за нищожна десет месеца по-късно, на 28 март 2001 г. (вж. пар. 19 по-горе). Доколкото заключението му относно законността на забраната се основава само на въпроса дали кметът или секретарят на общината могат да издадат такава забрана, Съдът не намира за оправдано процедурите пред вътрешните съдилища да продължат толкова дълго. Съдът признава, че и общината, и организацията-жалбоподател са допринесли до някаква степен за част от забавянето на производството, като не са представили пред съда всички необходими документи и не са внесли своевременно изискваните съдебни такси (вж. пар. 14‑17 по-горе). Това обаче не е извинение за липсата на навременност в действията на съда след получаването на цялата преписка на 25 октомври 2000 г. (вж. пар. 17-19 по-горе).
45. Ето защо Съдът констатира, че по настоящото дело използването от страна на организацията-жалбоподател на процедурата по обжалване по Закона за събранията, митингите и манифестациите не е ефективно, тъй като в резултат националният съд обявява забраната на общината за нищожна почти година след планираното събитие, когато нуждата от такъв митинг вече не съществува.
46. Що се отнася до възможността за организацията-жалбоподател да търси обезщетение за незаконосъобразните действия на общината, Съдът отбелязва, че тя няма такова право по Закона за отговорността на държавата за вреди, причинени на граждани. Съдът не е убеден също така от аргумента на Правителството, че организацията-жалбоподател е можела да подаде иск за непозволено увреждане, тъй като няма оповестена относима национална практика, а и Правителството не цитира дела, по които подобна организация е получила обезщетение от държавата в подобна ситуация.
47. С оглед на горепосоченото, Съдът е на мнение, че е налице нарушение на чл. 13, във връзка с чл. 11 от Конвенцията.
II. ПРИЛОЖЕНИЕ НА ЧЛ. 41 ОТ КОНВЕНЦИЯТА
48. Чл. 41 от Конвенцията гласи:
„Ако Съдът установи, че е имало нарушение на Конвенцията или на протоколите към нея и ако вътрешното право на съответната Βисокодоговаряща страна допуска само частично обезщетение, Съдът, ако е необходимо, постановява предоставянето на справедливо обезщетение на потърпевшата страна.”
A. Вреди
49. Организацията-жалбоподател претендира за 10 000 евро обезщетение за неимуществени вреди, произтичащи от нарушението на правата й по Конвенцията. Тя твърди, че противопоставянето й на действията на общината е възпрепятствано, което пък е задълбочено от намесата на полицията и от настояването й ръководителите на организацията да подпишат декларации, че няма да нарушават издадената забрана. Организацията-жалбоподател твърди също, че продължителното производство пред националните съдилища и безполезността на последвалото решение пораждат още разочарование и чувство на безпомощност пред незаконосъобразните действия на властите. Тя се позовава на други решения срещу България, където Съдът е установил нарушение на чл. 11 от Конвенцията и е присъдил обезщетения за неимуществени вреди на жалбоподателите (вж. решенията по делата Stankov and the United Macedonian Organisation Ilinden, cited above, § 121; The United Macedonian Organisation Ilinden and Ivanov v.
50. Правителството е на мнение, че претенциите на организацията-жалбоподател са прекомерни и не отговарят на размера на обезщетенията, присъждани от Съда по предишни подобни дела. Като се позовават на присъдената сума от 10 000 български лева (приблизително 5 128 евро) по делото Hasan and Chaush v.
51. Като взема предвид обстоятелствата по делото, Съдът приема, че организацията-жалбоподател е претърпяла неимуществени вреди вследствие на нарушението на правото й на свобода на мирните събрания. Като отсъжда по справедливост и взема под внимание практиката си (вж. решенията по делата, цитирани в предишни параграфи), Съдът присъжда на организацията-жалбоподател сумата от 2500 евро по тази точка, плюс всякакви данъци, които биха могли да бъдат начислени върху тази сума.
Б. Разходи и разноски
52. Организацията-жалбоподател претендира също за 2324 евро за разходи и разноски. Тази сума включва (a) 6 часа работа на нейния адвокат по процедурите пред националните власти при часова ставка от 70 евро, (б) 27 часа работа на адвоката по делото пред Съда при същата часова ставка и (в) 49 евро пощенски разходи и разходи за канцеларски материали и копирни услуги. Организацията представя споразумение за изплащане на адвокатско възнаграждение, отчет за извършена работа по време и разписки за препоръчана поща. Тя моли също разходите и разноските да се изплатят директно на адвоката, като се приспаднат 500 лева (приблизително 256 евро), които той е получил като аванс за услугите си от организацията.
53. Правителството е на мнение, че претенцията е прекомерна и че пощенските, копирните и канцеларските разходи не са удостоверени с разписки, които да показват, че са били направени.
54. Според практиката на Съда жалбоподателите имат право разходите и разноските им да бъдат възстановени само доколкото е доказано, че те са били действително направени, нужни и разумни като размер. Съдът отбелязва, че жалбоподателите не са представили разходооправдателни документи за канцеларските материали и фотокопирането. Като взема предвид всички относими фактори, Съдът намира за разумно да присъди сумата от 1500 евро за разходи и разноски, плюс всякакви данъци, които биха могли да бъдат начислени върху тази сума.
В. Лихва за забава
55. Съдът счита за уместно лихвата за неизпълнение да бъде обвързана с пределната ставка по заеми на Европейската централна банка, към която се добавят три процентни пункта.
ПО ТЕЗИ СЪОБРАЖЕНИЯ СЪДЪТ ЕДИНОДУШНО
1. Обявява жалбата за допустима;
2. Приема, че е налице нарушение на чл. 11 от Конвенцията;
3. Приема, че е налице нарушение на чл. 13 във връзка с чл. 11 от Конвенцията;
4. Приема
(a) че държавата-ответник следва да плати на жалбоподателя, в рамките на три месеца, след като настоящото решение стане окончателно по смисъла на чл. 44 § 2 от Конвенцията, следните суми в български лева по обменния курс към деня на плащане:
(i) 2500 (две хиляди и петстотин) евро обезщетение за неимуществени вреди;
(ii) 1500 (хиляда и петстотин) евро за разходи и разноски, 1244 евро от които да се платят по банковата сметка на българския адвокат на организацията-жалбоподател, г-н М. Екимджиев;
(iii) всякакви данъци, които биха могли да бъдат начислени върху горните суми;
(б) че от изтичането на упоменатия по-горе тримесечен срок до плащането се дължи проста лихва върху горепосочените суми в размер равен на пределната ставка по заеми на Европейската централна банка, към която се добавят три процентни пункта;
5. Отхвърля останалата част от претенцията на организацията-жалбоподател за справедливо удовлетворение.
Изготвено на английски език и съобщено писмено на 12 април 2007 г., в съответствие с член 77, §§ 2 и 3 от Правилника на Съда.
Клаудия Вестердик Пер Лоренцен
Секретар Председател
Дата на постановяване: 12.4.2007 г.
Вид на решението: По същество
Досие в HUDOC: http://hudoc.echr.coe.int/eng?i=001-80079
